Номер 8910.09.2020 г.Град гр.Силистра
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд – Силистра
На 01.09.2020 година в публично заседание в следния състав:
Председател:Добринка С. Стоева
Членове:Анелия Д. Великова
Огнян К. Маладжиков
Секретар:Данаила Т. Георгиева
като разгледа докладваното от Огнян К. Маладжиков Въззивно гражданско дело №
20203400500305 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във връзка с чл. 17 от ЗЗДН.
Образувано е по въззивна жалба на Т. М. С. срещу Решение № 411 от 15.07.2020 г. по
гр.д.№ 657/2020 на РС Силистра, с което е отхвърлена молбата , предявена в лично
качеството и като законен представител на детето Максим, да бъдат постановени мерки за
защита от домашно насилие, упражнявано спрямо нея и сина Максим Айхан Исмаилов с
от А. И. М. – бивш съпруг на молителката и баща на детето, като е отказано да се издаде
заповед за защита от домашно насилие.
За да постанови обжалвания акт, Силистренският районен съд е приел за недоказани
твърденията на молителката, че спрямо нея е упражнено физическо и психическо насилие, а
спрямо детето е упражнено психическо насилие.
Жалбоподателката и нейният процесуален представител считат първоинстанционното
решение за неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния и
процесуалния закон. Излагат доводи за неправилен доказателствена анализ и изводи, които
не почиват на събраните доказателства. Молят за отмяна на решението и уважаване на
молбата за защита от домашно насилие.
В отговор ответникът и неговият процесуален представител оспорват жалбата като
неоснователна. Молят за потвърждаване на обжалваното решение.
Въз основа на събраните по делото доказателства, оплакванията във въззивната жалба
и становищата на страните, Силистренският окръжен съд намира от фактическа и правна
страна следното:
Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, а жалбата срещу него е
неоснователна.
1
Не е спорно, че на 28.06.2020 г. по нелеп повод е възникнало пререкание между
бившите съпрузи в присъствието на сина им Максим, който е седемгодишен.
Спорно е дали въззиваемият е извършил акт на физическо и психическо насилие
спрямо молителката, респективно осъществено ли е психическо насилие спрямо детето,
съобразно чл. 2, ал. 2 във вр. ал. 1 от ЗЗДН.
Уредбата на Закона за защита от домашното насилие във връзка с доказателствената
дейност на страните и съда се отличава от тази по Гражданския процесуален кодекс.
Изрично в чл. 13, ал. 2, т. 1 от ЗЗДН са посочени следните доказателствени средства:
протоколите, докладите и други актове, издадени от дирекциите "Социално подпомагане",
от лекари, както и от психолози, консултирали пострадалото лице; а по т. 3 – декларацията
от молителя по чл. 9, ал. 3 за извършеното насилие.
Като писмено доказателствено средство протоколите, докладите и другите актове са
допустими и по ГПК, но смисълът, вложен в специалния закон, е да не могат да се правят
възражения, че са изготвени от лица със специални знания, без да им е възложена експертиза
от съда. В тази връзка неоснователни са възраженията на ответната страна, че представените
психологически консултации на детето Максим Исмаилов представляват частна експертиза
и не следва да се вземат под внимание.
По отношение на декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН излишно страните са се
впуснали да обосновават нейната (не)допустимост, когато твърдяното насилие е
осъществено на (не)публично място, от там насетне да изясняват що е то публично място,
колко публично трябва да е, за да се приеме, че би могло да се съберат и други
доказателствени средства и пр. Чл. 13, ал. 2, т. 3 и ал. 3 от ЗЗДН не поставят изискване пред
допустимостта на декларацията по чл. 9, ал. 3, в какъвто смисъл страните тълкуват
цитираните разпоредби. Декларацията е задължително приложение към молбата за защита
от домашно насилие и затова има двояко значение: като условие за допустимост на
сезиращата молба и като доказателствено средство. Чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН не изисква да се
докаже отрицателният факт, че липсват други доказателства или че тяхното събиране е
невъзможно, за да бъде поставена декларацията в основата на доказателствения извод за
осъщественото насилие. Тази норма цел законово да ограничи дискреционната власт на
съда, изхождаща от началото на вътрешното убеждение – чл. 12 от ГПК, като забранява при
липсата на други преки или косвени доказателства за осъщественото насилие молбата за
защита да бъде отхвърлена от съда само с мотива, че твърденията на молителя са
недоказани. В същото време на чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН не следва да се гледа като на въведена
със закон оборима презумпция, заради която всяка молба за защита трябва да бъде
уважавана, при невъзможност ответната страна да проведе обратно доказване. Такава
нетипична доказателствена тежест законодателят не е предвидил. В настоящото
производство, на основание параграф 1 от ЗР към ЗЗДН, е приложим чл. 154, ал. 1 от ГПК и
щом молителката е длъжна да докаже факта на насилието, а единственото доказателствено
средство, което е ангажирала за пряко доказване, е декларацията по чл. 9, ал. 3, то нейната
достоверност не трябва да се разколебава от събраните косвени доказателства. Само така
тълкуван чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН може да съвмести общото правило на чл. 154, ал. 1 от ГПК –
за разпределяне на доказателствената тежест по провеждане на пълно и главно доказване, с
нетипичното за съвременния граждански процес доказателствено средство, каквото е
декларацията за факти и обстоятелства. Последната е „наследник“ на отдавна забравената
„клетва“ – доказателствено средство, допустимо по отменения Закон за гражданското
съдопроизводство и уредено в чл. 86-97 от него, което е остро критикувано от тогавашната
процесуална доктрина, заради своята ненадеждност по отношение на достоверността.
2
Именно достоверността на процесната декларация е силно разколебана. В нея се
казва, че на 28.06.2020 г. ответникът е осъществил акт на домашно насилие, изразяващ се
във физическо, психическо и емоционално насилие над детето Максим Исмаилов чрез
крещене, дърпане от автомобила и извършване на домашно насилие пред детето спрямо
молителката. В нейната молба обаче крясъците, за които се споменава, се твърди да са
отправени към нея самата, а не към детето. Никъде другаде, освен в декларацията, тя не
твърди ответникът да е крещял на детето. Дърпането, за което става въпрос, се признава от
ответника, но според съда то не е акт на насилие, а преувеличено и извадено от контекста на
развилата се ситуация действие. За този извод значение имат твърденията на молителката,
която в нито един момент не казва, че гневът на ответника е бил насочен към детето им,
нито същото да е дало повод за развилата се ситуация. Става въпрос за хващане за ръка, така
както всеки родител прави, когато иска да подкани детето си да го последва. Понякога дори
с прилагането на умерена сила – сцена, често срещана например пред магазините за детски
играчки, която никой не възприема за акт на домашно насилие.
Твърдяното психическо и емоционално насилие, съобразно чл. 2, ал. 2 във вр. ал. 1 от
ЗЗДН, се обуславя от осъществено спрямо молителката домашно насилие, за която тя
заявява в декларацията си, че ответникът е осъществил над нея чрез крещене, блъскане в
автомобила и удряне.
Според изложеното в сезиращата молба ответникът е започнал насилието с думите
„Ти нормална ли си, ма? Защо си го преоблякла?“, продължил е с блъскане в колата,
притискане към автомобила с ръка и крак, така че молителката да не може да се движи,
същевременно крещенето и обиждането е продължило, а след отправена от нея молба да
престане, бившият съпруг я е ударил. Тази фрапираща случка обаче не е нарушила
плановете на тримата да присъстват на тържеството, на което детето е плакало през цялото
време, а тя, според изложеното във въззивната жалба, се е усмихвала насила.
Свидетелските показания на Енчева и Стоянов преразказват казаното им от
молителката за конкретните действия, с които е извършено насилието. Жалбоподателката е
споделила на свид. Енечева за блъскане и щипане, а на Стоянов за блъскане и удряне. За
щипане се споменава и в данните от втората психологическа консултация на Максим
Исмаилов, проведена на 09.07.2020 г., като думите на детето са предадени в пряка реч от
психолога. Прави впечатление, че в първата консултация от 02.07.2020 този факт липсва, а
пряко предадените думи на детето са за удари от страна на баща му към майката. Показало е
на психолога как са осъществени те, блъскайки плюшена играчка в масата. Данните от
психологическите консултации не могат да бъдат приети за свидетелски показания, тъй като
детето се явява страна в процеса, спрямо когото също се иска защита от домашно насилие,
освен това твърде нетипични за седемгодишно дете са думите му: „Не мога да махна от себе
си това, дето тати така блъскаше и щипеше мама.“ – споделени с психолога. Същите сочат
за нехарактерно за възрастта силно развито абстрактно мислене, дало възможност на детето
критично да осъзнае наличието на душевен свят и рана в него. Просто седемгодишните деца
не говорят така, ако не са го чули от някого, което наред с твърдението, че Максим сам е
пожелал среща с психолога, навежда на извода, че върху него е повлияно, по всяка
вероятност – неумишлено. За този извод на съда не са му необходими специални знания из
областта на психологията, доколкото и тримата съдии от състава са родители и от собствен
опит са наблюдавали как в тази възраст детските спомени за емоционален момент често се
преплитат с неосъществени факти, плод на фантазии или случайно дочути думи и фрази,
казани по повод на същата случка, но от другиго. Показателно за този извод е въпросното
щипане. Ако действия на ответника в онзи момент, които по своя характер са се различавали
от бутане, притискане и удряне, са могли да бъдат възприети от детето като щипане, съвсем
нормално и обяснимо е пострадалата също да ги възприеме като такова и затова така да ги е
3
съобщила по телефона на свидетелката Енчева. Учудващо обаче този акцент, който се
споменава и от детето, и от свидетелката неочевидец, не намира място нито в сезиращата
молба, нито в декларацията, нито във въззивната жалба, нито в личните обяснения на
жалбоподателката пред въззивния съд, което означава, че щипането не е намерило трайно
място в съзнанието на жалбоподателката. Обичайно това се случва, когато фактите са се
осъществили не по начина, по който са пресъздадени за околните. В такава хипотеза в
съзнанието остава реално случилото се, докато разказаното се забравя, защото второто не е
плод на сетивното възприятие на осъществения факт, а на мисловната интерпретация на
спомена за него. По тази причина хората помнят много по-дълго онова, което са видели и
чули, а не онова, което са казали. Затова показанията на свидетелката Енчева за щипането са
достоверни, тъй като тази дума тя е чула от молителката в разказа по телефона. Детето
също е чуло тази дума, но не е възприело самото щипане, защото в първата психологическа
консултация с него, то не споменава за такова действие от страна на баща му, въпреки че
психологът се е постарал да изясни механизма на насилието, осъществено само 4 дни по-
рано. Това налага извода, че щипането е плод на личната интерпретация на молителката за
действията на ответника, които е нормално да бъдат пресъздадени от свидетелката Енчева
със същите думи, с които на нея са ѝ били описани, защото тя не е очевидец. И точно защото
става въпрос за дума, сочеща за чуждо възприятие на случилото се и появила се чак на
втората психологическа консултация с Максим (11 дни след 28.06.2020), съдът счита, че
детето е станало неволен проводник на тази интерпретация, без да е ясно в каква степен и по
отношение на кои още факти около инцидента. Това от своя страна разколебава
достоверността на декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН и нейната доказателствена стойност,
защото не е ясно дали личните интерпретации на жалбоподателката по отношение на
осъществените факти са достигнали само до свидетелите и детето или те намират място и в
декларацията по отношение на блъскането в автомобила и удрянето , по подобие на
дърпането на Максим от автомобила, за което съдът изложи мотиви по-горе защо не счита,
че е акт на насилие.
Съдът приема, че крясъци все пак е имало, но не по адрес на детето, като реплики са
отправяни както от страна на ответника към жалбоподателката, така и от нейна страна към
него. Думите „Ти нормална ли си, ма?“ обаче не разкриват признаците на психическо и
емоционално насилие, независимо с какъв тон са казани, доколкото със същата реплика „Ти
нормален ли си?“ молителката признава пред окръжния съд, че е реагирала на конфликтната
ситуация. Ситуация, която по думите се случва за трети път, като предишните два пъти
отново е търпяла непредизвикано насилие. „Никога не е имало някакви разговори, кавги,
няма нищо, от което аз да предугадая, че той изведнъж ще прояви такава рязка агресия.“ –
споделя молителката пред въззивната инстанция. И въпреки че е нямало как да предугадае
поведението на бившия си съпруг, за съда стана ясно, че общото в твърдените конфликтни
ситуации е обстоятелството, че винаги се случват във връзка с осъществяването на режима
на лични отношения между детето и баща му. Ако действително е имало два предишни
случая на непровокирано насилие, все около предаването на детето, то за съда е нелогично
обяснението, че в процесния случай молителката не е могла да съзре потенциала за
конфликт, при положение че нейното присъствие е по време, когато детето и баща му са в
режим на лични отношения, приключващ два дни по-късно, т.е. дори не става въпрос
предаване на детето. И точно в този момент, когато единият родител, с когото Максим
прекарва по-малко време и когато то трябва да се използва пълноценно, за да се създаде
привързаност помежду им и доверие от страна на детето, че може да разчита на правилна
преценка от страна на баща си в отсъствието на майката, най-малкото за начина, по който да
бъде облечено, точно тогава молителката решава да преоблече детето. Действително този
нелеп повод не е оправдание за развилия се конфликт, както основателно се изтъква във
въззивната жалба, но е логично обяснение защо се е стигнало до него, като се има предвид
твърдяната от молителката характерова особеност на ответника, проявявана, според нея, и в
4
други идентични ситуации. Налага се изводът, че за случката на 28.06.2020 г. отговорност
носят и двамата родители. Следователно не редът по Закона за защита от домашното
насилие е този, който следва да регулира отношенията им, за да не се стига до подобни
инциденти, а този по чл. 59, ал. 9 от Семейния кодекс, към който всеки от двамата родители
може да се обърне, ако преценят, че е целесъобразно да се измени режимът на лични
отношения в насока: присъствие на трето неутрално лице (психолог, социален работник),
който да регулира напрежението между родителите при предаването на детето.
Въз основа на гореизложеното съдът не приема, че молителката успя в условията на
пълно и главно доказване да докаже, че на 28.06.2020 г. Айхан Мехмедов е осъществил
описаните в сезиращата молба и декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН действия на домашно
насилие спрямо нея и детето Максим Исмаилов. Като е достигнал до същия правен извод,
Силистренският районен съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да се остави в
сила.
На основание чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН молителката следва да бъде осъдена да плати 25
лева държавна такса за въззивното обжалване.
Водим от горните съображения, Силистренският окръжен съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 411 от 15.07.2020 г. по гр.д.№ 657/2020 на Районен съд
Силистра.
ОСЪЖДА Т. М. С. да плати по сметката на Окръжен съд Силистра с IBAN
BG09CECB97903161288900 сумата от 25 (двадесет и пет) лева за държавна такса по в.гр.д.№
305/2020 г. на СсОС.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5