Решение по дело №2321/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл. 95 – чл. 97 от ДОПК.

Образувано е по жалба депозирана от К.П.И., с ЕГН **********, от гр. Добрич, чрез адв. С., срещу решение за отказ за издаване на удостоверение за местно лице № 1918/28.08.20223 г. на орган по приходите при ТД на НАП – Варна, потвърдено с решение № 186/5.10.2023 г. на директора на ТД на НАП – Варна.

Жалбоподателят твърди, че решението за отказ е неправилно и незаконосъобразно. Сочи, че неправилно административният орган е отказал издаване на исканото удостоверение. Оспореното решение е индивидуален административен акт, с който се отказва издаване на документ от значение за признаване, упражняване или погасяване на права или задължение на заинтересованото лице. Отказът по чл. 91 от ДОПК следва да съдържа мотиви за издаването му. В случая, е посочено, че И. не попада в нито една от хипотезите на чл. 4 от ЗДДФЛ, без да са изложени мотиви за това. Искането за издаване на документ е подадено с цел да послужи пред Република Ирландия. Органът издал отказа е коментирал единствено разпоредбите на ЗДДФЛ, не е анализирана Спогодбата между Правителството на Република България и Правителството на Ирландия за избягване на двойното данъчно облагане и предотвратяване на отклонението от облагане на данъци на доходите и печалбите от прехвърляне на имущество, /наричана по-долу само СИДДО/. Спогодбата урежда по метода на изключване множество хипотези, една от които определя чл. 4, т.2, б.“в“ от нея, че ако лицето обичайно пребивава в двете държави или в нито една от тях, водещо е гражданството му, което го определя за местно лице, на тази държава, чийто гражданин е. Съгласно чл. 75 от ЗДДФЛ в случая следва да намерят приложение разпоредбите на СИДДО, съгласно която И. е местно лице. Липсата на мотиви в оспорения акт, налагат неговата отмяна. Административния орган е задължен да изследва хипотезите посочени в СИДДО и едва, ако установи, че тя е неприложима да приложи местния закон. Местните физически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в България и в чужбина, а чуждестранните физически лиза – само за придобити доходи от източници в България. Ако една държава упражнява правото си да облага местно физическо лице, което е обект на данъчна дискреция и на друга държава е налице колизия, който в случая е решен с ратифицираната със закон СИДДО. Сочи, че И. подлежи на облагане в България, той е гражданин на страната, има постоянен адрес в България. В спогодбата се съдържа разпоредба, съгласно която следва да се издаде удостоверение за местно лице на И.. Отделно от това поддържа, че жалбоподателят е местно лице и съгласно чл. 4, ал.1 т.1 от ЗДДФЛ, в хода на производството не е доказано, че е налице липса на център на жизнените интереси на лицето в страната. Не може да се вменява в тежест на лицето да установява отрицателен за него факт. Доказателствената тежест за посоченото обстоятелство е на ответника. Действително И. няма собственост на територията на България, не е извършвал трудова и стопанска дейност в страната. Лицето е заминало за САЩ с учебна виза, със срок на валидност до 2026 г. към момента на подаване на искането И. не работи в САЩ, не е придобил имот, не извършва стопанска дейност. Родителите и сестрата на доверителя живеят и работят в България и притежават имущество. И. няма друг център на жизнени интереси. Заминаването му в САЩ с цел обучение, не променя жизнените му интереси. По изложените доводи моли да се отмени оспорения акт като незаконосъобразен и да се разпореди издаването на искания документ. В с.з. процесуалния представител на жалбоподателя поддържа жалбата на посочените в нея основания. Счита, че водещото материално право е това на СИДДО. От събраните по делото доказателства по безспорен начин е установено, че центърът на жизнените интереси на И. е в България. Моли да се отмени акта, като постановен в противоречие с материалния закон и да се извърши исканата административна услуга, претендира присъждане на разноски.

Ответникът - директорът на ТД на НАП – Варна, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата. В депозирани писмени бележки с.д. № 15297/2023 г. сочи, че решенето е правилно и законосъобразно. Оспорва доводите на жалбоподателя, че не са анализирани нормите на закона и СИДДО. За да отговаря лицето на критериите по чл. 4, ал.1 от СИДДО, то следва да покрива поне един от критериите на чл. 4 от ЗДДФЛ. Излага доводи, че И. е български гражданин, но няма качество местно лице, съгласно чл. 4 от ЗДДФЛ и не подлежи на облагане в страната, поради което не може да се приложи и спогодбата. В хода на производството е доказано, че центърът на жизнените интереси на лицето не е в страната, не е приложима и нормата на чл.4, т.2, б. “в“ от СИДДО, по отношение на гражданството до колкото като изискване е заложено лицето в съответствие с разпоредбите на ал.1 да е месно лице по смисъла на чл.4 от ЗДДФЛ, за да се приложат разпоредбите на СИДДО, следва лицето да отговаря на поне едно условие, заложено в чл. 4 от ЗДДФЛ, тъй като същите са дадени алтернативно. Прави искане да се отхвърли жалбата и да се присъди юрисконсултско възнаграждение. В с.з. процесуалния представител на ответника поддържа жалбата.

Съдът, като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 95, ал. 1 ДОПК, от надлежна страна, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна.

От данните по административната преписка се установява, че е депозирано искане за издаване на удостоверение за местно лице, вх. № 1918/28.08.2023 г. от К.П.И.. В искането е посочено, че адресът на лицето е гр. Варна, ***Посочено е, че удостоверението следва да послужи в Ирландия. Отразено е, че лицето от 1.01.2023 г. до 28.08.2023 г. общо 240 дни пребивава в САЩ. И. няма съпруга, деца, които живеят в България. Разполага с постоянно жилище както в България, така и в чужбина. Не притежава недвижимо имущество в чужбина и в България. През 2023 г. е трайно установен в България и че е изпратен в чужбина от българската държава или български работодател.

В хода на административното производство са изготвени справка за обща регистрация на задължено лице, справка за осигуряването на лицето – в която липсват данни И. да се осигурява. Приложена е и справка за актуално състояние на всички трудови договори, видно от които от 2014 г. до 14.08.2021 г. И. е имал сключени трудови договори с шестима работодатели. От 1.01.2022 г. до 29.08.2023 г. липсват данни в ТД на НАП лицето да е осигурявано, не са налице и данни за изплатени доходи, различни от трудова дейност, както и доходи от трудова дейност.

На 28.08.2023 г. е постановено решение за отказ изх.№ 1918, издадено от главен инспектор по приходите в ТД на НАП Варна за издаване на удостоверение за местно лице за 2023 г. За да постанови акта, издателя е приел, че през 2023 г. не е налице нито един от критериите предвидени в чл. 4 от ЗДДФЛ, въз основа на които може да се определи едно лице като местно за данъчни цели. И. не е пребивавал повече от 183 дни във всеки дванадесетмесечен период в България, центърът на жизнените интереси на лицето не се намира в България, лицето не е изпратено в чужбина от българската държава, от нейни органи, от български предприятия. Съгласно чл. 5 от ЗДДФЛ, лицата , които не са местни се определят като чуждестранни за целите на закона. По изложените доводи е постановен отказ за издаване на исканото удостоверение.

Издадения акт е изпратен на И. с известие за доставяне, което е върнато с отметка, че пратката не е потърсена.

На 29.09.2023 г. е депозирана жалба от К.И. срещу решението за отказ. Приложена е и декларация за приспадане на общ доход от годишната лихва, подадена в Ирландия, попълнена от инвестиционен посредник. Съгласно декларацията, депозирана от И., същия е декларирал, че не е местно лице за целите на данъчното облагане в Ирландия, не получава лихви във връзка с търговия или стопанска дейност, която се извършва в Ирландия. Посочил е, че е гражданин на България. Декларирал е, че има право на освобождаване съгласно Споразумение за избягване на двойното данъчно облагане.

На 5.10.2023 г. е издадено решение по жалба срещу отказ за издаване на документ № 186, директорът на ТД на НАП – Варна приел, че жалбата е допустима. Посочил, че по подадено искане от И., което да послужи в Ирландия е извършена проверка, при която е установено, че И. не може да се приеме за местно лице. Анализирал нормите на чл. 8, ал.1 от ЗДДФЛ и събраните в хода на производството доказателства, като формирал извод, че макар и лицето да има постоянен адрес на територията на България, центърът на жизнените му интереси не е в страната, тъй като не е осъществявал трудова дейност, не е пребивавал повече от 183 дни в България през 2022 г. и 2023 г., няма съпруга и непълнолетни деца, не е осигуряван. По изложените доводи жалба вх. № 48191/29.09.2023 г., подадена от К.И. е оставена без уважение.

Решението е съобщено на И. на 9.10.2023 г.

В хода на съдебното производство са представени: разписка към НАП, с която И. е внесъл дължимите задължения към НЗОК. Представен е фиш за начислено трудово възнаграждение, издаден от МБАЛ „Св. Анна“ на лицето Полина Иванова – сестра на жалбоподателя. Представено е извлечение от ТР, съгласно което Петър И.И. – баща на жалбоподателя има регистриран ЕТ от 1999 г. Съгласно служебна карта – Красимира Иванова – майка на К.И. работи в гр. Добрич. Представени са самолетни билети, от 22.12.2023 г. и за 23.12.2023 г. закупени от жалбоподателя, съгласно които същия пътува от Чикаго до България. Жалбоподателят има издадена студентска виза F1 от САЩ. Съгласно НА № 192/2008 г. родителите на жалбодателя имат имот, находящ се в гр. Варна, на който адрес е регистриран и К.И.. Видно от удостоверение за съпруг и родствени връзки, жалбоподателя е с баща Петър И., майка Красимира Иванова и сестра Полина Иванова.

При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 95, ал. 1 ДОПК, от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, тя е и основателна.

В случая се оспорва отказ за издаване на удостоверение за местно лице.

Оспореното решение е изготвено в изискуемата писмена форма. Въпреки това, съдът намира, че обжалваният акт е издаден в противоречие с материалноправните разпоредби на закона.

Съгласно чл. 3 от ЗДДФЛ данъчно задължени лица по този закон са: 1/ местните и чуждестранните физически лица, които са носители на задължението за данъци по този закон; 2/ местните и чуждестранните лица, задължени да удържат и внасят данъци по този закон.

Съгласно чл. 4, ал.1 от ЗДДФЛ, местно физическо лице, без оглед на гражданството, е лице: 1/ което има постоянен адрес в България, или 2/ което пребивава на територията на България повече от 183 дни през всеки 12-месечен период, или 3/ което е изпратено в чужбина от българската държава, от нейни органи и/или организации, от български предприятия, и членовете на неговото семейство, или 4/ чиито център на жизнени интереси се намира в България. За целите на ал.1, т.2 лицето се смята за местно за годината, през която пребиваването надхвърли 183 дни. Денят на излизане и денят на влизане в страната се смята поотделно за дни на пребиваване в страната – ал.2. Съгласно ал.4 на с.р., за целите на ал.1, т.4 центърът на жизнените интереси се намира в България, когато интересите на лицето са тясно свързани със страната. При тяхното определяне могат да се вземат предвид семейството, собствеността, мястото, от което лицето осъществява трудова, професионална или стопанска дейност, и мястото, от което управлява собствеността си. Съгласно ал.5, не е местно физическо лице лицето, което има постоянен адрес в България, но центърът на жизнените му интереси не се намира в страната.

Съгласно чл. 5 от ЗДДФЛ, чуждестранни физически лица са лицата, които не са местни лица по смисъла на чл. 4.

Съгласно чл. 6 от ЗДДФЛ, местните физически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в Република България и в чужбина. Съгласно чл. 7 от ЗДДФЛ, чуждестранните физически лица са носители на задължението за данъци за придобити доходи от източници в Република България.

От изложеното следва, че българският закон за облагане доходите на физическите лица е възприел по отношение на местните лица универсалния принцип на облагане – на т.н. световен доход и имущество, като обхваща облагането на всички доходи и имущества на физическите лица, независимо от това къде са изплатени и се намират, а за чуждестранните лица – териториалния принцип, като се обхващат имуществата и доходите с източник от България. Прилагайки тези два принципа е възможно едно лице да бъде обложено с подобни по вид данъци в две или повече държави, поради което разпределянето на данъчната тежест и конкуренцията между данъчните закони на различните държави, се урежда посредством спогодбите за избягване на двойното данъчно облагане на доходите и имуществото.

В конкретния случай действа сключена между правителството на Република България и правителството на Ирландия Спогодба за избягване на двойното данъчно облагане и предотвратяване отклонението от облагане с данъци на доходите и печалбите от прехвърляне на имущество, ратифицирана със закон, приет от Народно събрание и обнародван в ДВ, бр. 108 от 29.12.2000 г., /наричана по-долу само СИДДО/.

Съгласно чл. 4, т.1 от СИДДО, за целите на тази спогодба понятието "местно лице на едната договаряща държава“ означава всяко лице, което съгласно законодателството на тази държава подлежи на данъчно облагане в нея поради своето местожителство, местопребиваване, място на управление, място на учредяване или всеки друг критерий от подобно естество и също включва тази държава и всеки неин орган на местна власт. Този термин обаче не включва лице, което подлежи на данъчно облагане в тази държава само по отношение на доходи от източници в тази държава. Т.2 от същата норма сочи, че ако в съответствие с разпоредбите на ал. 1 едно физическо лице е местно лице и на двете договарящи държави, неговото положение се определя, както следва: а) то се счита за местно лице само на тази държава, в която разполага с постоянно жилище; ако то разполага с постоянно жилище в двете държави, то се счита за местно лице само на тази държава, с която има най-тесни лични и икономически връзки (център на жизнени интереси); б) ако държавата, в която се намира центърът на жизнените му интереси, не може да бъде определена или ако то не разполага с постоянно жилище в нито една държава, то се счита за местно лице на държавата, в която обичайно пребивава; в) ако то обичайно пребивава в двете държави или в нито една от тях, то се счита за местно лице на държавата, на която е гражданин; г) ако то е гражданин и на двете държави или на нито една от тях, компетентните органи на договарящите държави ще разрешат въпроса чрез взаимно споразумение.

С оглед така регламентираните в ЗДДФЛ и СИДДО правила за определяне на понятието "местно лице", настоящият съдебен състав преценява за неправилен извода на органите по приходите, че за 2023г. жалбоподателят не е местно лице за България.

От събраните по делото доказателства е видно, че жалбоподателят има постоянен адрес в България, който факт не е спорен между страните. Лицето ползва жилище в гр. Варна от 2008 г. Представеното копие от виза, издадена от САЩ налага извод, че лицето се обучава в САЩ, а не работи. И. за 2023 г. е внесъл дължимите задължения към НЗОК. Родителите и сестрата на И. живеят и работят в България. Жалбоподателят редовно пътува до България, поддържа връзка с роднините си, които живеят и работят в страната. При цялостна оценка на представените доказателства, съдът приема, че центърът на жизнени интереси на И. е в България и интересите на лицето са тясно свързани със страната. В тази връзка съдът прецени положението на лицето, същия е студент, несемеен, роднините на лицето са в страната, като същия поддържа редовна връзка с тях, поради което е налице хипотезата на чл. 4, ал.1 от ЗДДФЛ.

Като е стигнал до обратните изводи, органът по приходите е постановил едно неправилно и незаконосъобразно решение за отказ в противоречие с доказателствата по делото и материалния закон, което следва да бъде отменено. На основание чл. 96 от ДОПК преписката следва да се изпрати на ответника за издаване на удостоверение за местно лице.

При този изход на спора, присъждане на разноски на ответника не се следва. Жалбоподателят има право на разноски, които са своевременно заявени. На основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК ответникът следва да заплати на жалбоподателя направените по делото разноски в размер общо на 310, 00 лв., от които на 10, 00 лв. – заплатена държавна такса, и адвокатско възнаграждение в размер на 300, 00 лв. по договор за правна защита и съдействие от 31.10.2023 г.

Водим от горното и на основание чл. 96 от ДОПК, съдът

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалба на К.П.И., с ЕГН **********, от гр. Добрич, депозирана чрез адв. С., решение за отказ за издаване на удостоверение за местно лице № 1918/28.08.20223 г. на орган по приходите при ТД на НАП – Варна, потвърдено с решение № 186/5.10.2023 г. на директора на ТД на НАП – Варна.

ИЗПРАЩА преписката на орган по приходите при ТД на НАП – Варна за издаване на удостоверение за местно лице, по искане вх. № 1918/28.08.2023 г., депозирано от К.П.И..

ОСЪЖДА Териториална дирекция на НАП – Варна да заплати на К.П.И., с ЕГН **********, от гр. Добрич, сумата от 310 /триста и десет/ лева разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

	Съдия: