Решение по дело №15398/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№……………..

гр. София, 17.12.2020 г.

В    ИМЕТО    НА    НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно  заседание на двадесет и шести октомври две хиляди и двадесета година в състав:

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

                                                            ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

        МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА

при секретаря Ирена Апостолова, като разгледа докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 15398 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 137158 от 10.06.2019 г. по гр.д. № 27693/2018 г. по описа на СРС, 72 с-в е признато за установено, че по предявените от  Б. АД, ЕИК ******, искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл.266, ал.1 ЗЗД и чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, че ответникът  М.Б. ЕООД, ЕИК ******, дължи на ищеца сумата от 9000.00 лв., представляваща дължим остатък от възнаграждение по договор за изработка от 17.08.2007 г., съгласно фактура № 1300/29.11.2011 г., ведно със законната лихва от 20.12.2017 г. до изплащане на вземането, и лихва за забава в размер на 2527.29 лв. за периода от 21.3.2015 г. до 19.12.2017 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК на 09.1.2018 г. по ч.гр.д.№ 88520/2017 г. на СРС.

С постановеното решение е осъден на основание чл.78, ал.3 ГПК, М.Б. ЕООД да заплати на Б. АД сумата от 230.55 лв. разноски в заповедното производство и сумата от 230.55 лв. разноски в исковото производство.

Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника М.Б. ЕООД с излагане на доводи за неправилност на постановеното решение. По изложено становище при постановяване на решението районният съд не е обсъдил правилно съобразно приложимия материален закон представеното в производството писмо от 19.03.2015 г., с което и главният счетоводител на ответното дружество и един от неговите управители към този момент /Г.П., видно от справката от ТР/, посочват пред фирма „О.“ /трето за спора лице/, относно одит на  Б. АД /т.е. одит на ищцовото дружество/, че според счетоводните книги салдото към 31.12.2014 г. е в размер на 9900.83 лв. Според въззивника това изявление не е отправено към кредитора и не представлява признание на вземането на ответника към ищеца за посочената сума и не прекъсва давността. С оглед това формираните от съда изводи в обратен смисъл са неправилни и направеното от ответника възражение за погасяване по давност на вземането е основателно. При така формираните правни и фактически доводи неправилно СРС е уважил иска за главното вземане. Освен това липсата на срок за изпълнение на задължението и покана води до извод за неоснователност на претенцията за акцесорното вземане за заплащане на законна лихва върху главното вземане преди подаване на заявлението по чл.410 ГПК.

Отправя искане за отмяна на решението, като неправилно и отхвърляне на исковете, като неоснователни. Претендира разноски.

Въззиваемата страна Б. АД е подала писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба, като неоснователна. Заявява, че постановеното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено. Изразява становище, че представеното в производството писмо установява фактическите доводи на ищеца, че давността за вземането е била прекъсната, поради което направеното правопогасяващо възражение за давност следва да бъде отхвърлено, като неоснователно. Претендира разноски.

            Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното:

Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.

Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият състав намира, че постановеното решение е валидно, допустимо и правилно, като на основание чл. 272 ГПК препраща към подробните мотиви, изложени от първоинстанционния съд. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Чрез събраните пред първата инстанция писмени доказателства е установено, че по сключения между страните на 17.08.2007 г. договор за изработка изпълнителят Б. АД е извършил възложената работа, като произвел 6 бр. телефонни кабини,  и предал изработеното на възложителя М.Б. ЕООД, който приел работата – с приложения по делото приемо-предавателен протокол от 04.11.2011 г. – чл. 258, чл. 264 и чл.266, ал.1, изр.1 ЗЗД вр. чл.288 ТЗ. С приемане на работата е възникнало задължение за плащане на цената на изработеното, за което ищецът е издал фактура № 1300/29.11.2011 г. на стойност 19400.83 лв. с ДДС, получена от ответника. По нея последния е извършил частични плащания на: 10.12.2012 г., 20.12.22012 г., 06.02.22013 г., 30.09.2014 г. и 05.04.2017 г., в общ размер на 10400 лв. Незаплатена е останала сумата 9000.83 лв. Приложима за вземането е общата погасителна давност – пет години считано от 04.11.2011 г. /чл.110 ЗЗД/, поради което на 04.11.2016 г. е изтекла давността за това главно вземане на ищеца.

От страна на ищеца обаче е представено писмо от 19.03.2015 г., с което главният счетоводител на ответното дружество и един от неговите управители към този момент /Г.П., видно от справката от ТР/, посочват пред фирма „О.“ /трето за спора лице/, относно одит на  Б. АД /т.е. одит на ищцовото дружество/, че според счетоводните книги салдото към 31.12.2014 г. е в размер на 9900.83 лв. Това изрично писмено изявление на ответника – длъжник по вземането във връзка с извършван одит на фирмата ищец- Б. АД представлява признание на вземането за посочената сума произтичаща от сочения договор за изработка и прекъсва давността за вземането по см. на чл. 116, б.“а“ ЗЗД, поради което на основание чл.117, ал.1 ЗЗД от прекъсването на давността почва да тече нова давност. С оглед това към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 20.12.2017 г. давността за вземането не е изтекла. Поради това своевременно релевираното от ответника възражение за давност е неоснователно. Доводите на ответника, че изявлението не е изрично, не е отправено към кредитора и не съставлява признание на осчетоводеното вземане, съдът намира за неоснователно. Изявлението е изрично и несъмнено и е отправено от управляващ дружеството и главния счетоводител на фирмата ответник във връзка с извършван одит на ищцовото дружество – кредитор по вземането. В този смисъл, според настоящия състав, същото представлява признание на вземането по см. на чл. 116, б.“а“ ЗЗД и прекъсва давността. Становищата изразени в постановените по реда на чл. 290 ГПК /решение № 49 от 4.4.2017 г. по гр.д.№ 50236/2016 г. и решение № 131 от 23.6.2016 г. по гр.д. № 5140/2015 г. на ВКС се възприемат напълно от настоящия състав. Правилно и законосъобразно искът за главното вземане е уважен като основателен.

Конкретни доводи срещу постановеното решение в частта на уважаване на иска за акцесорното вземане не са изложени. Установено е в производството както бе посочено, че приемане на изпълнението от ответника е извършено на 04.11.2011 г., а издадената от ищеца фактура № 1300/29.11.2011 г. е била получена от ответника през м.11.2011 г. Така, макар да липсва изрична покана по см. на чл.84, ал.2 ЗЗД за плащане на сумата дължима по договора за изработка по силата на чл. 303а, ал.3 ТЗ паричното задължение трябва да бъде изпълнено в 14-дневен срок от получаване на фактура или на друга покана за плащане.

Изрична покана за плащане на задължението по издадената фактура не е била необходима на ответника и за да извърши последния посочените по-горе частични плащания при неоспорено от негова страна частично неизпълнение на негово задължение по договора за изработка. Искът за акцесорното вземане следва да се уважи за претендирания размер от 2527.29 лв.-законна лихва за забава върху непогасената част от вземането за времето 21.03.2015 г. до 19.12.2017 г.

Поради съвпадане изводите на двете инстанции, постановеното решение от СРС следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.  

По разноските:

При този изход на спора в полза на въззивникът не се следват разноски.

По така изложените съображения, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 137158 от 10.06.2019 г. по гр.д. № 27693/2018 г. по описа на СРС, 72 с-в.

Решението не подлежи на касационно обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ: 1.                  2.