Р Е Ш Е Н И Е
№ 400
гр.Горна Оряховица, 02.10.2019г.
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д
А
Горнооряховският
районен съд, втори състав, в публично заседание на двадесет и четвърти
септември през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
Председател: Еманоел Вардаров
при
участието на секретаря М.Къцаркова и на прокурора …………….., разгледа
докладваното от съдията Вардаров гр.дело№593/2019г. по описа на Горнооряховския районен съд и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени искове по чл.99 от ЗЗД ввр.
чл.430 от ТЗ ввр. чл.286 от ТЗ ввр.
чл.79 от ЗЗД ввр. чл.240 от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД, чл.86 от ЗЗД.
Ищецът „ОТП
Факторинг България“ЕАД с ЕИК:*********(чрез юрисконсулт М. В.В. и юрисконсулт Ф.И.)
твърди в молбата си, че съгласно Договор№11/12020939/02.05.2006г. за кредит за текущо потребление „Банка
ДСК“ЕАД е предоставила на кредитополучателя Х.Г.Х. кредит в размер на
15000.00лв. при лихва и Други условия, подробно уговорени с договора за
кредит(кредитът бил усвоен от кредитополучателя – по негова сметка, като така,
банката изпълнила задължението си).
Страните се договорили падежната дата за
издължаване на месечните вноски е второ число на месеца; към датата на сключване
на договора за кредит базовият лихвен процент е 4.69%, стандартната надбавка –
7.76%, намалена с отстъпка 4,.5% или лихвеният процент по кредита е 7.95%.
Поради затруднения в обслужването на кредита между „Банка ДСК“ЕАД и ответника
било подписано Допълнително споразумение от 13.11.2009г. към договора за
кредит, с което се договорили: срокът за издължаване на кредита да се промени
на 120 месеца с крайна падежна дата -13.11.2019г., лихвата по кредита – 14.95%;
ГПР – 16.02% с падежни дати - от второ
на пето число от месеца. Съгласно чл.19.1 от ОУ към Допълнителното споразумение
от 13.11.2009г., при забава на плащането на месечната вноска, от деня, следващ
падежната дата, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с
договорената лихва, увеличена с наказателна надбавка от 10 процентни пункта.
Твърди се, че при обслужване на кредита, поради неплащане на вноските, така
както е уговорено в Допълнително споразумение от 13.11.2009г. и съгласно
погасителния план и на падежна пето число на месеца, са се натрупали просрочени
суми. Поради неплащане на вноските по кредита, същият бил просрочен и съгласно
чл.19.2 от ОУ и чл.20 ал.1 от ЗЗД,
считано от 07.12.2010г., банката приела вземането по кредита за предсрочно
изискуемо. По заявление от „Банка
ДСК“ЕАД за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 от ТПК срещу Х.Г.Х. за
заплащане на сумите по кредита, ВРС издава заповед за изпълнение и изпълнителен
лист по ч.гр.дело№19365/2010г. „Банка ДСК“ЕАД образувала срещу Х.Г.Х.
изп.дело№568/2011г. по описа на ЧСИ Р.Тодорова с район на действие ОС-Варна.
Впоследствие, след подадено възражение от Х.Г.Х., новият кредитор-цесионер „ОТП
Факторинг България“ЕАД подал установителен иск по реда на чл.422 от ГПК за
установяване на вземането си. В хода на производството по
гр.дело№572/2014г. ГОРС отхвърлил
предявените искове с правно основание по чл.422 от ГПК, предвид липса на надлежно обявена предсрочна изискуемост на
вземането(Решението е потвърдено по в.т.дело№1034/2014г. на ВТОС), т.е.
процесният кредит не е ставал предсрочно изискуем. „Банка ДСК”ЕАД(цедент), по
силата на Договор за покупко-продажба на вземания прехвърлил на „ОТП Факторинг
България“ЕАД(цесионер) вземането си от ответника в настоящото производство Х.Г.Х.,
произтичащо от Договора за кредит за текущо потребление от 02.05.2006г. и
Допълнителното споразумение от 13.11.2009г. към него, ведно с привилегиите,
обезпеченията и другите принадлежности. Горното се потвърждава и от приложеното
в заверено копие към настоящата искова молба Извлечение от Приемо-предавателен
протокол към Договора за цесия от 17.09.2012г. Приложено било потвърждение от
„Банка ДСК”ЕАД до „ОТП Факторинг България“ЕАД за прехвърлянето на вземанията,
съгласно Договор за покупко-продажба на вземания(цесия) от 17.09.2012г.(влязъл
в сила). На базата на изрично пълномощно от страна „Банка ДСК”ЕАД „ОТП
Факторинг България“ЕАД изпратило от името и за сметка на цедента уведомително
писмо за станалата цесия до длъжника Х.Г.Х.(писмото било върнато в цялост като
„неполучено“). Впоследствие било изпратено уведомителното писмо за цесия,
получено от Х.Г.Х. като приложение към искова молба по гр.дело№572/2014г. на ГОРС(длъжникът следвало
да се счита надлежно уведомен за прехвърлянето на вземането от досегашния си
кредитор-цедент, който е упълномощил за това цесионера -
Решение№137/02.06.2015г. по гр.дело№5759/2014г. - IIIг.о. ВКС). Ако се приемело, че ответникът
не е надлежно уведомен за прехвърлянето на вземането с изпратеното до него
уведомителното писмо, то следвало да се
счете, че е уведомен за цесията най-късно с връчване на исковата молба
по гр.дело№593/2019г. на ГОРС, ведно с приложените към нея писмени
доказателства(в т.ч. и договор за цесия, писмото-уведомление по чл.99 ал.3 от ЗЗД и пълномощието от цедента за уведомяване на длъжниците за извършената цесия
– Решение№123/24.06.2009г. по т.дело№12/2008г. II т.о. ВКС). Доколкото цедентът
„Банка ДСК“ЕАД не бил упражнил правото си да обяви вземането по процесния
договор за кредит за предсрочно изискуемо и предвид наличието на предпоставките
на чл.19.2 от приложимите ОУ, с връчване на исковата молба цесионерът „ОТП
Факторинг България“ЕАД обявява на ответника Х.Г.Х. настъпването на предсрочната
изискуемост на вземането по Договор№11/12020939/02.05.2006г. за кредит за текущо потребление и
Допълнителното споразумение към него от 13.11.2009г. Цесионерът „ОТП Факторинг
България“ ЕАД се ползвал от правото си да обяви предсрочната изискуемост на
вземането поради настъпилите обективни предпоставки за това съгласно чл.19.2 на
Глава VII „Отговорности и санкции” от ОУ към Допълнителното споразумение от
13.11.2009г. Ищецът се позовава на
правото да обяви изискуемостта на процесното вземане по силата сключеното между
„Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг България“ЕАД Допълнително споразумение от
10.03.2017г. към Договори за покупко-продажба на вземания (цесия), сред които е
и Договорът за цесия от 17.09.2012г., касаещ процесното вземане. Съгласно
подписаното допълнително споразумение цедентът прехвърля изрично на цесионера
преобразуващото право да обявява предсрочна изискуемост по цедираните вземания,
при настъпване на обективните условия за това, предвидени в съответния договор
за кредит. Съгласно чл. 19.1 от ОУ към Допълнителното споразумение от
13.11.2009г., при забава на плащането на месечната вноска, от деня, следващ
падежната дата, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с
договорената лихва(в случая 14,95%), увеличена с наказателна надбавка от десет
процентни пункта – т.е. върху главницата по всяка падежирала и неиздължена
вноска се начислявала и наказателна лихва в размер на 24.95% годишно.
Непогасената по давност наказателна лихва върху непогасените по давност
падежирали главници по анюитетните вноски с падежи от 05.03.2014г. до
05.02.2019г. се дължи от 20.02.2016г. до датата на подаване на исковата
молба в размер 1343.00лв. Моли съда да осъди Х.Г.Х. да заплати на “ОТП Факторинг
България“ ЕАД: сумата 8376.58лв., представляваща неизплатена падежирала част от
главницата по Договора за кредит за текущо потребление от 02.05.2006г. и
Допълнителното споразумение към него от 13.11.2009г., включена в анюитетните
вноски с падежи от 05.03.2014г. до 05.02.2019г. вкл., съгласно погасителен план
към Допълнителното споразумение от 13.11.2009г. и Договор за покупко-продажба
на вземания(цесия) от 17.09.2012г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
предявяване на исковата молба – 21.02.2019г. до окончателното и изплащане;
сумата 1883.21лв., представляваща неизплатена предсрочно изискуемата част от
главницата по Договора за кредит за текущо потребление от 02.05.2006г. и
Допълнителното споразумение към него от 13.11.2009г., включена в анюитетните
вноски с падежи от 05.03.2019г. до 05.11.2019г. съгласно погасителен план към
Допълнителното споразумение от 13.11.2009г. и Договор за покупко-продажба на
вземания(цесия) от 17.09.2012г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
предявяване на исковата молба – 21.02.2019г. до окончателното и изплащане;
сумата 2264.37лв., представляваща непогасената по давност възнаградителна лихва
по Договора за кредит за текущо потребление от 02.05.2006г. и Допълнителното
споразумение към него от 13.11.2009г., включена в анюитетните вноски с падежи
от 05.03.2016 г. до 05.02.2019г., съгласно погасителен план към Допълнителното
споразумение от 13.11.2009г.; сумата
1343.00лв., представляваща непогасената по давност наказателна лихва по чл.
19.1 от Общите условия, начислена върху главницата, включена в анюитетните
вноски с падежи от 05.03.2014г. до 05.02.2019г. вкл., за периода от
20.02.2016г. до датата на завеждане на исковата молба – 21.02.2019г.
Претендират се направените по делото разноски.
Oтветникът
Х.Г.Х.(чрез адв.Д.Б. от ВТАК) оспорва предявените искове. Твърди за липсата на
основание за отговорността му, поради неравноправност при хипотезите на чл.143
т.10, т.12 и т.18 от ЗЗП на клаузи от договора за банков кредит, споразумението
към него, както и от Общите условия на банката, които като такива са нищожни по
смисъла на чл.146 ал.1 от ЗЗП. Съгласно чл.7 от договора за кредит за текущо
потребление за предоставения кредит кредитополучателят заплаща лихва, формирана
от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора,
и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия за
ползване на преференциален лихвен процент по програма „Престиж“(Приложение№2
към договора). Към датата на сключване на договора базовият лихвен процент е
4.69%, стандартната надбавка е в размер на 7.76% процентни пункта и е намалена
с отстъпка от 4.5% процентни пункта или лихвеният процент по кредита е общо
7.95%. Съгласно чл.14 от договора, кредиторът има право да извършва изменения
или допълнения на ОУ и Тарифата, които стават задължителни за кредитополучателя.
Съгласно т.III.7.1. от ОУ за предоставяне на кредити за текущо потребление на
банката, кредитът се олихвява с плаваща лихва, състояща се от базов лихвен
процент и надбавка, посочени в договора(кредиторът има право да променя базовия
лихвен процент). Съгласно чл.143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен
с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при определени
хипотези, регламентирани в цитираната правна норма. Неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално - чл.146 ал.1 от
ЗЗП. Счита, че изброените клаузи по
кредитното правоотношение са „неравностойни“ по смисъла на чл.143 и сл. от ЗЗП
- те били във вреда на потребителя-кредитополучател, не отговарят на
изискването за добросъвестност и водели до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, тъй като позволявали на
кредитора едностранно да променя условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание и без да има заложени обективни критерии за това.
Промяната на базовия лихвен процент е предоставена изцяло на преценката на
банката без в договора да са посочени факторите, които налагат евентуалното му
изменение. Липсва обвързаност на изменението на лихвения процент с конкретни
обективни показатели, което създава възможност за субективна преценка на
кредитора, несъответстваща на изискването за добросъвестност и водеща до
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което
води до извод за неравноправен характер на изброените клаузи по чл.143 т.10 от
ЗЗП и съответно тяхната нищожност - чл.146 ал.1 от ЗЗП(Решение№424/02.12.2015г.
по гр.дело№1899/15г. - IVг.о. ВКС; Решение№77/22.04.2015г. по
гр.дело№4452/2014г. - IIIг.о. ВКС; Решение№95/13.09.2016г. по т.дело№240/2015г.
- IIт.о. ВКС; Решение№98/25.07.2017г. по т.дело№535/2016г. - Iт.о. ВКС;
Решение№15/18.04.2018г. по т.дело№2439/2016г. - Iт.о. ВКС). Клаузи, които не са
уговорени индивидуално, били дефинирани в чл.146 ал.2 от ЗЗП(клаузи, изготвени
предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им и това са договорите, сключвани при ОУ). В т.”б” от Допълнително
споразумение от 13.11.2009г. било
посочено, че остатъкът по дълга към датата на сключването му е
12518.49лв.(главницата - 10943.88лв.,
дължимата редовна лихва – 1127.13лв., дължимата наказателна лихва – 447.48лв.),
като впоследствие се приело за дължима
главница – 12255.00лв. Според т.1.3. от Допълнително споразумение от
13.11.2009г. към датата на сключването му лихвата по кредита, формирана при
условията на договора за кредит е в размер общо на 14.95%. Годишният процент на
разходите/ГПР/ по кредита е 16.02%. Съгласно чл.11 от споразумението от
13.11.2009г. кредиторът има право да извършва изменения или допълнения на ОУ и
Тарифата, които стават задължителни за кредитополучателя. Според т.III.9.3. от ОУ за предоставяне на
кредити за текущо потребление, се дава право на кредитора едностранно да
променя базовия лихвен процент, за което уведомява кредитополучателя по
подходящ начин. Неравноправието на тези клаузи произтичало и от факта, че
последиците от сключването са цялостно прехвърляне на икономическия риск върху
потребителя. Те не са съставени по прозрачен начин, така че кредитополучателят
не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите
последици от сключването на договора и въпреки изискванията за добросъвестност,
те създават във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и
задълженията на страните, произтичащи от договора. От една страна, лихвата по
кредита е в размер общо на 14.95%, но годишният процент на разходите/ГПР/ по
кредита е 16.02%, без да е ясно как е формиран този общ процент и
конкретно какво е съотношението на компонентите, които го определят, а и
не било посочено по какъв механизъм и по
каква причина е направено изменението на базовия лихвен процент. Заложени са
предпоставки за едностранна промяна на лихвения процент – непрозрачни и
определяеми от управителен орган на банката, променящи се в зависимост не от
обективни фактори, а от чисто субективни и неясни към момента на подписване на
договора фактори, без наличието на конкретна методика. При процесното кредитно
правоотношение липсвала възможност при увеличаване цената на услугата
кредитополучателят да се откаже от договора, ако окончателно определената цена
е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора,
което обуславяло и чл.143 т.12 от ЗЗП.
Допълнителното споразумение към договора за кредит от 13.11.2009г. съдържа
установителна част за размера на дълга(главница, редовни и наказателни лихви),
но определен от кредитора според нищожните договорни клаузи и при ненастъпила и
обявена предсрочна изискуемост. След като размерът на задължението е определен
на база на нищожната договорна клауза, независимо от приемането му от
кредитополучателя, то споразумението представлявало спогодба по непозволен
договор, която - нищожна съгласно чл.366 от
ЗЗД(Решение№146/01.11.2017г. по т.дело№2615/2016г. - Iт.о. ВКС; Решение№98/25.07.2017г. по т.дело№535/2016г.
- Iт.о. ВКС; Решение№198/18.01.2019г. по т.дело№193/2018г. Iт.о. ВКС). Ако се приемело Допълнителното споразумение
към Договор за кредит от 13.11.2009г. за нищожно, то условията по кредита биха
били такива, каквито са уговорени с договора от 02.05.2006г., като с оглед
настъпването на падежа на всяка вноска, съгласно погасителния план към него и
общият срок на издължаване от 96 месеца, следвало да се приеме, че към момента
на предявяване на претенцията, вземанията са погасени по давност(относно
водения между страните съдебен процес по гр.дело№572/2014г. на ГОРС, да се
приложи чл.116 б.’’б” предл.II от ЗЗД).
В Допълнителното споразумение(с правен характер на спогодба) не ставало
ясно как е формиран ГПР, елементите на
общата стойност на кредита, както и другите разходи по договора, в т.ч. и
условията за прекратяване на договора. Това правело допълнителното споразумение недействително по аргумент от чл.14 ал.1 ввр.
чл.7 от ЗП. В т.19.1 от ОУ било прието, че при забава на плащането на месечната
вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора, частта от
вноската представляваща главница, се олихвява с договорената лихва, увеличена с
наказателна надбавка от 10 процентни пункта(т.е. в случая обезщетението за
забава добива размер на 24.95%). В същото време, се приело, че към остатъка от
главницата се добавя лихва, и върху тази сума се начислява вече новата лихва.
Възможността за сключването на споразумения е предвидена в чл.13 от
Наредба№9/03.04.2008г. на БНБ за оценка
и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на
специфични провизии за кредитен риск(действала към момента на сключване на
споразумението). Но няма предвидена възможност при преструктуриране на
експозицията на банката да се прибавят лихви и такси към главницата на дълга.
Капитализацията по своята същност представлява добавяне на лихвите към
главницата, които започват да се олихвяват отново. На практика така се постига
скрит анатоцизъм(олихвяването на изтекли лихви). Според чл.10 ал.З от ЗЗД, това
би могло да се извърши съобразно наредбите на БНБ, т.е. допустимо е само,
доколкото законът изрично го допуска и по ред и условия, определени в
нормативния акт. Уговарянето на лихва върху лихва е допустимо в отношенията
между търговци и в останалите случаи начисляването на лихва върху лихва е
недопустимо. Доколкото претендираните с исковата молба вземания се търсят като
част от съдържанието на анюитетни вноски, следва да се вземе предвид факта, че
тези вноски включват както главница, така и лихва, която е формирана на база
целия период на кредита и разделена на броя договорени вноски. Недължимостта,
поради нищожност на горепосочените клаузи или поради погасяването по давност на
едно задължение, било главница, било възнаградителна лихва, ще се отрази на
дължимостта на наказателната лихва, респ. тази за забава. С договор за
покупко-продажба на вземания(цесия) от 17.09.2012г. „Банка ДСК”ЕАД(цедент) е
прехвърлил претендираното вземане на „ОТП Факторинг България“ЕООД(цесионер),
като това прехвърляне не било породило действие спрямо ответника, поради
незавършване на фактическия състав на чл.99 от ЗЗД. Нямало съобщаване относно прехвърлянето „Банка
ДСК” ЕАД. Приложеното към исковата молба уведомление до длъжника е изходящо от
цесионера, а не от цедента. Пълномощното на ищеца, с което следвало да
упълномощава длъжниците не носелo достоверена дата. От съдържанието на
пълномощното ставало ясно, че ответникът е упълномощен да подписва писмени
съобщения до длъжниците, което предпоставя това да е сторено преди завеждане на
съответната претенция по съдебен ред(нямало изрично овластяване това
уведомяване да се извършва посредством исковата молба). Така, цесията не
произвела действие и вземането не е прехвърлено от стария на новия кредитор, с
което ищецът по делото да е активно
легитимиран взискател по цесия. По отношение на т.н. предсрочна изискуемост,
настъпила на база ОУ, следва да се има предвид, че в представения договор за
кредит за текущо потребление не била налице клауза, уреждаща хипотези на
предсрочна изискуемост на предоставения кредит. В ОУ към договора, т.19.2. и
т.20.1 се съдържала регламентация относно предсрочната изискуемост(при допусната
забава в плащанията на главница и/или на лихва над 90 дни, целият остатък от
кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие и съответно били
посочени 6 хипотези, при които кредиторът има право да превърне кредита в
предсрочно изискуем). С Решение№365/28.07.2014г. по гр.дело№572/2014г. ГОРС
отхвърлил исковете с правно основание чл.422 от ГПК, предявени от „ОТП
Факторинг България"ЕАД, като един от мотивите бил, че процесният кредит не
станал предрочно изискуем. С връчването на исковата молба, инициирала
настоящото производство, търговецът обявява на ответника настъпването на
предсрочната изискуемост на вземането по договора за кредит за текущо
потребление Допълнителното споразумение към него и съгласно чл.19.2 на Глава VII „Отговорности
и санкции” от ОУ към Допълнително споразумение. Ответникът оспорва правото на
ищеца да обявява предсрочна изискуемост, базирайки претенцията си на
Допълнителното споразумение от 13.11.2009г., тъй като счита последното за
нищожно, поради това, че представлява спогодба по непозволен договор, която е
нищожна, съгласно чл.366 от ЗЗД. Съдържащото се в исковата молба уведомление не
съставлявало изрично волеизявление на кредитора за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем при наличието на уговорените в договора предпоставки(не
включва информация относно размера на задължението и начина на формирането му,
не било конкретизирано откъм твърдение за забава - за кои задължения и за кой
период). Предсрочната изискуемост не би могла да настъпи автоматично и било
необосновано позоваването на т.20.2 от ОУ. Алтернативно, ако съдът би счел за
валидно уведомяването на длъжника за настъпване на предсрочната изискуемост,
следвало да бъде съобразено и Тълкувателно решение№3/2017/27.03.2019г. по
тълк.дело№3/2017г. на ОСГТК ВКС(размерът на вземането на кредитора при
предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер
само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума
/главницата/ и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост
до датата на плащането). Моли съдът да отхвърли
предявените искове. Претендира
направените по делото разноски.
След като
обсъди доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и ги
прецени съобразно правилата на ГПК, съдът приема за установено следното:
„Банка ДСК“ЕАД е предоставила на
кредитополучателя Х.Г.Х. кредит в размер на 15000.00лв., съгласно
Договор№11/12020939/02.05.2006г. за
кредит за текущо потребление, при лихва и други условия, подробно уговорени с
договора за кредит(кредитът бил усвоен от кредитополучателя – по негова сметка,
като така, банката изпълнила
задължението си). Страните се договорили
падежната дата за издължаване на месечните вноски е второ число на
месеца; към датата на сключване на договора за кредит базовият лихвен процент е
4.69%, стандартната надбавка – 7.76%, намалена с отстъпка 4.5% или лихвеният
процент по кредита е 7.95%. Поради затруднения в обслужването на кредита между
„Банка ДСК“ЕАД и ответника било подписано Допълнително споразумение от
13.11.2009г. към договора за кредит, с което се договорили: срокът за
издължаване на кредита да се промени на 120 месеца с крайна падежна дата
-13.11.2019г., лихвата по кредита – 14.95%; ГПР – 16.02% с падежни дати - от второ на пето число от
месеца. Съгласно чл.19.1 от ОУ към Допълнителното споразумение от 13.11.2009г.,
при забава на плащането на месечната вноска, от деня, следващ падежната дата,
частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорената лихва,
увеличена с наказателна надбавка от 10 процентни пункта. Твърди се, че при
обслужване на кредита, поради неплащане на вноските, така както е уговорено в
Допълнително споразумение от 13.11.2009г. и съгласно погасителния план и на
падежна пето число на месеца, са се натрупали просрочени суми. Поради неплащане
на вноските по кредита, същият бил просрочен и съгласно чл.19.2 от ОУ и чл.20 ал.1 от ЗЗД, считано от 07.12.2010г.,
банката приела вземането по кредита за предсрочно изискуемо.
По заявление от „Банка ДСК“ЕАД за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417 от ТПК срещу Х.Г.Х. за заплащане на сумите по кредита, ВРС
издава заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.дело№19365/2010г.
„Банка ДСК“ЕАД образувала срещу Х.Г.Х. изп.дело№568/2011г. по описа на ЧСИ
Р.Тодорова с район на действие ОС-Варна. Впоследствие, след подадено възражение
от Х.Г.Х., новият кредитор-цесионер „ОТП Факторинг България“ЕАД подал
установителен иск по реда на чл.422 от ГПК за установяване на вземането си. В
хода на производството по гр.дело№572/2014г.
ГОРС отхвърлил предявените искове с правно основание по чл.422 от ГПК,
предвид липса на надлежно обявена
предсрочна изискуемост на вземането(Решението е потвърдено по
в.т.дело№1034/2014г. на ВТОС), т.е. процесният кредит не е ставал предсрочно
изискуем.
По силата
на Договор за покупко-продажба на вземания „Банка ДСК”ЕАД(цедент), прехвърлил
на „ОТП Факторинг България“ЕАД(цесионер) вземането си от ответника в настоящото
производство Х.Г.Х., произтичащо от Договора за кредит за текущо потребление от
02.05.2006г. и Допълнителното споразумение от 13.11.2009г. към него, ведно с
привилегиите, обезпеченията и другите принадлежности. Горното се потвърждава и
от приложеното в заверено копие към настоящата искова молба Извлечение от
Приемо-предавателен протокол към Договора за цесия от 17.09.2012г. Приложено
било потвърждение от „Банка ДСК”ЕАД до „ОТП Факторинг България“ЕАД за
прехвърлянето на вземанията, съгласно Договор за покупко-продажба на
вземания(цесия) от 17.09.2012г.(влязъл в сила). На базата на изрично пълномощно
от страна „Банка ДСК”ЕАД „ОТП Факторинг България“ЕАД изпратило от името и за
сметка на цедента уведомително писмо за станалата цесия до длъжника Х.Г.Х.(писмото
било върнато в цялост като „неполучено“). Впоследствие било изпратено
уведомителното писмо за цесия, получено от Х.Г.Х. като приложение към искова
молба по гр.дело№572/2014г. на
ГОРС(длъжникът следвало да се счита надлежно уведомен за прехвърлянето на
вземането от досегашния си кредитор-цедент, който е упълномощил за това
цесионера - Решение№137/02.06.2015г. по гр.дело№5759/2014г. - IIIг.о. ВКС). Ако се приемело, че ответникът
не е надлежно уведомен за прехвърлянето на вземането с изпратеното до него
уведомителното писмо, то следвало да се
счете, че е уведомен за цесията най-късно с връчване на исковата молба
по гр.дело№593/2019г. на ГОРС, ведно с приложените към нея писмени
доказателства(в т.ч. и договор за цесия, писмото-уведомление по чл.99 ал.3 от ЗЗД и пълномощието от цедента за уведомяване на длъжниците за извършената цесия
– Решение№123/24.06.2009г. по т.дело№12/2008г. II т.о. ВКС). Доколкото цедентът
„Банка ДСК“ЕАД не бил упражнил правото си да обяви вземането по процесния
договор за кредит за предсрочно изискуемо и предвид наличието на предпоставките
на чл.19.2 от приложимите ОУ, с връчване на исковата молба цесиоиерът „ОТП
Факторинг България“ЕАД обявява на ответника Х.Г.Х. настъпването на предсрочната
изискуемост на вземането по Договор№11/12020939/02.05.2006г. за кредит за текущо потребление и
Допълнителното споразумение към него от 13.11.2009г. Цесионерът „ОТП Факторинг
България“ ЕАД се ползвал от правото си да обяви предсрочната изискуемост на
вземането поради настъпилите обективни предпоставки за това съгласно чл.19.2 на
Глава VII „Отговорности и санкции” от ОУ към Допълнителното споразумение от
13.11.2009г. Ищецът се позовава на
правото да обяви изискуемостта на процесното вземане по силата сключеното между
„Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП Факторинг България“ЕАД Допълнително споразумение от
10.03.2017г. към Договори за покупко-продажба на вземания (цесия), сред които е
и Договорът за цесия от 17.09.2012г., касаещ процесното вземане. Съгласно
подписаното допълнително споразумение цедентът прехвърля изрично на цесионера
преобразуващото право да обявява предсрочна изискуемост по цедираните вземания,
при настъпване на обективните условия за това, предвидени в съответния договор
за кредит. Съгласно чл. 19.1 от ОУ към Допълнителното споразумение от
13.11.2009г., при забава на плащането на месечната вноска, от деня, следващ
падежната дата, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с
договорената лихва(в случая 14,95%), увеличена с наказателна надбавка от десет
процентни пункта – т.е. върху главницата по всяка падежирала и неиздължена
вноска се начислявала и наказателна лихва в размер на 24.95% годишно.
Непогасената по давност наказателна лихва върху непогасените по давност
падежирали главници по анюитетните вноски с падежи от 05.03.2014г. до
05.02.2019г. се дължи от 20.02.2016г. до датата на подаване на исковата
молба в размер 1343.00лв.
По делото e
допусната съдебно-счетоводна експертиза. Вещото лице потвърждава, че
отпуснатият кредит от банката(15000.00лв.) е усвоен от Х.Г.Х. на 02.05.2006г.
Ответникът Х. направил вноски по обслужване на кредита – общо в размер на
7625.99лв.(4171.12лв. за главница; 3334.39ла. за договорна/възнаградителна
лихва; 10.48лв. за санкционираща лихва; 110.00лв. – годишна такса). Х.
преустановил плащането на сумите за погасяване по договора от 19.11.2009г.
Според вещото лице всички договорени и неиздължени анюитетни вноски с настъпил
падеж на погасяване на кредита към датата на завеждане на исковата молба –
21.02.2019г., респективно към датата на
получаването на препис от нея от ответника и респ. изготвяне на заключението са в общ размер на 12524.16лв.(8376.58лв. - главница за периода:
05.03.2014г.-05.02.2019г.; 1883.21лв. – предсрочно изискуема главница за
периода: 05.03.2019г.-05.11.2019г.; 2264.37лв. – договорна/възнаградителна
лихва за периода: 05.03.2016г.-05.02.2019г. Вещото лице изчислило размера на
всички договорени и неиздължени анюнтетни вноски с настъпил падеж от
датата подаване на исковата молба до крайния падеж на задължението по
погасителен план - 13.11.2019 – 2002.45лв., както и размера на всички
договорени и неиздължени анюнтетни вноски с настъпил падеж от датата на
изготвяме на заключението - 26.06.2019г. до крайния падеж на задължението по
погасителен план - 13.11.2019г. – 1334.89лв. Според вещото
лице наказателната лихва, начислена върху главницата 8376.58лв., включена в
анюитетните вноски с падежи от 05.03.2014г. до 05.02.2019г. за периода:
20.02.2016г. – датата на завеждане на исковата молба е в размер на 2574.14лв. Според
заключението на вещото лице по допълнителната съдебно-счетоводна експертиза, направени
са вноски от страна на Х. в размер на 7625.99лв.(4436.83лв. – за погасяване на
главница; 3071.60лв. – за погасяване на договорна/възнаградителна лихва;
7.56лв. – за погасяване на санкционна лихва; 110.00лв. – за погасяване на
годишни такси по кредита. Вещото лице
изчислило задължението на ответника при първоначално договорен лихвен процент –
10563.17лв.(падежерала и непогасена главница) и
2248.57лв.(договорна/възнаградителна лихва), или общо 12811.74лв. Съдът
кредитира заключението на вещото лице
като обективно. Същото не
противоречи на останалия доказателствен материал и не е оспорено от
страните.
При така
установената фактическа обстановка настоящата инстанция прави следните правни
изводи:
Основанието на всеки иск се определя от ищеца чрез посочване на
белезите, които индивидуализират предмета на спора, а именно - правопораждащия
факт, съдържанието на субективното материално право и носителите на
правоотношението.
Кумулативно
съединените осъдителни искове по чл.430 от ТЗ ввр. чл.286 от ТЗ ввр. чл.79 от ЗЗД ввр. чл.240 от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД,
чл.86 от ЗЗД са във връзка с договора за кредит за текущо потребление и споразумение към него, в случай, че същият
е обявен за предсрочно изискуем, за: сумата 8376.58лв., представляваща
неизплатена падежирала част от главницата по Договора за кредит за текущо
потребление от 02.05.2006г. и Допълнителното споразумение към него от
13.11.2009г., включена в анюитетните вноски с падежи от 05.03.2014г. до
05.02.2019г. вкл., съгласно погасителен план към Допълнителното споразумение от
13.11.2009г. и Договор за покупко-продажба на вземания(цесия) от 17.09.2012г.,
ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на предявяване на исковата молба – 21.02.2019г. до
окончателното и изплащане; сумата 1883.21лв., представляваща неизплатена
предсрочно изискуемата част от главницата по Договора за кредит за текущо
потребление от 02.05.2006г. и Допълнителното споразумение към него от
13.11.2009г., включена в анюитетните вноски с падежи от 05.03.2019г. до
05.11.2019г. съгласно погасителен план към Допълнителното споразумение от
13.11.2009г. и Договор за покупко-продажба на вземания(цесия) от 17.09.2012г.,
ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на предявяване на исковата молба – 21.02.2019г. до
окончателното и изплащане; сумата 2264.37лв., представляваща непогасената по
давност възнаградителна лихва по Договора за кредит за текущо потребление от
02.05.2006г. и Допълнителното споразумение към него от 13.11.2009г., включена в
анюитетните вноски с падежи от 05.03.2016 г. до 05.02.2019г., съгласно
погасителен план към Допълнителното споразумение от 13.11.2009г.; сумата 1343.00лв.,
представляваща непогасената по давност наказателна лихва по чл. 19.1 от Общите
условия, начислена върху главницата, включена в анюитетните вноски с падежи от
05.03.2014г. до 05.02.2019г. вкл., за периода от 20.02.2016г. до датата на
завеждане на исковата молба – 21.02.2019г.
От
събраните по писмени доказателства, се установява, че между страните по делото
е налице валидно сключено правоотношение, по силата на което „Банка ДСК“ЕАД
сключило със Х.Г.Х. договор за кредит за
текущо потребление - чл.286 ал.3 от ТЗ, тъй
като едната от страните по сделката е търговец и договорът е сключен с
оглед упражняването на търговската му дейност.
Относно характера на сключения договор,
съдът намира за необходимо да изложи, че
договорът е неформален и реален. Заемът за потребление е реален договор,
който се счита сключен не в момента,
когато между страните е постигнато споразумение: едната да заеме, а другата да
получи в заем пари или заместими вещи, а когато въз основа на това споразумение
заетите пари или заместими вещи бъдат предадени на заемателя. Установяването на
този факт е в тежест на ищеца съгласно чл.154 ал.1 от ГПК, който
следва да установи възникването на облигационната връзка между страните,
въз основа на която претендира изпълнение, като установи вземането си по
основание и размер, както и че ответникът-длъжник е уведомен за извършената
цесия съгласно разпоредбата на чл.99 ал.3 от ЗЗД. В тежест на ответника е да
проведе насрещно доказване чрез установяване на плащане в уговорените срокове
на месечните вноски, дължими по договора за кредит.
Съгласно
т.18 от Тълкувателно решение№4/18.06.2014 по тълк.дeло№4/2013г. - ОСГТК на ВКС
обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60 ал.2 от ЗКрИ
предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения
остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с
ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Установената
в решението липса на обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията по
кредита от страна на „Банка ДСК“ЕАД, предпоставя необходимост от изследване на
предметния обхват на договора за цесия и преценката на обстоятелството дали
цесионерът може да обяви кредита за предсрочно изискуем. Предвидения в чл.1.1
от договора за покупко-продажба на вземания(цесия) от 17.09.2012г.
приемо-предавателен протокол не обуславя категоричната възможност да се
установи вземането на банката да е било предмет на процесния договор за
цесия(лист 27, лист 28 от делото, предвид „зачеркванията-скриване“ на текст и
липсата на конкретни данни именно за процесния договор за кредит за текущо потребление). Дори и да се
приеме, че е налице продажба на конкретно това вземане, то следва да се има
предвид и факта, че банката е прехвърлила вземания по кредит, за които е
считала, че са с настъпила предсрочна изискуемост, а не вземания за вноски,
чийто падеж все още не е настъпил. Този извод се потвърждава и от декларациите
относно съществуването на вземанията, които банката е направила в §.6 от
договора за цесия, а също и от обстоятелството, че предмет на договора за цесия
са само вземания, респ. право да се получават всякакви плащания, извършени от
длъжниците(§.5.1 от договора за цесия), но не и други произтичащи от договора
права, в това число и потестативното право на кредитора да измени договора като
лиши кредитополучателя от преимуществото на срока при наличие на хипотеза,
договорена в общите условия. Правото на цесионера да иска предсрочно изпълнение
на задължението по сключения договор за заем е допълнително право, което следва
да бъде уредено в отделен договор, респ. с изрична клауза/Решение от
03.05.2004г. по гр.дело№1237/2003г. – Iт.о. ВКС/, данни за наличието на каквато
липсват по делото. В заключение - процесният договор за цесия има за предмет
вземане, което не е било възникнало на посоченото от цедента основание, към
момента на сключване на договора процесното вземане още не е съществувало и не
е било изискуемо, т.е. то не се включва в предмета на цесията. Същевременно по
силата на договора за цесия цесионерът не е придобил правото да обяви кредита
за предсрочно изискуем. Съгласно наложилата се практика на ВКС/Решение№123/09.11.2015г.
по т.дело№2561/2014г. - IIт.о. ВКС;
Решение№161/08.02.2016г. по т.дело№1153/2014г - IIт.о. ВКС/, предсрочно
изискуемият дълг е принципно различно субективно право от разсрочено на вноски
по погасителен план задължение по кредита. В тази връзка, при условие че „Банка
ДСК“ЕАД не е обявила на длъжника настъпването на предсрочната изискуемост на
кредита преди цесията, тя не е разполагала с вземане на такова основание,
поради което не би могла да го прехвърли. Предметът на цесията не касае бъдещи
вземания, нито предвижда право за цесионера да обяви предсрочна изискуемост на
кредита, дори и с предявяване на исковата молба, поради което не може да се
счете, че ищецът успешно се легитимира като кредитор на спорния дълг. В тази
връзка предявените осъдителни претенции също са неоснователни и следва да се
отхвърлят.
За пълнота
на изложението следва да се разгледат и останалите възражения на ответната
страна. Защитната теза на ответника е, че подписните договор за кредит за
текущо потребление от 02.05.2006г.(лист 33-34 от делото) и Допълнително споразумение от 13.11.2009г. към
договора за кредит(лист 43-45 от делото)
съдържат неравноправни клаузи, което води до тяхната нищожност.
Ответникът
има качеството потребител по смисъла на §13 т.1 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл.143 от ЗЗП понятието „неравноправна клауза“
в договор с потребител е определено като всяка уговорка в негова вреда, която
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като различните хипотези на неравноправни уговорки са
неизчерпателно изброени в 18 точки от посочената разпоредба. Според чл.146 ал.1
от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално, като според чл.146 ал.2
от ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Идентично
разрешение е дадено и в Директива 93/13/ЕИО от 05.04.1993г. на СЕ относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана в
българското законодателство с чл.13а т.9
от ДР на ЗЗП. Според чл.3 от цитираната директива неравноправни клаузи са
договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки
изискванията за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Според
Директива 93/13/ЕИО от 05.04.1993г. на СЕ не се счита за индивидуално
договорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят
не е имал възможност да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти
от дадена клауза или някоя отделна клауза са индивидуално договорени, не
изключва приложението на чл.3 от директивата към останалата част на договора,
ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи условия. Когато
продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с общи условия е договорена
индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи този факт.
Конкретно,
в договора за кредит за текущо потребление за неравноправни клаузи са посочени:
чл.7(лихва, формирана от БЛП за този вид кредит, определян периодично от
кредитора, и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка, съгласно Условия
за ползване на преференциален лихвен процент по програма „Престиж“ - Приложение
№ 2 към договора - БЛП 4,69% - при сключване на договора, стандартната надбавка
– 7,76% процентни пункта и намалена с отстъпка от 4.5% процентни пункта или
лихвеният процент по кредита е общо 7,95%); чл.14(кредиторът има право да
извършва изменения или допълнения на ОУ и Тарифата, които стават задължителни
за кредитополучателя. За всяка промяна кредиторът уведомява кредитополучателя
чрез съобщения); т.III.7.1. от ОУ за предоставяне на кредити за текущо
потребление на банката, кредитът се олихвява с плаваща лихва, състояща се от БЛП
и надбавка, посочени в договора, като кредиторът има право да променя БЛП, за
което уведомява кредитополучателя.
В Допълнително споразумение от 13.11.2009г. към
договора за кредит страните са приели,
че общия размер на обединения кредит възлиза на 12518.49лв.(главница –
10943.88лв., редовна лихва – 1127.13лв. и наказателна лихва – 447.48лв.),
като при внесена сума от кредитополучателят
– 184.00лв., кредиторът се отказал от вземането си за наказ.лихви – 82.08лв. за
периода: 19.10.2009г.-13.11.2009г. и е уреден начинът на погасяване на остатъка
от дълга – 12255.00лв. В коментираното
споразумение страните са постигнали съгласие за дължимия размер на лихвата,
размера на ГПР и обезпечаването на кредита. Неразделна част от него
представляват ОУ за предоставяне на кредити за текущо потребление, представени
по делото. Съобразно т.19.1. от тях при забава в заплащането на месечна вноска,
от деня следващ падежната дата, частта от вноската представляваща главница се
олихвява с лихва за забава в размер на договорната такава, увеличена с 10
пункта, а т. 19.2. предвижда при забава в плащанията на главница и/или лихва
над 90 дни, целия остатък става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие
като остатъка се олихвява с договорения лихвен процент увеличен с 10 пункта. С
оглед така коментираното съдържание на поетите от страните права и задължения, Допълнително
споразумение от 13.11.2009г. по същество представлява договор за спогодба, тъй
като съдържа признание на ответника за съществуване на задължението му към
банката, неговия размер и е постигнато съгласие за разсрочването му. С договора
за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един
възможен спор като изменят съществуващото помежду им правоотношение посредством
правенето на взаимни отстъпки. Във всички случаи спогодбата предполага едно
съществуващо преди това правоотношение, което е било спорно. Видът на
правоотношението е без значение, тъй като спогодбата е самостоятелен източник
на облигационно правоотношение, по силата на който възникват нови права и
задължения. В тази връзка, за неравноправни клаузи са посочени: т.”Б”(остатък
по дълга към датата на сключването му 12518.49лв., от които остатък по главница
- 10943.88лв., редовна лихва – 1127.13лв., наказателна лихва – 447.48лв., а се
приема за дължима главница - сумата 12255.00лв.); т.1.3(към датата на
сключването на споразумението лихвата по
кредита, формирана при условията на договора за кредит е в размер общо на 14.95%);
т.2(ГПР по кредита е 16.02%); т.11(кредиторът има право да извършва изменения
или допълнения на ОУ и Тарифата, които стават задължителни за
кредитополучателя. За всяка промяна кредиторът уведомява кредитополучателя чрез
съобщения.); т.III.9.3 от ОУ за предоставяне на кредити за текущо потребление(дава
се право на кредитора едностранно да променя базовия лихвен процент, за което
уведомява кредитополучателя по подходящ начин).
Обстоятелството,
че договорът от 02.05.2006г. е подписан от ответниka, както и обстоятелството,
че e билo подписанo допълнителнo споразумениe само по себе си не е достатъчно и
не освобождава търговеца, на оснoвание чл.146 ал.4 от ЗЗП, чиято е
доказателствената тежест, да ангажира доказателства за индивидуално уговаряне
на оспорените клаузи. Такива не са искани и не са събирани по делото.
Следва да
се обсъди въпросът дали клаузата за лихва(чл.7 от договора) се отнася до
основния предмет на договора и така да попада под изключенията на чл.145 ал.2
от ЗЗП(преценяването на неравноправната клауза в договора не включва
определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или
възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена
или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора
са ясни и разбираеми), респ. чл.4 §.2 от Директива 93/13/ЕИО от 05.04.1993г. на
СЕ(преценката на неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с
основния предмет на договора, нито със съответствието между цената и
възнаграждението от една страна и доставените стоки или предоставените услуги
от друга, при условие че тази клаузи са изразени на ясен и разбираем език).
Действително, лихвата е възнаграждението на банката за ползвания кредит, и в
този смисъл тя попада в основния предмет на договора. Предмет на повдигнатия
въпрос не е преценка на размера на лихвата(като съотношение цена-възнаграждение),
а преценка на механизма, по който тя се формира. Клаузата за този механизъм не
се включва в основния предмет на договора и в този смисъл не попада под
изключението на чл.145 ал.2 от ЗЗП. В съответствие с чл.4 §.2 от Директива
93/13/ЕИО от 05.04.1993г. на СЕ преценката за неравноправния характер на
клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със
съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и доставените
стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са
изразени на ясен и разбираем език. Това изключение обаче не би могло да се
приложи за клауза, отнасяща се до механизъм за промяна на разходите във връзка
с предоставяни на потребителя услуги/решение по преюдициално запитване по дело
С-472/10 т.23 на СЕС/. В договора липсва
обяснение какъв е механизмът за изменение на лихвата, въз основа на какви
обективни обстоятелства, които стоят извън преценка на кредитодателя,
последният би могъл да променя лихвата, поради което и ответникът-потребител не
може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии, произтичащите за нея
икономически последици. Изискването на ясен и разбираем език включва яснота и
разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но прозрачно и
недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните.
Съдът
счита, че цитираните клаузи от договора
са неравноправни по смисъла на чл.143 т.10 от ЗЗП, тъй като съдържат уговорки
във вреда на потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и
водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя, като позволяват на търговеца да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание. Следва да се посочи, че в
договора липсва методика, по която банката да изчислява БЛП. Не е посочено по
каква причина и на какво основание е допустимо изменение на БЛП, както и при
какви критерии, съобразявани от банката това е допустимо. В нарушение на
изискването за добросъвестност е задължението на кредитополучателят да не
участва при договарянето на БЛП, както е недопустимо предварително да се
съгласява с всякакви възможни промени на БЛП. От изложеното става ясно, че в
договора е изключена възможността потребителят да влияе по някакъв начин в
договорните отношения между страните, както и че същия е поставен в състояние
на зависимост от волята на органи и служители на банката, т.е. от субективни
фактори, а не от обективни икономически критерии. Това безусловно представлява значително
неравновесие между правата и задълженията на банката и потребителя и по своя
характер са неравноправни клаузи, защото така формулирани са изцяло в полза на
банката и в ущърб на кредитополучателите. Съдът счита, че са неприложими
изключенията от забраните по чл.143 т.10, т.12 от ЗЗП, които са предвидени в чл.144 ал.2, ал.3 от ЗЗП. Уговорената
неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от
страна на банката на първоначално съгласувания размер на БЛП, при необявени предварително и невключени
като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката,
при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не
отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази
клауза изключението по чл.144 ал.3 т.1 от ЗЗП е неприложимо/решение№205/07.11.2016г.
по т.дело№154/2016г. – Iт.о. ВКС/.
С оглед на
изложеното, съдът намира, че с посочените клаузи от договора за кредит са
уговорени във вреда на потребителите възможности за банката едностранно да
променя условията на погасяване на кредита, без да е информирала насрещната
страна по ясен и достъпен начин за критериите, по които ще се извършват
измененията както на БЛП. Както се посочи, според чл.146 ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално, като разпоредбата
на чл.146 ал.2 от ЗЗП дефинира кои
клаузи не са уговорени индивидуално - тези, които са изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
като е посочен пример за такива клаузи при договорите, сключвани при общи
условия, като изброяването не е изчерпателно. В случая от събраните по делото
доказателства не се установи клаузите на процесния договор или някои от тях да
са индивидуално уговорени, тъй като те са част от стандартни, изготвени
предварително условия на банката и кредитополучателят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им. По делото липсват данни включването на спорните
клаузи в договора за кредит да са в резултат на изричното им обсъждане и
съгласие на потребителите по отношение на тяхното съдържание, като
доказателствената тежест за установяване на тези обстоятелства е на банката.
Не следва
да се смята за обвързваща страните и оспорените от ответника клаузи по
допълнителното споразумение от 13.11.2009г., според които ГПР може да променян при
предпоставките, предвидени в ОУ. Такива ОУ са представени(лист 35 и сл. от делото и лист
46 и сл. от делото), като не е посочен
периода, за който са се прилагали/прилагат впоследствие. Самото понятие
ГПО(„годишен процент на разходите“) представлява реалната цена на кредита и
един от компонентните му е годишният лихвен процент. След като, както е
установено и обосновано и по-горе, липсва разписан ясен и конкретен механизъм,
при осъществяването на който банката да може да упражни правото си да внесе
промяна в престацията на потребителя, то и по отношение на клаузата за промяна
на ГПР, може да се заключи обосновано, че за ответника липсва възможност да
формира ясна преценка при какви показатели и с какви икономически последици би
се променил размера на дълга и, вследствие промяна на ГПР. Нищожно е и
допълнителното споразумение 13.11.2009г. Същото представлява спогодба и има за
предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са
определени въз основа на неравноправни клаузи(т.”Б”, т.1.3, т.11 от
споразумението и т.III.9.3 от ОУ за предоставяне на кредити за текущо
потребление), изготвено на основание
нищожни клаузи(чл.7 и чл.14 от основния договор), както и т.III.7.1. от ОУ за предоставяне на кредити за текущо
потребление към същи договор, и следователно е нищожно на основание чл.366 от ЗЗД, като
сключено върху непозволен договор, предвиждащащ право на банката да променя
едностранно лихвата. Допълнителното споразумение не би могло да се запази частично - по
аргумент от чл.26 ал.4 от ЗЗД, тъй като
размера на дълга и новодоговорените условия(за размера на ГПР и за размера на дължимите лихви) са обвързани от определената
въз основа на нищожните клаузи на договора за лихви, и без тези си части,
споразумението не би могло да бъде изпълнявано.
Доколкото
претендираните с исковата молба вземания се търсят като част от съдържанието на
месечните(анюитетни) вноски, следва да се вземе предвид факта, че тези вноски
включват както главница, така и лихва, която е формирана на база целия период
на кредита и разделена на броя договорени вноски. Отделните погасителни вноски
не превръщат договора в такъв за периодични платежи, а представляват частични
плащания, по отношение на които приложим е общият петгодишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД. Този отговор на въпроса е в
съгласие с дадените с Тълкувателно решение от 18.05.2012г. по тълк.дело№3/2011г.
– ОСГКТК ВКС задължителни разяснения относно съдържанието на понятието
„периодични плащания“ по смисъла на чл.111 б.„В“ от ЗЗД, според които
периодично е плащането, което не е еднократно, а е задължение за трайно
изпълнение, като изискуемостта, забавата и давността за всяка престация
настъпват поотделно, тъй като се касае за самостоятелни задължения, имащи
единен правопораждащ факт. При така изложените твърдения за нищожност на
допълнителното споразумение, като действащи договорености между страните следва
да останат тези в основния договор от 02.05.2006г.(при последна погасителна
вноска с падеж – 02.05.2013г.). При разсрочено плащане на отпуснатия кредит
всяка погасителна вноска става изискуема с настъпването на съответния падеж,
поради което исковата претенция(предявена на 22.03.2019г.) е погасена по
давност за всички месечни анюитетни вноски с настъпил падеж, тъй като към
момента на депозирането и е изтекла предвидената в чл.110 от ЗЗД петгодишна давност.
Предвид
изложеното, съдът следва да отхвърли предявените искове от страна на „ОТП
Факторинг България“ЕАД против Х.Г.Х. за: сумата 8376.58лв., представляваща
неизплатена падежирала част от главницата по Договора за кредит за текущо
потребление от 02.05.2006г. и Допълнителното споразумение към него от
13.11.2009г., включена в анюитетните вноски с падежи от 05.03.2014г. до
05.02.2019г. вкл., съгласно погасителен план към Допълнителното споразумение от
13.11.2009г. и Договор за покупко-продажба на вземания(цесия) от 17.09.2012г.,
ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на предявяване на исковата молба – 21.02.2019г. до
окончателното и изплащане; сумата 1883.21лв., представляваща неизплатена
предсрочно изискуемата част от главницата по Договора за кредит за текущо
потребление от 02.05.2006г. и Допълнителното споразумение към него от
13.11.2009г., включена в анюитетните вноски с падежи от 05.03.2019г. до
05.11.2019г. съгласно погасителен план към Допълнителното споразумение от
13.11.2009г. и Договор за покупко-продажба на вземания(цесия) от 17.09.2012г.,
ведно със законната лихва върху тази
сума, считано от датата на предявяване на исковата молба – 21.02.2019г. до
окончателното и изплащане; сумата 2264.37лв., представляваща непогасената по
давност възнаградителна лихва по Договора за кредит за текущо потребление от
02.05.2006г. и Допълнителното споразумение към него от 13.11.2009г., включена в
анюитетните вноски с падежи от 05.03.2016 г. до 05.02.2019г., съгласно
погасителен план към Допълнителното споразумение от 13.11.2009г.; сумата 1343.00лв.,
представляваща непогасената по давност наказателна лихва по чл. 19.1 от Общите
условия, начислена върху главницата, включена в анюитетните вноски с падежи от
05.03.2014г. до 05.02.2019г. вкл., за периода от 20.02.2016г. до датата на завеждане
на исковата молба – 21.02.2019г.
При този изход на делото и на основание
чл.78 ал.3 от ГПК, ищецът следва да
заплати на ответника направените по делото разноски. В настоящия случай разноските представляват
адвокатско възнаграждение, за което има доказателства, че е изплатено на
процесуалния представител на ответника(според договора за правна защита и
съдействие с характер на разписка с отбелязване, че уговореното възнаграждение
в размер на 1000.00лв.), а също така и внесено възнаграждение за вещото лице -
100.00лв. Съгласно чл.2 ал.5 от Наредба№1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и
съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и
броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно. В т.3 от
Тълкувателно решение№6/2013г. на ОСГК на ВКС е прието, че при произнасяне по
възражение за прекомерност на договореното и заплатено адвокатско
възнаграждение, на основание чл.78 ал.5 от ГПК, съдът е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата минимален размер, като вземе предвид
действителната фактическа е правна сложност на делото. В настоящия случай
минималният размер на адвокатското възнаграждение, определено съгласно чл.7
ал.2 т.4 от наредбата(в редакцията към момента на уговарянето на
възнаграждението) при интерес при интерес от 10000.00лв. до 100000.00лв. – 830.00лв. плюс
3% за горницата над 10000.00лв. Осъществената от пълномощника на ищцата защита
се изразява в изготвяне на искова молба и процесуално представителство в
съдебни заседания, като е поискано към
минимално регламентираното възнаграждение по всички искове.
В този смисъл съдът счита, че не
е налице прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищците и
същото не следва да бъде намалявано по
смисъла на чл.78 ал.5 от ГПК. В този смисъл,
съгласно чл.78 ал.1 от ГПК, съдът следва да присъди в полза на ищеца
сумата 950.00лв., представляваща направените по делото разноски(адвокатско
възнаграждение – 1000.00лв. и възнаграждение за вещо лице - 100.00лв.), която
да бъде заплатена от ищцовото дружество.
Водим от
горното и на основание чл.258 и сл. от ГПК и чл.7 ал.2 от ГПК, съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от страна на „ОТП Факторинг България“ЕАД с
ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление: гр.София район „Оборище”
бул.“Княз Александър Дондуков”№19 ет.II, представлявано от Изп.директор И.Г.Д-М. против Х.Г.Х. с ЕГН**********,
с адрес: ***, за: сумата 8376.58лв., представляваща неизплатена падежирала част от
главницата по Договора за кредит за текущо потребление от 02.05.2006г. и
Допълнителното споразумение към него от 13.11.2009г., включена в анюитетните
вноски с падежи от 05.03.2014г. до 05.02.2019г. вкл., съгласно погасителен план
към Допълнителното споразумение от 13.11.2009г. и Договор за покупко-продажба
на вземания(цесия) от 17.09.2012г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
предявяване на исковата молба – 21.02.2019г. до окончателното и изплащане;
сумата 1883.21лв., представляваща неизплатена предсрочно изискуемата част от
главницата по Договора за кредит за текущо потребление от 02.05.2006г. и
Допълнителното споразумение към него от 13.11.2009г., включена в анюитетните
вноски с падежи от 05.03.2019г. до 05.11.2019г. съгласно погасителен план към
Допълнителното споразумение от 13.11.2009г. и Договор за покупко-продажба на
вземания(цесия) от 17.09.2012г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
предявяване на исковата молба – 21.02.2019г. до окончателното и изплащане;
сумата 2264.37лв., представляваща непогасената по давност възнаградителна лихва
по Договора за кредит за текущо потребление от 02.05.2006г. и Допълнителното
споразумение към него от 13.11.2009г., включена в анюитетните вноски с падежи
от 05.03.2016 г. до 05.02.2019г., съгласно погасителен план към Допълнителното
споразумение от 13.11.2009г.; сумата
1343.00лв., представляваща непогасената по давност наказателна лихва по чл.
19.1 от Общите условия, начислена върху главницата, включена в анюитетните
вноски с падежи от 05.03.2014г. до 05.02.2019г. вкл., за периода от
20.02.2016г. до датата на завеждане на исковата молба – 21.02.2019г.
ОСЪЖДА „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ЕАД с
ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление: гр.София район „Оборище”
бул.“Княз Александър Дондуков”№19 ет.II, представлявано от Изп.директор И.Г.Д.-М., ДА ЗАПЛАТИ на Х.Г.Х. с ЕГН**********, с адрес: ***, сумата 1100.00лв./хиляда и сто
лева/, представляваща направените разноски по9 гр.дело№593/2019г. на ГОРС.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Великотърновския окръжен съд в
двуседмичен срок, считано от датата на
получаване на съобщението, че е изготвено и обявено.
Препис от
решението да се изпрати на страните.
Районен съдия: