РЕШЕНИЕ

 

№ ...............

гр.София, 16.07.2018 г.

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I - 4 състав, в публичното съдебно заседание на  осемнадесети април през две хиляди и осемнадесета година в състав:

                                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

                                                                       

при участието на секретаря Ива Иванова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 20393 по описа за 2014 год. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е образувано по искова молба на К.Г.Б., с която срещу П.К.П. са предявени осъдителни искове по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД.

Ищецът поддържа твърдения, че с договор за заем от 23.12.2009 г. ГМ К.ООД предоставил в заем на П.П. сумата 50000.00 евро, която последната следвало да върне до края на 2012 г. В чл.3 от договора страните предвидили, че при неизпълнение на задължението в срок заемателят трябва да заплати и неустойка спрямо непогасената главница от датата на падежа до окончателно погасяване на задълженията в размер на ОЛП плюс 10 пункта.

Поддържа, че към 18.06.2012 г. /датата на договора за цесия/ заемателят е върнал част от предоставената в заем сума в размер на 5500.00 евро. Задълженията били надлежно декларирани от нея в подадените годишни данъчни декларации.

По твърдения на 18.06.2012 г. бил сключен договор да прехвърляне на вземане между ГМ К.ООД и К.Г.Б., с който на последния като цесионер му бил прехвърлен и остатъкът от вземането срещу П. по договора за заем – 44500.00 евро, ведно с привилегиите, обезпеченията и всичките му принадлежности.

За извършеното прехвърляне ответницата била уведомена от цедента на 21.06.2012 г. и от този момент прехвърлянето има действие спрямо нея по изложени правни доводи и тя дължи заплащане на предоставената в заем сума на цесионера. Доколкото падежът на задължението е настъпил на 31.12.2012 г. и оттогава се дължи и лихва за забава, чийто размер е 8885 евро към 18.12.2014 г.

Поддържа, че е изпратил на 22.10.2014 г. нотариална покана до ответника за доброволно изпълнение на задълженията, което не било сторено в определения срок за това.

Претендира връщане на дадената в заем сума от 44500.00 евро, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 18.12.2014 г. до окончателно погасяване на задълженията, както и законна лихва за забава върху главницата, считано от 01.01.2013 г. до 18.12.2014 г., чийто размер възлиза на сумата 8885.00 евро. Претендира разноски.

В срока по чл.131 от ГПК ответникът изразява следното становище по исковете: Оспорва исковете по основание и размер. Оспорва фактическите твърдения, че му е бил предоставен заем, както и предаване на посочената сума. Оспорва действителността на извършената цесия. Оспорва наличието на основание на договора. Оспорва съществуване на задължения, респ. вземания между страните по договора за прехвърляне на вземания. При условията на евентуалност оспорва получаване на уведомление за цесията от цедента, получаване на нотариална покана от цесионера.

Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, обсъди направените от страните доводи, съгласно разпоредбата на чл.235 от ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

По искът с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД:

В тежест на ищеца бе да установи при пълно и главно доказване, т.е. без съмнение, че между цедента ГМ К.ООД – в несъстоятелност и ответника е налице валиден договор за заем на посочената дата 23.12.2009 г. за сумата 50000.00 евро, която е била предадена реално на заемателя П.К.П..

В тежест на ответника бе да установи, че сумата е била върната, че липсва основание за връщането й, или че са налице други обстоятелства изключващи основателността на претенцията на ищеца.

Договорът за заем /чл.240 ЗЗД/ е реален договор и за да се установи негово съществуване е необходимо да се установи елементът "предаване в собственост" пари или други заместими вещи, което по настоящото дело бе доказан. В случая, чрез представения договор за заем от 23.12.2009 г. сключен между ГМ К.ООД – в несъстоятелност, като заемодател и П.К.П., като заемополучател се установява, че страните са постигнали съгласие за предоставяне в заем на сумата 50000.00 евро, като изрично в договора са отразили, че същият служи за разписка за дадената и получена сума. Чрез приложения договор се установяват  съществените елементи от съдържанието на заемното правоотношение, по които е постигнато съгласие - цена, срок и условия за връщане.

Чрез приетата в производството СГрЕ /л.632/ се установява автентичност на положените от страните подписи, както следва: от името на заемодателя ГМ К.ООД – в несъстоятелност/ - А.И.Д.като управител на дружеството за времето от 30.06.2008 г. до 10.06.2011 г. и за заемател - П.К.П.. Поради това, съдът намира възраженията на ответника срещу истинността на договора в частта на положените подписи за недоказани и съответно –неоснователни.

Възраженията на ответника, че договора за заем е недействителен останаха недоказани в производството с оглед правилата за разпределение на доказателствена тежест в процеса /чл.154 ГПК/.

Поради това, съдът намира че ищецът установи при пълно и главно доказване съществуване на валидно заемно правоотношение между страните, по което заемателя не е изпълнил задълженията си.

Изводът се подкрепя и от представените в производството годишни данъчни декларации по чл.50 ЗДДФЛ на ответницата за 2010 и 2011 г., в които същата е посочила и декларирала задължението си към заемодателя ГМ К.ООД – в несъстоятелност, както следва: 97750 лв. получени през 2009 г. и непогасени към 31.12.2011 г. - 68500 лв. Тези обстоятелства се потвърждават от констатациите на експерта по ССчЕ /л.284/.

Изводът се подкрепя и от установеното в производството и констатациите на ССчЕ, че е налице погасяване на част от задължението към ГМ К.ООД – в несъстоятелност по договора за заем, чийто размер през 2010 г. е деклариран като 97750 лв. - получени през 2009 г., а в края на 2011 г. е отразено като непогасено в друг размер 68500 лв. или с 29250 лв. по-нисък размер задължение.

Чрез представения договор за цесия се установява, че на 18.06.2012 г. ГМ К.ООД – в несъстоятелност е прехвърлил вземанията си по договора за заем към П. с остатък на дълга към този момент 44500.00 евро в полза на цедента К.Г.Б. /ищец в производството/ тъй като дружеството е имало непогасени задължения към него по сключени три договора за правна защита и съдействие: от 24.01.2011 г. – за сумата 70000.00 лв. без ДДС, от 30.09.2011 г. – за сумата 40000.00 лв. без ДДС и от 24.11.2011 г. – за сумата 15000.00 лв. без ДДС.

Възраженията на ответника, че договора е неавтентичен в частта на положените подписи за цесионер и цедент останаха недоказани в производството, поради което съдът намира същите за неоснователни. Производството по чл.193 ГПК бе неуспешно проведено. Чрез констатациите на приетата в производството СГрЕ /л.324/ се установява, че договорът носи подписите на лицата, които са посочени като техни автори, в случая цедент и цесионер.

Възраженията на ответника, че договора е недействителен поради липса на основание останаха недоказани в производството съобразно правилата за разпределение на доказателствена тежест в процеса /чл.154 ГПК/. Чрез приложените в производството писмени доказателства се установи изпълнение на правни услуги от страна на ищеца адв.Б. по трите договора за правна защита и съдействие и съответно не се установи заплащане на предоставените от него правни услуги на ГМ К.ООД – в несъстоятелност по трите договора. Поради това, съдът намира че в производството се установи наличие на задължение от страна на дружеството към адв.Б.. От своя страна предмет на прехвърляне по договора е съществуващо, макар и спорно вземане, представляващо вземане от заемно правоотношение от цедента за сумата 44500 евро, представляваща предоставена в заем сума на П.П..

Неоснователно е възражението относно нищожността на извършената цесия. Както теорията, така и задължителна практика на ВКС приема, че предмет на договор за цесия могат да бъдат всякакви вземания, включително и такива за бъдещи и неизискуеми вземания, както и такива, погасени по давност по силата на свободата на договаряне. Затова и спорните права могат да бъдат цедирани при постигната между страните уговорка. Спорното вземане е прехвърлимо и респективно е годен предмет на договор за цесия. В случая съдът намира, че се установи, че към датата на прехвърляне на вземането цедентът е имал съществуващо вземане към ответника произтичащо от договора за заем от 23.12.2009 г.

Цесията е съобщена от цедента съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД с получено уведомление на 21.06.2012 г. и възраженията на длъжника по цедираното вземане се явяват неоснователни с оглед удостовереното в съставения документ с разписка /л.12 по делото/ и с оглед констатациите на експерта по СГрЕ / л.632 по делото/.

Спорен между страните е въпросът прекратен ли е договорът за заем, поради това че не е била предадена реално сумата по него от заемодателя на заемателя.

В представения по делото анекс към договор за заем с посочена дата 28.12.2009 г., сключен между ГМ К.ООД – в несъстоятелност, представляван от А.И.Д.и П.К.П. страните са посочили, че към момента на подписване на анекса чл.1 от договора за заем от 23.12.2009 г. не е изпълнен и въпреки наличието на клауза в договора за заем от 23.12.2009 г., че същият служи и за разписка за дадена и получена сума, тези клаузи не са изпълнени и никаква сума не е предоставена в заем, като се договорили по взаимно съгласие, че прекратяват договора за заем от 23.12.2009 г., считано от 28.12.2009 г.

Въпреки дадените от съда указания ответникът не установи достоверна дата на съставяне на този частен диспозитивен документ, поради което съдът намира че не следва да възприема за вярна отразената в него воля за прекратяване на договора за заем към момента на прехвърляне на вземането 18.06.2012 г. Съдът приема, че най-ранната достоверна дата на документа е 20.04.2016 г. – датата на която документа е бил представен в проведеното о.с.з. Представеният частен диспозитивен документ - анекс към договор за заем с посочена дата 28.12.2009 г. не обвързва съда с посочената дата съобразно указаното в чл.181 ГПК, поради което при оспорване, както съдът е посочил изрично, датата не се обхваща от формалната доказателствена сила на документа в посочената част. Последната съобразно чл.180 ГПК, се отнася единствено относно факта на писменото изявление и неговото авторство. В случая съобразно направеното оспорване посочената в частния документ дата е непротивопоставима на третите лица. Като достоверна дата спрямо тези лица се счита денят, към който съставянето на документа е доказано по несъмнен начин - деня, в който е заверен, или от деня на смъртта, или от настъпването на физическа невъзможност за подписване на лицето, подписало документа, или от деня, в който съдържанието на документа е възпроизведено в официален документ, или от деня, в който настъпи друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне. Установяване на последното, както съдът е посочил е било в тежест на страната, която е представила документа и желае да се ползва от него, в случая – ответника, тъй като извлича благоприятни последици от отразеното в съдържанието на документа. По см. на цитираната разпоредба /чл.181, ал.1 ГПК/, съдът намира че ищецът има качеството на „трето лице“, доколкото черпи права от лице  подписало оспорения документ и би се увредил от неговото антидатиране.

Освен това, чрез извършената служебна справка в ТР на Агенция по Вписванията се установява, че А.И.Д.е бил освободен като управител на дружеството на 10.06.2011 г. Чрез дадените от последния /А.И.Д./ показания на 22.03.2017 г.  не се установява по несъмнен начин отразените в съставения документ – анекс към договор за заем обстоятелства, в т.ч. време и причина за подписване на документа. От своя страна ангажирането на други доказателства и доказателствени средства от ответника не е извършено при съобразяване правилата на чл.154 ГПК.

В допълнение, съдът намира следното: На въпросът "дали може да се докаже съществуването на договор и достоверността на неговата дата само със свидетелски показания?" е даден отговор в постановено Решение № 80 от 17.07.2013 г. по гр.д. № 161/2012 г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, което становище настоящия състав изцяло възприема. В този смисъл съдът намира, че достоверността на датата на договора /частен документ/ и доказването й само със свидетелски показания е недопустимо. Частният документ има достоверна дата за трети лица само в хипотезите на чл.181, ал.1 ГПК, а именно “от деня, в който е заверен, или от деня на смъртта, или от настъпилата физическа невъзможност за подписване на лицето, което е подписало документа, или от деня, в който съдържанието на документа е възпроизведено в официален документ, или от деня, в който настъпи друг факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на документа.”. В посочения смисъл е и постановеното Решение №235/04.6.2010 г. по гр.д.№176/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.

Въпреки това, според съда достоверна дата на съставения анекс преди посочената дата 20.04.2016 г. не се установява и чрез дадените от ответника обяснения по реда на чл.176 ГПК. Напротив последните противоречат на събраните в производството писмени доказателства в т.ч. и на представените годишни данъчни декларации по чл.50 ЗДДФЛ за 2012 г. и 2013 г., в които ответника лично е удостоверила задълженията си към ищеца, както следва: 86780 лв. за първата посочена година и 86700 лв. за втората.

Поради това, съдът намира че спрямо цесионера К.Г.Б. този анекс се явява документ без достоверна дата. Настоящият състав споделя широкото схващане за понятието "трети лица" по смисъла на чл. 181 ЗЗД, съгласно което трето е всяко лице, неучаствало в създаването на документа, което може да бъде увредено от антидатирането му, независимо от правното му положение спрямо издателя. Цесионерът е трето за документа лице (документът е съставен между първоначалния кредитор и длъжника, представляван от едно и също лице - управителя А.И.Д.), чиито права биха могли да бъдат накърнени от съставянето на този документ. Ето защо, за да е противопоставим на цесионера, документът, обективиращ анекс към договора, следва да съдържа достоверна дата. Достоверната дата може да бъде доказана само по предвидените в чл. 181, ал. 1 ГПК начини, каквито в настоящия случай не се установяват.

Поради това съдът е длъжен да приеме, че достоверната дата на анекса е моментът на представянето му пред съда на 20.04.2016 г. Към този момент обаче цедентът, който се е разпоредил с вземането, не е властен да сключва анекси към договора, от който това вземане произтича, тъй като вече не е страна по правоотношението.

Ето защо съдът приема, че падежът на задължението за връщане на заетата сума е настъпил и искът за връщането й следва да бъде уважен.

Твърдението на ответника, че договорът за заем е бил прекратен, респ. възраженията, че сумата по него не е била получена от него в качеството му на заемател останаха недоказани в производството.

По искът с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл.92 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД:

Установи се, чрез представения договор за заем от 23.12.2009 г., сключен между ГМ К.ООД / в несъстоятелност/ и П.П., че страните са договорили в чл.3 от договора, при неизпълнение на задължението на заемателя в срок  /чл.2 – връщане на заетата сума най-късно до 2013 г./ че последния трябва да заплати и неустойка в размер на ОЛП плюс 10 пункта върху цялата неизплатена сума, считано от 22.12.2013 г. до окончателното изплащане на сумата.

Чрез констатациите на приетата в производството ССчЕ /л.285 по делото/ се установява, че законната лихва за забава върху неизплатената главница от 44500.00 евро за периода от 01.01.2013 г. до 18.12.2014 г. възлиза на сумата 8951.97 евро.  Доколкото искът е предявен за по – нисък размер – за сумата 8885.00 евро, съдът намира че същият следва да бъде уважен изцяло.

Възнаградителна лихва се дължи само за периода на уговореното ползване - тя е възнаграждение за предоставените средства, което се дължи за периода, за който средствата са предоставени съгласно договора. Ако след падежа на задължението за връщане на заетата сума заемателят не я върне (т.е. продължи неправомерно ползването й), дължи неустойка за забава /или законна лихва/.

В настоящия случай страните са уговорили, че заетата сума следва да бъде върната изцяло в брой еднократно или на части "най-късно до 2013 г." (чл.2). Ето защо заемателят дължи възнаградителна лихва за времето след 31.12.2012 г. или от 01.01.2013 г.

По разноските:

С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищеца следва да бъдат възложени сторените деловодни разноски в размер на 5844 лв., както и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 3700 лв. съобразно приложения списък по чл.80 ГПК.

По изложените съображения, СГС

 

Р Е Ш И:

 

ОСЪЖДА П.К.П., ЕГН ********** с адрес *** да заплати на К.Г.Б., ЕГН ********** с адрес *** *******, на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 99 ЗЗД, сумата 44500.00 евро, дължима по договор за заем от 23.12.2009 г., сключен между заемодателя ГМ К.ООД / в несъстоятелност/ и заемополучателя  П.К.П. и договор за прехвърляне на вземане 18.06.2012 г., сключен между цедента ГМ К.ООД / в несъстоятелност/ и цесионера К.Г.Б., ведно със законната лихва от 19.12.2014 г. до окончателно погасяване на задължението.

ОСЪЖДА П.К.П., ЕГН ********** с адрес *** да заплати на К.Г.Б., ЕГН ********** с адрес *** *******, на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и чл. 92 и чл.86, ал.1 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД, сумата 8885.00 евро, представляваща законна лихва за забава върху сумата 44500.00 евро за времето от 01.01.2013 г. до 18.12.2014 г.

ОСЪЖДА, П.К.П., ЕГН ********** с адрес *** да заплати на К.Г.Б., ЕГН ********** с адрес *** *******, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, сторените деловодни разноски за тази инстанция в размер на 5844 лв., както и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 3700 лв.

Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

СЪДИЯ: