№ 1066
гр. Варна, 11.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Деспина Г. Георгиева
Членове:Златина Ив. Кавърджикова
Иванка Д. Дрингова
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Деспина Г. Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20223100500546 по описа за 2022 година
за да се произнесе съобрази:
Производството е въззивно, образувано по жалба вх.№ 304412/ 29.12.2021 на АНГ.
СТ. СТ. ЕГН ********** с адрес: гр.София бул.„Е. и Х.Г.“ № 97 ап.10, срещу решението на
ВРС-26с-в № 262838/19.11.2021 по гр.д.№ 14251/2020, с което Е ОТХВЪРЛЕН като
неоснователен предявеният от него срещу АНГ. С. АНГ. ЕГН ********** с адрес: с.Г.,
общ.Долни чифлик, обл.Варна ул.„Ч.“ по № 9 иск с правно осн.чл.422 вр.чл.415 ГПК
вр.чл.92 ЗЗД за признаване за установено между страните, че АНГ. С. АНГ. ЕГН
********** дължи на АНГ. СТ. СТ. ЕГН ********** сумата от 5500лв, представляваща
неустойка по чл.4.2. от договор за правна помощ от 16.01.2020г, начислена поради
неоснователно оттегляне на пълномощията и неоснователно прекратяване на договора, за
която сума е издадена Заповед № 2857/23.06.2020г за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, поправена с разпореждане № 260347/ 13.08.2020г, издадени по по ч.гр.д.№
2710/2020г по описа на ВРС; ОСЪДЕН Е АНГ. СТ. СТ. ЕГН ********** да заплати на АНГ.
С. АНГ. ЕГН ********** сумата от 626лв, представляващи направени по делото разноски за
платено адвокатско възнаграждение.
Излага следните оплаквания:
За да отхвърли предявения иск, РС е приел, че клаузата относно договорения размер
на неустойка при прекратяване на договор без наличие на виновно неизпълнение на
задължения от другата страна била нищожна.
1
Счита, че не са налице аргументи, които да подкрепят подобно разбиране. Според
чл.36 ЗАдв адвокатите имат право на възнаграждение за своя труд, а размерът на
възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента. Този размер трябва да
бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения с Наредбата на
Висшия адвокатски съвет за съответния вид работа. Възнаграждението може да се уговори в
абсолютна сума и/или като процент върху определен материален интерес с оглед изхода на
делото.
Според чл.26 ЗАдв клиентът може по всяко време да оттегли пълномощията си от
адвоката, но при неоснователно оттегляне на пълномощията адвокатът има право на
възнаграждение в пълен размер, а при основателно оттегляне се дължи възнаграждение само
за положения труд.
В процесния случай е доказано както наличието на валидно сключен договор между
адвокат и клиент, така и неоснователното оттегляне на пълномощията и прекратяването на
договора от страна на ответника.
Доказано е и предоставянето на правна помощ от адв.С. - лично и чрез съдействието
на друг адвокат, ангажиран от него, което фактически е довело до изплащането на
застрахователно обезщетение от застрахователното дружество.
Именно в резултат на доброволната претенция на адв.С. и предоставените към нея
доказателства е определено и изплатено обезщетение на А.С. от ЗАД““ДаллБогг: Живот и
Здраве"АД.
Дори към момента на постановяването на решението на ВРС не е предявен иск от
името на А.С. или нова претенция, т.е. категорично плащането на обезщетение е в резултат
на първоначалните действия на адв.С..
Счита за неправилен извода на РС, че прекратяването на договора за правна помощ
било основателно и се дължало на липсата на доверие между страните.
Счита, че и на съда е ясно, че причината за прекратяването на договора с адв.С. е
подписването на договор от А.С. с друг адвокат и това е била единствената причина за
развалянето на договора, а не нарушено доверие между адвокат и клиент. С решението си
РС е насърчил общоизвестни нелоялни практики при набиране на клиенти.
Уговорената между страните неустойка гарантира именно изпълнението на
задълженията на страните в съответствие на чл.26 и 36 от ЗАдв. Същата не надвишава
вредите, последвали неизпълнението на договорните задължения, съответно тя изпълнява
присъщата й санкционна функция.
Видно от събраните по делото доказателства е, че претендираните суми от ищеца са в
пъти по-малко от реално договорените между страните. Затова търсената от съда защита в
никакъв случай не противоречала на добрите нрави. Тъкмо обратното, решението на РС
толерира несанкционирано нарушаване на двустранно постигнати договорености.
Дори да се приеме тезата, че договорната клауза е нищожна, както приема РС, но не и
2
ответникът, поставя се въпросът дали следва тази клауза да се замести с друга, посочена от
Закона. Изхождайки от чл.26 и чл.36 от ЗАдв. при наличието на валидно сключен договор
между адвокат и клиент и при неоснователното оттегляне на пълномощията от страна на
ответника, адвокатът има право да получи сума, равна на възнаграждението в пълен размер.
Съгласно чл.36 ЗАдв размерът на възнаграждението се определя в договор между
адвоката и клиента, който трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-
нисък от предвидения в Наредбата на ВАдвС размер за съответния вид работа. След като е
приел, че договорната клауза е нищожна, то РС е следвало да я замести с предвидената от
закона норма и да приеме за установено вземането съобразно действащата Наредба на
ВАдвС за минималните размери на адв.възнаграждения.
Поради изложеното моли за отмяната решението на ВРС-26с-в и вместо него да бъде
постановено друго за уважаването на предявения иск.
Претендира присъждане на сторените в производството разноски.
Въззиваемият АНГ. С. АНГ. в срока по чл.263 ГПК е подал писмен отговор със
становище за неоснователност на жалбата. Счита постановеното от ВРС решение за
правилно, обосновано и справедливо.
1/ Оспорва твърденията на ищеца, че уговорената в §4 т.4.2. от сключения договор за
правна помощ от 16.01.2020г неустойка била действителна.
ВРС правилно е приел, че така уговорената неустойка била нищожна на осн.чл.26
ал.1 предл.I ЗЗД поради противоречие със закона, както и на осн.чл.26 ал.1 предл.III ЗЗД
поради противоречието й с добрите нрави.
Недействителността (нищожността) на гражданско-правните сделки, какъвто е и
процесният договор за правна помощ от 16.01.2020г, е уредена с императивни правни норми
в защита на публичния интерес. Затова правилно и законосъобразно е приел, че следва да
следи служебно за нея, независимо, дали страните по делото са направили възражения в тази
насока /т.1 на TP № 1/2010г на ОСГТК на ВКС; Решение № 384/2.11.2011г по гр.д.№
1450/2010г по описа на ВКС, I ГО, и др./.
2/ Счита за изцяло неоснователни възраженията, изложени във въззивната жалба на
насрещната страна, че в първоинстанционното производство било установено, че
ответникът неоснователно бил развалил процесния договор и неоснователно бил оттеглил
пълномощията си към адв. А.С. и адв.Н.В..
В тежест на ищеца /съгласно приетия за окончателен доклад по делото по чл.146
ГПК, по който нямал възражения/ било установяването при условията на пълно и главно
доказване, че ответникът А.А. неоснователно е развалил процесния договор за правна
помощ от 16.01.2020г и неоснователно е оттеглил пълномощията си към адв.А.С. и адв.Н.В..
Счита, че не само ищецът не успял да докаже горните обстоятелства, а напротив –
било установено, че ответникът основателно е развалил договора и оттеглил дадените
3
пълномощия поради загубата на доверие в неговите довереници поради дезинтересирането
на двамата ангажирани адвокати и недобросъвестно не изпълнили своите задължения за
оказване на правна помощ и съдействие.
В тази връзка счита че показанията на единствения разпитан по делото свидетел -
адв. Н.В. правилно не са кредитирани и взети предвид в по-голямата си част от РС, тъй като
свидетелят е пряко заинтересован от изхода на делото доколкото същият е страна по
процесния договор за правна помощ от 16.01.2022г, респ. той също би получил част от
претендираната в настоящото производство сума, представляваща неустойка по договора.
Оспорва изцяло твърденията на ищеца, че бил извършил действия по оказване на
правна помощ и съдействие на ответника -снабдяване с копия на документи и
окомплектоване на претенция срещу Застр.дружество по застраховка „Гражд.отговорност"
на виновния за настъпване на процесното ПТП водач, както и че депозирането на
цитираните доброволни претенции изключително било довело до изплащане на
застрахователното обезщетение на ответника от страна на ЗАД.
На първо място, в първоинст.производство ищецът не доказа твърденията си, че той
и неговият колега адв. Н.В. са извършвали всички действия по оказване на правна помощ и
съдействие на А.А.. Установено било, че единственото действие по воденото във връзка с
ПТП от 8.01.2020г наказателно производство е било явяването от страна на адв.Н.В. на един
разпит на ответника пред разследващия полицай, което по своята същност представлявало
устна консултация по см.чл.122 ал.2 НПК.
По време на висящността на досъдебното производство адв.А.С. не е информирал по
никакъв начин ответника за хода на делото, като последният сам го търсел и се информирал
от разследващия полицай за хода на производството.
Установено е по делото, че адв.А.С. и адв.Н.В. депозирали единствено бланкетно
написано „искане за изплащане на застрах.обезщетение", към което били приложени
единствено документите, предоставени лично от ответника
Счита, че показанията на свид.Н.В. в обратната посока не следва да бъдат
кредитирани по изложените съображения поради пряката заинтересованост на последния.
Твърденията на ищеца, че депозирането от него на доброволни бланкетни претенции
било допринесло за изплащане на застрах. обезщетение, не отговаряло на обективната
действителност и не било подкрепено с абсолютно никакви доказателства.
За проведената впоследствие от новия процесуален представител адв.В.Н. процедура
за доброволно уреждане на отношенията, били предоставяни множество допълнителни
документи по воденото наказателно производство - изготвените САТЕ, СМЕ и други
експертизи, допълнителни медицински документи, както и постановената и влязла в сила
присъда, които довели до изплащането на обезщетението.
Освен това, изрично заявява, че ответникът не е съгласен с така определените му
обезщетения и предстои завеждането на съдебно производство.
4
Счита за неоснователен доводът на ищеца, че при установяване недействителността
на клаузата за неустойка, да бъде заменена с друга, посочена в закона.
По своя характер претендирането на адв.възнаграждение за извършени действия по
правна защита и съдействие представлява отделен и самостоятелен иск, различен от
претенцията за изплащане на неустойка, предмет на настоящото производство, какъвто иск
не е предявен с настоящата искова молба. Ето защо счита, че претендирането на подобна
сума пред въззивната инстанция за недопустимо, респ.РС не е бил длъжен да замести
клаузата за неустойка с друга, посочена в закона.
Освен всичко гореизложено, в първоинстанционното производство е било направено
и възражение за прекомерност на претендираната от ищцовата страна сума в размер на
5500лв. Счита същата за недължима и че е прекомерно завишена поради това, че адв.А.С. и
адв.Н.В. не били извършили никакви процесуални действия по досъдебното производство,
вкл. не били информирали ответника, не го снабдявали с книжа. Едниственото действие от
страна на адв.Н.В. било явяването на проведения разпит на ответника, докато адв.А.С.
изобщо не бил се явявал по него.
Освен това, с ИМ не били представени доказателства за дължимост на сумата и на
база на кои конкретно извършени правни услуги от адв.А.С. и адв.Н.В. бил формиран
нейният размер.
В случай, че единствените действия, извършени от двамата адвокати, изразяващи се в
присъствието на процесуалния представител при един разпит на ответника в досъдебната
фаза и изготвяне и подаване на една бланкетна молба, се приемат за някакъв вид
процесуални такива, то същите представляват по своята същност - устна консултация по
см.чл.122 ал.2 НПК. А съгл.чл.6 т.1 от Наредба № 1/9.07.2004г за минималните размери на
адв.възнаграждения „за устен съвет, консултиране относно процедура по медиация без
участието на адвоката в нея и справка в съдебни и адм.места, дължимото възнаграждение е
в размер на 30лв", а за изготвянето на писмена молба, съгл.чл.6 т.5 от Наредбата се дължи
възнаграждение в размер на 50лв.
Предвид изложеното моли за оставяне без уважение като неоснователна предявената
от А.Ст.С. въззивна жалба.
Претендира присъждане на съдебно-деловодни разноски, вкл. адв.възнаграждение за
двете инстанции.
Производството е образувано по искова молба на АНГ. СТ. СТ. срещу АНГ. С.
АНГ. по реда на чл.415 от ГПК за установяване на вземането, предмет на Заповед №
2857/23.06.2020г за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, поправена с
разпореждане № 260347/13.08.2020г, издадени по по ч.гр.д. № 2710/2020г по описа на ВРС
за сумата от 5500лв, представляваща неустойка по чл.4.2. от договор за правна помощ от
16.01.2020г, начислена поради неоснователно оттегляне на пълномощията и неоснователно
5
прекратяване на договора.
В ИМ се твърди, че съгласно договор от 16.01.2020г ответникът е възложил на ищеца
в качеството му на адвокат да го представлява и защитава във връзка с ПТП, настъпило на
8.01.2018г, при което починал синът на ответника - М. А. С., а самият той бил пострадал.
Уговорено било ответникът да заплати на адвоката сума в размер на 25% от полученото от
него обезщетение.
Ответникът оттеглил правомощията, дадени на адвоката и прекратил едностранно
сключения договор с изявление от 27.01.2020г.
Излага, че до него момент момент ищецът бил извършил редица действия в
изпълнение на договора, вкл. била депозирано искане пред застрахователя на 24.01.2020г.
Прекратяването на договора било направено, без да е налице виновно поведение на
адвоката.
Съгласно чл.4.2 от същия е била уговорена неустойка при неоснователно оттегляне
на пълномощията и неоснователно прекратяване на договора в размер на уговореното
адв.възнаграждение, а именно 5500лв.
В срока по чл.131 ГПК ответникът АНГ. С. АНГ. е подал писмен отговор чрез
адв.В.Й. Н., с който оспорва иска като недопустим, а в евентуалност – като неоснователен.
Твърди, че процесният договор за правна помощ бил сключен с двама адвокати –
ищецът и Н.В. В. и затова счита, че същите се явявали задължителни необходими другари,
поради което предявяването на иска само от един от тях го правел недопустим.
На сл.място възразява, че договорът бил развален законосъобразно. При повод
настъпилото ПТП, при което починал синът на ответника, а той той пострадал, било
образувано досъдебно производство, което не било приключило. В рамките на същото
адв.В. се бил явил един път на разпит на ответника в качеството му на пострадал, а адв.С. не
бил извършил нито едно действие по оказване на правна помощ.
Оспорва от ищеца да са осъществени твърдените действия по оказване на правна
помощ.Налице било единствено бланкетно написано искане за изплащане на
застрахователно обезщетение, към което били приложени документи, предоставени от
ответника.
Възразява по размера на претендираната сума от 5500лв, тъй като адв.В. и адв.С. не
били извършили никакви процесуални действия по воденото досъдебно производство, освен
една устна консултация (присъствие на един разпит) и една изготвена писмена молба
(депозираното искане за застрахователно обезщетение).
СЪДЪТ, въз основа на събраните доказателства и на осн.чл.235 ГПК, приема за
установено от фактическа страна :
Приетото като доказателство по делото е пълномощно /л.3-4-I/, по силата на което
ответникът АНГ. С. АНГ. упълномощава адвокат Н.В. В. и адвокат АНГ. СТ. СТ. да
представляват заедно и поотделно ответника АНГ. С. АНГ. във връзка с репариране на
6
вредите, получени от него в резултат от ПТП, настъпило на 08.01.2020г и предявяване на
извънсъдебни и съдебни претенции пред застрахователни компании и Гаранционен фонд,
както и граждански когато оттеглянето на пълномощията е неоснователно, адвокатът има право на
възнаграждение в пълен размер, до приключване на всички съдопроизводствени действия по тях.
Пълномощното е с нотариална заверка при Кмета на с.Г., общ.Долни Чифлик, обл.Варна, от
която е видно, че е вписано в книгата за нотариални заверки под № 5 на 16.01.2021г. А с
пълномощно с идентично съдържание, заверено отново от Кмета на с.Г., и вписано под № 4
от същата дата 16.01.2021г, двамата адвокати са били упълномощени да представляват
заедно и поотделно отетника във връзка с репариране вредите, причинени от смъртта на
сина му М. А. С. от ПТП на 08.01.2020г, и предявяването на извънсъдебни и съдебни
претенции пред застрахователни компании и Гаранционен фонд, както и граждански искове
до приключване на всички съдопроизводствени действия по тях.
Във връзка с горепосочените пълномощия е бил сключен и договор за правна
помощ от същата дата - 16.01.2020г между АНГ. С. АНГ. в качеството му на „възложител“
и двамата адвокати Н. В.В. и АНГ. Ст.С. в качеството им на „изпълнители“.
Със същия договор адвокатите са поели задължението да представляват и защитават
интересите на възложителя пред всички застрахователни компании, Гаранционен фонд,
съдилищата в РБ, органите на МВР и прокуратурата относно ПТП, настъпило на
08.01.2020г, при което е починал М. А. С., а АНГ. С. АНГ. е подстрадал лично. Уговорено е,
че за предоставените правни услуги възложителят дължи на изпълнителите възнаграждение
в размер на 25% от получената сума като обезщетение за неимуществени вреди в резултат
на лично получените от него увреждания и неимуществените вреди, резултат от смъртта на
неговия син – М. А. С..
Договорът е били сключен за неопределено време с възможност за прекратяването му
от всяка от страните с писмено предизвестие.
В чл.4.2 е уговорено, че когато прекратяването не се дължи на вина на
изпълнителите, възложителят дължи неустойка в размер на уговореното възнаграждение по
договора, като съгл.чл.4.3 от договора неустойката следва да бъде заплатена в седемдневен
срок от прекратяването на договора, без предварителна изрична покана за това.
За доказване изпълнението на поетите договорни задължения ищецът – адв.А.С.
представя 2бр искания за изплащане на застрахователно обезщетение с дати от 24.01.2020г-
вх.№ 332/ 24.01.2020г и вх.№ 333/24.01.2020г, адресирани до Застрахователно акционерно
дружество «ДаллБогг: Живот и здраве»АД по повод настъпилото на 8.01.2020г ПТП /л.9-
12-I/.
На 27.01.2020г ответникът АНГ. С. АНГ. е оттеглил пълномощията си от
горепосочените двама адвокати - Н. В.В. и АНГ. Ст.С., видно от приетото като
доказателство писмено изявление с нотариална заверка на подписа, извършена от нотариус
М. Д. с район на действие ВРС, рег. № 529 на НК /л.13-I/.
С писмения отговор ответникът е представил копие от пълномощното, издадено от
7
него в полза на адв.В.Й. Н. с нот.заверка на подписа от същата дата 27.01.2020г при същия
нотариус М. Д., рег.№ 529.
Приета е като доказателство отправената от ищеца до ответника покана за
извънсъдебно уреждане на задълженията, получена от последния на 10.02.2020г - видно от
приложеното известие за доставяне /л.14,15-I/. От съдържанието й се установява, че по
силата на сключения между страните договор за правна услуга, ответникът бил поел
задължението да заплати 22% от сумите, получени като обезщетение за неимуществени
реди. Изчислено върху размера на предявените от адв.А.С. като пълномощник на ответника,
претенции за неимуществени вреди, хонорарът, полагащ се на адв.С., бил в размер на 55
000лв, който се дължал и в случай на едностранното прекратяване на договора от
възложителя и не по вина на адвоката.
Посочено е още, че с оглед избягването на съдебни спорове, изпълнение от страна на
ответника чрез заплащане на сумата от 5500лв в срок от 15 работни дни по посочената
банкова сметка, би удовлетворило напълно адв.С., с което ще счита отношенията между тях
за изцяло и окончателно уредени.
Приети са като доказателство заявление № 758/22.02.2021г /л.62-I/ за заплащане на
застрахователно обезщетение, подадено от АНГ. С.А. чрез адв.В.Н., адресирано до същото
„ЗАД ДаллБогг: Живот и здраве“ и допълнително заявление за заплащане на
застрахователно обезщетение.
С присъда № 21/17.03.2021г по НОХД № 123/2021г и мотиви към нея /л.66-68-I/
подсъдимата Г.С. М. е призната за виновна в това, че на 9.01.2020г е нарушила правилата за
движение, вследствие на което по непредпазливост е причинила смъртта на М. А. С. и
средна телесна повреда на АНГ. С. АНГ..
От писмо изх.№ 3454/9.07.2021г и преводно нареждане от същата дата /л.69-70-I/ е
видно, че застрахователното дружество е изплатило на АНГ. С.А. сумата от 50 000лв като
застрахователно обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди от смъртта на
сина му.
От писмо изх.№ 3455/9.07.2021г и преводно нареждане от същата дата /л.71-72-I/ е
видно, че застрахователното дружество е изплатило на АНГ. С.А. сумата от 10 000лв като
застрахователно обезщетение за претърпените от АНГ. С. АНГ. лично неимуществени вреди
от счупване на гръбначен стълб в поясна област.
По делото са събрани гласни чрез разпита на свидетеля адв.Н.В., сочен от ищцовата
страна /л.54-I/, който излага, че след настъпилото тежко ПТП в началото на м.01.2020г бил
потърсен от близки на ответника АНГ. Ст.А.. След срещата им ответникът подписал
пълномощно за адвоката да бъде представляван по досъдебното производство, което се
водело в 4 РУ-Варна.
Ответникът и съпругата му били изписани от болница на 12.01.2021г.
Свид.В. присъствал на разпита на Анг.Ст.А. като пострадал в РУ, но понеже
ответникът бил леко обездвижен, се наложило адвокатът да откара разследващия полицай с
8
личния си автомобил до с.Г. за провеждането на разпита.
По заръка на ищеца /адв.А.С./ свидетелят-адв.Н.В. се снабдил с необходимите
документи за подаване на претенция през застрахователя - протокол за ПТП, удостоверение
за раждане на починалото дете, акт за смърт, удостоверения за наследници, както и епикриза
от болницата, след което отново посетил ответника в с.Г. и на 16.01.2020г пред Кмета на
селото били заверени пълномощните им и заедно с останалите документи били
окомплектовани и изпратени на адв.С. в гр.София да подаде искането пред застрахователя и
това било сторено на 24.01.2021г.
Около седмица по-късно адв.В. получил по пощата изявлението на ответника за
оттеглянето на пълномощията.
Свидетелят излага, че за процесуалните действия, извършени в досъдебното
производство, не му било заплатено дори и минималното адв. възнаграждение.
Горната фактическа установеност обуславя следните правни изводи:
Така предявеният иск намира правното основание в разпоредбата на чл.422
ГПК вр.чл.92 ЗЗД.
Същият е допустим, тъй като е предявен в указания от закона едномесечен срок след
постъпило възражение по реда на чл.415 ГПК по повод проведено производство по чл.410
ГПК. Ето защо следва да бъде разгледан по същество.
Разпоредбата на чл.92 ЗЗД гласи: ал.1 Неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да
се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение и за по-големи вреди; ал.2 Ако
неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е
изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния размер.
Неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно да бъдат доказвани. По силата на клаузата за
неустойка длъжникът може да е задължен да престира на кредитора нещо вместо
дължимото, ако не изпълни изобщо задължението си, или да престира нещо допълнително
заедно с дължимото. В първия случай неустойката е за пълно неизпълнение, а във втория
случай се касае за случаите на забавено или некачествено изпълнение. В този случай тя се
определя обикновено в процентно отношение към стойността на просрочената престация и
се дължи за всеки просрочен ден. При всички случаи неизпълнението /пълно или частично/,
обаче, следва да се дължи на виновно поведение на длъжника, което съобразно установената
оборима презумпция в гражд.право, се предполага до доказване на противното. Неустойка
се дължи само ако е налице онази форма на неизпълнение, за която е била уговорена.
Така за основателността на иска по чл.92 ЗЗД е необходимо да се установи
кумулативното наличие на следните факти: наличие на валидно договорно правоотношение;
неизпълнение на задължението; уговорена неустойка, която може да бъде за пълно
неизпълнение или ако то е било лошо или със забава.
Кредиторът /в случая ищецът/ не е длъжен да доказва нито, че е претърпял вреди,
9
нито техния размер – в този смисъл Решение № 125–63–І ГО на ВС на РБ. Изправността на
кредитора поначало е без значение за отговорността на длъжника за неустойка. Тя е от
значение само в случаите, при които неизпълнението на длъжника е в резултат от виновното
неизпълнение на задължението на кредитора.
Макар договорът за правна защита и съдействие по естеството си да представлява
договор за поръчка и затова да са приложими общите разпоредби на чл.280-чл.292 ЗЗД, за
същия са относими и специалните норми, визирани в ЗАдв, след като се касае за правна
защита и представителство на ответника от квалифицирано за това лице, упражняващо
адвокатска професия.
За разлика от общата хипотеза на договора за поръчка, при която не се предвижда
задължително парично възмездяване на довереника /арг. от чл.286 ЗЗД/, то при договора за
адвокатската услуга такова възнаграждение задължително се уговаря съгл.чл.36 ал.1 и ал.2
ЗАдв, като по изключение може да бъде безплатна /чл.38 ал.2 ЗАдв/. Съобразно нормата на
ал.4 адвокатският хонорар може да бъде договорен като конкретна сума или като процент от
определен материален интерес, в зависимост от изхода на делото, т.е. неговият размер да
бъде определяем.
В разглеждания случай между страните не е спорно съществуването на облигационно
правоотношение по силата на договор за правна услуга от 16.01.2020г, за който са приели,
че се сключва за неопределено време и може да бъде прекратен с писмено предизвестие от
всяка от страните /§4, 4.1/. По него е било уговорено възнаграждението на двамата адвокати
като процент от полученото от ответника парично обезщетение - §2, т.2.3. Част от
съдържанието на същия договор е и уговорената клауза на §4, т.4.2 - когато прекратяването
на работата не се дължи по вина на изпълнителя, възложителят дължи неустойка в
посочения размер.
Договорът не е оспорен от ответника, бил е подписан от него в качеството му на
доверител и затова е действителен.
Съобразно уговореното, същият е бил прекратен с отправеното от ответника писмено
предизвестие, за каквото може да се приеме оттеглянето на пълномощното. В последното е
посочено, че след получаване на настоящото уведомление, всички действия на двамата
адвокати ще се считат за недействителни. Макар да липсват доказателства за достигането на
изявлението до ищеца, с факта на отправената от него нотариална покана, надлежно връчена
на ответника, което се потвърждава и от свид.показания, следва да се приеме, че ищецът е
узнал волята на възложителя за прекратяването на договора.
Договореният резултативен адвокатски хонорар не противоречи на нормата на чл.36
ал.4 ЗАдв - уговорената услуга не попада под хипотезата на изключенията, доколкото се
касае за правна защита не по наказателно дело/ в тази връзка е забраната на чл.17 от
Наредба № 1/2004г/, а във връзка с представителство пред застрахователна институция и
провеждане на извънсъдебни действия за постигане на доброволно уреждане отношенията,
вкл. и със застраховат.дружество, както и водене на гражданско дело с определен
10
имуществен интерес.
Що се отнася до клаузата за неустойка.
Като клауза, уговорена в договора, неустойката е проявление на принципа на
автономия на волята в частното право - чл.9 ЗЗД. С нея страните уговарят предварително
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите
задължения, без да е необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от
неизпълнението. Неустойката е винаги форма на договорна отговорност.
Както е посочено в Решение на ВКС, ГК, IV ГО № 243/30.07.2013г по гр.д.№
479/2012г, „възраженията на ответника, вкл.възражението по чл.92 ал.2 ЗЗД за прекомерност
на уговорената неустойка за неизпълнение на договорно задължение се преклудират с
изтичане на срока за подаване на отговор на исковата молба - чл.133 ГПК.
Когато в срока по чл.131 ГПК ответникът не е упражнил потестативното си право да
иска намаляване на неустойката, съдът не може служебно да изследва въпроса доколко
уговорената от страните неустойка е прекомерна в сравнение с претърпените вреди.
Въззивният съд не може да се произнася и по валидността на клауза за неустойка без
направено възражение за липса на целените от страните по правната сделка последици -
съдът не може да основе решението си на обстоятелства, които не са въведени от ответника
чрез възражение в законоустановения срок. В същия смисъл са и решения под №№ 230/
11.02.2013г по търг.д.№ 1090/2011г II ТО; № 88/22.6.2010г по търг.д.№ 911/2009г I ТО; №
28/1.07.2011г по гр.д.№ 243/2010г IV ГО и № 661/11.03.2011г по гр.д.№ 266/2009г IV ГО.
В настоящия случай с писмения отговор ответната страна е възразила срещу
претендираната сума от 5500лв като неустойка по договора, че:
- такава не се дължала поради виновното неизпълнение от страна на ищеца на поетите по
договора задължения.
- и е оспорена по размер като прекомерна.
Във връзка с първото се излага, че налице било единствено бланкетно написано искане за
изплащане на застрахователно обезщетение, към което били приложени документите,
предоставени от ответника. Адв.В. и адв.С. не били извършили никакви процесуални
действия по воденото досъдебно производство, освен една устна консултация /присъствие
на един разпит от адв.В./ и една изготвена писмена молба - депозираното искане за
застрахователно обезщетение.
Разпоредбата на чл.20 ЗЗД задължава съда при тълкуване на договорите да
установява действителната обща воля на страните, формирана от всичките им уговорки, да
се отчита взаимната им връзка и целта на договора като се съобразява преследваната от
страните цел, т. е. удовлетворяване на значим допустим от закона интерес. Изпълнявайки
това свое задължение въззивният съд, след анализ на всички уговорки между страните,
достига до извода, че така наречената „неустойка“ е в съответствие с предвидената в ЗАдв
специална разпоредба на чл.26, която предвижда възможността клиентът по всяко време да
11
оттегли пълномощията си от адвоката /ал.1/, като ал.2 визира две хипотези със съответните
последици, които ще настъпят при упражняването на това му право:
- когато оттеглянето на пълномощията е неоснователно, адвокатът има право на
възнаграждение в пълен размер,
- когато оттеглянето е било основателно, тогава се дължи възнаграждение само за
положения труд.
Казано с други думи, нормата предвижда компенсация за адвоката, който се е ангажирал с
представителството на лицето /в случая не само пред съд, но и пред други институции/, за
което е вложил своите знания и време, вкл. би могъл да направи някакви предварителни
разходи за своя сметка, но поради оттеглянето на пълномощното, е бил лишен от
възможността да изпълни възложената му поръчка изцяло/отчасти и съответно да получи
полагащото му се възнаграждение.
В тази връзка не се споделят изводите на РС, че развалянето на договора за правна
помощ било основателно и се дължало на липсата на доверие между страните при
положение, че такова позоваване от страна на ответника липсва. Основните възражения се
свеждат до това, че адв.С. не бил свършил никаква особена работа, освен единствено
подаденото бланкетно написано искане за изплащане на застрахователно обезщетение, към
което били приложени документите, предоставени от ответника. Още повече, че в случая не
се касае за обикновен мандат и за приложимост само на общите правила на чл.280-292 от
ЗЗД, а и за специалните разпоредби на Закона за адвокатурата.
Не се споделят и изводите на РС за нищожност на клаузата.
Действително, съдът има задължението да следи служебно е длъжен и сам да
преценява валидността на сделката (дори и без възражения на страните), когато
основателността на иска е в зависимост от нейната действителност, тъй като тя
/нищожността/ се урежда от императивни норми в защита на публичния интерес и има
действие спрямо всички. За тези си изводи РС се е позовал на т.1 на ТР № 1/19.02.2010г по
тълк.д.№ 1/2009 на ОСГТК на ВКС, в което е посочено, че при проверка правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд може сам да приложи императивна
материалноправна норма, каквато безспорно е разпоредбата на чл.26 ал.1 ЗЗД. Такава
функция се следвала и на първоинстанционния съд, в който смисъл било Решение №
384/02.11.2011г по гр.д.№ 1450/2010г по описа на ВКС, I ГО. Счита позоваването за
некоректно. ТР № 1/19.02.2010г по тълк.д.№ 1/2009 на ОСГТК на ВКС касае касационното
производство и в т.1 се съдържат указания за какво следва да се разбира под „правен въпрос
от значение за изхода по конкретното дело“, а с посоченото решение № 384/2.11.2011г на
ВКС по гр.д.№ 1450/2010г на ВКС, ГК, I ГО, което не представлява задължителна съдебна
практика по см на т.2 от същото ТР № 1/2010, а с него е дадено разрешение по конкретен
спор, няма касателство към настоящия казус. Със същото е прието, че „съдът може да се
самосезира и да упражнява косвен контрол по действителността на договор за доброволна
делба с трето лице без предявен самостоятелен иск за това, или направено възражение.
12
Нормите, уреждащи нищожността на сделките са от императивен характер и за
приложението им, съдът следи служебно. Когато страна се позовава на договор, съдът е
длъжен да провери неговата действителност от гледна точна на формалните основания за
нищожност - форма, предмет и без да има позоваване на нищожност“.
В настоящия случай се установява, че договорът е валиден, а що се отнася до клаузата
за неустойка, то тя не е нищожна по съображенията, които следват. В тази връзка не се
споделят и изложените мотиви за противоречие на уговорената неустойка с добрите нрави.
Действително, с цитираното и от ВРС ТР на ВКС, ОСТК № 1/15.06.2010 по тълк.д.№
1/2009г, в т.3 е прието, че не е нищожна клауза за неустойка в приватизационните и
търговските договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може
да се начислява. За да постанови това, ВКС, ТК, е приел, че неустоечна клауза не е нищожна
поради накърняване на добрите нрави. Автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка, е ограничена от
разпоредбата на чл.9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи
на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. В този смисъл
ограничението се отнася както за гражданските, така и за приватизационните договори, а
също и за търговските сделки /арг.от чл.288 ТЗ/. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, тъй като нарушаването им е приравнено на
противоречието на договора със закона /чл.26 ал.1 ЗЗД/. Тези норми съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка
съдът следи служебно. Един от принципите е този на справедливостта, който в
гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки
признат от закона интерес. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката
поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора, като могат да бъдат използвани примерно изброените в
ТР критерии и се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен
случай.
Клаузата за неустойката ще бъде нищожна поради накърняване добрите нрави само,
когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, т.е единствената цел, за която е уговорена, излиза извън тези й функции. Такава би
била ако чрез нея се създават условия за неоснователно обогатяване, когато заплащането й
би довело до неравностойност на насрещните договорни задължения.
Пак там е посочено, че прекомерността на неустойката не я прави apriori нищожна
поради накърняване на добрите нрави. Прекомерността на неустойката се преценява към
момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от
неизпълнението вреди.
Въз основа на изложеното и анализът на данните по настоящия спор не могат да
обосноват извод, че неустойката в конкретния случай е била уговорена извън присъщите й
13
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Уговарянето й е било с цел да се
гарантира изпълнението на поетите от страните задължения и да служи като обезщетение в
случай на неизпълнение на задължението от страна на възложителя, когато неоснователно
оттегли пълномощията си от изпълнителя. Но дори да се направи и извод за нейната
нищожност, то това не би довело до опорочаването на целия договор, а само до заменянето
недействителната клауза със законовата разпоредба - тази на чл.26 ЗАдв.
Неустойка се дължи, само ако е налице онази форма на неизпълнение, за която е била
уговорена. В случая неизпълнението /пълно или частично/ не е по вина на изпълнителя, а
поради виновното поведение на ответника-възложител. Последното, съобразно установената
оборима презумпция в гражд.право, се предполага до доказване на противното. Ищецът по
делото е изпълнил поетите от него задължения доколкото това му е било възможно за
краткото време на действие на пълномощията му - от 12.01.2020г до оттеглянето им на
27.01.2020г, т.е. за 15 дни, когато ответникът е упълномощил друг адвокат – адв.В.Н.,
действащ като негов процесуален представител и по настоящото дело. За последния не са
представени доказателства за размера на договореното възнаграждение за
представителството по повод получаване на обезщетението от настъпилото ПТП с оглед
преценката доколко договореното с първоначалните адвокати би могло да бъде в
противоречие с добрите нрави.
За краткия период от време ищецът очевидно не би могъл да изпълни в цялост
поетите от него задължения. Представените доказателства /гласни и писмени/, ценени в
тяхната съвкупност водят до обратния извод, че дори за този кратък период същият е
предприел извършването на правни действия - лично или чрез другия упълномощен адвокат,
изразяващо се в подаването на заявелнието до застрахователното дружество, което
фактически е довело до изплащането на застрахователно обезщетение. В тази връзка
показанията на разпитания като свидетел адв.Н.В., ценени при условията на чл.172 ГПК,
намира за обективни и непортиворечащи на събраните по делото писмени документи.
Доколкото упълномощаването от 16.01.2020 е било за двамата адвокати А.С. и Н.В. заедно и
поотделно, то показанията на втория в частта им досежно факти за осъществени от него
действия по досъдебното производство, отпреди упълномощаването, могат да бъдат ценени
само като косвени доказателства, сочещи на добросъвестно поведение от страна на двамата
пълномощници още отпреди изричното им упълномощаване.
Ето защо прекратяването на договорните отношения между страните не се дължи на
виновното неизпълнение на поетото от адв.А.С. задължение, а поради субективното
поведение на ответника АНГ. С.А., ангажиращо и неговата вина. Твърдението на същия, че
ответникът нищо не бил направил в изпълнение на поетото задължение се опровергава от
събраните по делото доказателства, вкл. и от изявленията на него самия, съдържащи и
признание за извършените от ищеца правни действия. Без значение е тяхната оценка от
страна на ответника.
Изложеното обосновава извод за доказаност на предявения иск по основание.
По отношение размера на неустойката.
14
Прекомерността не може да бъде основание за нищожността на клаузата, а само за
намаляването на обезщетението по размер.
Възражението за прекомерност е заявено своевременно - още с подадения писмен
отговор.
В хипотезата на чл.26 ал.2 предл.1-во ЗЗАдв когато оттеглянето на пълномощията е
неоснователно, адвокатът има право на възнаграждение в пълен размер, а когато е
основателно – само за свършената работа.
Както се изложи по-горе, в настоящия случай изводът е за неоснователно оттегляне
на пълномощното и затова е приложима първата хипотеза.
Съобразно уговореното същото следва да бъде 25% от полученото обезщетение. От
данните по делото се изясни, че на ответника е било изплатено обезщетение от
застрахователното дружество общо в размер на 60 000лв, от които 50 000лв –
неимуществени вреди на ответника поради загубата на сина му и 10 000лв - неимуществени
вреди за лично преживените болки и страдания като резултат от настъпилото ПТП. Към
настоящия момент липсват данни на ответника да са присъдени суми в по-големи размери
по силата на съдебно решение. При това положение определяемият размер на неустойката
следва да бъде 15 000лв общо за двамата адвокати, посочени в договора, или по 7500лв за
всеки от тях.
След като ищецът сам е лимитирал претенцията си на 5500лв в отправената
нотариална покана и предявеният иск е за тази сума, за която е издадена и заповедта по
чл.410 ГПК, то следва, че тя не надвишава вредите, последвали неизпълнението на
договорните задължения и съответно изпълнява присъщата й обезщетителна и санкционна
функция.
Ето защо искът е основателен и по размер.
Достигането до крайни правни изводи, различни от тези на ВРС, налагат отмяната на
постановеното решение.
По разноските
С оглед различния правен резултат, в полза на ищцовата страна следва да бъдат
присъдени сторените по делото разноски за двете инстанции, с оглед своевременно
отправеното искане и представените за това доказателства /л.74,75-I и л.29,30/, както следва:
за първата инстанция – 110лв заплатена държ.такса + 5лв за изд.у-е и за въззивната
инстанция - 100лв заплатена държ.такса, т.е. общо 225лв.
По отношение адв.възнаграждение, е отправено искане за определянето на такова в
полза на процесуалния представител адв.Ж.Д. Е. на осн.чл.38 ЗАдв. Предвид материалния
интерес на спора от 5500лв, то съгл. чл.7 ал.2 т.3 Наредба № 1/2004г минималният размер на
адв.възнаграждение за една инстанция възлиза на 605лв или общо за двете 1210лв
Мотивиран от горното, СЪДЪТ
15
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението на ВРС-26с-в № 262838/19.11.2021 по гр.д.№ 14251/2020г, с
което Е ОТХВЪРЛЕН като неоснователен предявеният от АНГ. СТ. СТ. ЕГН ********** с
адрес: гр.София бул.„Е. и Х.Г.“ № 97 ап.10, срещу АНГ. С. А. ЕГН ********** с адрес: с.Г.,
общ.Долни чифлик, обл.Варна ул.„Ч.“ по № 9 иск с правно осн.чл.422 вр.чл.415 ГПК
вр.чл.92 ЗЗД за признаване за установено между страните, че АНГ. С. АНГ. ЕГН
********** дължи на АНГ. СТ. СТ. ЕГН ********** сумата от 5500лв, представляваща
неустойка по чл.4.2. от договор за правна помощ от 16.01.2020г, начислена поради
неоснователно оттегляне на пълномощията и неоснователно прекратяване на договора, за
която сума е издадена Заповед № 2857/23.06.2020г за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, поправена с разпореждане № 260347/ 13.08.2020г, издадени по по ч.гр.д.№
2710/2020г по описа на ВРС; ОСЪДЕН Е АНГ. СТ. СТ. ЕГН ********** да заплати на АНГ.
С. АНГ. ЕГН ********** сумата от 626лв, представляващи направени по делото разноски за
платено адвокатско възнаграждение,
като вместо него ПОСТАНОВЯВА
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между АНГ. С. А. ЕГН
********** с адрес: с.Г., общ.Долни чифлик, обл.Варна ул.„Ч.“ по № 9, и АНГ. СТ. СТ.
ЕГН ********** с адрес: гр.София бул.„Е. и Х.Г.“ № 97 ап.10, че АНГ. С. АНГ. ЕГН
********** дължи на АНГ. СТ. СТ. ЕГН ********** сумата от 5500лв, представляваща
неустойка по чл.4.2. от договор за правна помощ от 16.01.2020г, начислена поради
неоснователно оттегляне на пълномощията и неоснователно прекратяване на договора, за
която сума е издадена Заповед № 2857/23.06.2020г за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК, поправена с разпореждане № 260347/ 13.08.2020г, издадени по по ч.гр.д.№
2710/2020г по описа на ВРС, на осн. чл.422 вр.чл.415 ГПК вр.чл.92 ЗЗД.
ОСЪЖДА АНГ. С. АНГ. ЕГН ********** с адрес: с.Г., общ. Долни чифлик,
обл.Варна, ул.„Ч.“ по № 9, да заплати на АНГ. СТ. СТ. ЕГН ********** с адрес: гр.София
бул.„Е. и Х.Г.“ № 97 ап.10, сумата от 225лв /двеста двадесет и пет лева/ – сторени разноски
по делото, на осн.чл.78 ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА АНГ. С. АНГ. ЕГН ********** с адрес: с.Г., общ. Долни чифлик,
обл.Варна, ул.„Ч.“ по № 9, да заплати на адв.Ж.Д. Е. от АК-София, с личен № **********,
съд.адрес: гр.София бул.“Княз Дондуков“ № 57А ап.24, сумата от 1210лв /хиляда двеста е
десет лева/ - представляваща адвокатско възнаграждение за двете инстанции, определено по
реда на чл.38 ЗАдв вр.чл.7 ал.2 т.3 Нар.№1/2004г, дължимо на осн.чл.78 ал.1 ГПК
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВЪРХОВЕН
КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от уведомяването на страните, на осн.чл.280 ал.3
т.1 ГПК.
16
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17