Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 17.05.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети февруари
през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Председател: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЙОАНА ГЕНЖОВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 7695 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 01.08.2019г.,
постановено по гр.д. № 75762/2017г. на СРС, ГО, 28 състав, са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД по реда на чл. 422,
ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуването на вземане срещу ответника К.К.К. за следните суми: сумата от 1
288, 36 лева, представляваща стойност на доставена топлинна енергия
за имот на адрес гр. София, ул. “********ателие 4, абонатен номер *****за периода
от 01.05.2014г. до 30.04.2016г. и сумата
от 164, 24 лева – мораторна лихва върху главното парично вземане за периода от
15.09.2015г. до 23.06.2017г. Със същото решение са отхвърлени предявените
искове за сумата от 55, 38 лева – цена на услугата дялово разпределение за
периода от 01.05.2014г. до 30.04.2016г. и за сумата от 11, 44 лева –
обезщетение за забава за тази главница за периода от 15.09.2015г. до
23.06.2017г.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
"Т.С." ЕООД.
Срещу решението,
в частта, в която са уважени предявените искове, е постъпила въззивна жалба от конституираните по реда на чл. 227 от ГПК
законни наследници на починалия в хода на висящото производство ответник К.К.К.,
а именно: К.К.К., М.К.К. и В.К.К.. В жалбата са изложени оплаквания за недопустимост
на решението в обжалваната му част по съображения, че същото е постановено 10
месеца след смъртта на ответника, т.е. постановено е срещу несъществуваща
страна. С тези доводи е направено искане за обезсилване на решението. В
условията на евентуалност са развити доводи за неправилност на съдебния акт,
поради допуснати съществени процесуални нарушения, довели до необоснованост на
изводите на съда. Конкретно се поддържа, че не са събрани доказателства за
количеството реално потребена топлинна енергия, тъй като присъдената стойност е
определена по прогнозни цени. Освен това не било установено и титулярството в
правото на собственост върху имота от страна на наследодателя на въззивниците.
С оглед изложеното е направено искане за отмяна на решението в обжалваната му
част и постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят.
Насрещната страна – “Т.С.” ЕАД оспорва въззивната
жалба като неоснователна.
Третото лице-помагач "Т.С." ЕООД не изразява становище по постъпилата въззивна жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните страни, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1
от ГПК искове с правно основание чл.
79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
149 ЗЕ и с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от
това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
ответникът е собственик на процесния топлоснабден имот за исковия период,
поради което е потребител на топлинна енергия и дължи заплащане на доставената
в имота топлинна енергия. По отношение на размера на вземането са изложени
мотиви, че същият се установява от заключението на кредитираната
съдебно-техническа експертиза. Изложени са съображения за съществуване на
акцесорното вземане за обезщетение за забава върху главницата и претенцията по
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е уважена в пълния предявен размер. Първоинстанционният
съд е формирал изводи за неоснователност на предявеното вземане за цена на услугата
дялово разпределение и акцесорното вземане за лихва за забава върху същата, поради
което исковете в тази част са отхвърлени.
По релевираното възражение за недопустимост на
постановеното първоинстанционно решение:
Участието на правосубектни и процесуално
правоспособни страни /съществуващи в правния мир правни субекти – физически или
юридически лица/ в исковото производство е положителна процесуална предпоставка
от категорията на абсолютните /за нея съдът следи служебно/ за процесуалната
допустимост на предявения иск, на образуваното по него производство и на
постановеното по него съдебно решение. Поради това, в случай на смърт на някоя
от страните по делото, настъпила след подаването на исковата молба в съда и
преди влизането в сила на съдебното решение, съдът спира производството на
основание чл. 229, ал. 1, т. 2 от ГПК и предприема процесуалните действия по
чл. 230 от ГПК, за да конституира на мястото на починалата страна нейните
процесуални правоприемници, и по този начин да обезпечи тяхното по-нататъшно
реално участие в процеса, макар това универсално процесуално правоприемство,
уредено в чл. 227 от ГПК, поначало да следва материалното такова и да настъпва
по силата на закона (ex lege).
В случаите, когато страната е починала /юридическото
лице е престанало да съществува след приключването на съдебното дирене пред съответната съдебна
инстанция, съгласно изричната разпоредба на чл. 229, ал. 2, изреч. 2 от ГПК
съдът следва най-напред да постанови решението си и едва след това – ако
решението му подлежи на обжалване, следва да спре производството по делото и да
предприеме процесуалните действия по чл. 230 от ГПК. Макар в тези случаи съдебното
решение да е постановено след смъртта на страната и преди на нейно място да са
конституирани процесуалните й правоприемници, то именно предвид изричната разпоредба на чл. 229, ал.
2, изреч. 2 от ГПК, същото е процесуално допустимо. Целта на това изключение е
бързина и процесуална икономия – да се обезпечи участието на процесуалните
правоприемници на починалата страна направо в производството по обжалването на
решението пред горната съдебна инстанция, след като е било обезпечено участието
приживе на самата първоначална страна в процеса – в събирането на
доказателствата по делото, а и в устните състезания, които се провеждат
непосредствено след приключването на съдебното дирене /чл. 149, ал. 1 от ГПК/.
Във всички останали случаи, – когато страната е починала
/юридическото лице е престанало да съществува в течение на производството, но преди приключването
на съдебното дирене пред съответната съдебна инстанция /респ. – когато такова
дирене изобщо не се провежда, както е в касационното производство по чл.чл.
290-293 от ГПК/ и съдът е постановил решението си преди да е конституирал и
обезпечил участието на нейните процесуални правоприемници в производството,
такова съдебно решение е процесуално недопустимо, като постановено при липса на
абсолютна положителна процесуална предпоставка за неговата допустимост /така
решение № 86/03.04.2015г. по гр.д. № 5563/2014г. на ВКС, Четвърто ГО/.
В конкретния случай ответникът К.К. е починал на
01.11.2018г., а съдебното дирене по делото е било завършено на 20.06.2018г.,
т.е. смъртта на страната е настъпила след приключване на съдебното дирене по
делото, поради което и по аргумент от нормата на чл. 229, ал. 2, изр. 2-ро от ГПК постановеното съдебно решение е допустимо и не подлежи на обезсилване.
По правилността на обжалваното решение:
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и съответно
използването от ответника на претендираното количество топлинна енергия;
стойността на топлинната енергия и изискуемостта на вземането.
Договорът за търговска
продажба на топлоенергия на клиенти на
топлинна енергия за битови нужди
се
счита за сключен с конклудентни действия.
Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150,
ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕВР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от
закона/.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна
енергия"
са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване.
В конкретния случай по делото е представен нотариален
акт за собственост на недвижим имот по давностно владение № 46, рег. № 4594,
дело № 756/1999г. от 20.08.1999г., от който се установява, че първоначалният
ответник К.К.К. е признат за собственик на ателие № 4, находящо се в гр. София,
ет. първи /приземен/, ул. “********в сградата на ЖСК “Габър” /процесният
топлоснабден имот/.
С оглед изложеното се налага извод, че се установява принципното
съществуване на облигационно правоотношение между наследодателя на страните за
процесния период, произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по
който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответникът, респективно неговите
правоприемници, конституирани по реда на чл. 227 от ГПК, дължат заплащане на
стойността на ползваната услуга. Касае се за договор при публично обявени общи
условия по реда на ЗЕ, по който жалбоподателят, като собственик на топлоснабден
имот в сграда в режим на етажна собственост, се явява страна по силата на
посочената по-горе законова разпоредба.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/,
като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
Установено е въз
основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в
първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, което съдът кредитира изцяло
като обективно и компетентно, че делът на ответника за отопление е бил изчислен в съответствие с правилата на
действащата нормативна уредба – чрез
дистанционен отчет на показанията на монтирания един брой разпределител за
отчитане на потребена топлинна енергия. По отношение на щранг-лирата в банята е
посочено, че не е налице техническа възможност за монтаж на уред с инсталирана
мощност, поради което е налице служебно изчисление на база инсталирана мощност
по максимален специфичен разход на сградата. Топлинната енергия за битово
горещо водоснабдяване поради неосигурен достъп за процесния период е изчислена
на база прогнозни данни от потреблението за предходен период. Технологичните
разходи за топлинна енергия в абонатната станция са били отчислявани за сметка
на топлопреносното предприятие. Посочено е, че начислените суми за процесния
период са в съответствие с действащите нормативни актове – Наредба №
16-334/06.04.2007г. за топлоснабдяването, ЗЕ, Общите условия за продажба на
топлинна енергия. За исковия период не са начислявани суми за топлинна енергия за
общи части и такса мощност, а по отношение на топлинната енергия за битово
горещо водоснабдяване е направен извод, че стойността е занижена. Вещото лице е
обосновало това заключение предвид установеното, че поради неосигурен достъп за
исковия период, стойността е определяна на база прогнозни данни от потреблението
за предходен отчетен период в размер общо на 28 куб. м, вместо да се начисли на
база за 1 брой потребител при разход 140 л. на денонощие. В заключението е
посочено още, че количеството топлинна енергия, постъпило в сградата – етажна
собственост, се измервала чрез монтиран в абонатната станция топломер, който е
преминал на периодични метрологични проверки за техническа годност и е бил
годно средство за търговско измерване /спазени са изискванията на Закона за
измерванията и Наредбата за проверка на средствата за измерване, предвиждащи
задължителна метрологична проверка, която за класа уреди общи топломери трябва
да се извършва през две години/. Въз основа на този извод на вещото лице,
неоспорен по предвидения за това ред и срок, съдът приема за неоснователни
релевираните от ответника оспорвания за неизвършено отчитане на реално
доставената и потребена топлинна енергия в имота.
Обстоятелството колко точно количество топлинна
енергия е доставено в сградата и в жилището на ответника е от значение
единствено към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност
на този размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 ГПК. В
случая количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено
от общия топломер, който отговаря
на метрологичните изисквания и е годно средство за търговско измерване. От
заключението на приетата съдебно-техническа експертиза се установява, че в
конкретния случай дяловото разпределение е извършено правилно и съобразно
нормативните изисквания, като начислените на ответника суми съответстват на реално
действително дължимите.
Доколкото няма доказателства да е заплатена претендираната
за исковия период главница, то следва да се приеме, че за процесния период ответникът дължи на ищцовото дружество заплащане
на присъдената с решението на СРС сума за главница в размер на 1 288, 36 лева,
представляваща стойността на потребената топлинна енергия с включени
изравнителни сметки.
Предвид липсата на конкретни оплаквания във въззивната
жалба срещу приетите за установени от СРС факти относно иска за обезщетение за
забава върху вземането за потребена топлинна енергия /конкретно относно
изпадането в забава за плащане на главното парично задължение, началния и
крайния период на забавата и размера на вземането/, настоящият съдебен състав
препраща на основание чл. 272 от ГПК към мотивите на решението на СРС в частта
досежно претенцията за лихви.
Като е достигнал до същите изводи, първоинстанционният
съд е постановил правилно решение, което следва да бъде потвърдено в обжалваната
му част.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски
за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева, определено по реда на чл.
78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1 от вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за
заплащането на правната помощ.
С оглед цената на предявените искове и на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 182639 от 01.08.2019г., постановено по
гр.дело № 75762/2017г. по описа на СРС, ГО, 28 състав, в обжалваните му части.
ОСЪЖДА К.К.К., ЕГН **********,***, М.К.К.,
ЕГН **********,*** и В.К.Т., ЕГН **********,*** да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, с
ЕИК*****, седалище и адрес на управление *** Б, на основание чл. 273, вр. чл.
78, ал. 3 и ал. 8 от ГПК сумата от 100 /сто/ лева – съдебни разноски за
въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - "Т.С." ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.