Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
25.06.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 6689
по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 339156 от 14.02.2018г. по гр.д. № 20635/2016г. Софийски районен
съд, 27 състав осъдил С.Х.А., ЕГН **********, да заплати на Л.С.Г., ЕГН **********,
на основание чл. 365, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и на основание чл. 86 ЗЗД следните суми: сумата 4 000 евро, представляваща
сбор от неплатени месечни вноски за периода м. 06.2015г. - м. 09.2016г.
включително, дължими по силата на т. 2, изр. 2 от сключеното на 21.10.2004г.
между Л.С.Г. /действаща лично за себе си и като майка и законен представител на
дъщеря си Е.И.Г./ и С.Х.А. /тогава с три имена С.Х. М./ извънсъдебно писмено
споразумение, с което страните уреждат отношенията си във връзка с
неимуществените вреди, причинени от ответника чрез предизвикване от него на
03.07.2003г. смъртта на съпруга на ищцата чрез участие на ответника в
пътно-транспортно произшествие, състояло се на 03.07.2003г., ведно със законната
лихва върху падежиралата при предявяването на иска част от главницата в размер
на 2 500 евро /за периода м. 06.2015г. - м. 03.2016г. включително/, считано от завеждане
на исковата молба в съда на 14.04.2016г. до окончателното плащане, както и
сумата 106.46 евро, представляваща обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху главницата от 2 500 евро за периода 01.07.2015г. – 13.04.2016г.
включително. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът е осъден да заплати на
ищцата сумата 1 033.56 лв. – разноски по делото, а на основание чл. 38 , ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА – да заплати
на пълномощника на ищцата – адв. Ц. Д.Г., сумата 731.58 лв. – адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника С.Х.А., който го
обжалва изцяло с оплаквания за недопустимост, евентуално - за неправилност,
като постановено при неправилно
приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените
правила и необосновано. Неправилно първостепенният съд приел, че допустимостта
на иска се преценява на основата на твърдения, а не на база анализ на
доказателства. Въпросът за допустимостта на иска стоял през времетраенето на
целия процес, до постановяване на решението по делото, а изводът на СРС, че
преценката за допустимостта на иска се извършва само на базата на фактическите
твърдения на ищеца, без да извърши анализ на тези твърдения, бил погрешен и
неправилен. Само на това основание атакуваното решение било недопустимо и
следвало да бъде обезсилено. Първоинстанционният съд не извършил анализ във
връзка с релевираните възражения за недействителност на споразумението, както и
възражението относно това кой е титуляр на уговореното вземане за издръжка до
завършване на образованието съобразно нормата на чл. 20 ЗЗД. Немотивирано с
атакуваното решение било прието, че носител на претендираното вземане по т. 2
от споразумението е лицето, което е титуляр на бъдещата банкова сметка. ***, че
към датата на споразумението Е.Г. била на 13 години – малолетна, и се
представлявала от майка си Л.Г. – т. 1 от титулната част на споразумението. Именно
като законен представител на детето ищцата сключила споразумението, с което
договорила издръжка в размер на 250 евро месечно докато детето й завърши
образованието си. Разделянето на вземането към ответника по т. 1 и т. 2 от
споразумението било извършено от СРС само формално и неправилно, то не почивало
върху никакви доказателства по делото, поради което било необосновано. Текстът
на т. 2 ясно сочел, че сумата от 250 евро месечно е за образованието на детето,
а ирелевантен за определяне титуляра на вземането бил уговореният начин на
плащане – по банков път по сметка на представляващата малолетното дете ищца. В
този смисъл правото на иск за неплащане на издръжка принадлежало на детето,
вече пълнолетно, а не на ищцата, която упражнила чужди права пред съд в
настоящото производство и поради това била налице липса на положителна
процесуална предпоставка за правото на иск, а воденият процес бил недопустим. Районният
съд изобщо не коментирал възражението на ответника за нищожност на
споразумението поради липса на предмет, тъй като в същото не бил уговорен
размер на обезщетението за неимуществени вреди. В нарушение на чл. 20 ЗЗД
районният съд тълкувал спорната клауза на т. 2 от споразумението самостоятелно
и изолирано, без да вземе предвид останалите относими клаузи и целта на
договора, в резултат на което подменил действителната воля на страните. От
ищцата не били ангажирани и никакви доказателства, подкрепящи извършеното
тълкуване. При условията на евентуалност, ако съдът счете, че споразумението е
действително, то уговореното обезщетение, доколкото не бил посочен размер
поотделно за Е.Г. и за Л.Г., следвало да се приеме да се дължи по равно на
всяка от тях. Видно от приетите доказателства било, че Л.Г. е получавала всички
суми до датата на претенцията, т.е. задължението спрямо нея било изпълнено над
дължимата й се половина. Претенцията за процесния период следователно щяла да
бъде дължима на Е.Г., но същата не била страна по делото. Незаконосъобразен бил
и изводът на СРС, че в обхвата на процесното споразумение се включват всички
степени на висшето образоване – не само за степен „бакалавър“ /каквато била
завършена преди процесния период/. Останалите образователни степени съгласно
ЗВО били възможни, но не и задължителни /магистър, доктор/. Неоснователността
на главния иск обуславяла неоснователността
на акцесорния иск за лихви за забава. Въззивникът обжалвал решението и в
частта за присъдените разноски, като освен акцесорния характер на тази
претенция се иска от въззивния съд да вземе предвид, че СРС не обсъдил и не
мотивирал изводите си във връзка с направеното възражение относно неплатеното
адвокатско възнаграждение, както и заплащането и размера на сумите, които са извън
производството пред СРС и обезпечителното такова. Поради това моли съда да
обезсили атакуваното решение, евентуално – да го отмени и вместо това постанови
друго, с което да отхвърли предявените искове. Претендира разноски съгласно
списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна Л.С.Г. с отговор по реда
на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и
моли съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Пълномощникът й
претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителни искове - с
правно основание 365, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от общо 4 000
евро, от които 2 500 евро – падежирали към подаване на исковата молба
месечни вноски от по 250 евро за периода м. 06.2015г. – м. 03.2016г. вкл., и
1 500 евро – непадежирали към завеждане на исковата молба месечни вноски
от по 250 евро за периода м. 04.2016г. – м. 09.2016г. вкл., претендирани с
исковата молба на основание чл. 124, ал. 2 ГПК, и иск с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за сумата 106.46 евро, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху главницата от 2 500 евро за периода 01.07.2015г.
– 13.04.2016г. включително. Претендирана е и законната лихва върху главницата
от 2 500 евро от завеждане на исковата молба в съда на 14.04.2016г. до
окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът
е оспорил предявените искове с възражения за недопустимост, евентуално – за
неоснователност, част от които се поддържат във въззивната жалба. Искал е от
съда да прекрати производството по делото като недопустимо, евентуално – да
отхвърли исковете.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Доводите на въззивника за
недопустимост на решението въззивният съд намира за неоснователни. Както в
правната теория, така и в съдебната практика последователно се приема, че процесуалната легитимация на
страните се обуславя от заявената от ищеца принадлежност на спорното материално
право, от претендираното или отричано от ищеца право. Докато процесуалната
легитимация следва от правното твърдение на ищеца, материалноправната легитимация предпоставя
и дава отговор на въпроса за титулярството на гражданското правоотношение - кой
е носител на правото и кой е носител на правното задължение. Поради това, че процесуалната легитимация на
двете страни следва не от някакви обективни факти, които подлежат на
доказване, а единствено от правното твърдение, когато съдът проверява дали
искът е предявен от и срещу надлежна страна, той трябва да изхожда от правото,
което се претендира или отрича с исковата молба. Съответствието между
процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по
същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността,
но не и допустимостта на иска.
Съгласно чл. 26, ал. 2 ГПК, никой не може да предявява от свое име
чужди права пред съд, освен в предвидените от закона случаи, в които чл. 26, ал. 4 ГПК изисква по делото да се призове като
страна и лицето, чието право е предявено. Правилото на чл. 26, ал. 4 ГПК намира приложение само когато по силата
на изрично законово овластяване процесуалната легитимация на ищеца
се различава от материалноправната му легитимация и същият предявява
пред съда чуждо материално право - в този смисъл практиката на ВКС,
абективирана в решение № 401/29.10.2010г. по гр.д. № 1494/2009г., ГК., ІІ ГО, решение
№ 86/26.03.2013г. по гр.д. № 1025/2011г., ГК., ІІ ГО, решение № 138/05.01.2015г. по т.д. №
1727/2014г., ТК., ІІ ТО, решение № 113/29.08.2012г. по т.д. № 396/2011г., ТК.,
ІІ ТО и др.
В случая в исковата молба ищцата твърди, че по силата на т. 2 от
споразумение от 21.10.2004г. ответникът се задължил да й заплаща ежемесечно
сумата от 250 евро по нейна сметка, считано от датата на подписване на
споразумението до завършване на средно образование от дъщеря й Е.Г., а при
условие, че последната продължи образованието си във висше учебно заведение –
да заплаща на ищцата по 250 евро месечно и до завършване на това образование. С
оглед твърдението на ищцата, че ответникът се е задължил да заплаща на нея, а
не на дъщеря й тези суми, предявеният главен иск е процесуално допустим, а ищцата
не действа като процесуален субституент. Кой е действителният титуляр на
правото по т. 2 от споразумението е въпрос на основателност, а не на
допустимост на иска.
Настоящият въззивен състав намира, че при постановяване на атакуваното
решение не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми, а с оглед оплакванията в жалбата е правилно по следните
съображения:
От фактическа страна: Не е било спорно и
по делото се установява, че ответникът С.Х. А./С.Х. М., съгласно приетото и
неоспорено удостоверение за идентичност на лице с различни имена/ при ПТП,
състояло се на 03.07.2003г., е причинил по непредпазливост смъртта на И.Л.Г.–
съпруг на ищцата и баща на малолетното тогава тяхно дете Е.И.Г., родена на ***г.,
като по НОХД № 1132/2004г. по описа на Благоевградски ОС на 21.10.2004г. е
одобрено споразумение по чл. 414ж НПК /отм./ и досъдебното производство е прекратено.
На същата дата – 21.10.2004г., между ищцата Л.С.Г., действаща лично за себе
си и като майка и законен представител на малолетното дете Е.И.Г., и ответника С.
Х. М. е сключено писмено споразумение във връзка с прекратяване на
наказателното производство, с което С. Х. М. се задължил да обезвреди
наследниците на пострадалия от произшествието И.Л.Г., а именно - неговата
съпруга Л.С.Г. и дъщеря Е.И.Г., по следния начин: 1. Да внесе по сметка на
малолетното дете Е.И.Г. сумата от 3 500 евро в срок от три месеца от датата на
подписване на споразумението; 2. Да заплаща ежемесечно сумата от 250 евро по
сметка, открита и посочена от Л.С.Г., считано от датата на подписване на
споразумението до завършване на курса на обучение за средно образование на Е.И.Г..
В случай, че образованието на Е.И.Г. продължи във висше учебно заведение, горната
сума ще бъде изплащана и до приключване на тази форма на образование.
От приетото в първоинстанционното производство, вкл. в превод на български
език уверение, издадено от Рейн-Вестфалски технически университет (л. 80 - 82
от делото на СРС) се установява, че Е.И.Г. е била записана за летния семестър
на 2016 учебна година под факултетен номер 301617 като студентка в Рейн–Вестфалския
технически университет в гр. Аахен, Германия. Посочено е, че датата на
записване във висшето учебно заведение е 17.08.2010г., като уверението е
валидно за периода 01.04.2016г. - 30.09.2016г. От приетия, вкл. в превод на
български език сертификат /диплом/ /л.
83 – 85/ се установява, че Рейн - Вестфалски технически университет - Факултет
по архитектура, на 26.08.2016г. е признал на Е.Г., въз основа на положен
магистърски изпит по архитектура, академичната степен „магистър“.
От приетото извлечение от банкова сметка ***, че в периода 20.01.2016г. –
21.05.2016г. ежемесечно са постъпвали суми от по 500 лв. от вноски на каса,
последно на 21.05.2016г., за които суми ответникът не е оспорил твърдението на
ищцата, че представляват плащания в левова равностойност на сумата по т. 2 от
споразумението.
След отправена от ищцата покана /уведомление – л. 11/, в отговор /приет по
делото и в оригинал/ ответникът заявил, че в него „останал спомен“ че ежемесечните
плащания, които стриктно извършвал досега, били обект на устни договорки между
тях, и поискал екземпляр от подписано споразумение.
С оглед така установеното от фактическа страна, въззивният съд споделя
извода на първоинстанвционния за основателност на предявения главен иск. Тълкувайки
клаузата на т. 2 от споразумението по реда на чл. 20 ЗЗД, във връзка с клаузата
на т. 1, съобразно целта на споразумението и добросъвестността, въззивният съд
намира, че титуляр на правото на ежемесечните плащания от по 250 евро е именно
ищцата. Това следва не само от буквалното тълкуване на текста, съгласно който
ответникът се е задължил да превежда ежемесечно сумите по сметка на ищцата
/открита и посочена от нея/, но и от изричното посочване в т. 1 от
споразумението каква сума ще бъде преведена по сметка на малолетното тогава
дете. Противно на поддържаното от въззивника, с т. 2 от споразумението
ответникът не е поемал задължение да „плаща издръжка на детето“. Действителната
воля на страните е била именно майката да получава ежемесечно тази сума от
ответника, за да може да издържа детето си докато същото завърши средното си и
евентуално – висшето си образование, доколкото, макар ищцата също да е имала
законово задължение да издържа детето си /до навършване на пълнолетие, както и
до завършване на средно и висше образование, макар при други предпоставки/, в
резултат извършеното от ответника престъпление е била лишена от подкрепата на
бащата на детето, който ако беше жив, също би участвал в неговата издръжка. От
текста в титулната част на споразумението, че ищцата действа лично и като
законен представител на малолетното си дете, по никакъв начин не следва извод,
че титуляр и на правото по т. 2 е детето на ищцата – представителството на
майката касае споразумението в частта му по т. 1. В подкрепа на това тълкуване
е и неоспореното извлечение от банкова сметка ***, видно от която и след
навършване на пълнолетие от детето ответникът е превеждал ежемесечно сумата по
т. 2 на майката, така че същият е имал пълна яснота на кого дължи тази сума
съгласно споразумението. Не става ясно според тълкуването на въззивника,
съгласно което титуляр на вземанията и по т. 1, и по т. 2 от споразумението е
детето Е.Г., кое е налагало споразумението да бъде сключено от ищцата не само в
качеството й на законен представител на детето, но и в лично качество. В
споразумението страните изрично са заявили, че същото се сключва с цел
обезщетяване и на двамата наследници на И.Г., а не само на малолетното му дете.
Неоснователно е поддържаното и в
жалбата възражение за недействителност на споразумението поради липса на
предмет, тъй като в същото не бил посочен размер на обезщетението за
неимуществени вреди. В съответствие с принципа на свободата на договаряне,
установен в чл. 9 ЗЗД, страните са уговорили по какъв начин ще бъдат репарирани
тези вреди, и този начин не противоречи на закона и добрите нрави, а общият
размер и периодът на вземането по т. 2 са определяеми. От текста на т. 2 от
споразумението по никакъв начин не може да се направи извод, че сумата от 250
евро месечно се дължи на майката и на детето по равно. Противно на поддържаното
в жалбата, СРС е обсъдил релевираните от ответника възражения за
недействителност на споразумението поради твърдяното противоречие с чл. 73, ал.
2 и ал. 3 СК /отм./, като правилно е посочил, че тези възражения са неотносими
за спора, тъй като със споразумението не се извършва безвъзмездно разпореждане
с имущество на детето.
За неоснователен съдът намира и довода на въззивника, че завършването на
висшето образование на Е.Г. приключило с придобиване на образователна степен
„бакалавър“. Образователната степен „магистър“ несъмнено е част от висшето
образование, а в клаузата на т. 2 от споразумението страните не са уговорили
конкретни условия относно различните степени на тази форма на образование,
поради което следва да се приеме, че ответникът дължи на ищцата ежемесечните
суми за срок до приключване на всички степени на висшето образование на Е.Г..
По изложените съображения решението в частта му по главния иск следва да
бъде потвърдено като правилно. Жалбата срещу решението в частта по акцесорния
иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е бланкетна, а районният съд правилно
е определил началния момент, от който ответникът е изпадал в забава за плащане
на всяко месечно задължение, поради което решението и в тази част следва да
бъде потвърдено.
Във връзка с оплакванията в жалбата във връзка с присъдените от
първоинстанционния съд разноски следва да се посочи само, че по сега действащия
ГПК първоинстанционното решение в частта за разноските не подлежи на въззивно
обжалване. Редът за изменение или допълване на решението в частта за разноските
е уреден в чл. 248 ГПК, като едва постановеното по този ред определение на първоинстанционния
съд подлежи на въззивно обжалване. В случая ответникът не е отправил до компетентния
СРС искане по реда и в срока по чл. 248 ГПК, поради което оплакванията във
въззивната жалба във връзка с присъдените разноски не следва да се обсъждат.
При този изход и изричната претенция, разноски за настоящата инстанция се
следват на въззиваемата, чиито пълномощник е претендирал присъждане на адвокатско
възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. В практиката на ВКС се приема (решение № 165/26.10.2010г. по т.д. № 93/2010г., ІІ ТО, решение
№ 97/06.07.2009г. по т.д. № 745/2008 г. ІІ ТО, решение № 220/07.01.2013г.
по т.д. № 1106/2011г., II ТО, решение № 111/01.07.2011г. по т.д. № 676/2010г.
II ТО и др.), че в случаите, когато се претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА, достатъчно е в представения договор
за правна защита и съдействие да е посочено конкретното основание от кръга на
посочените в т. 1 - 3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, само при които законът допуска уговаряне на
безплатна адвокатска защита по делата, без да е необходимо страна да представя
доказателства за наличието на някоя от тези хипотези. В случая в представения
договор за правна защита и съдействие от 11.05.2018г. е посочено, че защитата
на въззиваемата страна е поета от адв. Г. безплатно на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗА, поради което на основание чл. 38, ал. 2 ЗА въззивникът следва да бъде
осъден да заплати на пълномощника на въззиваемата възнаграждение за настоящата
инстанция в размер на 731.58 лв.,
определен по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 339156 от 14.02.2018г., постановено по гр.д. № 20635/2016г.
на Софийски районен съд, 27 състав.
ОСЪЖДА С.Х.А., ЕГН **********, да заплати
на адвокат Ц. Д.Г., член на САК, с личен номер *******, на основание 38,
ал. 2 от Закона за адвокатурата сумата 731.58
лв. /седемстотин тридесет и един лева и 58 ст./, представляваща адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.