РЕШЕНИЕ
№ 195
гр. Пловдив, 16.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Вера Ив. И. Въззивно гражданско дело №
20225000500435 по описа за 2022 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 830/15.06.2022 г., постановено по гр.д. №
3257/2021 г. на ОС-П., в частта му, с която е отхвърлен като неоснователен
искът, предявен от Е. Х. Д. против „М.“ АД-гр.С. за признаване за
установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 63 486,75 лв.
главница, произтичаща от договор за ипотечен кредит от 18.04.2008г. и
допълнително споразумение към договора от 30.11.2009г., останала
неплатена главница след частично плащане от 06.03.2014г., ведно със
законната лихва за забава върху главницата от 07.03.2014г. до окончателното
плащане, за които е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 6394/ 2013г. по
описа на Р.С.-П., поради изтекла погасителна давност, както и в частта му за
разноските, с която жалбоподателката Е. Х. Д. е осъдена да заплати на „М.“
АД-гр.С. сумата 150 лв. - разноски за производството по гр. дело № 3257/
2021г. по описа на О. с.- П..
Жалбоподателката Е. Х. Д. моли решението да бъде отменено като
1
неправилно в обжалваната негова чат по съображения, изложени в подадената
на 11.07.2022 г. въззивна жалба, и да бъде уважен предявения от нея иск. Като
ищца в производството пред окръжния съд предявява установителен иск с
правно основание чл. 124,ал.1 от ГПК против ответника „М.“АД-гр.С. за
признаване за установено, че тя не дължи на ответното дружество сумата
63 486,75 лв. главница по договор за ипотечен кредит от 18.04.2008 г. и
допълнително споразумение към него от 30.11.2009 г., останала неизплатена
след частично плащане от 6.03.2014 г., който договор е сключен с „Б.Д.“ЕАД-
гр.С. и вземането е цедирано от банката на ответното дружество през 2015 г.,
ведно с лихвата за забава върху главницата от 7.03.2014 г. до окончателното
изплащане, непогасена с плащането след публична продан за времето след
6.03.2014 г., и ведно с разноските по изпълнително дело № ***/**** г. на ЧСИ
Д.М., останали непогасени с плащането по публична продан, тъй като тези
вземания са погасени по давност вследствие на изтичане на 5-годишна
погасителна давност. Претендира за присъждане на разноски.
Ответникът по жалбата „М.“АД-гр.С. моли тя да бъде отхвърлена като
неоснователна по съображенията, изложени в писмен отговор от 5.09.2022 г.
Като ответник в производството пред окръжния съд оспорва иска като
неоснователен. Претендира за присъждане на разноски за въззивното
производство (юрисконсултско възнаграждение).
Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на
обжалваното решение съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка
с оплакванията и исканията на жалбоподателката, прецени събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за
установено следното:
Безспорно е между страните, че между ищцата Е. Д. като
кредитополучател (както и лицата Р. С. като кредитополучател и Ф.К. като
съдлъжник) и „Б.Д.“ЕАД-гр.С. е сключен на 18.04.2008 г. представеният в
копие от ищцата с исковата молба договор за ипотечен кредит. Безспорно е,
че по искане на банката на 16.04.2013 г. по реда на чл. 417 и чл. 418 от ГПК
въз основа на заповед за изпълнение № 3917/15.04.2013 г. по ч.гр.д. №
6394/2013 г. на РС-П. е издаден срещу ищцата Е. Х. и длъжниците Ф.К. и Р. С.
представеният в копие от ищцата с исковата молба изпълнителен лист,
съгласно който те тримата дължат да заплатят солидарно на банката посочени
2
суми (главница, заемни такси, договорна лихва, санкционираща лихва,
законна лихва върху главницата, разноски), дължими съгласно договора за
ипотечен кредит от 18.04.2008 г. и допълнително споразумение към него от
30.11.2009 г. Безспорно е, че въз основа на изпълнителния лист е образувано
изп.д. № ***/**** г. на ЧСИ Д.М.. Безспорно е, че ищцата не е възразила
против заповедта за изпълнение и тя е влязла в сила. Безспорно е, че в
изпълнителното производство са извършени действия за принудително
събиране на задължението, като е извършена публична продан на ипотекиран
имот, като на 13.12.2013 г. е издадено постановление за възлагане на имота на
купувача на публичната продан и на 28.02.2014 г. купувачът е въведен във
владение на имота. Безспорно е, че през 2015 г. вземането на банката е
цедирано от нея на ответното дружество и то е конституирано като взискател
по изпълнителното дело.
Твърдението на ищцата, заявено с подадената на 16.12.2021 г. искова
молба, е, че извършеният от ЧСИ на 28.02.2014 г. от ЧСИ въвод във владение
на купувача от публичната продан е последното валидно същинско
изпълнително действие, след което в продължение на 2 години против нея
като длъжник не са предприемани същински изпълнителни действия и е
настъпила перемпция. Твърди, че на 26.03.2018 г. е постъпила молба от
взискателя, с която е направено искане за налагане на запор върху нейното
трудово възнаграждение като длъжник. Твърди, че по искане на взискателя от
19.11.2020 г. изпълнителното дело е прекратено спрямо нея на основание чл.
433,ал.1,т.8 от ГПК с разпореждане на ЧСИ от 24.11.2020 г. Твърди, че
изпълнителното дело обаче е прекратено поради перемпция, считано от
28.02.2016 г., когато е изтекъл 2-годишния срок, считано от последното
валидно изпълнително действие, а именно извършеният на 28.02.2014 г. въвод
на купувача във владение на продадения на публична продан имот. Твърди, че
съгласно ППВС №3/1980 г. след прекратяването на изпълнителното дело
погасителната давност за вземането започва да тече. Твърди, че съгласно ТР
№2/26.06.2015 г. на ВКС по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК давност тече и в
изпълнителния процес, като тя се прекъсва с предприемане на действие в
рамките на определен изпълнителен способ и отново започва да тече, считано
от последното валидно същинско изпълнително действие, което обаче според
ищцата следва да стане само по непрекратено изпълнително дело. Твърди, че
прекратяването на изпълнителното дело спрямо нея е настъпило по силата на
3
закона на посочената от нея дата 28.02.2016 г. и извършени по
изпълнителното дело след тази дата изпълнителни действия ще се считат за
незаконосъобразни и неизвършени, тъй като те са осъществени по едно вече
прекратено по силата на закона изпълнително дело и затова те са без правно
значение, без правни последици и не могат да произведат никакво действие.
Твърди още и че в случая давност не е текла съгласно ППВС №3/1980 г. до
перемиране на изпълнителното дело на 28.02.2016 г., настъпило след
постановяването на ТР №2/26.06.2015 г. на ВКС, ОСГТК, което тълкувателно
решение поражда действие занапред, поради което погасителната давност в
случая е започнала да тече от 26.06.2015 г. Затова твърди, че вземането на
ответника спрямо нея, посочено в изпълнителния лист от 16.04.2013 г., е
погасено по давност, която 5-годишна погасителна давност е започнала да
тече на 26.06.2015 г. (на която дата е постановено горепосоченото
тълкувателно решение) и би следвало да изтече на 26.06.2020 г., но тъй като
периодът включва е този на обявеното през 2020 г. извънредно положение, то
давността е изтекла на 3.09.2020 г. Твърди, че съгласно чл. 119 от ДДС с
изтичането на давностния срок за вземането за главницата се погасяват и
акцесорните вземания за лихви и разноски. Затова претендира да се установи
спрямо ответника, че тя не му дължи суми за главница, лихви и разноски въз
основа на договора за ипотечен кредит от 18.04.2008 г. и допълнително
споразумение към него от 30.11.2009 г., тъй като те са погасени по давност.
Твърди, че има правен интерес от завеждането на иска, тъй като в случая
следва да се прилага не абсолютната погасителна давност, а 5-годишната
такава, наличието на която се установява само по съдебен ред, защото макар и
изпълнителното дело да е перемирано (според ищцата на 28.02.2016 г., като в
случая то е прекратено на това основание с разпореждане на ЧСИ от
24.11.2020 г.) кредиторът има възможност да образува ново изпълнително
дело и да търси изпълнение за вземането си.
С отговора на исковата молба от 2.05.2022 г. ответното дружество
оспорва иска. Възразява, че той е недопустим поради липса на правен интерес
за ищцата поради липса на спор, доколкото след прекратяването на
изпълнителното дело през 2020 г. на основание чл. 433,ал.1,т.8 от ГПК не са
предприети последващи действия от страна на дружеството за принудително
събиране на процесното задължение. Възразява и че искът е неоснователен,
тъй като давността за процесното вземане не е изтекла, защото тя е била
4
прекъсвана своевременно от взискателя с всяка една от молбите му с
посочени искания за изпълнителни действия. Твърди, че ищцата сочи датата
26.06.2015 г. (датата на постановяването на ТР №2/26.06.2015 г. на ВКС по
тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК) за датата, от която е започнала да тече 5-
годишната погасителна давност, но след тази дата не е налице период от над 5
години за изтичане на погасителната давност, защото той е прекъсван
няколкократно с молбите, депозирани от взискателя по делото с искания за
извършването на принудителни действия, а именно посочената в исковата
молба молба от 26.03.2018 г. с искане в нея за налагане на запор върху
трудово възнаграждение. Позовава се на решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС
по гр.д. № 1747/2020 г., ГК, 4 ГО. Заявява, че когато при настъпила
перемпция на изпълнителното дело по него е направено искане за нов способ,
СИ не може да откаже да го изпълни, защото е подчинен на представения и
намиращ се все още при него изпълнителен лист, като той следва да образува
ново изпълнително дело, но новото искане прекъсва давността независимо
дали СИ го е образувал в ново изпълнително дело или не е образувал ново
дело. Затова твърди, че с посочените от него молби давността е прекъсвана,
независимо от това дали е налице перемпция и независимо, че въз основа на
тях не е образувано формално ново изпълнително дело, респективно,
давността за процесното вземане би изтекла (предвид и спирането с оглед
извънредното положение) най-рано на 2.06.2023 г., ако междувременно не е
налице прекъсване на давностния срок. Посочва и че давността за всички
суми по процесния изпълнителен лист е 5-годишна, защото с влизането в сила
на заповедта за изпълнение започва да тече нова давност, която е 5-годишна,
както е прието в практиката на ВКС (решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по
гр.д. № 1747/2020 г., ГК, 4 ГО и решение № 3/4.02.2022 г. на ВКС по гр.д. №
1722/2021 г., ГК, 4 ГО).
С определението по чл. 140 и чл. 146 от ГПК № 809/29.03.2022 г.
окръжният съд приема, че предявеният иск е допустим и че е неоснователно
възражението на ответника за липса на правен интерес, тъй като независимо,
че изпълнителното дело е прекратено, ответното дружество разполага с годен
изпълнителен титул, въз основа на който може да инициира изпълнително
производство, съответно, затова съдът оставя без уважение искането за
прекратяване на производството по делото.
С обжалваното съдебно решение от 15.06.2022 г. окръжният съд
5
приема, че на 26.03.2018 г. ответникът е подал молба по изпълнителното дело
с искане да бъде наложен запор на трудовото възнаграждение на длъжника Е.
Д., сега ищца, като запорното съобщение е получено на 11.04.2018 г. Посочва,
че няма спор между страните, че изпълнителното дело е прекратено по
отношение на ищцата с постановление на ЧСИ от 27.11.2020 г. поради това,
че повече от 2 години взискателят не е поискал извършване на изпълнителни
действия спрямо нея. Съдът приема, че в случая е приложима общата 5-
годишна давност по отношение на всички вземания по процесната заповед за
изпълнение, тъй като вземанията, чието изпълнение се оспорва, са установени
с влязла в сила заповед за изпълнение и е приложима разпоредбата на чл.
117,ал.2 от ЗЗД, защото влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 417 от
ГПК има всички последици на съдебно решение. Съдът се позовава на
приетото в т.10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2–2013 г. на ВКС,
ОСГТК, решение № 37/24.02.2021 г. на ВКС по гр.д. № 1747/2020 г., ГК, 4 ГО
и решение № 257/30.04.2020 г. на ВКС по гр.д. № 694/2019 г., ГК, 3 ГО. Съдът
приема, че процесната заповед за изпълнение е влязла в сила за ищцата на
20.08.2013 г., тъй като в срока по чл. 414,ал.2 от ГПК, изтекъл за нея на
19.08.2013 г., тя не е подала възражение, от която дата е започнала да тече 5-
годишната давност по отношение на вземането, включително за лихвите.
Съдът приема, че по отношение на ищцата давността е прекъсната с
подаването на молбата от взискателя на 26.03.2018 г. за налагане на запор на
трудовото й възнаграждение, към който момент 5-годишната давност не е
изтекла и от която дата започва да тече нова погасителна давност. Съдът
споделя цитираната по-горе съдебна практика, съгласно която перемирането
на изпълнителното производство няма правно значение за погасителната
давност за изпълняемото право, поради което намира за неотносими
възраженията на ищцата, че изпълнителното дело е било прекратено по
силата на закона, поради което постъпилите след тази дата искания за
предприемане на изпълнителни способи са без правен ефект. Съдът затова
преценява, че исковата молба е депозирана в съда на 16.12.2021 г. и че към
тази дата давността по отношение на ищцата не е изтекла, тъй като от
26.03.2018 г. е започнала да тече нова 5-годишна погасителна давност, и
отхвърля предявения от нея иск като неоснователен.
С подадената на 11.07.2022 г. въззивната жалба жалбоподателката
оспорва като неправилен извода на окръжния съд, че от датата на влизане в
6
сила на заповедта за изпълнение е започнала да тече 5-годишна давност по
отношение на вземането, включително относно лихвите, съгласно чл. 117,ал.2
от ЗЗД. Счита, че по своя правен характер заповедното производство не е
тъждествено на исковото производство и затова заповедта за изпълнение не
се приравнява като последици на съдебното решение при приложението на
нормата на чл. 117,ал.2 от ЗЗД, а издаването на заповед за изпълнение се
приравнява на извънсъдебните изпълнителни основания, поради което в
настоящия случай следва да се прилага 5-годишният давностен срок за
главницата и 3-годишния давностен срок за лихвите. Поддържа, че вземането
на кредитора в случая не подлежи на удовлетворяване по принудителен ред,
тъй като изпълнителното дело се е перемирало по силата на закона на
посочената от ищцата в първоинстанционното производство дата 28.02.2016
г., а вземанията са погасени по давност. Поддържа, че давността се прекъсва с
предприемане на действие в рамките на определен изпълнителен способ и
отново започва да тече, считано от последното валидно същинско
изпълнително действие, но това следва да стане по действащо, т.е.
непрекратено изпълнително дело. Поддържа твърдението си, че дори и по
прекратеното по силата на закона изпълнително дело след това да са
извършвани изпълнителни действия, те ще се считат за незаконосъобразни и
неизвършени, тъй като те са осъществени по едно вече прекратено по силата
на закона изпълнително дело и следователно те се считат такива без правни
последици, не могат да произведат никакво действие и нямат правно
значение, т.е. подадената молба от взискателя на 26.03.2018 г. за налагане на
запор на трудовото възнаграждение на ищцата е подадена след настъпилата
перемпция по делото и не е могла да възпроизведе действие. Заявява, че
посочената нова съдебна практика на ВКС се явява неправилна, тъй като
нормата на чл. 433,ал.1,т.8 от ГПК съществува и не е отменена. Заявява, че
когато едно изпълнително дело се перемира, то се прекратява по силата на
закона, респективно, по едно прекратено изпълнително дело не може вече да
се извършват правно валидни изпълнителни действия, с които да се прекъсва
давността. Твърди, че в случая не е налице прекъсване на давността по
изпълнително дело № ***/**** г. на ЧСИ М., тъй като постановлението на
СИ за въвод в имота след публичната продан е от 28.02.2014 г. и следващото
действие е молба за налагане на запор върху трудовото възнаграждение на
длъжницата-ищца, но между тези две действия е изминал период от време,
7
надвишаващ 2-годишния срок на перемпцията и делото вече се е прекратило,
поради което молбата и всички последващи действия не се ползват с правен
ефект и нямат никакво правно значение за прекъсване на давността спрямо
ищцата, поради което е изминал необходимият период от време за погасяване
на вземането по давност. Заявява, че посочената нова практика на ВКС, на
която се позовава окръжният съд, противоречи на ТР №2/26.06.2015 г. по
тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, защото то разглежда и зачита института
на перемпцията, не го „отменя“, а го обвързва с давността и нейното
прекъсване с извършването на валидни същински изпълнителни действия,
които обаче следва да бъдат извършени по висящо изпълнително дело, а не по
прекратено такова, каквито са духът и смисълът на тълкувателното решение.
С отговора от 5.09.2022 г. на въззивната жалба ответникът заявява, че
разрешението по т.10 от ТР №2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ВКС,
ОСГТК следва да бъде прилагано от момента на влизане в сила на това
тълкувателно решение – 26.06.2015 г., доколкото до този момент
задължително за правораздавателните органи е било ППВС №3/1980 г.,
съгласно което давността за вземането не тече по време на изпълнителния
процес, което ППВС едва горепосоченото тълкувателно решение обявява
изрично за загубило сила. Заявява, че към момента на приемането на
тълкувателното решение е било висящо образуваното през 2013 г. срещу
ищцата изпълнително производство, извършен е на 28.04.2014 г. въвод във
владение на купувача на публичната продан, следващото действие е молбата
от 15.09.2016 г. с искане за налагане на запор върху трудово възнаграждение,
поради което към 26.03.2018 г. не е изтекъл нито давностният 5-годишен
срок, нито 2-годишният срок, водещ до настъпването на перемпция.
Поддържа, че давността за процесното вземане не е изтекла, тъй като същата
е била прекъсвана своевременно от взискателя с всяка една от молбите му от
15.09.2016 г. и от 26.03.2018 г. с инкорпорирани искания за изпълнителни
действия, дори и да се приеме, че действително е била налице перемпция по
изпълнителното дело. Отново се позовава на решение № 37/24.02.2021 г. на
ВКС по гр.д.№ 1747/2020 г. Поддържа, че в случая давността е 5-годишна за
главницата и лихвите съгласно чл. 117,ал.2 от ЗЗД, защото тази норма е
приложима и когато вземането е определено по основание и размер с влязла в
сила заповед за изпълнение.
Във връзка със заявеното от ответника с отговора на исковата молба
8
възражение за недопустимост на иска поради липса на правен интерес за
ищцата и съгласно нормата на чл. 269 от ГПК следва на първо място да се
прецени дали предявеният от ищцата отрицателен установителен иск е
допустим, съответно, дали решението на окръжния съд в обжалваната сега
негова част е допустимо. Няма спор в случая, че по искане на банката-
кредитор въз основа на договора за ипотечен кредит от 18.04.2008 г. са
издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 16.04.2013 г. по реда
на чл. 417 от ГПК срещу ищцата и други две лица. Няма спор, че въз основа
на този изпълнителен лист срещу ищцата като длъжник (и още две лица) е
било образувано изпълнително дело № ***/**** г. на ЧСИ Д.М.. Няма спор,
че с протокол от 9.03.2015 г. ЧСИ конституира като взискател по делото
вместо банката ответното сега по спора дружество поради цедиране на
вземането, за която цесия ищцата е надлежно уведомена в хода на
производството по настоящия спор. Няма спор, че с молба от 19.11.2020 г. до
ЧСИ е заявено искане на ответното дружество като взискател да прекрати
изпълнителното дело по отношение на ищцата на основание чл. 433,ал.1,т.8
от ГПК и че делото е прекратено спрямо нея с разпореждане на ЧСИ от
24.11.2020 г. Няма спор, че след тази дата дружеството не е предприело
спрямо ищцата действия за събиране на своето вземане по изпълнителния
лист. Несъмнено е обаче, че ответното дружество се легитимира като
кредитор на ищцата въз основа на издадения на 16.04.2013 г. изпълнителен
лист и че затова за него съществува и понастоящем правната възможност да
търси изпълнение, включително принудително такова, срещу ищцата. Това
обосновава правния интерес на ищцата да предяви съгласно чл. 124,ал.1 от
ГПК отрицателен установителен иск за признаване за установено между нея и
ответника, че той няма право да претендира спрямо нея и тя не му дължи
суми въз основа на договора за ипотечен кредит и допълнителното
споразумение към него, като тя твърди, че ответникът вече няма спрямо нея
вземане, за което са издадени заповедта за изпълнение и изпълнителния лист,
поради погасяването му по давност по изложени от нея съображения.
Установява се следователно, че постановеното от окръжния съд решение в
обжалваната негова част не е постановено по недопустим иск, съответно, то
не е недопустимо, поради което следва да се прецени дали то е правилно.
Тъй като в случая ищцата е уведомена за заповедта за изпълнение на
5.08.2013 г. с връчването й заедно с поканата за доброволно изпълнение
9
(л.112 от досието на делото на ОС), не е възразила срещу нея в двуседмичния
(съгласно редакцията на нормата към онзи момент) срок по чл. 414,ал.2 от
ГПК, който е изтекъл на 19.08.2013 г., то тя е влязла в сила на 20.08.2013 г.
Затова в случая съгласно чл. 117,ал.2 от ЗЗД за всички вземания, посочени в
заповедта за изпълнение, съответно и в изпълнителния лист, давността е 5-
годишна съгласно чл. 117,ал.2 от ЗЗД. Нормата на чл. 117,ал.2 от ЗЗД се
прилага и когато вземането е определено по основание и размер с влязла в
сила заповед за изпълнение, като корективното тълкуване на нормата се
налага поради променената правна рамка след влизане в сила на
разпоредбата, защото така, както длъжникът не може да оспорва вземането,
установено с влязло в сила решение поради факт, настъпил до приключване
на съдебното дирене в производството, по което решението е постановено,
така длъжникът не може да оспорва и вземането, установено с влязлата в сила
заповед за изпълнение поради факт, настъпил до изтичането на срока по чл.
414,ал.2 от ГПК, съответно, давностният срок е 5-годишен съгласно чл.
117,ал.2 от ЗЗД за всички вземания, установени по основание и размер с
влязлата в сила заповед за изпълнение (в тази насока – решение № 3 от
4.02.2022 г. на ВКС по гр.д. № 1722/2021 г., ГК, 4 ГО, на което надлежно се е
позовал окръжният съд). Неоснователно е затова оплакването на
жалбоподателката, заявено във въззивната жалба, че в случая следва да се
изследва дали е погасено вземането на ответника спрямо нея с изтичане на 5-
годишен давностен срок за главницата и на 3-годишен давностен срок за
лихвите.
Няма спор между страните, че по изпълнителното дело на 28.02.2014 г.
е извършено от ЧСИ изпълнителното действие въвод във владение на
купувача на продаден на публична продан ипотекиран имот. Няма спор, че
съгласно ППВС №3/18.11.1980 г. по гр.д. № 3/1980 г. при висящ
изпълнителен процес относно принудително осъществяване на вземането
погасителната давност се спира (не тече). Няма спор и че това ППВС е
отменено с т.10 на ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС по тълк.д. № 2/2013 г.,
ОСГТК и че след 26.06.2015 г. давност по отношение на вземането тече в хода
на изпълнителното производство, но тя се прекъсва с поискването от
взискателя на извършването на изпълнителни действия и от датата, на която е
поискано или е предприето последното валидно изпълнително действия
започва за тече нова погасителна давност. Следователно в случая е от правно
10
значение при сега разглеждания правен спор и следва да се прецени какви
действия са предприети от взискателя след 26.06.2015 г. и дали те са
прекъснали давността. Няма спор, че на 26.03.2018 г. е подадена от
взискателя до ЧСИ молбата с вх. № 4981 (л.345 от досието на делото на ОС),
с която е поискано налагане на запор върху трудовото възнаграждение на
длъжницата Е. Д.. Няма спор, че това искане с оглед посоченото за
извършване изпълнително действие прекъсва давността, след което започва
да тече нова давност. Несъмнено е, че във времето от 26.06.2015 г. до
26.03.2018 г. не е изтекъл 5-годишният давностен срок, както и че този срок
не е изтекъл във времето от 26.03.2018 г. до датата на подаването на исковата
молба в съда 16.12.2021 г. Твърдението на ищцата обаче е, че в периода от
28.02.2014 г. до 28.02.2016 г. е изтекъл срокът по чл. 433,ал.1,т.8 от ГПК и
изпълнителното дело следва да се приеме да е прекратено на 28.02.2016 г.,
тъй като взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в
продължение на две години. Няма спор в случая, че във времето от 28.02.2014
г. до 26.03.2018 г., когато е подадена молбата с искане от взискателя за
налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжницата Е. Х. (като
молбата от 15.09.2016 г. касае само длъжника Р. С. и затова тя е без правно
значение в отношенията между ответника и ищцата) други изпълнителни
действия от взискателя спрямо длъжницата Х. не са предприети. Затова
срокът по чл. 433,ал.1,т.8 от ГПК е изтекъл на 28.02.2016 г. и спрямо
длъжницата Х. изпълнителното дело е прекратено поради перемпцията, без да
е постановено изрично постановление на ЧСИ, което и в тази случай не е
необходимо. Неоснователно е обаче разбирането на ищцата, сега
жалбоподателка, че по прекратеното на основание чл. 433,ал.1,т.8 от ГПК
изпълнително производство не могат да се извършват от взискателя действия
с правно значение, които да прекъсват давността. За да се погаси вземането на
кредитора по давност е необходимо в течение на законоустановения 5-
годишен давностен срок той да бездейства. Институтът на перемпцията по чл.
433,ал.1,т.8 от ГПК се прилага при бездействие на взискателя в рамките на
изпълнителното дело и има друга последица – прекратяване само на
изпълнителното производство, без това да рефлектира върху съществуването
на вземането на кредитора. Както е посочено в решение № 37/24.02.2021 г. на
ВКС по гр.д. № 1747/2020 г., 4 ГО, ГК и в решение № 126/28.02.2022 г. на
ВКС по гр.д. № 3409/2021 г., 3 ГО, ГК, перемпцията е без правно значение за
11
давността, както и за прекъсването на давността, като когато по
изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като
перемпцията е настъпила, СИ не може да откаже да изпълни искания нов
способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него
изпълнителен лист и единствената правна последица от настъпилата вече
перемпция е, че СИ следва да образува новото искане в ново, отделно
изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право, и новото искане
на свой ред прекъсва давността, независимо от това дали СИ го е образувал в
ново дело или не е образувал ново дело, във всички случаи той е длъжен да
приложи искания изпълнителен способ. Затова в случая след подаването от
взискателя на молбата от 26.03.2018 г. с искането за налагане на запор върху
трудовото възнаграждение на длъжницата-ищца по делото, с постановяването
на 4.04.2018 г. от ЧСИ на разпореждането (л.348 от делото на ОС) за налагане
на запор върху нейното трудово възнаграждение давността е прекъсната,
независимо, че междувременно в периода от 28.02.2014 г. до 26.03.2018 г. е
изтекъл срокът по чл. 433,ал.1,т.8 от ГПК. Безспорно е между страните
приетото съгласно т.1 от ТР №2/2013 г. на ВКС, ОСГТК обстоятелство, че
налагането на запор съставлява насочване на изпълнението върху отделен
имуществен обект на длъжника и то прекъсва давността. Установява се
следователно, че е правилен изводът на окръжния съд, че вземането на
ответното дружество в случая не е погасено по давност, поради което
предявеният от ищцата иск е неоснователен и като такъв той е отхвърлен.
Подадената въззивна жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без
уважение, а обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено в
обжалваната негова част.
От страна на ответното по въззивната жалба дружество се претендира за
присъждане на разноски по реда на чл. 78,ал.8 от ГПК – на юрисконсултско
възнаграждение за защитата пред апелативния съд. Видно е, че отговорът на
въззивната жалба и становището от 17.10.2022 г. са изготвени от
юрисконсулт, поради което искането е основателно. В представения списък е
посочена сумата 300 лв. като претендирано юрисконсултско възнаграждение.
Съгласно чл. 78,ал.8,изр.2 от ГПК размерът на присъденото юрисконсултско
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид
дело, определен по реда на чл. 37 от ЗПП. Съгласно нормата на чл. 37 от ЗПП
във вр. с чл. 25,ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ
12
възнаграждението следва да се определи в размер на 100 лв. В случая
защитата на ответника се основава на вече заявените в производството пред
окръжния съд твърдения и възражения, поради което спорът понастоящем не
може да се определи като такъв с по-висока правна сложност, като
представител-юрисконсулт не се яви в съдебното заседание на апелативния
съд. Затова в тежест на жалбоподателката и в полза на ответното по жалбата
дружество следва да се присъди сумата 100 лв. за юрисконсултско
възнаграждение за защитата му в производството пред апелативния съд.
С оглед на гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 830/15.06.2022 г., постановено по гр.д. №
3257/2021 г. на ОС-П., В ОБЖАЛВАНАТА НЕГОВА ЧАСТ, с която е
отхвърлен като неоснователен искът, предявен от Е. Х. Д. против „М.“ АД-
гр.С. за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата
от 63 486,75 лв. главница, произтичаща от договор за ипотечен кредит от
18.04.2008г. и допълнително споразумение към договора от 30.11.2009г.,
останала неплатена главница след частично плащане от 06.03.2014г., ведно
със законната лихва за забава върху главницата от 07.03.2014г. до
окончателното плащане, за които е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №
6394/ 2013г. по описа на Р.С.-П., поради изтекла погасителна давност, и
жалбоподателката Е. Х. Д. е осъдена да заплати на „М.“ АД-гр.С. сумата 150
лв. - разноски за производството по гр. дело № 3257/ 2021г. по описа на
Окръжен съд- Пловдив.
ОСЪЖДА Е. Х. Д., ЕГН ********** от **** да заплати на „М.“АД-
гр.С., ****, ЕИК ********* сумата 100 лв. – разноски съгласно чл. 78,ал.8 от
ГПК за юрисконсултско възнаграждение за защитата на дружеството в
производството пред апелативния съд по подадената от нея въззивна жалба.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК пред
Върховния касационен съд – гр. С. с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
13
1._______________________
2._______________________
14