№ 1213
гр. София, 09.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Албена А.а
Членове:Нели С. Маринова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20211100514262 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение от 07.09.2021 г., постановено по гр. дело № 48985/2020 г. по
описа на Софийския районен съд, е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422
ГПК от „К.И. И. БГ“ЕАД иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено
по отношение на Д. А. Г., че съществува вземане в размер на 15 964,20 лв. –
по Договор за потребителски кредит, сключен на 13.01.2012 г., ведно със
законната лихва, считано от 20.03.2019 г. до изплащане на вземането, за която
сума има издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 15969/2019 г.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца „К.И. И.
БГ“ЕАД, с която се обжалва същото в цялост. Релевират се оплаквания за
неправилност, и незаконосъобразност на решението, както и противоречие с
практиката на ВКС и съдилищата. Въззивникът посочва, че
първоинстанционният съд неправилно е приел, че липсва подписан договор за
кредит между страните. Поддържа, че към момента на сключване на
процесния договор, съдържащ 4 бр. страници, не е съществувало изискването
по чл. 11, ал.2 ЗПК, която е била приета през 2014 г. Твърди, че всички
документи по делото са представени във вид, който не позволява разкриване
на търговска тайна на дружеството и личните данни на трети лица. Счита, че
от същите става ясно, че цесията е валидна и обхваща и процесното вземане.
Заявява, че първоинстанционният съд при преценка на дължимите суми не е
отчел приспаднатата част от кредита поради плащане от страна на длъжника в
размер на 5 600 лв. Поддържа, че към датата на сключване на договора чл. 10
1
от ЗПК не е предвиждал и изискване за размера на шрифта на договорите за
потребителски кредити. Излага довод, че при недоказаност на предсрочната
изискуемост на кредита, първоинстанционният съд е следвало да уважи иска
за вноските с настъпил падеж, съгласно ТР №8/2019 г. по т. дело № 8/2017 г.
на ОСГТК на ВКС. Предвид изложеното моли въззивният съд да отмени
обжалваното решение и да уважи предявения от ищеца иск. Претендира
разноски.
В срока по чл. 263 ГПК въззивникът Д. А. Г. е депозирал отговор на
въззивната жалба, с който оспорва същата като неоснователна. Излага
становище, че първоинстанционният съд правилно е приел, че по делото не се
установява какви точно вземания на ищеца са били цедирани. Релевира
доводи, че дори съдът да е разгледал иска за изискуемите вноски, то е
следвало да бъде установено от страна на ищеца за кои вноски е настъпил
падежът и съответно са станали изискуеми. С оглед изложеното въззиваемият
моли въззивния съд да постанови решение, с което да отхвърли подадената
въззивна жалба и да потвърди първоинстанционното решение.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа страна следното:
Районният съд е бил сезиран с иск по чл. 79 ЗЗД, предявен по реда на
чл. 422 ГПК за признаване за установено по отношение на Д. А. Г., че
съществува вземане в размер на 15 964,20 лв. по Договор за потребителски
кредит, сключен на 13.01.2012 г., ведно със законната лихва, считано от
20.03.2019 г. до изплащане на вземането. Ищецът твърди, че между ответника
и „У.К.Ф.“ ЕАД е бил сключен договор №793706 за отпускане на за
потребителски кредит в размер на 23 350,40 лв., от които 20 000 лв. главница,
600 лв. такси и комисиони и застрахователна премия в размер на 2 750,40 лв.
По указания на въззивния съд, ищецът е уточнил, че претендира главница в
размер на 15 964,20 лв. Твърди, че кредитополучателят се е задължил да
погаси заеманата сума на 120 равни анюитетни вноски, всяка от които в
размер на 328,30 лв. първа падежна дата 21.02.2012 г., а общата сума, която
следвало да бъде върната в края на периода е била в размер на 39 396 лв.
Ищецът поддържа, че кредитополучателят е направил 27 вноски за
погасяване на задължение в размер на 8 982,13 лв., от които 59,57 лв.
представлявали начислени лихви за просрочие. Заявява, че съгласно чл.16, ал.
2 от приложимите между кредитора и длъжника общи условия за
предоставяне на потребителски паричен кредит, кредиторът е имал право да
обяви за предсрочно изискуем предоставения кредит при неплащане на две
последователни погасителни вноски, която хипотеза е била налице между
страните вследствие на преустановяване на плащането на дължимите вноски
от страна на ответника. Твърди, че на 15.12.2014 г. между „У.К.Ф.“ ЕАД и
ищеца „К.И. И. БГ“ЕАД е бил сключен договор за цесия, по силата на който
процесното вземане е било прехвърлено на последното дружество. Твърди, че
цедентът е упълномощил цесионера да уведоми длъжника за прехвърляне на
2
вземането, което било сторено на 04.02.2015 г. Посочва, че след датата на
цесията длъжникът е направил девет плащания за погасяване на
задълженията си в общ размер на 5 600 лв. по сметката на цесионера - „К.И.
И. БГ“ЕАД. Посочва, че при случай, че съдът приеме, че длъжникът не е бил
уведомен надлежно за сключения договор за цесия, да се приеме, че същият е
уведомен за него с подадената искова молба. Поддържа, че за претендираната
сума е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК по ч. гр. дело № 15969/2019 г. Предвид изложеното моли районния съд
да приеме за установено, че ответникът дължи претендираната сума.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът Д. А. Г. е депозирал отговор на
исковата молба, с който оспорва иска като недопустим и неоснователен.
Поддържа, че подаденият иск по реда на чл. 422 ГПК е просрочен. Заявява, че
не оспорва плащането на сумата от 8 982,13 лв. към цедента и 5 600 лв. към
цесионера – ищец. Оспорва предявената претенция по размер. Поддържа, че е
погасил всички дължими по договора суми. Посочва, че не са представени
доказателства за обявяване предсрочната изискуемост на кредита. Заявява, че
не оспорва цедирането на вземането, но счита, че не е ясно какво точно е било
цедирано – дали цялото вземане или само части от него. Моли съда да
прекрати производството като недопустимо. При условията на евентуалност
моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Видно от договор за отпускане на потребителски паричен кредит, на
13.01.2012 между страните е бил сключен договор за потребителски кредит по
смисъла на ЗПК, по силата на който кредиторът „У.К.Ф.“ АД се е задължил да
предостави паричен заем в размер на 20 000 лв. на Д. А. Г., който се е
задължил да върне сумата на 120 равно месечни вноски в размер на 328,30
лв., като първата от тях е станала изискуема на 21.02.2012 г. Към договора за
потребителски кредит е приложен декларация за приемане на застраховането
и общите условия по програма „кредитна протекция плюс“ и сертификат за
застраховка „Кредитна протекция плюс“ № 793706 и стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителския кредит,
съгласно който размерът на кредита е 23 350,40 лв., а подлежащата на
връщане сума е в размер на 39 396 лв. В сертификата е посочено, че размерът
на годишния лихвен процент е фиксиран лихвен процент 11,500 %, а
годишния процент на разходите е 12,85 %. Посочено е, че част от кредита е и
еднократната такса за отпускане на кредита в размер на 600 лв.
Видно от приложено платежно нареждане от 16.01.2012 г. заемът в
размер на 20 000 лв. е преведен по сметката на Д. А. Г.. Видно от уведомление
за извършено прехвърляне на вземане изх. № 23/01.06.2015 г. на 04.02.2015 г.
длъжникът Д. Г. е уведомен лично за извършената цесия между кредитора -
цедент „У.К.Ф.“ АД и цесионера „К.И. И.“ ЕАД с договор за продажба и
прехвърляне на вземания, сключен на 15.12.2014 г. Че длъжникът е бил
уведомен за извършената цесия следва и от обстоятелството, че същият е
извършил плащане по сметката на цесионера на стойност 5 600 лв. С
приложение № 1 са описани вземанията, предмет на договора за цесия, сред
които е посочен и вземане № 793706 срещу Д. А. Г., ЕГН **********, като е
посочено, че към датата на цесията главницата по договора е в размер на
3
20 287,06 лв., а лихвата в размер на 1 277,14 лв. или в общ размер 21 564,14
лв. С приложение № 2 приемо-предавателен протокол е удостоверено, че
всички договори кредит и другите документи са предадени на цесионера. По
делото е приложено и уведомление за извършено прехвърляне на вземания,
адресирано от цесионера до длъжника Д. Г., за което обаче няма данни да са
връчени на ответника.
С оглед на така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо
съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите,
заявени с въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.
Предявен е положителен установителен иск от „К.И. И. БГ“ЕАД по чл.
422 ГПК, вр. 79 ЗЗД за признаване за установено по отношение на Д. А. Г., че
дължи сума в размер на 15 964,20 лв. по Договор за потребителски кредит,
сключен на 13.01.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 20.03.2019 г.
до изплащане на вземането, прехвърлено с договор за цесия от 15.12.2014 г.
на ищеца - цесионер.
За уважаване на иска е необходимо ищецът да докаже, че е бил сключен
валиден договор за потребителски кредит, както и че вземането по договора е
било прехвърлено с договор за цесия и съобщаване на станалото прехвърляне
на вземанията по процесния договор. В тежест на ответника е да установи
факта на погасяване на вземането на ищеца.
По отношение на първия елемент, а именно валидно сключен договор за
кредит, настоящата инстанция намира следното:
Между страните не е спорно, а и се установява от приложените писмени
доказателства, че на 13.01.2012 между ответника и „У.К.Ф.“ АД е бил
сключен договор за потребителски кредит по смисъла на ЗПК, по силата на
който кредиторът се е задължил да предостави паричен заем в размер на
20 000 лв. на Д. А. Г., който се е задължил да върне сумата на 120 равно
месечни вноски. Ответникът не оспорва обстоятелството, че е получил сумата
по кредита, както и че вземането е било прехвърлено с договор за цесия на
ищцовото дружество.
Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК, съдът служебно следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Предвид датата, на
която е сключен процесния договор, отношенията между страните се
регулират от Закона за потребителски кредит, с действаща редакция ДВ бр.
91 от 20.11.2012 г., в сила от 1.01.2013 г. Действащата тогава разпоредба на
чл. 10 ЗПК предвижда, че договорът за потребителски кредит се сключва в
4
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, в два екземпляра - по
един за всяка от страните по договора с предвиденото по чл. 11 ЗПК
съдържание. Съгласно действащата към тази дата редакция на чл. 22 ЗПК,
когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и
чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Видно от съдържанието на така цитираните разпоредби, към тази дата
българският закон не поставя изискване за шрифт на текста на
потребителските договори. Такова изискване не е предвидено и в
европейското законодателство, което има примат пред националното - дело
C-535/20 на СЕС.
Това, което предвижда императивно законът обаче е изискването по чл.
11, ал.1, т 9. лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и
индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими
лихвени проценти; и по т. 10. - годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Видно от приложения към делото
договор за кредит, както и приложенията към него, същият е сключен в
писмена форма и е подписан от двете страна следователно е спазено
изискването по чл. 10 ЗПК. Не е спазено обаче изискването по чл. 11, ал. 1, т.
9 и т. 11 от ЗПК за посочване на условията за прилагането на лихвения
процент и за изготвяне на погасителен план, съдържащ информация за
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми. Дори при фиксиран лихвен процент, следва да има яснота
относно начина на изчисление на възнаградителната лихва - на база на целия
размер на кредита към датата на неговото сключване, на база на остатъчната
част от главницата при нейното последователно изплащане или по някакъв
друг начин. В случая погасителният план съдържа разбивка на погасителните
вноски на главница и лихви, от която не става ясно за потребителя какъв е
начина на изчисляване на възнаградителната лихва, върху каква сума и за
какъв период се начислява - върху остатъчния размер по кредита, върху
конкретната вноска или по друг начин, с което се нарушават правата на
потребителя. По този начин той не е информиран, към момента на сключване
на договора, с всяка вноска по кредита, която би извършил, каква част от
задълженията погасява и каква част остава непогасена. Без детайлна разбивка
на погасителните вноски е невъзможно да се установи по какъв начин е
начислена лихвата по кредита за всяка вноска и как е формиран
претендирания от жалбоподателя размер.
Макар и поначало нищожността на отделните части да не влече
нищожност на целия договор, в случая е налице хипотезата на специалната
разпоредба на чл. 22 ЗПК, в който случай, съгласно чл. 23 ЗПК потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
5
разходи по кредита. Следователно, потребителят не дължи заплащане на
възнаградителни лихви въз основа на процесния договор, както и еднократна
такса в размер на 600 лв. Дължима по договора се явява чистата стойност на
кредита, равняваща се на 20 000 лв., както и застрахователната премия в
размер на 2 750,40 лв. или в общ размер 22 750,40 лв.
Страните не спорят, че ответникът е погасил чрез плащане 27 вноски в
общ размер на 8 982,13 лв., както и че е платил още 5 600 лв. на цесионера
след като е бил уведомен за извършената цесия. Следователно ответникът е
направил плащане по кредита в общ размер 14 582,13 лв. При въведеното от
ответника твърдение за извършено плащане, с което е погасено цялото
вземане, в негова тежест е да докаже този факт. По делото обаче не са
събрани други доказателства, от които да следва такъв извод. Следователно,
настоящата инстанция намира, че искът на ищеца е основателен и следва да
бъде уважен в доказания размер за разликата 8 168,27 лв., а в останалата част
следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.
По разноските:
Разноските се определят пропорционално на уважената и отхвърлената
част на иска за заповедното производство, за исковото производство, в това
число за първата и въззивната инстанция, както и разноски по в. ч. гр. дело
№16935/2019 г.
Ищецът по делото претендира разноски, както следва: 1./за исковото
производство пред първата инстанция - 450 лв. юрисконсултско
възнаграждение, което предвид възражението за прекомерност на ответника,
следва да бъде намалено на 360 лв., съгласно чл. 25, ал.1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ и държавна така в размер на 319,28 лв. 2./ за
заповедното производство сумата от 319,28 лв. за държавна такса и 50 лв.
юрисконсултско възнаграждение. Предвид изхода от спора ответникът
/въззиваем по настоящото дело/ следва да бъде осъден да заплати на
въззивника сумата от 209,78 лв. юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното и заповедното производство и 326,57 лв. за държавна
такса или въззиваемият дължи на въззивника разноски в общ размер 536,35
лв. за първоинстанционното исково и заповедно производство.
Разноските за въззивното производство, съобразно изхода от спора,
следва да се разпределят по следния начин: въззиваемият следва да бъде
осъден да заплати на въззивника разноски за юрисконсултско възнаграждение
в размер на 209,78 лв., изчислен по реда на чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащане на правната помощ и държавна такса за депозираната въззивна
жалба в размер на 163,36 лв. или в общ размер 373,14 лв. Въззивникът следва
да бъде осъден да заплати на въззиваемия разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 492,24 лв., който се явява пропорционален на
отхвърлената част на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. чл.7, ал.2, т. 4 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /изм. и доп. ДВ. бр.68 от 31 юли 2020г./ и съобразено
възражение за прекомерност от страна на въззивника.
6
Воден от горното, СЪДЪТ:
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение от 07.09.2021 г., постановено по гр. дело №
48985/2020 г. по описа на Софийския районен съд, в частта, в която е
отхвърлен иска за сумата от 8 168,27 лв., както и в частта, в която ищецът е
осъден да заплати на ответника разноски в размер на 1130,50 лв. и вместо
това постановява:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Д. А. Г., ЕГН **********, с адрес:
гр. София, ул. „******* дължи на „К.И. И. БГ“ ЕАД, ЕИК *******, адрес: гр.
София, бул. „******* *******, Бизнес център – ******* на основание чл. 422
ГПК , вр. чл. 79 ЗЗД сумата от 8 168,27 лв. /осем хиляди сто шестдесет и
осем лева и двадесет и седем стотинки/, представляваща неплатени месечни
вноски по договор за потребителски кредит на 13.01.2012 г., сключен между
Д. Г. и „У.К.Ф.“ АД, което вземане е цедирано на „К.И. И. БГ“ ЕАД, ЕИК
******* с договор за цесия от 15.12.2014 г. , ведно със законната лихва,
считано от датата на заявление вх. №3020303/20.03.2019 г. до окончателното
погасяване на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.
гр. дело № ********* г. по описа на Софийския районен съд, 25 състав.
ОСЪЖДА Д. А. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „*******
да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на „К.И. И. БГ“ ЕАД, ЕИК *******,
адрес: гр. София, бул. „******* *******, Бизнес център – ******* сумата от
909,49 лв. /деветстотин и девет лева и четиридесет и девет стотинки/ -
разноски по делото
ОСЪЖДА „К.И. И. БГ“ ЕАД, ЕИК *******, адрес: гр. София, бул.
„******* *******, Бизнес център – ******* да заплати на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК на Д. А. Г., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „*******
сумата от 492,24 лв. /четиристотин деветдесет и два лева и двадесет и
четири стотинки/ - разноски за процесуално представителство пред
въззивната инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7