№ 260003 / 16.5.2024 г.
Р Е Ш Е Н И Е
ГР.МОНТАНА, 16.05.2024г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД гр. Монтана…….гражданска колегия в публично заседание на 22 ноември.....…през две хиляди двадесет и трета година…….…………………в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ел.ФИЛИПОВА
при секретаря Т.Иванова………………………………и в присъствието на прокурора………………..като разгледа докладваното от съдията Филипова……….…………………………….гр.дело 70001 по описа за 2013г…………..……………………..и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по предявен иск с правно основание чл.124 ГПК. Направено е и искане за отмяна на акт за частна общинска собственост по реда на чл.537, ал.2 ГПК.
Ищецът Мюсюлманско изповедание твърди в исковата си молба, че съгласно приетите устави (както тези от 1919 и 1945 година, така и сега действащия), най – малката организационна единица била местната верска общност (община), чийто орган се явява мюсюлманското настоятелство. Местните мюсюлмански вероизповедни общини притежавали джамиите и други имоти за богослужебни цели. Мюсюлманското вероизповедание никога не е прекратявало своят статут на юридическо лице, поради което до влизане в сила на Закона за вероизповеданията на 01.01.2003 година мюсюлманските настоятелства са правоприемници на съответните мюсюлмански вероизповедни общини, респ. правоприемници по отношение на правата на притежаваните от тях имоти. След влизане в сила на Закона за вероизповеданията, по силата на §2, ал.4 от ПЗР съществуващите до момента и непререгистрирани мюсюлмански настоятелства губят статута си на ЮЛ и техен правоприемник се явява самото изповедание. Такава е хипотезата и с местното поделение в град Монтана, поради което правоприемник на съществувалото мюсюлманско настоятелство се явява ищецът в производството. За това правоприемство е налице и издадено удостоверение от Дирекция Вероизповедания към МС на Република България съгласно § 4, ал.1 от ПЗП на ЗВ.
В град Монтана в годините на османското владичество е построена джамия. По изложените от него по – горе доводи, ищецът твърди, че се явява правоприемник на собствеността на джамията и прилежащия терен като имот за богослужебни нужди. Твърди, че за терена са налице предпоставките на §5, ал.1 и 2 от ПЗР на ЗВ във връзка със Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти. Законът за вероизповеданията има пряко действие, поради което правото на собственост следва да се счита възстановено с влизането му в сила. Ответната Община обаче, претендира да е собственик на терена, върху който е построена джамията и е съставила Акт за общинска собственост. Това обуславя правния му интерес да предяви настоящия иск, като моли съда с решението си да установи по отношение на ответника правото му на собственост на терена, върху който е построена джамията в града – ПИ с идентификатор 48489.8.355 с административен адрес град Монтана, бул.Трети март 21 с площ от 771 кв.метра с трайно предназначение на територията – урбанизирана и начин на трайно ползване – обществен селищен парк, градина. При условията на чл.537, ал.2 ГПК иска от съда да отмени съставения за имота Акт за общинска собственост. Претендира заплащане и на сторените в производството разноски.
В срока за отговор ответната Община Монтана оспорва предявения иск. Твърди, че същият е недопустим, тъй като ищецът не е установил активната си процесуална легитимация. На следващо място е неоснователен, като излага следните съображения:1.Община Монтана е собственик на имота по силата на Закона за общинската собственост. Целият квартал 159 по действащия регулационен план на града, включително и процесният имот, е отреден за училище, тротоарни и зелени площи, като тези мероприятия са реализирани. Имотът е публична общинска собственост, включително е бил такъв и към момента на влизане в сила на Закона за вероизповеданията, а публичната собственост не подлежи на реституиране; 2.не е налице нито една от предпоставките на §5, ал.1 и 2 от ПЗР на ЗВ; и 3.искът е предявен след изтичане на максималния срок за придобиване на недвижим имот по давностно владение 10 години – Община Монтана владее имота повече от 100 години, поради което е придобила собствеността на това основание.
В допълнително писмено становище (л.60 от делото) ищецът развива доводите си, като твърди, че липсва каквато и да било отчуждителна процедура по отношение на имота; че Общината като публично – правен субект не може да установи владение върху имота без правно основание, поради което не може да претендира изтекла в нейна полза придобивна давност. По тази причина дори да не са налице реституционните основания на §5, ал.1 и 2 от ПЗР на ЗВ във връзка с чл.3, ал.2 ЗВСВОНИ, то искът се явява основателен по причина, че ищецът никога не е губил собствеността върху имота.
В хода на съдебното дирене са събрани множество писмени и гласни доказателства. Изслушано е и заключение по назначена съдебно техническа експертиза, възприето изцяло от страните и съда. От анализа на доказателствата се установява следната фактическа обстановка :
Процесен е ПИ с идентификатор 48489.8.355 по КККР на град Монтана с административен адрес град Монтана, бул.Трети март 21 с площ от 771 кв.метра с трайно предназначение на територията – урбанизирана и начин на трайно ползване – обществен селищен парк, градина, в който е изградена джамия.
Първият кадастрален и регулационен план на града за района на процесния имот е от 1905 година. По този план процесният имот попада почти изцяло в кв.17, отреден за училище и граничи от всички страни с улици. В разписния лист към него има записване – Основно училище Св.св.Кирил и Методий. В имота по плана са отразени сградите на училище.
Следващото изменение на регулационния план, което засяга процесния имот, е от 1956 година. Според този план имотът попада в кв.20. В кв.20 има отразен имот с пл.№ 2413, който според записването в разписния лист е училище и имот с пл.№2413а, за който няма записване в разписния лист. В кв.20, имот 2413, парцел I са нанесени 4 сгради: мъжка гимназия, първоначално училище, клозет и сграда, върху която има знак полумесец. Надписът 2413а върху плана е поставен непосредствено до тази сграда. Вещото лице след анализ на този план и разписния лист към него, достига до извода, че пл.№ 2413а касае единствено сградата на джамията.
Следващият одобрен кадастрален и регулационен план, касаещ имота е от 1977 година, според който процесният терен попада в кв.67, пл.№ 1003 с площ от 6700 кв.метра. Предвиждането е за 2 парцела – VI – за окръжна и градска библиотека и подземни гаражи с отразени 5 сгради в него, които отговарят на съществуващите сгради на училища и допълващи постройки и VII – за култова сграда, в който е отбелязана сградата на джамията, която е със самостоятелен пл.№ 1229.
Към момента е действащ регулационен план от 1990 година – кв.159. Като кадастрална основа за него е използван кадастралния план от 1977 година. Имот пл.№1003 е отново училище, а сграда пл.№ 1229 – джамия.
През 1964 година (ДВ, бр.100/1964г) сградата на джамията е обявена за паметник на архитектурата и строителството. Според обявения списък, сградата попада в кв.20, парцел – няма, имот с пл.№ 2413 (действащ към момента е плана от 1956 година).
През 1984 година е съставен акт за държавна собственост 408/24.12.1984 година за парцел VI в кв.67 с площ от 6700 кв.метра, ведно с построените в него сгради на мъжка гимназия и основно училище. През 2002 година този държавен имот е предаден на Община Монтана и за него е съставен акт 602 от 04.10.2002 година за публична общинска собственост – пл.№1003, УПИ II в кв.159 по действащия от 1990 година и до днес регулационен план за Първо и Шесто училища. При описание на имота е посочена граница от юг – пл.№ 1229 джамия.
През 1982 година е проведена процедура за отчуждаване на имот с пл.№ 1229 бивша джамия (а по време на отчуждаването – складово помещение), като на Главното мюфтийство е изплатено определеното обезщетение (по делото е представена преписката, писмото – съгласие от мюфтийството и документ за извършено плащане).
Въведеният като процесен имот по КК ПИ с идентификатор 48489.8.355 според действащия регулационен план няма отреден самостоятелен парцел – една част попада в тротоарна площ, с друга част попада под УПИ II – за училище и с трета – под проектна улица за разширяване на съществуваща (последната не е реализирана). Към момента мястото е затревено и се поддържа от Община Монтана, която е оградила мястото.
От показанията на разпитаните свидетели се установява, че джамията е функционирала като място за религиозни обреди до м.януари 1963 година. Пространството около нея било оградено и там се поставяли ковчези. Не се установява от показанията им пространството, което си спомнят да е идентично като площ с процесния ПИ с идентификатор 48489.8.355.
Анализът на доказателствата сочи, че въведеният като процесен ПИ с идентификатор 48489.8.355 по КККР на град Монтана не е имал статут на самостоятелен имот по никой от кадастралните и регулационни планове на града от 1905 година до момента; ищецът не представя доказателства за собственост на такъв имот; такъв имот не е бил предмет на отчуждителни мероприятия (отчуждена е единствено сградата на джамията, която по регулационния план е със самостоятелен пл.№ 1229).
При така установените факти от правна страна съдът намира следното:
На първо място се поставя въпроса за допустимостта на предявения иск, доколкото ищецът не установявал активната си легитимация.
Въпросът за това правоприемство не касае процесуалната, а материалноправната легитимация на ищеца, тъй като е по съществото на спора във връзка с придобиването на правото на собственост на наведеното основание, а не по допустимостта, обусловена от съществуването на правото на иск в полза на определено лице. Процесуалната легитимация съставлява принадлежността на правото на иск и процесуално легитимирана страна е процесуално правоспособното лице, на което законът е признал правосубектност и което претендира да е носител на защитаваното посредством предявения иск материално право. За процесуалната легитимация съдът следи служебно, тъй като тя е абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск. При проверката на процесуалната правоспособност съдът не изхожда от твърдението на ищеца, а от обективното съществуване на правното му качество. Ищецът Мюсюлманско изповедание. е регистрирана с решение от 18.02.2003г. по ф.дело №1659/2003г. на СГС и представлява религиозна институция. Според чл.14 и сл. от Закона за вероизповеданията има статут на юридическо лице, поради което съгласно чл.27,ал.1 от ГПК и чл.131 от ЗЛС притежава процесуална правоспособност. При проверката дали искът е предявен от надлежна страна съдът изхожда от правното твърдение на ищеца в исковата молба относно носителя на спорното материално право. В случая ищецът твърди да е носител на правото на собственост върху процесния имот по реституция като правоприемник на съществувалата местна вероизповедна община. Дали такова правоприемство е налице е въпрос по същество относно действителната принадлежност на защитаваното материално право, а не по допустимостта на иска.
По въпроса за правоприемството и доколко то е установено(и подлежи ли изобщо на установяване в настоящото производство) в съдебната практика са налице две схващания.
Според едното, правоприемство по отношение на мюсюлмански вероизповедни общини не може да се установява като преюдициално правоотношение в хода на исково производство по дела с друг предмет, а само в производство по § 4 от ПЗР на ЗВ (О 474 от 19.10.2016 по ч.гр.д.3488/2016 IVг.о ВКС). С решение 966 от 12.05.2015 г., постановено по ф.д.964/2014 г. на САС е обезсилено решението на СГС от 11.10.2013г. по ф.д.1659/2003 и е оставено без разглеждане искането на Мюсюлманското изповедание за установяване на правоприемственост между изповеданието и конкретно посочени местни поделения, религиозни, религиозно – просветни и социално – благотворителни юридически лица, съществували до 1949 година, учредени и действали съгласно Временните правила за духовно управление на мюсюлманите, утвърдени с Указ № 63 на Княз Фердинанд, Устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, одобрен с Указ № 12 от 23.05.1919 година и устава за духовно устройство и управление на мюсюлманите в България, одобрен на 23.11.1944 година и действал до 1951 година и производството по искането е прекратено. Решението не е допуснато до касационно обжалване с О 74 от 28.10.2016 г. по т.д.2451/2015г. II т.о.ВКС. С оглед изложените мотиви, че правоприемството следва да бъде установено в нарочно исково производство е образувано т.д.1802/2016 година по описа на СГС.
Според по – новата практика на ВКС (О 1598 от 03.04.2024 г. по г.д.1985/2023 г. II г.о на ВКС, с което не е допуснато до касационно обжалване Р 20 от 21.12.2022 година по в.гр.д.1413/2013 година на АС – Пловдив) не е допустимо правоприемството да бъде установявано в едностранно охранително производство, поради което е и обезсилено Решение № 966 от 12.05.2015г., поправено с Решение №1028 от 19.05.2015г. и с Решение №1190 от 05.06.2015г., постановени по ф.дело №964/2014г. на Софийски апелативен съд, чието касационно обжалване не е допуснато с Определение №74 от 28.01.2016г. по т.дело №2451/2015г. на ВКС. Доколкото такова правоприемство се установява по исков ред и с оглед изложената по – горе хронология не е налице съдебен акт, вписан в регистъра по чл.18 на ЗВ, който да има обвързваща сила, то няма пречка то да бъде установявано на общо основание като пораждащ претендираното от ищеца право на собственост факт в рамките на настоящото производство.
Доколкото Законът не въвежда изискване този факт да бъде установен в нарочно за целта производство, настоящият състав приема, че правоприемството е допустимо и следва да бъде установено в настоящото производство именно като факт, от който ищецът черпи претендираното от него материално право.
Хронологически статута на ищеца е уреден в българското законодателство по следния начин: Първата Конституция на Княжество България от 16.04.1879 година предвижда църковните работи на християните от неправославното изповедание и на друговерци да се управляват от техните духовни власти под върховния надзор на надлежния министър според приетите за целта закони. Първият такъв са Привременните правила за духовното управление на християните, мюсюлманите и евреите, утвърдени с Указ 321 от 02.07.1880 година на княз Александър I. Според тези правила, всяка джамия, в която се свещенодейства има настоятелство, което управлява приходите и разходите, като в приходите се включват и завещаните вакъфи, т.е. по места духовното управление на мюсюлманите се осъществява от самостоятелни структурни единици със собствено имущество и управителен орган. Самостоятелност на местните поделения на изповеданието е призната и с последващите временни правила за духовното управление на мюсюлманите, утвърдени с Указ 65 от 15.09.1895 година на княз Фердинанд. Според Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ 12 от 23.05.1919 година на Цар Б. III е предвидено мюсюлманите в България да бъдат управлявани във вероизповедно отношение от Главно мюфтийство, мюфтийства, мюфтийски наместничества и духовни съдилища. Всяко местно поделение на вероизповеданието е имало статут на ЮЛ със собствено имущество (движими вещи и недвижими имоти за джамиите и училищата си с право да приема дарения и завещания. Всяка вероизповедна община е имала управителен орган – настоятелство, което управлявало вакъфите на вероизповеданието в съответната община. Уставът за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България от 1945 година регламентира по идентичен начин структурата и правомощията както на централното ръководство на изповеданието, така и на местните структури. Последните – мюсюлмански вероизповедни общини – имали статут на ЮЛ, притежавали имущество и се управлявали от настоятелства. Уставът на Мюсюлманското изповедание от 1994 година въвел изискване за регистрация в съответната държавна администрация на местните поделения - мюсюлманска джамийска общност, като всяко от тях запазва статута си на самостоятелно ЮЛ.
Съгласно чл.6 от Закона за изповеданията /Обн., ДВ, бр.48 от 01.03.1949г., Отм., ДВ, бр.120 от 29.12.2002г./, от момента на утвърждаване на устава на изповеданието то добива качеството на юридическа личност, каквото от този момент добиват и местните поделения на изповеданието, предвидени в устава, като те подлежат на регистрация при местните народни съвети. След влизане в сила на Закона за вероизповеданията, по силата на §2, ал.4 от ПЗР съществуващите до момента и непререгистрирани мюсюлмански настоятелства губят статута си на ЮЛ и техен правоприемник се явява самото изповедание. Сега действащият Устав на изповеданието от 2011 година не предвижда статут на самостоятелно ЮЛ на местните поделения. Според чл.13 имуществото на местните поделения принадлежи на самото изповедание. Мюсюлманското изповедание е регистрирано като ЮЛ в съответствие с чл.14и сл. от ЗЛС по ф.дело №1659/2003г. на СГС.
Този преглед на правната уредба сочи, че ищецът никога не е губил статута си на ЮЛ, независимо от липсата или съществуването на регистрационен режим за персонифицирането му, както и че е правоприемник на съществувалите местни вероизповедни общини, в т.ч. и на собствеността им върху джамиите като място и сграда за извършване на религиозно обредна дейност, терените върху които са построени и причислените към тях училища, болници и благотворителни домове.
Според представения по делото списък на местните поделения в Монтана е имало една мюсюлманска вероизповедна община, чиито правоприемник в ищецът и която, според описаното по – горе, е притежавала имуществото на единствената в града джамия.
Установеното обаче правоприемство, не е достатъчно, за да бъде уважен предявения от ищеца иск, макар да се позовава на настъпилата в негова полза ex lege реституция по силата на §5, ал.1 и ал.2 от ПЗР на ЗВ, който препраща към разпоредбата на §2, ал.2 ЗВСОНИ (създадена с §1, ал.2 от ПЗР на ЗОСОИ, ДВ бр.107 от 18.11.1997 година. Следва да бъде установен и обема на претендираното право на собственост, като доказателствената тежест е на ищеца.
По начало два са основните реституционни закона, които намират приложение в урбанизираните територии - ЗВСОНИ и ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС. Те имат различен обхват и различни предпоставки за възстановяване на собствеността. Първият от тях цели възстановяването на имоти, одържавени по множество закони и актове, изрично посочени в него, както и имотите, отнети без законово основание или не по установения от закона ред. Вторият закон има за приложно поле реституцията на имоти, отнети по благоустройствените закони, когато най-общо не е осъществено мероприятието, за което е извършено отчуждаването. И при двата закона обаче целта е връщане на отнетата собственост в рамките на притежаваните права, когато това е възможно. Законът за вероизповеданията препраща към реда по ЗВСОНИ. За разлика от реституцията по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, по смисъла на чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ възстановяването на собствеността настъпва по право – по силата на закона при наличие на визираните в него условия(чл.2, ал.3), без да е необходим допълнителен административен или съдебен акт, като съгласно този текст моментът на реституцията се свързва с този на влизане в сила на реституционния закон – 25.02.1992 год., а за хипотезите, добавени с § 1 от ПЗР на Закона, възстановяването на правото на собственост настъпва на 22.11.1997 год. С §1, ал.2 от ПЗР на Закона(ДВ, бр.107 от 18.11.1997 год.) се предвиди допълнително реституционно основание, като се създаде нова алинея втора на чл.2 ЗВСОНИ, според която се възстановява правото на собственост върху всички движими и недвижими имущества, отнети без законово основание или отчуждени не по установения законов ред от държавата, общините и от народните съвети в периода от 09.09.1944 год. до 1989 година. Това реституционно основание предвижда хипотезите, при които имотът не е бил надлежно одържавен въз основа на национализационен или благоустройствен закон, а е бил завзет от държавата или процедурата за отчуждаване не е била спазена. Както е посочено в т.1 от мотивите на ТР 6 от 10.05.2006 год. по тълк.гр.дело № 6/2005 год. на ОСГК на ВКС, отнемането на имота без законово основание или отчуждаването му не по установения законов ред не води до реално придобиване на собствеността от държавата, а тя се запазва от носителя на това право. На собственика не може да бъде противопоставено възражение за изтекла придобивна давност, която се заличава до деня на влизане в сила на Закона (22.11.1997 год). Съгласно тълкувателното решение, ефектът на реституцията в хипотезата на чл.2, ал.2 ЗВСОНИ настъпва по право и правоимащите по нея могат да защитят правото си на собственост по исков ред, като спорът дали са налице предпоставките за възстановяване на собствеността предвидени в чл.2, ал.3 ЗВСОНИ се разрешава в исковото производство. Съдът следва да съобрази наличието на предпоставките за реституция към 01.01.2003 година, когато влиза разпоредбата на § 5, ал. 2 от ПЗР на Закона за вероизповеданията.
В настоящото производство, освен правоприемство на местната вероизповедна мюсюлманска община, ищецът не установи нито една от предпоставките за уважаване на претенцията му по реституционния закон. В производството не се събраха доказателства ищецът (местната вероизповедна община или настоятелство) някога да е бил собственик на недвижимия имот, въведен като процесен; ПИ с идентификатор 48489.8.355 по КККР на град Монтана не е имал статут на самостоятелен имот по никой от кадастралните и регулационни планове на града от 1905 година до момента; ищецът не представя доказателства за собственост на такъв имот; такъв имот не е бил предмет на отчуждителни мероприятия (отчуждена е единствено сградата на джамията, която по регулационния план е със самостоятелен пл.№ 1229). Претендираният от ищеца ПИ с идентификатор 48489.8.355 по КККР на град Монтана не е идентичен с никой съществувал по – рано имот. Действително в този ПИ е построена джамията в град юмонтана, но за собствеността му ищецът не може да се позове на актовете (изброени подробно по – горе), които са регламентирали в различни периоди статута, организацията и имуществото на изповеданието и местните му организационни единици, тъй като последните сочат собственост на самите сгради на джамиите и на терена, върху който са построени, не и върху площи около тях.
По изложените мотиви съдът намира предявения иск за неоснователен, поради което следва да го отхвърли. С оглед този изход на делото ищецът дължи на ищеца заплащане на направените в производството разноски в размер на 380.00 лева.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ като НЕОСНОВАТЕЛЕН предявения от Мюсюлманско изповедание ЕИК xxxx , град София, ул.Б. М. 27 иск срещу Община Монтана с ЕИК xxxx , град Монтана, ул.Извора 1 за установяване правото на собственост по отношение на ПИ с идентификатор 48489.8.355 по КККР на град Монтана с административен адрес град Монтана, бул.Трети март 21 с площ от 771 кв.метра с трайно предназначение на територията – урбанизирана и начин на трайно ползване – обществен селищен парк, градина, в който е изградена джамия.
ОСЪЖДА Мюсюлманско изповедание ЕИК xxxx , град София, ул.Б. М. 27 ДА ЗАПЛАТИ на Община Монтана с ЕИК xxxx , град Монтана, ул.Извора 1 сумата от 380.00 лева направени в производството разноски.
Решението подлежи на обжалване пред ОС Монтана в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: