Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 25.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на пети март две хиляди двадесет
и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.
с. ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при участието
на секретаря Елеонора Георгиева, като разгледа докладваното от
съдия Иванка И. гр. дело № 15038 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК.
С решение № 194637 от 16.08.2019 г., постановено по
гр. д. № 5736/2018 г. по описа на СРС, III ГО, 88 състав, са отхвърлени предявените искове от И.Ч.
и Д.И.Ч. срещу В.Д.Ч., А.С.Ч. и С.В.Ч., с правно основание чл.31, ал.2 ЗС – за
заплащане при равни квоти на всеки от ищците обезщетение за лично ползване на
общата вещ в размер на по 1 875 лв. за периода 01.01.2016 г. – 25.01.2018 г. и
в размер на по 75 лв. на месец за всеки от ищците за периода от датата на
подаване на исковата молба – 25.01.2018 г., до окончателното изплащане. Ищците
са осъдени да заплатят на ответниците сумата от 950 лв., на основание чл.78,
ал.3 ГПК, представляваща разноски по делото.
Срещу постановеното съдебно решение е депозирана
въззивна жалба от ищците И.Ч. и Д.И.Ч., с която го обжалват изцяло. Излагат
съображения, че обжалваното решение е необосновано и неправилно. Между страните
е установено с постановено съдебно решене наличието на съсобственост по
отношение на процесния недвижим имот. Неправилно решаващият съд е приел, че не
е налице надлежна покана по реда на чл.32, ал.2 ЗС, а исковата молба за
разпределение на ползването няма такава роля. Счита, че е налице активно
поведение, което недвусмислено отразява отношението към собствеността и в
достатъчно степен съставлява индиция за отправяне на покана, въпреки, че
документът не е озаглавен по този начин. Поддържа, че необосновано решаващият
съд е приел, че ответниците ползват имота. По делото е разпитан свидетеля С.,
който е запознат с имота и лицата, които живеят в него. От показанията му се
установява препятстването на достъпа до имота, като багажът на ищеца е бил
изваден, а автомобилът му е бил изместен. Макар тези действия да са извършени
на значително по – ранен период, те остават релевантни и към момента на
установяване на собствеността по съдебен ред. След като исковата молба
съставлява покана до ответника, то неправилно
отхвърлен предявеният иск за периода след предявяване на иска. Молят
съда да отмени обжалваното решение, като уважи изцяло предявеният иск.
Претендира сторените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор
на въззивната жалба от ответниците В.Д. Ч., А.С.Ч. и С.В.Ч., с който я
оспорват. Излагат съображения, че обжалваното решение е правилно и
законосъобразно. Считат, че е обоснован изводът на решаващия съд, че не е
налице писмена покана, отправена до тях, което е предпоставка за основателност
на предявените искове. Поддържат, че не са надлежно пасивно материално-правно
легитимирани да отговарят по предявения иск, тъй като понастоящем не са
собственици на процесния имот. По делото е представен нотариален акт № 152, том
LXXXIV, дело 16891/1993 г., от който се установява, че В. и А.
Ч.не са съсобственици на имота. Обосновано СРС е приел, че не установено
ответникът С.Ч. да е извършил действия или бездействия, с които да е осуетил
или възпрепятствал ползването на сутерена от страна на ищците. Липсват
доказателства С.Ч. да е извършил фактически действия, от които да се направи
извод, че е ползвал изцяло процесния имот по начин във вреда на ищците. Молят съда
да потвърди обжалваното решение. Претендират сторените по делото разноски.
СРС е сезиран със субективно, кумулативно предявени
искове с правно основание чл.31, ал.2 ЗС. Ищците твърдят, че по силата на
нотариален акт № 122 VIII, н. д. №
1428/1968 г. И.Ч. и неговият брат В.Д.Ч. са придобили от своята майка Н.К.Ч.
правото на строеж върху собственото й дворно място, находящо се в гр. София,
ул. „*****, стар № 12, за изграждане на двуетажна масивна сграда, застроена на
90 кв. м. Строежът на сградата е завършен пред 1974 г. Сградата представлявала
къща с два жилищни и един сутеренен етаж. След реализиране на учреденото право
на строеж всеки от братята е придобил в режим на съпружеска имуществена общност
собствеността върху един от жилищните етажи, като първият е за В.Ч. и съпругата
му А.Ч., а вторият етаж е за И.Ч. и неговата съпруга Д.Ч.. Сутеренният етаж е
останал общ между страните като етаж обслужващо помещение в сградата етажна
собственост. Независимо от това през 1993 г. А. и В. Ч.са продали на сина си С.Ч.
сутеренния етаж като отделен обект в сградата, който се състои от две складови
помещения, котелно и гараж, заедно със съответните идеални части от общите
части на сградата и правото на строеж. С влязло в сила съдебно решение,
постановено по гр. д. № 19256/2007 г. по описа на СРС, 35 състав, е прието за
установено между страните наличието на съсобственост върху сутеренния етаж на
сградата етажна собственост, тъй като същият се явява обслужващо помещение и
съгласно константната съдебна практика няма статут на самостоятелен обект. С
посоченото съдебно решение са признати за собственици на 1/2 ид. ч. от
сутеренния етаж, а всеки от тримата ответници притежава по 1/6 ид. ч. от него.
След влизане в сила на съдебното решение на 03.10.2014 г. ответниците не са им
осигурили достъп до имота и понастоящем са лишени от ползването му. В резултат
на това на 30.12.2015 г. са депозирали скова молба, въз основа на която е
образувано гр. д. № 81292/2017 г. по описа на СРС, 43 състав, с предмет –
разпределение на ползването. По посоченото дело не е налице постановено влязло
в сила съдебно решение, като на ищците не е осигурен достъп до имота.
Поддържат, че с предявената на 30.12.2015 г. искова молба са отправили писмено
искане по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС, тъй като в нея е изразена воля на ищците
да ползват имота, от което са лишени. Молят съда да постанови решение, с което
да осъди ответниците да им заплатят сумата от 150 лв. месечно, считано от
01.01.2016 г. до предоставяне на ползването. Претендират сторените по делото
разноски.
С молба – уточнение от 23.02.2018 г. ищците са
уточнили, че претендират разделно обезщетението за лишаване от ползване – по 75
лв. за всеки от ищците месечно, считано от 01.01.2016 г. до предаване на
ползването.
С молба – уточнение от 28.03.2018 г. ищците са
уточнили, че претендираното обезщетение е дължимо по равно от ответниците – по
25 лв. месечно от всеки един от тях. Размерът на обезщетението е общо 1 875 лв.
или по 625 лв., дължими от всеки ответник за периода 01.01.2016 г. – 25.01.2018
г.
С постъпилия в
срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответниците оспорват
предявените искове. Твърдят, че ответниците В. и А. Ч.не са пасивно
легитимирани по предявените срещу тях искове, тъй като не са съсобственици на
имота. С нотариален акт № 152, том LXXXIV,
дело 16891/1993 г., са прехвърлили част от сградата, находяща се на ул. „*****,
включително процесния сутеренен етаж, заедно с постройката към него на сина си С.Ч..
Твърдят, че не е налице надлежно връчена писмена покана, отправена от ищците до
ответниците, с която да претендират ползването, съответно обезщетение за
ползата, от която са лишени, относно процесния сутерен. Предявената на
30.12.2015 г. искова молба не може да се приеме като писмено искане по смисъла
на чл.31, ал.2 ЗС. Оспорват твърдението, че ищците са лишени от ползването на
имота и че не им е осигурен достъп до него. В производството по гр. д. №
81292/2017 г. по описа на СРС ищците спорят за начина на разпределяне на
ползването, което считат, че не означава, че достъпът им до сутеренния етаж е
осигурен. Те не живеят в сградата и не са предприелия каквито и да е действия
за осъществяване на правата, които претендират. Твърдят, че сутеренът на
сградата при първоначалното ъ изграждане през 1968 г. по силата на учредено
право на строеж на първия ищец и първия ответник е съдържал избени помещения до
извършване на пристрояване на сградата от първите двама ответници, както и че
към момента на пристрояването е възникнало помещение за гараж с необходимите
размери. Съсобственият сутерен е с площ около 90 кв. м., а след осъществяване
на пристройката площта му е увеличена. Твърдят, че пристроеният гараж не се
притежава в посочените в исковата молба квоти от страните. Достъпът до
сутеренния етаж е възможен само пред общото за сградата стълбище, а не пред
гаражната врата, тъй като предната част на гаража се намира в пристройката,
собственост на третия ответник.
С нотариален акт за суперфиция № 122, том VIII, дело № 1428/1968 г. от 10.04.1968 г. Н.К.Ч. е
отстъпила на синовете си И.Д.Ч. и В.Д.Ч. безвъзмездно правото да построят върху
нейното собствено дворно място, находящо в землището на гр. София, ул. „******,
парцел X, в кв.197 по плана на София, м. „Подуяне – Редута“, с
площ 328 кв. м., с посочени съседи. Правото на строеж е учредено за една
масивна двуетажна жилищна сграда, застроена на площ около 90 кв. м., съгласно
утвърден план, по който е издаден позволителен билет № 41 от 29.02.1968 г.
С нотариален акт № 152, том LXXXIV, дело 16891/1993 г., от 02.07.1993 г. В.Д.Ч. и А.С.Ч.
са продали на малолетния си син С.В.Ч. сутеренния етаж на процесната жилищна
сграда, заедно с втори гараж, застроен на около 20 кв. м.
С влязло в сила на 16.06.2014 г. съдебно решение №
1-1-6 от 04.02.2009 г., постановено по гр. д. № 19256/2007 г. по описа на СРС, I ГК, 35 състав, е признато за установено, на основание
чл.97, ал.1 ГПК, че И.Д.Ч. и Д.И.Ч. са собственици на основание реализирано
право на строеж на недвижим имот – 1/2 ид. ч. от сутеренен етаж на къща,
обозначен с букви АБВГДЕЖДА, отразени на скица към заключението на вещото лице
М. Манев, представляваща неразделна част от съдебното решение, състоящ се от
склад със светла площ от 9, 20 кв. м., вътрешен гараж със светла площ от 49 кв.
м., перално помещение със светла площ от 15.30 кв. м. и стълбищна площадка със
светла площ от 5. 50 кв. м. и коридор с площ от 4.50 кв. м., находящи се в
дворно място в гр. София, ул. „*****, съставляващо УПИ X-185 от кв.197 по действащия регулационен план на м.
„Подуяне – Редута“, гр. София, с площ 328 кв. м., по иск на И.Д.Ч. и Д.И.Ч.,
срещу В.Д.Ч., А.С.Ч. и С.В.Ч..
С искова молба вх. № 26650 от 30.12.2015 г. И. и Д. Ч.са
предявили срещу В., А. и С. Ч.иск с правно основание чл.32, ал.2 ЗС за
разпределяне ползването на процесния сутеренен етаж от къща, находяща се в
дворно място в гр. София, на ул. „*****, стар № 12, съставляващо УПИ X-185 от кв.197 по плана на м. „Подуяне – Редута“, с
площ 328 кв. м. В молбата са изложени твърдения за съсобственост между
страните, които притежават идеални части от сутерена поради характера си на
обслужващо помещение. Поради това, че липсва съгласие между съсобствениците по
отношение ползването и управлението на общата вещ, за ищците е налице правен
интерес от предявяване на иска по чл.32, ал.2 ЗС.
От заключението на вещото лице инж. А. В.Х.по
изслушаната пред СРС съдебно – техническа експертиза, се установява, че
средният пазарен наем за периода 01.01.2016 г. – 25.01.2018 г. да процесния
сутеренен етаж, определен по години, възлиза на 5 604 лв. Вещото лице е
включило в площта на сутерена гараж, който е пристроен впоследствие.
Експертното заключение е оспорено от ответниците.
От допълнителното експертно заключение се установява,
че съгласно архитектурния проект сутеренът се състои от четири помещения.
Достъпът до тях се осъществявал от коридор. Направена е промяна в
разпределението на сутерена, като едно от двете източни помещения и срещуположното
му западното помещение са обединени и в момента представляват гараж, с гаражна
врата към улицата. Средният пазарен наем за исковия период 01.01.2016 г. –
25.01.2018 г. за процесния сутеренен етаж, определен по години, възлиза на 3549
лв.
От показанията на разпитаната пред СРС свидетелка А.И.Ц.се
установява, че живее на ул. „*****, в близост до процента къща на А.Ч..***.
Свидетелката е ходила в къщата. Заедно с А. слизали в мазето, за да пушат през
зимата. От входната врата вляво имало
стълби, в ляво имало помещение като резервна кухня, пералня, шкафове, котле и
зимнина. Вдясно имало пространство под стълбите, друго мазе и насреща бил
разположен гаражът. А. и семейството й ползвали мазето вляво. На другото мазе
вратата била отворена заради влага. На гаража вратата също била отворена. Имало
възможност да се излиза и през гаража. Свидетелката ходила с А., когато тя й
давала инструменти. Вратата не била заключена. Вратите били отворени. Последно А.
й казвала да се затваря вратата, защото се появили плъхове, но вратата не се
заключвала. Имало достъп от етажите на сградата до мазето. Всеки, който искал,
можел да влезе там. А. или някой от семейството й не държали ключ от вратата.
Пред СРС е разпитан и свидетеля П.И.С.. От показанията
му се установява, че познавал ищците. Процесният имот се намирал на ул. „*****.
Имотът представлявал голяма къща на 4 етажа, сутеренен и тавански етаж. На
ищците е определен вторият етаж, който стопанисвали. Имали гараж, който
ползвали, както и 1/2 ид. ч. от сутерена, за който имали спор с ответниците.
Понастоящем сутеренът се ползвал от В.Ч. и семейството му. Те нямали достъп до
него. Така било от 8-10 години. Ползвали целия сутерен. В гаража държали
автомобил. Не разрешавали на свидетеля да паркира пред гаража по тази причина. В.
вдигал автомобила му два пъти оттам. Свидетелят познавал сградата отпреди 20
години. Не си спомня, когато е била на 2 етажа. Сутеренният етаж след
пристояването на сградата, бил увеличен с един метър. В момента имало спор за
това кой е собственик на пристройката. Можело да се влезе в сутерена от
входното стълбище и от гаражната врата. По стълбите можело да се влезе, но
вратите били заключени. Там влизали, само когато му отворела А. с вещото лице.
Автомобилът на И. и Д. бил изкаран на улицата и ключовете на гаража били сменени.
Вратата откъм стълбите също била заключена. Имало врата на приземния етаж, на
всяко едно помещение, които също били заключени. Имало 10 стъпала надолу.
При така установената фактическа обстановка, съдът
приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният съд
установи, че обжалваното съдебно решение е валидно.
По допустимостта на обжалваното съдебно решение съдът
приема следното:
С депозираната искова молба ищецът претендира
присъждане на обезщетение за период, който включва периода след завеждане на
делото до предаване владението върху имота. Решаващият съд е дал
законосъобразни указания до ищеца да уточни периода, за който претендира
обезщетение от ответниците, доколкото е недопустимо предявяване на иск за
обезщетение за бъдеще време. С постъпилите уточнителни молби, обсъдени по –
горе, ищецът е изпълнил указанията на съда, като е определил точен размер на
претендираните обезщетения към момента на завеждане на делото, както и
съответно претендираната сума от всеки един от ответниците. Върху така
определената цена на иска е внесена дължимата държавна такса.
В съставения доклад на делото съдът е очертал спорното
право, съобразно направеното уточнение от ищеца, като е посочено, че претендираното
обезщетение е до момента на завеждане на делото. В първото редовно открито
съдебно заседание страните не са заявили възражения срещу доклада на делото.
Същевременно с постановеното съдебно решение съдът се е произнесъл по иска за
заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на ищеца, определено към
момента на завеждане на делото, както и за обезщетение в размер на 75 лв. на
месец за всеки от ищците за периода от датата на подаване на исковата молба –
25.01.2018 г., до датата на предаване на фактическата власт върху частта от
съсобствената вещ.
Установеният принцип на диспозитивното начало в гражданския процес
ограничава пределите на решаващата дейност на съда в рамките на търсената
защита. Съгласно нормата на чл.6, ал.2 ГПК предметът на делото и
обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните. С обжалваното
решение съдът е излязъл извън рамките на търсената защита, като не е съобразил
депозираните от ищеца уточнителни молби, въз основа на които е съставен и
докладът на делото. По този начин решаващият
съд се е произнесъл извън рамките на търсената защита, т. е. постановил е
решение свръх петитум. Ето защо решението в тази му част се явява процесуално
недопустимо.
За пълнота на изложението следва да се отбележи, че
дори да се приеме, че независимо от направените уточнения на исковата молба, в
изпълнение на законосъобразните указания на съда и въпреки съставения доклад на
делото, спрямо който страните са нямали възражения, ищецът е поддържал и
първоначално заявеното си искане за присъждане на обезщетение от момента на
завеждане на делото до предаване на ползването на имота на ищеца, каквото
изявление не е направил, то решението в тази му част отново се явява процесуално
недопустимо.
Съгласно нормата на основание чл.124, ал.2 ГПК,
допустимо е осъждане на ответника да изпълни повтарящи се задължения, дори
тяхната изискуемост да настъпва след постановяване на решението. Правилото е
установено за защита на възникнали задължения, но чиято изискуемост настъпва в
един последващ предявяването на иска момент. В приложното поле на тази норма обаче
не попада вземането за обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС за период след
предявяването на иска. Неговото възникване е обусловено от настъпването в
бъдеще на правно релевантно за съществуването на дълга обстоятелство -
ползването на целия имот от ответниците, преценката за което не би могла да
бъде извършена предварително преди осъществяването му. В тази насока са разясненията,
дадени с решение № 218 от 18.03.2016 г. по т. д. № 3200/2014 г., на ВКС, ТК, І
ТО, постановено по реда на чл.290 ГПК, относно обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД, които следва да намерят приложение по аналогия и в разглеждания случай.
По изложените съображения и на
основание чл.270, ал.3 ГПК решението в частта, с
която е отхвърлен предявеният иск за заплащане на сумата в размер на по 75 лв.
на месец за периода от 25.01.2018 г. до датата на предаване на фактическата
власт върху частта от съсобствената вещ, следва да се обезсили. Не
е налице основание за прекратяване на производството по делото в тази му част,
доколкото претенция в този смисъл след депозиране на уточнителната молба
29.03.2018 г. не е поддържана от ищеца.
В
останалата част обжалваното решение е процесуално допустимо, поради което
следва да се разгледат релевираните доводи относно неговата правилност.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012
г. на ВКС, ОСГТК, по приложение правилата на чл.31, ал.2 ЗС, съсобствеността е
правно състояние, при което едновременното съществуване на няколко взаимно
свързани права на собственост на различни лица върху една и съща вещ поражда
специфични вътрешни отношения между съсобствениците по повод използването на
общата вещ, регламентирани в нормата на чл.31 ЗС. Употребеният в чл.31, ал.1 ЗС
термин „си служи“ е синоним на използвания в ал.2 на същия текст термин „се
използва лично“. Общата вещ се използва лично от оня съсобственик, която я
употребява такава, каквато е, за постигане на цели, за задоволяване на интереси
и нужди, съвместими с нейната природа и нейното нормално предназначение, без да
се разрушава, променя или уврежда субстанцията й и да накърнява свойствата й.
Правото на ползване на служещия си с общата вещ съсобственик, като фактическо
служене без получаване на доходи, е ограничено от конкуренцията на еднородните
права за ползване, които имат другите съсобственици. На основание чл.31, ал.1
ЗС собственикът може да си служи с общата вещ съобразно предназначението, което
тя е имала при възникването на съсобствеността и по начин да не пречи на
другите съсобственици за ди служат с нея според правата им.
В посоченото тълкувателно решение е дадено разяснение
също така, че ползващият съсобственик започва да пречи, когато друг съсобственик
е отправил искане да си служи с вещта, което е доведено до знанието на първия и
той не е отстъпил частта, съответстваща на дела на претендиращия или не му е
предоставил възможност да ползва общата вещ заедно с него. За да е налице лично
ползване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС, е без значение по какъв начин ползващият
съсобственик си служи с вещта – чрез непосредствени свои действия или чрез
трето лице, на което безвъзмездно той я е предоставил. Правно релевантно е, че
с действията си засяга правата на другите съсобственици, като им пречи да ги
реализират. Регламентираното в нормата на чл.31, ал.2 ЗС право на обезщетение
за лишаване от ползване съставлява средство за защита на лишените от възможност
пряко да си служат с общата вещ съобразно притежавания дял съсобственици и е
компенсация срещу неправомерното ползване на един от съсобствениците.
С влязло в сила съдебно решение е
установено по делото, че ищците притежават 1/2 ид. ч. от сутеренния етаж на
къщата, извън допълнително построения впоследствие гараж, по силата на
реализирано право на строеж на недвижим имот.
Спори се между страните в производството
относно обстоятелството дали ищецът е отправил писмена покана до ответниците за
заплащане на обезщетение за лишаването му от ползване на процесния имот
съобразно участието му в съсобствеността.
На основание чл.154, ал.1 ГПК в
доказателствена тежест на ищците е да ангажират доказателства за това
обстоятелство, в каквато насока е и съставеният доклад на делото по реда на
чл.146 ГПК. Жалбоподателите поддържат, че такова искане е отправено чрез
депозиране на исковата молба по иск с правно основание чл.32, ал.2 ЗС, за
разпределяне ползването на съсобствения сутеренен етаж от имота. В исковата
молба ищците са заявили фактическите обстоятелства, от които произтича
съсобственост между страните и притежаваните от тях 1/2 ид. ч. от него, като се
позовават на липа на съгласие между съсобствениците по отношение ползването и
управлението на общата вещ. В исковата молба обаче не са заявени твърдения, че
съсобствения сутеренен етаж се ползва единствено от ответниците, не е отправено
искане за предоставяне на възможност да ползват съсобствената вещ съобразно
обема на притежаваните от тях идеални части, както и не е отправено искане за
заплащане на обезщетение за лишаването им от ползване на съсобствената вещ. Ето
защо въз основа на тази искова молба не може да се обоснове извод, че ищците са
отправили писмено поискване до ответниците по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС. Други
доказателства в тази насока не са ангажирани. Заявяването на такава претенция
за първи път с исковата молба, въз основа на която е образувано производството
по делото, няма значение за спорното право, предвид заявения период на исковата
претенция, който изтича към момента на завеждане на делото.
Тъй като елементите от фактическия състав
следва да участват в условията на кумулативност, достатъчна е липсата и на един
от тях, за да бъде предявеният иск неоснователен.
За пълнота на изложението следва да се
отбележи също така, че ищците не са доказали също така и твърдението си, че
сутеренният етаж се ползва единствено от ответниците, които не са им
предоставили възможност да ползват общата вещ. Обоснован извод в тази насока не
може да се направи от показанията на разпитания по делото свидетел П.И.С., тъй
като същият няма преки и непосредствени впечатления относно ползването на
съсобствения имот през исковия период. Свидетелят е заявил при проведения
разпит, че е влизал в сутеренния етаж, когато вещото лице е извършвало оглед на
имота във връзка с възложената от съда задача. Отделно от това свидетелката А.И.Ц.е
дала показания, че сутеренния етаж не е заключен, като ответниците ползват един
от гаражите. Свидетелката има преки и непосредствени впечатления относно
обстоятелствата, за които е разпитана, тъй като често е посещавала процесния
имот. Ето защо съдът възприема показанията на свидетелката Цветкова. Ищците следва да изпълнят доказателствената си тежест
при условията на пълно, главно доказване. Същевременно ответниците провеждат насрещно
доказване, за да разколебаят сигурността, че претендираният факт е осъществен и
по този начин да осуетят пълното доказване, което следва да осъществи ищецът.
По изложените съображения въззивният съд
счита, че предявеният иск за заявения период 01.01.2016 г. – 25.01.2018 г. се
явява изцяло неоснователен.
Тъй като крайните изводи на двете
инстанции съвпадат за посочения период, обжалваното решение в тази му част
следва да се потвърди.
По разноските по производството:
При този изход на делото в полза на А.С.Ч. следва да
се присъди сумата от 450 лв., представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство във въззивното
производство по договор за правна защита и съдействие от м.11.2020 г.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОБЕЗСИЛВА решение № 194637 от 16.08.2019 г., постановено по гр.
д. № 5736/2018 г. по описа на СРС, III ГО, 88 състав, В
ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените искове от И.Ч., гражданин на
Република Франция, роден на *** г. със съдебен адрес *** и Д.И.Ч., ЕГН **********,
със съдебен адрес ***, срещу В.Д.Ч., ЕГН **********, А.С.Ч., ЕГН ********** и С.В.Ч.,
ЕГН ********** и тримата с адрес ***, с правно основание чл.31, ал.2 ЗС – за
заплащане при равни квоти на всеки от ищците обезщетение за лично ползване на
общата вещ в размер на по 75 (седемдесет
и пет) лв. на месец за всеки от
ищците за периода от датата на подаване на исковата молба – 25.01.2018 г., до окончателното
изплащане, на основание чл.270, ал.3 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 194637 от 16.08.2019 г., постановено по гр.
д. № 5736/2018 г. по описа на СРС, III ГО, 88 състав, В
ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
ОСЪЖДА И.Ч., гражданин на Република Франция, роден на *** г. и
Д.И.Ч., ЕГН ********** и двамата със съдебен адрес *** – адв. В.К., да заплатят
на А.С.Ч., ЕГН **********, с адрес ***, сумата от 450 (четиристотин и петдесет) лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК,
представляваща заплатено възнаграждение за един адвокат за осъществяване на
процесуално представителство във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване, на основание
чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.