№………./……..11.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и пети септември
през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
ПЛАМЕН АТАНАСОВ
при секретар Албена Янакиева,
като разгледа докладваното от съдията
Митева
въззивно търговско дело №969 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството
подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Приета е за
разглеждане въззивна жалба на Д.Х.С. чрез адв. М. срещу решение
№1257/26.03.2019г., постановено по гр.д. №9440/18г. по описа на ВРС, 35 с-в, с което са
отхвърлени исковете му, предявени в евентуално съединяване срещу ЕТ „Дионисий - Е.Д.“ и
Д.Т.С. за установяване на абсолютна привидност на договори за аренда и
преарендуване на два земеделски имота, евентуално за отричане на съществуването на арендни правоотношения
поради погасяване на насрещните права и задължения при сливане на качества на
страните, евентуално за разваляне на действителни сделки поради неизпълнение на
задължения на арендатор и преарендатор за ползване на имотите с грижа на добър
стопанин.
Въззивната жалба е
бланкетна, като пълномощникът на ищеца е изложил всички възможни основания за
обжалване, без обаче да е конкретизирал оплаквания за пороците на съдебния акт. С оглед направено доказателствено искане, въззивният
съд е приел, че сезирането му се основава имплицитно само на оплакване за
нарушение на процесуално правило по преценка на доказателствата, довело до
необоснованост на извода за недоказано твърдение за неизпълнение, респективно
безполезно изпълнение на арендаторите.
По същество пред
съда и в допълнително писмено становище, представителят на въззивника пледира
по всяка от разгледаните в първата инстанция претенции, като излага доводи за
събрани достатъчно косвени доказателства от първа инстанция (липса на плащания,
близко родство на насрещните страни, уговаряне на стойност, позволяваща избягване
на банкови плащания, липса на фактически действия по ползване на земите, пълно
покритие на съдържанието на двата договора и използването им само за
легитимация за субсидиране), въз основа на които съдът е следвало да установи
твърдяната симулация и да отрече валидността на договора за аренда. По
евентуално съединената претенция се сочи, че самите договори доказват
правоприемството, което е довело до сливане на качества арендодател и
арендатор, като основание за уважаване на отрицателния иск, а по иска за
разваляне пледира за кредитиране на показанията на свидетеля П., чиято
безупречна репутация в обществото е била утвърдена по повод на работата му като
дългогодишен секретар и председател на Общинска поземлена комисия. Като сочи,
че показанията му са били добросъвестни и последователни, за разлика от
неправилно кредитираните от съда показания на реално заинтересования като служител
на ответника друг свидетел, моли въззивния съд да приеме за установено че имота
не е стопанисван добросъвестно от арендатора и за лозовите насаждения не са
полагани грижите, нужни за съхранение на качествата им и евентуално да уважи този иск след
разглеждане на предходните в поредността, заявена при предявяването им.
Въззиваемите страни, чрез общия си пълномощник адв. Т., оспорват
бланкетната жалба с доводи за законосъобразно постановен съдебен акт при
правилно установени факти въз основа на убедителни доказателства. Насрещно
поддържат възражение за недопустимост на втория установителен иск поради липса
на интерес на трето лице да установява отрицателни факти относно
правоотношение, в което не участва.
Сочат, че упражняването на исковата защита на приобретател на арендувани имоти
противоречи на добрите нрави, което възражение въззивният съд квалифицира като
злоупотреба с процесуално право, доколкото предявяването на иск не е договор.
Оспорват сделките, легитимиращи ищеца като собственик на двата земеделски имота,
като сочат, че първоначалните дарения са нищожни поради противоречие със
закона, забраняващ неморален мотив, а следващите ги продажби накърняват морала
поради очевидна неравностойност на престации, както и заобикаляне на
изискванията на чл. 33 ЗС, извършено с две последователни сделки (дарение и
прехвърляне на ид. част). Евентуално сочат, че уговарянето на ниска цената на
придобиване на имотите е било съобразено именно с придобиване на правата на
собственост, обременени с вписаните арендни договори и купувачът е приел
действието им. Позовават се на извършено арендно плащане на приобретателя след
отправена от него претенция.Оспорва се и твърдяното сливане на качества на
преарендатор с арендодател, като се сочи търговското качество на земеделския
производител и нуждата от легитимацията му с права да обработва целия имот,
притежаван в съсобственост с други физически лица. Въззиваемите считат за
неоснователни всички претенции и молят отхвърлителното решение да бъде
потвърдено.
По същество
пълномощник на въззиваемите не е пледирал пред съда.
Страните
претендират насрещно за разноски за настояща инстанция, като искането на
въззивника е сведено до обявен разход за заплатена държавна такса, а въззиваемите
не са посочили списък по чл. 80 ГПК.
По предварителните въпроси и допустимостта на
производството въззивният съд се е произнесъл с определение №2325/20.06.2019г., като е докладвал констатациите си относно
предмета на оплакванията и становищата на страните и е отказал да допусне
неоснователно поискано доказателствено средство.
Решението на първоинстанционния съд е действително и съответства на
предявени три евентуални искания, последователно уточнявани от ищеца в хода на
отстраняване на нередовностите по сезирането на първата инстанция. Основанията
на всяка от тези претенции е очертано от първоинстанционния съд изцяло
съответно на твърденията на ищеца ( изложени първоначално в исковата молба и
поддържани при всяко уточнение на исканията му). В обжалваното решение исковете
са разгледани последователно, в съответствие с условията на евентуалното им
съединяване, както следва: Първият положителен установителен иск е за
установяване на нищожност на абсолютно привидни два договора за аренда и
преаренда на група земеделски имоти, между които два лозови масива, притежавани изцяло от ищеца в м. „Поряза“,
кв. Галата, като тази претенция е основана на твърденията на ищеца за изявена
привидно воля от двамата ответници по два последователно сключени договора с
насрещно, но изцяло съвпадащо съдържание на правата и задълженията, съставени за
да създадат привидност пред третите лица, че ЕТ „Дионисий - Е.Д.“ е арендатор
на имотите, които в действителност сам е предоставил чрез баща си на себе си.
Евентуалният иск е предявен за установяване на несъществуване на арендните отношения
както по първоначалния договор, така и по последвалото го преарендуване, поради
погасяване на правоотношенията между двамата ответници, основан на твърденията
на ищеца за настъпило сливане на качества на кредитор и длъжник в лицето на
арендодателя и преарендатора със сключването на втория аренден договор.
Третият, също евентуален иск ищецът предявява като частен правоприемник,
заместил арендатора по първия договор, като основава искане за развалянето на
арендата и преарендата поради неизпълнение на двамата ответници на задължения
за стопанисване на получените за обработка земеделски имоти. Въззивният съд не
намира каквото и да е разминаване в така очертаните по уточненията искове и
обжалваните диспозитиви на решението. Възраженията на въззиваемите за липса на
интерес, респективно за злоупотреба с процесуални права са неоснователни. На
първо място твърденията на ищеца за придобиване на собственост върху имоти, за
които са отбелязани вписвания на двата последователно сключени процесни арендни
договори несъмнено го легитимират да иска както установяване на нищожност на
тези противопоставими му сделки (като доказва порок извън фактическия състав на
сключването им), така и да иска евентуално отричане на породеното от тези оказали
се действителни договори, правоотношение (като доказва прекратяването му след настъпване на правопогасяващ факт на
сливане на качества на насрещни страни). Оспорването на легитимацията на ищеца
с доводи срещу придобивните сделки, сключени от него и третите по договора лица
изобщо няма да има значение за този процес, ако не се оспорва правоприемството
между арендодателя и ищеца. В конкретния случай, няма спор между страните, че Е.Д.
не е притежавал изцяло двата имота с лозови насаждения. Именно правата на
третите лица върху тези имоти са били прехвърлени на ищеца с оспорените дарения
и покупки (извършени последователно от съсобствениците С.Щ. и за имота от
6449кв.м. и от Н.В. за имота от 29 494кв.м.). Дори и без тези сделки,
ищецът може да се легитимира като съсобственик, тъй като е придобил и правата именно на първия
ответник Е.Т., чрез поредицата от деривативни основания, тъй като е закупил
неговата половина от купувач на публична
продан. За да замести арендатор в заварен и вписан договор за аренда, респ.
преаренда, новият собственик (чл. 17 ал. 2 ЗАЗ) следва да е правоприемник на
самия арендодател, а не на другите съсобственици. Частното правоприемство за
принудително продадената половина от имотите на Т. през 2017г, е единствено
релевантно за легитимацията му като страна в оспорените договори и затова дори
и да не е придобил останалите части с по-рано сключените сделки (опорочени
според ответниците) това нито го приравнява на трето лице, нито може да
обоснове някаква злоупотреба с права поради особеностите на съдържанието на
тези придобивания. Затова и възраженията по действителността на даренията и
продажбите от 2016г изобщо не следва да се разглеждат. Други доводи за
процесуални пречки или липса на предпоставки за съществуване или упражняване на
правото на иск не са визирани, а и съдът служебно не установява. По тези
съображения въззивният съд намира оплакванията за разглеждане на недопустим иск
за изцяло неоснователни.
Както вече се посочи, оплаквания срещу произнасянето по същество по първите
два иска не са посочени в срока за подаване на въззивната жалба. След
изчерпването на проверката за валидност и допустимост, правомощията на
въззивния съд по чл .269 от ГПК при такова бланкетно обжалване се свеждат до
преценка за нарушени императивни норми на материалния закон, въз основа на
фактите, установени в първата инстанция (и т. 1 и 2 на ТР№ 1/2013г на
ОСГТК). В този смисъл изложените едва в
пледоарията на адвоката на въззивника доводи за недооценяване на косвените
доказателства и неправилния краен извод за недоказана симулация и сливане са
преклудирани. В мотивите си по първите два иска, към които въззивната инстанция
следва да се придържа, съдът е приел за установено, че на 21.02.2012 и на
22.02.2013г са сключени два договора за аренда на множество имоти, между които
и придобити от въззивника през 2016- 2017г.
лозя, като и двата договора са били съставени с нотариална заверка на
подписите и са били вписани. С първия договор Е.Т. (тогава собственик на
половината от двата имота) е предоставил на Д.С. ползване до 31.10.2027г, с
изрично овластяване да преарендува земите. С втория договор същите имоти са
предоставени но вече от арендатора отново на Е.Т., но вече в качеството му на
ЕТ „Дионисий Е.Т.“. Останалите факти касаят неотносимите обстоятелства по
придобиване на частите на съсобствениците, които не са участвали в договаряне
на арендата и факти свързани с изпълнението на договора в период значително
отдалечен от сключването му. Не са установени никакви други обстоятелства
относно договарянето през 2012г. на арендодателя и арендатора, евентуално и
през 2013г на арендатора и преарендатора, които факти да могат да се
квалифицират като външно изявена
привидност пред третите лица за обвързаност от тези два договора, но при
постигнато помежду договарящите се съгласие, че във вътрешните им отношения ще
останат изобщо необвързани. Отделно от това само от съдържанието на двата
писмени документа по никакъв начин не може да се установи твърдяната
привидност, ако не се докажат и други макар и косвени факти индициращи друго
съдържание на съгласието на договарящите се. Такива изобщо не се твърдят, а не
са били и установени. Съдът е издирил точно приложимия закон (чл. 26 ал.2, пр.
5 от ЗЗД) и е преценил, че предвидените в хипотезата на нормата предпоставки не са доказани.
По втория евентуален иск установените факти са същите, като допълнително е
установено и точното съдържание на правата и задълженията на всеки от
ответниците по всяка от сделките. Прието е, че Е.Т. е кредитор за арендната
вноска, дължима от арендатора С., който от своя страна е кредитор за вземане на
същата стойност, дължимо от преарендатора Т.. Респективно Т. е длъжник по
непарично задължение за предоставяне на арендатора С. на ползване до 2027г и
съответно като преарендатор е кредитор на С. за същото задължение за същия
период. Въз основа на тези факти е направен извода за липса на правоприемство и
съответно съдът е отказал да признае последици на настъпило сливане като юридически
факт с правопогасяващо значение. Този извод е съобразен с правилото на чл. 11
ал.1 ЗАЗ, допускащо пълно преарендуване на имота при наличие на такава уговорка
в първия аренден договор. Нормативно правило за последици от сливане не е
изрично уредено, но като основен принцип на
правото както в доктрината, така и в съдебната практика е утвърдено
разбиране, че никой не може да бъде едновременно кредитор и длъжник на самия
себе си. Сливането на качества (извън универсалното правоприемство при
наследяване или преобразуване на юридически лица) може да е резултат от частно правоприемство с
придобивна сделка. Самото естество на преарендуването обаче, не предполага
такова. Това е така, защото между арендатора и преарендатора принципно
правоотношение не възниква и преарендаторът не става пряк длъжник на арендатора
за арендното плащане, нито кредитор за ползването на имота. За разлика от
пренаемането, когато законът изрично е уредил по изключение в чл. 234 ал. 3 ЗЗД
пряк иск на наемодателя спрямо пренаемателя(но не и иск на пренаемателя срещу
наемодателя), за арендата на земеделски земи такова правило липсва ( чл. 11 ал.2 ЗАЗ). Съответно и само от факта
на преарендуване на имота от първоначалния арендатор не може да се приеме, че
са се слели качества нито по първия, нито по втория договор. Напротив, именно
запазването на качествата на страните би позволило вече насрещните парични
задължения за арендни вноски, породени поотделно от двата договора да се прихващат. Друг би бил случаят, ако
арендаторът е придобил собствеността от арендодателя (тъй като тогава би
действало правило за заместване по право и действително качествата биха се
слели между страните по самата арендна сделка), но с преарендуването не се
постига идентичен резултат.
Въззивният съд не намира други приложими императивни норми, чието
приложение да налага друго решение на спора, поради което и възприема крайния
извод за неоснователност на двете установителни претенции на въззивника.
По отношение на третия иск съдът намира оплакването за допуснатото
процесуално нарушение при обсъждането на доказателствата за неоснователно.
Показанията на разпитаните от първата инстанция двама свидетели са били
съпоставени и съдът е установил онези факти, за които и двамата свидетели са
посочили преки впечатления: че процесните имоти се обработват като стари
плододаващи лозя сорт „Ракацител“ от преарендатора Е.Д. и че негови работници
(св. Димитров е бил нает като тракторист и организатор на обработването в
последните 10 години от този арендатор) са извършили дейности в имотите,
изразяващи се в дисковане, изрязване и връзване на лозите, почистване на
храсти, като последното им обработване е било през 2018г. Не са кредитирани
показанията на св. П. за качеството на така извършените дейности и последиците
от тях. Свидетелят е споделил придобити от него при огледи на място
непосредствено преди процеса впечатления за наличие на насаждения от винен
сорт, създадени през 70-те години и предназначени за механизирана обработка и
конкретното им видимо състояние понастоящем (избуяла растителност в
междуредията и самозасадили се храсти) и следи от есенна обработка (откос на
сеното и дисковане), които могат да бъдат приети за установени като лично
възприети от очевидец факти. Тези впечатления кореспондират и на показанията на
работника на арендатора. Останалите обстоятелства, за които свидетелства П.
обаче касаят не външен вид на насажденията, а констатации за качеството им
(наличие на само 5-10% културни растения от общо наличното развитие на
растителност от старите лозовите чукани) и причиняването на това влошено до
степен на необходимо бракуване състояние при неправилно отглеждане и пропускане
на необходимите за поддържане на плододаване мероприятия(пръскане, подходяща
резитба на всички подложки, премахване на плевелите и издънките с качествена
обработка на междуредията и др. подобни). Такива съждения обаче изискват
специални агротехнически познания, а не пряко наблюдение на факти от
действителността. Самият свидетел признава, че е специалист агроном с опит в
лозарството и оценител на селско-стопански насаждения и изводите му са базирани
именно на тази негова специалност по повод възложената му предварително от
ищеца експертна оценка на насажденията. Такива изводи обаче в процеса могат да
бъдат преценява само ако са събрани чрез съдебна експертиза, съставена от вещо
лице. Затова и тази част от показанията на свидетеля е недопустима и не може да
се обсъжда от съда, като съвсем без значение е дали разпитаното като свидетел
лице е получило възнаграждение като консултиращ страната експерт или не. По
съображения, различни от тези на първата инстанция, въззвиният съд също достига
до извод, че свидетелските показания на П. не могат да бъдат кредитирани в
цялост, респективно и до финалната преценка, че ищецът не е доказал с посочените
доказателства, че предоставения на арендатора имот се ползва по начин,
несъвместим с положена грижа на добрия стопанин. Изводът доколко необработването или лошото
обработване на насажденията, ако такова се приеме за установено поради външните
белези (наличие на многогодишна растителност в междуредията) се отразява на възможностите на собственика
да се ползва от лозята и след приключване на изпълнението на договора за аренда
във вида им, в който са били предоставени за обработка, може да бъде формиран
само въз основа на специални знания и въз основа на експертни познания да се
прецени дали годността на насажденията за добив на селскостопанска продукция се
е влошила само поради неположените грижи или и поради естествената възраст на
насажденията и обичайната им амортизация(Решение № 1076 от 21.11.2008 г. на ВКС
по гр. д. № 4728/2007 г., II г. о.). Без събиране на заключението на вещо лице
по процедурата в чл. 195 и сл. ГПК съдът не може да изгражда изводи по
въпросите, изискващи специални знания.
В заключение
въззивният съд споделя и финалния извод за неоснователност на претенцията на
приобретателя на арендуваните имоти поради недоказано неизпълнение на
задължение на арендатор за добросъвестно стопанисване на имотите. Третият
евентуален иск също следва да бъде отхвърлен, съответно обжалваното решение
потвърдено в цялост.
Искането за
присъждане на разноски за въззивното производство не е основано на конкретни
доказателства за направени от който и да е от въззиваемите разходи, поради
което за настоящата инстанция съдът не определя разноски.
Мотивиран от
гореизложеното и на осн. чл. 269 ГПК, съставът на Варненски окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
решение №1257/26.03.2019г., постановено по гр.д. №9440/18г. по описа на ВРС, 35
с-в.
Разноски не се определят.
Решението не подлежи на касационно обжалване. Да се обяви в регистъра по. по чл. 235 ал.5 ГПК, вр. чл. 360н ЗСВ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.