№ 23
гр. Н., 02.02.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – Н., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Галина Николова
при участието на секретаря Валентина Хр. Великова
като разгледа докладваното от Галина Николова Гражданско дело №
20213620101254 по описа за 2021 година
Предявен е иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД.
Предявена е искова молба, съдържаща иск по чл. 26, ал.1 от ЗЗД за обявяване
нищожността на договор за кредит № *** изцяло, а при условие на евентуалност само
клаузата по чл. 5 от договора, като нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, като
сключена при неспазване на нормите на чл. 10а, чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че е сключен договор за кредит № ***, съгласно който ищцата
следва да върне сумата от 3075лв., при реално получени от нея по договора 2500лв., при
срок на кредита от 12 месеца.
Ищецът твърди, че съгл. чл. 5 от договора ищцата е следвало да сключи договор за
гаранция и то с предварително посочено от кредитодателя дружество, конкретно с „Фератум
Банк“ с цел да бъде обезпечен сключения договор.
Съгласно договора за кредит и договора за поръчителство, ищцата следва да заплати
такса „гарант/поръчител“ в размер на 1925лв.
Ищецът твърди, че договорът за кредит е сключен при неспазване на нормите на чл.
11, чл. 19, ал. 4, вр. чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 68а, чл. 143, ал.1 и чл. 147 от ЗЗП, а при
условие на евентуалност, че клаузата по чл. 5 от договора е нищожна на основание чл. 26,
ал.1 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на чл. 10а, чл. 11 и чл. 19, ал.4 от
ДПК вр. чл. 22 от ЗПК и чл. 68а, чл. 143, ал.1 и чл. 147 от ЗЗП.
Ищецът сочи, че договорът е нищожен поради това, че сумата за гарант не е
включена в ГПР и ГЛП, поради което е нарушен чл. 19, ал.4 от ЗПК. Нарушена била
1
разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
Посочването на ГПР в нереален размер било заблуждаваща търговска практика,
нарушение на чл. 68д, а1 и ал.2, т.1 от ЗЗП и е неравноправна клауза по смисъла на чл. 143
от ЗЗП. Нарушена била Директива 2005/29/ ЕО относно недопускането на нелоялна и
заблуждаваща практика.
Ищецът твърди нарушение на чл. 3 от Директива 93/13/ЕО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи.
Ищецът твърди, че е нарушен и чл. 10а, ал.1 и ал.2 от ЗПК, забраняваща заплащането
от потребителя на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита, а клаузата по чл. 5 от договора била такава.
Ищецът твърди, че клаузата по чл. 5 от договора е нищожна като неравноправна по
смисъла на чл. 26, ал.1, т. 3 от ЗЗД и чл. 143 от ЗЗП. Стига се до значителна нееквивалетност
на насрещните престации по договора, с цел извличане на полза за кредитора, което прави
договореното неравноправна клауза по см.на чл. 143, т.19 от ЗЗП.
Ищецът моли съда, да постанови решение, съгласно което да прогласи договор за
кредит № *** изцяло за нищожен, а при условие на евентуалност само клаузата по чл. 5 от
договора, като нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, като сключена при
неспазване на нормите на чл. 10а, чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от ЗЗД.
От ответната страна „Фератум България“ ЕООД е постъпил писмен отговор по иска,
с който се признава неговата допустимост, но се твърди, че е неоснователен и недоказан.
Ответникът оспорва твърденията за нищожност на договорената неустойка, тъй като
сключването на договора е по инициатива на ищцата, която се е съгласила с предложените
от кредитора условия и го е изразила в съответната електронна форма. Твърди, че ищцата
сама е избрала сключването на договор за гаранция с гарант (поръчител), предложен от
кредитора за да обезпечи задълженията си по кредита или да посочи поръчител, избран от
него.
Ответникът сочи, че сключването на договора за поръчителство не е задължително
условие от договора за кредит. Избраната от ищцата възможност е посочена в чл. 5 от
договора за кредит, като същата е резултат на личния избор на кредитополучателя, което я
прави индивидуално договорена по избор на потребителя. Предвид на това ответникът сочи,
че не е налице заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68е от ЗЗП, както и че са
неоснователни твърденията за нарушение на чл. 143 от ЗЗП.
Ответникът оспорва твърдението за нарушение на чл. 19, ал.4 от ЗПК, тъй като
договореното заплащане по договора за гаранция не влиза в общия разход по кредита,
поради това, че е услуга предоставена от трето лице. Посочения ГПР е съобразен с нормата
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не го нарушава, а възнаграждението за предоставената гаранция не
се включва в ГПР.
2
Ответникът сочи, че ищцата е можела да не приеме сключването на договора или да
се откаже от него в 14 дневен срок, но това не е сторено, поради което тя се е съгласила с
всички условия на договора, в т.ч и със заплащането на посочената по договора за гаранция
сума.
Ответникът моли съда да постанови решение, с което да отхвърли исковете като
неоснователни и недоказани.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът прие за безспорно
установено от фактическа и правна страна следното:
По делото е прието за безспорно установено в отношенията между страните
сключването на договор за потребителски кредит № ***/*** г. Договорът е сключен с
предмет предоставяне на паричен кредит в размер на 2500 лв. Съгласно чл. 2 от договора,
кредита следва да се погаси на 12бр. вноски, съгласно погасителен план, с първа падежна
дата от *** г. В чл. 3 от договора е посочено, че кредитополучателя следва да върне общо
3075,00лв., която представлява сбор от следните суми: Сумата на отпуснатия кредит от
2500лв., лихва в размер на 575 лв., лихвен процент от 23,00%. В чл. 4 от договора е
посочено, че ГПР е 49,11%.
Съгласно чл. 5 от договора, кредитът е обезпечен с поръчителство от Ferratum bank в
полза на дружеството. Посочено е също, че одобряването на обезпечението се извършва
чрез одобряване на Кредита, а самото обезпечение не може да се отмени от никоя от
страните по него.
По делото е приложена и относимата към договора за кредит преддоговорна
информация, където е посочен размера на отпуснатия кредит, срока за погасяване (12
месеца), погасителния план, но и в част 3 са посочени разходите по кредита. В тази част са
посочени като такива, лихвения процент по кредита, който се изчислява на база ГЛП от
40,61%, ГПР от 49,11 %.
По делото е приложен договор за гаранция (поръчителство), сключен между Фератум
Банк ЕАД и ищцата от *** г., съгласно който гаранта Фератум банк, предоставя гаранция,
като се задължава да обезпечи изпълнение на задълженията, произтичащи от договора за
потребителски кредит, включително и от Общите условия, които са неразделна част от него,
като дължимата от клиента (ищцата) такса за предоставяне на гаранцията е в размер на 1925
лв. в чл. 1.6 от договора е посочено, че таксата се заплаща на месечни вноски, в размерите,
условията и на падежите, уговорени съгласно погасителния план, който е неразделна част от
този договор. Дата на първото плащане е *** г. и краен срок за издължаване на таксата – ***
г.
По своя характер, сключения между страните договор за потребителски кредит
отговаря на изискванията на чл. 9, ал.1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), за който
по силата на препращащата разпоредба на чл. 24 ЗПК се прилагат нормите на чл. 143 от
3
Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Ищецът по делото има качество качеството на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, като за самото му сключване има формални изисквания, които са
задължителни. Такива изисквания се съдържат в нормите на чл. 10, 10а и чл. 11 от ЗПК.
Съгласно разпоредбите на чл. 7, ал.3 от ГПК, съдът е длъжен служебно да следи за
наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.
Съдът намира, че сключения от страните договор потребителски кредит съдържа
неравноправни клаузи, които правят договора частично недействителен. Конкретно такава
клауза е посочената в чл. 5 от договора, относно обезпечаването на задълженията на
кредитополучателя по договора за кредит с поръчителство от Ferratum bank в полза на
дружеството.
По делото не са приложени валидните за сключения между страните договор за
потребителски кредит Общи условия, но същите са достъпни на интернет адрес https://cdn-
uniweb.ferratum.com/newbg/legal-documents/2021-11/GTC_ML_07.04.2021-FeBulgaria.pdf.
Съгласно чл. 5 от ОУ, условие за предоставяне на заема, е повишаването на
кредитоспособността чрез предоставяне на обезпечение. Съгласно чл. 5.3, за да повиши
кредитоспособността си и с това да повиши вероятността да бъде одобрен заемът от
Дружеството, кандидат Заемателят може да предложи едно от следните обезпечения: (а)
обезпечение, предоставено от Гарант, във формата на договор за поръчителство и одобрено
от Дружеството; (б) обезпечение, предоставено въз основа на договор за поръчителство, от
Поръчител - предложено от кандидат Заемателя и одобрено от Дружеството физическо лице.
От представените по делото договори, се установява, че договора за кредит е сключен
на *** г., а договорът за поръчителство е от *** г. това показва, че договорът за
поръчителство не бил взет предвид при определяне на кредитоспособността на заемателя
(ищцата), така както сочат Общите условия, а същия е сключен впоследствие, след
отпускането на кредита и с цел единствено обезпечаване на интересите на кредитора. В
същото време самия договор за поръчителство, съгл. чл. 5 от договора за кредит е поставен в
conditio sine qua non (условие без което не може) да бъде сключен самия договор за кредит.
Това показва, че кредиторът е поставил условието за сключване на договор за обезпечение в
безусловна предпоставка за сключване на договора за кредит. Самото посочване на това
условие е съгласно приложения договор за кредит, а изборът за поръчител не е свободен по
преценка на заемателя, а след одобрение на дружеството, съгл. чл. 5.3, б. „б“ от ОУ.
По делото не са представени, но също са достъпни на сайта на ответното дружество
Общите условия за договора за гаранция, сключен именно с Фератум Банк:
https://process.ferratum.bg/sites/ferratum.bg/files/gtc_bank_guarantee_pl.pdf, като информация
за представителството на дружеството – гарант, не е достъпна.
4
Съдът намира, че кредиторът, съгласно посоченото в договора за кредит е поставил
условие за сключването му приемането и сключването на договор за поръчителство, като по
този начин е задължил кредитополучателя да се съгласи с посочените в този бъдещ договор,
доколкото е сключен след сключване на договора за кредит, условия, а това включва и
плащане на сумата от 1925 лв., посочена като такса за предоставяне на гаранцията. По този
начин длъжникът и настоящ ищец не е могъл предварително да се увери в крайния размер
на задълженията по договора за кредит и с това е нарушена разпоредбата на чл. 143, ал.2, т.
19 от ЗЗП, приложим на основание чл. 24 от ЗПК.
Съдът намира, че сключването на договора за поръчителство не е било задължително,
доколкото в чл.3.7 от ОУ за договора за кредит е посочено, че кредитополучателят може да
предложи на заемателя различни условия за сключване на договор, сред които е и сключване
на договор за заем без предоставянето на обезпечение. Посочено е също, че дружеството
може да откаже сключване на договор за кредит. Всичко това показва, че сключения договор
за поръчителство обслужва единствено и само кредитора по него, който при наличие на
възможност да откаже ако намери, че няма достатъчно гаранции за кредитоспособността на
заемателя или да му предложи договор без поръчителство е поставил като условие за
сключване на договора за кредит именно наличието на поръчителство с избран от него
гарант. От това следва извода, че кредиторът не е изпълнил задължението си по чл. 16 от
ЗПК. Въпреки, че договорът за поръчителство не е бил задължителен съгласно ОУ, той е
станал такъв по силата на сключения с ищцата договор за потребителски кредит № ***/***
г.
Посочената в договора за поръчителство такса в размер на 1925лв. води до
увеличение на общия разход по кредита за потребителя. Съгласно разпоредбата на § 1, т. 1
ДР ЗПК, „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия.
Съгласно посоченото в договора за кредит, в чл. 5 от него, се установява, че неговото
сключване и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на
обезпечение по договора от страна на кредитополучателя, което показва, че двете
правоотношения са взаимно свързани и осигуряването на поръчителство (и то от определено
свързано на кредитора трето лице) е било необходима предпоставка за предоставяне на
потребителския кредит при условията по договора, както бе посочено по – горе, то е conditio
sine qua non.
Съдът намира, клаузата чл. 5 от договора за кредит и тази по чл. 1.6 от договора за
поръчителство, относно заплащането на такса от 1925 лв. за предоставяне на поръчителство
5
за такса, събирана за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, което
съгласно чл. 10а, ал.2 от ЗПК е забранено. Това води до недействителност на уговорката в
договора за поръчителство. Чрез сключването на договора за поръчителство се заобикаля
ограничението, което налага чл. 10а, ал.2 от ЗПК и на основание чл. 21, ал.1 от ЗПК е
нищожна.
Сама по себе си тази сума за такса по договор за поръчителство води до увеличение
на общия размер на разходите по кредита, който е лимитиран с разпоредбата на чл. 19, ал.4
от ЗПК до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Съгласно ПМС № 426 на МС от 18.12.2014 г., в сила от 01.01.2015 г. за определяне размера
на законната лихва по просрочени парични задължения е определен годишния размер на
законната лихва за просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент
на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година
плюс 10 процентни пункта. Предвид на това, че ОЛП на БНБ момента на сключване на
договора е бил 0, 00 % и до настоящия момент е в същия процент, то нормата на чл. 19, ал.4
от ЗПК означава, че ГПР не може да е повече от 50%. Съгласно чл. 19, ал.1 и § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК – в разходите по кредита се включват всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване
на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариалните такси.
Договарянето на допълнително възнаграждение, основано изцяло на договора за
предоставяне на поръчителство в размер на 1925,00 лв., а не на основния договор,
представлява пречка за потребителя да прецени всички финансови тежести, които ще носи
при сключването на договора за кредит. Кредиторът, като не е посочил сумата на
дължимото по този договор, е нарушил разпоредбите на чл. 11, ал.1, т. 5 от ЗПК, като не е
посочил към сумата на ГПР и сумата по договора за предоставяне на поръчителство. Този
извод съдът прави от характера на сключения договор за предоставяне на поръчителство
като пряко обвързан с основния договор, съгл. чл. 5 от него.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, поради
невключване в него на разходите по договора за предоставяне на поръчителство,
представлява невярна и следователно измамна информация относно общите разходи по
кредита, и е проява на нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /Директива за нелоялните търговски практики/, тъй
като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на
договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в
6
противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер
на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на член 4,
параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.
Предвид това, че с договора е договорен ГПР от 49,11 %, то при добавянето на сумата
за неустойка в размер на 1925,00 лв., очевидно е, че ще се стигне до значително
надвишаване на допустимия по чл. 19, ал.4 от ЗПК ГПР. Като не е посочил кредитора в
задължителното съдържание на договора за кредит действителните разходи по договора, в
т.ч и тези относно сключването на договор за предоставяне на поръчителство, е нарушил
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което клаузата по чл. 5 от договора за кредит и
тази по чл.1.6 от договора за поръчителство се явяват нищожни съгл. чл. 19, ал.5 от ЗПК.
Това води до накърняване на принципа за добросъвестност при сключване на
договорите съгл. чл. 12 от ЗЗД и на еквивалентност на насрещните престации, и е
нарушение на добрите нрави – чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД.
Съгласно чл. 143 от ЗЗП, „неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя
е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя дава и подробно изброяване на различните проявни форми на
това неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са
нищожни. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от
05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/ 2007 г. /. Според чл. 3 от
Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи
от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена клауза, която е
съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на
нейното съдържание. В конкретния случай ситуацията е точно такава.
Самата клауза за заплащане на такса за поръчителство се явява и неравноправна
клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 3, 5, 10 и т. 19 от ЗЗП, поради това че поставя
изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието
изпълнение зависи единствено от неговата воля; задължава потребителя при неизпълнение
на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка; налага
на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае
преди сключването на договора и най – вече не позволява на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора.
Съдът намира, договорената такса за поръчителство за очевидно неравноправна по
смисъла на чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 от ЗЗП и като такава не може да породи изпълнение за
длъжника. В този смисъл е налице многобройна съдебна практика, в т.ч на ОС Шумен,
отразена в Определение № ***/ *** г. по в.ч.гр.д. № *** г., Определение № ***г.по в.ч.гр.д.
7
№ ***г., Определение № *** г.по в.ч.гр.д. № *** г., Определение № *** г.по в.ч.гр.д. № ***
г. и мн.др.
Съдът намира, че нищожността на клаузите по чл. 5 от договора за кредит, не води до
нищожност на целия договор, тъй като той може да се приложи и без тях – чл.146, ал.5 от
ЗЗП.
Предвид на горното, съдът намира, че искът на ищцата за обявяване на целия договор
за нищожен е неоснователен и следва да се отхвърли, а да се уважи евентуалния иск за
прогласяване на нищожността само на клаузата по чл. 5 от договора за кредит. Не следва да
се прогласява за нищожна клаузата по чл. 1.6 от договор за поръчителство, макар да е
установена такава, поради установеното диспозитивното начало в гражданския процес, съгл.
чл. 6 от ГПК и липсата на иск от ищцата в тази насока.
Относно разноските по чл. 81 от ГПК:
Ищцата претендира направените по настоящето дело разноски.
По исковото производство ищцата е направила разноски в общ размер на 123 лв. за
държавни такси по главния иск.
Ответникът е направил разноски по делото в размер на 5 лв. за ДТ за съдебно
удостоверение.
Предвид разпоредбата на чл. 78, ал.1 от ГПК, поради уважавана на претенцията и
само относно клаузата за таксата за поръчителство, която е в размер на 1925 лв., на ищцата
следва да се уважат пропорционално на тази част направените от нея разноски, които са
направени при иск с цена от 3075лв.
Това означава, че следва да й се присъдят само 77лв. и да се отхвърли искането за
присъждане на разноски за държавна такса до 123лв.
Ответникът претендира също разноски, като освен платените за ДТ от 5лв.,
претендира и заплащана на възнаграждение за юрисконсулт по делото. Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал.8 от ГПК, в полза на юридически лица или еднолични търговци се
присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за
правната помощ. По делото ответникът е бил представляван от юрисконсулт Г.Г.Г. съгласно
приложеното пълномощно. Съгласно чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ, дължимото възнаграждение е в размер от 100 до 360 лв.
Съдът намира, че за работата на юрисконсулта по настоящето дело, изготвяне на
отговор, доказателствени искания и явяване в съдебно заседание следва да се определи
минималното възнаграждение от 100лв.
Общия размер на разноските на ответника, с които съдът се счита обвързан е 105 лв.
8
С оглед на разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК, ответникът също има право на
разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска. Отхвърлени са претенции за сума от
1150 лв. и пропорционално на тях, следва ищцата да бъде осъдена да заплати на ответника
сумата от 39,27лв.
Относно искането на пълномощника на ищцата, адв. М.В. М. от АК П. по чл. 38,
ал.1, т. 2 от ЗА.
Пълномощникът на ищцата претендира и суми по чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА за оказана
правна помощ по предявения от ищцата иск, но и такава по предявените срещу нея
осъдителни искове. Съгласно чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, адвоката претендира
възнаграждение в размер на 445,25лв.
За уважения размер на иска, на адвоката, пълномощник на ищцата възнаграждението
следва да се определи върху уважения размер или в размер по чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба №
№ 1 от 9.07.2004 г. или 364,75лв.
Съдът намира искането за разноски за оказаната от пълномощника на ищцата правна
защита и помощ, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА за допустимо, но неоснователно.
Съгласно посоченото в чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА, адвокатът може да оказва безплатно
адвокатска помощ и съдействие на: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално
затруднени лица; 3. роднини, близки или на друг юрист. Посоченото от пълномощника на
ищцата основание по т. 2 „материално затруднени лица“ не е подкрепено с каквито и да е
доказателства. Същите не биха били необходими само при условие, че не се претендира
възнаграждение в посочения от него размер.
Претенцията на пълномощника на ищцата се основава на произтичащото от Закона за
адвокатурата, материално право на адвоката, да получи възнаграждение за положения труд
съгл. чл. 36 от ЗАдв. Разпоредбата на чл. 38, ал.2 от ЗАдв. е специална хипотеза, която сочи,
кой заплаща дължимото на адвоката възнаграждение, при оказана безплатна адвокатска
помощ и съдействие на страна по делото, конкретно в случаите когато насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, което от своя
страна се определя по реда на Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и не може да бъде в размер по-нисък от предвидения в
наредбата. В тези случаи възнаграждението се дължи от другата страна и съдът следва да я
осъди да го заплати. Реализирането на правото да получи възнаграждение в хипотезата на
чл. 38, ал.2 от ЗАдв.е резултат от упражненото от адвоката право да окаже безплатна правна
помощ на страна (pro bono), при наличие на посочените от закона предпоставки. Това
изисква от страна на пълномощника на ищцата, законосъобразно упражняване на
процесуалните права, така както го изисква чл. 5 от ГПК, който е функция на чл. 4, ал.1 от
9
КРБ. Спазването на този принцип е гаранция от най – висока степен и за спазването на
останалите принципи на гражданския процес, вкл. и състезателното начало, съгласно което
и на основание чл. 8, ал. 2 от ГПК, страните посочват фактите, на които основават исканията
си, и представят доказателства за тях. При несъответствие със самото материално право
и/или неспазване на изискването за доказаност на защитаваното материално право (чл. 8,
ал.2 ГПК), съдът може само да отхвърли претенцията. Спазвайки принципа на
диспозитивното начало (чл. 6 ГПК) всяка страна следва да установи фактите, от които черпи
права, което отговаря на принципа на установяване на истината (чл. 10 ГПК). Този принцип
засяга не само провеждането на процесуалните действия по основния процес, предмет на
делото, но и свързаните с него действия на останалите участници и правата, които те имат.
Това включва, съгл. чл. 3 от ГПК и задълженията на защитниците на страните и техните
представители, които следва да упражняват предоставените им процесуални права
добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само
истината. Единствено формално доказаните, а не предполагаеми, твърдени от страните или
техните представители факти пораждат и т.н материална доказателствена сила, липсата на
която, прави твърдените обстоятелства недоказани.
Претенцията на пълномощника на ищцата се явява посвоему една адхезионно
съединена с основната претенция на самата ищца, претенция на нейния пълномощник,
основана на чл. 38, ал.2 вр. ал.1 и вр. чл. 36 от ЗАдв. За да се приеме, че същата е
основателна, следва пълномощникът на страната да докаже наличието на посочените в чл.
38, ал.1 от ЗАдв. факти. Това следва да се направи при условията на пълно и пряко
доказване. Това означава, че ако пълномощникът на ищцата й е оказал безплатна адвокатска
помощ, той да докаже основанията за това и конкретно, с оглед на посоченото от него по
делото и в пълномощното, че ищцата е лице в затруднено материално положение. Липсата
на каквито и да е доказателства, а такива биха били доказателствата за предоставяне на
безплатна адвокатска помощ по реда на чл. 95 от ГПК вр. чл. 22 или по чл. 23, ал.3 от ЗПП,
доколкото двата вида безплатна адвокатска помощ са равностойни по предмет и обем, но
различни относно нейното заплащане, прави претенцията на пълномощника на ищцата
недоказана.
Пълномощникът на ищцата е бил длъжен да я информира, като негов клиент не само
за правото на безплатна адвокатска услуга, но и за другите форми на безплатна правна
помощ, вкл. и по чл. 95 от ГПК. Това обаче изключва изначално възможността настоящия
пълномощник да бъде назначен за особен представител, поради това, че е вписан в
адвокатската колегия на друг съдебен район, различен от този по седалището на настоящия
районен съд. Ако в действителност, ищцата е лице в затруднено материално положение, то
същата би имала право както по чл. 95 от ГПК за предоставяне на правна помощ, така и на
освобождаване от заплащане на ДТ и разноски по делото, съгл. чл. 83, ал.2 от ГПК при
представяне на съответните доказателства. Адвоката пълномощник би могъл да й съдейства
и изготви исковата молба по начин, по който се договорят в рамките на закона, вкл. и
безплатно.
10
В настоящия случай, пълномощникът на ищцата претендира осъждане на насрещната
страна за заплащане на дължими по чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба №
№ 1 от 9.07.2004 г. възнаграждения за предявения от ищцата иск, както и за защита срещу
предявените спрямо нея осъдителни искове, но същия не представя доказателства за
осъществяването на предвидените в чл. 38, ал.1 от ЗАдв, предпоставки, поради което
исканията му се явяват неоснователни и недоказани и следва да се отхвърлят.
Съдът приема, че претендирането на суми по чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал.2, т.1
от Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
без доказателства за наличието на основанията за това е нарушаване на изискването на чл. 3
от ГПК, както и на чл. 40 от ЗАдв. за добросъвестно упражняване на професията и
съответните права в гражданския процес.
Проява на недобросъвестно упражняване на произтичащите от пълномощието права е
и неявяването на пълномощника на ищцата в съдебното заседание, което показва бланкетно
договаряне на посоченото в пълномощното, а претендирането на посоченото
възнаграждение от адвоката цели лично облагодетелстване на адвоката за сметка на
насрещната страна, извличайки лични облаги от договорните отношения на
представляваното от него лице с ответника. От справка в деловодната програма на съда се
установява, че заведените от името на ищцата, представлявана от същия пълномощник, дела
пред РС Н. са общо 13 и касаят оспорване на същите основания на други потребителски
договори на ищцата. От тях гр.д. № № ***, *** и ***г. са били разгледани от същия
докладчик и по тях са постановени решения, с което съдът е отхвърлил изцяло искането по
чл. 38, ал.1 от ЗА, поради липса на доказателства за неговата основателност. Липсата на
представени по настоящето дело доказателства за материалното състояние на ищцата, прави
искането на нейния пълномощни също недоказано и неоснователно.
Съдът приема, че е налице нарушение на принципите за законосъобразно
упражняване на процесуалните права, така както го изисква чл. 4, ал.1 от КРБ и чл. 3 и 5 от
ГПК, което представлява злоупотреба с процесуални права от страна на пълномощника на
ищцата, каквато чл. 57, ал.2 от Конституцията на Република България не допуска.
Съдът намира искането на пълномощника на ищцата за присъждане на адвокатско
възнаграждение в размер на 445,25лв. на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал.2, т.2
от Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
за изцяло неоснователно и следва да се отхвърли.
На пълномощника следва да се изплати само дължимото за разноски за държавна
такса от 77лв., които съгласно представеното платежно са платени от него, във връзка с
уважения евентуален иск срещу ответника „Фератум България“ ЕООД относно договор за
кредит № *** г. и с цена от 1925 лв., което е в очевидна полза на ищцата. Посочената сума
следва да се изплати по посочената от пълномощника на ищцата банкова сметка.
На основание чл. 235 от ГПК, съдът
11
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 10а, чл. чл. 19,
ал.4 и чл. 22 от ЗПК и чл. 143 от ЗЗП на С. Х. М. с ЕГН ********** от гр. Н., обл. Шумен,
ул. *** за прогласяване на нищожност спрямо „Фератум България“ ЕООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Александър Малинов“ № 51,
бл. 0, вх. А, ет. 9, ап.офис 20, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н., за прогласяване на
нищожността на целия Договор за потребителски кредит № *** г.
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 22, вр. чл. 10а, чл. 19, ал.5
от ЗПК и чл. 143, ал.1 и ал.2 от ЗЗП, по отношение на „Фератум България“ ЕООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Александър Малинов“ № 51,
бл. 0, вх. А, ет. 9, ап.офис 20, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н., нищожността на клаузата
по чл. 5 от Договор за потребителски кредит № ***г., сключен между „Фератум България“
ЕООД, с ЕИК *********, от една страна като кредитодател и С. Х. М. с ЕГН ********** от
гр. Н., обл. Шумен, ул. ***, като кредитополучател, относно предоставянето на обезпечение
на задълженията на кредитополучателя по договора за кредит с поръчителство от Ferratum
bank в полза на дружеството, с цена от 1925 лв.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК „Фератум България“ ЕООД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Александър Малинов“ № 51,
бл. 0, вх. А, ет. 9, ап.офис 20, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н., ДА ЗАПЛАТИ НА
адвокат М.В. М. от АК П., с ЕГН **********, от гр. П., бул. ***, по банкова сметка IBAN
BG86 UNCR ***, BIC UNCRBGSF, УниКредит Булбанк, платените от името на ищцата С.
Х. М. с ЕГН **********, разноски по делото в размер на 77лв. (седемдесет и седем лева).
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК С. Х. М. с ЕГН ********** от гр. Н.,
обл. Шумен, ул. ***, ДА ЗАПЛАТИ НА „Фератум България“ ЕООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Александър Малинов“ № 51, бл. 0, вх. А, ет.
9, ап.офис 20, представлявано от И.В.Д. и Д.В.Н., сумата от 39,27лв. (тридесет и девет лева
двадесет и седем ст.), за разноски по делото.
ОТХВЪРЛЯ искането на основание чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА вр. чл. 7, ал.2, т.2 от
Наредба № № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на
адвокат М.В. М. от АК П., с ЕГН **********, от гр. П., бул. ***, за осъждане на „Фератум
България“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, ул.
„Александър Малинов“ № 51, бл. 0, вх. А, ет. 9, ап.офис 20, представлявано от И.В.Д. и
12
Д.В.Н., за заплащане на възнаграждение за предоставена на С. Х. М. с ЕГН ********** от
гр. Н., ул. ***, безплатна адвокатска помощ, по предявения от нейно име иск по чл. 26 от
ЗЗД в размер на 445,25 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Шумен в двуседмичен срок
от съобщаването му на страните.
На основание чл. 7, ал.2 от ГПК препис от решението да се връчи на всяка от
страните.
Съдия при Районен съд – Н.: _______________________
13