№ 1220
гр. Варна, 15.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I А СЪСТАВ ТО, в публично заседание на
двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Мария К. Терзийска
Членове:Диана К. Стоянова
Елина Пл. Карагьозова
при участието на секретаря Нели П. Катрикова Добрева
като разгледа докладваното от Елина Пл. Карагьозова Въззивно гражданско
дело № 20243100501770 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от
„Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53 Е, вх.В, срещу решение
№2322/19.06.2024г., постановено по гр.д. № 14754/2023 г. на ВРС, в частта, с
която са отхвърлени предявените от въззивника срещу А. Щ. А., ЕГН
**********, с адрес: гр. *, ж.к. „*“ № *, вх.*, ет.*, ап*, искове с правно
основание чл.422 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 и 2 от ЗЗД за установяване
дължимостта на сумата от 129.42 лева, представляваща разликата над
присъдените 1798,32 лв. до претендираните 1927,74 лв. за предсрочно
изискуема главница по Договор за потребителски кредит № 40008736791 от
29.03.2022 г. и сумата от 697,85 лева, дължимо договорно възнаграждение за
периода 25.05.2022 г. - 05.06.2023 г., които суми са предмет на Заповед №
5686/26.09.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК,
издадена по ч.гр.д. № 11180/2023 г. по описа на ВРС, XX -ти състав. Поддържа
се обективираното в исковата молба искане за присъждане на законна лихва
върху главницата от подаване на заявлението до изплащане на вземането.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно в обжалваната част.
Възразява се срещу извода на съда за нищожност на договора за кредит по
съображения, че същият отговаря на всички съдържателни изисквания.
Поддържа се, че основанията за нищожност са лимитативно посочени в чл.22
от ЗПК и изброяването на всички включени в ГПР компоненти не е сред тях.
1
Твърди се, че е недопустимо чрез съдебната практика да бъдат дописвани
императивни правила или същите да се тълкуват разширително. Поддържа се,
че методиката на формирания ГПР е ясно посочена в договора, доколкото е
уговорен във фиксиран размер. В ГПР се включват само разходите със
задължителен характер, поради което претендираните с исковата молба суми
за допълнителен пакет не са част от общите разходи по кредита, тъй като
изрично са предвидени само като възможност, но не и като задължително
условие за отпускане на кредита. В зависимост от желанието на конкретния
потребител е дали ще се възползва от допълнителните услуги. Дори да се
приеме обратното, по аргумент от чл. 26, ал.4 от ЗЗД частично нищожна би
била само клаузата за ГПР за разликата над петкратния размер на законната
лихва, но не и договора за кредит като цяло. Недействителни биха били само
вземанията, които е следвало да бъдат включени и с тях ГПР надхвърля 50%, а
надвнесените суми подлежат на приспадане. Неправилното посочване на ГПР
не е равнозначно на липса на посочен ГПР. След като общо дължимата сума
по кредита и по закупените допълнителни услуги са изрично упоменати в
договора по ясен и разбираем начин, няма как да се приеме, че ГПР е неточно
посочен, а още по-малко, че липсва. Излага се, че изискването на чл.23 от
Директива 2008/28 е приетите от държавите-членки санкции да бъдат
пропорционални за съответното нарушение. Твърди се, че неточното
посочване на ГПР не представлява толкова съществено нарушение, че да
доведе до недействителност на целия договор. Поддържа се, че общественият
интерес изисква най-тежката санкция – пълна недействителност на договора,
да се налага само когато няма друга по-лека мярка, която би могла да постигне
целения ефект. Цитира се практика на СЕС, според която договорът следва да
остане обвързващ за страните при същите условия, ако може да оцелее без
несправедливите условия. В случая договорът може да бъде сключен и без
недействителните му части, клаузите за допълнителни услуги не са част от
основния предмет на договора, поради което в останалата част договорът е
валиден и обвързващ за страните.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна,
в който оспорва жалбата и моли за потвърждаване на обжалваното решение.
Излага, че трайната съдебна практика, както на СЕС, така и на националните
съдилища, приравнява грешното посочване на ГПР на липса на ГПР, което
води до нарушаване на нормата на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК, съответно до
нищожност на договора на основание чл.22 от ЗПК. Таксите „Флекси“ и
„Фаст“ представляват пряк разход по кредита и следва да бъдат включени в
изчисляването на ГПР. Те имат характер на скрито възнаграждение, уговорени
са за услуги, които не е ясно дали ще бъдат ползвани, но оскъпяват кредита.
Техният размер е 95% от главницата и добавянето им към ГПР би го
увеличило до над 143%. Излага, че нищожността на отделни клаузи,
обуславящи неправилното посочване на ГПР, не превенират санкцията на
чл.22 от ЗПК. Поддържа доводите за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва на самостоятелно основание – поради противоречие с
добрите нрави, доколкото надхвърля трикратния размер на законната лихва.
Постъпила е и частна жалба № 64336/08.08.2024г. от „Профи Кредит
България“ ЕООД срещу Определение №8582/01.08.2024г., постановено по
гр.д. № 14754/2023 г. на ВРС, с което е отхвърлена молбата на жалбоподателя
с вх. № 53064/01.07.2024 г., с правно основание чл.248 от ГПК за изменение на
постановеното по делото решение в частта му за разноските.
2
Жалбоподателят поддържа, че претендираният от ответника адвокатски
хонорар е прекомерен, тъй като делото е с ниска правна и фактическа
сложност и е приключило в едно заседание. Същият следва да бъде определен
върху сбора от цената на всички искове, тъй като претендираните вземания
произтичат от едно и също основание, като по аргумент от решение на СЕС от
25.01.2024г. по дело С-438/2022г. са налице предпоставките за редуцирането
му до размер под минимума по Наредба 1/2004г. Възразява срещу
присъждането на адвокатско възнаграждение с включен ДДС, тъй като не е
налице облагаема сделка по ЗДДС, доколкото предоставяната правна помощ
между страните по договора е безвъзмездна. Постановяването на съдебен акт,
с който се присъжда възнаграждение за безплатна правна помощ, не
съставлява облагаема стока или услуга по смисъла на ЗДДС.
Правоотношението, по което безплатна правна помощ е оказана, и това,
създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно
съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква
право да получи възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната
страна, по което адвокатът има само права, но не и задължения. Съдът не е
задължено лице по ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли ДДС по нея,
нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него
осъдителен акт.
В постъпилия отговор ответникът по жалбата излага становище за
правилност на обжалваното определение. Поддържа, че противно на
изложеното в жалбата, адвокатското възнаграждение е определено съобразно
сбора от цената на всички искове. Излага собствено тълкуване на относима
практика на СЕС, за да обоснове възраженията си срещу редуциране на
възнаграждението под минимума по Наредба 1/2004г. Счита, че драстичното
намаляване на размера на адвокатските възнаграждения ще доведе до
некачествено правосъдие, изкривяване на конкуренцията и разубеждаващ
ефект от иск. Поддържа, че присъждането на възнаграждение без ДДС, при
положение, че адвокатът е регистриран по ДДС, би довело до нарушение на
данъчното законодателство, както и до начисляване на адвокатско
възнаграждение под установения в наредбата минимум, съответно до налагане
на дисциплинарно наказание. Цитира съдебна практика, според която пар. 2а
от Наредба 1/09.07.2004г. се прилага и в хипотезите на чл.38, ал.2 от ЗА.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази
следното:
Производството по гр.д. № 14754/2023 г. на РС-Варна е образувано по
предявени от „Профи Кредит България“ ЕООД срещу А. Щ. А., ЕГН
**********, кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1
от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр. чл. 79 и чл.86, ал.1 от ЗЗД да бъде прието за
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 1927,74 лв., дължима предсрочно изискуема главница по Договор за
потребителски кредит № 40008736791 от 29.03.2022 г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда -
30.08.2023 г. до окончателното й изплащане, сумата от 697,85 лв., договорно
възнаграждение за периода 25.05.2022 г. - 05.06.2023 г., сумата от 54,61 лв.,
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за
периода 05.06.2023г. - 29.08.2023г.; сумата от 19,77 лв., обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху договорното възнаграждение за периода
05.06.2023г. - 29.08.2023г., които суми са предмет на Заповед №
3
5686/26.09.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК,
издадена по ч.гр.д. № 11180/2023 г. по описа на ВРС, XX -ти състав, както и
осъдителни искове с правно основание чл. 415, т.3 от ГПК вр. чл. 9 от ЗПК вр.
чл. 79 и чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата от 670,83 лв., възнаграждение за ползвана и закупена услуга Фаст;
сумата 1150,00 лв., възнаграждение за закупена услуга Флекси; сумата от
142,63 лв., обезщетение за забава върху главницата за периода 26.04.2022 г. -
05.06.2023 г., сумата от 51,63 лв., обезщетение за забава върху договорното
възнаграждение за периода 26.04.2022 г. - 05.06.2023 г., сумата от 49,63 лв.,
обезщетение за забава върху закупената допълнителна услуга Фаст за периода
26.04.2022 г. - 05.06.2023 г., сумата от 85,08 лв., обезщетение за забава върху
закупената допълнителна услуга Флекси за периода 26.04.2022 г. - 05.06.2023
г., за които съдът е отказал да издаде заповед за изпълнение с влязло в сила
Разпореждане № 36284/26.09.2023 г. по ч.гр.д. № 11180/2023 г. по описа на
ВРС, XX -ти състав.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит № 40008736791 от 29.03.2022 г., по силата на който
ищецът е предоставил на ответника кредит в размер на 2000 лева, като след
приспадане на застрахователна премия в размер на 45,60 лв. по Застраховка
живот „Защита на кредита“ при „Уника Живот“ АД, на 29.03.2022 г. по
банкова сметка на ответника е преведена сумата от 1954,40 лв. Съгласно
условията на договора ответникът се задължил да погаси кредита на 24
месечни вноски от 122,37 лв. и падежна дата 25-то число на месеца, при
уговорен главен лихвен процент от 41,00 % или 0,11 % на ден и ГПР от 48,91
% и общо задължение по кредита от 2936,86 лв. Съгласно чл. 15 от ОУ към
Договора ответникът се задължил да заплати 1900,00 лв. за закупен пакет от
допълнителни услуги, който е опционален и във връзка с него кредиторът се
задължил да предостави по искане на клиента и при изпълнението на
посочени в ОУ изисквания, една или всички от следните услуги: 1.
приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2.
възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3. възможност
за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4. възможност за смяна
на дата на падежа. Сочи се, че сключването на споразумение за предоставяне
на допълнителни услуги не е задължително за отпускането на кредита, както и
че същото не е пряко свързано с договора за кредит. Излага се, че пакетът от
допълнителни услуги предоставя на ответника право да получи услуги, които
не са свързани с дейността на кредитора по кредитиране, а с необходимостта
на потребителя и неговото конкретно житейско положение. Твърди се, че
възнаграждението за пакета не е цена за услугите, а за възможността
длъжникът във всеки един момент да поиска промяна в договора за кредит.
Поддържа се, че длъжникът е направил само една пълна погасителна вноска,
поради което на основание чл. 12.3 от ОУ ищецът е обявил кредита за
предсрочно изискуем на 05.06.2023 г., за което длъжникът е уведомен с писмо
получено лично от него. Сочи, че за част от вземанията по установителните
искове в негова полза е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 11180/2023 г. на ВРС, срещу която длъжникът възразил в срок, а за
вземанията му по осъдителните искове съдът отказал издаване на заповед. По
изложените съображения моли за уважаване на исковете.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът депозира отговор на исковата
молба, в който изразява становище за неоснователност на исковете. Твърди, че
договорът е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК,
4
поради което следва на основание чл. 23 от ЗПК да върне само остатъка от
главницата с приспадане на направените до момента вноски. Задълженията по
допълнителният пакет услуги не са включени в ГПР, въпреки че са разходи по
кредита, поради което ГПР не е правилно посочен и фактически възлиза на
143,91 %, което надвишава лимита от 50 % по чл. 19, ал.4 от ЗПК. Поддържа,
че закупуването на допълнителен пакет от услуги срещу възнаграждение в
размер близък до отпуснатия кредит е наложено от господстващата позиция
на кредитора спрямо кредитополучателя като икономически по слабата
страна. Излага, че таксите по допълнителни услуги се явяват скрито
възнаграждение за кредитодателя, като и на това основание е следвало да се
включат в ГПР. Сочи, че в договора липсва ясно разписана методика на
формиране на годишния процент на разходите по кредита. Твърди, че
посочването на по-нисък от действителния ГПР представлява заблуждаваща
търговска практика по чл. 68г, ал.4 във вр. чл. 68д, ал.1 от ЗЗП. Поддържа, че
клаузата на чл. 6 от договора е недействителна и на основание чл. 10а, ал.2 от
ЗПК, доколкото допълнителните услуги на практика са свързани с
управлението и усвояването на кредита. Ответникът обосновава възраженията
си с национална съдебна практика и такава на СЕС. Поддържа доводи за
нищожност на клаузата за дължимост на договорна лихва поради
противоречие с добрите нрави, тъй като надхвърля трикратния размер на
законната лихва към датата на сключване на договора. Твърди, че е извършил
погашения по договора в общ размер на 200 лева. Моли за отхвърляне на иска
за главница за горницата над 1798,32 лв.
С първоинстанционното решение е уважен единствено искът с правно
основание чл.422 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 от ЗЗД до размера от 1798.32 лв., а в
останалата част исковете са отхвърлени като неоснователни. В частта, с която
са отхвърлени установителните исковете с правно основание чл.422 от ГПК,
вр. чл.86 от ЗЗД и осъдителните с правно основание чл. 415, т.3 от ГПК вр. чл.
9 от ЗПК вр. чл. 79 и чл.86, ал.1 от ЗЗД, решението не е обжалвано и е влязло в
сила.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в
срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от
обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В
обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното
решение за валидно и допустимо. В рамките на дължимата служебна проверка
по допустимост на производството съдът констатира, че исковете са предявени
по реда на чл.415, ал.1, т. 1 и 3 от ГПК от заявителя срещу длъжника в
преклузивния месечен срок от уведомяването му за постъпване на
възражението по чл.414 от ГПК, респективно за възможността да предявени
осъдителен иск за отхвърлените вземания по заявлението, поради което се
явяват процесуално допустими.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания, като служебно се произнася
5
само в хипотезите на нарушение на императивна правна норма.
По предявените искове с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.240, ал.1
и 2 от ЗЗД в тежест на ищеца е да установи факта на сключен между страните
валиден договор за потребителски кредит, по който е изправна страна и
размера на претенциите по пера, а в тежест на ответника е да докаже
възраженията си за недействителност на договора и отделни негови клаузи,
респективно изпълнение на задълженията си по договора.
Установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, поради което с оглед
разпоредбата на чл. 272 от ГПК съдът препраща към нея.
Процесният договор за паричен заем е потребителски съобразно
легалната дефиниция на чл. 9 ЗПК. Сключен е при действието на ЗПК и
нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда.
Според нормата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Според дефиницията дадена в §1, т.1 "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
В случая в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК в договора за кредит не
е отразен вярно годишният процент на разходите, като не са посочени всички
разходи и допускания, а именно тези по допълнителните услуги „Фаст“ за
приоритетно разглеждане и становище по искането за отпускане на
потребителски кредит и „Флекси“ за правото на кредитополучателя да
променя погасителния план. Уговорени в общ размер на 1900 лева, аналогичен
с този на отпуснатия кредит от 2000 лева, същите представляват 95 % от
главницата, откъдето следва, че уговореният в договора ГПР от 48.91% не
съответства на действителния. Действията, предвидени в клаузите за
допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, са свързани пряко или косвено с
кредитното правоотношение, а именно с отпускането и предоговарянето на
параметри от конкретния договор за кредит, поради което следва да бъдат
включени в годишния процент на разходите.
В този смисъл е и даденото задължително тълкуване в Решение на СЕС
от 21.03.2024 год. по дело C‑714/22 член 3, буква ж) от Директива 2008/48.
Предмет на цитираното решение са именно коментираните клаузи, включени в
сходен договор между потребител и същото дружество. В т. 1 от решението по
категоричен начин е възприето, че чл. 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета, следва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни
услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на
закупилия тези услуги потребител, приоритет при разглеждане на искането му
за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума,
6
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на
разходите“ по смисъла на посочения чл. 3, буква и), когато закупуването на
посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния
кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит. В т. 4 от цитираното решение е
прието, че чл. 3, пар. 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че
клауза от договор за потребителски кредит, която позволява на съответния
потребител да отлага или да разсрочва плащането на месечните вноски по
кредита срещу заплащането на допълнителни разходи, макар да не е сигурно,
че този потребител ще се възползва от посочената възможност, може да има
неравноправен характер, когато по- специално тези разходи са явно
непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем. Настоящият случай
попада в приложното поле, както на т. 1, така и на т. 4 от цитираното решение.
Клаузите за уговаряне на услугите „Фаст“ и „Флекси“ имат
неравноправен характер, тъй като общият им размер е аналогичен с
отпуснатата в заем сума по договора за кредит, което обосновава извод за
тяхната явна непропорционалност спрямо размера на отпуснатия кредит.
Нещо повече – по делото липсват ангажирани доказателства на потребителя
да е била предоставена равна възможност за одобряване на искането за кредит
при липса на изразено от него съгласие за закупуване на допълнителния пакет.
В т. 2 от цитираното решение на СЕС е прието, че чл. 10, параграф 2, буква ж)
и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в
договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите,
включващ всички предвидени в чл. 3, буква ж) от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от
лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената
в заем главница.
Налага се изводът, че невключването на тези разходи в ГПР води до
нищожност на целия договор на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК,
поради което потребителят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и лихва или други разходи.
Крайният срок по погасителния план за издължаване на сумите за
главница – 25.03.2024 г., е настъпил, поради което същата е изискуема в
пълния си размер от общо 2000,00 лв., установен с неоспореното заключение
на допуснатата ССЕ. След приспадане от тази сума на установените от
експертизата погашения в размер на 201,68 лв., се формира непогасен остатък
за главница от 1798,32 лв., до която сума искът с правно основание чл.422
ГПК, вр. чл.240, ал. 1 от ЗЗД следва да бъде уважен и отхвърлен за разликата
до претендираните 1927,74 лв.
С оглед изложените по-горе съображения и по аргумент от чл.23 от ЗПК
предявеният иск с правно основание чл.422 ГПК, вр. чл.240, ал. 2 от ЗЗД се
явява неоснователен в цялост.
С оглед съвпадение в крайните изводи на двете инстанции, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.
По депозираната частна жалба:
С първоинстанционното решение на адв. А. Д. е присъдена сумата от
592,60 лв. с ДДС като възнаграждение за осъществена безплатна правна
7
помощ в исковото производство, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК вр. чл. 38,
ал. 2 от ЗА.
С обжалваното определение е оставена без уважение депозираната от
ищеца молба по чл.248 от ГПК за изменение на постановеното по делото в
частта за разноските, чрез намаляване размера на присъденото адвокатско
възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на ответника от адв.
А. Д. под минималния размер предвиден в Наредба № 1 за един иск.
Настоящият съдебен състав намира искането по чл.248 от ГПК за
неоснователно, доколкото присъденото адвокатско възнаграждение по чл.38
от ЗАдв. в размер на 592.60 лева е определено при размер на правния интерес
съставен от сбора от цената на всички искове, а именно 4849.77 лева. Не са
налице основания за редуцирането му под предвидения в Наредба №
1/09.07.2004 г. минимум, доколкото предвид цената и броя на предявените
искове и извършените процесуални действия, включително допусната и
изслушана ССЕ, същият не се явява прекомерен. На основание пар. 2а от
Наредба 1/09.07.2004г. върху възнаграждението следва да се начисли ДДС,
предвид представените по делото доказателства, че адвокатът има
регистрация по ЗДДС. Цитираната разпоредба не провежда разграничение в
зависимост от начина на определяне на размера на възнаграждението - по
договор или от съда, при условията на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв., поради което в
последния случай върху адвокатското възнаграждение, дължимо с оглед
изхода на делото и защитения материален интерес следва да се прибави и ДДС
в размер на 20%.
По изложените съображения обжалваното определение следва да бъде
потвърдено в цялост.
По отговорността за разноските:
С оглед изхода от спора и на основание чл.78, ал.3 от ГПК, вр. чл. 38, ал.
2 от ЗАдв. в полза на процесуалния представител на въззиваемия следва да
бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на
480 лева с ДДС, представляващи адвокатско възнаграждение за
предоставената безплатна правна помощ, определено в минимален размер по
Наредба 1/09.07.2004г., каквото искане е направено в обективираното в молба
25323/10.10.2024г. от въззивника възражение за прекомерност.
С оглед изложените съображения, настоящият състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №2322/19.06.2024г., постановено по гр.д. №
14754/2023 г. на ВРС, в частта, с която са отхвърлени предявените от „Профи
Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53 Е, вх.В, срещу А. Щ. А.,
ЕГН **********, с адрес: гр. *, ж.к. „*“ № *, вх.*, ет.*, ап*, искове с правно
основание чл.422 от ГПК, вр. чл.240, ал.1 и 2 от ЗЗД за установяване
дължимостта на сумата от 129.42 лева, представляваща разликата над
присъдените 1798,32 лв. до претендираните 1927,74 лв. за предсрочно
изискуема главница по Договор за потребителски кредит № 40008736791 от
29.03.2022 г. и сумата от 697,85 лева, дължимо договорно възнаграждение за
периода 25.05.2022 г. - 05.06.2023 г., които суми са предмет на Заповед №
5686/26.09.2023 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК,
8
издадена по ч.гр.д. № 11180/2023 г. по описа на ВРС, XX -ти състав.
В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
ПОТВЪРЖДАВА Определение №8582/01.08.2024г., постановено по
гр.д. № 14754/2023 г. на ВРС, с което е отхвърлена молбата на „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК *********, с вх. № 53064/01.07.2024 г., с правно
основание чл.248 от ГПК за изменение на постановеното по делото решение в
частта му за разноските.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53 Е,
вх.В, да заплати на адв. А. Д., вписан във АК- София, личен номер
**********, с вписан служебен адрес: гр. София, ул. "Хан Омуртаг " № 74,
ет.1, ап.1, сумата от 480 лева с ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение за предоставената на въззиваемия безплатна правна помощ
във въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл.38, ал. 2
от ЗАдв.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по аргумент на чл.
280, ал. 2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9