Р Е Ш Е Н И Е
град София, 20.05.2020 година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тридесети януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№3429 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №460369 от
30.07.2018г., постановено по гр.дело №52226/2017г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 85-ти
състав, е осъдена С.О.да заплати на П.С.П. на основание чл.49 от ЗЗД сумата 19132.74 лв., обезщетение за претърпени вреди - неимуществени в размер
на 15000.00 лв. и имуществени от 4132.74 лв., от инцидент, настъпил на 10.01.2017г. в град София - падане на непочистен участък на улица,
ведно със законната лихва върху сумата от 15000.00 лв. от 10.01.2017г. до окончателното плащане, а върху
сумата от 4132.74 лв. от 11.01.2017г. до окончателното плащане,
както и 2805.42 лв. - разноски по делото, като за разликата до
пълните предявени размери са отхвърлени предявените искове като неоснователни. С решението е осъден „Е.С.С.Б.“ ЕООД ***.74 лв. - обезщетение за неизпълнение на договор
№СО15-РД-55-158 от 25.03.2015г., ведно със законната лихва върху главницата от
07.11.2017г. до окончателното й изплащане, както и 4102.41 лв. - разноски по делото.
Постъпила е
въззивна жалба от ответника - С.О., чрез юрисконсулт И.С., с която се
обжалва решение №460369 от 30.07.2018г., постановено по гр.дело №52226/2017г.
по описа на СРС, ІІІ Г.О., 85-ти състав, в частта, в която са уважени
предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание
чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД, както и в частта на възложените в
тежест разноски. Инвокирани са доводи за неправилност, необоснованост и
незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваните части, като
постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени
процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на наведените в писмения
отговор и допълнителни-молби-уточнения възражения. Излага се, че правно
необоснован, неподкрепен от събраните по делото доказателства, е изводът на
първоинстанционния съд, че в хода на съдебното производство са доказани всички
кумулативни предпоставки, обуславящи ангажирането на отговорността на С.О.по
чл.49 от ЗЗД досежно претърпените от ищеца - П.С.П. имуществени и неимуществени
вреди в резултат на инцидент, станал на 10.01.2017г. в град София, пресичайки
бул.„Фредерик Жолио
Кюри“ в пресечката с ул.“А.П.Чехов“ в ж.к.“Изток“, като в опит да преодолее образували се „коловози“ от заледен сняг, се подхлъзва и пада на пътното платно. Твърди се, че по делото не е
установено по категоричен начин факта на настъпилата злополука, респективно
нейния механизъм доколкото разпитаната по делото свидетелка не е пряк очевидец
на инцидента, който е претърпял ищеца и нейните показания не следва да бъдат
кредитирани от съда. Поддържа се още, че ищецът не е доказал противоправно
неизпълнение на задължения на лица, на които С.О.е възложила изпълнение на
нейни задължения, вменени й по силата на закона – полагане на системни грижи за
осигуряване на нормална целогодишна експлоатация на пътната инфраструктура и
по-конкретно снегопочистването на пътищата и улиците на територията на град
София, в частност тези, които се намират на територията на район «Изгрев»,
които са общинска собственост, съгласно Закона за пътищата. Твърди се, че по делото са ангажирани убедителни доказателства,
установяващи факта, че третото лице-помагач - „Е.С.С.Б.“ ЕООД, което е осъществявало на основание сключен със С.О.договор
за изпълнение на обществена поръчка с предмет - почистване и поддържане на улици
и други места за обществено ползване на територията на район «Изгрев»,
е изпълнявало дейности по механизирано обработване на улични платна чрез
разпръскване на натриев хлорид, техническа сол, съответно е извършвало
механизирано почистване на площадите и уличните платна. Поддържа се още, че неправилно
съдът е приел за доказана причинната връзка между противоправно поведение на
ответника и претърпените от ищеца вреди. Алтернативно в случай, че съда приеме,
че е осъществен фактическия състав на деликтната отговорност по чл.49 във
връзка с чл.45 от ЗЗД се излагат доводи, че присъденото с обжалваното решение
обезщетение за претърпени неимуществени вреди е значително завишено и
несправедливо и не е съобразено с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Твърди се, че
първоинстанционният съд неправилно е определил размера на обезщетението за
причинените неимуществени вреди, като не е отчетено, че в резултат на претърпения
от ищеца инцидент не са настъпили трайни последици за здравето му, същият
напълно се е възстановил, както и не е съобразен периода на възстановяване. Излага
се още, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по направено възражение
за съпричиняване на деликта от ищеца и по този начин е нарушил своевременно
упражненото право на защита. Твърди се, че в случая се установява, че ищецът с
поведението си е допринесъл за настъпилия вредоносен резултат, предвид на което
и на основание чл.51, ал.2 от ЗЗД се претендира намаляване на обезщетението
поради съпричиняване на вредата от страна на ищеца. Поддържа се още, че неправилно
е постановеното решение и в частта на присъдените в полза на ищеца разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 2805.42 лв., тъй като първоинстанционният съд не се е произнесъл
по направено възражение за прекомерност, което е съществено процесуално
нарушение, довело до необоснованост на съдебния акт в частта на възложените в
тежест на ответника разноски. По изложените съображения моли съда да постанови
съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и
да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове като неоснователни и
недоказани или при условията на евентуалност да се определи размера на
дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер, който да
отговаря на принципа за справедливост. Претендира присъждане на разноски.
Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно претендирани от въззиваемата страна разноски за адвокатско
възнаграждение.
Въззиваемата
страна - П.С.П., чрез пълномощник адв.К.М., в законоустановения срок депозира
писмен отговор, в който изразява становище относно неоснователността на постъпилата
въззивна жалба. Излага се, че при постановяване на обжалваното решение
първоинстанционният съд е приложил правилно материалния и процесуалния закон,
като се е съобразил и анализирал релевантните за спора факти и доказателства,
отчел е обстоятелството, че в хода на съдебното производство са доказани всички
елементи от сложния фактически състав на нормата на чл.49 от ЗЗД, даваща
основание за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника
- С.О.. Поддържа се, че присъденият размер на обезщетението за неимуществени
вреди е правилен и съобразен с критериите за справедливост по смисъла на чл.52
от ЗЗД. Допълнителни аргументи излага и в писмена защита. Моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди като правилно и законосъобразно първоинстанционното
решение в обжалваните части. Претендира присъждане на разноски. Представя
списък по чл.80 от ГПК.
Трето лице – помагач - „Е.С.С.Б.“ ЕООД, не депозира писмен отговор и не изразява
становище относно постъпилата въззивна жалба.
Предявени са от П.С.П. *** с правно
основание чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД за присъждане на обезщетение за
имуществени и неимуществени вреди, причинени от инцидент, станал на 10.01.2017г.
между 17.00 – 18.00 ч. в град София, пресичайки бул.„Фредерик Жолио Кюри“ в пресечката с ул.“А.П.Чехов“ в
ж.к.“Изток“, като в опит да преодолее образували
се „коловози“ от заледен сняг, се подхлъзва и пада на пътното платно.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
При така установената фактическа
обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност
на предявените от П.С.П. *** с
правно основание чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД за присъждане на обезщетение
за имуществени и неимуществени вреди, причинени от инцидент, станал на 10.01.2017г.
между 17.00ч. – 18.00ч. в град София, пресичайки бул.„Фредерик Жолио Кюри“ в пресечката с
ул.“А.П.Чехов“ в ж.к.“Изток“, като в опит да преодолее образували се „коловози“ от
заледен сняг, се подхлъзва и пада на пътното платно. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на
задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху
приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за основателност
на предявените искове с правно основание чл.49 във връзка с чл.45 от ЗЗД, като на
основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт
констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата
са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи,
следва да се добави следното:
Съгласно чл.49 ЗЗД този, който е
възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него
при или по повод изпълнението на тази работа. Касае се за уреден от закона
случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от
другиго, за разлика от деликтната отговорност за лични виновни действия по чл.45 ЗЗД. Отговорността
по чл.49 ЗЗД е обективна в
смисъл, че тя не произтича от вината на възложителя на работата, а от тази на
изпълнителя на същата. За да бъде ангажирана отговорността на възложителя по чл.49 ЗЗД е необходимо
наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа,
2) осъществен фактически състав по чл.45 ЗЗД от физическото
лице - пряк изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда -
имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата,
противоправност и вина/, 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по
повод извършването на възложената му работа - чрез действия, които пряко
съставляват извършването на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение
на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или
характера на работата, или чрез действия, които не съставляват изпълнение на
самата работа, но са пряко свързани с него (така - ППВС № 9/1966 г.). Във
всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на
противното (чл.45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест
на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен
начин липсата на вина на прекия извършител. Противоправността не подлежи на
доказване, доколкото изводът за наличието й не е фактически, а представлява
правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна
точка на действащите разпоредби. Останалите елементи от фактическия състав
трябва да се докажат от претендиращия обезщетението, съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест. Съобразно константната съдебна
практика (ППВС №7/1959г. и др.) юридическите лица отговарят за непозволено
увреждане на основание чл.49 ЗЗД, но не и на
основание чл.45 ЗЗД. Същите носят
отговорност за вредите, причинени от техни работници, служители или други
физически лица, на които са възложили работа по силата на граждански договор и
тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди,
но са налице несъмнени данни, че вредата е причинена от кръга на посочените
лица (в този смисъл и т.7 от ППВС № 7/1959г.).
В конкретния случай от съвкупната преценка на
събраните по делото доказателства и противно на изложеното в жалбата се
установява, че са налице предпоставките по чл.49 ЗЗД за ангажиране
на отговорността на С.О.в качеството й на юридическо лице. Несъмнено С.О.отговаря
деликтно по чл.49 ЗЗД за действията и
бездействията на своите служители или на други лица, на които е възложила изпълнението на нейни задължения, вменени
й от законодателството. В конкретния казус ищецът претендира вреди, настъпили в
резултат на претърпян от него инцидент, станал на 10.01.2017г. между 17.00ч. – 18.00ч. в град София, пресичайки бул. „Фредерик Жолио Кюри“ в пресечката с
ул.“А.П.Чехов“ в ж.к.“Изток“, като в опит да преодолее
образували се
„коловози“ от заледен сняг, се подхлъзва и пада на пътното платно. На ищеца са му
причинени имуществени и неимуществени вреди в резултат от неизпълнено законово
задължение на служители на С.О.да стопанисват и
по-конкретно - да полагат системни грижи за осигуряване нормална целогодишна
експлоатация на общинските пътища, пътните съоръжения и пътните принадлежности. Неоснователен се явява доводът на въззивника, че по делото е останал
недоказан факта на настъпилата злополука с ищеца, респективно нейния механизъм. В хода на
производството пред СРС е разпитана свидетелката – В.С., която макар и
да не е очевидец на инцидента, нейните показания правилно са кредитирани от
първоинстанционния съд, тъй като са дадени в резултат на нейни преки и
непосредствени впечатления, не са противоречиви, а напротив – кореспондират с
приети по делото и неоспорени по надлежния ред от ответника писмени
доказателства – епикриза №1265/2017г. от УМБАЛ "Софиямед", медицински направления, резултати от образни
изследвания, поради което. От анализа на тези доказателства се
установява, че ищецът на 10.01.2017г. между 17.00ч. – 18.00ч. в град София,
пресичайки бул.„Фредерик Жолио
Кюри“ в пресечката с ул.“А.П.Чехов“ в ж.к.“Изток“, в опит да преодолее
образували се
„коловози“ от заледен сняг, се подхлъзва и пада на пътното платно, в
резултат на което са му били причинени имуществени и неимуществени вреди. В тази връзка изцяло неоснователно е
възражението релевирано във въззивната жалба, че ищецът не е доказал механизма
на настъпилата злополука. На следващо място не може да бъде споделен доводът
във въззивната жалба за липсата на ангажирани доказателства досежно
противоправното поведение на служители на ответника в резултат на което да са
причинени на ищеца имуществени и неимуществени вреди. Когато О.та
не предприеме предписано от закона действие или го предприеме, без да положи
дължимата грижа и от това настъпят вреди, тя дължи обезщетение. В конкретния случай няма спор между страните, че С.О.е собственик на
улиците в гр.София /§ 7, т.4 от ПЗР на ЗМСМА/, а с §6, т.1, вр. т.6 от ДР на Закона за движението по пътищата /ЗДвП/ улицата е приравнена на път, част от който са и тротоарите.
Собственикът на пътя е длъжен да го стопанисва в грижата на добър стопанин, към
която се включва полагане
на системни грижи за осигуряване нормална целогодишна експлоатация, в т.ч. и
снегопочистване. В този смисъл е и разпоредбата на чл.31 от Закона за пътищата /ЗП/. С.О.като юридическо лице е
длъжна да осигури изпълнението на нормативно установените си задължения по чл.31 от ЗП чрез възлагането им на определени лица независимо от
вида на правоотношението, което възниква по този повод. Предвид горното съдът приема, че С.О.като юридическо лице отговаря по чл.49 от ЗЗД за
противоправно бездействие на свои служители, респективно и на други лица, на които е
възложила изпълнението на нейни задължения, вменени й по силата на закона. В
случая от ангажираните по делото доказателства се установява, че С.О.е възложила изпълнението на уредени в закона нейни задължения да полага
необходимите грижи
за осигуряване нормална целогодишна експлоатация на пътната инфраструктура на
територията на СО район „Изгрев“ на третото лице-помагач на основание сключен
между тях договор за изпълнение
на обществена поръчка №СО15-РД-55-158/25.03.2015г.,
допълнен с анекс с №С015-РД-55- 166/27.03.2015г., с предмет "Събиране и
транспортиране на отпадъци, почистване на улици и други места за обществено
ползване на територията на СО район „Изгрев“. С договора на изпълнителя са възложени дейностите по
зимно поддържане на улици и други места за обществено ползване, в т.ч.
механизирано обработване на уличните платна, чрез разпръскване на подходящи
смеси, механизирано почистване на сняг на улични платна и площади, механизирано
почистване на тротоари, пешеходни зони, велоалеи и други места за обществено
ползване, ръчно обработване на тротоари, подходи към подлези на метростанции,
пасарелки, надлези, спирки на МГТ и други места за обществено ползване, чрез
разпръскване на смеси, ръчно почистване от сняг и стъргане на утъпкан сняг и
лед, както и товарене и извозване на сняг. В настоящия случай доказаният факт
на настъплия процесен инцидент е основание да се приеме неизпълнение на
задълженията на лицата на които С.О.е възложила изпълнението на нейни законови
задължения - ако тези задължения са били изпълнени адекватно и ако тези лица са били
положили дължимата грижа да поддържат общинските улици във вид, който
гарантира и
осигуряване нормалната им целогодишна експлоатация, в т.ч. и снегопочистването
им,
то и инцидентът нямаше да се случи. Неизпълнението от страна на третото лице-помагач на
поетите със сключения договор задължения по снегопочистването на улиците в
процесния участък не е основание да не бъде ангажирана
гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника доколкото последният по
силата на закона е задължен досежно улиците на територията на СО район „Изгрев“
и по-конкретно на ул.“Ф.Ж.Кюри“ и ул.“А.П.Чехов“, които представляват общинска
собственост, да ги стопанисва с грижата на добър стопанин, да ги
поддържа с оглед
осигуряването на нормалната им целогодишна експлоатация, в т.ч. и
снегопочистването им. В този смисъл не могат да бъдат споделени доводите във
въззивната жалба, че по делото не е доказано противоправното поведение на
служители на С.О., напротив – доказано е бездействие от страна на лица, на които С.О.е възложила изпълнението на
нейни задължения, вменени й по силата на закона, т.е. установено е
противоправно поведение от страна на ответника, което е довело до причиняване
на вреди на ищеца. В тази връзка
съдът приема, че по делото е доказано наличието на причинно-следствена
връзка между поведението на лицата на които С.О.е възложила изпълнението на
нейни законови задължения и настъпилото увреждане на ищеца. Проявеното бездействие на лицата на
които С.О.е възложила изпълнението на нейни законови задължения се явява
непосредствена причина за претърпените от ищеца имуществени и неимуществени
вреди, т.е. противоправното
поведение на тези лица е в пряка
и причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. На следващо място съдът счита, че в случая
не е оборена презумпцията на чл.45, ал.2 от ЗЗД, не е установено, че служителите
на ответника са направили всичко необходимо, но въпреки положените
усилия е възникнал вредоносния резултат. В случая по делото такова поведение на
служители на ответника не е доказано. При това положение са налице основанията
в закона за ангажиране на гражданската деликтна отговорност на С.О.съгласно чл.49 ЗЗД.
Предвид изложеното и с оглед
събраните по делото доказателства, съдът приема за установено по несъмнен и
категоричен начин, че вследствие на противоправните действия на лицата, на които ответника е възложил
изпълнението на свои законови задължения, изразяващи се в неизпълнени задължения по стопанисването и поддръжката, в т.ч. и снегопочистването, на пътната
инфраструктура на територията на СО район „Изгрев“ и по-конкретно на
ул.“Ф.Ж.Кюри“ и ул.“А.П.Чехов“, ищецът е претърпял имуществени и неимуществени вреди.
По отношение на размера на
обезщетението за имуществени вреди:
Въззивният съд счита, че правилно
СРС е приел, че са доказани твърдените от ищцата
имуществени вреди в размер на сумата от 4132.74 лв., представляваща направени
медицински разходи за лечение, съгласно приложени доказателства - издадени
фактури и фискални бонове към тях. При липсата във въззивната жалба на конкретни доводи за
незаконосъобразност на решението в тази част, въззивният съд препраща към
мотивите на СРС, без да излага собствени такива.
По отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди:
Неоснователен е доводът на въззивника, че присъденият размер на
обезщетението за причинени неимуществени вреди не съответства на тежестта и
характера на претърпените от ищеца увреждания, както и не е съобразен с наложилото се в
обществото понятие за справедливост при приложение на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Обезщетението за
неимуществени вреди следва да се съизмерва с обществения критерий за
справедливост и да възмезди увредения за всички неимуществени вреди. Размерът
на неимуществените вреди, обаче, е индивидуален и е свързан с конкретността на
случая. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по
справедливост - чл.52
33Д, което понятие обаче не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица
конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат
предвид от съда при определяне техния размер. В конкретния случай при съобразяване с изложеното, настоящата въззивна
инстанция счита, че по делото е доказано, че ищецът е претърпял в резултат на процесния инцидент неимуществени вреди, установени
по вид, интензитет и продължителност, преживял е физически страдания и болки
предвид характера на увреждането - счупване ацетабулума вляво (главолечната ямка на главата
на бедрената кост/ вляво, на долното рамо на срамната кост и на крилото на
хълбочната кост вляво и счупване на лакътния израстък на лакътната кост, което е наложило извършването на
оперативна интервенция. Така преживяната от ищеца телесна увреда е довела до временно разстройство
на здравето, неопасно за живота, претърпял е болки и страдания, които са се отразили на неговото
физическо, психическо и емоционално състояние. В тази насока са както
неоспорените констатации на вещото лице, изготвело съдебно-медицинска
експертиза, така и показанията на разпитаната по делото свидетелка - В.С., която има преки и непосредствени впечатления от
поведението на ищеца след инцидента. Като се отчитат вида и характера на уврежданията в
личностната сфера на ищеца, периода
на възстановяването им, както
и се вземе предвид неговата възраст – 72г., към датата на процесния
инцидент, и обстоятелството, че за ищеца не са
настъпили късни трайни негативни последици и усложнения вследствие на
получената травма, така също и с
оглед обществения
критерий за справедливост и съдебната практика, решаващият състав счита, че сумата от 15000.00 лв. представлява справедливо
обезщетение, с което се репарират в относително пълен размер причинените на ищеца неимуществени
вреди. Първоинстанционният
съд е достигнал до същия правен извод и присъденият с обжалваното съдебно
решение размер на неимуществени вреди напълно съответства на наложилото се в
обществото понятие за справедливост при приложение на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Неоснователен е доводът във въззивната жалба, че присъденото от
първостепенния съд обезщетение в размер на 15000.00 лв. е прекомерно завишено.
Решаващият състав счита, че именно сумата от 15000.00 лв., представлява справедливо обезщетение, което съответства в относително пълен
размер на причинените на ищеца
неимуществени вреди.
На следващо място въззивният съд констатира, че действително СРС не се е
произнесъл по своевременно направено възражение за съпричиняване на пострадалия
за настъпването на вредоносния резултат. С оглед горното въззивният съд следва
да се произнесе по него, което счита за недоказано. Намаляването на обезщетението за вреди от деликт на
основание чл.51,
ал.2 ЗЗД е
обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и причинените
вреди. За да е налице съпричиняване по смисъла на чл.51,
ал.2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за
вредоносния резултат, създавайки условия или улеснявайки с поведението си
неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Релевантен
за съпричиняването и за прилагането на чл.51,
ал.2 ЗЗД е само онзи
конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с
неправомерното поведение на деликвента, до увреждането като неблагоприятен
резултат. Следователно следва да се приеме, че не всяко поведение на
пострадалия, дори и такова което не съответства на предписано в закона, може да
бъде определено като съпричиняване на вреда по смисъла на чл.51,
ал.2 от ЗЗД. Само това поведение на пострадал, което се явява пряка
и непосредствена причина за произлезли вреди би могло да обуслови извод за
прилагане на разпоредбата на чл.51,
ал.2 от ЗЗД. Принос по смисъла на чл.51,
ал.2 от ЗЗД ще е налице винаги, когато с поведението си
пострадалия е създал предпоставки за възникване на вредите. Съпричиняването по чл.51,
ал.2 от ЗЗД има обективен характер и това изрично е посочено в
Постановление №17/1963г.. В конкретния случай не може да бъде споделен доводът на въззивника,
че ищецът с поведението си е допринесъл за настъпването на вредоносния резулат.
В процесната хипотеза липсват по делото каквито и да е било доказателства, че с
поведението си пострадалият е създал предпоставки
за възникване на вредите. Ето защо релевираното възражение за
съпричиняване се явява недоказано.
С оглед на изложените съображения
съдът
приема, че по делото са доказани всички елементи от фактическия състав на
правото по чл.49 от ЗЗД и налице са основанията за ангажирането на
гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника.
На
следващо място във въззивната жалба изрично се сочи, че предмет на обжалване е
и първоинстанционното решение в частта на възложените в тежест на ответника
разноски. Въззивният съд счита, че не е налице допуснато нарушение от СРС и при
присъждането на разноски на ищцата, като дължимостта на последните следва от
нормата на чл.78, ал.1 ГПК. При
условие, че ответникът счита, че присъдените в негова тежест разноски са
завишени доколкото прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, по което СРС
не се е произнесъл, е имал правната възможност да инициира процедура по чл.248
от ГПК, от която същият не се е възползал. При това положение и с оглед изхода
на спора въззивният съд не може да измени решението в частта на разноските.
Поради съвпадение на изводите на
въззивната инстанция с крайния извод на първоинстанционния съд съдебното решение,
в частта, с което са уважени изцяло предявените искове, в т.ч. и в частта за
разноските, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна -ищец. Направеното от въззивника, чрез процесуален представител
възражение за прекомерност по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно размера на
претендираното адвокатско възнаграждение от въззиваемия съдът счита за
основателно. В случая претендираното и изплатено от въззиваемия адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от 2000.00 лв. е завишено и несъответства на
нормативно определените размери, предвидени в Наредба №1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Съдът отчитайки вида на
извършените процесуални действия от страна на процесуалния представител на
въззиваемия – подаден писмен отговор на въззивната жалба, без процесуално
представителство, намира, че размерът на претендираните разноски от последния
следва да се редуцират до сумата от 828.00 лв., изчислени на основание чл.9 във
вр. с чл.7, ал.2, т.4 Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, която сума следва да му бъде присъдена.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №460369 от 30.07.2018г., постановено по гр.дело №52226/2017г. по
описа на СРС, ІІІ Г.О., 85-ти състав.
ОСЪЖДА С.О., с адрес: гр.София, ул.”********;
да заплати на П.С.П., с ЕГН **********, с адрес: ***; на основание чл.81 и
чл.273 във връзка с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 828.00 лв. /осемстотин
двадесет и осем лева/, направени разноски пред СГС за платено адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД в едномесечен срок от
съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./