СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, IV-Б въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и втори юни
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.
съдия МАРИНА ГЮРОВА
при секретаря Капка Лозева, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
14992 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 222413 от 20.09.2019
г., постановено по гр. д. № 62489/2018 г. по описа на СРС, ГО, 40 състав, „К.“
АД, ЕИК *******, е осъдено да заплати на Д.С.Б.-П., ЕГН **********, сумата от
10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди,
изразяващи се в причинени психически страдания, стрес, нервно напрежение и
негативни изживявания, вследствие на статия, публикувана във вестник „Галерия“,
в брой 1 (428), година X, на вестника от 03 до
09.01.2018 г., озаглавена „Заради фатална болест, Д.Б. и П. остават без деца.“,
„Разслоението на аортата, от което починаха големият син и бащата на
президента, се предава по наследство“, ведно със законната лихва върху
присъдената сума, считано от 25.09.2018 г. до окончателното ѝ изплащане,
и сумата от 740,37 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на
законната лихва за периода от 03.01.2018 г. до 24.09.2018 г.
Със същото решение „К.“ АД,
ЕИК *******, е осъдено да заплати на Р.А.П., ЕГН **********, сумата от 15 000
лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи
се в причинени психически страдания, стрес, нервно напрежение и негативни
изживявания, вследствие на статия, публикувана във вестник „Галерия“, в брой 1 (428), година X, на вестника от 03 до
09.01.2018 г., озаглавена „Заради фатална болест, Д.Б. и П. остават без деца.“,
„Разслоението на аортата, от което починаха големият син и бащата на
президента, се предава по наследство“, ведно със законната лихва върху присъдената
сума, считано от 25.09.2018 г. до окончателното ѝ изплащане, и сумата от
1 110,55 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва
за периода от 03.01.2018 г. до 24.09.2018 г.
Подадена е въззивна жалба от
„К.“ АД, чрез редовно упълномощен процесуален представител - адвокат И.М. срещу
първоинстанционното решение, в която се излагат съображения за неправилност на
атакувания акт. Поддържа се, че в конкретния случай изнесеното за ищците в
процесната статия не е нито неморално, нито недостойно, и не предизвиква еднозначна
отрицателна оценка на обществото. Посочва се, че първоинстанционният съд не е
взел предвид, че в процесната статия няма нито едно клеветническо твърдение
относно ищците, както и че съдържащите се в нея изрази не уронват честта и
достойнството на същите. Поддържа се, че в малкото изрази, които са пряко
свързани с ищците е изказано най-вече мнението на автора на статията, съдържащо
коментара му за възможното наследяване на болестта, като се посочва, че тази информация
не е от естеството да засегне честта, достойнството или доброто име на когото и
да е. Навеждат се съображения, че от събраните по делото доказателства
безспорно се установява, че изготвянето на процесната статия е резултат от
задълбочено журналистическо разследване, както и че изложената в нея информация
е била вече общодостъпна от предходни публикации, както и че за изнесените в
статията факти е получено потвърждение от независими източници. Поддържа се, че
по делото не са събрани убедителни доказателства за претърпени от ищците
неимуществени вреди, които да са пряка и непосредствена последица от процесната
публикация. Посочва се, че оценъчните съждения, дори и тези с негативна оценка,
не могат да се проверяват за тяхната вярност, тъй като представляват коментар
на факти, а не възпроизвеждане на обстоятелства от обективната действителност. Моли
се за отмяна на обжалваното първоинстанционно решение и за отхвърляне на
предявените искове. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК от името на въззиваемите страни Д.С.Б.-П. и Р.А.П., чрез редовно
упълномощен процесуален представител - адвокат Ж.И. е депозиран отговор на
въззивната жалба, в който се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба, както и за правилност, законосъобразност и обоснованост на
обжалваното решение на първоинстанционния съд. Поддържа се, че намесата в
неприкосновеността на личния живот трябва да отговаря на принципа на
пропорционалност. В тази връзка се посочва, че в практиката на ЕСПЧ един от
най-важните критерии по отношение балансирането на права, когато правото на
личен живот и свободата на словото влязат в конфликт е дали изразяването по
даден въпрос допринася за дебат от обществен интерес, като се поддържа, че
процесната публикация категорично не е в интерес на обществото, а е просто
пикантна за обществото. Поддържа се, че свободата на словото не включва
възможност за разпространение на неверни данни, засягащи лични граждански и
човешки права. Моли се въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а
обжалваното първоинстанционно решение потвърдено, като правилно и
законосъобразно. Претендират се разноски в производството пред СГС.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбата оплаквания,
същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите
му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
СРС, Гражданско отделение, 40 състав
е бил сезиран със субективно и обективно кумулативно съединени искове, с
правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква
работа, отговаря за вредите, причинени от негово противоправно поведение при
или по повод изпълнението й. Възложителят на работата, при изпълнение на която
е настъпило непозволеното увреждане, носи отговорност, която е безвиновна и има
гаранционно-обезпечителна функция. Медията, като юридическо лице, носи
отговорност по чл. 49 ЗЗД за вредите от публикации, направени в нейни издания
и/или по нейно възлагане.
Ангажирането на отговорността на ответника по посочения
ред изисква осъществяването на следния фактически състав: противоправно и
виновно причинени вреди от действията на лица - служители на ответника, при или
по повод извършване на възложена от ответника - юридическо лице работа и
наличие на причинно - следствена връзка между действието и претърпените от
ищците неимуществени вреди.
Страните не спорят по факта, че в брой 1 от 03-09.01.2018 г.
на вестник "Галерия" е публикувана статия "Заради
фатална болест Д.Б. и П. остават без деца".
Не е спорно и обстоятелството, че издател на вестник
"Галерия" е ответникът "К." АД.
В случая ищците са поддържали, че с употребените
в статията изрази "Заради фатална болест Д.Б. и П.
остават без деца", „Разслоението на аортата, от което починаха големият
син и бащата на президента се предава по наследство“, „За съжаление от същата
диагноза от този свят си отива не само големият син, но и бащата на П.“,
„Лекари предупредили Д.Б. и П., че евентуални техни наследници също могат да
станат жертва на рядката болест“ са направени
неверни твърдения, които дълбоко ги засягат и заблуждават читателя.
Нормата на чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република България провъзгласява
основното право на гражданите да изразяват мнение и да го разпространяват чрез
слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин. Така
признатото и гарантирано от Конституцията на РБ право не е абсолютно и неговите предели са
установени в ал. 2 на посочената норма - правото на свободно мнение и
изразяване не може да се използва за накърняване на правата и доброто име на
другиго. Конституцията на Република България признава и гарантира също така правото на всеки да търси, получава и
разпространява информация, като осъществяването на това право не може да бъде
насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, както и срещу
националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала.
Свободата на изразяването на мнения, включително
свободата да се отстоява своето мнение, да се получава и разпространява информация и идеи без намесата
на държавните власти са регламентирани и в чл. 10, ал. 1
КЗПЧОС. Пределите, до които се
простира тази свобода, се определят от възможността да бъдат засегнати
неоправдано честта и достойнството на гражданите.
Ограничения на тези права и свободи са предвидени и в
текста на чл. 10, т. 2
КЗПЧОС, който допуска ползването на
свободата на изразяване на мнения да бъде обусловено от процедури, условия,
ограничения или санкции, които са предвидени в закона, необходими са в едно
демократично общество и са в интерес на надлежно указаните цели. Сред
ценностите, чиято закрила е основание за ограничаване на правото на свобода на
изразяване на мнения, основният закон изрично посочва присъщите на личността
чест, достойнство, добро име. Те именно са обект на посегателство при унижаване
достойнството на дадено лице посредством неприлично отнасяне с него.
Следва да се отбележи също така, че на проверка за
истинност подлежат фактическите твърдения. В случай, че същите са неверни и
позорят адресата, това може да послужи като основание за ангажиране
отговорността на лицето, автор на изказването. Мненията и оценките от своя
страна не подлежат на проверка за вярност, тъй като не представляват конкретни
факти от обективната действителност, поради което те могат да ангажират
отговорността на журналиста, само ако представляват обида. В този смисъл са
задължителните разяснения, дадени с постановени по реда на чл.
290 ГПК съдебни решения,
съставляващи задължителна съдебна практика (решение № 85 от 23.03.2012 г. по
гр. д. № 1486/2011 г., ГК, ІV ГО, на ВКС; решение № 86 от 29. 012010 г. по гр.
д. № 92/2009 г., ГК, ІІ ГО; решение № 62 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1376/2011
г., ГК, ІV ГО на ВКС и др.). Съдът е длъжен във всеки конкретен случай да
подложи на изследване и преценка дали конкретно изказване или публикация с
негативно спрямо засегнатото лице съдържание освен оценка и мнение по обществен
въпрос, не обективира и твърдение за конкретен злепоставящ факт. Само при
наличие на твърдение за факт, което е невярно, следва да се прецени дали
разгласяването му е противоправно и виновно, дали съставлява злоупотреба с
право извън горепосочените нормативно установени предели.
Правилен е изводът на първоинстанционния съд, че използваните в статията изрази представляват разгласяване
за другиго на конкретни обстоятелства, определени факти, които са позорни -
неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и предизвикващи
еднозначна негативна оценка на обществото. В случая употребените изрази в
процесната статия, въведени
като предмет на спора, се отнасят до факти за ищците, които могат да бъдат
преценени като неморални, недостойни и са от естество да предизвикват
еднозначна отрицателна оценка на обществото.
Освен това те са и неистински, т. е. не съществуват в обективната
действителност. По делото не са събрани доказателства за достоверността на изнесените
факти. Не е установен и обществен интерес
налагащ изнасяне на тази информация, а тя навлиза недопустимо в личната сфера
на ищците. Те не могат да се окачествят и като оценъчно съждение (оценка на факт), нито като
изразяване на мнение или на критика по политически или други обществено значими
въпроси, доколкото касаят неприкосновеността на семейството и личния живот на
ищците, и включват твърдения за факти.
Противно на твърденията на жалбоподателя, в
процесната статия не
става въпрос за оценъчни съждения с негативен характер, а за фактически
твърдения, които не са доказани. Тези твърдения не представляват негативно
становище за личността и поведението на ищците, а касаят неосъществени позорящи
факти във връзка със здравословното състояние на ищеца
П., които са неверни и позорящи. Изнесената информация е
създала невярна представа у читателите на вестника относно изложените
обстоятелства, а именно че ищецът П. е наследствено обременен, което би се отразило на възможността му той и
ищцата П. да имат деца, респ. здравословното състояние на децата им. По делото не се установи изнесените факти да са верни.
Напротив, от приложените писмени доказателства се установява, че на 01.10.2018
г. ищците са станали родители.
Неоснователни се явяват и възраженията на въззивника за
наличието на публикации в други медии със същото съдържание. При публично
разгласяване на клеветнически твърдения авторът на изявленията е длъжен да
провери истинността им, да проведе добросъвестно проучване преди тяхното
разпространение. Ако източникът на информация е посочен, цитиран е или се
възпроизвеждат точно изнесените от него твърдения т.е. авторът на статията не е
излязъл извън рамките на предоставената му информация, той нито дължи проверка
на казаното от третото лице /защото преразказва казаното от него/, нито
отговаря за верността на твърденията на последния, т.е ако съдържанието на
текста насочва към извод, че твърденията изхождат от други лица, които са
посочени в статията и в текста коректно е предадена дадената от тях информация,
авторът, респ. издателят, не отговаря за препредадена информация. Следователно,
няма как да бъде направена преценка относно коректността на препредаденото
твърдение, ако не са посочени лицата, на които авторът се позовава или не е
осигурен достъп до тяхното изявление под някаква форма, т.е. в случаите, в
които статия е била
първоначално публикувана в друго издание и впоследствие е била препечатана от
ответника, последният няма да носи отговорност единствено когато се
възпроизвеждат факти, които впоследствие се окажат неверни, тъй като
първоначалният издател е трябвало да провери информацията в съответствие с
правилата на добрата журналистическа практика, а ответникът като вторият
издател не може да бъде държан отговорен за това, че се е доверил на
добросъвестността на първия. Когато обаче информацията е представена като
преразказана, без да е посочен източникът /авторът на изявленията или
публикация в друга медия/, издателят отговаря за верността като за собствени изявления, какъвто е настоящият
случай. В процесната статия не са цитирани по никакъв начин предходни
публикации, за които са твърди, че са изнесли клеветническите твърдения, като
същите не представляват и препечатка на същите, поради което ответникът не може
да бъде осводобен от отговорност. Съобразно изложеното, съдът намира да е
налице осъществено противоправно деяние, вследствие на което да се ангажира
деликатната отговорност на ответника.
В подкрепа на изложеното са и гласните доказателства
събрани чрез разпит на свидетелите И. Б.и И.Д.. Същите заявяват, че имало
интервю с проф. Ч.във вестник „24 часа“ по повод болестта на починалото дете на
ищеца. Свидетелят Б.твърди, че имал информация от лекари за причината за
смъртта на детето на ищеца, като това било наследствена болест.
Изнесеното от свидетелите на ответника по никакъв
начин не освобождава последния от отговорност, доколкото в процесната статия
липсва позоваване на други източници, за които свидетелите твърдят, че
съществуват, поради което и не може да се направи извод, че в случая е
налице препредаване на информация, изнесена за първи път в друга статия. Гласните доказателства не доказват и че изнесените фактически твърдения са
верни, което би освободило ответника от отговорност.
Налице е и причинно - следствена връзка между изложеното
в процесната статия и претърпените от ищците вреди.
От показанията на свидетеля И. Й., който познавал ищеца от дете, се установява, че разбрал за статията от ищеца П., който бил разстроен от изнесената
информация, изпаднал в депресия и не излизал, не можел да спи. Заявява, че след
публикуване на статията, синът на ищеца П. го попитал дали и той ще умре като
брат му. Сочи, че ищците имали общо дете, родено на *** г., като не знае да
имало наследствена обремененост. Излага, че бащата на ищеца П. починал от рак
на черния дроб.
От показанията на свидетелката Б.А.се установява, че
познавала ищцата от 14 г. Последната й се обадила по повод на статията и
разказала за написаното. Споделила, че изнесеното се отразило много зле на нея
и семейството, започнала да се задушава, страдала от безсъние. Ищцата плачела
постоянно, изпитвала безпокойство и тревожност. Сочи, че бащата на ищеца бил
починал от рак на черния дроб.
Съдът приема свидетелските показания,
преценени по правилата на чл. 172 ГПК, за обективни, последователни,
съответстващи на останалите събрани по делото доказателства и житейски логични
- субективните възприятия на свидетелите относно главния факт на
доказване (настъпването на вредоносния резултат и претърпените вреди) са формирани непосредствено и не са повлияни от други обстоятелства.
По отношение на размера на обезщетението за неимуществени
вреди във въззивната жалба и по отношение на обезщетението за забава не са
изложени конкретни доводи за неправилност на обжалваното решение, поради което
с оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК и липсата на нарушение на императивните
правни норми въззивният състав приема същата за неоснователна.
С оглед на обстоятелството, че
правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала, съответства на
крайните правни съждения на първоинстанционния съд, решението следва да бъде
потвърдено като правилно, а въззивната жалба да бъде оставена без уважение като
неоснователна.
По
разноските:
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, която е
представила списък по чл. 80 ГПК и претендира заплащането на адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред СГС в размер на 1 440 лв.
за Д.П. и 1 680 лв. за Р.П.. С оглед представените договори за правна защита и
съдействие, в които е отразено, че уговореният адвокатски хонорар е заплатен
изцяло в брой, което има характер на разписка, съдът намира, че е доказано
заплащането им. Направеното от въззивника възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, е основателно. Минимално предвиденият размер на възнаграждението по отношение на ищцата П., съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ, е 830 лв.
без ДДС, респ. 996 лв. с ДДС, а за ищеца П., съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ, е 980 лв.
без ДДС, респ. 1 176 лв. с ДДС, с оглед на което
претендираните адвокатски възнаграждения надвишават минималните размери, а като се съобрази правната и фактическа сложност на делото, съдът
намира, че същите следва да бъдат присъдени в минимален размер.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 222413 от 20.09.2019
г., постановено по гр. д. № 62489/2018 г. по описа на СРС, ГО, 40 състав.
ОСЪЖДА „К.“ АД, ЕИК *******, да заплати на Д.С.Б.-П., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 996 лв. - разноски във въззивното
производство.
ОСЪЖДА „К.“ АД, ЕИК *******, да заплати на Р.А.П., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 1 176 лв. - разноски във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба, при
наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
.