№ 82
гр. Ямбол, 10.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година
в следния състав:
Председател:Красимира В. Тагарева
Членове:Николай Енч. Иванов
Галина Ив. Вълчанова Люцканова
при участието на секретаря Иванка П. Златева
като разгледа докладваното от Галина Ив. Вълчанова Люцканова Въззивно
гражданско дело № 20212300500260 по описа за 2021 година
Производството пред ЯОС е образувано по въззивна жалба на И. К. В. чрез особеният
му представител адв.Ж.Г., АК Ямбол против решение № 260324/20.07.2021 г., постановено
по гр.д.№ 694/2020 г. по описа на ЯРС, с което съдът:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на осн.чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК
в отношенията между страните, че И. К. В., ЕГН ********** от с.Дряново дължи на „ЮБЦ"
ЕООД, ЕИК *********, представлявано от Ю. Б. Ц. със съдебен адрес: гр.София,
бул."България" №81, вх.В,ет.8 - адв.В.Г. от САК сумата от 317,68 лв., представляваща
дължими суми по сключен договор за мобилни услуги с „Теленор България"ЕАД, сумата
50,98 лв. - мораторна лихва за забава за периода от 09.05.2018г. до 06.12.2019г., ведно със
законната лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда — 16.12.2019г. до
окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК № 2569/17.12.2019г. по ч.гр.д. № 4433/2019 г.
наЯРС, както и го осъжда да заплати на „ЮБЦ" ООД направените разноски в настоящото
производство в размер на 685,00 лева., както и направените разноски в заповедното
производство в размер на 385лв., от които 25 лв. - държавна такса и 360 лв. - адвокатско
възнаграждение.
Иска се ЯОС да отмени атакуваното решение като незаконосъобразно и неправилно и
да постанови ново, с което да отхвърли предявените искове, както и да бъдат присъдени
разноските по делото. Счита се, че съдът се е произнесъл по непредявен иск, а именно
1
относно сумата от 50,98 лева представляваща мораторна лихва за забава за периода от
09.05.2018г. до 06.12.2019г., съответно първоинстанционното решение се явява недопустимо
в тази си част и следва да бъде обезсилено, тъй като ищцовото дружество се е отказало от
тази претенция е не е внесло ДТ за разглеждането й. Длъжникът не е бил уведомен за
извършената цесия, но дори и да е бил, издаването на фактури, неподписани от него не
удостоверява задължение за плащане, както и че изобщо фактурираните услуги са били
предоставени. Неправилен е извода на съда, че въззивникът дължи претендираните за
оставащи незаплатени лизингови вноски, тъй като клаузата на чл. 12, ал. 2 ОУ, според която
разпоредба месечните вноски стават предсрочно изискуеми в случай на прекратяване на
договора за мобилни услуги е нищожна. По отношение на претенцията за неустойка се счита
за неправилен изводът на съдебния състав за неоснователност на направените възражения за
нищожност на клаузите за неустойка, които се поддържат. В случая неустойка, уговорена за
периода от датата на прекратяване на договора до края на срока на действие на договора е
необосновано висока. При това положение и на основание чл. 143, т. 5 от ЗЗП клаузата, на
която е основана претенцията е нищожна и предявеният иск в тази част е неоснователен и
следва да бъде отхвърлен. Отделно от горното, съдът следва да следи служебно за
спазването на добрите нрави при претенция за неустойка - т. 3 от TP № 1/ 15.06.2010 г. по
тълк.д. № 1/ 2009 г. на ОСТК на ВКС.
В законоустановения срок въззиваемото дружество „ЮБЦ“ ЕООД чрез пълномощника
си адв.В.Г., САК е депозирало отговор на въззивната жалба и счита същата за
неоснователна, а постановеното от районния съд решение като правилно, законосъобразно и
обосновано се желае да бъде оставено в сила. Налице са доказателства, че длъжникът е
редовно уведомен за извършената цесия, макар това да е без голямо значение при
положение, че възраженията му относно уведомяването за цесия могат да се основават само
на това, че е изпълнил на стария кредитор. Районният съд е отчел, че кредиторът е
съобразил размера на неустойката с максималния трикратен размер и тя отговаря на закона
и е справедлива. Изложено е, че съдът се е произнесъл съобразно наведените в исковата
молба твърдения и събраните по делото пред първата инстанция доказателства, въз основа
на което е постановил и своя акт. Поради неоснователността на жалбата се желае същата да
бъде оставена без уважение.
След преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд приема за
установена следната фактическа обстановка:
Производството пред ЯРС е образувано по молба на „ЮБЦ" ЕООД, с която се желае да
бъде установено съществуването на вземане срещу длъжника И. К. В. в общ размер на
317.68 лв., представляващо сбор от главница за потребена и неплатена далекосъобщителна
услуга в размер на 109,46 лв., незаплатени вноски за лизинг в размер на 32,89 лв.,
обезщетение за неизпълнение/неустойка по договорите, сключени между И.В. и „Теленор
България" ЕАД в размер на 175,33 лв., ведно с мораторна лихва за забава в размер на 50.98
лв. за периода от 09.05.2018 г. до 06.12.2019 г., съгласно издадената заповед за изпълнение
на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК. Твърденията на ищеца са за това, че е
2
придобил вземането по договор за цесия от дата 29.11.2019 г. от "Иновативни финанси"
ООД, което дружество от своя страна е собственик на вземания по договор за цесия от
12.07.2019 г., с прехвърлител на вземания „Теленор България" ЕАД по договор за
далекосъобщителни услуги, допълнителни споразумения към него и начислена неустойка по
него.
На 18.03.2017 г. И. К. В. е подписал договор с индивидуален номер М03201932 за
ползването на мобилен номер **********, при избран тарифен план Тотал, с месечна
абонаментна такса 30,99 лв. с ДДС, за срок от 24 месеца. Като на същата дата и към същия
мобилен номер, абонатът е подписал договор за лизинг за устройство Lenovo А1000 Dual,
посредством 23 лизингови вноски, с месечна вноска в размер на 2,99 лв. всяка. За
предоставените мобилни услуги и дължимите лизингови вноски са издадени фактури за
периода от 20.11.2017 г. до 19.04.2018 г. на обща стойност 317.68 лв., която сума не е
заплатена и се претендира понастоящем. Поради неизпълнението на абоната да заплати
стойността на потребените и фактурирани услуги на стойност 109,46 лв., Теленор е
прекратил едностранно индивидуалните договори на ответника И. К. В.. Тъй като В. не е
заплатил задължението си, в издадената крайна фактура е начислена неустойка за
предсрочно прекратяване на договорите за мобилни услуги в размер на 175,33 лв.;
фактурирана е цената, дължима се за оставащите незаплатени лизингови, съгласно
уговорения погасителен план в размер на 32,89 лв. и е включена сумата за потребените
мобилни услуги от предходните два отчетни периода в размер на 109,46 лв. Съгласно
уговорените правила за начисляване на неустойката, същата е начислена като за номер
********** неустойката по договор за мобилни услуги е в размер на тримесечни
абонаментни такси (без ДДС) в размер 77.46 лв.- 3x25,82 лв. без ДДС по избрания тарифен
план, както и обезщетение за получено за ползване и невърнато устройство в размер на
97,87 лв., представляващи разликата между стандартната цена на устройството и
преференциалната му цена по конкретния договор.
От ответника е депозиран писмен отговор чрез особения му представител, в който
заявява, че оспорва предявения изцяло, както по основание, така и по размер. Счита, че
представените от ищцовото дружество доказателства не установяват прехвърлянето от
страна на „Теленор България" ЕАД на „Иновативни финанси" ООД, респективно от
последното на ищеца „ЮБЦ" ЕООД на твърдяното вземане. Между ответника и „Теленор
България" ЕАД липсва облигационно правоотношение, т.к. представените по делото
Договор за мобилни: услуги от 18.03.2017 г. и Договор за лизинг от 18.03.2017 г., които се
твърди да са сключени между мобилния оператор и И. К. В. не са подписани от ответника.
Съставените фактури за задълженията на В. са неясни, няма доказателства, че мобилният
оператор е изпълнил задълженията си да достави услугите, чието заплащане претендира.
Ответникът не дължи въпреки прекратяване на договорите за мобилни услуги и лизинг
вноските, чийто падеж не е настъпил, тъй като ако ответникът ги заплати, той фактически
няма да ползва мобилния апарат /поради прекратен договор за мобилни услуги/, но от друга
страна ще плати лизинговите вноски за в бъдеще и така ищецът би се обогатил
3
неоснователно. Претенцията за неустойка също се счита за неоснователна, тъй като в случая
неустойка, уговорена за периода от датата на прекратяване на договора до края на срока на
действие на договора е необосновано висока. Неустойката, представляваща разликата между
цената на процесното устройство без абонамент и преференциалната му обща лизингова
цена, е уговорена, като тя действително има обезщетителен характер и по същността си
представлява неустойка, независимо от начина, по който е означена, но е нищожна, тъй като
самата клауза не е индивидуално уговорена. Като цяло неустоечната клауза е нищожна
поради противоречие с добрите нрави и нарушаване на императивната потребителска
закрила. На тези основания се желае отхвърляне на иска.
При завеждане на настоящия установителен иск, в изпълнение на съдебно
разпореждане за без движение с оглед уточняване на иска, ищецът е заявил, че се отказва от
претенцията си за мораторна лихва в размер 50,98 лв. С определение в закрито заседание от
11.06.2020 г., ЯРС е прекратил производството в тази част.
Ч.гр.д. № 4433/2019 г. по описа на ЯРС е било образувано по заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК със заявител „ЮБЦ" ЕООД, с което е поискано
издаване на заповед за изпълнение против длъжника И. К. В. за задължение в размер 317,68
лв., представляващо дължими суми по сключен договор за мобилни услуги с „Теленор
България" ЕАД от 18.03.2017 г., което вземане е прехвърлено на заявителя по договор за
цесия от 29.11.2019 г., сумата 50,98 лв. -мораторна лихва за забава за периода от 09.05.2018
г. до 06.12.2019 г. и законната лихва от подаване на заявлението. ЯРС е уважил искането
като е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №
2569/17.12.2019 г. за всички претендирани суми по заявлението, както и разноските в
заповедното производство. Тъй като длъжникът В. е бил уведомен по реда на чл.47 ал.5 от
ГПК, това е довело до завеждане на установителния иск от заявителя „ЮБЦ" ЕООД.
В първоинстанционното производство ищецът е представил писмени доказателства,
установяващи, че между „Теленор България" ЕАД и И. К. В. са били сключени договор за
мобилни услуги от 18.03.2017 г. и договор за лизинг от 18.03.2017 г. за устройство Lenovo
А1000 Dual, посредством 23 лизингови вноски, с месечна вноска в размер на 2,99 лв., всяка.
Представено е приложение - ценова листа за абонаментни планове за частни лица от
18.03.2017 г. и декларация-съгласие от 18.03.2017 г. от И. К. В., като договорите и тези
документи са лично подписани от ответника и отделно са изписани трите му имена.
Представени са и издадените на В. фактура № **********/20.12.2017 г. на обща стойност от
52,81 лв., фактура № **********/20.01.2018 г. на обща стойност от 84.74 лв., фактура №
**********/20.02.2018 г. на обща стойност от 112,71 лв., фактура № 72671724463/20.04.2018
г. на обща стойност от 317,68 лв. като в производството се претендира стойността само на
последната. Представени са ОУ на „Теленор България" ЕАД за взаимоотношения с
потребителите на мобилни телефонни услуги.
Относно удостоверяване на своето качество на кредитор на ответника, ищецът „ЮБЦ"
ЕООД е представил договор за прехвърляне на вземания № PLA 16528 от 12.07.2019 г.,
сключен между „Теленор България" ЕАД и „Иновативни финанси" ЕООД и договор за
4
цесия от 29.11.2019 г., сключен между „Иновативни финанси" ООД и „ЮБЦ" ЕООД, по
който е прехвърлено процесното задължение на В., видно от извлечение от приложение № 1
към договор за цесия от 29.11.2019 г., потвърждение за прехвърляне на вземания по
чл.99,ал.3 от ЗЗД на длъжник И. К. В. пълномощно дадено на „Иновативни финанси" ЕООД
с правата по чл.99, ал.3 от ЗЗД.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.259 ал.1 от ГПК
преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивникът е
легитимиран и има правен интерес от обжалването. Преценена по същество съдът намира
въззивната жалба за частично основателна.
В съответствие с правомощията си, при проверка на валидността и допустимостта на
атакуваното решение, въззивният съд прецени, че последното е валидно, но частично
недопустимо. При преценка по същество – атакуваното решение прецени и за частично
неправилно.
Предявеният иск е с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79 от ЗЗД и чл.99
от ЗЗД. Въпреки погрешно дадената от районния съд квалификация на иска с правно
основание чл.240 от ЗЗД, същата не рефлектира върху правилността на решението, тъй като
е само погрешно цифрово посочено правното основание на иска, но е разгледан иск по
фактически основания и правни изводи, съответстващи на претендираното от ищеца. Както
е посочено в решение № 439/23.07.2010 г. по гр.д.№ 476/2009 г. на ВКС, IV г.о., районният
съд се е произнесъл по спорното материално субективно право, очертано в
обстоятелствената част и петитума на исковата молба, а дадената неправилна правна
квалификация съставлява нарушение на материалния закон, което след констатацията му
следва да бъде поправено във въззивната инстанция.
Районният съд, както в доклада по чл.146 от ГПК, така и в постановеното по делото
решение е квалифицирал иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.86 от ЗЗД и
се е произнесъл по него като е приел за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата
50,98 лв. - мораторна лихва за забава за периода от 09.05.2018 г. до 06.12.2019 г. В тази част
решението е недопустимо, тъй като е налице хипотезата на чл.270 ал.3 от ГПК за
недопустимост на съдебното решение, когато е надхвърлен обхвата на търсената от ищеца
защита – произнасяне plus petitum. С молба вх.№ 7023/3.06.2020 г. ищецът е заявил, че се
отказва от претенцията си за мораторна лихва в размер 50,98 лв., а с определение в закрито
заседание от 11.06.2020 г., ЯРС е прекратил производството в тази част. Въпреки, че е бил
десезиран от разглеждането на иска за мораторна лихва, районният съд се е произнесъл с
решението си по отношение и на него. Това води до недопустимост на решението в тази
част и след констатиране на същата от въззивния съд, решението в тази част следва да бъде
обезсилено. След обезсилване на първоинстанционното решение поради недопустимост в
частта за мораторната лихва, съгласно т.13 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т.д.№ 4/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, следва да бъде обезсилена и издадената заповед за изпълнение по чл.410 от
ГПК в тази част.
5
Въззивният съд намира за неоснователни оплакванията на въззивника за неправилност
на обжалваното решение поради това, че В. не е бил уведомен за извършената цесия, че не
са му били предоставени мобилните услуги, респ. лизингова вещ, че са нищожни
претендираните неустойки за прекратяване на договора за мобилни услуги независимо, че
неустойката е определена от трикратния размер на дължимата по договора месечна такса.
На първо място относно уведомяването на длъжника за извършената цесия, съдебната
практика е трайно установена и единодушно се приема, че независимо от непредставянето
на доказателства това уведомяване на е достигнало до длъжника, с връчването на исковата
молба и приложенията към нея, изявленията за извършена цесия са достигнали до длъжника
чрез неговия особен представител в исковото производство. По този начин съобщените
цесии са произвели действието си и ищецът по делото е надлежно легитимиран кредитор,
който претендира придобитото по цесията вземане.
В договора за мобилни услуги е записано, че потребителят дължи и заплаща на
оператора пълен размер на дължимия месечен абонамент. Липсват данни въззивникът да е
заплатил съгласно чл.27 от ОУ претендираното задължение в размер 109,46 лв. - потребена
и неплатена далекосъобщителна услуга, нито пък са представени доказателства за това
услугата да не е предоставяна от оператора до момента на прекратяване на договора.
Съгласно чл.19б б.в от ОУ Теленор има право едностранно да прекрати индивидуален
договор в случай, че потребителят не е платил дължими суми след изтичането на срока за
плащането им. От това право операторът се е ползвал в случая и е прекратил процесния
договор преди изтичане на неговия срок след неплащане на от страна на потребителя на три
поредни месечни задължения. Както се посочи по-горе, въззивникът не е представил
доказателства, а и няма твърдения да е платил своето задължение, което би имало значение,
а твърденията, че не е бил уведомен за задълженията и за прекратяването на договора са
несъстоятелни.
Съдът счита, че операторът правилно е изчислил размера на претендираната неустойка
поради прекратяване на договора за мобилни услуги по вина на потребителя. Неустойката
по договор за мобилни услуги е в размер на тримесечни абонаментни такси (без ДДС) в
размер 77.46 лв.- 3x25,82 лв. без ДДС по избрания тарифен план, е редуцирана съгласно
спогодба с КЗП до трикратния размер на стандартните месечни абонаменти за периода от
прекратяване до изтичане на уговорения срок - чл.1.1.б."а". Предвид този начин на
определяне размера на неустойката, съдът не намира същата за нищожна или
недействителна по смисъла на ЗЗП, което води до неоснователност на възраженията на
въззивника в тази връзка – че трикратния размер на месечната абонаментна такса като
размер на неустойката е недействителен, тъй като споразумението с КЗП е сключено след
сключване на договора.
Относно задължението на В. за заплащане на месечни лизингови вноски, същото е
възникнало от сключения договор за продажба на мобилно устройство на лизинг, с
подписването на който лизингополучателят е декларирал и потвърдил, че лизингодателят му
предава устройството във вид, годен за употреба. След като въззивникът е прекратил
6
плащането по договора за лизинг той също е прекратен, а останалите дължими лизингови
вноски са станали предсрочно изискуеми съгласно чл.12 от договора за лизинг, изтекли са
към момента и сроковете на всички вноски по договора за лизинг, поради което същите са
дължими в пълен размер – 32,89 лв. В. не твърди да е върнал устройството, а възражението
за неоснователност на претенцията за плащане на всички лизингови вноски, тъй като с
прекратяване на договора за мобилни услуги не е можел да ползва лизинговото мобилно
устройство, е несъстоятелно.
Въззивния съд счита, че претенцията е неоснователна относно претендираната
неустойка по договора за лизинг, изразяваща се в обезщетение за получено за ползване и
невърнато устройство в размер на 97,87 лв., представляващи разликата между стандартната
цена на устройството и преференциалната му цена по конкретния договор. Тази сума се
претендира на основание договора за мобилни услуги, където е уговорена като разликата
между цената на процесното устройство без абонамент и преференциалната му обща
лизингова цена, всъщност е уговорена като неустойка и то втора, дължима кумулативно с
първата изрично посочена такава в б.а на чл.11 от договора за мобилни услуги, тъй като
цели именно обезщетяване вредите от неизпълнение на задълженията по договора от страна
на потребителя. Така, както е уговорена, в т.ч. и както е описана от заявителя, тя
действително има обезщетителен характер и по същността си представлява неустойка,
независимо от начина по който е означена. Тази неустойка, както бе посочено, е уредена
като кумулативно дължима с първия вид неустойка и безспорно със заявлението са
претендирани кумулативно и двете. Това според настоящия състав категорично накърнява
добрите нрави и справедливостта по смисъла на чл.26, ал.1, пр. трето от ЗЗД и безспорно се
явява нищожна. Предвиждайки в договора за едно и също неизпълнение две различни и
едновременно дължими санкции, се надхвърля безспорно обезпечителната и обезщетителна
функция на неустойката и същата се явява необосновано висока по смисъла на чл.143, т.5 от
ЗЗП, безспорно приложима в случая. Самата клауза не е индивидуално уговорена,
изхождайки от цялото съдържание на договора и на чл.11 от него /чл.146, ал.2 от ЗЗП/,
поради което и същата е нищожна на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП и не следва да се
прилага. Тъй като договора може да се прилага и без тази нищожна клауза, то самият
договор не е нищожен /чл.146, ал.4 от ЗЗП/. Като е уважил претенцията в тази част,
районният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено в тази
част.
При този изход на делото следва да бъдат преизчислени дължимите от ответника, респ.
длъжник разноски, както в установителното, така и в заповедното производство. В
установителното производство В. следва да бъде осъден да заплати на „ЮБЦ" ЕООД
разноски съразмерно с уважената част от иска в размер на 408,42 лв., а в заповедното
производство също съразмерно с уважената част в размер на 229,55 лв. Във въззивното
производство и частична отмяна и обезсилване на първоинстанционното решение,
разноските, които въззивника следва да заплати на въззиваемия съобразно неуважената част
от жалбата са в размер 393,52 лв.
7
На основание изложеното, ЯОС
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение № 260324/20.07.2021 г., постановено по гр.д.№ 694/2020 г. по
описа на ЯРС в частта, в която е прието за установено на осн.чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с
чл.415, ал.1 от ГПК, че И. К. В., ЕГН ********** от с.Дряново дължи на „ЮБЦ" ЕООД,
ЕИК *********, представлявано от Ю. Б. Ц. със съдебен адрес: гр.София, бул."България"
№81, вх.В,ет.8 - адв.В.Г. от САК сумата 50,98 лв. - мораторна лихва за забава за периода от
09.05.2018 г. до 06.12.2019 г.
ОБЕЗСИЛВА заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №
2569/17.12.2019 г., издадена по ч.гр.д.№ 4433/2019 г. по описа на ЯРС в частта за сумата
50,98 лв. - мораторна лихва за забава за периода от 09.05.2018 г. до 06.12.2019 г.
ОТМЕНЯ решение № 260324/20.07.2021 г., постановено по гр.д.№ 694/2020 г. по
описа на ЯРС в частта, в която е прието за установено на осн.чл.422, ал.1 от ГПК, във вр. с
чл.415, ал.1 от ГПК, че И. К. В. дължи на „ЮБЦ" ЕООД сума в разликата над 219,81 лв. до
размера на 317,68 лв., както и в частта за присъдените разноски, като вместо това
ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от „ЮБЦ" ЕООД, ЕИК *********, представлявано от Ю. Б.
Ц. със съдебен адрес: гр.София, бул."България" №81, вх.В,ет.8 против И. К. В., ЕГН
********** от с.Дряново иск с правно основание чл.422 от ГПК във връзка с чл.79 от ЗЗД и
чл.99 от ЗЗД да бъде прието за установено, че И. К. В. дължи на „ЮБЦ" ЕООД сумата 97,87
лв. - разликата между стандартната цена на устройството и преференциалната му цена по
конкретния договор, представляваща разликата над 219,81 лв. до размера на 317,68 лв.
ОСЪЖДА И. К. В., ЕГН ********** от с.Дряново да заплати на „ЮБЦ" ЕООД, ЕИК
*********, представлявано от Ю. Б. Ц. със съдебен адрес: гр.София, бул."България" №81,
вх.В,ет.8 на основание чл.78 ал.1 от ГПК направените в заповедното производство разноски
в размер 229,55 лв., разноските в установителното производство в размер 408,42 лв.
ОСЪЖДА И. К. В., ЕГН ********** от с.Дряново да заплати на „ЮБЦ" ЕООД, ЕИК
*********, представлявано от Ю. Б. Ц. със съдебен адрес: гр.София, бул."България" №81,
вх.В,ет.8 на основание чл.78 ал.1 от ГПК направените разноски във въззивното производство
в размер 393,52 лв.
Потвърждава решението в останалата обжалвана част.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
8
1._______________________
2._______________________
9