Р Е Ш Е Н И Е
№1076
Гр. П., 03.07.2019
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, Гражданско отделение, I-ви състав, в публичното съдебно заседание, проведено на шести юни през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕТА ИВАНОВА
при участието на секретаря Божура Антонова,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № ***г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Предявени
са от „Кредитреформ България“ ЕООД срещу Р.В.О.
кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 240,
ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 3 ЗЗД, вр.
чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР за заплащане на сумата от 300 лв., представляваща неизплатена главница по договор за
потребителски кредит № ********** от 23.07.2015 г., законната
лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба – 23.08.2018 г. до окончателното изплащане на вземането и сумата от 74,57 лв., представляваща наказателна лихва за забава за периода от
23.08.2015 г. до 31.01.2018 г.
Ищецът твърди, че между ответника Р.О., в
качеството му на кредитополучател и третото за процеса лице – „4финанс“ ЕООД, в
качеството му на кредитодател, бил сключен договор за кредит № ********** от 23.07.2015 г. по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги. Посочва се, че О. подал заявка за отпускане на кредит чрез използване
на интернет-страницата на кредитора, подписал проекта на договора чрез
активиране на бутон „подпиши“, заедно с приложимите Общи условия, както и
стандартен европейски формуляр, съдържащ преддоговорната информация по чл. 8
ЗПФУР. Изяснява се, че от своя страна „4финанс“ ЕООД потвърдило договора по
електронната поща. По силата на последния на ответника бил отпуснат паричен
кредит в размер на сумата от 300 лв. Поддържа се, че същият следвало да върне
заемната сума на 22.08.2015 г. Посочва се, че О. не изпълнил задължението си на
падежа, поради което изпаднал в забава. На основание клаузите на процесния
договор и приложимите Общи условия заради допуснатата забава, на
кредитополучателя била начислена наказателна лихва в размер от 10,01 %. Твърди
се, че по силата на договор за продажба и прехвърляне на вземания от 01.02.2018
г. дружеството – кредитор, в качеството си на цедент, прехвърлило на ищеца, в
качеството му на цесионер, вземанията си към ответника Р.О., произтичащи от
процесния договор за кредит в общ размер от 375,48 лв. Уведомяването на
длъжника за настъпилата промяна е предприето с изпращане на писмо чрез
„Български пощи“ ЕАД, която се е върнала с отбелязване „непотърсена“. Такова
действие има получаването на уведомлението като приложение към настоящата
искова молба. С тези доводи ищецът отправя искане за уважаване на исковите
претенции. Намира за дължима и претендира и законната лихва за забава върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на вземането, както и сторените по делото разноски.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК
писмен отговор особеният представител на ответника – мл. адв. Л.С. оспорва
исковите претенции по основание и размер с твърдението, че между страните не е
налице твърдяната облигационноправна обвързаност. Оспорва между ответника и
кредитодателя „4финанс“ ЕООД да е бил сключен договор по реда на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ
чрез електронни волеизявления. Липсват доказателства за усвояването на земната
сума от ответника. Оспорва цесията, по силата на която ищецът е придобил
качеството на страна по този договор, да е породила действие спрямо Р.О.,
предвид това, че изпратеното уведомление не е надлежно получено от последния.
Отбелязва, че връчването на исковата молба с приложенията към нея на особения
представител не би могло да се приравни на връчване на самия ответник.
Поддържа, че процесният договор за кредит е нищожен поради липса на форма и
противоречие със закона, доколкото дружеството-кредитор не е предоставило на
кредитополучателя необходимата преддоговорна информация. Намира процесните
вземания за недължими и поради погасяването им по давност. Счита за нищожна
клаузата на т.13.5. от приложимите Общи условия относно изпращането на писма
към кредитополучателя на цена 10 лв. за
сметка на същия, позовавайки се чл. 17, ал. 2 на ЗПФУР, а именно, че
използването от доставчика на средства за комуникация от разстояние не може да
бъде обвързано с разходи за потребителя. Поддържа, че такава договорка
противоречи на морала и добрите нрави. С тези доводи отправя искане за
отхвърляне на исковете.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа страна следното:
От
приетия по делото договор за кредит № ********** от 23.07.2015 г. между третото
за процеса лице „4финанс“ ЕООД, в качеството му на заемодател и ответника Р.В.О.,
в качеството му на заемополучател, се установява, че отпусната по договора
заемна сума в размер от 300 лв. под формата на потребителски кредит следвало да
бъде върната в срок до 30 дни, считано от датата на подписване на договора или
с краен срок за издължаване 22.08.2015 г., без договорна лихва, с годишен
лихвен процент от 0 % и годишен процент на разходите от 0 %. В договора е
предвидено, че годишният процент на разходите не включва разходите, които
кредитополучателят може да заплати при неизпълнение на договорните си
задължения и таксата за удължаване срока на договора. Посочено е, че
отношенията между страните се уреждат от специалните условия на договора и
приложимите Общи условия, с които ответникът е декларирал, че се е запознал и е
получил препис при сключването му. В договора са вписани
индивидуализиращи данни за заемополучателя – три имена, ЕГН, постоянен и
настоящ адрес, телефонен номер и e-mail адрес. Отразено
е, че сумата по кредита ще бъде получена чрез системата „Изипей“ на вписана в
договора сметка.
По
делото са представени и приети като доказателство Общи условия на „4финанс“
ЕООД, приложими към договорите за предоставяне на потребителски кредит, в сила
от 29.04.2015 г. От клаузата на т. 1 на
същите следва, че кандидатът за отпускане на кредит подава искане чрез
попълване на формуляр за кандидатстване, публикуван на интернет – страницата на
кредитора – „www.vivus.bg“. Изяснено е, че след попълване на
формуляра се създава личен профил на кандидатстващия за кредит, което завършва
с приемането на Общите условия на дружеството – кредитор, с които
непосредствено преди това е имал възможност да се запознае. Създаденият профил
представлява лична страница на кредитополучателя в началната страница на
електронния адрес на кредитора, която е достъпна непрекъснато за
кредитополучателя след вход с парола и потребителско име. В клаузата на т. 1.4
от ОУ е отразено, че бланката на стандартния европейски формуляр, съдържаща
предварителната договорна информация е налична на началната страница на
кредитора и представлява част от документите, които се предоставят на
кредитополучателя при избрана от него заемна сума и срок за връщане на кредита.
Изяснява се, че съгласно Общите условия – т. 8 след регистрацията на
кредитополучателя се предоставя проект на договор за кредит, достъпен на
началната интернет страница на кредитора и в случай, че насрещната страна е
съгласна, има възможност да го приеме и подпише електронно чрез натискане на
бутон „Подпиши“. С подписването му кредитополучателят потвърждава, че е съгласен
със сключването на договора и е запознат със стандартния европейски формуляр.
Предвидено е, в клаузата на т. 2.7, че на база на изпратеното искане за
отпускане на кредит и подписания от кредитополучателя договор, кредиторът одобрява
кредита при оценка кредитоспособността на насрещната страна. Договорът за
кредит се счита за сключен и влиза в сила от момента на потвърждаването му от
кредитора по електронната поща и извършването на паричния превод на сумата,
който се осъществява по сметка на кредитополучателя или по друг, алтернативен
начин, избран от него. В клаузата на т. 9.1 от ОУ като основно задължение на
кредитополучателя е предвидено връщането на заемната сума, заедно с уговорените
лихви и такси в срока за връщане, посочен в специалните условия на договора. В
т. 13.3, б. „а“ е отразено, че при забава от страна на кредитополучателя в
погасяването на задълженията по договора последният дължи на кредитора
наказателна лихва за забава, формирана като сбор от надбавка /в размер на
законната лихва за забава върху неизплатената сума за периода на просрочие/, прибавена
към договорната лихва. Посочено е, че към датата на сключване на договора
наказателният лихвен % за просрочие възлиза на сумата на 10.1 %.
От
приетата по делото разписка № 2000000086617703 за извършено плащане следва, че
одобрената по договора за кредит сума в размер от 300 лв. била преведена по
микросметка с име на получателя – ответника Р.В.О., към „ EasyPay“ на 23.07.2015 г.
Изяснява
се, че същият изтеглил отпуснатата му сума на 24.07.2015 г. срещу представена
лична карта, от каса на „Изипей“ АД, за което свидетелства приетата по делото
разписка № 07000354706400 от същата дата. От
съдържанието ѝ следва, че последната е подписана от ответника Р.О. /което
обстоятелство не се спори по делото/, а като основание за получаване на сумата
е посочен номерът на процесния договор за кредит: „**********“.
Събраните
по делото писмени доказателства сочат, че на 01.02.2018 г. между ищеца „Кредитреформ
България“ ЕООД, в качеството му на цесионер и третото за процеса лице – „4финанс“
ЕООД, в качеството му на цедент, бил сключен договор № BGF-2018-005
от 01.02.2018 г. за прехвърляне
на вземания, по силата на който дружеството – продавач прехвърлило на купувача
парични вземания, произтичащи от договори за кредит, заедно с привилегиите,
обезпеченията, лихвите и другите принадлежности към тях, подробно описани в
Приложение № 1 към него. В последното /л. 7 – л. 9 от делото/ под № 1224 са
включени вземания към ответника Р.В.О. по договор за кредит № ********** от
23.07.2015 г., със срок за погасяване от 30 дни, краен срок за връщане на
сумите на 22.08.2015 г. и общ размер на прехвърленото задължение от 705,48 лв.,
от които 300 лв. неплатена главница, отпусната по кредита, 30 лв. такси за
събиране на вземанията към датата на цесията и 375,48 лв. наказателни лихви към
датата на цесията. С пълномощно с нотариално заверени подписи от 02.02.2018 г.,
представляващо приложение № 4 към договора за цесия, дружеството – цедент
„4финанс“ ЕООД е упълномощило цесионера „Кредитреформ България“ ЕООД от негово
име и за негова сметка да уведоми длъжниците за извършената промяна в
кредиторите по договорните правоотношения. С уведомително писмо с изх. №
2026/14.02.2018 г. ищецът, като пълномощник на „4финанс“ ЕООД, уведомява
ответника Р.О. за сключения договор за прехвърляне на вземания от 01.02.2018 г.
и за общия размер на задължението му. Видно от известието за доставяне
е, че съобщението е изпратено на адреса на ответника, вписан в договора за
кредит от 23.07.2015 г., като пратката се е върнала в цялост с отбелязване, че
е останала „непотърсена“ от адресата.
При така
приетата за установена фактическа обстановка, съдът достига до следните правни
изводи:
Предявени
са осъдителни искове с правно основание чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 3 ЗЗД,
вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, при условията на кумулативно обективно
съединяване помежду им, за заплащане на суми, произтичащи от договор за кредит
от разстояние.
Възникването на процесните
вземания е обусловено от установяване от ищеца, при условията на пълно и главно
доказване,
наличието
на твърдяното валидно облигационно правоотношение с ответника по договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, в частност, че кредиторът
/доставчик на финансовите услуги/ е изпълнил задълженията си за предоставяне на
информацията по чл. 8 от ЗПФУР на потребителя, както и, че е получил съгласието
на последния за сключване на договора с обективирана именно от него воля за
предоставяне на заемната сума, по което същата е предадена на заемополучателя,
уговорения падеж на връщане и изискуемостта на вземането. Следва да докаже
наличието на уговорена валидна неустоечна клауза – наказателна лихва при забава
на плащането на главницата, както и да установи вземанията си и по размер.
В
настоящия случай ищецът претендира установяване съществуването в негова полза
на вземания срещу ответника, произтичащи от договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние. Съгласно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР такъв е
всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при
която от отправянето на предложението до сключването на договора страните
използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, "средство
за комуникация от разстояние" е всяко средство, което може да се използва за
предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното физическо
присъствие на доставчика и на потребителя, като несъмнено използването на
електронни формуляри в интернет, провеждането на разговори по телефон и
изпращането на писма по имейл представляват средства за комуникация от
разстояние. Предвид изложените от ищеца твърдения за начина на сключване на
процесния договор, съдът намира, че правоотношението между страните попада в
приложното поле на посочения нормативен акт.
Съгласно
разпоредбата на чл. 18 ЗПФУР, при договори за предоставяне на финансови услуги
от разстояние доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за
предоставяне на информацията по чл. 8 от закона на потребителя, както и че е
получил съгласието на последния за сключване на договора (ал. 1, т. 1 и т. 3),
като за доказване на посочените обстоятелства се прилага разпоредбата на чл.
293 от Търговския закон, а в случаите на електронни изявления – Закона за
електронния документ и електронния подпис /в действащата редакция/. В
конкретния случай кореспонденцията между заемодателя и заемателя е била
изключително по електронен път поради което приложение към същата намират
нормите на ЗЕДЕП /сега Закон за електронния документ и електронните
удостоверителни знаци/. Съгласно чл. 3, ал. 1 на ЗЕДЕП в редакцията му към
29.03.2017 г. електронен документ е електронно изявление, записано върху
магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде
възпроизвеждано. С оглед разпоредбите на чл. 13, ал. 3 и ал. 4 ЗЕДЕП съдът достига
до извод, че законът придава значението на подписан документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис,
допускайки страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на
обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Същевременно съгласно
чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП електронен подпис е всяка информация в електронна форма,
добавена или логически свързана с електронното изявление, за установяване на
неговото авторство. Доказателствената сила на така създадения електронен
документ е такава, каквото законът признава на подписания писмен документ. Ако
се касае за частен документ, той се ползва с такава сила само за авторството на
изявлението – арг. чл. 180 ГПК, а ако изявлението съставлява признание на
неблагоприятни за автора обстоятелства, това увеличава доказателствената
стойност на документа, без да му придава материална доказателствена сила,
каквато имат само подписаните официални документи – чл. 179, ал. 1 ГПК.
Наред
с това съдебната практика /в т. ч. Определение № 169 от 06.04.2017 г. по ч. т.
дело № 672/2017 г., І т.о. на ВКС/ приема, че електронното съобщение,
несъдържащо квалифициран електронен подпис макар да не се ползва с формална
доказателствена сила, не е "правно нищо", не е тъждествено на пълна
липса на волеизявление.
Съобразявайки
се с горните правни изводи, легалната дефиниция на понятието „електронен
документ“, дадена в чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и
на Съвета от 23 юли 2014 г. /съгласно която такъв документ е съдържание, съхранявано в електронна форма, т.е. не е
необходимо да е възпроизведено на хартиен носител/, както и с данните, следващи
от представените и приети по делото договор за кредит № **********/23.07.2015 г., съдържащ подробна
информация относно личните данни на ответника Р.О., в т. ч. три имена, ЕГН,
адреси, електронен адрес, телефон, месторабота, както и разписка от 24.07.2015
г., подписана лично от ответника за получаване на сумата от 300 лв. на
основание „**********“, което е номерът на процесният договор за кредит,
наредена от дружеството – кредитор на 23.07.2015 г. чрез системата за
електронни плащания ePay. bg, посочена като избран начин в договора за кредит, съдът
приема, че последният е бил сключен от ответника, който е отправил предложение
до ищеца, предоставяйки му своите лични данни. Предвид това, съдът намира за
доказано по делото, че „4финанс“ ЕООД, в качеството си на заемодател и
доставчик на финансови услуги е получил съгласието на заемополучателя Р.О. за
сключването на договора от 23.07.2015 г. по реда на чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР.
Касае се за информация, предоставена в електронна форма, логически свързана с
електронното изявление, за установяване на неговото авторство – арг. чл. 13,
ал. 1 ЗЕДЕП. В случая договорът за потребителски кредит се счита за сключен не
в момента на подписването му на хартиен носител, а в момента на изразяване на
съгласието на ответника чрез потвърждение в съответния линк.
В
тази връзка съдът цени изявлението на ответника, обективирано в приетата по
делото разписка от 24.07.2015 г., издадена от третото за процеса лице „Изи Пей“
АД като форма на негово извънсъдебно поведение – получаването на определена
сума с документ, в който изрично като основание за превода е отразен номерът на
процесния договор за кредит и което освен доказване на получаването на сумата,
представлява признание на неизгоден факт – сключването на този договор.
Подписът и съдържанието на тази разписка са останали неоспорени в процеса от
особения представител на О., а същевременно по делото не е наведено твърдение и
не са представени доказателства за наличието на друго основание за получаване
на сумата от 300 лв., което би било в доказателствена тежест на ответника /в т.
см. Решение № 746 от 5.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 727/2009 г., IV г. о. на
ВКС/.
С
оглед изложеното, съдът намира, че между „4финанс“ ЕООД и Р.В.О. е възникнало
облигационно правоотношение, попадащо в приложното поле на чл. 9 от Закона за
потребителския кредит /доколкото ответникът е физическо лице с качеството на потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗПК, а ищецът - на търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗПК/ и сключено
по реда на ЗПФУР, по което ищецът, в качеството си на заемодател, е изпълнил
основното си задължение към ответника, в качеството му на заемополучател, и реално
му е предоставил заемната сума, предмет на договора, в размер от 300 лв. Ето защо, за О. е възникнало
насрещното задължение да върне тази сума с краен падеж на 22.08.2018 г.,
настъпил към момента на образуване на настоящото дело по искова молба от
23.08.2018 г. Въпреки разпределената му доказателствена тежест ответникът, чрез
особения си представител, не изложи твърдения и не ангажира доказателства за
плащане на главницата в размер от 300 лв. по договора за потребителски кредит,
съответно на част от нея, поради което поначало в полза на дружеството –
кредитор е възникнало вземане в размер на тази сума.
В
тази връзка съдът намира за неоснователно наведеното в отговора на исковата
молба възражение от ответната страна за недействителност на договора за кредит
поради непредоставяне на заемателя на преддоговорната информация. Съгласно
разпоредбата на чл. 18, ал. 1 ЗПФУР в тежест на заемодателя – доставчик на
финансови услуги е да установи, че е предоставил на заемателя необходимата
преддоговорна информация съгласноо чл. 8 – чл. 10 от закона, като за доказване на
това обстоятелство при електронните изявления намира приложение Законът за
електронния документ и електронния подпис.
В
настоящата хипотеза, с оглед установената по делото фактическа обстановка и приетия
извод, че между страните е възникнало твърдяното облигационно правоотношение,
породено от договора за кредит, сключен по реда на чл. 6 ЗПФУР, предвид
неговото конкретно съдържание, съдът намира, че ответникът е бил запознат с
условията на договора, предвид спазването на процедурата за сключването му,
започнала по инициатива на самия потребител и включваща приемането на договора
и на преддоговорната информация в момент, предхождащ окончателното му сключване
– т. 1.8 от приложимите Общи условия.
Изясни
се, че паричните вземания по процесния договор за заем са прехвърлени от
заемодателя „4финанс“ ЕЕОД в полза на ищцовото дружество „Кредитреформ
България“ ЕООД с договор за продажба и прехвърляне на вземания от 01.02.2018 г.
и Приложение № 1, представляващо неразделна част от същия, в което са включени
и задълженията на ответника Р.О. по договора за потребителски кредит от 23.07.2015 г. за главница и наказателна лихва
за забава, каквито вземания се претендират от ищеца.
С
договора за цесия се осъществява промяна в субективната страна на едно
съществуващо облигационно правоотношение, чрез прехвърляне на конкретно
притезателно субективно право от досегашния му носител на трето, чуждо на тази
връзка лице. Със сключване на договора, т. е. с постигане на съгласие между
страните вземането преминава от цедента (стария кредитор) върху цесионера
(приобретателя на вземането). Именно в този момент във вътрешните отношения
между тях цедентът престава да бъде кредитор, тъй като със самото прехвърляне
договорът се счита за изпълнен.
В
конкретния случай по делото се доказа, както сключването на този договор, така
и включването в предметния му обхват на процесните вземания, чийто носител е
заемодателят по договора за потребителски кредит, което е основание за извод,
че тези притезания реално са прехвърлени на ищеца и цесията е породила действие
в отношенията между цедент и цесионер.
Доколкото
длъжникът не е страна по транслативната сделка между цедента и цесионера, то,
за да породи последната правно действие спрямо него, законодателят, в
разпоредбите на чл. 99,
ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, е предвидил извършването на допълнително действие –
съобщаване на цесията. Съобщението представлява едностранно изявление на стария
кредитор /цедент/ или на новия носител на вземанията /цесионер/, упълномощен
изрично от цедента, с което до знанието на длъжника се довежда настъпилата
промяна в насрещната страна по заемното правоотношение.
В
настоящия случай съдът намира за установено, че договорът за продажба и
прехвърляне на вземания от 01.02.2018 г. е произвел действие по отношение на
ответника Р.О. и спрямо него носител на вземанията по договора за потребителски
кредит от 23.07.2015 г. е именно ищцовото дружество „Кредитреформ“ ЕООД.
По
делото се установи, че до ответника О. е изготвено писмено уведомление, с което дружеството – цесионер, като
упълномощен представител на цедента, го уведомява за извършената цесия.
Съобщението с препис от уведомлението е изпратено до адреса на ответника,
посочен в процесния договор за заем без данни за реалното му получаване от
адресата /отразено е, че пратката е останала „непотърсена“). Въпреки това,
съдът намира, че същият следва да се счита за уведомен за настъпилата промяна в
кредитора на вземанията по процесния договор за паричен заем с получаване на
уведомлението заедно с препис от процесната искова молба, представляващо
новонастъпил факт, чието правно значение следва да бъде съобразено в настоящия
процес – арг. чл. 235, ал. 3 ГПК. Предвид това и доколкото законът не поставя
специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
уведомяването, то получаването на същото като приложение към исковата молба в
рамките на съдебното производство по предявен иск за изпълнение на цедираното вземане
следва да се приема за надлежно връчване (в този смисъл Решение № 78 от
09.07.2014 г. по търг. дело № 2352/2013 г., II т. о. на ВКС и Решение № 3 от
16.04.2014 г. по търг. дело № 1711/2013 г., I т. о. на ВКС). Този извод не се
променя от обстоятелството, че О. се представлява в процеса от особен
представител, доколкото след като е
известен за цесията, чрез връчване на исковата молба на особения представител,
длъжникът не може да възразява на претенцията на цесионера за реално изпълнение
на основание липсата на уведомяване /
Решение
№ 198/18.01.2019 г. по
т. дело № 193/2018 г., I т.о. на ВКС Решение № 40/ 13.05.2010 г. по търг. дело № 566/ 2009 г. на ВКС/. С
разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК процесуалният закон е предвидил надежден механизъм,
компенсиращ личното участие на ответника в процеса, именно посредством
института на особения представител. Същият може да извършва широк кръг от
процесуални действия, извън тези, за които е необходимо изрично пълномощно
съобразно чл. 34, ал. 3 ГПК и следователно е надлежен адресат на всички
твърдения, наведени от ищеца с исковата молба, включително такива за извършена
цесия.
Изложеното
води до извод, че с прехвърлянето на вземанията по процесния договор за паричен
заем и уведомяването за това на заемателя Р.О. цесията е породила действие за
него и ищецът се явява носител на вземанията по процесния договор за кредит.
При
установяване на конкретните по вид и размер вземания, дължими от ответника,
съдът съобрази, че наред с отпуснатата и останала непогасена главница в размер
на 300 лв. ищецът претендира и вземането в размер на сумата от 74,57 лв.,
представляваща наказателна лихва за забава за периода от 23.08.2015 г. до
31.01.2018 г. Установи се, че съгласно клаузата на т. 13.3, б. „а“ от процесните
Общи условия при забава от страна на кредитополучателя в погасяването на
задълженията по договора последният дължи на кредитора наказателна лихва за
забава, формирана като сбор от надбавка /в размер на законната лихва за забава
върху неизплатената сума за периода на просрочие/, прибавена към договорната
лихва. От твърденията в исковата молба и процесната клауза от Общите условия
следва, че уговореното основание за начисляване на неустойката е единствено
забавата на длъжника. Съдът, като взе предвид разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, предвиждаща, че при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, и разпоредбата на
ал. 2 от законовия текст съгласно която обезщетението за забава не може да
надвишава законната лихва, намира, че в случая размерът на начислената
неустойка за забава за процесния период не противоречи на императивния законов
текст, доколкото съответства на размера на законната лихва за забава, дължима
за същия този период върху главница от 300 лв., определен от съда по реда на
чл. 162 ГПК с помощта на електронен лихвен калкулатор. Ето защо, това вземане
се явява доказано по основание, период и размер и поначало подлежи на
присъждане в полза на ищеца.
Изясни
се, че с отговора на исковата молба особеният представител въвежда
правопогасяващо възражение с твърдение, че вземанията са недължими поради
погасяването им по давност. Съдът намира това възражение за частично
основателно, предвид следните съображения:
При
систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 110 и чл. 118 ЗЗД следва
изводът, че погасителната давност е законоустановен период от време, през който
носителят на едно вземане бездейства и с изтичането на който последният губи
възможността да получи защита на правото си чрез средствата на държавната
принуда.
В
настоящия случай спрямо вземането в размер на сумата от 300 лв., представляващо
останалата непогасена главница по договора за заем, намира приложение общият
петгодишен давностен срок, установен в разпоредбата на чл. 110 ЗЗД. Съгласно
чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента, в който вземането е
изискуемо. Задължението, поето от ответника е да върне заемната сума на
конкретен падеж – 22.08.2015 г., поради което давността тече именно от датата,
на която плащането е било дължимо по отношение на финансовата институция /в този смисъл са Решение
по гр. дело № 6629/2013 г. ВКС, IV ГО и Решение по т. дело № 1153/2014 г. на
ВКС, II ТО/. В случая исковата молба е депозирана на 23.08.2018 г., което
действие води до прекъсване на давностния срок на основание чл. 116 ГПК,
съответно до спирането ѝ докато трае процеса – арг. чл. 115, ал. 1 б. "ж" ЗЗД. С оглед на това съдът
намира, че спрямо вземането не е изтекъл приложимият давностен срок, което
прави неоснователно правопогасяващото задължение на ответната страна и на общо
основание О. дължи сумата от 300 лв.
По
отношение на вземането в размер на сумата от 74,57 лв., представляваща
наказателна лихва за забава за периода от 23.08.2015 г. до 31.01.2018 г. приложение
намира тригодишният давностен срок по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Предвид това и при
съобразяване с периода на това притезание и датата на подаване на исковата
молба – 23.08.2018 г. съдът намира, че и това вземане не е погасено по давност.
С
оглед всичко изложено дотук, следва изводът, че предявените искове се явяват изцяло
основателни и следва да бъдат уважени. За прецизност съдът намира за необходимо
да отбележи, че доводът на ответната страна за нищожност на основание чл. 17,
ал. 2 на ЗПФУР на клаузата на т. 13.5. от приложимите Общи условия относно
изпращането на писма към кредитополучателя на цена 10 лв. за сметка на същия,
не следва да се обсъжда по същество, доколкото такова вземане не е предмет на
настоящото производство, а и не се установи ответникът да е извършвал плащания
по договора за кредит, част от които да са били отнесени за погасяване на
такова притезание.
Върху
главницата се дължи и законна лихва, считано от подаване на исковата молба – 23.08.2018
г. до окончателното изплащане на вземането, поради изпадането на ответника в
забава и продължаващото неизпълнение по отношение вземането.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора – основателност на предявените
искове, право на разноски има единствено ищцовото дружество. В полза същото и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъде присъдена сумата от 560 лв. –
платена държавна такса, депозит за особения представител на ответника и адвокатско
възнаграждение с вкл. ДДС. Реалното заплащане на последното съдът намира за
доказано, с оглед отразеното в договора за правна защита и съдействие № 3893 от
17.08.2018 г. /л. 31 от делото/ плащане на сумата в брой, в която част същият
има характера на разписка, удостоверяваща плащането – арг. т. 1 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014
г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС.
Така
мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Р.В.О., с ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, на
основание чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 99, ал. 3 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР, да заплати на „Кредитреформ България“ ЕООД, с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Шандор Петьофи“ № 10, сумата от 300 лв., представляваща неизплатена
главница по договор за потребителски кредит № ********** от 23.07.2015 г., законната
лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба – 23.08.2018 г. до окончателното изплащане на вземането и сумата от 74,57 лв., представляваща наказателна лихва за забава за периода от
23.08.2015 г. до 31.01.2018 г.
ОСЪЖДА Р.В.О., с ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на „Кредитреформ България“ ЕООД, с ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Шандор Петьофи“ № 10, сумата
от 560 лв., представляваща сторени разноски
по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба, пред Окръжен съд – П., в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: