Р Е Ш Е Н И Е
№
............
гр. София, 04.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-A въззивен състав, в публично съдебно
заседание на четвърти октомври две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при секретаря Цветелина
Добрева - Кочовски, като разгледа докладваното от младши съдия Малоселска
в.гр.дело № 8196 по описа
за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - 273 ГПК.
С
решение
№ 74948
от 22.04.2020 г., постановено по гр.д. № 1451/2019 г. по описа на СРС, 157
състав, са отхвърлени предявените от С.К.А. срещу П.НА Р.Б.осъдителни
искове с правно основание чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ за сумата от 19546,97 лева, представляваща обезщетение за
имуществени вреди от увреждането на лек автомобил „Порше Кайен“ с ДК № *******; сумата от 2 017,19 лева, представляваща
обезщетение за имуществени вреди от платен данък за автомобила, и сумата
982,81 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото за
разглеждане и решаване в разумен срок на досъдебно производство № 222/2012 г.
на СДВР, пр. пр. № 29834/12 г. по описа на СРП.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ищеца в производството, с която се
поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен и необоснован. Жалбоподателят
навежда, че мотивите на постановеното решение въобще не кореспондират с
предмета на делото, но все пак съдът правилно е определил правната квалификация
на претенциите. Изтъква се, че поради забавянето на производството и продължаването
му в период от повече от осем години, в който автомобилът е бил задържан необосновано на наказателния
паркинг на МВР, същият е бил повреден и унищожен, което е причинило на ищеца
имуществени и неимуществени вреди. В хода на производството по безспорен начин
е било установено обстоятелството, че при доброволното предаване на автомобила
последният е бил в отлично състояние. Също така по делото е било установено, че
от автомобила липсва бордовият компютър, което означавало, че от този автомобил
нищо не става, тъй като не е възможно да се движи.
Счита,
че като ищец е доказал своята материалноправна легитимация в производството, с
оглед което първоинстанционният съд неправилно е отхвърлил предявените искове.
С жалбата се поддържа още, че причина за вредите, претърпени от ищеца, е
бездействието на прокурорите, които не са установили виновното за извършеното
престъпление лице, като постоянно са бавели и спирали досъдебното производство.
Твърди се, че в случая липсва какъвто и да било спор за собственост по
отношение на процесния автомобил, както неправилно според въззивника е приел с
решението първият съд. Следователно единственият собственик на процесното МПС е
ищецът, който в качеството си на такъв редовно е заплащал през годините
данъчните си задължения за автомобила без да го ползва. Наведени са
съображения, че процесният автомобил е движима вещ, която не е била потърсена в
период от повече от 8 години, следователно е била придобита по давност, още
повече, че същата е била придобита от ищеца по възмезден начин, като при
сключване на договора купувачът е бил добросъвестен, с оглед което е придобил
правото на собственост още тогава. Ето защо счита, че спор за собственост няма,
а не може и да има. Сочи се, че с обжалваното решение СРС не се е произнесъл по
бавността на наказателния процес. В обобщение на заявените с жалбата доводи до
въззивния съд е отправено искане да отмени обжалваното решение и да уважи
предявените искове.
Не
е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника П.НА Р.Б.. В съдебното
заседание, проведено на 04.10.2021 г. пред въззивния съд, представляващият
страната прокурор оспорва основателността на същата.
Софийски градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна,
намира за установено следното:
В разглеждания случай по делото е установено,
че досъдебно производство № 222/2012 г. по описа на СДВР, пр.пр. № 29834/2012 г. по описа на СРП е било
образувано на 21.09.2012 г. срещу неизвестен извършител
за това, че за времето от 01.05.2008 г. до 28.06.2012 г. в нарушение на
установения за това ред е подправил идентификационен номер WP1ZZZ9PZ6LA07249 на
лек автомобил „Порше Кайен“, черен на цвят, с италиански рег. *******– престъпление по чл. 345а, ал. 1 НК.
Не е спорно между страните, че процесният
автомобил е бил приобщен като веществено доказателство по образуваното
досъдебно производство, като е бил доброволно предаден от ищеца на
компетентните органи на 28.06.2012 г., за което е бил съставен протокол за доброволно
предаване.
Със заповед от 28.06.2012 г. на началника на
ОПКП – СДВР е разпоредено в товарния парк да се предаде за съхранение лек автомобил
„Порше Кайен“, ДКН *******.
На следващо място, от приобщените по делото
материали се установява, че лек автомобил „Порше Кайен“, номер на рама: WP1ZZZ9PZ6LA07249,
цвят черен, италиански регистрационен номер: *******е бил обявен за
международно издирване с шенгенски класификатор №
G005000043099200002/01.05.2008 г.
от Гърция.
В хода на разследването е била добита
оперативна информация, че процесното МПС е било противозаконно отнето от
владението на Н. А., албански гражданин, пребиваващ в Република Италия. По информация от
гръцките власти собственикът е бил копменсиран за кражбата на колата от
Застрахователна компания HDI, Италия /така постановление, означено като такова за отказ да бъде започнато
досъдебно производство от 11.03.2014 г., с което на ищеца е отказано връщането
на процесния автомобил, приобщен като веществено доказателство по наказателното
производство/.
Става ясно от съдържанието на писмо, рег. №
А-20142/10.09.2012 г., изпратено от Дирекция „Международно оперативно
сътрудничество“, МВР до СГП, че с изпратено съобщение гръцките власти отправят
запитване какъв е статусът на автомобила към посочения момент и дали
Застрахователна компания HDI, която се явявала собственик на автомобила
към момента, е предявила правата си спрямо задържаното МПС.
От съдържанието на писмо, рег. №
А-21296/24.09.2012 г., изпратено от Дирекция
„Международно оперативно сътрудничество“, МВР до СГП, СРП и СДВР, се
установява, че със съобщение бюро „СИРЕНЕ“ – Гърция информира българските и
италианските служби, че Застрахователна компания HDI, Италия, следва да изрази намеренията си
дали желае да си върне автомобила или не.
На 02.10.2012 г. по делото от различни
институции са изискани справки относно процесното МПС относно регистрирани
преминавания през ГКПП на Република България, както и имена, ЕГН и адрес на
лицето, управлявало автомобила, реализирани с автомобила ПТП; относно
документите, послужили за регистрация, зачисляване и пререгистрация на
автомобила. Справките са представени по делото до края на м.10.2012 г.
С постановление от 08.10.2012 г. е назначена
трасологична експертиза относно номера на рамата със задачи налице ли са данни
за изменения в първоначалното съдържание, ако има такова може ли да се установи
какъв е бил първоначалният номер на рамата на автомобила, ако може да се посочи
какъв е бил той. На вещите лица е
предоставен автомобила, както и копие от експертна справка 338-Е/2012 г.,
съгласно която има такова изменение в първоначалния номер на рамата.
На 15.10.2012 г. по досъдебното производство е
представен протокол за извършена трасологична експертиза № 916-Е/2012 г.
Съгласно заключението на експертите е налице изменение в първоначалното
съдържание на номера на рамата на представения за изследване лек автомобил,
което е било заличено частично по механичен начин и на негово място е набито
сега видимото WP1ZZZ9PZ6LA06554. Първоначалното съдържание на номера на рамата според
заключението е било WP1ZZZ9PZ6LA07749.
В периода 15.10.2012 г. – 26.10.2012 г. като
свидетели по наказателното дело са били разпитани К.Д.М., Л.К.Г., С.К.А. и Н.Л.Л..
С постановление от 17.01.2013 г. прокурор при
СРП, като е констатирал, че към посочения момент не са били проведени всички
възможни процесуално-следствени действия, насочени към разкриване на
обективната истина, е отказал връщането на процесното МПС на С.К.А..
На 07.03.2013 г. от Дирекция „МОС“, МВР е
изискана информация дали в страните членки на Интерпол е бил регистриран
автомобил с номер на рама: WP1ZZZ9PZ6LA0774, както и дали същият е бил обявяван
за издирване.
В отговор на отправеното запитване на
14.03.2013г. е предоставена изисканата информация.
На 15.03.2013 г. е проведен разпит на
свидетеля Х.Л.Л..
На 22.04.2013 г. по делото като свидетел е
бил разпитан Я.С.Н..
На 24.07.2013 г. е разпитан свидетелят С.Н.Л..
На 19.08.2013 г. е проведен разпит на
свидетеля З.Н.Л..
На 22.08.2013 г. е разпитан повторно свидетелят
Н.Л.Л..
С постановление от 17.09.2013 г. на основание
чл. 244, ал. 1, т. 2 НПК досъдебното производство е било спряно.
На 08.10.2014 г., след като производството е
било възобновено, К.С.А. /син на ищеца/ е бил разпитан в процесуалното качество
на свидетел по наказателното производство.
С постановление от 24.10.2014 г. на прокурор
при СРП досъдебното производство е било спряно на основание чл. 244, ал. 1, т.
2 НПК.
С постановление на прокурор при СРП от
18.07.2016 г. е възобновено наказателното производство и делото е изпратено на
СДВР за продължаване на процесуално-следствените действия.
С постановление от 07.11.2016 г. е възложено
оказването на съдействие за репатриране на автомобила, оставен на съхранение на
паркинга на НСЖ „Враня“ до НИКК – МВР,
където да се назначи трасологична експертиза, след изготвяне на която да се
окаже съдействие по връщане на автомобила до паркинга на НСЖ „Враня“.
На 14.11.2016 г. от „ОПП‘ – СДВР е изискана
информация за служителите, извършили проверка във връзка с първоначалната
регистрация в гр. Варна и последващата такава в гр. Добрич на лек автомобил
„Порше Кайен“, рама № WP1ZZZ9PZ6LA06554.
С постановление от 15.12.2016 г. е назначена
комплексна трасологична и химична /морфологична/ експертиза, възложена на
експерти от НИКК с формулирани в постановлението на разследващия орган задачи.
С постановление от 18.01.2017 г. на прокурор
при СРП, като е констатирано, че към посочения момент не са били проведени
всички възможни процесуално-следствени действия, необходими за разкриване на
фактическата обстановка, в това число и не е изготвена
повторна трасологична експертиза от експерти към НИКК, МВР, и получаване на
официални справки от ИНТЕРПОЛ чрез Дирекция „МОС“, МВР, е отказано
връщането на приобщеното като веществено доказателство МПС на молителя С.А..
На 16.06.2017 г. е проведен разпит на
свидетеля Л.С.Л..
На 31.07.2017 г. е разпитан свидетелят М.И.П..
Към 14.10.2017 г. автомобилът все още не е
бил репатриран към НИКК за назначаване на експертиза, тъй като КАТ София не
разполагали с паяк, с който автомобилът да бъде репатриран, видно от
съдържанието на докладна записка до началника на отдел „Разследване“, СДВР.
От приложеното сред материалите по
досъдебното производство предложение за продължаване на срока на разследването
от 10.05.2018 г. става ясно, че към посочения момент назначената трасологична
експертиза на автомобила все още не е била изготвена и приложена по делото.
С писмо от 18.05.5018 г. по досъдебното
производство е представена изготвената от НИК, МВР, експертиза, за която е
съставен протокол № 18/ФЗХ-60/05.02.2018 г. Съгласно заключението
първоначалният номер на рамата на автомобила е бил WP1ZZZ9PZ6LA07249.
Автомобилът не е бил пребоядисван. Съществуващият номер на рама върху
автомобила WP1ZZZ9PZ6LA06554 според
експертите съответства на друг лек автомобил „Порше Кайен“.
С постановление от 30.05.2018 г. на прокурор
при СРП досъдебното производство отново е било спряно на основание чл. 244, ал.
1, т. 2 НПК.
В хода на оперативно-издирвателните
мероприятия, извършени преди образуване на досъдебното производство, са били
приобщени писмени документи, от съдържанието на които става ясно, че с договор
за покупко-продажба от 09.06.2011 г. с нотариална заверка на подписите К.Д.М.,
чрез пълномощника му Л.К.Г. е продал на Х.Л.Л. процесния автомобил за сумата от
2000 лева.
С договор за покупко-продажба на МПС от 29.12.2011
г. с нотариална заверка на подписите Х.Л.Л. е продал на ищеца процесния
автомобил за сумата от 5000 лева.
От представените свидетелства за регистрация на
МПС част I и
част II е
видно, че на същата дата /29.12.2011 г./ автомобилът е бил регистриран на името
на С.К.А..
По делото е приобщена медицинска документация
– епикриза, издадена на ищеца А., от която се установява, че страда от хроничен
тубулоинтерстициакен нефрит, захарен диабет тип 2, хипертонична болест – III стадий, умерена степен, смесена форма –
сърдечно-мозъчна-бъбречна, хипертонично сърце, подагрозна нефропатия, ХБН – I степен, симптоматична анемия – лекостепенна,
постоперативна херния на предна коремна стена.
Съгласно заключението на
съдебно-автотехническата експертиза, прието в хода на съдебното дирене пред
първия съд действителната пазарна стойност на процесния автомобил към
28.06.2012 г. е била в размер 35 563 лева, а към момента на предявяване на
исковете е в размер на 19 564 лева, към момента на изготвяне на заключението –
17 923 лева.
В хода на първоинстанционното производство е
прието и допълнителното заключение на съдебно-автотехническата експертиза,
изготвено след оглед на процесния автомобил, съгласно което по автомобила са
установени липси: липсвал борд-компютърът, увредени били предни и задни
чистачки, а фаровете на автомобила са били матирани. Разходите за ремонт,
съгласно заключението на експерта, възлизат на 14 184,67 лева. По реда на чл.
200 ГПК заключението е било пояснено, като вещото лице е посочило, че не може
да се установи към кой момент са настъпили уврежданията по лекия автомобил.
Посочено е, че без бордови компютът автомобилът не е в състояние да се движи.
От свидетелските показания на свидетеля С. А.,
внук на ищеца, се установява, че когато ищецът е придобил автомобилът, той е
бил в много добро състояние. След като автомобилът е бил предаден на
разследващите органи, хората са започнали да говорят, че дядо му карал
открадната кола, че ищецът го е откраднал. Здравословното състояние на дядо му
се влошило, чувствал се зле и потиснат от думите на хората, че е откраднал
колата и че е карал крадена кола.
Съгласно показанията на свидетеля Б.Б.,
когато ищецът придобил джипа през 2012 г. същият изглеждал перфектно, като нов.
Свидетелят е чувал от съседи и други хора от квартала, че ищецът е бил
откраднал колата, носели се различни слухове. След като предал автомобила в
полицията, здравословното състояние на А. се влошило.
При така установената фактическа обстановка въззивният
съд намира от правна страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно. Със същото
решаващият състав на районния съд се е произнесъл в повече от искането, с което
е бил сезиран, с оглед което решението е частично недопустимо.
Видно
е от съдържанието на исковата молба, че размерът на иска за обезщетение за
имуществени вреди, изразяващи се в унищожаване / повредждане на задържаната
като веществено доказателство по досъдебното производство вещ, възлиза на
сумата от 17 000 лева, като това е било изрично уточнено с молба, вх. №
8618/30.04.2018 г. /гр.д. № 1199/2018 г. по описа на РС – Добрич/. Като
обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпяна загуба ищецът е
претендирал и сумата от 2 546,97 лева – заплатени от него в периода 2012 г. –
2018 г. данъчни задължения за МПС.
С
обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил всички предявени
искове, както следва: за сумата от 19 546,97 лева, представляваща обезщетение
за имуществени вреди от увреждането на лек автомобил „Порше Кайен“ с ДК № *******;
за сумата от 2 017,19 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от
платен данък за автомобила, и за сумата 982,81 лв. - обезщетение за
неимуществени вреди от нарушаване на правото за разглеждане и решаване в
разумен срок на досъдебно производство № 222/2012 г. на СДВР, пр. пр. №
29834/12 г. по описа на СРП.
Следователно
в частта, с която предявеният иск за имуществени вреди от увреждането на
автомобила е бил отхвърлен за разликата над сумата от 17 000 лева до сумата от
19 546,97 лева, е налице произнасяне plus petitum. В тази част първоинстанционното
решение, като недопустимо, следва да бъде обезсилено.
По
правилността на решението в допустимата му част в контекста на заявените с
въззивната жалба доводи, съставът на въззивния съд приема следното:
В
конкретния случай предявените от ищеца искове са многократно уточнявани, като
както в исковата молба, така и в уточнителните молби ищецът акцентира, че
претърпените от него имуществени и неимуществени вреди се дължат на
разпростирането на наказателното производство в годините, на бездействието на
разследващите органи под ръководството на прокуратурата, неоснователното
спиране и забавяне на производството, както и че в хода на същото неоснователно
е отказвано от страна на компетентния орган да върне на ищеца автомобила,
приобщен като веществено доказателство в досъдебното производство.
Ето
защо и въззивният съд приема, че правилно с обжалваното решение съдът е
определил правната квалификация на предявените искове по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ.
С решение № 210 от 15.06.2015 г. на ВКС по гр.
д. № 3053/2014 г., III г. о., ГК, е прието, че надлежната процесуална
легитимация по иска с правна квалификация чл. 2б ЗОДОВ на страната на ищеца е
типична (чл. 26, ал. 1 ГПК). Тя принадлежи и на лицето, което твърди, че е
претърпяло вреди от нарушено право на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок, което чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС му признава, въпреки че не е обвиняем,
пострадал или ощетен от престъплението, а лице, от което по наказателното дело
е иззет предмет като веществено доказателствено средство.
Такъв
е и настоящият случай – ищецът твърди, че е претърпял имуществени и неимуществени
вреди от продължилото необосновано дълго във времето наказателно производство
за извършено по чл. 345а, ал. 1 НК престъпление, в хода на което през 2012 г.
като веществено доказателство по делото е бил приобщен отнетия от владението му
лек автомобил, който и към 2019 г., когато е бил извършен оглед на същия от
вещото лице по съдебната автотехническа експертиза не му е бил върнат по реда
на чл. 111 НПК.
В
исковото производство по чл. 2б ЗОДОВ пълно и главно доказване следва да бъде
проведено от страна на ищеца по отношение на вида и размера на имуществените
вреди, както и на пряката причинно-следствена връзка между тях и забавеното
производство; а относно неимуществените вреди съществува силна, макар и оборима
презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива,
поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва
обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо
което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния
срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен
изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в
правораздаването и изобщо в държавността поради забавянето на делото /така решение
№ 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение №
306/18 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и
др./
По
отношение необоснованото забавяне на досъдебно производство и невръщане на
процесното МПС, от владението и ползването на което ищецът е бил лишен, съдът
приема следното:
Принципът
за разглеждане и решаване на делата в разумен срок е основен съдопроизводствен
принцип на наказателния процес. В чл. 22, ал.2 НПК законодателят е прогласил
задължението на прокурора и разследващите органи да осигурят провеждането на
досъдебното производство в предвидените в кодекса срокове. За прокуратурата и
разследващите органи принципът за "разглеждане и решаване на делата в
разумен срок" вменява задължение за тези органи да осигурят провеждането
на досъдебното производство в предвидените в НПК срокове.
Сроковете
за извършване на разследването са регламентирани с разпоредбите на чл. 234,
ал.1, ал.2 и ал.3 от НПК. При фактическа и правна сложност административният
ръководител на прокуратурата или оправомощен от него прокурор може да удължи
срока по ал.1, който е двумесечен от деня на образуването на досъдебното
производство, с не повече от четири месеца. В изключителни случаи този срок
може да бъде удължаван от административния ръководител на по-горестоящата прокуратура
или от оправомощен от него прокурор.
В
настоящия казус досъдебното производство е било образувано на 21.09.2012 г.
срещу неизвестен извършител за това, че за времето от 01.05.2008 г. до
28.06.2012 г. в нарушение на установения за това ред е подправил
идентификационен номер WP1ZZZ9PZ6LA07249 на лек автомобил „Порше Кайен“, черен
на цвят, с италиански рег. *******– престъпление по чл. 345а, ал. 1 НК. Към
датата на предявяване на иска /06.03.2018 г./ същото все още се е намирало в
своята досъдебна фаза. До приключване на устните състезания пред въззивния съд
по делото никоя от страните не е въвела по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК фактически
твърдения, че наказателното производство е било прекратено, с оглед което
общата му продължителност към този момент /04.10.2021 г./ е надвишила 9 години.
Обективен
и съществен критерий дали е нарушено правото за разглеждане на делото в разумен
срок е дали в наказателното производство постоянно, ритмично и без особени
прекъсвания и забавяния са извършвани процесуално-следствени действия,
придвижващи производството напред към неговите следващи етапи. Ето защо в
производството по предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ съдът следва да прецени поведението
на компетентните органи по смисъла на чл. 2б, ал.2 ЗОДОВ и да даде отговор на
въпроса дали общата продължителност на наказателното производство с оглед
извършените от компетентните органи действия и поведението на другите участници
в същото нарушава изискването за разумен срок като основен принцип на процеса.
В
настоящия случай от приобщените в производството материали не се установява, че
разследващите органи са извършвали оперативно-издирвателна дейност за разкриване
на извършителя постоянно, ритмично и без особени прекъсвания и забавяния през
целия период на висящност на делото. Впечатление прави обстоятелството, че
необходимостта от извършване на определени процесуално-следствени действия е
била констатирана на много късен етап - близо пет години след образуване на
наказателното производство /не е била изготвена повторна трасологична
експертиза от експерти към НИКК, МВР, не са били получени официални справки от
ИНТЕРПОЛ чрез Дирекция „МОС“, МВР/, с оглед което същото е било възобновено.
Отделно от това близо две години е отнело изготвянето на повторната
трасологична експертиза след възобновяването на производството през 2016 г. до
депозирането ѝ пред компетентния орган през 2018 г.
Процедурната
възможност за спиране на досъдебното производство на основание чл. 244, ал.1,
т.2 от НПК, използвана трикратно в настощия случай, не може да обоснове заключение,
че не е нарушено изискването за приключване на производството в разумен срок. Това
е така, защото с макар да е било спряно досъдебното производство, висящността
на същото е била запазена, което е довело и до нарушаване на един от основните
принципи в наказателното производство, прогласен с разпоредбата на чл. 22, ал.2
от НПК. В конкретния случай в производството като веществено доказателство е
била задържана вещ, върху която преди предаването ѝ ищецът е упражнявал
владение. В хипотеза на спряно наказателно производство и при последователно постъпващи
искания за връщане на вещественото доказателство, прокуратурата е следвало
компетентно и в съответствие с предоставените ѝ от закона правомощия да
се произнесе мотивирано и в съответствие с духа на закона по исканията по чл.
111, ал. 2 НПК.
В
конкретния случай от страна на прокуратурата, като орган ръководещ разследването
и призван да обезпечи срочното приключване на наказателния процес в
съответствие с основните съдопроизводствени принципи, не е направено
необходимото за ритмичното извършване на следствените действия, налагащи
задържането на процесното МПС. В тази връзка следва да се посочи, че
заключението на повторната трасологична експертиза е изготвено и представено по
досъдебното производство шест години след неговото образуване.
Като
несъответстващи с буквата и духа на закона /чл. 111 – 113 НПК/ следва да бъдат
оценени и отказите на наблюдаващия прокурор да удовлетвори искането на ищеца да
бъде върнато задържаното като веществено доказателство МПС.
В
настоящия случай от материалите по делото е установено, че е нарушено
гражданското право на ищеца да ползва лекия автомобил, защото предпоставките на
чл. 113 НПК не са били налице, въпреки извършваното позоваване на разпоредбата
в наказателния процес, в това число и в производството, развило се по реда на
чл. 111, ал. 3 НПК /ч.н.д. № 21528/2015 г. по описа на СРС, 3 с-в/.
Чл.
113 НПК изисква да са налице претенции на две или повече лица за връщането на
иззетото веществено доказателство (така ТР № 2/12.11.2014 г. по тълк. д. №
2/2014 г. ОСНК на ВКС), а друга претенция освен тази на ищеца не е била заявена
в наказателното производство – липсват каквито и да било документи,
удостоверяващи право на собственост върху процесния автомобил както на
гражданин на чужда държава, както и такива, установяващи обезщетяването на
друго лице по силата на сключен застрахователен договор, респективно настъпила
за застрахователя суброгация в правата на собственика. Макар оперативна
информация за тези обстоятелства да се съдържа в разменени между българските
органи писма, нито от друго лице /извън ищеца/, нито от чуждестранен орган е
била подадена надлежно информация за претенция на друг правен субект върху вещественото
доказателство.
С
решение № 210 от 15.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3053/2014 г., III г. о., ГК е
направено граматическо тълкуване на разпоредбата на чл. 113 НПК, което
настоящият състав на съда споделя. Съгласно същото, смисълът, вложен от
законодателя в нормата на чл. 113 НПК, е че претенциите на две или повече лица
относно вещественото доказателство следва да са насочени и заявени пред органа
на досъдебното производство или съда. Едва в този случай съответният орган
следва да се позове на разпоредбата на чл. 113 НПК. Да се приеме, че е налице
правен спор относно вещ, задържана като веществено доказателство по делото, без
да е била заявена претенция от друг субект в производството, обуславя
възникването на реален риск от неконтролируемо в темпорално отношение задържане
на вещи, иззети като веществени доказателства. От друга страна, постановленията
на прокурора, съдържащи отказ за връщане на лекия автомобил и определенията на
наказателния съд, които ги потвърждават, нямат действие при решаването на
въпроса за тяхната законосъобразност от гражданския съд. Липсва правна норма,
която да предвижда, че тези актове на органите на наказателното производство са
задължителни за него.
Както
се посочи и по-горе, друга претенция по отношение на процесния автомобил не е
била заявена пред органите на досъдебното производство. Липсват данни такава да
е била отнесена за разрешаване и пред гражданския съд. Ето защо и
незаконосъобразно според въззивния съд е извършено позоваване на разпоредбата
на чл. 113 НПК, мотивирайки отказа да се върне задържаното като веществено
доказателство МПС.
Изложеното
налага извода, че правото на въззивника и ищец в настоящото производство на
разглеждането и решаването на делото в разумен срок е било нарушено от бездействието
на разследващите органи, които не са провели разследването срочно и ритмично,
както и от незаконните актове на прокурора във висящото досъдебно производство.
Налице е необосновано забавяне във времето на провежданото досъдебно
производство, както и незаконосъобразни откази от страна на ответника да бъде
върнато задържаното МПС, от владението и ползването на което ищецът е бил
лишен. Последното води до извод, че за ищеца е налице увреждане, изразяващо се
в настъпването на неимуществените вреди в неговата правна сфера, подлежащи на
обезщетяване. Съдът приема за установено по делото, че на ищеца са били
причинени неимуществени вреди изразяващи се в преживян стрес, обида,
разочарование, включително накърняване на чувството му за чест и достойнство,
като в тази връзка освен обичайния характер на тези вреди, следва да се посочи,
че по делото са събрани и гласни доказателствени средства, установяващи
настъпването на вредите.
При
причинени неимуществени вреди размерът на обезщетението се определя от съда по
справедливост – чл. 52 ЗЗД. В случая ищецът претендира сумата от 982,81 лева
като обезщетение за причинените му от нарушване на правото му производството да
се развие и да приключи в разумен срок. В съответствие с принципа на диспозитивното
начало /чл. 6 ГПК/ този иск следва да бъде уважен за пълния му размер,
доколкото съдът приема, че справедливият размер на обезщетението за
неимуществени вреди с оглед продължителността на производството възлиза на
по-висока стойност. В тази част поради несъвпадане на крайните изводи на двете
съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде отменено, а предявеният
иск за обезщетение за неимуществени вреди – уважен за пълния му размер. Законна
лихва върху обезщетението за неимуществени вреди се дължи от предявяване на
иска /06.03.2018 г./ до окончателното изплащане.
Неоснователна
е заявената от ищеца претенция за присъждане на законна лихва върху вземането
за обезщетение за неимуществени вреди, считано от датата на доброволното
предаване на автомобила до предявяването на иска. В тази връзка следва да се
посочи, че с определение № 739 от 6.11.2018 г. по гр. д. № 2631/2018 г. на III
Г.О., ВКС, е прието, че моментът, от който възниква отговорността за забава по
чл. 2б от ЗОДОВ е влизане в сила на прокурорския акт за прекратяване на досъдебното
производство. В случая се касае до неприключило наказателно производство /в
това число и в неговата досъдебна фаза/, с оглед което и претенцията за присъждане
на лихва от по-ранен момент, преди предявяване на иска, е неоснователна.
Що
се отнася до претендираните от ищеца вземания за обезщетения за имуществени
вреди, по които първоинстанционният съд се е произнесъл с допустим съдебен акт,
претендирани като вреди от увреждането на лекия автомобил „Порше Кайен“ в
размер на 17 000 лева и за сумата от 2 017,19 лева - имуществени вреди от
платен данък за автомобила, за която част е налице произнасяне с
първоинстанционното решение, въззивният съд приема следното:
По
иска за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в увреждания по
автомобила за времето, през което същият е бил под надзора на органите на
разследването:
В
конкретния случай ищецът е предявил иск за обезщетяване на настъпилите в правната
му сфера като собственик на процесното МПС имуществени вреди, изразяващи се в
унищожаване/повреждане на автомобила, задържан като веществено доказателство в
наказателното производство, за чиято висящност по делото е установено, че е
надхвърлила разумния срок. Ищецът поддържа още, че имуществото му е било
увредено и в резултат от незаконосъобразните откази на наблюдаващия
разследването прокурор да върне задържаното като веществено доказателство МПС,
позовавайки се както на разпоредбата на чл. 113 НПК, така и на обстоятелството,
че 5 години след образуване на досъдебното производство автомобилът все още е
бил необходим на разследващите органи за извършването на процесуално-следствени
действия.
Тук
е мястото да се посочи, че с исковата молба ищецът твърди, че поради
бездействието на органите на досъдебното производство, продължило във времето повече
от седем години и поради незаконосъобразните откази на прокуратурата да му бъде
върнат автомобила, същият е бил лишен от правото да го ползва. Изложени са твърдения,
че автомобилът вече не му е необходим, че същият вече не е в състоянието, в
което се е намирал, когато е бил предоставен за целите на разследването. С
уточняващата молба ищецът е посочил, че претенцията му за имуществени вреди
включва частично равностойността на автомобила в размер на 17 000 лева,
претендирани като стойност на уврежданията по същия.
Безспорно
е положението в правната теория и в съдебната практика, че отговорността по
ЗОДОВ е специална, обективна, деликтна отговорност. Съгласно чл. 7 КРБ,
държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на
нейни органи или длъжностни лица. В обективното ни право съществуват деликтни
състави, които предвиждат гражданска деликтна отговорност на българската
държава. Такъв закон е ЗОДОВ, а уредените в него материалноправни състави
пораждат гражданската отговорност на държавата по чл. 7 КРБ и й съответстват.
При
така изложените от ищцовата страна твърдения въззивният съд приема, че правилно
решаващият състав на първоинстанционния съд е определил правната квалификация
на претенцията като такава по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ. Накърняването на правото на
ищеца делото да бъде разгледано и да приключи в разумен срок е установено в
настоящия случай по несъмнен начин.
Несъмнено
също така в производството е установено, че за ищеца са настъпили имуществени
вреди, изразяващи се в увреждания по автомобила, настъпили във времето, докато
същият е бил задържан като веществено доказателство по досъдебното
производство.
От
заключението на допълнителната автотехническа експертиза по делото е
установено, че от автомобила липсва борд-компютърът, увредени са били предни и
задни чистачки, а фаровете на автомобила са били матирани. Разходите за ремонт
съгласно заключението на експерта възлизат на 14 184,67 лева. Съставът на
въззивния съд приема, че уврежданията по автомобила са възникнали във времето,
докато същият се е намирал под надзора на разследващите органи, доколкото
съгласно показанията на разпитаните свидетели автомобилът е бил изрядно
състояние, факт, който не се опровергава нито от съдържанието на протокола за
доброволно предаване, нито от съставения на 02.07.2012 г. /след предаването му
от ищеца/ опис на МПС, съгласно който не са констатирани повреди и липси по
автомобила. Предявеният иск за обезщетение за имуществени вреди следва да бъде
уважен до размера съгласно заключението на САТЕ – 14 184,67 лева. В останалата
си част претенцията на ищеца не е доказана. Автомобилът не е бил унищожен,
както се твърди с исковата молба, а същият е бил увреден. Съгласно заключението
на САТЕ се касае за липси и повреди, които могат да бъдат отстранени чрез
ремонт на автомобила. Позоваването от страна на въззивника, че след като
експертът е заключил, че МПС не може да се движи, автомобилът е унищожен е
необосновано. Много и различни повреди в сложната вещ, каквато е автомобилът,
могат да доведат до невъзможност да се движи. В случая е изготвена калкулация
на необходимите средства за отремонтирането на автомобила, с оглед което и
съдът приема, че това са подлежащите на обезщетяване вреди, възникнали за ищеца
като собственик на вещта. Решението на първоинстанционния съд следва да бъде
отменено в частта, с която този иск е отхвърлен до посочения размер, а за
разликата над сумата от 14 184,67 лева до пълния предявен размер от 17 000 лева
– следва да бъде потвърдено поради съвпадение на крайните изводи на двете
инстанции.
По
претенцията за заплатените за автомобила данъчни задължения:
Режимът
на облагане с данък върху превозните средства е регламентиран в чл. 52 – чл. 61
от Закона за местните данъци и такси. С данък върху превозните средства се
облагат превозните средства, регистрирани за движение по пътната мрежа в
Република България, корабите, вписани в регистрите на българските пристанища, и
въздухоплавателните средства, вписани в държавния регистър за гражданските
въздухоплавателни средства. Данъчно задължени лица са собствениците на
превозните средства (физически или юридически лица). По своите характеристики
данъчните задължения представляват фиксирана сума, която данъчнозадълженото
лице по силата на законова норма дължи да внесе в съответния бюджет. Данъчното
задължение е задължение за плащане в полза на публичноправен субект /държава,
община/, като срещу това задължение не стои пряко задължение на насрещния
субект да предостави ползването на определена услуга, както е при таксите
например. С други думи задължението за заплащане на данък върху МПС не е
свързано с неговото ползване. Задължението възниква и е дължимо по силата на
закона, като в чл. 58 ЗМДТ са уредени изчерпателно хипотезите, в които не се
дължи данък за МПС.
Доколкото
данъчното задължение за собственика на МПС е публичноправно задължение, то и
същото е дължимо независимо дали собственикът ползва или не своята вещ. Според
настоящия състав на съда заплащането на установен със закон данък не съставлява
имуществена вреда, подлежаща на обезщетяване от ответника, доколкото лишаването
от ползване на автомобила не е основание за отпадане на данъчното задължение на
ищеца като собственик на същия. Ето защо и този иск е неоснователен и като
краен резултат правилно е бил отхвърлен с обжалваното решение.
По разноските:
Първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, с която в полза на ответника е
присъдено юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ,
която регламентира възможността ищецът да заплати на ответника възнаграждение,
съразмерно с отхвърлената част от иска, ако е бил защитаван от юрисконсулт,
съгласно § 6 от ПЗР на ЗОДОВ се прилага за предявените искови молби, подадени
след влизането му в сила, като неприключилите до влизането в сила на този закон
производства се довършват от съдилищата, пред които са висящи, включително при
последващо въззивно или касационно обжалване. Предвид това, в настоящия случай,
в който исковата молба е подадена на 06.03.2018 г., ответникът няма право на
разноски за юрисконсултско възнаграждение съобразно отхвърлената част от иска. Сторените
от ищеца в производството разноски, за които съдът приема, че подлежат на възмездяване
по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК са тези за заплатено адвокатско възнаграждение в
размер на 1000 лева и за държавни такси в размер на 30 лева за производствата
по ч. гр.д. № 227/2018 г. и ч.гр.д. № 525/2018 г. по описа на Окръжен съд –
Добрич. Съобразно изхода от спора пред въззивния съд в полза на щеца следва да
се присъди сумата от 781,13 лева.
В
останалата си част претенцията за разноски на ищеца за първоинстанционното
производство е неоснователна. Съобразно дадените от различни състави на ВКС с
решения и определения по чл. 274, ал. 3 ГПК разяснения, разноски за
производството по смисъла на чл. 71 и чл. 78 от ГПК са разходите, необходими за
извършването на поисканите от страните и по инициатива на съда процесуални
действия - разходи на свидетели, вещи лица, преводач и тълковник, за публикации
в неофициалния раздел на Държавен вестник, за изпълнението на съдебни поръчки,
за назначаване на особен представител и др. Други разходи /вкл. разходи за
придвижване в населеното място или от едно населено място до друго/ дори и да
са направени, не са разноски за производството по смисъла на цитираните
разпоредби.
Неоснователна
е и претенцията за възмездяване на заплатени в полза на ответника разноски в
размер на 50 лева, присъдени в производството по ч.гр.д. № 525/2018 г. по описа
на Окръжен съд – Добрич. Производството по чл. 121 ГПК има за предмет обжалване
на определение във връзка с подсъдността. В това производство сезираният с
частната жалба съд се произнася относно приложимата към конкретния правен спор
подсъдност и с постановяване на неговия акт разглеждането на делото не
приключва, а продължава пред определения за родово или местно компетентен съд. щ
Поради това, че с определението по чл. 121 ГПК не се приключва разглеждането на
делото по начин, изключващ последващата му висящност, разпоредбата на чл. 81 ГПК не намира приложение и със същото не се присъждат разноски. В този смисъл е
и постоянната практика на ВКС - определение № 256/12.05.2014 г. по ч. т. д. №
1306/2015 г. на I т. о., определение № 311/20.05.2013 г. по ч. гр. д. №
715/2012 г. на IV г. о., определение № 87/30.01.2015 г. по ч. гр. д. № 326/2015
г. на IV г. о., определение № 437/21.07.2015 г. по ч. т. д. № 1732/2015 г. на I
т. о. и определение № 529/29.09.2015 г. по ч. гр. д. № 4300/2015 г. на III г.
о. По пътя на въззивното обжалване обаче не може да се достигне до ревизиране
на обсъжданото определение, с което Окръжен съд – Добрич се е произнесъл по
въпроса за подсъдността, в частта за разноските, още по-малко заплатени от
ищеца разноски по същото могат да бъдат възмездени по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК
с въззивното решение.
На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК, вр. чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ ответникът следва да бъде
осъден да заплати по сметка на съда сумата от 386,77
лева – дължима държавна такса и заплатени от бюджета на съда разноски за
възнаграждения на вещите лица, от чието заплащане ищецът е бил освободен,
съразмерно на уважената част от исковете.
За
въззивното производство следва да бъде уважено само искането за възмездяване
съобразно изхода от спора на заплатената от въззивника държавна такса по
изложените по-напред съображения. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на
въззиваемата страна следва да се възложи сумата от 3,79 лева.
Мотивиран
от изложеното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 74948 от 22.04.2020
г., постановено по гр.д. № 1451/2019 г. по описа на СРС, 157 състав, в частта,
с която е отхвърлен предявен от С.К.А. срещу П.НА Р.Б.осъдителен иск с правно
основание чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ за сумата над 17 000 лева до сумата от 19 546,97
лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от увреждането на лек
автомобил марка „Порше Кайен“ с ДК № ******* и прекратява производството в тази
част.
ОТМЕНЯ
решение № 74948 от 22.04.2020 г., постановено по гр.д. № 1451/2019 г. по описа
на СРС, 157 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от С.К.А. срещу
П.НА Р.Б.искове с правно основание чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ за сумата
от 14 184,67 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от
увреждането на лек автомобил марка „Порше Кайен“ с ДК № *******; както и за сумата
982,81 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото за
разглеждане и решаване в разумен срок на досъдебно производство № 222/2012 г.
на СДВР, пр. пр. № 29834/12 г. по описа на СРП, както и в частта за разноските,
с която ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата от 150 лева – юрисконсулстко възнаграждение и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА П.НА
Р.Б., адрес: гр. София, бул. „********да заплати на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ на С.К.А., ЕГН **********, адрес: ***, сумата от 14 184,67 лева,
представляваща обезщетение за имуществени вреди от увреждането на лек автомобил
марка „Порше Кайен“ с ДК № ******* - липсващ борд-компютър и увредени чистачки
и фарове; както и за сумата 982,81 лева - обезщетение за неимуществени
вреди от нарушаване на правото за разглеждане и решаване в разумен срок на
досъдебно производство № 222/2012 г. на СДВР, пр. пр. № 29834/12 г. по описа на
СРП, ведно със законната лихва върху главниците от предявяване на исковете
/06.03.2018 г./ до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 74948 от 22.04.2020 г., постановено по гр.д. № 1451/2019 г. по описа на СРС,
157 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от С.К.А. срещу П.НА
Р.Б.осъдителни искове с правно основание чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ за разликата над сумата
от 14 184,67 лева до сумата от 17 000 лева, представляваща обезщетение за
имуществени вреди от увреждането на лек автомобил марка „Порше Кайен“ с ДК № *******;
както и за сумата от 2 017,19 лева, представляваща обезщетение за имуществени
вреди от платени данъчни задължения за автомобила.
ОСЪЖДА П.НА
Р.Б., адрес: гр. София, бул. „********да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
на С.К.А., ЕГН **********, адрес: ***, сумата от 781,13 лева –
разноски за производството пред СРС, както и сумата от 3,79 лева –
разноски за настоящото производство.
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., адрес: гр.
София, бул. „********да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, вр. чл. 10, ал.
3 ЗОДОВ по сметка на Софийски градски съд сумата от 386,77 лева – държавна такса и заплатени от бюджета на съда
разноски, от заплащането на които ищецът е бил освободен.
Решението
подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.