№ 2644
гр. София, 05.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20211100512899 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 17.09.2019г., постановено по гр. дело № 58512/2016г. по
описа на СРС, ГО, 45 състав, са уважени предявените от С. П. Т. и С. Т. Т.
срещу „У.Б..“ АД обективно кумулативно съединени искове, както следва:
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, презл. 1-во и предл. 3то от ЗЗД, вр. чл.
146, ал. 2 от ЗЗП, вр. чл. 143 от ЗЗП за установяване, че клаузите на т.11.1.1.,
чл. 11.1.2 и чл. 11.1.3 от общите условия, приложими към договор за банков
кредит № TR 70731444/22.10.2007г. са нищожни като неравноправни, както е
уважен и предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД за
връщане на сумата от 7 226, 65 лева представляваща недължимо надвзета
разлика между договорената и реално заплатена за 60 месеца възнаградителна
лихва ца периода от 05.11.2011г. до 04.11.2016г. по договор за банков кредит
№ TR70731444/22.10.2007г. Със същото решение е отхвърлен предявеният
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1 787,
88 лева, представляваща мораторна лихва за забава в размер на законната
лихва, дължима върху главница от 7 226, 65 лева за периода от 20.12.2013г.
до 05.10.2016г.
1
Срещу решението, в частта, в която е отхвърлен предявеният иск по чл.
86, ал. 1 от ЗЗД е подадена въззивна жалба от ищците С. П. Т. и С. Т. Т..
Жалбоподателите поддържат оплакване за недопустимост на решението в
частта му, в която е уважен предявеният иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД за
прогласяване нищожност на оспорените клаузи в тяхната цялост. Релевира, че
в случая предмет на предявените искове са конкретни части от оспорените
клаузи, а не клаузите в цялост. Ето защо счита, че постановеното решение в
тази част е недопустимо и следва да се обезсили, а производството по делото
да се прекрати. По отношение на претенцията по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са
наведени съображения за неправилност на изводите на съда, че по делото не
са ангажирани доказателства за отправяне на покана до банката-длъжник за
връщане на надплатените суми. Сочи, че такава покана е обективирана в
приложената по делото жалба, получена от ответното дружество на
20.12.2013г. Ето защо жалбоподателите считат, че насрещната страна е
изпаднала в забава за връщане на претендираната сума, получена без
основание в периода от 05.11.2011г. до 20.12.2013г. По тези съображения е
направено искане за отмяна на решението в обжалваната му част и
постановяване на друго, с което предявеният иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД да се
уважи.
Насрещната страна „У.Б..“ АД оспорва въззивната жалба по подробно
изложени съображения. Счита първоинстанционото решение за правилно и
обосновано в частта му, с която е отхвърлена претенцията за акцесорното
вземане за обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
По делото е постъпила въззивна жалба и от ответника „У.Б..“ АД в
частта му, в която са уважени предявените искове по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и чл.
55, ал. 1 от ЗЗД. Жалбоподателят поддържа оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение поради допуснати съществени нарушения на
процесуалния закон, довели до необоснованост на формираните изводи.
Конкретно излага съображения, че и трите оспорени клаузи от договора са
уговорени индивидуално, което страните са потвърдили с полагане на
подписи на всяка страница. Ищците са имали възможност да се запознаят с
проекта на договор, а от свидетелските показания се установява, че преди
подписване на същия страните по него са обсъждали именно клаузите,
свързани с евентуалната промяна на лихвените проценти. Жалбоподателят
2
сочи, че съгласно чл. 4.1.а от договора, страните са договорили, че годишният
лихвен процент за целия период на договора е в размер на 8, 75 %, като
твърди, че в нито един момент от договора не е определян първоначален
размер на годишния лихвен процент. Навежда съображения, че ако изобщо е
налице неравноправност на някоя от атакуваните клаузи от процесния
договор, то това би могло да бъде единствено т. 11.1.3 и то само в частта й,
която предвижда увеличение на ГЛП в резултат на пазарните условия. Излага,
че клаузите на чл. 11.1.1 и чл. 11.1.2 от договора нямат отношение към това
увеличение изобщо. По отношение на предявения иск с правно основание чл.
55, ал. 1 от ЗЗД са развити съображения за неоснователност на същия.
Аргументирано е становище, че чл. 11.1.3. от договора, тълкувана във връзка
с т. 10.2. от общите условия, формулират конкретно условие за увеличаване
на лихвения процент по договора за кредит, а именно – общият лихвен
процент се увеличава единствено и само, щом като условията на кредитните
пазари, от които зависи този лихвен процент, доведат до необходимост от
увеличаването му най-малко с 1 пункт. По тези съображения счита, че дори и
да са налице основания за уважаване на предявения иск, то същият следва да
касае разликата между събраната от банката сума и тази, която би й се
дължала като възнаградителна лихва по процесния договор при първоначално
договорения ГЛП в размер на 8, 75 %. Твърди, че така определеният ГЛП е
фиксиран за целия срок на договора. В случая тази разлика съгласно
заключението на първоначалната експертиза на в.л. В. е в размер на 1 358, 01
лева. Както е било установено по делото, банката е възстановила преди
образуване на производството по делото сумата от 1 812, 83 лева, от който за
процесния период – сумата от 1 147, 69 лева. При това положение дължимата
на ищците разлика е 210, 32 лева, формирана като разлика между сумата от 1
358, 01 лева и 1 147, 69 лева. В жалбата са релевирани доводи за
неоснователност на твърдяната от ищците солидарност по отношение на
претендираното вземане, тъй като такава не е уговаряна, а същата не
произтича и от закона с оглед източника на вземането – неоснователно
обогатяване. Освен това е аргументира становище, че режимът на СИО,
установен в СК, не обосновава солидарност на страната на ищците. СК не
превижда солидарност по отношение на облигационните права на съпрузите.
В жалбата са изложени доводи, че ищецът С. Т. не доказал да е извършвал
каквито и да е плащания по договора, поради което не е активно материално
3
легитимиран да предяви претенция по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. Оспорено е
приетото в първоинстанционното заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, изготвено от в.л. П. по съображения за необоснованост. С оглед
изложеното е направено искане за отмяна на първоинстанционното решение в
обжалваната му част и постановяване на друго, с което предявените искове да
се отхвърлят.
Насрещната страна С. П. Т. и С. Т. Т. оспорва подадената от ответното
дружество въззивна жалба като неоснователна. Счита постановеното решение
в обжалваната му част за правилно и обосновано, поради което прави искане
същото да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от
ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП от ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е
приел, че кредитополучателят /ищец/ е физическо лице, на което е отпуснат
ипотечен кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или
професионална дейност, а за текущи нужди, поради което същият има
качеството „потребител“ по смисъла на §1,т.1 от ДР на ЗЗП. Посочено е, че
съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
законодателят е изброил примерно някой от възможните уговорки във вреда
на потребителя, измежду които и клауза, която позволява на търговеца или
доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание (т. 10 на чл. 143 от ЗЗП.) или клауза, която
дава право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да има право в
тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е
значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на
договора (т. 12 на чл. 143 от З.). От друга страна, от забраните по чл. 143, т.
10 и 12 са предвидени изключения по отношение на доставките на финансови
услуги, каквато представлява и процесният договор за банков кредит
4
съобразно § 13, т. 12 от З., като изключенията са уредени в чл. 144 от ЗЗП.
Съдът е приел, че при систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 143 и
чл. 144 от ЗЗП, отчитайки и целта на закона, се налага извод, че е допустима
уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на
първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните
кумулативни условия: обстоятелствата, при чието настъпване може да се
измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в общите
условия (ОУ); тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от
волята на кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено
под контрола на кредитора; методиката за промяна на лихвата да е подробно
и ясно описана в договора или ОУ (чл. 144, ал. 4 от ЗЗП), т.е. да е ясен
начинът на формиране на лихвата и при настъпването на тези обстоятелства
да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално
уговорената лихва - ако е предвидена възможност само за повишаване, това
несъмнено води до "значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца и потребителя" съгласно чл. 143 от ЗЗП. В процесната клауза на
т.11.1.3 е посочен общ критерий за промяната на базовия лихвен процент, а
именно това е промяната в пазарните условия, като съгласно същата клауза
кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно
размера на ГЛП за даден лихвен период по лихвения план по т.4.1 до 4.5 от
договора, съответно размера на анюитетната вноска /при кредити,
издължавани на анюитетни вноски, какъвто е и процесния/, без за това да е
необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при
нарастване на БЛП с повече от 1 пункт от размера в деня на сключване на
договора, или след промяна на размера му по начина посочен в т.11.1.3.
Направен е извод, че тези клаузи не отговарят на така горепосочените
изисквания и на добрите нрави, тъй като в тях са предвидени обстоятелства,
при които лихвата може едностранно да се променя от Банката, при неясно
разписани критерии, в случай на промяна в пазарните условия, непосочена в
какво се изразява тя, като по този начин, не е ясен начинът на промяна на
лихвата. С оглед на това, първоинстанционният съд е приел, че така
формулираните клаузи по т.11.1.1 и 11.1.2 и 11.1.3 към процесния договор са
уговорени изцяло в полза на банката и в ущърб на кредитополучателите.
Развити са и аргументи, че оспорените клаузи не попадат в приложното поле
на изключението по чл.144, ал.З, т.1 от ЗЗП. Съгласно разпоредбата на чл.144,
5
ал. 3, т.1 от ЗЗП разпоредбите на чл. 143, т. 7, 10 и 12 не се прилагат по
отношение на сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки
или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия
курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар,
които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. В
мотивите е изложеното, че в съдебната практика се приема еднозначно, че
уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможността на
банката за едностранна промяна в договорения лихвен процент въз основа на
непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено
изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола
на доставчика на услугата е неравноправна по смисъла на общата дефиниция
на чл. 143 ЗЗП. Прието е, че методът на изчисление на съответния лихвен
процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна
процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната
тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и индикатори.
Посочено е още, че съобразно правната природа на договора за банков
кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите
съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя- т.е. да
е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва -
съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. В
решението е посочено, че в случаите когато потребителят не е получил
достатъчно информация как кредитодателят може да промени едностранно
цената на доставената му финансова услуга, за да може и той да извърши
необходимите действия в своя защита, като методологията, създадена от
банката - кредитор под формата на нейни вътрешни правила не съставлява
част от сключения договор, приетите от Банката протоколи, с които на
практика е въведен нов компонент „премия“ също не са част от сключения
между страните договор, кредитодателят не може да бъде считан за
добросъвестен по смисъла на чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.
144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Първоинстанционният съд е кредитирал заключението по
допълнителната икономическа експертиза, която посочва, че в процесния
период и в момента в който УС на банката е взел решение за увеличаване на
лихвения процент не са били налице условията по т.11.1.3 от ОУ за промяна
на пазарните условия, а единствено релевантния мерител е бил 1 М
СОФИБОР, който е намалял в процесния период, поради което не е налице
6
увеличение на кредитния ресурс, тоест обективен фактор, оправдаващ
действията на банката по увеличения на лихвения процент. Вещото лице по
допълнителното заключение, в унисон с първоначално изслушаното е дало
мнение, че през процесния период някой от факторите, индикиращи на
увеличение на кредитния ресурс са се увеличили, други са намалели,
например СОФИБОР, както и лихвеният процент по депозитите на
гражданите също е намалял, но предвид неясно разписания критерий в
договора за конкретните обективни фактори, които влияят на увеличаване на
кредитния ресурс, а той от своя страна на лихвата по кредита, съдът е приел,
че единственият критерий за определяне на лихвата е този посочен в т.4.1.а от
договора, а именно сбора от базовия лихвен индекс, равен на лихвения
мерител 1м. СОФИБОР, и непроменлива надбавка от 3,650 %., като
първоначалния лихвен процент е бил 8, 75%. За неоснователно е прието
възражението на ответното дружество за индивидуално уговаряне на
процесните клаузи от договора. Този извод е мотивиран с разпоредбата на чл.
146, ал.2 от ЗЗП, съгласно която не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор
при общи условия. Тежестта на доказване, че клаузите са индивидуално
уговорени е на ответника. Доколкото посочените клаузи се съдържат в
общите условия на Банката, съдът е приел, че е приложима хипотезата на чл.
146, ал.2 от ЗЗП, тоест, че същите не са индивидуално уговорени между
страните и ищците не са имали възможност да влияят върху съдържанието
им. По тези съображения предявените искове за прогласяване нищожност на
оспорените клаузи от договора са приети за основателни. Претенцията по чл.
55, ал. 1 от ЗЗД е уважена в пълния претендиран размер предвид установената
недействителност на т.11.1.1 и 11.1.2 и 11.1.3 от договора, предвиждаща
възможност за едностранно увеличение на лихвения процент. Размерът на
вземането е установен въз основа на приетото по делото заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, изготвено от вещото лице П.. Претенцията за
акцесорното вземане за обезщетение за забавено плащане в размер на
законната лихва върху главницата е отхвърлена като неоснователна.
Посочено е, че вземането на ищеца произтича от неоснователно обогатяване
и задължението не е с определен срок за изпълнение, поради което длъжникът
изпада в забава след покана от страна на кредитора. Съдът е приел, че ищците
7
чиято е доказателствената тежест в процеса да установят, че са отправили до
ответника покана за плащане на процесните задължения преди депозиране на
иска, не са ангажирали доказателства в тази насока. Посочено е, че
представената от ищците и приета на л.43-46 жалба до ответното дружество
от 20.12.2013г., не представлява покана за плащане на вземането, а
единствено искане за представяне на пълна и подробна информация за
движението по кредита и метода за изчисляването на ГЛП по него, но не и
покана за заплащане на процесните задължения, поради и което ищците не са
докали осъществяването на правно релевантния по иска с правно основание
чл. 86 от ЗЗД факт на изпадане на ответника в забава.
Настоящият съдебен състав счита обжалваното решение за валидно, а
по отношение на правилността му с оглед наведените във въззивното
производство оплаквания, приема следното:
Не се спори, че на 22.10.2007г. между ,,У.Б..“ АД и С. П. Т. -
кредитополучател, и С. Т. Т. - солидарeн длъжник, е сключен договор за
банков кредит № TR70731444/22.10.2007г., по силата на който банката е
предоставила на С. П. Т. сумата от 38 000 лв. за текущи нужди, срещу
задължението за връщане на кредита на месечни анюитетни вноски с падеж
05-то число на месеца, считано от 05.11.2007г. и краен срок на погасяване
05.10.2027г., съгласно погасителен план - неразделна част от договора.
Според уговореното в т.4 от договора годишният лихвен процент /ГЛП/ за
съответния период на олихвяване се формира от два компонента: базисен
лихвен процент по т. 10.3 и т. 10.4 от Условията по кредити на физически
лица, определен съгласно т. 11.1.1 при подписване на договора и надбавка. В
чл. 4.1.а е посочено, че при редовен дълг по т.11.1.3 /за кредитите, изплащани
на анюитетни погасителни вноски/, страните постигнали съгласие, че за
периода на връщане на кредита, кредитополучателят ще заплаща годишен
лихвен процент от 8, 75 %, формиран от базисен лихвен процент по
едномесечния SOFIBOR към деня на сключване на договора и надбавка от 3,
650 %.
Не се спори и че отпуснатата сума е преведена по сметка на
кредитополучателя. В изготвения погасителен план e посочена месечната
анюитетна /равна/ вноска в размер на 333, 78 лева, с посочване каква част от
нея е главница и каква част възнаградителна лихва при лихва от 8, 750 %.
8
Съгласно т. 11.1 от Раздел II Условия за усвояване, обслужване на кредита и
изпълнение на задълженията по договор № TR70731444/22.10.2007г., за
ползвания кредит кредитополучателят заплаща на кредитора лихви,
начислявани при годишна база - 365/360 дни за кредити, издължавани чрез
намаляващи погасителни вноски и 360/360 дни за кредити, издължавани чрез
анюитетни /равни всеки месец/ погасителни вноски, съответно дългът по
заемната сметка се олихвява с годишен лихвен процент, формиран от базисен
лихвен процент плюс надбавка, определени в размер по т.4 за съответния
период на олихвяване.
Съгласно т. 11.1.1 от Раздел II Условия за усвояване, обслужване на
кредита и изпълнение на задълженията по договор №
TR70731444/22.10.2007г., приложимият към съответния период на олихвяване
от действието на този договор базисен лихвен процент по смисъла на т. 11.1
за различните валути и различните кредитни продукти се определя от
Управителния съвет на банката или оторизирани от него органи и/или лица
въз основа на конкретно посочения индекс установен в т. 10.3 и т. 10.4 от
условията на „У.Б..“ АД по кредитите на физически лица, неразделна част от
този договор, с които кредитополучателят е запознат. Уговорено е, че
кредиторът уведомява кредитополучателя за определения от УС приложим
базисен лихвен процент към съответния период на действие на договора за
кредит и олихвяване чрез обявяването му на интернет страницата на банката,
изричното му посочване в извлечението от кредитната сметка към съответния
лихвен период и изпращане по пощата.
Според т. 11.1.2 от Раздел II Условия за усвояване, обслужване на кредита и
изпълнение на задълженията по договор № TR70731444/22.10.2007г., за
промяната на действащия към съответния период на олихвяване базисен
лихвен процент, определен от УС на банката и/или оторизиран орган или
лице, лихвените условия по Раздел I, т.4.1 до т.4.5 от договора се считат за
автоматично променени в съответствие с приетите изменения, които са
задължителни за страните по договора, като кредиторът уведомява
кредитополучателя за настъпилите изменения.
Според т. 11.1.3 от Раздел II Условия за усвояване, обслужване на кредита и
изпълнение на задълженията по договор № TR70731444/22.10.2007г., при
кредити плащани чрез анюитетни вноски /еднакви всеки месец, включващи
главница и лихви към падежа на задължението на съответната вноска/
9
годишният лихвен процент по кредита за съответния период от лихвения план
се фиксира в размера по т.4.1 „а“ и не се променя освен, когато пазарните
условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1 пункт. В
същата клауза е посочено, че кредитополучателят дава съгласието си
кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен процент за
дадения лихвен план по т.4.1“а“, определен съгласно предходната точка,
съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо
сключване на допълнително споразумение между страните, при нарастване на
базисния лихвен процент с повече от 1 пункт от размера, определен от
кредитора в деня на сключването на договора или от размера му, формиран
след промяна по реда на настоящата точка.
Представен е препис-извлечение от протокол № 38/14.10.2008 г. на
Управителния съвет на „У.Б..“ АД, с което е взето решение цената на всеки
банков кредит да се определя като сбор от променлив Базов лихвен процент
/БЛП/, формиран от приложимия към периода на олихвяването договорен
лихвен индекс /Софибор, Юробор, Либор/ и премия, определяна по размер от
нула базови пункта до плюс 200 базови пункта според стойността на
кредитния ресурс на кредитните пазари, към който БЛП се прибавя
фиксирана договорена надбавка, отчитаща оценката на финансовото съС.ие
на клиента, вида, срока на кредита, обезпеченията и други обстоятелства,
отчитащи кредитоспособността на кредитоискателя и произтичащия от нея
кредитен риск. Посочено е още, че за всеки ползван кредит банката
начислява, а кредитополучателят заплаща годишна лихва /цена на кредита/
като общ лихвен процент и размер равен на действащия и прилаган от
банката към датата на начисляването базов лихвен процент, определен в
съответствие с правилата, приети от УС по т. 1, плюс надбавка, установена по
размер в договора за кредит.
С протокол № 14/01.04.2009 г. на УС е взето решение за повишаване на
премията като компонент на БЛП с 1 % на 2 % за кредитите на физически
лица, считано от 01.04.2009г., след предварително уведомяване на клиентите.
По делото са приети първоначална и повторна съдебно-счетоводна
експертиза, чиито заключения са идентични в частите относно въпросите за
прилаганата методология за определяне на базовия лихвен процент от
банката. В случая тази методология е определяна от Комитета по управление
10
на активите и пасивите на ответната банка. Вещите лица сочат, че заложената
от „У.Б.“ АД в т. 4 от договора към датата на сключването му единна
двукомпонентна формула за определяне на годишния лихвен процент /ГЛП/ е
следната: ГЛП е равен на базисен лихвен процент /БЛП/ + твърда надбавка.
Към момента на сключване на процесния договор базисния лихвен процент е
равен на пазарния лихвен индекс СОФИБОР. Установено е, че на 14.10.2008г.
с решение на УС на банката е въведен и нов компонент към БЛП, като
базисния лихвен процент /БЛП/ е равен на пазарен лихвен индекс Софибор +
премия, с което се въвежда нов трикомпонентен начин на формиране на ГЛП:
Софибор + премия + надбавка. Пазарният лихвен индекс СОФИБОР за
кредити в лева е 1 месечния Софибор, закръглен до третия знак, публикуван
на страница „SOFIBOR“ на REUTERS в 11, 00 часа българско време два
работни дни преди първия работен ден от всеки месец и се прилага от първия
работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия
месец включително. Вещите лица са посочили, че премията се е определяла
от УС на банката, както и че обективният компонет на ГЛП е пазарния лихвен
индекс. Уточнено е, че по отношение на другия компонент /определен като
субективен/ – въведената впоследствие премия, не е представена формула, по
която тя се е изчислявала, поради което не е известно кои фактори и в какво
съотношение се използват, за да бъде определена нейната стойност.
Стойностите на премията са определяни едностранно от УС на банката. В
заключенията е посочено и обстоятелството, че през исковия период пазарния
лихвен индекс СОФИБОР е намалявал /включително е достигал и до стойност
0 през м.04.2016г./ в сравнение с този, който е бил определен към датата на
сключване на процесния договор.
По предявените установителни искове за прогласяване нищожност на
оспорените клаузи от процесния договор за кредит като неравноправни:
На първо място следва да бъде съобразено обстоятелството, че
първоинстанционният съд се е произнесъл „свръхпетитум“ като е постановил
решение, с което е прогласил нищожността на оспорените клаузи от договора
в тяхната цялост. Както в исковата молба, така и в уточнителната молба от
25.05.2017г. ищцата е претендирала прогласяване нищожността на отделни
части от оспорените клаузи, както следва: по т.11.1.1 – в частта, в която е
посочено, че „приложимият към съответния период на олихвяване от
действието на този договор базисен лихвен процент по смисъла на т. 11.1 за
11
различните валути и различните кредитни продукти се определя от
Управителния съвет на банката или оторизирани от него органи и/или
лица“; по т.11.1.2 – в частта: „…определен от Управителния съвет на У.Б..
АД и/или оторизиран орган/лице“, и „Съгласно приетото от
кредитополучателя за получено се счита всяко уведомление, регистрирано в
изходящия дневник на банката в деня на постановяне на уведомлението в
досието на кредитополучателя и/или в поддържаната от него при банката
касета за получаване на банкова поща или с изпращането му“; по т. 11.1.3 – в
частта: „При кредити плащани чрез анюитетни вноски /еднакви всеки месец,
включващи главница и лихви към падежа на задължението на съответната
вноска/ годишният лихвен процент по кредита за съответния период от
лихвения план се фиксира в размера по т.4.1 „а“ и не се променя освен, когато
пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1
пункт“ и в частта „…..при нарастване на базисния лихвен процент с повече от
1 /един/ пункта от размера, определен от кредитора в деня на сключването на
настоящия договор или от размера му, формиран след промяна по реда на
настоящата точка. Кредиторът уведомява кредитополучателя за извършената
промяна в едноседмичен срок по реда установено в Условията по кредити на
физически лица“ .
С оглед изложеното настоящият съдебен състав счита, че районният съд
е нарушил диспозитивното начало, което го задължава да даде защита на
правото само в рамките на посоченото от ищеца искане /чл. 6, ал. 2 от ГПК/.
Произнасянето в повече от заявеното искане е равнозначно на произнасяне
„свръхпетитум“ и в тази част обжалваният съдебен акт е недопустим, като
подлежи на обезсилване.
В останалата част процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо.
Процесният договор попада под приложното поле на Закона за защита
на потребителите, доколкото ищците отговарят на дефиницията за
„потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП, а ответникът – на дефиницията за
„търговец“ по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП, като липсва предвидено в този закон
основание за неприложимост. В ЗЗП е установена принципна забрана на
неравноправните клаузи в договор, сключен с потребител, които са
прогласени за нищожни, освен ако са индивидуално уговорени – чл. 146, ал. 1
12
ЗЗП. Според чл. 146, ал. 2 ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които
са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор
при общи условия, а тежестта за доказване, че дадена клауза е индивидуално
уговорена е на търговеца – ал. 4 на чл. 146 ЗЗП.
По въпроса, обуславящ изхода на спора по установителните искове -
относно приложимостта на основанията за нищожност по чл. 143 ЗЗП и чл.
145 ЗЗП спрямо клаузи в договори за банков кредит, предвиждащи
възможност за едностранно изменение на договорения лихвен процент от
банката при промяна на пазарните условия, е формирана практика на ВКС,
според която клаузи в договори за ипотечен банков кредит, предвиждащи
възможност за банката едностранно да увеличава размера на договорения
лихвен процент, по принцип са неравноправни. При необявени предварително
и невключени в договора ясни правила относно методиката и условията, при
които размерът на лихвения процент може да се промени, е налице
недобросъвестност при договарянето. Посочването само на фактори, чието
изменение не зависи от доставчика на финансовата услуга, не е достатъчно за
обосноваване на изменението ако клаузите не съдържат ясно и разбираемо за
средния потребител описание на начина, по който ще се формира новият
лихвен процент - в този смисъл решение № 201/02.03.2016г. по т.д. №
2780/2015г. на Второ ТО на ВКС, решение № 95 от 13.09.2016г. по т.д. №
240/2015г. на Второ ТО на ВКС, решение № 88 от 04.07.2018г. по т.д. №
1728/2017г. на първо ТО на ВКС, решение № 4 от 02.03.2018г. по т.д. №
2371/2017г. на Второ ТО на ВКС и др. По въпроса дали при договори за
кредит с променлив лихвен процент, методиката на банката кредитор за
определяне на БЛП е извън договорното съдържание и ако е извън него
спазено ли е изискването за ясни и разбираеми клаузи, както и липсата на
предоставена методика на потребителя за извършване на уговореното право
на промяна на БЛП по клаузите на договора водят ли до бланкетност на
уговорените условия в Общите условия и дали извършената промяна в посока
увеличение на БЛП не е в този смисъл непредвидено в договора основание, е
формирана практика на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен състав.
В решение № 51 от 04.04.2016г. по т.д. № 504/2015г. на ВКС, ІІ, решение №
424 от 02.12.2015г. по гр. д. № 1899/2015 г. на IV ГО и решение № 7 от
22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на ВКС, ІІІ ГО, е прието, че основният
13
критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП е
изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от
търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от
въздействието на свободния пазар и/или от държавния регулатор. Само тогава
търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за
недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза,
съдържаща се в чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, тъй като увеличението на престацията,
макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени,
обаче, дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за
изключване общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 от ЗЗП, те трябва да
бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят
предварително да е получил достатъчно конкретна информация как
търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да
може на свой ред да реагира по най-уместния начин.
Процесният договор е сключен от ищците С. П. Т. и С. Т. Т. - съответно
кредитополучател и солидарен длъжник с ответната банка "У.Б.." АД на
20.08.2007 г. при действието на Общи условия по ипотечен кредит на
физически лица за 38 000 лева, платими на месечни анюитентни вноски.
Договорът е бил предварително изготвен от банката като типов договор,
приложимият по кредита годишен лихвен процент е формиран като сборна
величина от два компонента - пазарен /променлив/ компонент, обозначен като
базов лихвен процент, равен на индекса едномесечен СОФИБОР и фиксиран
компонент, обозначен като надбавка, договорен в размер на 3, 650 процентни
пункта.
Клаузите на чл. 11.1.1, чл. 11.1.2 и на чл. 11.1.3, чиято валидност е
оспорена, предвиждат съответно едностранно определяне на базовия лихвен
процент, представляващ първи компонент; задължителност на
новоопределения лихвен процент за кредитополучателя и солидарния
длъжник; уведомяването им от банката за изменението и възможност за
едностранно увеличаване размера на лихвата по кредита при промяна на
пазарните условия.
По своята същност сключеният между страните договор за банков
кредит представлява потребителски договор, доколкото кредитополучателят е
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДРЗЗП. Следователно, приложим е ЗЗП и
14
по-конкретно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, която урежда т. нар. генерална
(обща) клауза за неравноправност на уговорките в потребителските договори,
както и разпоредбата на чл. 146 ЗЗП, която регламентира нищожност на
такава клауза, освен ако не е била индивидуално уговорена от страните.
Основанията за изменение на „цената” на банковата услуга
(възнаградителната лихва) следва да бъдат уговорени ясно и разбираемо за
средния потребител – арг. чл. 147, ал. 1 ЗЗП, като трябва да бъдат установени
и обективни критерии, въз основа на които стойността на възникналата за
кредитополучателя насрещна престация може да се изменя.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП (в редакцията към релевантния
период), във вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, представлява 1) всяка неиндивидуално определена уговорка в
негова вреда, която 2) не отговаря на изискването за добросъвестност и 3)
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя. Според тази легална дефиниция тези
положителни материални предпоставки трябва да са проявени кумулативно.
В чл. 143 ЗЗП (в релевантната редакция) са уредени отделни проявни форми
на неравноправност на клаузите в потребителския договор, като общото
между тях е, че се предоставя право на търговеца едностранно и без
наличието на обективни предпоставки да изменя сключения договор, респ.
значително се накърнява еквивалентността на насрещните престации или се
ограничават способите за защита на потребителя при виновно неизпълнение
на договорни задължения от търговеца. Ответникът, чиято е
доказателствената тежест в процеса /по аргумент от чл. 146, ал. 4 от ЗЗП/, не
установи по реда на пълното и главно доказване, че по-горе описаните клаузи
са уговорени индивидуално. Клаузите в потребителските договори не са
индивидуално уговорени между страните, когато те са предварително
изготвени от търговеца, най-често в Общите условия към договора, но и
когато се съдържат в „индивидуалния” договор – те са типизирани и се
сключват еднообразно с неограничен брой потребители на кредитни услуги,
респ. когато потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им – арг. чл. 146, ал. 2 ЗЗП.
В задължителното за националните юрисдикции Решение на СЕС,
постановено по преюдициално запитване по дело C-472/10, е прието, че
15
„националната юрисдикция следва да прецени с оглед на член 3, параграфи 1
и 3 от Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се
в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или
доставчик едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната
услуга разходи, без обаче да описва ясно начина на определяне на тези
разходи или да посочва основателно съображение за тази промяна. В рамките
на тази преценка посочената юрисдикция трябва по-специално да провери
дали, предвид всички съдържащи се в ОУД с потребители клаузи, сред които
е и спорната, както и предвид националното законодателство, уреждащо
правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в
разглежданите ОУД, съображенията или начинът на промяна на свързаните с
предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и
евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора”. Всяко
„основателно съображение” по смисъла на това решение представлява
всяко обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните по
договора, което е било уговорено или установено преди или при сключване
на потребителския договор, и което обективно води до увеличаване на цената
на стоката или услугата.
Съгласно уговореното от страните в т. 4.1. от процесния Договор за банков
кредит, във вр. с т. 11.1.1., годишният лихвен процент по усвоената част от
кредита се формира от сбора на базовия лихвен процент и фиксирана
надбавка. Следователно, общият разход по кредита се определя
при променлив лихвен процент, който се формира въз основа на променлива
величина (т. нар. референтен лихвен процент - БЛП) и фиксирана надбавка.
При сключването на договора за потребителски кредит кредиторът трябва да
прилага референтен лихвен процент по определена методика, при спазване на
нормативните изисквания за ясна и разписана изчислителна процедура
(формула), както и посочване на вида, количествените изражения
и относителната тежест на отделните компоненти (пазарни индекси и/или
индикатори).
Уговореното в т. 11.1.3 от раздел II Условия за усвояване, обслужване
на кредита и изпълнение на задълженията по договора в частта относно
основанието за изменение на възнаградителната лихва не е от обективно
естество (терминът „промяна на пазарни условия” е бланкетен и не изяснява
кои са тези факти извън контрола и волята на страните, при чиято промяна бе
16
се породило потестативното право на кредитора едностранно да измени
размера на уговорения референтен лихвен процент). Следователно, то не
„представлява основателно съображение за едностранна промяна на
възнаградителната лихва” по смисъла на Решение на СЕС, постановено по
преюдициално запитване по дело C-472/10, тъй като не е установен
нито размерът на промяната на БЛП при изменение на съответния обективен
показател, нито правната възможност да бъде намаляван БЛП при снижаване
на нефиксирания индекс, формиращ възнаградителната лихва. Следователно,
банката е обезпечила за себе си правото на автономна преценка да изменя
БЛП, като го увеличава със ставка, която тя счете за целесъобразна. По този
начин се накърнява принципът на добросъвестност. За да отговаря на
изискванията за добросъвестност (аргумент от чл. 143 ЗЗП), уговорената в
тази клауза правна възможност за едностранно изменение на референтния
лихвен процент от банката трябва да определя относителната тежест на
отделните компоненти, включително и при промяната в покупателната
стойност на съответната валута, като по ясен и разбираем за средния
потребител на банкови услуги начин да се установи в какво съотношение
промяната на съответния обективен показател ще се отрази върху размера на
референтния лихвен процент (в конкретно измеримо съотношение). В
противен случай се предоставя едно потестативно право на икономически по-
силната страна в облигационното правоотношение, породено от договор за
потребителски кредит, по свое усмотрение, чрез едностранно волеизявление
да променя референтния лихвен процент, респ. размера на насрещната
парична престация за използване на заетия финансов ресурс
(възнаградителната лихва), като по този начин прехвърля изцяло или отчасти
стопанския риск от своята търговска дейност на добросъвестните
потребители на банкови услуги.
При така изясненото предметно съдържание на това понятие в противоречие с
принципа на добросъвестността е уговореното право на банката едностранно
да изменя размера на възнаградителната лихва без да се
посочва конкретната стойност на изменението (увеличение или снижаване),
като тази възможност да е в полза както на банката (при увеличаването му),
така и на потребителя (при намаляването му). Съобразно редакцията на
клаузата, уговорена в т. 11.1.3. от раздел II, банката като икономически по-
силният субект в породеното търговско правоотношение е установила за себе
17
си в предварително изготвени Общи условия изключителното право да
изменя БЛП, по своя автономна преценка, без да е
уговорен конкретният размер, с който да се увеличи възнаградителната лихва,
респ. не е уговорен конкретен размер, при който може съответно БЛП да бъде
намален. Следователно, тъй като не е уговорено каква
е относителната тежест на посочения в т. 11.1.3. „показател”
(„когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-
малко с 1 пункт”) при определяне на действащия към съответния момент
лихвен процент, респ. с каква стойност ще бъде изменена (увеличаване
или намаляване) възнаградителната лихва при промяна на това обстоятелство,
съдът приема, че банката необосновано, в нарушения на принципа на
добросъвестността в частноправните правоотношения си е обезпечила
правната възможност произволно, само по своя преценка да увеличава БЛП
със стойности, които тя счете за целесъобразни за постигане на своите
стопански задачи, т.е. за реализиране на търговска печалба. В случай че при
определяне размера на БЛП банката е използвала единственият обективен,
стабилен критерий, отчитащ ликвидността й – съответният СОФИБОР, при
неговото снижаване е следвало да се намали БЛП. В този смисъл,
обезпечаването на възможността банката едностранно да измени стойността
на насрещната парична престация – възнаградителната лихва, и то само като я
увеличава, при неустановени в Общите условия конкретни показатели, при
все че потребителят на банкови услуги няма възможност да се
откаже безусловно от договора (без да дължи такси, т. нар. наказателни лихви
и пр., които по своето естество представляват компенсаторна неустойка за
неспазване на уговорения и в полза на кредитора срок на договора - арг. чл.
70, ал. 2 ЗЗД, при т. нар. предсрочно погасяване на кредита), поставя ищеца в
неравноправно положение по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП
(процесната клауза е уговорена във вреда на потребителя и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя – банката може произволно във всеки един момент да увеличи
БЛП със стойност, която счита за целесъобразна).
С чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ е въведено изискване условията на банката да
уреждат метода за изчисляване на лихвата, предвид възмездния характер на
договора за банков кредит, както и условията, при които може да се променя
последната до пълното погасяване задължението на кредитополучателя. По
18
силата на тази разпоредба изрично задължение на банката-кредитодател е в
условията, при които предоставя на потребителя - кредитополучател
конкретния банков продукт, да се съдържат кумулативно два елемента –
методиката /метод/ за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за
нейната промяна през времетраене на договор. Освен това, методът на
изчисляване на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и
конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида,
количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти - пазарни индекси и/ или индикатори. Поради това и предвид
правната характеристика на договора за кредит, безспорна е и
необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на
формиране възнаграждението на кредитодателя, т. е относно конкретната
формула за определяне на възнаградителната лихва - съществен елемент от
съдържанието на този вид банкова сделка. Следователно методиката за
изчисление на лихвата, респ. БЛП, също се явява елемент от договора за
кредит, което само по себе си изключва възможността същият да бъде
едностранно променян от кредитодателя след сключване на кредитния
договор, независимо дали се касае до фиксиран лихвен процент или до
променлив такъв /решение № 95 от 13.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 240/2015
г., II ТО/. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно
конкретна информация, как кредитодателят може едностранно да промени
цената на доставената му финансова услуга, за да може на свой ред да реагира
по най- уместния начин, както и когато методологията, създадена от банката-
кредитор, като нейни вътрешни правила не са част от кредитния договор,
последният не може да се счита за добросъвестен по смисъла на общата
дефиниция за неравноправната клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо
правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП.
В конкретния случай от събраните по делото доказателства се установи,
че страните по процесния договор са потребител и доставчик на финансови
услуги по см. на § 13, т. 1 и т. 2 от ДР на ЗЗП. Безспорно се установи също, че
като предварителни и едностранно формулирани от кредитора клаузите на
договора, както и на Общите условия за сключване на съответния вид
кредитен договор, относими за неопределен период от време и неопределен
кръг правни субекти, не са индивидуално уговорени. Тази им характеристика
на неиндивидуално определена уговорка не се променя от факта, че по силата
19
на писменото им приемане от кредитополучателя, те стават неразделна част
от конкретния договор за жилищен и ипотечен кредит, но като договорни
клаузи Общите условия също трябва да отговарят на нормативните
изисквания, установени в чл. 143 ЗЗП и в чл. 20, ал. 1 ЗЗП. Както е посочено
в решение № 98 от 25.07.2007г. по т.д. № 535/2016г. на ВКС, Първо ТО,
индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 146 от ЗЗП е клауза в
потребителски договор, която не е била изготвено предварително от
търговеца или доставчкиа, или дори да е била изготвена предварително,
потребителят е могъл за изрази становище по нейното съдържание, доколкото
при достатъчно информиран избор, я е приел. Индивидуално уговорена би
могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на
договора, както и до съответствието между цената или възнаграждението от
една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставениа или извършена
в замяна, от друга страна, съгласно чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Подписването на
договор за банков кредит от потребителя не освобождава банката от
задължението й за докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от
потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени в него.
В настоящия случай презумпцията на чл. 146, ал. 4 от ЗЗП не е оборена
въз основа на съдържанието на оспорената от потребителя клауза и по делото
не са ангажирани убедителни доказателства потребителят да е могъл да
изрази становище по съдържанието на договора, включително и по
отношение на оспорените клаузи, както и да е имал възможност да повлияе
върху тях. От събраните по делото гласни доказателствени средства не може
да се направи категоричен извод, че оспорените клаузи на процесния договор
са били предмет на индивидуално договаряне и че ищцата е имала право да
влияе върху съдържанието им.
Допустима е уговорката в договор за кредит, предвиждаща възможност
за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на
следните кумулативни условия: обстоятелствата, при чието настъпване може
да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в ОУ;
тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на
кредитора; методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в
договора или ОУ - чл.144, ал. 4 ЗЗП, т.е. да е ясен начина на формиране на
лихвата; при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както
повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва, като ако
20
е предвидена възможност само за повишаване, това води до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по договора.
По въпроса относно критериите, на които трябва да отговаря клаузата за
възнаградителна лихва в договор за кредит е налице трайна практика на ВКС,
обективирана в решения № 384/29.03.2016г. по т.д. № 2520/2016г. на ВКС, IІ
т.о., решение № 205/07.11.2016г. по т.д. №154/2016г. на ВКС, ТК, І т.о.,
решение № 144/08.11.2017г. по т.д. №2155/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение
№87/06.11.2019г. по т.д. №848/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №
9/27.02.20г. по т.д. № 62/19г. на ВКС, І т.о., в която се приема, че уговорките,
които определят основния предмет на договора и не са индивидуално
договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и
разбираеми - чл.145, ал.2 от ЗЗП. Клаузата за възнаграждението на
кредитодателя е съществен елемент на договора за кредит и изискването на
яснота и разбираемост се счита за изпълнено, не само ако цената е посочена
ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й може точно да
бъде разбран обхватът на поетото задължение и средният потребител,
относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да
разбере икономическите последици от сключването на договора.
Прилагайки тълкуването на Съда на Европейския съюз на Директива 93/13
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, съставите на
Върховния касационен съд са посочили, че промяната на цената следва да се
налага от обективни, външни и извън контрола на търговеца фактори, които
да са подробно разписани в договора, както и методиката на банката за
изменението да е част от договорното съдържание, а не да представлява
вътрешен акт на търговеца, съответно при изменение на договора да липсва
възможност за субективна едностранна преценка на доставчика на услугата.
В процесния случай се установи, че с т.11.1.1, т.11.1.2. и т.11..1.3 от
раздел ІІ. Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на
задълженията по договора за банков кредит № TR70731444/22.10.2007г. е
предвидена възможността за автоматично и едностранно - по волята на
банката, увеличаване цената на ползвания кредитен продукт, което води до
завишаване на цената на ползваната банкова услуга, без потребителя да има
правото в този случай да се откаже от договора, които уговорки по см. на чл.
143, т. 12 ЗЗП са неравноправни, като водят до „значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя“ и
21
нищожни съгласно чл.146 ЗЗП.
Наред с това процесните клаузите не съдържат ясно и разбираемо за средния
потребител описание на начина, по който предвид настъпилите и то
неконкретизирани промени в пазарните условия ще се формира новият базов
лихвен процент, като няма и клаузи относно обвързаността на изменението на
лихвения процент с изменението на пазарните условия /с изключението
промяната да е последица от промяна в индекса с повече от 1 пункт/, липсата
на каквато конкретна методика води до възможност кредиторът произволно
да променя размера на лихвите по кредита. Следва да се има предвид и че за
банката не е налице договорно задължение за намаляване на БЛП, когато
пазарните условия водят до необходимостта от намаляването му, което води
до несъответствие на процесните клаузи с общото изискване за
добросъвестност, с оглед двустранния възмезден характер на банковия
кредит. За кредитополучателя липсва яснота относно обективните критерий
за изменение на базовия лихвен процент и методиката, по която се определя
стойността му. Това създава значително неравновесие между правата и
задълженията на банката и потребителите във вреда на последните.
Уговорките са във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията за
добросъвестност и водят до неравновесие между правата и задълженията на
страните по договора при липса на яснота относно основанията за
едностранно изменение на възнаградителната лихва и обективни критерии за
промяна в пазарните условия, които биха ориентирали потребителите за
допустимостта на изменението и произтичащите от него икономически
последици за тях. В случая императивните изисквания на ЗЗП са нарушени,
посочената в договора цена на услугата - възнаградителна лихва - може само
да нараства.
По отношение на клаузата на т.11.1.3 от II Условия за усвояване,
обслужване на кредита и изпълнение на задълженията по договор №
TR70731444/22.10.2007г. следва да се допълни и следното:
Настоящият съдебен състав споделя изцяло даденото в решение № 12 от
11.02.2022г. по гр.д. № 2032/2021г. на ВКС, Четвърто ГО разрешение на
въпроса относно действителността на оспорената част от посочената клауза и
относно извършеното тълкуване на същата клауза съгласно изискванията на
чл. 20 от ЗЗД. В посочения съдебен акт е прието, че в посочената клауза е
22
предвидено, че при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски /еднакви
всеки месец, включващи главница и лихви към падежа на задължението за
плащане на съответната анюитетна вноска/, годишният лихвен процент по
кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера
по т. 4.1а и не се променя, освен, когато пазарните условия водят до
необходимост от увеличаването му най - малко с един пункт.
Кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно
размера на годишния лихвен процент за дадения лихвен период по лихвения
план по т. 4.1а., определен съгласно предходната точка, съответно размера на
анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително
споразумение между страните, при нарастване на базисния лихвен процент с
повече от един пункт от размера, определен от кредитора в деня на сключване
на договора или от размера му, формиран след промяна по реда на
настоящата точка. Кредиторът уведомява кредитополучателя в едноседмичен
срок на адреса за кореспонденция, посочен в искането за отпускане на кредит
и/или по реда, установен в Условията по кредити на физически лица. С
посочената клауза се осигурява възможност за увеличаване на годишния
лихвен процент само при неговото увеличаване с повече от един пункт. Не е
предвидена възможност при промяна на пазарните условия, водещи до
понижаване на базисния лихвен процент, лихвата да бъде намалена. Целият
риск от промяна на пазарните условия е възложен върху потребителя, а
банката не е поела никакъв риск. Това поставя кредитополучателят в
неравнопоставено положение спрямо банката, уговорката е в негова вреда
като потребител и води до съществено неравновесие в отношенията между
страните.
Неоснователни са доводите на ответника, че клаузата не подлежи на
преценка за неравноправност на основание чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, тъй като
касае основния предмет на договора. Това би било валидно само ако тази
клауза е ясно и разбираемо формулирана, т.е. за средно информирания и
образован потребител да е било възможно да осъзнае последиците от
приложението й. Изискването за ясен и разбираем език включва яснота и
разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно
и недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на
страните, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и
разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици /така
23
решение № 231/-6.03.2018г. по т.д. № 875/2017г. на ВКс, Първо ТО/. В случая
клаузата на т. 11.1.3 не отговаря на тези изисквания, тъй като едновременно
предвижда непроменливост на лихвата, дава право на банката едностранно да
я увеличава въз основа на неясни за потребителя критерии, не дава
възможност лихвата да бъде намалена и възлага целия риск от промяната в
тежест на кредитополучателя.
Настоящият съдебен състав счита за неоснователни доводите на
банката-кредитодател, че страните са уговорили в т. 4.1.а от договора
фиксиран лихвен процент и споделя даденото разрешение на този въпрос в
решение № 12 от 11.02.2022г. по гр.д. № 2032/2021г. на ВКС, Четвърто ГО,
касаещ аналогичен случай като процесния. В посочения акт на ВКС е прието,
че ако лихвеният процент е бил уговорен като фиксиран, то остава неясно
защо нееднократно управителният съвет на банката е вземал решение за
повишаване на премията като компонент на базовия лихвен процент по
кредитите на физически лица в лева. Установено е и по настоящото
производство, че в процесния период е налице понижаване на показателя
СОФИБОР, но това не е довело до намаляване на начислената
възнаградителна лихва. Напротив, органите на банката са включвали в базата
за определяне на БЛП и т.нар. премия, с която банката е задържала
възнаградителната лихва на високо ниво въз основа на непредвидени в
договора механизми - чрез "повишаване на премията като компонент на
базовия лихвен процент". Понятието "премия" като компонент на базовия
лихвен процент не е разписано в договора, ищцата не се е съгласявала с
подобен механизъм, поради което действията на банката са неправомерни. В
случая уговореният годишен лихвен процент е двукомпонентен и се състои от
променлива /1М СОФИБОР - 5, 10 % към датата на сключване на договора/ и
константа /надбавка – 3, 650 %/. Страните не са постигнали съгласие за
включване на допълнителен компонент при определяне на БЛП /т.нар.
премия/, поради което се налага извод, че дължимата лихва е следвало да бъде
променяна съгласно измененията на индекса СОФИБОР. Обстоятелството, че
е съставен погасителен план към договора за кредит не е доказателство за
фиксиране на лихвения процент. Такъв план се съставя при всеки договор за
кредит, изплащан на анюитети, без това да е било пречка в банковата
практика впоследствие дължимите лихви да се увеличават едностранно, като
кредитополучателите само са уведомявани за това с изготвяне на нов
24
погасителен план.
В клаузата на т. 10.3. и 10.3.1. от Общите условия по кредити на
физически лица – ипотечни кредити, е предвидено, че за базисен лихвен
процент за съответния период на олихвяване се прилага утвърдения от УС на
банката лихвен процент, като за кредити в лева това е едномесечен
СОФИБОР – равен на индекса, публикуван на страница „SOFIBOR“ на
REUTERS в 11, 00 часа българско време два работни дни преди първия
работен ден от всеки месец и се прилага от първия работен ден на месеца до
деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец включително.
Следователно, БЛП не е фиксиран на индекс СОФИБОР към датата на
сключване на договора, а се променя ежемесечно, като се отразява на
договорената от страните възнаградителна лихва, а от там и на обусловените
от нейната стойност лихви за забава /в този смисъл е решение № 30 от
20.05.2020г. по т.д. № 739/2019г. на ВКС, Второ ТО, постановен по
аналогичен казус/.
По изложените съображения първоинстанционното решение следва да
се потвърди в частта по предявените искове за нищожност на оспорените
части от клаузите на т.11.1.1, т.11.1.2 и т.11.1.3.
По предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД:
Изложените в исковата молба фактически обстоятелства са за
неоснователно обогатяване. Предявените искове са обосновани с твърдения,
че на основание нищожните поради неравноправвия им характер клаузи от
договора за кредит ищците са платили суми, които надвишават размера на
дължимите суми съобразно действителните уговорки в договора за кредит, и
поради това се иска осъждане на ответника да върне надплатената сума. За да
бъдат уважени предявените искове, ищецът следва да докаже твърдението си,
че платените от него суми по процесния договор за кредит надвишават
размера на дължимите суми, определени при съобразяване само на
действителните клаузи от договора. Ищците се позовават на изначална липса
на основание, която е специфичен белег на фактическия състав на
неоснователното обогатяване, установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Поради
това и спорните главни права следва да се квалифицират именно по
посочения законов текст.
По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД хипотезите на "получаване без
25
основание" обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно
правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т.е., когато още при самото получаване липсва основание за
преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго
/типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт/. Освен
това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената
ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищците е било да
установят при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на
процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице основание за
получаването, съответно задържане на полученото.
СГС приема, че по делото е несъмнено установено, че между страните
бил сключен договор за банков кредит, чиято регламентация се съдържа в
разпоредбите на чл. 430 - чл. 432 ТЗ. Същият е формален /в закона е
предвидена форма за действителност - писмена - чл. 430, ал. 3 ТЗ/, срочен,
двустранен, възмезден и консенсуален /договора се счита за сключен от
момента на постигане на съгласието/.
За банката - кредитор няма друго задължение освен да отпусне
уговорената парична сума, като срещу това задължение кредитополучателят
има няколко насрещни задължения, а именно: да върне главницата, заедно с
уговорената лихва по кредита; да използва кредита по предназначение; да
даде на банката необходимите сведения във връзка със сключването и
изпълнението на договора и да даде обезпечение.
При предявения иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на ответника е да
установи, че тази сума е получена от него при наличие на правно основание
/валидно задължение за плащането й от страна на ищците/. Ответникът
твърди, че такова основание представляват клаузите на чл. 11.1.1, 11.1.2 и
11.1.3 от раздел II от процесния договор, даващи право на банката
едностранно и автоматично да променя /конкретно да увеличава/ размера на
възнаградителната лихва. Посочените клаузи /в оспорените им части/ са
приети за нищожни по предявения в настоящото производство иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД. Нищожните клаузи не пораждат
правни последици и следователно не обвързват страните по сделката.
26
Извършеното изменение на лихвата по процесния договор за банков ипотечен
кредит - платена от кредитополучателя цена за използваните в процесния
период пари на кредитодателя, не може да произведе действие. Както бе
посочено по-горе, неоснователни са доводите на „У.Б..“ АД, че страните са
уговорили в т. 4.1.а от договора фиксиран лихвен процент от 8, 75 % и
размера на дължимата възнаградителна лихва за процесния период следва да
се определи при прилагане на този лихвен процент. Установи се по делото, че
страните са постигнали съгласие в т. 4.1. „а“ от договора, че размерът на
възнаградителната лихва се променя в зависимост от промяната на индекса
Софибор, т.е. променя се ежемесечно, като се отразява на договорената
възнаградителна лихва и на нейната стойност. При това положение се налага
извод, че не следва да се съобразява начисляваният от банката размер на
възнаградителната лихва по договора за кредит при прилагане на
прогласените за нищожни клаузи, както и не следва да се съобразява този
размер, посочен в погасителния план, изготвен при подписване на договора и
отразяващ стойността на едномесечния Софибор към м.10.2007г. Следва да
бъде съобразена промяната в индекса Софибор съгласно предвиденото в т.
4.1. „а“ от договора и чл. 10.3.1 от общите условия, при които е сключен
договорът. Такова изменение на приложимия лихвен процент за
възнаградителната лихва е в съответствие с визираното в чл. 144, ал. 3, т. 1 от
ЗЗП изключение, доколкото се основава единствено на влиянието на
обективен фактор, чието изменение е извън контрола на банката. За ответника
не е съществувало валидно правно основание да получи плащане на лихви в
повече от дължимата според курса на месечния Софибор и определената
фиксирана надбавка от 3, 65 %. Тези суми са платени при начална липса на
основание и подлежат на връщане от ответника. От заключението по
първоначалната съдебно-счетоводна експертиза е установено, че разликата
между платената сума за лихви и дължимата сума за лихви за периода от
05.11.2011г. до м.10.2016г., включително е 8 592, 29 лева. Според
заключението на повторната съдебно-счетоводна експертиза тази разлика е в
размер на 8 374, 48 лева. Установено е, че ответникът е възстановил на
ищцата на 17.01.2014г. сума в размер на 1 812, 38 лева с основание –
възстановяване на преизчислени лихви за периода от 01.10.2009г. до
05.01.2014г. При извършената проверка в счетоводството на банката е
установено, че сумата върната на ищците, отнасяща се за исковия период, е в
27
размер на 1 147, 80 лева. При това положение неплатената към момента
разлика между дължимите и реално заплатените възнаградителни лихви по
договора е в размер на 7 226, 68 лева. Предявеният иск /след частичното
прекратяване на производството по делото/ е основателен в пълния му размер
от 7 226, 65 лева, както правилно е приел първоинстанционният съд.
В закона не е предвидено, че в случаите на неоснователно обогатяване
от повече от едно лице възниква активна солидарност на страната на
кредиторите на задължението за връщане на получената без валидно правно
основание сума. Обстоятелството, че двамата ищци са съпрузи не обосновава
възникване на активна солидарност между тях. Съгласно чл. 121, ал. 1 от ЗЗД
солидарност възниква само в определените от закона случаи или при
наличието на изрична уговорка между страните. Разширително тълкуване на
чл. 121 от ЗЗД е недопустимо, поради изчерпателното изброяване на
изключенията от общото правило за разделност на дълговете. Предвидената в
чл. 32, ал. 2 от СК солидарност между съпрузите касае „поети задължения”, а
в случая ищците са кредитори, т.е. имат вземане, а не задължение. Активна
солидарност не може да се изведе и от друг юридически факт, поради което
вземането следва да се присъди в условията на разделност – конкретно по-
равно на всеки един от тях, както е приел първоинстанционният съд. В случая
фактът, че с договора за кредит двамата ищци са се задължили да заплащат
солидарно на ответната банка месечните погасителни вноски, включително
дължимата възнаградителна лихва, не обосновава възникване на т. н. активна
солидарност между тях за процесните вземания. Това е така, защото
посочените вземания не възникват по силата на тази сделка, а на
извъндоговорно основание. При заявени фактически твърдения в исковата
молба и в уточнителната молба пред въззивния съд, неопровергани в процеса,
че полученият кредит е отпуснат за нужди на семейството, съответно – че със
заплащането на месечните погасителни вноски се погасяват разходи за нужди
на семейството и предвид нормата на чл. 32, ал. 1 от СК, се налага извод, че
претендираното вземане следва да се присъди в условията на разделност – по
равно на всеки един от ищците.
По предявената претенция за акцесорното вземане за обезщетение за
забава:
Задължението за връщане на даденото при начална липса на основание
28
в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД е безсрочно. Според
задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение №
5/21.11.2019г. по тълкувателно дело № 5/2017г. на ОСГТК на ВКС, при
връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал.
1, предл. 1-во от ЗЗД длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата да
изпълни, тъй като при изпълнение на парични задължения, законът свързва
забавата на длъжника с правилото, че е необходима покана на кредитора,
когато няма уговорен срок за изпълнение.
В конкретния случай се установи, че с жалба, получена от ответното
дружество на 20.12.2013г., ищците са отправили искане за възстановяване на
неправомерно надвзетата лихва в периода от 20.12.2008г. до 20.12.2013г., при
заявени твърдения, че при определяне на размера на лихвата банката е
прилагала неравноправни клаузи за едностранно увеличаване на размера на
възнаградителната лихва. Настоящият съдебен състав счита, че
волеизявлението в цитираната жалба е недвусмислена покана до длъжника за
връщане на неоснователно получените суми в посочения период. Ето защо се
налага извод, че от датата на получаване на жалбата ответното дружество е
изпаднало в забава за връщане на получените при начална липса на основание
суми, начислени в периода от 05.11.2011г. до 20.12.2013г. Размерът на
акцесорното вземане за забава за исковия период /20.12.2013г. до датата на
подаване на исковата молба/ в размер на законната мораторна лихва, дължимо
върху главното парично вземане – надплатени суми за възнаградителна лихва
в периода от 05.11.2011г. до 20.12.2013г., е 1 139, 46 лева, определено въз
основа на изготвените от вещото лице по повторната съдебно-счетоводна
експертиза изчисления.
По тези съображения се налага извод, че първоинстанционното решение
следва да се отмени в частта, в която е отхвърлен предявеният иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД и да се постанови друго, с което претенцията
да се уважи до размер на сумата от 1 139, 46 лева. Решението в частта, в която
е отхвърлена претенцията за разликата до пълния предявен размер е влязло в
сила като необжалвано.
По въззивната жалба срещу решението на СРС от 26.10.2020г.,
постановено по реда на чл. 250 от ГПК и по чл. 248 от ГПК:
С обжалваното решение първоинстанционният съд е оставил без
29
уважение искането на ищците за допълване на постановеното решение чрез
произнасяне по предявен иск за прогласяване нищожност на клаузата от
Общите условия по кредити на физически лица – ипотечни кредити,
предвиждаща, че банката си запазва правото да актуализира настоящите
условия, като при изменения същите остават валидни и запазват и
продължават действието си в последната им актуална редакция, както и за
присъждане на законна лихва върху главното парично вземане от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Съгласно нормата на чл. 250, ал. 1 от ГПК страната може да поиска да
бъде допълнено постановеното решение въз основа на молба, подадена в
едномесечен срок от връчване на решението или от влизането му в сила. За да
се уважи молбата и да се постанови допълнително решение, съдът следва да
констатира дали са налице следните кумулативни процесуални предпоставки:
да е сезиран от легитимирано лице; молбата да е подадена в едномесечен срок
и да е постановено непълно решение.
Настоящият съдебен състав счита, че подадената въззивна жалба е
неоснователна по следните съображения:
Действително, в подадената по делото искова молба е направено искане
за прогласяване нищожност и на посочената клауза от Общите условия към
процесния договор. С уточнителна молба от 25.05.2017г. ищците са
конкретизирали претенцията си, като с определение от публично съдебно
заседание от 24.08.2017г. е допуснато това уточнение. В същото изрично е
заявено, че се поддържа искане за прогласяване частична нищожност на
оспорените клаузи по т.11.1.1, т. 11.1.2 и т. 11.1.3. С оглед изложеното се
налага извод, че след извършеното уточнение на исковата молба,
първоначалната претенция по отношение на финалната клауза от Общите
условия към процесния договор, не е включена в предмета на спора.
Същите изводи са относими и при преценка основателността на
искането по чл. 250 от ГПК в частта относно претендираната законна лихва
върху главницата от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане. Първоначално заявената претенция по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на обезщетение за забава в периода от 20.12.2013г. до
окончателното изплащане, е била нередовна. Претендирана е мораторна
лихва за период от твърдяната забава до исковата молба, без да е посочен
30
размер на вземането. Ето защо и след надлежни указания от
първоинстанционния съд така предявеният иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е
уточнен след допуснатото в публично съдебно заседание на 09.05.2019г.
увеличение на размера на претенцията. Изрично е заявено, че се претендира
мораторна лихва до датата на предявяване на исковата молба.
С оглед изложеното се налага извод, че обжалваното решение в частта
му, с която е оставена без уважение молбата по чл. 250 от ГПК, е правилно.
Не е налице хипотеза на непълно решение, доколкото съдът се е произнесъл
по всички искове, въведени в предмета на спора по надлежния ред.
Същевременно обаче, настоящият съдебен състав счита, че
поддържаното пред въззивния съд искане за присъждане на законна лихва
върху главното парично вземане за периода от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане, следва да се тълкува като искане по реда
на чл. 214, ал. 2 от ГПК. Нормата на чл. 214 от ГПК урежда условията и
сроковете за изменение на иска, като в ал. 2 на същия е прието, че не се счита
увеличение на иска прибавянето на изтекли лихви или на събрани добиви от
вещта след неговото предявяване. Законът не поставя ограничения относно
крайния момент на предявяване на това искане. То може да бъде направено
при всяко положение на делото, включително и пред второинстанционния
съд, разглеждащ спора по същество. Този извод следва и от акцесорния
характер на вземането за лихва спрямо главното парично вземане. Размерът
на законната лихва след предявяването на иска се изчислява в изпълнителния
процес в зависимост от момента на плащане на главното задължение.
Защитата срещу искането за присъждане на законна лихва е защита срещу
главния иск – възраженията по искането за лихва са възражения срещу
главницата. Поради това следва да се приеме, че дори и направено за първи
път пред въззивния съд, производството по това вземане не е разгледано
едноинстанционно, тъй като не се касае за нов иск, респективно за нов спор.
Ищецът следва да е заявил претенцията по чл. 214, ал. 2 от ГПК най-късно до
приключване на устните състезания във второинстанционното производство
и първоинстанционното решение да не се обжалва единствено от ответника
/арг. от забраната за влошаване на неговото положение/ - в този смисъл
решение № 265 от 08.01.2020г. по гр.д. № 760/2019г. на ВКС, Трето ГО.
С оглед изложеното и предвид наличието на всички процесуални
31
предпоставки за допустимост на искането по чл. 214, ал. 2 от ГПК, както и
при съобразяване на изхода на спора по главното парично вземане, се налага
извод, че с настоящото решение следва да се присъди претендираната от
ищците законна мораторна лихва върху сумата от 7 226, 65 лева от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
По подадената въззивна жалба срещу решението от 26.10.2020г. в
частта относно искането за изменение на решението в частта му за
разноските:
В случая в представения в първоинстанционното производство договор
за правна защита и съдействие адвокатското възнаграждение не е уговорено
поотделно за всеки един от предявените искове и затова се дължи общо. Ето
защо следва да се приеме, че заплатеният адвокатски хонорар от 3 293, 34
лева се отнася за всички искове и при липсата на указание за размера на
възнаграждението за всеки иск поотделно, се налага извод, че тази сума е
платена общо и по равно по всички искове, т.е по 658, 67 лева. В случая са
предявени три неоценяеми и два оценяеми иска. Материалният иск по
уважения оценяем иск възлиза на сумата от 7 226, 65 лева и минималният
размер на адвокатското възнаграждение, определено по реда на чл. 7, ал. 2, т.
3 от Наредба № 1 от 2004г. е 691, 33 лева. Следователно, така платеният
адвокатски хонорар от 658, 67 лева не е прекомерен. Минималното
възнаграждение за предявените неоценяеми искове, определени по реда на
чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 2004г. е в размер на 300 лева /в
приложимата редакция към датата на сключване на договора за правна
защита и съдействие – м.09.2016г/. В съдебната практика (включително на
ВКС) се приема, че при обективно кумулативно съединяване както на
оценяеми искове, така и на неоценяеми искове, разноски по делото се дължат
и се присъждат съгласно разпоредбите на чл. 78 от ГПК, макар и общо, но за
всеки един от исковете, включително – при намаляване на основание чл. 78,
ал. 5 от ГПК, във вр. с чл. 36 от ЗАдв на разноските за заплатеното
адвокатско възнаграждение, включително – до размера на минималното
такова, установено с разпоредбите на чл. 7, ал. 1 и ал. 2 от Наредба № 1 от
2004г. за минималните размери на адвокатсите възнаграждения. По
изложените съображения се налага извод, че при уважени три неоценяеми
иска минималното адвокатско възнаграждение възлиза на сумата от общо 900
лева. Така общо дължимите разноски за адвокатско възнаграждение за
32
осъщественото процесуално представителство на ищците в
първоинстанционното производство съразмерно на уважената част от
исковете, възлиза на сумата от 1 558, 67 лева /сбор на сумата от 900 лева по
неоценяемите искове и на сумата от 658, 67 лева по уважения осъдителния
иск/.
Първоинстанционният съд е присъдил разноски за адвокатско
възнаграждение в по-висок размер /конкретно в размер на 1 571, 33 лева/,
поради което частната въззивна жалба по чл. 248 от ГПК е неоснователна и
следва да се остави без уважение.
По разноските в настоящото производство:
Въззивната жалба на ищците е уважена в цялост, поради което следва
да се присъдят своевременно претендираните от тях разноски в общ размер на
375 лева, от които 25 лева за държавна такса и 350 лева адвокатско
възнаграждение.
Въззивната жалба на ответното дружество е отхвърлена изцяло, поради
което в нейна полза не се дължат разноски за производство. Същевременно
насрещната страна претендира сторените разноски за адвокатско
възнаграждение за осъществената защита срещу въззивната жалба на банката
и такива се дължат. Представен е договор за правна защита и съдействие, в
който е уговорен адвокатски хонорар от 2 600 лева. Насрещната страна е
релевирала възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК. В случая
въззивната жалба е била насочена срещу първоинстанционното решение в
частта, в която са уважени три неоценяеми иска и един оценяем.
Минималното възнаграждение по неоценяемите искове, определено по реда
на чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 2004г. е в размер на по 300 лева /в
приложимата редакция към датата на сключване на договора за правна
защита и съдействие – м.11.2019г./ за всеки един от тях, а за оценяемия иск -
691, 33 лева, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата в
приложимата редакция към датата на сключване на договора за правна
защита и съдействие. Доколкото адвокатското възнаграждение е уговорено
общо, то се налага извод, че тази сума е платена общо и по равно по всички
искове, т.е по 650 лева за всеки иск. С оглед изложеното и при съобразяване
на действителната фактическа сложност на делото настоящият съдебен състав
счита, че в полза на въззивниците-ищци се дължи адвокатско възнаграждение
33
в общ размер на 2 000 лева.
С оглед изхода на спора по предявения иск с правно основание чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД в полза на ищците следва да се присъдят допълнително разноски
за първоинстанционното производство в общ размер на сумата от 355, 34
лева, от който 309, 76 лева за адвокатско възнаграждение и 45, 58 лева за
заплатена държавна такса.
Въззивната и частната въззивна жалба на ищците срещу решението на
СРС по чл. 250 от ГПК и по чл. 248 от ГПК са неоснователни, поради което
не се дължат разноски за развилото се по тях производство пред въззивния
съд.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 218033 от 17.09.2019г., постановено по гр.д.
№ 58512/2016г. по описа на СРС, ГО, 45 състав, в частта, в която са уважени
предявените от С. П. Т. и С. Т. Т. срещу „У.Б..“ АД искове с правно основание
чл. 26, ал. 1, предл. 1-во и предл. 3-то от ЗЗД, вр. чл. 146 ал. 1 от ЗЗП за
прогласяване нищожност на клаузите на т.11.1.1, т. 11.1.2 и т. 11.1.3 от раздел
ІІ. Условия за усвояване, обслужване на кредита и изпълнение на
задълженията по договора за банков кредит № TR70731444/22.10.2007г. в
следните части:
по т.11.1.1 – в частта, в която е посочено, че „Приложимият към
съответния период на олихвяване от действието на този договор базисен
лихвен процент по смисъла на т. 11.1 за различните валути и различните
кредитни продукти се определя въз основа на конкретно посочения
индекс, установен в т.т.10.3 и 10.4 от Условията на У.Б.. по кредитите на
физическите лица, неразделна част от този договор, с които
кредитополучателят е запознат“;
по т.11.1.2 – в частта, в която е посочено, че „Съгласно с
установеното в т.11.1.1 по-горе за промяната на действащия към
съответния период на олихвяване базисен лихвен процент, лихвените
34
условия по Раздел I, т.4.1 до т.4.5 от настоящия договор се считат за
автоматично променени в съответствие с приетите изменения, които са
задължителни за страните по настоящия договор, като кредиторът
уведомява кредитополучателя за настъпилите изменения“ и в частта, в
която е посочено, че кредиторът уведомява кредитополучателя за
настъпилите изменения „на адреса на кореспонденция, посочено в
искането за отпускане на кредит“;
по т. 11.1.3 – в частта: „Кредитополучателят дава съгласието си
кредиторът да променя размера на годишния лихвен процент за дадения
лихвен период по лихвения план по т.4.1.а, определен съгласно
предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска….
Кредиторът уведомява кредитополучателя за извършената промяна в
едноседмичен срок на адреса за кореспонденция, посочен в искането за
отпускане на кредит…“
и ПРЕКРАТЯВА производството в посочените части.
ОТМЕНЯ решение № 218033 от 17.09.2019г., постановено по гр.д. №
58512/2016г. по описа на СРС, ГО, 45 състав, в частта, в която е отхвърлен
предявеният от С. П. Т. и С. Т. Т. срещу „У.Б..“ АД иск с правно основание
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава до размер на
сумата от 1 139, 46 лева, дължима за периода от 20.12.2013г. до 18.10.2016г.
върху главното парично вземане – надплатени суми за възнаградителна лихва
в периода от 05.11.2011г. до 20.12.2013г. И ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „У.Б..“ АД, с ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр.
София, пл. „**** да заплати по равно на С. П. Т., ЕГН ********** и С. Т. Т.,
ЕГН **********, и двамата с адрес гр. Пловдив, жк **** на основание чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД сумата от общо 1 139, 46 лева – обезщетение за забава в размер
на законната мораторна лихва, дължима за периода от 20.12.2013г. до
18.10.2016г. върху главното парично вземане – надплатени суми за
възнаградителна лихва по договор банков кредит № TR70731444/22.10.2007г.
в периода от 05.11.2011г. до 20.12.2013г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 218033 от 17.09.2019г., постановено по
гр.д. № 58512/2016г. по описа на СРС, ГО, 45 състав, в останалата обжалвана
част.
35
ОСЪЖДА „У.Б..“ АД, с ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр.
София, пл. „**** да заплати на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 214, ал. 2
от ГПК по равно на С. П. Т., ЕГН ********** и С. Т. Т., ЕГН **********, и
двамата с адрес гр. Пловдив, жк ****, законна лихва за забава върху главното
парично вземане в размер на сумата от 7 226, 65 лева, считано от датата на
подаване на исковата молба – 18.10.2016г. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 26.10.2020г., постановено по гр.д. №
58512/2016г. по описа на СРС, ГО, 45 състав, в частта, в която е оставено без
уважение искането по реда на чл. 250 от ГПК за допълване на решението.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната въззивна жалба на С. П. Т., ЕГН
********** и С. Т. Т., ЕГН ********** срещу решение от 26.10.2020г.,
постановено по гр.д. № 58512/2016г. по описа на СРС, ГО, 45 състав, в частта
му с характер на определение, с което е оставено без уважение искането по
чл. 248 от ГПК на ищците за изменение на решението в частта му за
разноските.
ОСЪЖДА „У.Б..“ АД, с ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр.
София, пл. „**** да заплати на С. П. Т., ЕГН ********** и С. Т. Т., ЕГН
**********, и двамата с адрес гр. Пловдив, жк ****, на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК допълнително сумата от още 355, 34 лева – съдебни разноски в
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „У.Б..“ АД, с ЕИК ****, седалище и адрес на управление гр.
София, пл. „**** да заплати на С. П. Т., ЕГН ********** и С. Т. Т., ЕГН
**********, и двамата с адрес гр. Пловдив, жк ****, на основание чл. 273, вр.
чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 350 лева – съдебни разноски във въззивното
производство по подадената от ищците въззивна жалба, както и да заплати на
основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 2 000 лева – съдебни
разноски във въззивното производство по подадената от ответното дружество
въззивна жалба.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на
страните.
Председател: _______________________
36
Членове:
1._______________________
2._______________________
37