Р Е Ш Е Н И Е

                                                                

гр.С., 23.02.2016 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 8 с-в в открито заседание на пети ноември, през две хиляди и шестнадесета година,  в състав :

 

                                                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:  СТЕФАН   КЮРКЧИЕВ

 

при участието на секретаря Б.Ш.,

като изслуша докладваното от съдията  гр. д. № 9947 по описа на състава за 2014г., за  да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са субективно съединени искове с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ.

Ищецът Б.П.Б. твърди, че е претърпял неимуществени вреди и имуществени вреди, в следствие на незаконосъобразните актове и действия на органите на досъдебното производство, което било образувано срещу него като ДП № 188/2010г. по описа на СДВР и съответната пр. преписка № 13305/2009г. по описа на СГП. Така разследващия орган, който бил служител на МВР осъществявал възложената му функция формално, без да анализира правилно и задълбочено наличните доказателства, в резултат на което изготвил заключение за предаване на съд, без да изясни действителните факти, касаещи поведението на ищеца. Независимо от изложеното, органите на П.та на РБ не осъществили адекватен и задълбочен контрол върху досъдебното производство, което способствало за повдигането и поддържането на необосновано обвинение в извършването на престъпление от общ характер, по което ищецът бил оправдан. В резултат на споменатите актове и действия на органите на досъдебното производство, срещу Б. било повдигнато необосновано обвинение в извършването на тежко умишлено престъплание от общ характер, което било разгледано в рамките на НОХД № 4076/2011г. съгласно описа на 21 състав при Софийски градски съд, НО завършило с оправдателна присъда, влязла в сила на 03.01.2014г. Повдигнатото срещу ищеца Б. обвинение предизвикало причиняване на неимуществени вреди – произтичащи от накърняването на честта, на достойнството му и на доброто име с което той се ползвал в обществото, а също и поради предизвиканите у него чувства на притеснение и страх, а също повлияли негативно на личните му отношения с близки роднини. Ищецът твърди да е претърпял  и имуществени вреди – изразяващи се в направени от него разходи за възнаграждение на защитник в наказателното производство.        По изложените съображения, ищецът претендира за осъждане на двамата ответници, да му заплатят солидарно обезщетение за неимуществените вреди в размер от 70 000 лева, които твърди да е претърпял, както и обезщетение за имуществените вреди в размер на 500 лева, които били платени като разноски, заедно със законната лихва върху общия размер на сумата сумата на претендираното обезщетение, считано от датата на завеждането на иска, до деня на окончателното плащане на присъденото обезщетение. При условията на евентуалност, ищецът претендира за осъждане на всеки от двамата ответници, да му заплати сумата от по 35 000 лева, представляваща обезщетение за споменатите неимуществени вреди и сумата от 250 лева, представляваща обезщетение за причинените имуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата на претендираното обезщетение, считано от датата на завеждането на иска, до деня на окончателното плащане на присъденото обезщетение.

Исковата претенция е оспорена от ответника – П. на РБ, чрез подадения отговор от Софийска градска П. и по съображения, които са подробно изложени в отговора. Ответникът оспорва преди всичко настъпването и обема на твърдяните от ищеца вреди, а също оспорва и наличието на пряка причинно- следствена връзка между релевирания вредоносен резултат и действията на органите на П.та на РБ. При условията на евентуалност, този ответник се поддържа становище за прекомерност на претендираното обезщетение.

Исковата претенция е оспорена от ответника – С.Д.В.Р. /СДВР/, по съображения, които са подробно изложени в отговора на исковата молба. Ответникът оспорва преди всичко твърдението на ищеца за своята надлежна пасивна материална и процесуални легитимация, като сочи, че разследващите полицаи са действали под ръководството и надзора на орган на П.та на РБ. Действията и актовете на  разследващите  полицаи от СДВР, които засягали правата и законните интереси на ишеца, били функционално свързани повдигането и поддържането на обвинение в извършване на престъпление от общ характер, а процесуалната функция на ръководство и контрол в досъдебното производство принадлежала на другия ответник (П. на РБ). Предприетите от разследващите органи действия срещу ищеца били обусловени изцяло от собственото му поведение, както и от указанията на органите на П.та. По същество- ответникът подддържа становище, че пред съда в настоящия процес не били представени убедителни доказателства за настъпването на твърдения от ищеца вредоносен резултат и за наличието на пряка причинно- следствена връзка между настъпването на твърдения вредоносен резултат и действията на този ответник. Моли за отхвърляне на исковете и претендира за присъждане на направените съдебни разноски.

Съдът, като прецени доводите и възраженията на страните, взети предвид съобразно събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:

Съдържанието на приет като доказателство препис от Постановление от 18.05.2010г.  по ЗМ № 188/2010г. на прокурор при СГП установява, че  на 18.10.2009г. Б.П.Б. е привлечен в качеството на обвиняем за престъпланение по чл.199, ал.1, т.1, вр. с чл. 198, ал.1, пр.1 и пр. 2 вр. с чл.20, ал.2 от НК и във връзка с това е постановено задържането му под стража за срок от 72 часа.

С Постановление за привличане на обвиняем от 01.03.2011г. по ЗМ № 188/2010г. (препис от което е приет като доказателство по делото), разследващ полицай при СДВР е мотивирал становище, че са събрани достатъчно доказателства за виновността на Б.П.Б., в извършването на престъплението по чл.199, ал.1, т.1, вр. с чл. 198, ал.1, пр.1 и пр.2 вр. с чл.20, ал.2 от НК. На същата дата разследващият полицай е предявил обвинението.

Приетият като доказателство препис от пълномощно/ договор за правна защита и съдействие с номер (на бланка) 0027847 мотивира извод, че на неустановена дата Б.П.Б. и наетия от него адвокат са уговорили възнаграждение в размер на сумата от 400 лева, за „правна помощ“ по неустановен спор и/ или с неустановен предмет.

Приетият като доказателство препис от пълномощно/ договор за правна защита и съдействие с номер (на бланка) 065.... установява, че Б.П.Б. и наетия от него адвокат са уговорили възнаграждение в размер на сумата от 300 лева за възнаграждение по ЗМ № 188/2010г., която е заплатена изцяло.

Приетият като доказателство препис от Заключително мнение/ Обвинително заключение по ЗМ № 188/2010г. от 14.04.2011г. на ст. Разследващ полицай при СДВР мотивира извода, че Б.П.Б. е извършил престъплението, за което му е повдигнато обнинение и следва да бъде предаден на съд.

С обвинителен акт по досъдебно производство ЗМ № 188/2010г. по описа на СДВР съответно на прокурорска преписка № 13305/2009г. на СГП срещу Б.П.Б. е внесено обвинение в извършването на престъплението по чл.199, ал.1, т.1, вр. с чл. 198, ал.1, пр.1 и пр. 2 вр. с чл.20, ал.2 от НК. Въз основа на обвинителния акт е образувано НОХД № 4076/2011г. по описа на 21 с-в при НК на СГС.

С Присъда № 143/25.04.2013г. НОХД № 4076/2011г. по описа на 21 с-в при НК на СГС, подсъдимият Б.П.Б. е оправдан по повдигнатото срещу него обвинение.

Извършената деловодна справка в Софийски градски съд установява, че споменатата оправдателна присъда е била обжалвана от частен обвинител, но е била потвърдена с Решение от 11.11.2013г. по ВНОХД № 881/2013г. на АС С., както и че присдата е влязла в сила на 03.01.2014г.

Представеното от ответника и прието като доказателство, без оспорване, Удостоверение за съдимост на Б.П.Б. /към 03.12.2014г./ издадено от СРС установява, че лицето е осъждано многократно за различни престъпляния от общ характер, за единадесет отделни престъпни деяния, повечето от които извършени в съучастие.

В дадените пред съда показания, свидетелят К.П.А., който заявява, че е осъждан и  също, че е брат на ищеца, посочва личните си впечатления от емоционалното състояние на ищеца, по време на досъдебното производство, след повдигане на обвинение. Според свидетеля, ищецът бил силно притеснен от факта, че органите на МВР го издирват, бил отчаян от този факт. Свидетелят помни, че брат му (ищеца) бил задържан в ареста на бул. „Г.М. Д.“ в гр. С., за около пет месеца, но не може да посочи конкретното обвинение или номер на преписка по дело, по повод/ във връзка с което е била постановена споменатата мярка за неотклонение “задържане под стража“.  Роднините на ищеца и съседите му разбрали за повдигнатото обвинение. Реакцията на обществото срещу ищеца била противоречива – едни се радвали, а други съжалявали за това, че е обвиняем и подсъдим. Процесуалните действия спрямо ищеца създали неприятности в семейството му, защото жена му заплашила да го напусне, заедно с децата им. Самият ищец споделял, че се страхува от възможността да бъде осъден и да лежи в затвора т.е. по този начин да му премине живота. Според възприятията на свидетеля, по повод повдигнатото обвинение, брат му (ищеца) започвал спонтанно и силно да „хълца“  при разговор, а преди това не е било наблюдавано подобно нетипично поведение.

При така установената фактическа обстановка, настоящият състав на съда достигна до следните правни изводи:

Предявени са субективно съединени искове за присъждане на обезщетение по чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ срещу П. на РБ и срещу СДВР.

Претенцията е насочена срещу двама ответници, с цел реализиране на тяхната солидарна деликтна отговорност доколкото правомощията им в наказателния процес са взаимосвързани, а освен това - според твърденията на ищеца - чрез актовете си, всеки от тези ответници бил способствал за настъпването на  крайния вредоносен резултат.

По допустимостта на исковете срещу П.та на РБ и срещу СДВР;

Предявеният срещу П.та на РБ иск с правно основание чл. 2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ е процесуално допустим, доколкото е насочен срещу надлежен и допустим процесуален субституент на Държавата, като субект на особената деликтна отговорност, регламентирана от чл.7 на КРБ.

Като се основава на задължителните предписания на Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015г. по Тълкувателно дело № /2013г. на ОСГК на ВКС, настоящият съд намира предявения иск срещу ответника СДВР за процесуално не допустим. Това е така, доколкото по смисъла на чл. 7 от КРБ и на чл.2 от ЗОДОВ, Държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица.                          От тук следва, че отговорността е именно за Държавата, като субект на правото, а не за отделните нейни органи и/ или длъжностни лица. Именно Държавата е длъжник по материалното деликтно правоотношение с гражданите и тя (Държавата) отговаря за действително причинените вреди. Правозащитните органи (в това число и органите на досъдебното и съдебното наказателно производство, каквито са ответниците) биха могли да вземат участие в процеса срещу Държавата само в рамките на процесуална субституция.  Цитираното по- горе тълкувателно решение на ВКС на РБ обаче определя именно П.та като надлежен процесуален субституент на Държавата в производствата по чл. 2, ал.1 от ЗОДОВ и по този начин изключва възможността за това- привлечения втори ответник С.Д.В.Р. да бъде втори процесуален субституент наред с първия. По тези съображения, не би могло да съществува и „солидарна отговорност“ между привлечените като процесуални субституенти държавни органи– СДВР и П..             От изложените съображения се налага крайния извод, че Столичната дирекция на вътрешните работи не е надлежно легитимирана страна в производството по чл.2 от ЗОДОВ и производството по предявеният иск срещу това ведомство трябва да бъде прекратено, като недопустимо, на основание чл.130 от ГПК.

Само за пълнота на мотивите ще трябва да се отбележи, че цитираното по- горе Тълкувателно решение № 5 от 15.06.2015г. по Тълкувателно дело № /2013г. на ОСГК на ВКС бе прието и публично оповестено още преди приключване на съдебното дирене по делото.  От тук следва, че ищецът не бе лишен от процесуалната възможност по собствена инициатива да оттегли иска срещу ответника СДВР или да се откаже от този иск, но доколкото той не стори това - съдът, който е длъжен служебно да следи за допустимостта на предявените искове, ще трябва да приложи правомощията си по чл. 130 от ГПК.

След като прекрати производството срещу единия от привлечените в процеса ответници – С.Д.В.Р., настоящия съд дължи да разгледа основателността на иска само срещу другия ответник – П. на РБ,  за да разреши спора с който е сезиран.

По основателността на иска (насочен срещу П.та на РБ);

Претендира се обезщетение за неимуществените и за имуществените вреди, които ищецът твърди да е претърпял, в следствие на повдигнатото срещу него обвинение.

Като неимуществени вреди, ищецът сочи засягане на честта, на достойнството и на доброто име на личността му, причиняване на стрес и безпокойство в периода, в който е било осъществено наказателното преследване, включително в следствие на взетата спрямо него мярка за неотклонение „задържане под стража” за срок от 72 часа.

Страните по делото не спорят по отношение на фактите, че ищецът е бил обвинен в извършването на тежко умишлено престъпление от общ характер, с наложена в хода на процеса мярка за неотклонение „задържане под стража” за срок от 72 часа. Няма спор и по твърдението, че по повдигнатото обвинение ищецът в настоящия процес е бил оправдан от първоинстанционния за това дело Софийски градски съд, на 25.04.2013г.  

В хода на съдебното дирене по настоящото дело, в действителност бяха установени изложените в исковата молба твърдения - относно хронологичното развитие на образуваното наказателно производство - от момента на започването му в досъдебна фаза, до приключването му с влязла в сила оправдателна присъда.

Предпоставките за реализиране на деликтна отговорност на Държавата обаче, не се презумират и именно върху ищеца пада доказателствената тежест да установи настъпването на конкретния (посочен в исковата молба) вредоносен резултат, а при това, да установи и наличието на пряка причинно- следствена връзка между настъпването на твърдяните вреди от една страна и актовете/ действията на държавното обвинение, в рамките на конкретното производство (ЗМ № 188/2010г. по описа на СДВР съответно на прокурорска преписка № 13305/2009г. на СГП).

Разглеждайки твърденията за настъпването на релевираните в исковата молба неимуществени вреди - касателно техния характер и източник - съдът приема, че в следствие на воденото срещу ищеца наказателно производство, последния действително е претърпял определен обем неимуществени вреди.

Сред тези вреди сравнително най- сериозно е значението на страха и притеснението, което ищеца е преживял, поради възможното му осъждане за престъплението, в което е бил обвинен. Това е така, като се има предвид, че обвинението е в извършването на тежко умишлено престъпление от общ характер, за което законът предвижда лишаване от свобода.  

Дори да са нанесени неимуществени вреди, поради накърняване на честта и достойнството на ищеца,  то размерът на понесените вреди следва да се прецени като доста по- незначителен от твърдяното, тъй като ищецът вече е бил осъждан многократно за различни престъпни деяния.

Твърденията за засягане на доброто име на ищеца, изобщо не могат да бъдат приети за достоверни, поради доказаните данни, че преди образуването на процесното наказателно производство, срещу ищеца са били водени и множество други наказателни производства за извършени от него умишлени престъпления от общ характер. Уместно е в тази насока да се отбележи, че доброто име в обществото не се предполага и представлява специфично неимуществено благо, което не е присъщо в еднаква степен на всяка една личност. А в настоящия процес, ищецът никак не доказа, че преди да бъде задържан и да му бъде повдигнато обвинение по процесното наказателно дело от общ характер той се е ползвал с добро име в обществото, въпреки многото си осъждания. Именно данните от богатото съдебно минало на ищеца го характеризират като лице с трайно установени престъпни навици, предвид факта на многобройните му осъждания, които едва ли са останали неизвестни в обществото, а още по- малко биха могли да събудят у членовете на обществото уважение или да способстват за чувството за чест и  достойнство и гордост за осъдения, поне в рамките на общоприетия морал.

След преглед и подробен анализ на всички събрани доказателства, съдът приема, че ищецът е претърпял като резултат от процесното обвинение твърде незначителни по обем и характер неимуществени вреди. Вредоносният резултат, който се установи в хода на делото, се свежда единствено до възбуждане на основателен страх от осъждане, като пряка последица от повдигането на процесното обвинение. Но дори сам по себе си, този вредоносен резултат също не е особено значителен по обем, доколкото ищецът вече е бил многократно осъждан за престъпления от категорията на това, за което е било повдигнато процесното обвинение и усещанията за „притеснение“ не са били изпитани от него за първи път.

Показанията на разпитания в настоящия процес свидетел Атанасов никак не могат да бъдат кредитирани, по отношение твърденията на свидетеля, че било сериозно накърнено доброто име на ищеца в обществото, както и че повдигнатото обвинение засегнало честта и достойнството на ищеца. Освен че са житейски неправдоподобни, предвид обремененото съдебно минало на ищеца - съобщените от свидетеля факти следва да бъдат ценени съобразно разпоредбата на чл. 172 от ГПК, като се отчита факта, че свидетелят е осъждано лице, което е в близка роднинска връзка с ищеца (негов брат).

От друга страна, ангажираните доказателства не биха могли да обосноват необходимата пряка причинно- следствена връзка между релевираните от ищеца неимуществени вреди от една страна и от друга страна- актовете/ действията на правозащитните органи в досъдебното производство по конкретното ЗМ № 188/2010г. по описа на СДВР съответно на прокурорска преписка № 13305/2009г. на СГП и НОХД № 4076/2011г. по описа на 21 с-в при НК на СГС. Недоказана остана тезата на ищеца, че посочените от него негативни последици са били причинени именно в следствие на конкретното обвинение, а не в следствие на другите многобройни досъдебни и съдебни производства, на които именно ищецът е бил субект.

За да прецизира размера на дължимото обезщетение, съгласно прдписанията на Тълкувателно решение № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, настоящия съдебен състав съобрази доказания обем на засягане на конституционните права на ищеца, тежестта на повдигнатото срещу него обвинение, продължителността на периода, в който са били осъществявани процесуалните действия по конкретното наказателно производство, кратката продължителност на периода, в който ищецът е бил задържан под стража на основание конкретното наказателно дело. При това, съдът отчита, че действията на правозащитните органи срещу ищеца – повдигане и поддържане на обвинението са били осъществени в досъдебното производство и съдебното производство само на първа съдебна инстанция. Ако са настъпили вредоносни последици поради продължаване на процеса във втората (въззивна) съдебна инстанция, тези последици не се намират в пряка причинно- следствена връзка с дейността на П.та, понеже въззивното производство е образувано въз основа на подадена жалба от частния обвинител.     

Съобразявайки и всички изложени по- горе изводи, съдът приема, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди, следва да бъде определен по справедливост в размер на сумата от 500 лева. При определяне на този размер на обезщетението, съдът съобрази не само посочените по- горе обстоятелства, но и възприетата от съдилищата практика при определяне размера на обезщетенията по реда на ЗОДОВ в подобни случаи.

С оглед липсата на предпоставки за солидарно осъждане на органите, срещу които искът е бил предявен първоначално, посоченият размер на обезщетението следва да бъде заплатен на ищеца само от органите на П.та на РБ, като процесуален субституент на Държавата.

За разликата над присъдената сума от 500 лева и до претендираната сума от 70 000 лева, претенцията на ищеца следва да бъде отхвърлена, като неоснователна.

Обезщетението се дължи заедно със законната лихва, считано от влизане в сила на оправдателната присъда на Софийски градски съд (Тълкувателно решение № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС). Според петитума на исковата молба обаче, законната лихва се претендира от подаването й на 07.07.2014г. до деня на окончателното плащане и съобразно искането следва да бъде присъдена именно за този период.

Претенцията на ищеца, за репариране на причинените му имуществени вреди следва да бъде преценявана по основателност, според споменатите по- горе предпоставки и събраните доказателства.

Приетите в хода на съдебното дирене договори за процесуално представителство установяват направените от ищеца разходи в размер на сумата от 300 лева, които са били внесени по договора, носещ дата 20.05.2010г. със серия А 065… (на страница 15 от делото). Другият документ от същия тип, който е бе представен от ищеца за да установи извършени от него разходи в размер на сумата от 400 лева (на страница 13 от делото), всъщност изобщо не установява такива разходи да са извършени, понеже съдържа само уговорка за платимо възнаграждение на адвоката.

Извършените разходи за сумата от 300 лева възнаграждение на защитника  досъдебното производство по ЗМ № 188/2010г. на СДВР очевидно са направени в пряка причинно- следствена връзка с повдигнатото срещу ищеца обвинение и съставляват имуществени вреди, за които ответникът дължи изплащане на обезщетение.  По тези съображения, ответникът следва да бъде  осъден да заплати на ищеца сумата от 300 лева, като обезщетение за имуществените вреди, а з0а разликата над посочената сума до пълния претендиран размер на обезщетението от 500 лева, искът следва да бъде отхвърлен.

Обезщетението се дължи заедно със законната лихва, считано от влизане в сила на оправдателната присъда на Софийски градски съд (Тълкувателно решение № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС). Според петитума на исковата молба обаче, законната лихва се претендира от подаването й на 07.07.2014г. до деня на окончателното плащане и съобразно искането следва да бъде присъдена именно за този период.

По претенциите за присъждане на съдебни разноски в настоящия процес;

На първо място, следва да се има предвид, че само ищеца изпълни надлежно процесуалното си задължение по чл. 80 от ГПК, като представи списък на разноските.

            С оглед изхода на спора, при условията на чл. 10, ал.3 от ЗОДОВ, ответникът – П. на РБ –  следва да бъде осъден да заплати на направените от ищеца съдебни разноски, съразмерно с уважената част от иска, вкл. и възнаграждение за адвокат и внесената държавна такса.

            Направеното от ответника – П. на РБ възражение за прекомерност на разноските на процесуално представителство на ищеца и основаната на тях претенция за разноски е основателно. Това е така, доколкото минималните размери на адвокатските възнаграждения определят сумата от 2 700 лева, като минимален размер на адвокатско възнаграждение, с оглед цената на предявените искове. Заплатеното адвокатско възнаграждение възлиза на сумата от 5 000 лева и този размер на превишението е неоправдан, като се отчита липсата на фактическа е правна сложност по делото, сравнително кратната му продължителност и естеството на процесуалните действия, които са извършени фактически в хода на съдебното дирене. Обстоятелството, че ищецът е упълномощил трима адвокати да го представляват не способства за по- висок от обичайния размер на възнаграждението, по аргумент от разпоредбата на чл. 78, ал.1 от ГПК, според която се дължи платеното възнаграждение за един адвокат. Ето защо, при изчислението на размера на дължимите разноски, направените от ищеца разноски за процесуално представителство следва да се редуцират с 1500 лева, до един приемлив и обичаен размер, над установения минимум.

Според направените от съда изчисления, подчинени на посочените по- горе принципи и изводи по чл. 78, ал. 5 от ГПК, сумата на разноските, които ищецът има право да получи на основание чл. 78, ал.1 от ГПК възлиза общо на 40 лева.

Ответниците П. на РБ и СДВР не са претендирали за присъждане на съдебни разноски, поради което въпросът за присъждането им не подлежи на разглеждане.

Така мотивиран, съдът

Р Е Ш И  :

 

ОСЪЖДА П.та на РБ, със седалище - гр. С., бул. „***, да заплати на Б.П.Б. с ЕГН ********** и адрес ***, на основание чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ – сумата от 500  лева (петстотин лева), представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат повдигнато срещу него обвинение в извършване на престъпление от общ характер, в рамките на ЗМ № 188/2010г. по описа на СДВР, прокурорска преписка № 13305/2009г. на СГП и НОХД № 4076/2011г. по описа на 21 с-в при НК на СГС, заедно със законната лихва сумата на  присъденото обезщетение, за период от 07.07.2014г. до деня на окончателното изплащане на обезщетението, като отхвърля претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди - в частта за разликата над присъдената сума и до пълния претендиран размер на обезщетение от 70 000 лева.

 

ОСЪЖДА П.та на РБ, със седалище - гр. С., бул. „***, да заплати на Б.П.Б. с ЕГН ********** и адрес ***, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ – сумата от 300  лева (триста лева), представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, в резултат повдигнато срещу него обвинение в извършване на престъпление от общ характер, в рамките на ЗМ № 188/2010г. по описа на СДВР, прокурорска преписка № 13305/2009г. на СГП и НОХД № 4076/2011г. по описа на 21 с-в при НК на СГС, заедно със законната лихва сумата на  присъденото обезщетение, за период от 07.07.2014г. до деня на окончателното изплащане на обезщетението, като отхвърля претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди - в частта за разликата над присъдената сума и до пълния претендиран размер на обезщетение от 500 лева.

 

ОСЪЖДА П.та на РБ, със седалище- гр. С., бул. „***, да заплати на Б.П.Б. - на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ - сумата от 40 лева за съдебни разноски, съразмерно с уважената част от  исковете.

 

ВРЪЩА ИСКОВАТА МОЛБА по предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ на Б.П.Б. с ЕГН ********** и адрес *** срещу С.Д.В.Р. с адрес- гр. С., ул. „***, поради процесуална недопустимост на иска, на основание чл. 130 от ГПК.

 

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Апелативен съд С., чрез въззивна жалба, която може да бъде подадена в двуседмичен срок от връчване на препис от него.

В частта по прекратяването на производството, решението има характер на определение и подлежи на обжалване пред АС С. с частна жалба, която може да бъде подадена до изтичане на едноседмичен срок.

                                                                       

СЪДИЯ: