№ 242
гр. Велико Търново , 10.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на десети
март, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Сара Стоева
Членове:Ивелина Солакова
Ирена Колева
при участието на секретаря Галина Д. Занчева
като разгледа докладваното от Ирена Колева Въззивно гражданско дело №
20204100500919 по описа за 2020 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „О..“ ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на
управление град В. Т., ул.“..“ .., представлявано от управителя И. Л., чрез пълномощник –
адвокат Й.Х., срещу Решение № 260162/14.09.2020г. по гр.дело № 419/2020г. по описа на
Районен съд - Велико Търново, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по
обективно съединени искове с правно основание чл.200 от КТ за заплащане на обезщетение
за претърпени неимуществени и имуществени вреди от настъпила на 27.05.2019г. трудова
злополука, предявени от Д. К. П. против дружеството. Жалбоподателят счита, че
постановеният съдебен акт в частта, в която са уважени исковите претенции, е неправилен,
постановен при непълнота на доказателствата и несъответствие между изводите на съда и
събраните по делото доказателства. Намира за недоказан предмета, който е предизвикал
увреждането – дупка или неравност на пътя, както и механизмът на увреждането. Излага, че
първоинстанционният съд е определил обезщетение за неимуществени вреди при
неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, поради което е присъдил
необосновано по размер парично обезщетение в полза на ищцата, не е извършил пълен и
прецизен анализ на голяма част от събраните доказателства и формулирал правни изводи
въз основа на факти и обстоятелства, неустановени и доказани по надлежния ред. Релевира
доводи за наличие на противоречие в приетото от съда от фактическа страна и направените
правни изводи, включително и относно определяне размера на присъденото обезщетение.
Сочи, че първоинстанционният съд не е обсъдил направеното с писмения отговор на ИМ
възражение за проявена груба небрежност от страна на ищцата при получаване на
1
процесното увреждане, което според жалбоподателя е довело до съпричиняване на
вредоносния резултат в степен на 80 %. Намира за неправилни изводите на районния съд, че
работодателят не е осигурил здравословни и безопасни условия на труд съобразно
изискванията на чл.127 ал.1 т.3 КТ. Прави искане за отмяна на решението в обжалваната му
част и вместо него постановяване на друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени
изцяло, като неоснователни и недоказани, евентуално – намаляване на присъденото
обезщетение за неимуществени вреди по размер при строго спазване разпоредбата на чл.52
ЗЗД и при уважаване на възражението по чл.201 ал.2 КТ. Претендира разноски за двете
съдебни инстанции.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК ответната страна и третото лице-помагач на ответника не
са депозирали отговори и не са взели становище по въззивната жалба.
В хода на проведеното съдебно заседание въззивникът, чрез своя пълномощник,
поддържа подадената въззивна жалба и моли за уважаването й по подробно изложени
съображения в представена писмена защита. Поддържа искането си за разноски за две
съдебни инстанции съгласно представен списък по чл.80 ГПК.
Въззиваемата страна, чрез своя процесуален представител по пълномощие, излага в
писмен вид становището си по подадената жалба и наведените в нея оплаквания. Намира
същата за неоснователна, като излага фактически и правни доводи за това в писмена защита.
Претендира разноски за въззивното производство, включително и за адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на въззиваемата, съгласно представен
списък по чл.80 ГПК.
Третото лице – помагач „Д..“ ЕАД не е изпратило представител в проведеното съдебно
заседание и не е взело становище по жалбата.
Въззивната жалба срещу първоинстанционното решение е подадена в срока по чл.259
ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е
процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. Съобразно правомощията си
по чл.269 от ГПК въззивният съд следва да извърши служебна проверка относно
валидността и допустимостта на обжалваното решение. Съдът намира, че съдебният акт не
страда от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма, подписан е и
е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи неговата недопустимост.
Производството пред Районен съд – Велико Търново е било образувано по ИМ на Д.
К. П. срещу „О..“ ЕООД с правно основание чл.200 КТ, с която е направено искане за
осъждане на ответното дружество да й заплати обезщетение в размер на 50 000 лв. за
претърпените от нея неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на
27.05.2019г., призната за такава съгласно Разпореждане № 5104-04-45/14.06.2019г. на ТП на
НОИ-Велико Търново и обезщетение в размер на 1 860.65 лв. за претърпени от нея
имуществени вреди в резултат на същата злополука, изразяващи се в заплатени разходи за
лечението й, ведно със законната лихва от датата на злополуката до окончателното
изплащане. В ИМ са били изложени твърдения за наличието на ТПО между страните към
датата на инцидента, произтичащо от трудов договор, по силата на който ищцата заемала
длъжността „контрольор на талони и SMS за платено паркиране“ с място на работа – зони за
платено паркиране в град В. Т. и длъжностна характеристика, съгласно която част от
трудовите й задължения се изразявали в обхождане на тези зони по утвърден график,
продаване на талони за платено паркиране, контролиране на паркираните автомобили в тях.
Посочено е, че на 27.05.2019г., около 10.20 часа, при изпълнение на служебните си
задължения – обход и проверка в зона за платено паркиране на ул.“И..“ в град В. Т., стъпила
в неравност на улицата, вследствие на което загубила равновесие и паднала върху асфалта,
като получила фрактура на подбедрицата на левия крак. Изложено е, че в резултат на това
2
претърпяла редица физически и душевни травми, включително и оперативна интервенция за
поставяне на импланти в глезена, и е налице неблагоприятна прогноза относно пълното й
възстановяване. Освен посочените вреди твърди, че е претърпяла и имуществени такива,
изразяващи се в направени разходи за проведеното оперативно лечение. Признава факта, че
на 28.11.2019г. е получила от „Д..“ ЕАД застрахователно обезщетение в размер на 500 лв. по
сключената от работодателя застраховка „трудова злополука“, която по размер не покрива
действително претърпените от нея неимуществени вреди.
В срока по чл.131 ГПК ответното дружество е признало факта на наличие на трудово
правоотношение с ищцата по силата на трудов договор, сключен на 30.09.2016г. и
прекратен, считано от 07.06.2019г., както и факта на претърпяна от ищцата трудово
злополука по време на изпълнение на служебните й задължения, призната за такава на
основание чл.55 ал.1 КСО с нарочно разпореждане на компетентния орган. Посочило е, че
след като ищцата не е конкретизирала какво представлява твърдяната от нея неравност в
зоната за платено паркиране на улица „И..“ – големина, възможност за възприемане,
местонахождение и как тя е способствала за неочакваното стъпване в нея, то не може да се
обоснове извод, че именно от изпълнение на работата й, която по естеството си не е
увреждаща, е настъпила описаната травма. Оспорило е исковете по размер. Релевирало е
възражение с правно основание чл.201 ал.2 КТ за намаляване на отговорността му за
причинените вреди поради проявена от ищцата груба небрежност, изразяваща се в това, че
не разпределя достатъчно правилно своето внимание, тъй като редовно използва своя
мобилен телефон, по начин, че същият отнема вниманието й и затруднява възможността за
възприемане на околната обстановка, в т.ч. и пътната такава. Посочило е, че изплатеното от
застрахователя обезщетение за неимуществени вреди по застраховката „трудова злополука“
се явява съответно на действително претърпените такива от ищцата. Направено е искане за
привличане на „Д..“ ЕАД като трето лице – помагач в процеса с оглед качеството му на
застраховател по сключената с ответника застраховка „трудова злополука“. С определение
от 23.04.2020г. съдът е конституирал застрахователното дружество като трето лице –
помагач на ответника по делото. Същото е заело становище за неоснователност на
предявените искове поради извършеното от него плащане на застрахователно обезщетение в
размер на сумата от 500 лв.
В първоинстанционното производство са събрани множество писмени доказателства,
установяващи признаването на процесната злополука за трудова по смисъла на чл.55 ал.1
КСО, здравословното състояние на ищцата след нея, за наличието на трудово
правоотношение между страните, такива, установяващи трудовите задължения на ищцата на
заеманата от нея длъжност при ответника, за провеждан инструктаж по безопасност и здраве
при работа, за изплащане на застрахователно обезщетение на ищцата от застрахователя по
сключената между него и ответника застраховка „трудова злополука“, както и за наличието
на следващо процесното ТПО на ищцата, считано от 04.11.2019г. Събрани са гласни
доказателства. От показанията на св. М. Е., заемащ длъжността инспектор-услуги при
ответника, се установява, че в началото ищцата се справяла добре с изпълнението на
трудовите си задължения, но след време управителят на дружеството му казал, че видял
ищцата да гледа нещо в личния си мобилен телефон по време на работа. Поради това той й
направил забележка на следващия ден и провел инструктаж на всички контрольори как да
извършват проверки в зоните за паркиране с оглед тяхната безопасност и да не ползват
мобилни телефони за преглеждане на медиите. Същият свидетел установява, че през
последния месец от ТПО ищцата станала мълчалива, а след инцидента узнал, че имала
лични причини за това и употребявала силни антидепресанти, като диазепам. Св. Недева,
също служител на ответника, е установила, че през 2017г. на няколко пъти по молба на
ищцата й вземала от личния лекар рецепта за диазепам, тъй като имала лични проблеми и и
имала нарушения в съня. Св. А.., служител при ответника, посочила, че не е виждала и
чувала ищцата да пие лекарства. Описва я като енергична, адекватна и винаги в кондиция.
По делото е представено удостоверение от личния лекар на ищцата, в което е посочено, че за
периода 01.01.2018г. – 31.05.2019г. са й изписвани рецепти за отпускане на две опаковки
диазепам 10 мг за едномесечно приложение, като последно това е станало на 21.05.2019г.
Изслушана е била ищцата по реда на чл.176 ГПК, като същата посочва, че по време на
изпълняваната при ответника длъжност не е употребявала медикаменти, които да влияят на
3
съня или успокоителни такива.
Заключението на съдебно-медицинската експертиза, прието от съда и неоспорено от
страните, е установило, че при процесната злополука ищцата е получила закрито
вътреставно счупване на голяма и малка пищялни кости на лява подбедрица в областта на
лява глезенна става. Според вещото лице получената травма е резултат на силно изкривяване
на стъпалото спрямо подбедрицата и отговаря да е получена по описания в ИМ начин, като
към момента на извършения от вещото лице преглед и изготвяне на заключението процесът
на лечение и възстановяване продължава, на посочения етап не е налице пълно
възстановяване на ищцата и са налице силно ограничени и болезнени сгъване и разгъване в
областта на левия глезен. В съдебно заседание вещото лице е допълнило устно, че
проведеното на ищцата лечение е адекватно с оглед характера на счупването, а поставеният
имплант е премахнат поради вторично насложена гнойна инфекция, причинена единствено
от остиосинтезата на метала. Според експертът тази инфекция допълнително е усложнила
възстановяването и в резултат на нея се е образувала съединителна тъкан в областта на
ставата, обхванала сухожилията. Не може да се получи пълно възстановяване, като ще се
запази двигателният дефицит и болковия синдром, при средно тежки натоварвания ще се
получава оток, който ще засилва дефицита, а хипотрофията и намалението в обема на
мускулите на подбедрицата също ще води до двигателен дефицит и болка за цял живот.
С обжалваното решение съдът е уважил исковата претенция с правно основание чл.200
КТ и е осъдил ответника да заплати на ищцата сумата от 29 750 лв., представляваща
обезщетение за претърпени от последната неимуществени вреди от трудова злополука,
настъпила на 27.05.2019г. намалено с полученото от ищцата обезщетение по застраховка
„трудова злополука“, и сумата от 1 610.65 лв. – обезщетение за претърпени имуществени
вреди от същата трудова злополука, изразяващо се в разходвани средства за лечение, също
намалено с остатъка от полученото от нея обезщетение, ведно със законната лихва върху
тези суми от датата на увреждането до окончателното им изплащане, като е отхвърлил искът
за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в останалата му част – до пълния
предявен размер от 50 000 лв. и искът за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в
останалата му част – до пълния размер от 1 860.65 лв. За да постанови този резултат,
районният съд е приел за доказани всички елементи от фактическия състав на чл.200 КТ и е
намерил за неоснователно възражението за намаляване отговорността на ответното
дружество поради проявена от страна на ищцата груба небрежност.
Съдът след анализ на събраните по делото пред първата инстанция доказателства, по
вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на въззивното
производство, очертани в жалбата, достигна до следните правни изводи:
Съобразно разпоредбата на чл. 200 ал.1 от КТ за вреди от трудова злополука, които са
причинили временна нетрудоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на
сто или смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено,
независимо от това дали негов орган или служител има вина за настъпването им. Понятието
трудова злополука е дефинирано в чл. 55 от КСО като внезапно увреждане на здравето,
станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка
друга работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинила временна
неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт. Безспорен по делото
факт е съществувалото трудово правоотношение между страните, както и че именно по
време на същото ищцата е претърпяла злополука. По съответния предвиден от закона
процесуален ред в чл.60 ал.1 вр. чл.55 ал.1 КСО е установен правно-релевантния факт, че
процесната злополука е трудова, за което е постановен нарочен акт /разпореждане/ на
съответното длъжностно лице при ТП на НОИ-Велико Търново, представляващ официален
удостоверителен документ за установените с него факти. Този административен акт е влязъл
в законна сила като необжалван по съответния ред, което води до преклудиране на всички
възражения на работодателя и работника относно това дали злополуката има характер на
трудова, кога, къде и как и при какви обстоятелства е настъпила, настъпило ли е увреждане
на пострадалото лице. Влязлото в сила разпореждане, с което злополуката е призната за
4
трудова има доказателствена сила за гражданския съд, разглеждащ спора по чл.200 КТ и е
недопустимо да се преразглежда въпроса доколко увреждането е в причинна връзка с
извършваната работа по трудовото правоотношение в каквато насока са възраженията в
писмения отговор на ИМ и оплакванията в жалбата.
Налице е причинно-следствена връзка между претърпените от ищцата болки и
страдания и настъпилата трудова злополука, довела до закрито вътреставно счупване на
голяма и малка пищялни кости на лява подбедрица в областта на лява глезенна става.
Безспорно ищцата е преживяла значителни болки при получаване на увреждането, както и
впоследствие при извършените медицински манипулации и оперативни интервенции и в
целия период на възстановяване и лечение, който експертното заключение е установило, че
не е завършил. След получаване на фрактурата ищцата е оперирана и са поставени импланти
за придържане и наместване на счупените кости в глезена. Два месеца след операцията е
получила усложнения на травмата - гнойна инфекция, причинена според вещото лице
единствено от остиосинтезата на метала, вследствие на което е претърпяла втора оперативна
интервенция за отстраняване на поставените импланти. Събраните гласни доказателства
чрез разпита на св. П. и експертното заключение на съдебно-медицинската експертиза са
установили, че към момента на прегледа от вещото лице са налице силно ограничени и
болезнени сгъване и разгъване в областта на левия глезен на ищцата въпреки провежданото
адекватно лечение и рехабилитационни процедури. Налице е неблагоприятна прогноза за
пълното възстановяване на пострадалата. В тази връзка вещото лице е установило, че
полученият значителен двигателен дефицит няма да бъде преодолян и при средно тежки
натоварвания занапред ищцата ще изпитва болки. При определяне на обезщетението
решаващият състав е съобразил характера на получената увреда, изживените поради нея
болки и техния интензитет, продължителността на болковия синдром, продължителния
възстановителен период, неприключил към момента на извършване на прегледа на
пострадалата, преживените през този период болки, неудобства и притеснения,
ограниченията в свободното придвижване и необходимостта от ежедневни грижи и помощ
от близки, претърпените оперативни интервенции и трайните последици за физическото
здраве на ищцата, както и невъзможността за пълното й възстановяване. Поради
изложеното, съобразявайки практиката на ВКС и на други равни по степен с настоящия съд
съдилища и събраните доказателства, съдът намира, че присъдената от първоинстанционния
съд сума се явява справедлив паричен еквивалент на претърпените от ищцата
неимуществени вреди. Настоящият състав намира, че районният съд е спазил принципа за
справедливо възмездяване на ищцата и обосновано и правилно е определил по размер
присъденото обезщетение, поради което оплакването за несъответстващо на претърпените
вреди обезщетение е неоснователно.
Съгласно чл.201 ал.2 от КТ отговорността на работодателя може да се намали, ако
пострадалият е допринесъл за настъпването на трудовата злополука, допускайки груба
небрежност. Не всяка съпричиняване на вредите от страна на работника, а само това,
извършено при груба небрежност може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение
от работодателя. Съгласно трайната съдебна практика грубата небрежност е тежко
нарушаване на дължимата грижа при положение, че пострадалият е могъл да я съблюдава в
конкретната обстановка, каквото един обикновен човек, поставен в същата обстановка, не би
могъл да допусне. Такова поведение е правно укоримо, тъй като работникът е длъжен да
избегне злополуката при полагане на дължимата грижа. Поради това, че пострадалият
участва в увреждането, това му поведение следва да бъде отчетено при определяне на
дължимото обезщетение. В отговора на ИМ се твърди, че при определяне размера на
обезщетението следва да бъде отчетен факта на възможното съпричиняване на вредите от
ищцата, тъй като същата редовно използвала по време на работа своя мобилен телефон по
начин, че същият отнема вниманието й и затруднява възможностите й да възприема
5
правилно и адекватно околната обстановка. Съгласно правилата за разпределение на
доказателствената тежест, работодателят, въвеждайки възражението за съпричиняване,
следваше да докаже, че трудовата злополука е настъпила поради проявена от работника
груба небрежност. Доказателства, че непосредствено преди настъпване на процесната
злополука ищцата е ползвала мобилен телефон и че именно в резултат на липсата на
внимание е получила травмата, от ответната по иска страна не са ангажирани. Показанията
на св. Еминов, че управителят на дружеството видял някога ищцата да гледа в телефона си
по време на изпълнение на трудовите си задължения, нямат отношение към процесния
инцидент. В отговора на ИМ не са изложени други фактически твърдения във връзка с
искането за намаляване на обезщетението поради проявена от ищцата груба небрежност, а
по отношение на фактите срокът за отговор на ИМ е фатален. Поради това съдът намира, че
въведените по-късно в производството твърдения на ответника-работодател, че ищцата е
съпричинила вредоносния резултат поради проявена от нея груба небрежност с оглед на
факта, че е употребявала мидекамента диазепам и същият е оказал влияние върху
способността й да изпълнява трудовите си задължения, не следва да бъдат обсъждани.
Независимо от това, събраните по делото в тази насока писмени и гласни доказателства не
са установили факта на закупуването на този медикамент от страна на ищцата, употребата
му от нея в деня на злополуката и въздействието му върху способността й да работи и
възприема адекватно заобикалящата я среда, поради което е стъпила в неравност или дупка
на улицата и е загубила равновесие.
Предвид изложеното, правилно районният съд е приел, че не е налице съпричиняване
на вредоносния резултат от страна на работника и не са налице основания за намаляване на
определеното обезщетение на соченото основание.
Подадената срещу първоинстанционното решение въззивната жалба в частта, в която е
уважена исковата претенция за заплащане на обезщетение за претърпени вследствие
претърпяната трудова злополука имуществени вреди, без да се сочат конкретни оплаквания,
също се явява неоснователна. С исковата молба са представени писмени доказателства –
фактури и касови бонове, за заплатени от ищцата парични суми за извършени прегледи,
изследвания, медицински материали за извършените оперативни интервенции, закупени
медикаменти и проведени физиотерапевтични процедури. С оглед на това правилно
районният съд е приел, че необходимостта от тези разходи е безспорна и е естествен
резултат от действителното състояние на ищцата, вследствие на което е уважил предявения
иск в присъдения от него размер.
Поради гореизложените съображения, съдът намира жалбата срещу решението на
първоинстанционния съд в частта, в която са уважени исковите претенции, за
неоснователна. Последното, като законосъобразно и правилно в обжалваните части, следва
да бъде потвърдено.
При този изход на спора, на въззивника не се следват разноски. Въззиваемата страна
не е сторила разноски във въззивното производство. Процесуалният й представител по
пълномощие е поискал присъждането на адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна
адвокатска помощ за настоящото производство. От представеното по делото пълномощно е
видно, че въззиваемата не е заплатила възнаграждение на упълномощения от нея адвокат и
6
че последният е осъществил безплатно процесуално представителство по делото на
основание чл.38 ал.1 т.2 ЗА. Изявлението за наличието на соченото основание за оказване на
безплатна помощ обвързва съда и при липса на оспорване от другата страна, последната
следва да бъде осъдена да заплати на адвокат М.М. адвокатско възнаграждение в размер на
1 765.25 лв., определено съобразно разпоредбата на чл.2 ал.4 и ал.5 и чл. 7 ал.2 т.2 и т.4 от
Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Великотърновският окръжен
съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260162/14.09.2020г. по гр.дело № 419/2020г. по описа
на Районен съд - Велико Търново в обжалваните части.
ОСЪЖДА „О..“ ЕООД, ЕИК .., със седалище и адрес на управление град В. Т., ул.“..“
.. ДА ЗАПЛАТИ на адвокат М.М., ЕГН .., АК-.., сумата от 1 765.25 /хиляда седемстотин
шестдесет и пет лева и двадесет и пет стотинки/ лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за оказаната безплатна адвокатска помощ за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач „Д..“ ЕАД, ЕИК .., със
седалище и адрес на управление град .., бул. „..“ № ...
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС.
Препис от решението, на основание чл.7 ал.2 ГПК, да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7