РЕШЕНИЕ
№ 903
гр. гр. Хасково, 30.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет
и четвърта година в следния състав:
Председател:Нели Д. Иванова
при участието на секретаря Антония Сл. Бузова
като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело №
20235640100729 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на Т. М. М. с
ЕГН:********** от гр.Хасково, ул.*********, адв.П.И.П., против „Сити Кеш“
ООД, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Славянска“ № 29,
ет.7, ЕИК *********, представляван от управителя Николай Пенчев Пенчев, с
която е предявен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, вр. чл.26, ал.1,
предл.3 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, вр. чл. 143, ал.1 и
чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
Твърди се, че ищцата е страна по договор за паричен заем №303507,
сключен с ответника „Сити Кеш“ ООД на *******г. До момента заемодателят
по договора не бил предоставил на ищцата разписания договор, ведно с
прилежащите към него погасителен план, общи условия и СЕФ, с
обяснението, че след като бъдат подписани от упълномощен представител в
централния офис в гр.София, ще й бъдат предоставени. Съгласно договора за
паричен заем, ищцата получавала доколкото си спомняла сумата от 1500лв.,
при месечен лихвен процент от 3,330%, който изчислен на годишна база бил в
размер на 39,96% и ГПР в размер на 47,78%. Страните договорили, че
заемателят ще погаси кредита на 18 месечни вноски с размер на
погасителната вноска 112,13лв. В очакване на получаване на разписаните
документи ищцата след дълъг период от време получила покана за
изпълнение, в която заемодателят я уведомява, че ведно с лихвите дължи сума
в размер на 2746,69лв. Съгласно чл.6 от договора за кредит,
кредитополучателят се задължавал да учреди поръчителско обезпечение,
1
отговарящо на условията на чл.10 ал.2 т.1 от ОУ кумулативно с едно от
следните обезпечения – ипотека върху недвижим имот, особен залог, банкова
гаранция или ценна книга, издадена в полза на заемодателя. Съобразно чл.8 от
процесния договор, при неизпълнение на чл.6 от договора в 3-дневен срок от
сключването му, заемателят дължал на заемодателя неустойка в размер на
1116лв., която била разсрочена и се кумулирала към падежните вземания по
погасителния план.
Ищцата била потребител по смисъла на §13 т.1 от ДРЗЗП, тъй като
усвоила кредита за лични, нетърговски нужди. Поради потребителското й
качество, процесният договор попадал в приложното поле на ЗЗП и ЗПК.
Клаузата за неустойка по чл.8 от процесния договор била нищожна на
основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради
това, че е сключена при неспазване на нормите на чл.143 ал.1 и чл.146 ал.1 от
ЗЗП. С влязло в законна сила решение №101/20.02.2023г., постановено по гр.д.
№2331/2022г. по описа на РС-Хасково, съдът прогласил нищожността на
посочената клауза и недължимост по нея. С настоящия иск се твърди, че и
клаузата за възнаградителна лихва била нищожна на следните три основания :
1. С договорения лихвен процент в размер на 39,96% се нарушавали добрите
нрави; 2. Нарушавали се изискванията на чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК; 3.
Внасяло се неравноправие между правата и задълженията на потребителя и
доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността
и в ущърб на кредитополучателя.
Съдебната практика приемала, че при формиране размера на
възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен
лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне можел да бъде
размера на законната лихва без обаче тя да може да се приеме като
максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави
била уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити – двукратния
размер на законната лихва. Към датата на сключване на договора за кредит
размерът на законната лихва се определял според ПМС №426/08.12.2014г.
като сбор от основния лихвен процент на БНБ за периода плюс 10 пункта. В
случая трикратния размер на законната лихва възлизал на 30%, а двукратния
на 20%, докато договорената между страните лихва била в размер на 39,96%
годишно, към която следвало да се добави скритата лихва, уговорена по
договора неустойка за неосигуряване на обезпечение повече от три пъти
законната, което представлявало нарушение на добрите нрави като критерии
за норми на поведение, установени в обществото.
Ищцата твърди, че посоченият в договора фиксиран лихвен процент в
размер на 39,96% не отговаря на действително приложения в заемното
правоотношение лихвен процент, тъй като уговорената неустойка за
неосигуряване на обезпечение представлявала добавък към договорната лихва
– скрита лихва и в нарушение на чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК кредиторът не
2
оповестил на потребителя действителната цена на кредитния ресурс.
Вземането по чл.8 от потребителския договор нямало характера на неустойка,
тъй като макар и именувано така, това вземане изначално било уговорено без
да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава
обезщетителна и обезпечителна функции. Кредиторът го именувал
„неустойка“, за да преодолее ограничението по чл.19 ал.4 от ЗПК, тъй като
съгласно чл.19 ал.3 т.1 от ЗПК, разходите за обезщетения не се вземали
предвид при изчисляване на ГПР. Търговецът си гарантирал, че ще получи
това вземане срещу предоставените в заем средства чрез създадените от него
предпоставки за сигурно неизпълнение на ограничителните му изисквания за
осигуряване на поръчител кумулативно с реалните обезпечения. Вземането с
допълнителна и гарантирана за него икономическа облага, поради което то
съставлявало печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка лихва.
Възнаградителната лихва била уговорена неравноправно по смисъла на
чл.143 от ЗЗП. При сключване на процесния договор потребителят не могъл да
прецени обхвата на поетото от него задължение, тъй като същият бил заблуден
от търговеца, че ще дължи цена на кредита в размер на 39,96%. В нарушение
на чл.147 ал.1 от ЗЗП на заемателя не било оповестено по обективен и
прозрачен начин, ясно и разбираемо какви са икономическите последици от
поетото от него задължение и какъв е действителния размер на
възнаградителната лихва, а бил заблуден, че нарушава договора, на което
основание трябвало да престира неустойката по чл.8 от процесния договор.
По силата на чл.19 ал.1 от ЗПК ГПР се формирал по нормативно
установен алгоритъм и изразявал всички разходи по кредита като процент от
общия размер на предоставения кредит. По гореизложените съображения
вземането по чл.8 от договора не съставлявало неустойка, на което основание
включването му в размера на ГПР не се дерогирало от правилото на чл.19 ал.3
т.1 от ЗПК. Това вземане по правната си природа било печалба за кредитора,
т.е.е договорна лихва. Договорната лихва била вид разход по кредита и като
такъв, съобразно повелителните изисквания на чл.19 ал.1 от ЗПК, следвало да
бъде включена в размера на ГПР. Невярното посочване на лихвения процент
по договора в размер на 39,96% без в него да е включена скритата лихва по
чл.8 от договора имало за резултат и невярно разписване на ГПР в размер на
47,78%. При изчисление, извършено с онлайн калкулатор било видно, че ГПР
бил с действителна стойност в размер на 201,99%, като в него се включвало и
вземането по чл.8 от процесния договор.
Поради това, че неустойката била скрита лихва, кредиторът не изпълнил
условията на чл.11 ал.1 т.9 от ЗПК. Съгласно чл.21 от ЗПК, договорна клауза,
която има за цел или за резултат заобикаляне на изискванията на ЗПК била
нищожна.
Предвид подробно изложените съображения в исковата молба се иска
постановяване на решение, с което да се признае, че ищцата не дължи
заплащане на сумата от 274,28лв., представляваща договорна лихва за периода
3
22.05.2019г. – 22.04.2020г. по чл.3 от договор за потребителски кредит
№******/*******г., сключен между страните, поради това, че клаузата била
нищожна на основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите
нрави и поради това, че била сключена при неспазване на нормите на чл.143
ал.1 и чл.146 ал.1 от ЗЗП. Претендира присъждане на направените по делото
разноски и присъждане на основание чл.38 от ЗА на адвокатско
възнаграждение на адв.П.И.П..
В срока по чл.131 от ГПК ответникът „Сити Кеш“ ООД депозира
отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск, като нередовен,
неоснователен и недоказан. Твърди, че дружеството не е надлежен ответника
в настоящия процес, тъй като с договор за цесия от 26.01.2022г. вземането
било прехвърлено на цесионера „АПС БЕТА България“ ЕООД. Не било
налице неизпълнение на изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. Неправилно
било твърдението, че в размера на ГПР следвало да бъде включен и размерът
на неустойката. Неправилно било твърдението, че действително приложеният
в договора за кредит ГПР бил различен от посочения в него. Неоснователно
било възражението за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва.
Клаузата на договорната лихва и ГПР не били неравноправни по смисъла на
чл.143 от ЗЗП. Не било налице соченото неизпълнение на чл.11 ал.1 т.20 от
ЗПК. Прави възражение за прекомерност по чл.78 ал.5 от ГПК за
претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Предвид гореизложените съображения се иска отхвърляне изцяло на
предявените срещу дружеството искове като неоснователни и недоказани.
Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235,
ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че между “Сити Кеш“ ООД (заемодател) и Т. М.
М. (заемател) на ******* г. е сключен Договор за паричен заем № ******,
вземанията по който са прехвърлени на „АПС Бета България“ ЕООД по силата
на договор за продажба и прехвърляне на вземания, сключен между двете
дружества на 13.01.2022г. В приложението към договора за цесия е описан
цитирания в исковата молба договор за паричен заем, сключен между
страните в настоящото производство.
За изясняване на делото от фактическа страна по искане на страните
съдът назначи и изслуша съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение
приема като компетентно и обективно дадено. Вещото лице сочи, че съгласно
погасителен план към договор за паричен заем №******/*******г.,
предоставен от счетоводството на „Сити Кеш“ ООД, сумата на договорната
лихва е изчислена при ГЛП 40,04%. При включването само на договорната
лихва като разход на заемателя и извършено изчисление, съгласно формулата
в ЗПК, Приложение 1 към чл.19, ал.2, ГПР възлиза на 47,93%.
4
Вещото лице сочи, че към датата на сключване на договора за паричен
заем – *******г. трикратния размер на законната лихва на годишна база
възлиза на 30%. Годишният размер на законната лихва възлиза на 10%,
определена съгласно ПМС №426/18.12.2014г. При преизчисление на сумата на
договорната лихва в размер, съответстващ на трикратния размер на законната
лихва и при включването на договорната лихва като разход на заемателя, ГПР
възлиза на 34,25%.
Експертизата сочи, че ГЛП на договорената лихва, изчислен съгласно
погасителния план по договора, сключен между страните, възлиза на 40,04% и
надвишава трикратния размер на законната лихва на годишна база с 10,04%.
В случай, че към общите разходи по кредита, които потребителят ще
заплати, се включи и сумата 1341,72лв., представляваща неустойка за
непредоставено обезпечение по договора /като част от погасителната вноска,
съгласно погасителен план/, ГПР възлиза на 193,46%.
Вещото лице при извършените проверки констатира, че по договор за
паричен заем №****** е извършено едно плащане в размер на 220лв. на
23.05.2019г. на касата на дружеството. Експертизата сочи, че с това плащане
са погасени по първата вноска с падеж 22.05.2019г. – 33,38лв. за договорна
лихва и 184,62лв. за неустойка и по втората вноска с падеж 24.06.2019г. – 2лв.
за неустойка.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл.124,
ал.1 от ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл.22 и чл.19 ЗПК, вр. чл.143, ал.1 и
чл.146, ал.1 ЗЗП, който се явява процесуално допустим. Разгледан по
същество, предявеният иск е изцяло основателен, като съображенията за това
са следните :
Както бе посочено по-горе, по делото не се спори, че на ******* г.
между страните е сключен Договор за паричен заем № ******. Без съмнение,
ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън
рамките на своята професионална компетентност, а ответникът като
финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ е предоставил кредита в
рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит
имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на
кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор
по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за
потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва
да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за
периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните
по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила,
рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение -
глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна - чл.
5
21, ал. 1 ЗПК.
В този смисъл от данните по делото се установи, че с влязло в законна
сила съдебно решение, постановено по гр.д.№2331/2022г. по описа на РС-
Хасково, е прието за установено, че ищцата не дължи на ответното дружество
предвидената в чл.8 от процесния договор сума за неустойка, поради
нищожност на тази клауза.
Според настоящия съдебен състав, уговорената в чл. 8 от процесния
договор за заем неустойка излиза извън присъщите й функции, като в същото
време се явява скрита възнаградителна лихва. В тази насока са изложени
подробни съображения в горецитираното гражданско дело, разгледано от
състав на РС-Хасково. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така
уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща
нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този
смисъл са и разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/2009 г. по
т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. С процесните клаузи за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези
вреди се обезщетяват и чрез договорените лихви по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с лихва за забава се явява недопустимо и в
този смисъл съдебната практика е константна.
Следва да бъде посочено във връзка с процесния договор, че в него е
предвиден размер на годишния процент на разходите в допустимите от закона
граници, а именно 47,93 %. Въпреки това, настоящият съдебен състав не
счита, че императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е спазена. Мотивите за
този извод се основават на легалната дефиниция, дадена в § 1, т.1 от ДР на
ЗПК, за понятието „общ разход по кредита за потребителя“ - това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Следователно, когато потребител извърши разходи за допълнителна услуга,
ако тя е свързана с договора за кредит и предпоставя сключването му, тези
разходи следва да бъдат включени в годишния процент на разходите, вкл. и с
оглед изложеното по-горе по отношение на неустойките. В настоящия случай
предвидената сума за неустойка не е включена в годишния процент на
разходите, с което е постигнато заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК. От депозираното експертно заключение по категоричен начин се
6
установява, че при включване на сумата за неустойка към общите разходи по
кредита ще се достигне до ГПР от 193,46%. Следователно, при включването
на неустойката към разходите по кредита, то ГПР по процесния договор
неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19,
ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определени с постановление
на Министерския съвет на Република България, а на основание чл. 19, ал. 5
ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се
считат за нищожни. По този начин се достига и до нарушение на разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК касателно посочване на действително прилагания
ГПР. Ето защо, следва извода, че договорената по този начин лихва в
процесния договор за заем също се явява нищожна, поради гореизложените
съображения.
С оглед всичко изложено, предявения иск за недължимост на сумата за
договорна лихва, предвид нищожността на клаузите, въз основа на които
същата е определена, съдържащи се в Договор за паричен заем № ******,
сключен между страните на *******г., е основателен и като такъв следва да
бъде уважен.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че
ищцата е направила изрично и своевременно искане за разноски по
настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр.чл.38 от ЗА,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния й представител
сумата от 480лв. с включен ДДС, представляваща възнаграждение за
осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие
по настоящото дело, определено според размера и цената на иска и по
правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, вр. чл.7
ал.2 т.1 и § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. На основание чл.78, ал.6 от ГПК следва да бъде
осъден ответникът да заплати по сметка на РС-Хасково държавна такса в
размер на 50лв. и разноски за вещо лице в размер на 200лв., както и 5лв. в
случай на служебно издаване на изпълнителен лист за събирането на тези
суми.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл.
26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.10а, чл.11 и чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.22 ЗПК и чл.143,
ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП, по отношение на „Сити Кеш“ ООД, със седалище и
адрес на управление гр.София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, ЕИК *********,
представляван от управителя Николай Пенчев Пенчев, че Т. М. М. с
ЕГН:********** от гр.Хасково, ул.****, не дължи сумата в размер на 247,28
7
лева, представляваща договорна лихва за периода 22.05.2019г. – 22.04.2020г.
по Договор за паричен заем № ******, сключен между страните на *******г.,
поради нищожност на уреждащата я клауза на основание чл. 26, ал.1, пр.3 от
ЗЗД като противоречаща на добрите нрави и като сключена при неспазване на
нормите на чл. 143, ал.1 и чл. 146, ал.1 от ЗЗП.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, със седалище и адрес на управление
гр.София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, ЕИК *********, представляван от
управителя Николай Пенчев Пенчев, да заплати на адв.П.И.П., сумата от
480лв. с ДДС, представляваща възнаграждение за осъщественото от него
процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, със седалище и адрес на управление
гр.София, ул. „Славянска“ № 29, ет.7, ЕИК *********, представляван от
управителя Николай Пенчев Пенчев, да заплати по сметка на РС-Хасково
разноски в размер общо на 250лв., от които 50лв. за държавна такса и 200лв.
за вещо лице, както и 5лв. в случай на служебно издаване на изпълнителен
лист за събиране на тези суми.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд-Хасково в
двуседмичен срок от връчването.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: М.Б.
8