РЕШЕНИЕ
№ 23
гр. Бургас , 07.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на тринадесети май,
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Павел Ал. Ханджиев
Членове:Илияна Т. Балтова
Христина З. Марева
при участието на секретаря Станка Ст. Ангелова
като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно търговско дело №
20212001000049 по описа за 2021 година
Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.
С Решение № 336 от 2.11.2020 г., постановено по т.д. № 363/ 2019 г.,
Окръжен съд Бургас е приел за установено, по предявените искове от „П* –
98“ АД, ЕИК ***със седалище и адрес на управление: гр. В., район П., ул.
„Н.В.“ № *, вх.*, офис *, представлявано от В.А.Д. с адрес за връчване: гр. В.
ул. „.Ж.К.“ № * ет.* – адв. Г.А., несъществуването на вземания на кредитора
„Т“ ЕООД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр. Б, ул. „А“ № *,
ет.*, представлявано от Г.Д.С. и Т.П.Д.– заедно и поотделно, от длъжника
„Е“ ЕООД (в несъстоятелност), ЕИК*** със седалище и адрес на управление:
гр. Б., ж.к. „С.“, бл. * вх. *, ет. *, ап. среден, включени в допълнителния
списък на приетите вземания, с определение по чл.692, ал.4 ТЗ, в
производството по несъстоятелност по т.д. № 327/ 2018 г. по описа на БОС,
както следва:
1
- по т.1, т.2 и т.3 от допълнителния списък - сумата от 3 021 837,63
лв. сборна главница по договор за прехвърляне на вземане от 18.08.2017 г.,
дължими по договор за банков кредит от 17.12.2014 г., сключен с „И.“ АД,
цедирани в полза на „Т=“ ЕООД с договор от 18.08.2017 г., лихви до
11.04.2019 г., в общ размер от 572 869,91 лв. (от тях 450 234,58 лв., начислени
до откриването на производството по несъстоятелност на 19.11.2018 г. и
122 635,33 лв., начислени след този момент), както и такси и разноски в общ
размер от 258 8***,71 лв., като за горницата над уважените до предявените
размери отрицателните установителни искове са отхвърлени.
Със същото решение е прието за установено, че вземанията по т.1,
т.2 и т.3 от допълнителния списък на приетите вземания, приет с определение
по чл.692, ал 4 ТЗ в производството по несъстоятелност по т.д. № 327/ 2018 г.
по описа на БОС, са с ред на удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.8 ТЗ.
Със същото решение е прието за установено по предявените искове
от „П“ АД несъществуването на вземания на кредитора „Т.“ ЕООД от
длъжника „Е ЕООД (в несъстоятелност), включени в допълнителния списък
на приетите вземания с определение по чл.692, ал.4 ТЗ, в производството по
несъстоятелност по т.д. № 327/ 2018 г. по описа на БОС, по т.4 от
допълнителния списък в размер на 488 504 лв. - сборна възнаградителна
лихва, начислена до 14.04.2016 г., като за горницата над уважените до
предявените размери отрицателните установителни искове са отхвърлени,
както и исковете за установяване на поредност за удовлетворяване на
вземанията по т.4 от допълнителния списък на приетите вземания по чл.722,
ал.1, т.10 ТЗ, а не по чл.722, ал.1, т.8 ТЗ.
Присъдени са разноски.
Постъпила е въззивна жалба от „П.“ АД, в която се изразява
недоволство от постановеното решение, в частта, с която предявените
установителни искове са отхвърлени, като се сочи, че същото е неправилно,
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.
Навеждат се аргументи, че предявените вземания не отговарят на
изискванията на чл.685, ал.2 ТЗ кредиторът да е посочил основанието на
вземането си. Същите не са индивидуализирани, а молбата за предявяването
им не притежава необходимото съдържание. Излагат се съображения, че
2
договорът за цесия не удостоверява, нито правосъздава вземането, обект на
разпореждане, като той не е и не може да бъде юридическият факт, тъй като
предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание -
правоотношението между цедента и неговия длъжник. Във връзка с горното,
се развиват аргументи, че по делото липсват доказателства за съществуването
на това вземане, по причина, че договорът за банков кредит и анексите към
същия не са били приложени към молбата за предявяване на вземането.
Прилагането на същите едва в производството по иска по чл.694 ТЗ е, по
мнение на въззивника, неотносимо към наведеното от кредитора основание на
претендирания дълг.
Изтъква се, че доколкото молбата по чл.685 ТЗ очертава правната
рамка на вземането, кредиторът не разполага с възможност да променя
индивидуализиращите го признаци, в хода на производството по приемането
му, включително и това по чл.694 ТЗ, като се акцентира на преклудиращото
действие на молбата, по отношение на всички, ненаведени от кредитора
основания за възникване на претендираното вземане.
На следващо място се поддържат доводи, че цесията не е породила
действие, тъй като не е съобщена на длъжника и не е заплатена цената от
цесионера. Сочи се, че при предявяване на вземането си, кредиторът не е
представил доказателства за горните обстоятелства, които са съществен
елемент относно приемане на вземането.
Въвежда се довод за преклузия по отношение допълнително
поставените към съдебно-счетоводната експертиза задачи. Преповтаря се
оспорването на датата на всички представени договори и анекси, по молбата
за присъединяване от 15.04.2019 г., както и възраженията за недължимост на
сумите за главници и лихви по всички договори и анекси, поради настъпила
погасителна давност. Акцентира се на обстоятелството, че по представените
оспорени договори за заем и анекси към тях, въззиваемите не са успели да
докажат достоверността на съдържанието и датите им.
Изтъква се, че видно от партидата на длъжника в Търговския
регистър, от 14.04.2010 г. до 18.05.2017 г. „Т.“ ЕООД е бил съдружник в „Е.“
ООД, поради което вземането на този кредитор не е с ред на удовлетворяване
по чл.722, ал.1, т.8 ТЗ, а по т.10 от същата норма.
3
Не се въвеждат доказателствени искания.
Претендират се съдебно – деловодни разноски.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
„Т.“ ЕООД, в който същата се оспорва като неоснователна и се въвежда
искане за оставянето без уважение, с потвърждаване на постановения
първоинстанционен съдебен акт.
Заявява се, че въпросите относно начина на предявяване на
вземането и неговото включване в списъка с приети вземания подлежат на
разглеждане единствено в производството по чл.692 ТЗ, а предмет на иска по
чл.694 ТЗ е единствено съществуването или несъществуването на вземането,
а не начина на неговото предявяване.
На следващо място се подчертава, че вземането е прието и включено
в списъка с приети вземания именно като такова, произтичащо и дължимо по
договор за банков кредит, без да има съмнение на какво основание вземането
се претендира.
Противопоставят се доводи, че законът не ограничава по какъвто и
да било начин кредиторът, чието вземане е оспорено, да ангажира нови
доказателства, които не са били приложени в производството по чл.685 ТЗ,
както и в производството по чл.692 ТЗ, при предявен иск, с правно основание
чл.694 ТЗ.
Застъпва се позиция за неоснователност на твърдението, че
договорът за цесия не е породил действие, тъй като не е заплатена цената по
цесията и не е съобщена на длъжника, с аргументи, че в хода на настоящото
производство е безспорно установено, че цената е заплатена, с приложено
платежно нареждане. Установен е бил и фактът на съобщаване на цесията, с
уведомление, връчено лично на управителя на дружеството - длъжник.
Излагат се съображения за нищожност на клаузата на чл.2, ал.4 от
договора за цесия, поради противоречие с морала и добрите нрави, и
противоречие със закона.
Възразява се по доводите за преклузия по отношение допълнително
допуснатите задачи към вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза,
4
като се сочи, че е допустимо в първото по делото съдебно заседание
посочване и представяне на нови доказателства, още повече че в това
заседание е изслушан и докладът на съда, с който е разпределена
доказателствената тежест на страните по делото. Акцентира се и на
служебното задължение на съда за назначаване на експертиза за изясняване на
въпроси от значение за спора.
Не се въвеждат искания по доказателствата.
Претендират се разноски.
Постъпила е частна жалба от „Т.“ ЕООД против Решение № 260005
от 11.01.2021 г., по настоящото дело, с което е оставена без уважение молбата
на тази страна за изменение на постановеното решение в частта за разноските.
Поддържа се, че в контекста на приетото от съда от първа
инстанция, че вземанията са погасени в хода на производството и
безспорното им съществуване, преди това погасяване, неправилно е
възложено в тежест на жалбоподателя заплащането на държавна такса,
относно уважената част от иска. Излагат се доводи, че в подобна хипотеза,
съобразно практиката на ВКС, не следва да се възлагат разноски на страна,
която с поведението си не е дала повод за завеждането на иска.
За „Т.“ ЕООД не е била налице процесуална възможност за
признание на иска, тъй като това би довело до значителни негативни правни
последици. По мнение на тази страна, налице е и обективна невъзможност за
признание на иска, произтичаща от разпоредбата на чл.694, ал.8 ТЗ.
Въвежда се искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и
уважаване на молбата за изменение на постановеното решение, в частта за
разноските.
Отговор на частната жалба не е постъпил.
По въззивната жалба:
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана
да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на
изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е
допустима за разглеждане по същество.
5
При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по
чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на
страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона,
съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Настоящият отрицателен установителен иск е предявен в законния
срок по чл.694, ал.6 ТЗ.
С Решение № 394/ 19.11.2018 г. по д.н. № 327/ 2018 г. по описа на
Окръжен съд Б. вписано в ТР на 20.11.2018 г., е открито производство по
несъстоятелност по отношение на „Е.“ ЕООД.
Въззиваемото „Т.“ ЕООД е предявило вземанията си пред синдика и
те са били включени в обявения на 5.06.2019 г. в Търговския регистър
Допълнителен списък на приетите вземания.
Възражението на въззивника против приетите вземания е постъпило
в срок, но то е било оставено без уважение с Определение № 811 от
27.06.2019 г. на съда по несъстоятелността, обявено в Търговския регистър на
28.06.2019 г.
Искът е предявен на 11.07.2019 г.
Дружеството – въззиваем е предявило за удовлетворяване в
производството по несъстоятелност на въззивника вземания, произтичащи от
Договор за цесия от 18.08.2017 г., сключен с „И.“ АД, като цедент, и
въззиваемия, като цесионер, и 28 договора за заем, с анекси, за периода
2.07.2010 г. – 30.01.2017 г., сключени от въззиваемия като заемодател, и
несъстоятелния търговец, като заемател.
Въззивникът е оспорил съществуването на горните вземания и,
предвид частичното уважаване на отрицателния установителен иск, предмет
на настоящото въззивно производство са следните вземания:
- по т.1 от списъка в размер на 65 485,23 лв. – непогасена част от
задължението за главницата по цесионния договор;
6
- по т.4 от списъка в размер на 2 815 600 лв. – непогасени
задължения по договорите за заем;
- по т.4 от списъка в размер на 169 360 лв. – непогасени по давност
възнаградителни лихви върху горните задължения.
Пред въззивния съд е висящ и спора за реда на удовлетворяване на
вземанията по т.4 от списъка.
С предявяване на установителния иск по чл.694, ал.3 ТЗ се
предоставя правна възможност на кредитор в несъстоятелността да поиска
разрешаване със сила на пресъдено нещо на въпроса относно
несъществуването или поредността на удовлетворяване на предявено от друг
кредитор вземане, тогава, когато подаденото възражение на първия кредитор
е било оставено без уважение, при произнасянето на съда по
несъстоятелността по чл.692 ТЗ.
Поради характеристиката на този иск на отрицателен установителен
такъв, доказателствената тежест за установяване възникването и
съществуването на вземането, с неговите характеристики, се носи от
ответника по иска, докато ищецът следва да докаже възраженията си срещу
съществуването на спорното право.
Вземанията по първия пункт от горепосочения списък са формирани
от суми, дължими по силата на договор за прехвърляне на вземане, датиращ
към 18.08.2017 г., по силата на който „И.“ АД е прехвърлило в полза на „Т.“
ЕООД главници в общ размер на 3 389 129,09 лв., дължими по договор за
банков кредит от 17.12.2014 г., кредитополучател по който е длъжникът „Е.“
ЕООД.
Предвид оплакванията, изтъкнати в жалбата, настоящата инстанция
съобразява, че от ангажираните в производството доказателства, а именно:
договорът за цесия, платежното нареждане за плащане на цената по същата,
уведомлението за сключената цесия, отправено до длъжника от стария
кредитор, както и доказателствата, свързани с учредяването на особен залог
върху търговското предприятие на длъжника, става ясно, че договорът за
цесия е валиден и обвързва страните. Прехвърленото вземане произтича от
Договор за банков кредит №8165-66, сключен на 17.12.2014 г., с който
7
банката е предоставила на кредитополучателя банков кредит в размер на
1 826 610 евро. Към кредитния договор са били сключени анекси, била е
издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.г.д. № 4130/2017 г.
на Районен съд Бургас. Вземането е прехвърлено ведно с привилегиите,
лихвите и предоставените обезпечения.
Лишено от състоятелност е поддържаното в жалбата оплакване, че
кредиторът не е индивидуализирал правилно вземането си. Ясно и
недвусмислено в самия договор за цесия, с който претендентът за правото се е
легитимирал, е посочено основанието за възникване на транслираното
вземане и не би могло да се приеме, че заявяването му в производството по
несъстоятелност от новия кредитор поражда неяснота или объркване относно
това какво именно се претендира и на какво основание. Заявеното вземане е
било разгледано от синдика, без да е имало съмнения за неговата
индивидуализация и характеристики, именно като произходящо от правата по
договора за кредит, цедирани на нов кредитор. При произнасянето си с
определението по чл.692 ТЗ съдът по несъстоятелността също не е изпитал
затруднения по отграничаването на това вземане. Не съответства на
фактическата установеност по делото изложеното в жалбата оплакване за
извършена от кредитора промяна на основанието за възникване на вземането
му, в хода на производството по неговото разглеждане. Както се каза,
последователно и неизменно кредиторът е сочел на правата си по договор за
цесия, във връзка с кредитно съглашение.
Относно възражението в жалбата за недоказаност на заплащането
на цената по цесионния договор и съобщаването на цесията на длъжника,
поради непредставянето на доказателства за тези обстоятелства към
първоначалната молба на кредитора, следва да се отбележи, че исковият
процес по чл.694 ТЗ не е продължение на производството по чл.692 ТЗ, за да
се обоснове настъпването на процесуална преклузия относно непредставени
към молбата по чл.685 ТЗ или при разглеждане на възраженията против
списъка по чл.692 ТЗ писмени доказателства, както се поддържа във
въззивната жалба. В конкретния случай, ответникът по иска своевременно е
ангажирал доказателствата, относими към възникване на правата му по
договора, на който се позовава, в това число платежно нареждане за плащане
в цялост на цената по цесията и получено от длъжника съобщение за
8
прехвърляне на вземането, отправено му от стария кредитор, които са
приобщени по делото.
От представеното удостоверение от ЧСИ Д.Н. по изп.д. № ****
може да се заключи, че при продълженото, въпреки откриването на
производството по несъстоятелност, изпълнително производство, по
издадения в полза на банката изпълнителен лист за изплащане на дължими
суми по горепосочения договор за банков кредит, се е реализиралa продажба
на заложено имущество, довела до частично погасяване на задълженията по
цесионния договор, като е останала непогасена част от главницата в размер на
65 485,23 лв. Не са били ангажирани доказателства от длъжника за
погасяването на горепосочената сума. Изложеното следва да се съобрази, като
база за изграждане на становище за неоснователност на предявената
отрицателно установителна претенция в тази част.
Вземанията по четвъртия пункт на списъка са заявени по договори за
заем, сключени с длъжника, като заемополучател.
Представени са по делото писмени договори за заем, сключени от
заемодател – „Т.“ ЕООД и заемател - „Е.“ ЕООД, анекси към тях, платежни
нареждания за преведени суми, както и удостоверение от „П.“ АД за преводи
за периода 2.07.2010 г. – 30.01.2017 г., анализът на които предпоставя извод
за валидно възникване на заемни правоотношения между претендиращия
вземанията кредитор и длъжника и поемане от последния на задължение за
връщане на заетите суми в общ размер по двадесет и осемте договора,
цитирани в Определение № 811 от 27.06.2019 г., от 2 815 600 лв.
Неоснователно е поддържаното и пред настоящата инстанция
възражение за антедатиране на договорите. Вещото лице по изпълнената пред
съда от първа инстанция съдебно – икономическа експертиза неоспоримо е
установило, че в счетоводството на длъжника – заемател за периода 2010 г. –
2017 г. са осчетоводени постъпилите суми по разплащателната сметка на
дружеството, преведени по банков път от „Т.“ ЕООД, като задълженията
участват по оборотната ведомост и баланс на длъжника към съответната
година. В табличен вид счетоводните записи са възпроизведени в
заключението и те отговарят по период на предоставянето на сумите.
Достоверността на датата на заемните договори се подкрепя освен от
9
счетоводните записвания, кореспондиращи с датата на преводите, и от
данните за действително преведени по банков път финансови средства.
Без основание се настоява от въззивника в жалбата, че данните по
представеното банково удостоверение се опровергават от постъпилото писмо
от „П.“ АД. Видно от писмото, намиращо се на л.224 от
първоинстанционното дело, в същото, на изричното запитване, за което е
издадено съдебно удостоверение – л.184 от делото, какъв е срокът за
съхранение на данните за движенията на суми по сметките и основанията за
преводите, банката е отговорила, че срокът за който съхранява счетоводна
информация и документация е пет години, във връзка със Закона за
счетоводството, което твърдение дава яснота единствено относно
минималния срок на съхранение, съобразно нормативните изисквания, без да
изключва по категоричен начин възможността такава информация да се
съхранява и за по-продължителен период, както е в конкретния случай.
Не се констатира основателност на направеното в жалбата оплакване
за допуснато процесуално нарушение на първоинстанционния съд при
поставянето на въпроси към съдебно-икономическата експертиза, които са
били обективирани в писмена молба на ответника, депозирана на 28.01.20202
г., след изтичане на срока за отговор. Процесуалната преклузия за нови
доказателствени искания и по търговски дела настъпва, по смисъла на чл.375,
ал.1 и чл.3***, вр.чл.146, ал.3 ГПК, след първото по делото заседание, в което
съдът е направил доклад по делото, с указания за страните, с възможност за
становище и искания за събиране на доказателства. Като предхождащо
първото по делото заседание, проведено на 7.02.2020 г., процесуалното
действие по поставяне на допълнителни въпроси към експертизата не е било
просрочено.
Във връзка с твърденията в жалбата за погасяване по давност на
вземанията за главница и лихви по заемните договори, съдът отбелязва, че по
отношение на задълженията за връщане на заетите суми, всички с падеж
1.01.2017 г., видно от писмените съглашения, петгодишният срок на
погасителната давност е започнал да тече от този падеж и към датата на
подаване на молбата за предявяване на вземанията – 15.04.2019 г., когато
давността по правилото на чл.628а, ал.2 ТЗ е прекъсната, не е изтекъл.
10
Относно лихвите, при прилагане на тригодишната давност, се налага
изводът, че вземанията до 14.04.2016 г. са погасени по давност, в какъвто
смисъл е и произнасянето на съда от първа инстанция.
Въведено е във въззивната жалба оплакване относно неправилно
възприетия ред на удовлетворяване на вземанията по т. 4 от списъка.
От вписванията в публичния Търговски регистър става ясно, че „Т.“
ЕООД е било съдружник в „Е.“ ООД за периода от 2.07.2010 г. до 30.01.2017
г., поради което заемите, предоставени от този кредитор на дружеството –
длъжник, представляват такива предоставени от съдружник и съгласно
препратката към чл.616, ал.2, т.2 от ТЗ са с ред на удовлетворяване по чл.722,
ал.1, т.10 ТЗ.
Крайният извод на настоящата апелативна инстанция е за частична
основателност на въззивната жалба. В частта, в която се доказа
съществуването на вземанията на въззиваемия „ТТ.т“ ЕООД, като
неопорочено възникнали, изискуеми и непогасени към момента на
предявяването им, изводите на първоинстанционния съд следва да бъдат
подкрепени. В частта относно поредността на удовлетворяване на вземанията
по т. 4 от списъка, съдебният акт подлежи на отмяна, с постановяване на нов
такъв по същество в горния смисъл.
При този изход от делото, разноски на дружеството – въззиваем
„ТТ.т“ ЕООД не следва да се присъждат, въпреки поискването, тъй като не са
представени доказателства такива разноски да са били сторени.
Следва да се осъди въззивникът да заплати държавна такса за
въззивното производство, в размер на 15 252,23 лв.
По частната жалба:
Държавната такса в производството по чл.694 ТЗ не се внася
предварително и при разпределянето й се държи сметка за изхода от спора –
при уважаване на иска, по общото правило за разпределение на отговорността
за разноски в тежест на страната, за която произнасянето е неблагоприятно,
тази такса следва да се поеме от ответника. В настоящия случай, при
уважаване на отрицателния установителен иск в посочения по-горе размер, на
дружеството – жалбоподател „ТТ.т“ ЕООД е възложено заплащането,
11
съвместно с другия ответник, на дължимата в производството държавна
такса, определена според цената на иска и правилото на чл.694, ал.7 ТЗ.
Доколкото дружеството – въззиваем е предявило вземанията си в
несъстоятелността, породило за контестиращия ги друг кредитор
необходимостта да ги оспори по реда на чл.694 ТЗ, не би могло да се приеме,
че не е даден повод за предявяване на иска.
В процесуалния ни закон е въведена възмездност на исковото
производство – чл.71, ал.1 ГПК, освен при изрично признати случаи на
освобождаване от държавна такса, поради което държавна такса върху цената
на иска следва да се събере. Неоснователно е становището, поддържано в
жалбата, че разноските следва да се понесат от ищеца, тъй като това би
означавало възлагане на разноските на страната, получила положително
решение, което противоречи на основополагащите начала от уредбата на
отговорността за разноски.
Мотивиран от изложеното, Апелативен съд Бургас
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 336 от 2.11.2020 г., постановено по т.д. № 363/
2019 г. на Окръжен съд Б. в частта, с която е прието за установено, по
предявените искове от „П.“ АД, ЕИК , със седалище и адрес на управление:
гр. В. район П., ул. „Н.“ № *, вх.*, офис *, представлявано от В.А.Д., с адрес
за връчване: гр. В., ул. „Ж.“ № *, ет.* – адв. Г.А., против „Т“ ЕООД, ЕИК
***, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас *** ул. „А.“ № * ет.*,
представлявано от Г.Д.С. и Т.П.Д – заедно и поотделно, и длъжника „Е.“
ЕООД (в несъстоятелност), ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр.
Б. ж.к. „С., бл. ***, вх. *, ет. *, ап. среден, че вземанията по т.4 от
допълнителния списък на приетите вземания, приет с определение по чл.692,
ал 4 ТЗ в производството по несъстоятелност по т.д. № 327/ 2018 г. по описа
на БОС, са с ред на удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.8 ТЗ, като вместо това
12
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че вземанията на „ТТ.т“ ЕООД ,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас *** ул. „А.“
№ ***, ет.2, представлявано от Г.Д.С. и Т.П.Д – заедно и поотделно, към
длъжника „Е.“ ЕООД (в несъстоятелност), ЕИК *** със седалище и адрес на
управление: гр. Б. ж.к. „С., бл. ***, вх. *, ет. * ап. среден, по т.4 от
допълнителния списък на приетите вземания, приет с определение по чл.692,
ал 4 ТЗ в производството по несъстоятелност по т.д. № 327/ 2018 г. по описа
на БОС, са с ред на удовлетворяване по чл.722, ал.1, т.10 ТЗ.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата част.
ОСЪЖДА „П.“ АД, ЕИК *** със седалище и адрес на управление:
гр. В район Приморски, ул. „Н.В“ № *, вх.*, офис *, представлявано от В.А.Д,
с адрес за връчване: гр. В., ул. „Ж.К.“ № *, ет.* – адв. Г.А., да заплати
държавна такса за въззивното производство, в размер на 15 252,23 лв., по
сметката на Апелативен съд Бургас.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260005 от 11.01.2021 г., по
настоящото дело, с което е оставена без уважение молбата на „ТТ.т“ ЕООД ,
ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр. Бургас *** ул. „А.“ № ***,
ет.*, представлявано от Г.Д.С. и Т.П.Д – заедно и поотделно, за изменение на
постановеното решение в частта за разноските.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13