Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../………...2022 г., гр.София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Е
въззивен състав, в публично съдебно заседание на трети юни през две хиляди
двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ
КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.съдия МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Капка Лозева, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело №13403 по описа
за 2020 година, и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение
№72124/14.04.2020г., постановено по гр.д. №625/2019г. по описа на СРС, 140
състав, е отхвърлен главния иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД,
предявен от Н.В.С. – М. срещу „У.Б.“ АД за прогласяване нищожността на договора
за банков кредит №997 от 21.04.2006г., сключен между страните, поради факта, че
клаузите от договора, предвиждащи възможност на банката едностранно да
увеличава договорения лихвен процент – т.11.1, т.11.1.1, т.11.1.1.1, са
неравноправни по смисъла на чл.35, ал.1 от ЗЗППТ (отм.), не са договорени
индивидуално, поради което на основание чл.37, ал.1 от ЗЗППТ (отм.) са нищожни.
С решението са прогласени по евентуалните искове с правно основание чл.26,
ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.37, ал.1 от ЗЗППТ (отм.), предявени от Н.В.С. – М.
срещу „У.Б.“ АД за нищожни клаузите от договор за банков кредит №997 от
21.04.2006г., сключен между страните, предвиждащи възможност на банката
едностранно да увеличава договорения лихвен процент – т.11.1, т.11.1.1,
т.11.1.1.1, поради факта, че същите са неравноправни по смисъла на чл.35, ал.1 от
ЗЗППТ (отм.) и не са уговорени индивидуално. Осъдена е „У.Б.“ АД да заплати на Н.В.С.
– М. на основание чл. 78, ал.1 от ГПК сумата в размер на 140 лева,
представляваща разноски по производството, съобразно уважената част от
исковете, както и на основание чл.38, ал.2 във вр. с ал.1, т.3 от ЗА на адв. Р.
Х.И. адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева. Осъдена е Н.В.С. – М. да
заплати на „У.Б.“ АД на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата в размер на 550
лева, представляваща разноски по производството, съобразно отхвърлената част от
исковете.
Постъпила е
въззивна жалба от ищцата Н.В.С. – М., чрез пълномощника адв. Р. И., срещу
решението в отхвърлителната му част, като се излагат оплаквания, че в тази част
същото е неправилно и незаконосъобразно. Поддържа се, че първоинстанционният
съд не се е съобразил с решение на СЕС от 14.06.2012г. по дело С-618 и
практиката на ВКС, според която съдът не следва да допълва неравноправните
клаузи с цел да отстрани порока. При съмнение обаче съдът има право да тълкува
тези клаузи по благоприятен за потребителя начин, във връзка с всички останали
клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата. В случая
съдът приел, че разпоредбите относно промяната на ГЛП са нищожни и поради тази
причина за целия срок на договора ще се прилага първоначално посочения в
договора ГЛП. С това тълкуване съдът променил волята на страните – договореният
променлив ГЛП бил заменен от съда с фиксиран ГЛП, за който никоя от страните не
изразила воля. По този начин се достигало до неравноправни клаузи с цел
отстраняване на порока. Това тълкуване не било благоприятно за потребителя, тъй
като след 2008г. всички пазарни индекси, които били реалния измерител на цената
на кредитния ресурс, драстично намалели. По този начин потребителят бил лишен
от възможността да бъде намален размера на годишния лихвен процент и банката се
облагодетелствала да получава високи годишни лихвени проценти, несъответстващи
на пазарната действителност. Разпоредбата за заплащане на възнаградителна лихва
не можела да бъде заместена от повелителни правила на закона. Не можело да се
приеме, че банката би сключила договора при липса на възнаградителна лихва, защото
същата е съществен елемент от съдържанието на правоотношението по кредита. Не
можело да се приеме и, че потребителят би сключил договора, ако не е наясно
какъв е размерът на дължимата от него лихва. Не можело да се приеме също така,
че с тълкуване на неравноправната клауза, страните са уговорили фиксиран лихвен
процент от 6,88%, тъй като това означавало съдът да подмени волята на страните
и да приеме, че действителната им воля е била да се сключи договор при
фиксиран, а не при променлив лихвен процент. Поради това целият договор бил
нищожен по аргумент от чл.26, ал.4 от ЗЗД. Поддържат се оплаквания, че съдът не
се произнесъл по голям брой от изложените от ищеца аргументи. Липсвало
произнасяне по аргумента, че договорът е нищожен поради липса на методология. В
договора липсвала дефиниция на понятието базов лихвен процент, поради което не
било ясно кои елементи са включени при формирането му и съответно как се
изчислява. В договора липсвало посочване на обективни условия за промяна и
всичко зависело от волята на банката. Липсата на методология правела договора
нищожен поради нарушение на чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ, тъй като методологията е
съществен елемент на договора и при неговата липса, договорът се явявал
нищожен. Излагат се доводи, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално
нарушение, като не е спрял делото до приключване на дело С-745/2019г. на СЕС. С
оглед изложеното моли решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде
постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен, като бъде прогласена
нищожността на договора.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната
страна „У.Б.“ АД, чрез пълномощника адв. И.Б.. Излагат се доводи, че жалбата е
неоснователна, тъй като волята на страните по договора била обективирана в
разпоредбата на чл.4 от договора за кредит. Страните се уговорили, че към
датата на сключване на договора общият дължим лихвен процент е изчислен и
определен на 6,88%, формиран от сбор от базисен лихвен процент, определен от
управителния съвет на банката в размер на 3,22% и договорена надбавка от 3,66%.
Общият размер от 6,88% бил максималната стойност на лихвения процент, която не
можела да бъде надминавана през периода на действие на договора дори при
промени на пазарните условия. Така образувания лихвен процент бил валиден и
прилаган за целия срок на договора. Излагат се доводи, че ЗКИ е влязъл в сила
на 01.01.2007г. и не е бил действащо право към момента на сключване на
договора.
Постъпила е и
частна жалба от ищцата Н.С. – М., чрез пълномощника адв. Р.И., срещу
определение №20218535/07.10.2020г., постановено по гр.д. №625/2019г. на СРС,
140 състав, с което съдът е отхвърлил молбата й за изменение на решението в
частта за разноските. Излагат се доводи, че отговорността за разноски по делото
при евентуално съединяване на искове се определя от изхода на делото и по
евентуалния иск. Достатъчно било да бъде призната основателността по едното от
евентуалните основания, за да се изключи отговорността на ищеца за необосновано
повдигнат спор. Поради това на ответника не следвало да бъдат присъждани
разноски, а на ищцата следвало да бъде присъден пълният претендиран размер на
разноските. На следващо място по отношение на разноските на ответника съдът
приел, че 1000 лева адвокатско възнаграждение не е прекомерно, а на
процесуалния представител на ищцата било присъдено адвокатско възнаграждение по
реда на чл.38, ал.2 от ЗА под минимума, тъй като били проведени повече от две
съдебни заседания. Била проявена дискриминация по отношение на процесуалния
представител на ищцата, въпреки че в закона нямало изискване възнаграждението
да е определено в минималния размер, а в случая било определено дори под
минималния такъв. Поради това моли обжалваното определение да бъде отменено и
да бъде изменено решението в частта за разноските, съобразно направеното
искане.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба
е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав
споделя мотивите му, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от
районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Събраните в първата инстанция
доказателства са правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния съд към
релевантните за спора факти, и с оглед обстоятелството, че пред настоящата
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266
от ГПК, които да променят установената от районния съд фактическа
обстановка, в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят
отново приетите по делото доказателства. Във връзка доводите в жалбата за
неправилност на решението, следва да се добави и следното:
Настоящият състав напълно споделя извода на
първоинстанционния съд, че клаузите на т.11.1, т.11.1.1 и т.11.1.1.1 от
сключения между страните договор за банков кредит са във вреда на потребителя,
не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и кредитополучателя,
поради което като неравноправни по смисъла на чл.35,
ал.1 от ЗЗППТ (отм.) и доколкото не са договорени индивидуално, същите се
явяват нищожни, но така констатираната недействителност на посочените части от
договора не влече недействителност на целия договор, тъй като той би бил
сключен и може да действа и без тях. Това е така, защото тези клаузи не засягат
същността му и не опорочават преследваните с него юридически и стопански цели
за задоволяване на двата насрещни основни интереса: на кредитополучателя да
получи кредита, а на банката – да получи обратно предоставените парични
средства заедно с уговорената възнаградителна лихва. Касае се до частична
недействителност, която в хипотезата на чл. 26, ал. 4, предл. 2 от ЗЗД не влече
недействителност на целия договор.
В случая от
събраните по делото доказателства се установява и не е спорно между страните,
че по силата на сключен договор за банков кредит №997/21.04.2006г. на ищцата е
предоставена от банката сумата в размер на 90 000 лева с договорен срок на
връщане на кредита до 25.04.2031г., ведно с възнаградителна лихва, която е
конкретно определена към датата на сключване на договора в размер на 6,88%. В член
6, параграф 1 от Директива 93/13 се предвижда, че неравноправните клаузи,
съдържащи се в сключен договор с потребител от продавач или доставчик, не
обвързват потребителите при условията, определени в националното право на
държавите членки, и договорът продължава да е обвързващ за страните в
останалата част, ако може да продължи да се изпълнява и без неравноправните клаузи.
Т. е. целта не е обявяване на всички договори за кредит, съдържащи неравноправни клаузи за недействителни, а
възстановяване на равновесието в правата и задълженията на всяка от
договарящите страни. Ако характерът на договора се запазва без прилагането на
неравноправните клаузи, то договорът следва да бъде запазен, доколкото нормите
на националното право допускат такава възможност. Съдът намира за неоснователни
доводите на ищеца за нищожност на целия договор, тъй като запазването му без
неравноправните клаузи би довело до изменение на естеството на основния предмет
на договора. Задължението на кредитополучателя да заплаща възнаградителна лихва
в определен процент не е пряко свързано с клаузата, прехвърляща валутния риск
на ищцата, а възнаградителна лихва е уговорена в процент, с който ищцата се е
съгласила.
Поради
изложеното предявеният иск предявеният иск за прогласяване нищожността на
сключения между страните договор за кредит поради противоречие на договора с
императивните изисквания на ЗЗППТ (отм.) е неоснователен и решението на
първоинстанционния съд, с което същият е отхвърлен е правилно.
По частната
жалба:
Неоснователни и
неприложими към настоящия случай са изложените в частната жалба доводи, че
отговорността за разноски по делото при евентуално съединяване на искове се
определя от изхода на делото и по евентуалния иск, като е достатъчно да бъде
призната основателността по едното от евентуалните основания, за да се изключи
отговорността на ищеца за необосновано повдигнат спор. В случая са предявени иск
за прогласяване нищожността на сключен между страните договор за банков кредит
и при условията на евентуалност иск за прогласяване нищожността на отделни
клаузи от договора за кредит. Така предявените искове несъмнено налагат
независима самостоятелна защита по всеки от тях, независимо от
съотношението, в което са съединени, поради което и с оглед изхода на делото –
отхвърляне на главния иск и уважаване на евентуалните, разноските са правилно
разпределени между страните.
Неоснователни са
и изложените доводи, че в полза на адв. Р.И. следва да бъде присъдено
адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА за осъществена безплатна правна
помощ в размер на 1000 лева, съобразно присъдените на насрещната страна
разноски за адвокатско възнаграждение. В случая е направено искане от адв. Р.И.
да й бъде присъдено адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗА за
осъществена безплатна правна помощ на ищцата на основание чл.38, ал.1, т.3 от
ЗА. Според чл.38, ал.2 от ЗА в случаите по ал.1, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския
съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в
размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал.2 и осъжда другата
страна да го заплати. Възнаграждението по чл.38, ал.2 от ЗА се определя от съда
и неправилно процесуалният представител на ищцата го съпоставя с разноските за
възнаграждение на процесуалния представител на насрещната страна, определено въз
основа на свободно договаряне между тях. Преценката на съда при определяне на
възнаграждението по чл.38, ал.2 от ЗА и в случаите на направено възражение за
прекомерност на направените от насрещната страна разноски за адвокатско
възнаграждение на основание чл.78, ал.5 от ГПК не е една и съща, поради което не
са налице в случая основания за определяне на по-високЧ)0 размер на
възнаграждението, присъдено в полза на адв. И. на основание чл.38, ал.2 от ЗА.
При този изход на
спора разноски се следват в полза на въззиваемата страна, като за присъждането
им е направено съответно искане и е представен списък с разноски и фактура
№17/03.06.2021г., но липсват доказателства, че възнаграждението е действително
платено, поради което разноски не следва да бъдат присъждани.
По изложените мотиви, Софийски
градски съд, ГО, ІV-Е въззивен състав
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№72124/14.04.2020г., постановено по гр.д. №625/2019г. по описа на СРС, 140
състав, в обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА определение
№20218535/07.10.2020г., постановено по гр.д. №625/2019г. на СРС, 140 състав.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.