№ 253
гр. гр.Велинград, 05.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИНГРАД, I - ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:ЛИЛИЯ Г. ТЕРЗИЕВА
при участието на секретаря МАРИЯ АНГ. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ Г. ТЕРЗИЕВА Гражданско дело №
20235210101301 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 26 ЗЗД
Предявени са от М. М. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр.
Велинград, ул. *******, против „Неткредит“ ООД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул.“Лъчезар Станчев 3“ /Литекс
Тауър/, ет. 10, представлявано от И. Н. Х.-С., обективно евентуално съединени
искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, във чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10,
във вр. 21, ал. 1 ЗПК и чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД, с които се иска да се прогласи
недействителността на Договор за потребителски кредит №
201911110847070005 от 11.11.2019 г., евентуално за прогласяване на
нищожност на клаузата на чл. 6, ал. 1 от договора .
С исковата молба ищцата С. излага, че по реда на ЗПФУР сключила с
ответника договор за потребителски кредит № 201911110847070005 от
11.11.2019г., по силата на който ищцата е усвоила заемен ресурс в размер на
1000лв. за срок от 12 месеца, с първа падежна дата 12.12.2019г. и последна
падежна дата 12.11.2020г., при годишен лихвен процент - 41.05 % и ГПР –
49.72 %. Уговорено е, че общата сума, дължима от потребителя е 1236 лв..
Сочи, че съгласно чл. 4, ал. 3 от договора, заемополучателят се задължава в
срок до края на деня, следващ сключването на договора да предостави
гаранция, която да бъде за сума в размер на 1236 лв. и със срок до 13.11.2020
г., а съобразно чл. 6 от договора, при неизпълнение на условието за
предоставянето на гаранция кредитополучателят дължи неустойка в размер на
1 080 лв., която се начислява месечно, считано от изтичане на срока по чл. 4,
ал. 3 от договора. Твърди, че е изплатила изцяло чистата стойност на кредита,
1
но на основание чл. 23 от ЗПК не дължи престирането на лихва и на неустойка
поради изначалната недействителност на договора за потребителски кредит.
Излага, че договорът е нищожен съгласно чл. 22 от ЗПК, поради изначалната
недействителност на съществен елемент от договорното съдържание по чл. 11.
ал. 1, т. 9 от ЗПК - договорната лихва, която не е породила валидни правни
последици на основание на нейното противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал.
1, нредл. 3 от ЗЗД/ , на основание чл. 21 ЗПК във вр.с чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал.1,
т. 9 ЗПК и на основание на нейната неравноправност по смисъла на чл. 143 във
вр. с чл. 146 от ЗЗП. Излага, че в настоящия случай, договорната лихва
надхвърля три пъти размера на законната лихва, с което в разрез с
добросъвестността кредиторът използва материалната затрудненост на
кредитополучателя. за да получи престация, значително неравностойна на
предоставения от него кредитен ресурс. Поддържа се, че извършеното
договаряне създава неравноправност в правоотношението като размерът на
записаната в договора възнаградителна лихва е неточен и подвеждащ, тъй
като в нея не е включено вземането за възнаграждение за заплащане на пакет
допълнителни услуги. Излага, че последното представлява скрита договорна
лихва и твърди, че подобно договаряне е неравноправно, тъй като се
заобикалят изискванията на чл. 10. ал. I във вр. с чл. 11. ал.1, т.9 от ЗПК в
договора за кредит да се запише ясно и прозрачно действителния размер на
дълга, поради което е осъществено и основанието по чл. 21 от ЗПК.
Кредиторът не е изпълнил и изискването на чл. 11. ал. 1, т. 9 от ЗПК да
разпише в съдържанието на договора условията за прилагане на
възнаградителната лихва. Твърди се, че договорът се явява нищожен и като
сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК във вр. с
чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 н ал. 2 с произтичащите правни последици по
чл. 21 и по чл. 22 от ЗПК, тъй като разписаният в договорът ГПР е неточен и
подвеждащ, като в него не е включена скритата под формата на неустойка и на
такса експресно разглеждане на искането за кредит договорна лихва. Излага,
че по силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР се формира по нормативно установен
алгоритъм и изразява всички разходи по кредита като процент от общия
размер на предоставения кредит. Твърди, че вземането от процесния договор
не съставлява неустойка, на което основание включването му в размера на
ГПР не се дерогира от правилото на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. Сочи, че
посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл.
68д, ал. 1 ЗЗП – така решение по дело С453/10 на СЕС. Твърди, че липсва ясно
разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по, което
от своя страна е нарушение на основното изискване за сключване на договора
по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал.1 ЗПК/, като сочи в този смисъл
задължителното тълкуване на СЕС, който с Решение от 20 септември 2018 г.
по дело C-448/17 е извел разрешението, че „на непосочването на ГПР в
договор за кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното
2
производство, в която договорът съдържа само математическа формула за
изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това
изчисляване данни. Излага, че съгласно чл. 22 от ЗПК, клаузата за ГПР е
елемент от същественото съдържание на договорите за потребителски кредит,
чиято недействителност влече недействителност на цялата кредитна сделка.
Отделно от това твърди и че на собствено основание е нищожна неустоечната
клауза, преценена съобразно задължителните разяснения по т. 3 от ТР на
ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09.. Излага, че в процесният договор е уговорено, че
неустойката се дължи при неизпълнение на договорно задължение, което не
съставлява основната престация по договорът и че се престира независимо
дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, поради което
тя е типичен пример за неустойка, която изначално не притежава
обезщетителна функция. Вредите, компенсирани с тази неустойка не са
съизмерими нито с положителен, нито с конкретен отрицателен кредиторов
интерес, а с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице.
Такова договаряне обаче противоречи на изискването към търговеца,
доставчик на финансовата услуга да оцени сам платежоспособността на
потребителя (чл.16 ЗПК) и единствено при преценка за наличие на
кредитоспособност да му предложи добросъвестно цена за ползване,
съответна на срока на кредита и наличния риск. Излага, че неустойката не
притежава и обезпечителна функция доколкото е уговорено, че се начислява,
ако не се осигури обезпечение след сключване на договора. Поради изложено
моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски. Ангажира
доказателства.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответното дружество, депозира отговор,
с който моли на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК делото да бъде спряно до
приключването с влязло в сила съдебно решение на гр. д. № 31675/2020 г. по
описа на Софийски районен съд 55-ти състав, тъй като същото ще има
значение за правилното разрешаване на настоящия съдебен спор, с който е
сезиран Районен съд - Велинград. Излага, че с т. нар. „Договор за вземания от
финансови институции“ от 26.02.2020 г. М. М. С. прехвърлила на „Темис
Кепитъл“ ООД свое вземане срещу „Неткредит“ ООД, произтичащо от
неоснователното обогатяване на дружеството във връзка с договор за
потребителски кредит № 201911110847070005/11.11.2019 г.. Сочи, че
производството по гр. д. № 31675/2020 г. по описа на Софийски районен съд е
образувано във връзка с искане на „Темис Кепитъл“ ООД за осъждане на
„Неткредит“ ООД да му заплати сумите, с които финансовата институция се е
обогатила както предвид твърдяна недействителност на договор за кредит
№201911110847070005/11.11.2019 г., така и поради нищожност на отделни
негови клаузи. Твърди, че доколкото при постановяване на акт по същество по
гр. д. № 31675/2020 г. Софийски районен съд ще се произнесе инцидентно и
по отношение на действителността на договора и неустоечната клауза, то са
налице предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на настоящото
производство. Признава, че е с ищцата е сключен на 11.11.2019 г. на договор за
3
потребителски кредит 201911110847070005, по силата на който й е
предоставен заем в размер на 1000 лв. и че не е включил договорената
неустойка във формулата за изчисляване на ГПР. Твърди, че без клаузата
уреждаща възнаградителната лихва договорът е немислим, тъй като не би бил
сключен, имайки се предвид, че лихвата е средство за печалба за финансовата
институция - кредитор, а при липса на печалба нейното съществуване на
финансовия пазар е лишено от логика и смисъл. Излага, че надвишаването на
нормативно установения горен праг на ГПР би довело до нищожност само на
онези клаузи , надвишаващи максимално допустимия размер от 5 пъти
законната лихва за забава , но не и до нищожност на целия договор- чл. 19 ,
ал.5 и ал.6, вр. с ал. 4 от ЗПК. Сочи, че в изпълнение на задължението си по чл.
16 ЗПК „Неткредит“ ООД е извършило справка в Централния кредитен
регистър, поддържан от Българската народна банка с оглед проверка на
кредитната задлъжнялост на М. М. С. към банките и финансовите институции,
както и към платежните институции и дружествата за електронни пари,
отпускащи кредити по реда на чл. 21 от Закона за платежните услуги и
платежните системи, които извършват дейност на територията на Република
България и е направило справка и в базата данни на Националния
осигурителен институт, посредством която за потребителя е събрана
информация относно трудовите правоотношения и осигурителния доход на
лицето. Моли съдът да укаже на страните дали фактът на извършване на
проверка по реда на чл. 16 ЗПК от страна на кредитора е относим към
правилното решаване на делото, с оглед представянето на доказателства от
ответника в подкрепа на изложените по-горе твърдения. Твърди, че в
процесния договор за кредит ясно и непротиворечиво е посочено, че
лихвеният процент по кредита е в размер на 41.05% като същият е фиксиран
за целия период на договора. Сочи, че условията за прилагане на лихвения
процент са налице в чл. 3, ал. 3, чл. 11, ал. 8 от договора, като в същия е налице
информация за потребителя, че лихвата по кредита на ден е в размер на 1/360
от годишния лихвен процент. Излага, че информация за размера на ГПР е
налична в чл. 11, ал. 4 от договора (49.09%), а общата сума, дължима от
кредитополучателя - в ал. 5 на чл. 11 от договора (703.04 лева). Ангажира
доказателства. Претендира разноски.
Съдът, като взе предвид доводите на страните, прецени събраните
по делото доказателства, съгласно чл.235 ГПК, намира за установено
следното от правна и фактическа страна:
За основателността на предявения иск в тежест на ищцата е да докаже
наличие на облигационно отношение, соченото основание за
недействителност-неравноправност съгласно ЗЗП и ЗПК, а в тежест на
ответника е да установи индивидуалното уговаряне на оспорената клауза.
С доклада по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи се от
доказване всички обстоятелствата, включени във фактическия състав на
спорното право, като единственото спорно обстоятелство между страните е
налице ли са неравноправни клаузи в процесния договор и водят ли те до
4
неговата нищожност.
Съобразно приетата по делото, без възражения от страните, съдебно-
икономическа експертиза – по процесния договор, която съдът кредитира като
пълна и обективно изготвена, ако се приеме, че в общите разходи по кредита
са включени главница от 1000 лв. и договорна/възнаградителна лихва в размер
на 1316 лв., то годишния лихвен процент би бил равен на 192.88%, а ако в тях
се включи и договорената сума по договора за неустойка за гаранция, то
размерът на ГПР би бил равен на 498.12%.
След анализ на съдържанието на договора, съдът приема, че той е за
потребителски кредит, чиято правна регулация се съдържа в Закона за
потребителския кредит /ЗПК/, а по силата на препращащата разпоредба на чл.
24 ЗПК - и в Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието
на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК.
Разпоредбата на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът
за потребителски кредит е недействителен.
С оглед императивния характер на посочените разпоредби, които са
установени в обществен интерес за защита на икономически по-слаби
участници в оборота, съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване
и дължи произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено.
При извършената служебна проверка относно действителността на
сключения между страните договор и като взе предвид наведените в тази
насока правни доводи в исковата молба, съдът констатира следното:
Ищецът е потребител по смисъла на §13, т.1 ДР на ЗЗП, тъй като е
сключил през 2019 г. договор за потребителски кредит като физическо лице и
процесният договор не е предназначен за извършване на търговска или
професионална дейност. Клаузите в договора за кредит не са индивидуално
уговорени, доколкото са изготвени предварително от търговеца и ищцата не е
имала възможност да влияе върху тяхното съдържание.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно чл. 146,
ал. 1 ЗПК неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им, особено в случай на договор при общи
условия. Ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с общи
5
условия, доставчикът следва да докаже твърдения факт, че някоя клауза е
договорена индивидуално.
Принципно няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва
или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на
законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от
разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. С ПМС № 72/08.04.1994 г. е определен само
размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е
отменено ПМС № 1238/25.06.1951 г. - за определяне на максималния процент
на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер.
Съдът намира, че въпросните клаузи са сключени в условията на
неравнопоставеност, водещи до нищожност, поради противоречие с добрите
нрави. Добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се
установяват в обществото, поради това, че мнозинството от хората според
вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави са
морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на
договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Една сделка противоречи на добрите
нрави, ако с нея: се договарят необосновано високи цени; неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота; използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг; се цели
недобросъвестна конкуренция; използва се монополно положение, за да се
наложи на другата страна неизгодно условие. Съгласно трайно установената
практика на ВКС( решение № 906/ 30.12.2004 г., по гр. д. № 1106/2003 г., на ІІ-
ро гр. отд. на ВКС; решение № 378/ 18.05.2006 г., по гр. д. № 315/2005 г., на ІІ-
ро гр. отд. на ВКС; определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г.
на ІV-то гр. отд. на ВКС) за противоречаща на добрите нрави, нарушаваща
принципа за справедливост, понеже се създава възможност за неоснователно
обогатяване, се счита клауза за лихва, многократно превишаваща размера на
законната лихва за просрочени задължения, която се определя от Държавата,
като се застъпва виждането, че уговорка за лихва надвишаваща трикратния
размер на законната лихва при липса на обезпечение, какъвто е настоящия
случай е противна на добрите нрави. В процесния договор уговорения размер
на фиксиран годишен лихвен процент по заема /ГЛП/ надвишава трикратния
размер на законната лихва, поради което настоящ състав го намира за
нищожни на основание противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1 предл. 3
ЗЗД/.
На следващо място от приетата по делото експертиза се установи с
категоричност, че ГПР по процесния договор надвишава многократно
нормативно установения му размер, съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК (в ред. от 26.02.2019 г.), поради което на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК
клаузите, с които той е уговорен в такъв размер следва да се приемат за
нищожни.
С оглед приетите по-горе постановки съдът намира, че в процесния
6
договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора
ГПР и включените в него компоненти и следва да се приеме, че същият е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т.9 и т. 10 ЗПК. По
изложените съображения съдът счита, че искът следва да се уважи изцяло.
По разноските:
На основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищцата следва да бъдат
присъдени направените разноски в общ размер на 495,64 лв., а на основание
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата ответникът трябва да се осъди да заплати
на процесуалния представител на ищцата адвокатско възнаграждение. Съдът,
като взе предвид размера на вземането, че по делото е проведено едно съдебно
заседание, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност и като
съобрази Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело
C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, че
национална правна уредба, която ограничава съда да определи адвокатско
възнаграждение под минималния размер, се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС,
намира, че на процесуалния представител на ищцата следва да се определи
възнаграждение в размер на 600 лв..
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл.26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД,
във чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, във вр. 22, ал. 1 ЗПК, сключения между М. М. С.,
ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Велинград, ул. ******* и
„Неткредит“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул.“Лъчезар Станчев 3“ /Литекс Тауър/, ет. 10, представлявано от И. Н.
Х.-С., Договор за потребителски кредит № 201911110847070005 от 11.11.2019
г..
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2
ЗА, Неткредит“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул.“Лъчезар Станчев 3“ /Литекс Тауър/, ет. 10, представлявано от
И. Н. Х.-С., ДА ЗАПЛАТИ на адв. Д. Ф., САК, с адрес на кантората: гр.
София, ул. Петър Парчевич, № 1, ет.5, ап. 14, сумата 600 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение в настоящото производство.
ОСЪЖДА Неткредит“ ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул.“Лъчезар Станчев 3“ /Литекс Тауър/, ет. 10,
представлявано от И. Н. Х.-С., ДА ЗАПЛАТИ на М. М. С., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. Велинград, ул. ******* сумата от 495,64 лв.,
представляваща заплатена държавна такса и депозит за възнаграждение за
вещо лице.
Решението подлежи на обжалване пред Пазарджишки окръжен съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
7
Съдия при Районен съд – Велинград: _______________________
8