Определение по дело №115/2020 на Окръжен съд - Разград

Номер на акта: 195
Дата: 29 юни 2020 г. (в сила от 29 юни 2020 г.)
Съдия: Рая Петкова Йончева
Дело: 20203300500115
Тип на делото: Въззивно частно гражданско дело
Дата на образуване: 23 юни 2020 г.

Съдържание на акта

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  Е  Н  И  Е

 

 

Разград

 
 


29. VІ.2020г.

 
Номер                                                                                                 Град                                           

Разградски окръжен

 
В ИМЕТО НА НАРОДА

                                              Съд

                                                                                                                                       

29. VІ.

 

2020

 

 
На                                                                                                                                  Година

 

  РАЯ ЙОНЧЕВА

 
В закрито  заседание в следния състав:

    Председат                                                                                                 Председател           

 ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА

   АТАНАС  ХРИСТОВ

 
                                                                                     Членове:

 

    №71

 

 ч. в. гражданско

 

2020

 
като разгледа докладваното от председателя

                                  дело                                           по описа за                                  година

   За да се произнесе, съобрази следното:

 

     Производството е по реда на глава ХХІ във вр. с чл.413 ГПК.

    Делото е образувано по ч. жалба, подадена от   Д.И.  против Заповед за изпълнение на парично задължение № 144/12.ІІІ.2020 г., постановена по ч.гр.д.№96/2020 г. по описа на РС – Исперих, в частта, с която на заявителя са  присъдени разноски за заплатено от него адвокатско възнаграждение в размер на 360,00лв.  

Жалбоподателят оспорва дължимост на така вменените му разноски, твърдейки липса на документ, доказващ реалното им заплащане и поведение, което не е дало основание за воденото срещу него заповедно производство.  В условия на алтернативност, с частната жалба прави възражение за прекомерност на претендираните от заявителя разноски за адвокатски хонорар. Посочва, че претендирания от заявителя материален интерес по цитираната по – горе заповед за изпълнение е в размер, който не предпоставя размера, на заплатеното и претендирано като разход адвокатско възнаграждение. Аргументира това си становище с практиката на СЕС по приложимост на чл.101 ДФЕС във вр. с §3 ДЕС.

              В предоставеният й  за това срок, насрещната по жалбата страна се е възползвала от правото си на отговор. С депозирането му оспорва основателността й. Твърди доказаност на заплатените за адвокатска услуга разноски в размер, съответен на минималния такъв по Н-ба №2/2004г. за минималните адв. възнаграждения за защитимия в заповедното производство материален интерес.  Счита, че в конкретния случай съдът не разполага с правомощие да намалява разноските за  определеното към минималния размер адвокатско възнаграждение.

             Като подадена в срок, от легитимираща интерес от обжалването страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, жалбата е допустима.

             По същество на същата, съдът съобрази следното:

              Проверяваният съдебен акт в атакуваната част е допустим, поради което не се налага обезсилването му по реда на чл. 278, ал.4 във вр. с чл. 270, ал.1 от ГПК. Обжалваният съдебен акт е и валиден. Постановен е в необходимата писмена форма и е подписан от съдията, разгледал делото. Разглеждането на заявлението е освен родово (по арг. от чл. 411, ал.1 от ГПК) и местно подсъдно на РС – Исперих. Актът е постановен от едноличен съдебен състав, съгласно правилата на ГПК. Ето защо същият е валиден и допустим в атакуваната част.

                 Съгласно чл. 413, ал. 1, предложение последно, длъжникът по издадената ЗИ се е възползвал от дадената му по закон възможност и е обжалвал заповедта за изпълнение в частта за присъдените му със същата разноски. Като, в съответствие с изискванията на 419ГПК-разпоредба, относима към производство по чл.41 ГПК, ведно с жалбата си е депозирал и   писмено възражение срещу издадената заповед за изпълнение по присъдените като дължими суми.

             Ч.гр.д.№96/2020г. е било образувано на производство  пред ИРС по заявление  вх.№436/3.ІІ.2020г., подадено от „Теленор България”ЕАД, ЕИК ********* гр.София  по реда на  чл. 410 от ГПК,   за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу длъжника-жалбоподател,  за заплащане на 280,86лв. Заявлението е подадено чрез процесуален представител по пълномощие-адв. Шушарков. В обстоятелствена част на заявлението, сумата е посочена като сбор от дължими   по договор за мобилни услуги  парични задължения. А именно: 30,00лв. неплатени абонаментни вноски за времето от 5.ХІ. - 4.ХІІ.2017;  47,46лв. начислена неустойка; 114,61лв. лизингови вноски за периода 5.ХІ.-4.ХІІ.2017 и 88,75лв. дължима цена за закупено устройство.  Със същото е заявено искане и за заплащане на разноски в производството, доказано направени в размера на 385,00лв. От които - 25лв.  за  държавна такса и 360,00лв. разноски за адвокатска услуга с ДДС.

             Видно от заявлението и приложените документи длъжникът-частен жалбоподател в настоящата инстанция            към момента на завеждане на делото е бил  в забава на изискуеми се към 3.ІІ.2020г. парични задължения . С това си поведение е дал повод и е   станал причина за образуване на производството по чл. 410 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 78 ал. 1 ГПК заплатените от ищеца такси и разноски по производството и възнаграждение за един адвокат се заплащат от ответника съобразно уважената част от иска. Съобразно изхода по заявлението за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист, а именно пълното уважаване на искането, съдът е присъдил на заявителя и направените разноски по производството.   Жалбоподателят твърди и доказва извършено на 2.ІV.2020г. погашение на вземанията по издадената срещу него Заповед №144/12.ІІІ.2020г.    Видно е, че изпълнението е предприето от него последващо на датата на заявлението(3. ІІ.20120г.) и на издадената по реда на чл.41 ГПК заповед(12.ІІІ.2020г.).

              Присъдените в заповедното производство разноски, в това число и сторените такива за адвокатско възнаграждение  се явяват доказано наравени от въззиваемия.  Т.е., налице са визираните в чл.78 ГПК предпоставки за ангажиране отговорността на жалбоподателя със заплащане на разноските, сторени от заявителя в образуваното срещу него заповедно производство.

            Съгласно чл. 36, ал. 1 ЗА адвокатът има право на възнаграждение за своя труд. Размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката и клиента. Отговорността за разноски има за основна цел да възстанови направените реални разходи, които са предизвикани от нуждата от правна защита в дадено производство. Вземането за разноски не може да служи и не може да се използва за неоснователно разместване на блага.

           С Наредба № 1/ 9.VІІ.2004 г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения са определени възнагражденията за процесуално представителство, защита и съдействие по различни видове дела.     

         С Решение от  5.ХІІ.2006 г. по обединени дела С-94/2004 и С-202/2004, в отговор на отправено му и допуснато до разглеждане преюдициално запитване, Съдът на Европейския съюз е приел, че когато държава член на ЕС делегира на частноправен субект ( какъвто е Висшият адвокатски съвет ) правомощия във връзка с определяне на икономически условия ( в настоящия случай – приложими минимални адвокатски възнаграждения ), то тя осъществява нарушение на правилата за свободната конкуренция, закрепени в чл. 101 и чл. 102 ДФЕС, тъй като насърчава частен стопански субект да приема съгласувани практики, ограничаващи свободната конкуренция. Според Съда, чл. 10 ЕО ( сега чл. 4, ал. 3 ДЕС ) и чл. 81 ЕО ( сега чл. 101 ДФЕС ) са нарушени, когато държава членка изисква или насърчава сключването на споразумения, приемане на решения или съгласувани практики, противоречащи на чл. 81 ЕО ( сега чл. 101 ДФЕС ), или подсилва техния ефект, или лишава от законодателен характер собствените си правила, като делегира на частни икономически оператори отговорността да вземат решения, засягащи икономическата сфера.

           С Решение от 23.ХІ.2017 г. по съединени дела С – 427/2016 и С- 428/2016, в отговор на отправено му и допуснато до разглеждане преюдициално запитване, Съдът на ЕС е приел, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба на България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат – под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката – да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга  страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, ограничава конкуренция в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС. По тези съображения следва да се приеме, че Наредба № 1/09.07.2004 г., в редакцията си към сключване на процесния договор №8209/8.І.2020г. за правна помощ противоречи на правото на ЕС и по-конкретно на чл. 101 и чл. 102 ДФЕС.

           Съдът на ЕС е извел задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от  9.ІІІ.1978 г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО.

        Правилата на Наредба №1/9.VІІ.2004г. за минимални възнаграждения засягат не само потребителя на адвокатска услуга, но и насрещната страна в производството, доколкото резултатът по делото възлага в нейна тежест   адвокатския хонорар под формата на подлежащи на възстановяване разноски в производството. Тези правила са обвързващи съда, макар и приети от частен стопански субект, който е участник в  съдебното производство, с което се нарушава правото на справедлив процес, тъй като на съда се отнема правото да съобрази спецификите на  конкретно дело и да присъди разумен размер на направените разноски.

            В настоящия случай адвокатското възнаграждение действително е съобразено с минимума по Наредбата, но предвид ниската фактическа и правна сложност на делото и по изложените по-горе съображения  следва да се намали до сумата от 120 лв. с ДДС, без съдът да е обвързан от минималния размер на  действащата към договарянето му Наредба, поради несъответствието  й с      с правото на ЕС.

         С тези мотиви атакуваната Заповед по чл.410 от ГПК следва да се измени в частта за присъдените разноски в заповедното производство.

          Претендират се разноски от жалбоподателя по делото, които са в размер на 15 лв. заплатена държавна такса.

           Водим от горното Окръжният съд,

 

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И:

 

         ИЗМЕНЯ  Заповед №144/12.ІІІ.2020г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК  по ч.гр.д.№96/2020г.по описа на РС -Исперих   в частта за разноските като НАМАЛЯВА дължимите от  Д.Х.И., ЕГН**********,***   разноски за заплатено от    „Теленор България“ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление по търг. регистрация в  гр.София, жк Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, п.к.1766,   адвокатско възнаграждение до размера на 120,00 лв. с ДДС и

       ОТХВЪРЛЯ искането на „Теленор България“ЕАД, ЕИК *********  срещу Д.Х.И., ЕГН********** за заплащане на разноски за адвокатско възнаграждение за разликата над 120,00лв. до заявените 360,00лв. 

         ОСЪЖДА   „Теленор България“ЕАД, ЕИК *********  да заплати на  Д.Х.И., ЕГН**********   разноски за внесена държавна такса в размер на  15 лв.

            Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                      ЧЛЕНОВЕ:1.                                         2.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

.