Р Е Ш Е Н И Е
№ 17
гр. Горна Оряховица, 11.02.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД – ГОРНА ОРЯХОВИЦА, Х състав, в публично
съдебно заседание на четиринадесети януари две
хиляди и двадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Илина Джукова
при секретаря Стела Бакърджиева като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 402 по описа на Районен съд – Горна Оряховица
за
Предявени са положителни
установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.146, ал.1 ЗЗД
и чл.79, ал.1 ЗЗД.
Ищецът „Гарант къмпани“ ООД твърди, че между „Форуком
и компания“ ООД и ответника Р.С.И., по реда на чл.6 ЗПФУР, чрез изпращане на
линк на електронната поща на ответника и след потвърждение от ответника, на
06.06.2017 г. бил сключен договор за потребителски кредит № ***. По силата
договора дружеството предоставило на ответника паричен кредит в размер 300 лв.,
усвоен посредством каса на „Изипей“, а ответникът се задължил да върне сумата
до 06.07.2017 г. Твърди се, на 06.06.2017 г. между страните да е сключен
договор, по силата на който ищецът се задължил да обезпечи задължението на
ответника по договора за потребителски кредит, като се задължи като поръчител
пред кредитора му, срещу възнаграждение от 152,50 лв., платимо до 06.07.2017 г.
на „Форуком и компания“ ООД по възлагане от ищеца. Твърди се, че договорът
между страните също е сключен по реда на чл.6 ЗПФУР, чрез изпращане на линк на
електронната поща на ответника и след потвърждение от ответника. Ищецът сочи,
че ответникът не е изпълнил задълженията си в срок, като на 15.11.2017 г. му
била изпратена покана за доброволно изпълнение, получена лично от него на
20.11.2017 г., но плащане отново не е последвало. Твърди се, че на 10.01.2018
г. кредиторът на ответника отправил писмена покана до ищеца за плащане на
задължението по договора за потребителски кредит, а на 01.02.2018 г. бил
сключен споразумителен протокол за прихващане между „Форуком и компания“ ООД и
ищеца, като суми, дължими от „Форуком и компания“ ООД за събрани суми -
възнаграждение за ищеца се прихващали с неизплатени главница и договорна лихва
по договори, по които ищецът е поръчител, с което задължението на ответника по
договора за кредит било погасено. Така ищецът счита, че ответникът му дължи
заплащане на 300 лв. – главница и 80 лв. – договорна лихва за периода
06.06.2017 г. до 01.02.2018 г., представляващо платеното от ищеца – поръчител
задължение на ответника по договора за потребителски кредит и 152,50 лв. –
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство и моли за
постановяване на решение, с което да се приеме за установено съществуването на
вземанията за тези суми, за които е издадена заповед № 2614/30.10.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 2180/2018 г. по
описа на Районен съд – Горна Оряховица, с присъждане на сторените в заповедното
и исковото производство разноски.
Ответникът, чрез назначения особен представител, възразява,
че двата договора не са подписани от ответника, нито със саморъчен, нито с
електронен подпис, поради което са нищожни поради липса на съгласие. По
отношение на договора за предоставяне на поръчителство възразява още, че не е
налице представителна власт у „Форуком и компания“ ООД да сключва договори от
името и за сметка на ищеца, както и че клаузата, предвиждаща възнаграждение за
поръчителството, е нищожна, защото договорът за поръчителство е безвъзмезден.
Оспорва договорената по договора за кредит сума да е изплатена на ответника.
Навежда и възражение, че двата договора са нищожни поради заобикаляне на закона
и противоречие с добрите нрави. Обосновава това със съдържанието на клаузата,
предвиждаща обезпечаване на кредита – поставени са неизпълними условия за
предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция или физически лица, поради
което ответникът е доведен до необходимостта да избере третата опция –
сключване на договор за поръчителство с юридическо лице, одобрено от кредитора,
която възможност не е посочена в стандартния европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити. Сочи противоречие на
договорните условия с нормите на чл.10, ал.1, чл.11, ал.2, вр.чл.22, чл.19,
ал.2, вр. ал.4 ЗПК и чл.143 ЗЗП. Сочи, че двата договора са нищожни поради
накърняване на добрите нрави, защото са сключени при нарушение на принципите на
справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и водят до несправедливо облагодетелстване на едната страна за
сметка на другата – нееквивалентност на престациите, която при договора за
кредит се изразява в прекомерно уговорено възнаграждение, а при договора за
предоставяне на поръчителство – в дължимост на възнаграждението при липса на
риск за ищеца. Обобщава се, че със сключването на договора за предоставяне на
поръчителство и задължаването на ответника да плати възнаграждение по него,
двете дружества прикриват по-високия от посочения годишен процент на разходите
по кредита. Сочи, че двете дружества се управляват и представляват от свързани
лица –Д. Руменов Г. и Р.Д.Г., а поканата за доброволно изпълнение до длъжника
изхожда от кредитора на ответника и ищеца, представлявани от едно и също лице.
Моли за отхвърляне на предявените искове.
Съдът, след съобразяване на твърденията на страните и преценка на
събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Предявени са положителни установителни искове с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.146, ал.1 ЗЗД и чл.79, ал.1 ЗЗД за
признаване за установено съществуването на вземания по регресна претенция на
поръчителя срещу длъжника в размер на изпълненото към кредитора и за заплащане
на възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство, за които е
издадена заповед за изпълнение. С оглед твърденията на ищеца, в негова тежест е
установяването, че между „Форуком и компания“ ООД и ответника е възникнало правоотношение с
твърдяното съдържание по договор за потребителски кредит № *** и че между двете
страни е възникнало правоотношение с твърдяното съдържание по договор за
предоставяне на поръчителство, и двата договора, сключени като част от система
за предоставяне на финансови услуги от разстояние – след изпращане на линк на
електронната поща на ответника и след потвърждение от негова страна; че при
сключване на договора за предоставяне на поръчителство, ищецът е бил
представляван надлежно от„Форуком и компания“ ООД; че „Форуком и компания“ ООД
е изпълнило задължението си да предостави заетата сума чрез превод по Изипей;
че е изпълнил задължението си да се задължи пред „Форуком и компания“ ООД като
поръчител на ответника по задължението му по договора за кредит; че на
10.01.2018 г. „Форуком и компания“ ООД е поканило ищеца да плати задължението
на ответника по договора за кредит; че на 01.02.2018 г. е погасил задължението
на ответника по договора за кредит чрез прихващане.
Предвид твърденията на ищеца за начина, по който
договорът е сключен и изразяване на волята на ответника чрез поредица от
фактически действия, съставляващи технически операции, базирани на електронна
платформа, с регламентирани правила за достъп до системата и обратна връзка с
клиента, правоотношението, от което ищецът черпи предявените за съдебна защита
права, попада в приложното поле на ЗПФУР, а твърденият договор за кредит
съставлява договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние съгласно
дефиницията на чл.6, ал.1 ЗПФУР.
Съгласно чл.18, ал.1, т.3 ЗПФУР при договори за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, доставчикът е длъжен да докаже,
че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора, поради което в
тежест на ищеца бе възложено установяването, че ответникът е потвърдил
сключването на договора чрез потвърждаване на изпратен на електронната му поща
линк. По делото са представени неподписани договор за потребителски кредит № *** и общи условия
към него, съгласно които „Форуком и компания“ ООД се задължава да предостави на
ответника кредит в размер на 300 лв. със срок за погасяване 1 месец (до
06.07.2017 г.), но само от тях не може да се направи доказателствен извод за
съществуване на твърдяното правоотношение. Това е така, защото чл.18, ал.2
ЗПФУР изрично предписва реда за доказване на съгласието на ответника – при
приложение на чл.293 ТЗ, а за електронните изявления – Закона за електронния
документ и електронния подпис. От посочената разпоредба следва извода, че за да
докаже съгласието на ответника, ищецът следва да установи изходящо от него
електронно изявление, съдържащо съгласие за получаване на заемната сума срещу
задължение за връщането й до 1 месец при възнаградителна лихва от 40 %.
Съгласно разпоредбата на чл.13, ал.1 ЗЕДЕП /сега ЗЕДЕУУ/ в редакцията й към датата
на сключване на договора, авторството на електронна изявление се установява с
електронен подпис, като се придава значение на подписан документ само на този
електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл.13,
ал.3 и ал.4 ЗЕДЕП - в редакцията към 06.06.2017 г.). Не се твърди и не се
установява ответникът, изразявайки съгласие чрез електронно изявление, да е
ползвал свой усъвършенстван или квалифициран електронен подпис, нито потвърждаването
на линка за сключване на договора да генерира уникални данни за създаване на
електронен подпис, които да се използвани единствено от ответника. Последното е
вярно, защото съгласно твърденията на ищеца, ответникът обективира своето
изявление чрез потвърждение на изпратен на електронната му поща линк, поради
което е явно, че ответникът не е ползвал средство, което е единствено под негов
контрол при създаване на своето изявление. Чл.13, ал.2, т.2, вр. ал.3 ЗЕДЕП (в
действащата към 06.06.2017 г. редакция) поставя такова изискване и към двата
вида електронен подпис, което в случая не е спазено. По посочените съображения
съгласието на ответника за сключване на договор с твърдяното от ищеца
съдържание не може да бъде прието за установено въз основа на представените
писмени доказателства.
За установяване на изявленията на ответника, ищецът
ангажира и звукозапис на телефонен разговор, който съгласно изричната норма на
чл.18, ал.3 ЗПФУР съставлява доказателствено средство, но само след получаване
на съгласие от потребителя за извършване на запис, така щото той да може да му
бъде противопоставен по-късно. Представеният от ищеца телефонен разговор нито
съдържа даване на такова съгласие, нито би могъл недвусмислено да се свърже с
процесния кредит. На първо място не може да бъде установено времето на
провеждане на разговора, телефонният номер, до който е извършено обаждането,
както и че този абонатен номер се ползва и към момента на разговора е ползван именно
от ответника. На следващо място, от съдържанието на разговора е явно, че той е
проведен между представител на „Българско заемно дружество“ – юридическо лице,
различно от твърдения от ищеца кредитор „Форуком и компания“ ООД и лице, което
потвърждава да е с имена Р.И.. Няма основание да се приеме, че записаните устни
изявления изхождат от ответника, защото потвърдената по този начин самоличност
не може да се свърже по еднозначен начин с него, а и няма доказателства за
истинност на това потвърждение. Предвид липсата на безспорен запис на гласа на
ответника, идентификация на ответника чрез представения запис не може да бъде
извършена. Независимо от изложеното до тук, дори и да бе установено, че разговорът
е проведен от ответника, съдържанието му не може да установи сключването на
договора. Така е, защото на първо място разговорът не възпроизвежда част от
съществените елементи на договора за кредит (възнаградителна лихва по арг. от
чл.420, ал.1 ТЗ), а на следващо – защото съдържа единствено избор на
обезпечение и указания за действията по приемането на проектите на договорите,
които ще бъдат изпратени. Лицето, с което е проведен разговора, нито заявява,
че е запознат с тези проекти, нито че ги одобрява, а единствено потвърждава, че
е разбрало начина за сключване на договора.
От представената разписка за извършено плащане № 2000000128208505/07.06.2017
г. е видно, че на 07.06.2017 г. в офис на представител на „Изипей“ АД
ответникът е получил от „Форуком и компания“ ООД сумата от 300 лв. с основание
„превод по договор № ***“. Действително плащането на сумата създава индиция за
сключения договор, доколкото в основанието за превода е посочен номерът на
договора. Посоченото обаче е косвено доказателство за установяване на
обсъждания факт, основано на житейската презумпция, че кредиторът е извършил
действие, което в случая може да се характеризира като изпълнение на
договорното му задължение. За да се докаже пълно съществуването на твърдяното
договорно правоотношение чрез косвени доказателства, обаче, те трябва да са в
такава връзка помежду си, че да създават система от доказателствени факти,
която да създаде сигурност, че индицираният факт, наистина се е осъществил
(така Решение № 135/12.12.2018 г. по гр.д. № 4288/2017 г. на III Г.О.
на ВКС; Решение № 72/25.06.2018 г. по гр.д. № 1934/2017 г. на IV Г.О.
на ВКС). Именно поради спецификата на косвените доказателства, като даващи
указание за основния факт, отделното косвено доказателство не е от естество
само да установи пряко основния факт, а е наложително изследване на съвкупност
от такива доказателства и успешното доказване ще бъде проведено, когато
връзката помежду им показва без съмнение главният факт се е осъществил.
Доколкото по делото не са налице други косвени доказателства относно
сключването на договора, то липсва възможност да се извърши посочения анализ, а
само плащането на сумата от 300 лв. с посоченото основание не доказва
сключването на договора.
По отношение на договора за предоставяне на
поръчителство следва да се посочи още, че към него не може да бъде приложен редът,
предвиден в специалния закон ЗПФУР. Приложеното поле на закона включва
единствено договори за предоставяне на финансови услуги, които съгласно
дефиницията на §1, т.1 от ДР на ЗПФУР представляват услуги по извършване на
банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно
осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне
на платежни услуги. Съдържанието на договора за предоставяне на поръчителство,
по силата на който ищецът се задължава възмездно да сключи договор за
поръчителство с неговия кредитор, не отговаря на нито една от дейностите,
съставляващи финансови услуги по смисъла на ЗПФУР, поради което за него
специалният ред е неприложим. Такъв договор между кредитополучателя и лицето,
което се задължава да се задължи към кредитора му, на общо основание е неформален
и може да бъде сключен и устно.
Представените доказателства не дават основание за
извод, че писмено или устно ищецът и ответникът са направени две насрещни
съвпадащи по съдържание изявления относно задължаването на ищеца да обезпечи
задължението по договор за потребителски кредит № 000-KZ-12220789/0602017 срещу
възнаграждение от 152,50 лв., платимо на кредитора. Представеното пълномощно от
ищеца за „Форуком и компания“ ООД с права да го представлява и да сключва
такива договори от негово име, няма достоверна за ответника дата и посочената
от упълномощителя – 16.12.2016 г. му е непротивопоставима. Дори и ищецът да бе
установил, че „Форуком и компания“ ООД го е представлявало надлежно при
сключване на договора, по изложените по-горе съображения за недоказаност на
факта, че ответникът е направил изявление чрез описаните от ищеца нарочни
фактически действия, не може да бъде прието, че договор с твърдяното съдържание
е сключен. Последното не може да бъде изведено и от съдържанието на телефонния
разговор, дори при игнориране на липсата на доказателства за идентификация на
ответника. Не се твърди и не се установява „Българско заемно дружество“ да
представлява ищеца, от разговора не може да се изведе, че дружеството, което ще
се задължи като поръчител е именно ищеца, нито някоя от страните изразява
съгласие по соченото от ищеца съдържание на договора (условия по договора,
размер на възнаграждението и начина на плащането му).
По изложените до тук съображения съгласието на
ответника за сключване на договор за кредит и договор за предоставяне на
поръчителство с твърдяното от ищеца съдържание остана недоказано, поради което
съдът следва да го приеме за неосъществено. Така ангажираните от ищеца
доказателства не дават основание за извод, че сочените от договори, от които
черпи претенциите си, са сключени. Посоченото прави безпредметно обсъждането на
възраженията на ответника за нищожност на двата договора и отделни договорни
клаузи и свързаност на ищцовото дружество с кредитора, доколкото тези
възражения с оглед естеството им са евентуални спрямо основното за липса на
съгласие от ответника за сключване на твърдените договори, което се яви
основателно. Безпредметно е още обсъждане на писмените доказателства,
ангажирани за установяване на фактическите твърдения на ищеца за учредяване на
лично обезпечение и последващо погасяване на задължението. Дори договор за
поръчителство между „Форуком и компания“ ООД и ищеца да е сключен, поради
акцесорния му характер спрямо главния дълг, такъв договор няма претендираното
от ищеца значение, а погасяването на задължение от ищеца не може да обуслови
встъпване в правата на кредитора, каквито не се установи последният да е имал
спрямо ответника.
В обобщение на изложеното до тук, не се установи, че
между ответника и „Форуком и компания“ ООД е сключен договор за кредит с
твърдяното съдържание, а между страните – договор за възмездно предоставяне на
поръчителство, защото липсват данни за изходящо от ответника изявление за
съгласие с договорните условия по двата договора. Доколкото предявените искове
се основават изключително на твърдението, че ищецът отговарял към кредитора на
ответника като негов поръчител в изпълнение на задължението си по договор за
предоставяне на поръчителство, то неустановяването на възникване на задължение
по главния дълг и задължение за заплащане на възнаграждение за учредено личното
обезпечение, води до неоснователност на исковете и предпоставя тяхното
отхвърляне.
По присъждане на направените разноски:
Ответникът, представляван от особен представител, не
е сторил разноски в производството, а на ищеца, с оглед изхода от спора, няма
основание да му бъдат присъдени такива, поради което отговорност за разноски не
следва да бъде разпределяна.
На основание чл.258, ал.1 ГПК решението подлежи на
обжалване.
Мотивиран така, съдът
Р Е Ш
И :
ОТХВЪРЛЯ исковете
на "ГАРАНТ КЪМПАНИ" ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, Район „Триадица“, ул.“Уилям Гладстон“ № 20-22, етаж 6, офис 18, представлявано от управителя
Р.Д.Г. срещу Р.С.И., ЕГН **********,*** да се приеме за установено по реда на
чл.422 ГПК съществуването на вземания за сумата
от 300 лв. /триста лева/, представляваща
главница по договор за потребителски кредит № ***, сключен с „Форуком и компания“ ООД,
заплатена от поръчителя "Гарант Къмпани" ООД, ведно със законната
лихва от 30.10.2018 г. до окончателното й плащане; сумата от 80 лв. /осемдесет
лева/, представляваща договорна лихва за периода 06.06.2017 г. до
01.02.2018 г. по договор за потребителски кредит № ***, сключен с „Форуком и компания“ ООД,
заплатена от поръчителя "Гарант Къмпани" ООД и сумата от 152,50 лв. /сто двадесет и пет лева и петдесет стотинки/,
представляваща възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство от
06.06.2017 г., за които е издадена заповед № 2614/30.10.2018 г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 2180/2018 г. по описа на Районен съд – Горна Оряховица.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред Окръжен съд – Велико Търново в двуседмичен срок от връчване
на преписи на страните.
Препис от решението да се връчи
на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: