Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 28.06.2022 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV-„A“ въззивен
състав, в открито съдебно
заседание на девети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
мл.
с-я: СТОЙЧО ПОПОВ
при
участието на секретаря Цветелина Добрева, като разгледа докладваното от съдия ТАШЕВА гр. д. № 4873 по описа за 2021 г.,
за да се произнесе, взе предвид:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 20259682 от 24.11.2020 г., постановено по гр. д. № 49196/2019 г. по
описа на СРС, І ГО, 34 с-в е ОСЪДЕНА И.М.В., с ЕГН **********,*** да заплати на
Я.М.П., с ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 59 ЗЗД сума в размер
на 14 990.00 лева, представляваща неоснователно получена от ответника на
08.05.2015г. и 27.09.2016г. парична сума, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1269.60 лева - разноски за производството пред СРС, като с
решението е ОТХВЪРЛЕН предявения от Я.М.П., с ЕГН **********, с адрес: ***
срещу И.М. В.А, с ЕГН **********, с адрес: *** главен осъдителен иск с правна
квалификация чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сума в размер на 14990 лева - главница по
сключен договор за заем, ведно със законната лихва, считано от 26.08.2019г.
/датата на депозиране на ИМ/ до окончателното изплащане на вземането.
Срещу
първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от ответницата И.М.В.,
чрез пълномощника й адв. Г.У., с която същото се обжалва в осъдителната му част
като неправилно, немотивирано, постановено в противоречие на материалния и
процесуалния закон и противоречащо на събраните доказателства по делото. Излагат
се доводи, че първоинстанционният съд не е взел предвид всички свидетелски показания
по делото, като по този начин не е възприел точно фактическата обстановка по
делото, в резултат на което е постановил неправилен и необоснован съдебен акт. В
тази връзка се поддържа, че свидетелите на ищеца по делото не са били преки
свидетели на твърдените от него обстоятелства, а възприятията им са били
придобити изцяло в резултат на неговите разкази. Навеждат се доводи, че решението
не е мотивирано подробно и не е ясно въз основа на какви съображения съдът е приел
изложените твърдения в исковата молба и е отхвърлил изцяло твърденията на ответната
страна по делото. Сочи се, че не са анализирани в пълен обем показанията на
свидетелите на ответника. В тази връзка се поддържа, че показанията на бащата
на ответницата са неточно и погрешно интерпретирани, което се приравнява на
липса на мотиви като по този начин са били нарушени процесуалните права на
едната страна по делото.
Поради
изложеното се иска от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение в
осъдителната му част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения
иск като недоказан и неоснователен, включително и в частта му за присъдените в
тежест на ответната страна разноски. Претендира разноски по делото.
Въззиваемата
страна Я.М.П. е депозирал в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК отговор на
въззивната жалба, чрез пълномощника си адв. Б.Б., в който се излага становище
за нейната неоснователност. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд е
изследвал детайлно фактическата обстановка по делото, като е взел предвид
всички събрани по делото доказателства, във връзка с което е постановил правилно
и законосъобразно съдебно решение. Поддържа се, че подадената въззивна жалба е
бланкетна, като в същата не са посочени никакви конкретни пороци на постановения
съдебен акт, а единствено е наведено твърдението, че съдът не е обсъдил в
достатъчна степен събраните по делото гласни доказателства. Излага се, че
поддържаната теза е неоснователна, тъй като в решението са обсъдени подробно именно
показанията на свидетеля В.- баща на ответницата по делото.
Във
връзка с изложеното се отправя искане към въззивния съд да потвърди обжалваното
първоинстанционно решение като законосъобразно и правилно, а подадената срещу
него въззивна жалба да остави без уважение. Претендира разноски.
Софийски градски съд, след като обсъди по
реда на чл. 236, ал. 2 ГПК събраните по делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с предявени искове от Я.М.П. срещу И.М.В., както следва: главен
иск с правна квалификация чл. 240, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер на
14 990 лева - главница по сключен договор за заем, ведно със законна лихва от датата
на исковата молба 26.08.2019г. до окончателното изплащане на вземането, както и
евентуален иск с правна квалификация чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в
размер на 14 990 лева, представляваща неоснователно получена от ответника на
08.05.2015г. и 27.09.2016г. парична сума.
В
исковата молба ищецът твърди, че предвид съществуващите финансови затруднения,
във връзка с обслужването на договори за кредити, сключени от ответницата по
делото, между тях е бил сключен договор за заем на 08.05.2015 г., по силата на
който ищецът е предоставил на ответницата в заем сума в общ размер от 19 410.00
лева, като я е превел по банков път с две платежни нареждания: от 08.05.2015г.
и от 27.09.2016г. Заявява, че е платежни нареждания от 24.04.2018 г. и от
02.05.2018г. ответницата му е върнала сумата от 4420.00 лева, поради което е останала
незаплатена исковата претенция в размер от 14 990 лева.
Ищецът
излага твърдения, че през 2019г. отношенията между страните по делото рязко са
се влошили и считано от м. март са във фактическа раздяла като към момента на
депозиране на ИМ са налице две висящи дела: по ЗЗДН и по чл. 127 СК. Ищецът
заявява, че неколкократно е канил ответницата да му върне исковата претенция
като същевременно е била връчена и покана в проведеното на 03.06.2019г. съдебно
заседание по гр. дело № 14254/2019г. по описа на СРС, 91 с-в.
В
указания законоустановен едномесечен срок по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор
от ответната страна, в който се оспорва основателността на иска. Твърди се, че
страните по делото са били във фактическо съжителство до 2019 г. като
извършените от ищеца банкови преводи от 08.05.2015г. и от 27.09.2016 г. са били
извършени без знанието и съгласието на ответницата. Релевират се доводи, че с
преведените пари, ищецът е погасил потребителски кредит на ответницата, който
кредит е разходван, както за нуждите на двамата родители и детето им,
включително за почивки на тримата, така и за закупуването на мебели и
поддържането на домакинството. Твърди се, че паричните преводи са извършени във
връзка е преструктурирането на кредити на страните по делото в „Първа
инвестиционна банка“, но е било извършено без знанието и съгласието на ответницата.
Ответницата излага доводи, че е разбрала на по-късен етап за това
преструктуриране и за оформянето на документите пред банката. Съобразно
изложеното, моли исковата претенция да бъде отхвърлена.
Въззивната
инстанция намира, че решението е постановено при задълбочено обсъждане на
събраните по делото доказателства и при изяснена фактическа обстановка от страна
на СРС, поради което въззивният съд не намира за необходимо да я преповтаря, а
препраща към фактическите изводи на СРС на основание чл. 272 ГПК.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана страна
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по
останалите въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само
въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания.
При
извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и
процесуалноправни норми.
С
обжалваното първоинстанционно решение, съдът е отхвърлил като недоказан и
неоснователен предявения главен иск по чл. 240, ал. 1 ЗЗД за осъждане на
ответницата да заплати процесната сума от 19 410 лева – представляваща главница
по сключен договор за заем. За да отхвърли предявения иск, СРС е приел, че от
събраните доказателства по делото не се установява, че процесната сума е била
предоставена на ответницата по сключен между нея и ищеца договор за заем, по
силата на който същата да се е задължила да върне тази сума. В тази връзка,
съдът е приел, че доколкото по делото, от ищеца не е доказано при условията на
пълно и главно доказване, че ответницата се е задължила да върне процесната
сума, предявеният иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД е неоснователен и
недоказан и следва да бъде отхвърлен. Поради отхвърлянето на главния иск, съдът
е разгледал и предявения в условията на евентуалност иск. С обжалваното
първоинстанционно решение, съдът е счел, че по делото са налице всички предпоставки
от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД за уважаване
на предявения иск като е приел, че същият е основателен и доказан в пълния
претендиран размер, поради което е осъдил ответната страна да заплати
процесната сума 19 410 лева – като неоснователно получена сума на 08.05.2015г.
и 27.09.2016г..
Настоящият
съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно,
като фактическите и правни констатации на въззивния съд съвпадат с направените
от районния съд в атакувания съдебен акт, поради което и на основание чл. 272
от ГПК, настоящият състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи следва да се добави следното:
Съдът
намира с оглед изложените твърдения в исковата молба и петитума на същата, че
предявеният иск е с правно основание чл. 59 ЗЗД.
Съгласно правилото на чл. 59, ал. 1 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му
върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. Фактическият
състав на чл. 59 ЗЗД, визиращ обогатяването без основание включва следните
елементи: 1) обогатяване на едно лице за сметка на друго; 2) обедняване на това
лице, свързано с обогатяването на първото; 3) връзка между обедняването и
обогатяването; 4) липса на основание за обогатяването; и 5) липса на друг иск
(вещен, деликтен, договорен), с който обеднелият да се защити.
Въззивният
съд намира, че в съответствие с материалните и процесуални норми
първоинстанционният съд е приел, че в тежест на ищеца по делото е да докаже по
предявения иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД както своето обедняване, така и
обогатяването на ответника, също и общите факти, от които произтичат
обедняването и обогатяването. Съществени условия за възникване на претенцията
за неоснователно обогатяване е отсъствието на правно основание /конкретен
източник на права и задължения/ за преминаване на имуществените блага от
патримониума на обеднялото в патримониума на обогатеното лице.
С
оглед процесуалното поведение на страните и наведените доводи във въззивната
жалба, съобразно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, уреждащ т. нар. ограничен
въззив, настоящият съдебен състав намира, че страните по делото не спорят по
отношение на следните обстоятелства: 1/. че в периода от 2014 г. до 2019 г. са
били във фактическо съжителство помежду си, както и че през 2014 г. е родено
съвместното им дете; 2./ че ищецът е превел по банковата сметка на ответницата
сума в общ размер от 19 410 лева с две платежни нареждания от 08.05.2015 г. и
от 27.09.2016 г.; 3./ че на 24.04.2018 г. и на 02.05.2018 г. ответницата е
превела на ищеца сумата от 4420.00 лева.
Спорно
пред въззивната инстанция в отношенията между страните е основанието, на което
е предоставена процесната сума на ответницата и по-конкретно налице ли е валидно
правно основание за преминаване на имуществените блага от патримониума на
обеднялото лице в този на обогатилото се лице, респ. налице ли е основание за
обогатяването на ответницата с процесната сума за сметка на ищеца.
Основните
твърдения на ответната страна в тази насока са, че банковите преводи на
08.05.2015 г. и на 27.09.2016 г. са били извършени от ищеца без знанието и съгласието
на ответницата, както и че с преведените пари, ищецът е погасил потребителски
кредит на ответницата, който е разходван както за нуждите на двамата родители и
детето им, включително за почивки на тримата, така и за закупуването на мебели
и поддържането на домакинството.
Във
връзка с изложените твърдения и релевираните оплаквания във въззивната жалба, настоящият
състав намира, че от събраните писмени доказателства по делото – заверени копия
от движения и наличности по сметка с титуляр И.М.В., представени от „Първа
инвестиционна банка“ АД по делото се установява безспорно, че на 08.08.2016 г.,
ответницата И.М.В. е усвоила по банковата си сметка, открита в „ПИБ“ АД сумата
от 10 000 лв. във връзка със сключен Договор № 000LD-R-029386/04/08/2016 г. за банков кредит от
04.08.2016 г.
От
представеното извлечение от „Първа инвестиционна банка“ АД от банкова сметка ***
И.М.В. се установява безспорно също така, че на 08.05.2015 г., ответницата по
делото е получила по банковата си сметка, открита в банката сумата от
17 410 лв. – с наредител ищеца по делото Я.М.П.. От извлечението /стр. 55/
се установява също така, че на същата дата от сметката на ответницата по делото
И.В. е извършено погасяване на сключения между нея и „ПИБ“ АД - Договор № 000LD-R-029386/04/08/2016
г. за банков кредит от 04.08.2016 г. Видно от справката за движение на
08.05.2015 г. от сметката на ответницата е била преведена общо сумата от 17 409,73
лв. за погасяване на кредита, както следва: 17 337,78 лв. – главница и
71,95 лв. – лихва по кредита. Следователно, съдът намира за установено по
делото посредством представеното извлечение от „ПИБ“ АД, че веднага след като е
получила процесната сума от ищеца, ответницата И.В. е извършила пълно
погасяване на изтегления от нея кредит. От друга страна, настоящият състав
намира, че посоченото погасяване на кредита на ответницата се е случило на дата
08.05.2015 г., което е преди твърдения период на закупуване на семейното им
жилище, поради което намира за неоснователни и недоказани твърденията на
ответната страна по делото, че преведените от ищеца парични средства, ответницата
е разходвала за общи семейни нужди и по-конкретно за закупуване на мебели и
поддръжка на домакинството.
На
следващо място, от представеното извлечение от сметка с титуляр И.В. от „ПИБ“
АД безспорно се установи също така, че на 27.09.2016 г., ответницата е получила
и сумата от 2000 лева – с наредител ищеца по делото Я.М.П..
Обстоятелството,
че ищецът е предоставил процесната сума на ответницата, с която същата е
погасила неин личен кредит се подкрепя и от свидетелските показания на
разпитания по делото свидетел Л.Б.. Същата сочи, че се познава със страните по
делото, тъй като живее с най-добрия приятел на ищеца, поради което познава
ищеца от 12 години, а ответницата от 8 години. Свидетелката посочва, че когато
са им гостували от техните думи е узнала, че ищецът е превел сумата от
19 000 лева на ответницата по банкова сметка, ***. За неоснователно
въззивният съд намира възражението на жалбоподателя, че неправилно са били
кредитирани от СРС показанията на разпитания свидетел на ищеца по делото,
поради това, че същата не е била пряк свидетел на твърдените обстоятелства, а
възприятията на свидетелката са изцяло придобити в резултат от разказите на
ищеца.
Настоящият
съдебен състав намира, че свидетелските показания са обсъдени и анализирани от
първоинстанционния съд в съответствие със събрания доказателствен материал по
делото в неговата съвкупност. В този смисъл, свидетелските показания са
последователни и непротиворечиви, дадени са в резултат на преки впечатления,
тъй като свидетелката твърди, че познава добре и двете страни по делото, а
наред с това кореспондират и на останалия събран доказателствен материал,
поради което въззивният съд намира, че основателно и законосъобразно са били
кредитирани от СРС. Обратен извод не може да се направи и от показанията на
разпитаните свидетели по делото свидетели на ответната страна М.В.и Р.Й.. Свидетелят
М.В.– баща на ответницата сочи, че дъщеря му е изтеглила кредита, за да може да
се преместят в друго жилище, тъй като са живеели заедно с родителите на ищеца,
като същата е изразходвала парите за закупуване на мебели и оборудване за
жилището. Свидетелят обаче посочва, че не знае, че ищецът е предоставил някаква
сума пари на ответницата, както и че не знае дали претендираната от ищеца
парична сума в размер на 15 000 лева е свързана по някакъв начин с
погасяването на личния заем на ответницата. Наред с това от показанията му се установява,
че след раздялата между страните, ответницата е изнесла от процесния апартамент
мебели, за които се твърди, че са закупени от нея. Свидетелят Й.сочи, че знае от
брата на ответницата, че кредитът е изтеглен от нея, с цел да подпомогне
закупуването на апартамента и обзавеждането му, но същевременно заявява, че не
знае как ответницата е платила за апартамента в ж.к. „Надежда“, както и че не
знае дали този кредит е изплатен в момента и за какво са харчени парите.
Следователно, от свидетелските показания и на двамата свидетели на ответната
страна не може да се направи обоснован и категоричен извод, че предоставените
от ищеца на ответницата парични средства са използвани за нещо друго, различно
от погасяване на изтегления от нея кредит, респ. че процесната парична сума е
била използвана от нея за общи семейни нужди и по-конкретно за закупуване на
мебели и поддръжка на домакинството.
Във
връзка с изложените правни изводи, въззивната инстанция намира, че от събраните
доказателства по делото – писмени и гласни, преценени в тяхната съвкупност не
се установява, че преведената от ищеца на ответницата сума е била използвана от
нея за закупуване на мебели за обзавеждане и поддръжка на домакинството на
закупения апартамент, в който са живели съвместно. Не са представени и
доказателства и относно твърденията, че ответницата е предоставила сумата по
изтегления от нея личен заем за закупуване на личния имот на ищеца. Липсват
представени доказателства и за това, че получените от ответницата средства са
били разходвани от нея за семейни почивки или за издръжка на детето. Тъкмо,
обратното от представеното по делото банково извлечение от личната сметка на ответницата
е видно, че процесната сума е била използвана от нея за погасяване на неин
личен кредит. Погасяването е извършено непосредствено, след получаването на процесната
сума от ищеца по делото.
Въззивният
съд намира, че недоказано по делото е и твърдението във въззивната жалба, че ищецът
е погасил банковия кредит на ответницата без нейното знание и съгласие. На
първо място, от представеното извлечение от „ПИБ“ АД се установи, че погасяването
на кредита е станало от личната сметка на ответницата, като оспорване на
извлечението, в тази насока не е направено. На следващо място, следва да се
посочи, че предвид пълното погасяване на задълженията по договора за кредит,
ответницата е преустановила заплащането на дължимите месечни вноски по изтегления
от нея кредит. В тази връзка, настоящият състав намира, че е житейски нелогично,
ответницата да не е знаела за погасяването на кредита, поради това, че е извършено
от друго лице, но от нейно име, каквито са нейните твърдения и едновременно с
това да е спряла плащането на дължимите от нея месечни вноски, респ. да се е
дезинтересирала от обслужването на задължението си, а още по-малко може да се
приеме, че същата е изпратила уведомление до Банката, че трето лице е изплатило
задължението й по кредита без нейно съгласие и въпреки това, тя да е прекъснала
изплащането на кредита си.
Въззивният
съд намира, че извод за противното не следва от представеното във въззивното
производство Удостоверение peг. № 3384-18060/04.05.22 г. на СДВР, тъй като
видно от съдържанието на същото, Администрацията на СДВР е удостоверила, че ответницата
по делото И.М.В. е заявила в 09 РУ - СДВР, че през 2015 г. от нейно име са
изготвени документи за погасяване на потребителски кредит, изтеглен от „ПИБ“
АД, без тя да е давала съгласие за изготвянето им като по случая е била
заведена преписка с вх. № 338400-2018/22 г. по описа на 09 РУ – СДВР, по която
се извършва проверка. В тази връзка следва да се има предвид, че никъде в
съдържанието на посоченото Удостоверение с вх. № 3384р-18060 от 04.05.2022 г.,
не е посочено, че именно през 2015 г. /след датата на погасяване на процесния
кредит/ Банката е била сезирана от ответницата за извършени неправомерни
действия от страна на друго лице и по-конкретно от ищеца по делото, свързани с изготвянето
на документи по погасяване на кредита от нейно име. В удостоверението се сочи
единствено, че твърденията на ответницата, по повод на които е била образувана
преписката са, че през 2015 г. от нейно име са изготвени документи за
погасяване на потребителски кредит. Наред с това, видно от образуваната
преписка същата е с вх. № 3384р-18060 и дата
от 04.05.2022 г., поради което не би могло да се направи какъвто и да било обоснован
извод, че ответницата е бездействала
седем години, преди да предприеме каквито и да е действия, за сезиране на
органите на реда и Банката за извършената спрямо нея злоупотреба по погасяване
на кредита й - от друго лице, но от нейно име.
Във
връзка с изложените правни изводи, въззивната инстанция намира за установено по
делото, че процесната сума е предоставена на ответницата именно за погасяване
на изтегления от нея кредит от „Първа инвестиционна банка“ АД. Обстоятелството,
че впоследствие ответницата е извършила два парични превода в полза на
ответника на 24.04.2018 г. и на 02.05.2018 г., с които му е превела сумата от
4420.00 лева доказват твърденията на ищеца, че сумата не й е била предоставена с
дарствено намерение, а е съществувала уговорка за връщането й.
С
оглед изложеното, въззивният съд намира за доказано по делото кумулативното
наличие на елементите от фактическия състав на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, а именно,
че ответницата И.В. е получила процесната сума без основание, обогатила се е с
нея, като от своя страна ищецът Я.П. е обеднял със същия размер, като между
обогатяването и обедняването съществува пряка причинно-следствена връзка. Като
е достигнал до същия извод първоинстанционният съд е постановил законосъобразно
и правилно съдебно решение.
Поради
съвпадане на изводите на настоящата въззивна инстанция с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено изцяло, а подадената срещу него въззивна жалба следва
да се остави без уважение като неоснователна.
По
разноските:
При този изход на спора, разноски за
въззивното производство се следват на въззиваемата страна, която е заявила
претенция за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение, съгласно
представен списък по чл. 80 ГПК, поради което и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна разноски по
делото в размер на 400 лева.
Водим
от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20259682 от
24.11.2020 г., постановено по гр. д. № 49196/2019 г. по описа на СРС, І ГО, 34
състав.
ОСЪЖДА И.М.В., с ЕГН **********,*** да
заплати на Я.М.П., с ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, офис 602 на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 400 /четиристотин/ лева – разноски за
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с
касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.