РЕШЕНИЕ
№ 1829
гр. Плевен, 20.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Биляна В. Видолова
при участието на секретаря ГАЛЯ Р. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от Биляна В. Видолова Гражданско дело №
20234430103371 по описа за 2023 година
и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по искова молба на Н. Е. П. против ***, с *** за прогласяване на
нищожност на клаузата на договор за паричен заем *** в чл.1 ал.3, с която се начислява
такса експресно разглеждане; на клаузата в чл.4 ал.2 - неустоечна клаузата и за осъждане на
основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от 33Д на ответника да заплати
на ищеца, сумата в размер на 10 лева, като частичен иск от 110 лева, представляваща
недължимо платена сума по ***, ведно със законната лихва върху нея от датата на
депозиране на исковата молба в съда до окончателното й изплащане. Твърди се погасяване
изцяло на заема. В исковата молба са изложени параметрите на сключения договор,
изложени са аргументи за недействителност на целия договор за заем. В молбата е посочено,
че съдът следва да се счита за сезиран с възражение за нищожност на целия договор, но при
изричното питане на съда дали претенцията на ищеца е за прогласяване нищожност на
целия договор за заем или само за отделни негови клаузи, той е уточнил, че не предявява
самостоятелен иск за нищожност на целия договор, а само на отделни клаузи. Претендират
се разноски. В съдебно заседание на 24.11.2023г. е допуснато на осн. чл. 214 от ГПК
изменение на предявения иск по чл. 55 ал. 1 от ГПК, и същият се счита за предявен изцяло за
сумата от 163.00лв., която е уточнена като сбор от заплатени без основание суми, както
следва: 63.91лв. – такса експресно разглеждане, 39.09лв. – неустойка и 60.00 лв. – такса за
1
събиране на просрочени задължения.
Ответникът ***, универсален правоприемник на ***, с ***, оспорва предявените
искове, счита, че исковата молба е неясна, с оглед разминаването на отделните петитуми и
твърденията в исковата молба за нищожност на целия договор. Счита, че исковете са
недопустими поради липса на правен интерес, че е налице идентичност на спора в
установителните и осъдителните искове, и че установителните искове са недопустими на
това основание, поради което ищецът злоупотребява с правото си на иск и упражнява
превратно правата си. Излага аргументи за действителност на сключения договор и
отделните негови клаузи. Моли съда да отхвърли предявените искове. Прави възражение за
прекомерност на адв. възнаграждение, оспорва качеството на материално затруднено лице
на ищеца, поради което му е предоставена безплатна адв. помощ на осн. чл. 38 от ЗА.
Съдът, като взе предвид становищата на страните, доказателствата по делото и
разпоредбите на закона, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Не е
спорно между страните, а и от представения Д*** ***, се установява, че страните по делото
са сключили на 08.12.2022г. договор за заем, по силата на който ответникът е предоставил
на ищеца сумата от 300 лв., срещу задължението същата да бъде върната за срок от 14
седмици, на 7 погасителни вноски, всяка от които 54.69 лв./вкл. главница, лихва и такса за
експресно разглеждане/. Видно от договора ГЛП е 40,32 %, ГПР - 49,44 %, и вид на заема:
потребителски. Страните са уговорили в чл. 1, ал. 3 от договора, че за извършена от
кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката, заемателят дължи
такса в размер на 63.91 лв. на разсрочено плащане на равни вноски, които са част от
погасителните вноски - ал. 4. С клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора, заемателят се задължил
в тридневен срок от усвоява на сумата по договора, да предостави някои от следните
обезпечение: 1) поръчител- ФЛ, което да представи на заемодателя бележка от работодателя,
издадена не по-рано от 3 дена от представяне и да отговаря на следните изискванията:
навършена 21г. възраст, да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при
настоящия работодател 6 месеца и мин. осигурителен доход в размер на 1000 лв., през
последните пет години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна
история със статус „период на просрочие от 0 до 3 дни“, да не е поръчител по друг договор и
да няма сключен договор за паричен заем; или 2 ) банкова гаранция, която е издадена след
усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя, валидна 30 дни
след падежа за плащане по договора. В чл. 4, ал. 2 от договора е посочено, че при
неизпълнение на задължението по ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер на 42.56 лв.,
която уговорили да бъде разсрочено на равни части към погасителните вноски, в който
случай дължимата вноска е 60.77 лв., а общото задължение по договора – 425.39 лв.
Видно от представената от ответника справка-погасителен план, е че ищецът е
2
извършил за периода от 22.12.2022 г. до 08.03.2023г. плащания в размер на 421.51лв., с
които кредитът е предсрочно погасен и приключен. От тях: 300 лв. за главница, 18.51 лв. за
договорна лихва, 39.09 лв. неустойка, и такса за експресно разглеждане 63.91лв. В
погасителния план е включена таксата за експресно разглеждане и начислена неустойка.
Платени са и 60.00 лв. разходи за събиране на вземането.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявени са допустими обективно съединени установителни искове с правно
основание чл. 124, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 21 вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143,
ал. 1 от ЗЗП, и осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Съдът намира
за безспорно, че страните по делото са обвързани от заемно облигационно правоотношение,
по силата на което ответникът като заемодател, е предоставил на ищеца като заемател
сумата в размер на 300 лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на
чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК, и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за
неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Въведените
от ищеца основания за нищожност на атакуваните клаузи, предвиждащи такса за неустойка
и експресно разглеждане, следва да бъдат разгледани в последователност съобразно
тежестта на всеки от твърдените пороци. Не може да бъде споделен доводът за
недействителност на договора поради липса на форма, тъй като по делото е представен ДПК
в писмена форма съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, с погасителен план и декларирано получени
по ел. път ОУ. Не се констатира и шрифт в размер по-малък от 12. В разглеждания случай
съдът констатира, че не е налице директно противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4
въвеждаща ограничения в допустимия ГПР по договора, тъй като посоченият в договора % е
под предвидения максимум. Оспорените от ищеца обаче клаузи, с които се предвижда
допълнителна такса за неустойка и експресно разглеждане, умишлено заобикалят
императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В тази връзка следващия по тежест довод за
нищожност на клаузите следва да бъде квалифицирани именно като нищожност поради
заобикаляне на закона. Това е така, защото клаузата за неустойка възлага в тежест на
потребителя в изключително кратък срок да предостави обезпечение, което да бъде
одобрено от кредитора, а неизпълнението на това задължение поражда допълнителна,
акцесорна отговорност за потребителя, изразяваща се в задължение за заплащане на
3
неустойка в размер на 42.56 лв. Клаузите на чл. 5, ал. ал. 1 и ал. 2 от договора, съпоставени с
естеството на сключения договор за паричен заем, налагат разбирането, че те представляват
скрито възнаграждение за кредитора, което последният е прикрил като неустойка за
неизпълнение на допълнително задължение. Изискванията за предоставяне на някое от
изброените обезпечение и краткият срок, в който следва да бъде изпълнено задължението,
са практически неосъществими за потребителя, особено предвид обстоятелството, че
последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер. Правно и житейски
необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да
осигури банкова гаранция в размер на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата
възнаградителна лихва или поръчители, които да бъдат одобрени от кредитора в този кратък
срок. При това положение е видно, че кредиторът цели да се обогати, като капитализира
допълнително вземане, което обозначава като „неустойка“. Същевременно, той не включва
т.н. от него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото иначе би
надхвърлил позволения размер. Този извод се подкрепят и от това, че в чл. 5, ал. 2 от
договора, самият кредитор изначално разсрочва вземането за неустойка към всяка
погасителна вноска, с което същата се увеличава. Това установява и очакването, че
потребителят не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.
Заплащането на допълнителна такса за „експресно разглеждане“, уговорена в чл. 1,
ал. 3 от ДПК, също по горните съображения, представлява скрит разход, който следва да
бъде включен към ГПР, тъй като ответното дружество предоставя кредитно финансиране по
занятие, като тази му дейност е неразривно свързана с разглеждането на документи/заявка/,
подадена от всеки клиент. Освен това тази „допълнителна такса“ е предварително уговорена
и разсрочена към месечните вноски от погасителния план. Съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. След като ищецът е подал заявление за предоставяне на
паричен ресурс, която е задължителна стъпка за усвояване на кредита, то ответникът не
следва да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите ( без оглед на това в
какъв срок се разглежда заявката за кредитиране ). Тази допълнителна такса в размер на
63.91 лв. представлява пряк разход по кредита и следва да бъде включен при формирането
на годишния процент на разходите ( чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК ). Съгласно чл.
19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита /§1, т. 1 от ДР на ЗПК/ за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Изложеното води до извода, че е необходимо в ГПР да бъдат описани
4
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай, в чл. 2, т. 8 от договора е посочено, че ГПР е 49,44 % - почти в размер на
допустимия максимум от ЗПК, но същият не съответства на действителния процент на
разходите, който с посочените допълнителни плащания е значително по-висок, ако в него
бяха включени и разходите за експресно разглеждане и неустойка. При тази разлика от
посочения в договора и действителния ГПР, съдът приема, че не е спазено императивното
изискване на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като действителният ГПР по договора е по-висок от
пет пъти размера на законната лихва. Следователно уговорените клаузи за неустойка и такса
за експресно разглеждане целенасочено заобикалят нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като
ако договорът съдържа действителния размер на ГПР, то клаузите щяха да са изначално
нищожни на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Ето защо, предявените установителни искове са
основателни, като на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, клаузата на чл. 4, ал. 2, вр. ал. 1, и клаузата
на чл. 1, ал. 3, от ДПК следва да бъдат прогласени за нищожни. Факт е, че в тежест на
потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания
финансов ресурс, и ако то му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по
кредите), той не би сключил договора. Всичко това поставя потребителя в подчертано
неравностойно положение спрямо кредитора, което е в директно противоречие с чл. 3, пар. 1
и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на
ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от
които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Липсата на
ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита,
което пък води до нелоялна и по-специално заблуждаваща търговска практика по смисъла
на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да
заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква, или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да
плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива
93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в неговата цялост.
Този извод е от значение за предявения иск, с който се претендира връщане на платеното по
договора без правно основание.
По отношение на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД, безспорно се установи от представената от ответника справка, че в изпълнение на
5
задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника сума в
общ размер 421.51лв., както следва: 300 лв. - главница, 18.51 лв. - договорна лихва, 39.09 лв.
- неустойка, 63.91лв.- такса за експресно разглеждане и 60.00 лв. - разходи за събиране на
вземането. Както по-горе беше посочено, сумите 39.09 лв. – неустойка и 63.91лв.- такса за
експресно разглеждане са заплатени на базата на нищожни клаузи. Без основание се явява и
платената сума от 60.00лв., вероятно същата е начислена по Тарифата, посочена в чл. 11 от
договора, каквато обаче по делото не е представена – актуална към датата на сключване на
договора, но посочването бланкетно в справката основание за начисляването на тези
60.00лв. – разходи за събиране на просрочени вземания, сочат, че се касае реално за
неустойка, дължима при забава на изпълнението за заплащане на текущите задължения по
кредита, а не плащане на разходи по събиране на вземането. С определяне на такива
плащания в тарифа, по същество се цели заобикаляне на ограничението на чл. 33 от ЗПК и
въвеждане на допълнителни плащания, чиято дължимост е изцяло свързана със случаите на
забава на длъжника. Такива уговорки нямат за цел да покриват разходи за извънсъдебно
събиране на вземанията, тъй като са уговорени като твърдо определени суми в зависимост
от размера на кредита. Няма как кредиторът предварително да знае каква ще е стойността на
платената сума за телефонни разговори и писма за проведените опити да бъде събрана
сумата по кредита. Плащането на тези три суми е извършено от ищеца при начална липса на
основание, предвид гореизложеното, поради което недължимо платените суми за неустойка,
такса експресно разглеждане и разходи, подлежат на връщане, на основание чл. 55, ал. 1, пр.
1 от ЗЗД. Ответната страна не установи наличието на валидно правно основание, по силата
на което да е настъпило имущественото разместване. Ето защо, предявеният осъдителен иск
е основателен и като такъв следва да бъде уважен за сумата от 163.00 лв. Върху главното
вземане се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда -
14.06.2023 г. до окончателното й плащане.
При този изход на спора, и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да
понесе сторените от ищеца разноски за д. т. , за които е представен списък за разноски по чл.
80 от ГПК. В рамките на настоящото производство, на ищеца, на по-късен етап от делото, е
предоставена втора безплатна правна услуга от различен от първоначалния адвокат /***/,
като съобразно Договор за правна защита и съдействие, е договорено възнаграждение при
условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. При определяне размера на дължимото
адвокатско възнаграждение съдът съобрази разясненията възприети в Решения на Съда на
ЕС разбиране (Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16, Решение от
05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и С 202/04 на голямата камара на CEO), които са
задължителни и за националните съдилища, и в които е направен общия извод, че
националната юрисдикция не е задължена да се съобразява с ограниченията, наложени
6
относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с акт на
адвокатско сдружение (в случая с Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС) и забраната съдът да
определя възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, тъй като това ограничаване
"би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101,
параграф 1 ДФЕС". Правилата на Наредбата са приложими не само за потребителя на
адвокатска услуга, но и за насрещната страна в съдебното производството, която при
неблагоприятен изход на производството дължи заплащане на размера на адвокатския
хонорар, който е част от сторените по делото разноски. Съдът намира, че това води до
нарушаване основни принципи в съдебното производство и прегражда правомощията му да
прецени правната и фактическа сложност по делото, и да присъди справедлив размер на
сторените разноски / в този смисъл е и практиката, обективирана в Определение
№1371/15.09.2023 г. по ч. гр. д. № 616/2023 г. по описа на ОС Плевен/. Настоящият съдебен
състав на РС Плевен, напълно споделя изложената практика и не следва да зачита посочения
в Наредбата на адвокатското сдружение минимум на адвокатско възнаграждение. Затова при
определяне на дължимото възнаграждение, съдът взе предвид и посоченото в Решение от
23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС, а именно дали конкретните
условия за прилагането НМРАВ действително отговарят на легитимни цели и дали така
наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури
изпълнението на тези легитимни цели. Критериите и целите, които следва да съобрази са:
фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие, качество на услугата,
справедливост, и необходимост загубилата страна да понесе поне значителна част от
разноските на противната страна, направени за защита по делото. В разглеждания случай
адв. М. предоставя безплатна правна помощ на ищеца на по-късен етап от делото, поради
което същият не е не е изготвил писмена искова молба, не е ангажирал писмени
доказателствени средства, и разглеждането на делото е приключило в рамките на три
открити съдебни заседание. Процесуалният представител на ищеца не се е явил за
насрочените съдебни заседание, не е ангажирал доказателства за реализиран допълнителен
разход по повод предоставената защита, а единствено е подал писмени становища за
съдебните заседание. Производството по делото не се характеризира с особена правна и
фактическа сложност, продължителност или многобройни съдебни заседание.
Съобразявайки тези факти, настоящият съдебен състав намира, че адвокатското
възнаграждение следва да бъде определено в размер на 100.00 лв. с включено ДДС, за всеки
един от предявените искове, или общо 300.00 лева, които ответникът следва да заплати на
***.
Предвид горните съображения, съдът
РЕШИ:
7
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, чл. 21,
вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, за нищожна клаузата на чл. 1, ал. 3 от Договор за паричен заем
***, сключен между Н. Е. П., ЕГН ********** - като потребител, и ***, със седалище и
адрес на управление: ***, представлявано от ***, правоприемник на ***, *** - като
кредитор, поради заобикаляне на забраната посоченият в договора годишен процент на
разходите да не надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левова или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България.
ПРОГЛАСЯВА, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, чл. 21,
вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, за нищожна клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договор за паричен заем
***, сключен между Н. Е. П., ЕГН ********** - като потребител, и ***, със седалище и
адрес на управление: ***, представлявано от ***, правоприемник на ***, *** - като
кредитор, поради заобикаляне на забраната посоченият в договора годишен процент на
разходите да не надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левова или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България.
ОСЪЖДА ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от ***,
правоприемник на ***, ***, да заплати на Н. Е. П., ЕГН **********, от ***, на основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, сумата от 163.00лв. / сбор от заплатени без основание суми, както
следва: 63.91лв. – такса експресно разглеждане, 39.09лв. – неустойка и 60.00 лв. – такса за
събиране на просрочени задължения/, недължимо платена по Договор за паричен заем №
Договор за паричен заем ***, сключен между страните, ведно със законната лихва върху
посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда -14.06.2023 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА ***, ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от ***,
правоприемник на ***, ***, да заплати на Н. Е. П., ЕГН **********, от ***, на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 150.00 лв., представляваща сторените от ищеца разноски за
държавна такса.
ОСЪЖДА ***, ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от ***,
правоприемник на ***, ***, да заплати на ***, ***, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА,
сумата от общо 300.00 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставено на ищеца безплатно процесуално представителство и правна помощ в
настоящото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд Плевен в двуседмичен срок от
8
връчването му на страните, с въззивна жалба.
Присъдените суми на ищеца могат да бъдат заплатени по банков път по банкова
сметка на ищеца с ***
Решението може да се обжалва с въззивна жалба чрез Плевенски районен съд пред
Плевенски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
9