РЕШЕНИЕ
№ 224
гр. Пловдив, 21.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на единадесети януари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Николай Д. Голчев
при участието на секретаря Катя Г. Грудева
като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело №
20215330102378 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Х. Н. Х. срещу „Ай Ти Еф Груп”
АД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД, с които
се претендира да ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер от 875,
90 лв., представляваща недължимо платена сума за неустойка при непредоставяне на
обезпечение, по клаузата на чл. 6. 6 от Договор за потребителски кредит „*****“ №
******* от **********, сключен между страните, ведно със законната лихва върху
посочената сума, считано от депозирането на исковата молба в съда /*******/ до
окончателното й изплащане ( горепосочената сума е претендираната от ищеца след
уточнение на исковата претенция, сторено с молба от *******- л. 32 от делото ).
Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за потребителски
кредит „******“ № ****** от *********, по силата на който ответното дружество е
предоставило на ищеца паричен заем под формата на кредитна линия с първоначален
транш в размер от 800. Сочи се, че сумата е усвоена от потребителя. Поддържа се, че в
клаузата на чл. 6. 6 от договора била уговорена и неустойка, ако ищецът не осигури в
тридневен срок обезпечение под формата на две физически лица- поръчители, които
следва да бъдат физически лица и да отговарят на многобройни, кумулативно
предвидени критерии или банкова гаранция. Неустойката не фигурирала в самия
договор за кредит, а в приложения към него погасителен план и била разсрочена за 10
месеца по 87, 59 лв. Изтъква се, че дължимата по договора неустойка не е включена в
ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Сочи се и че по своето
същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора. Същият
обаче, не го е включил при формиране на компонентите на ГПР по договора, като по
този начин са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Поддържа се, че
на основание чл. 22 ЗПК, този пропуск води до недействителност на договора за
кредит. Поддържа се и че неустойката е противоречаща на добрите нрави, доколкото
предвижда задължение потребителят да заплати необосновано високо обезщетение при
1
неизпълнение на това си задължение. Предвид изложеното, поддържа се, че договорът
за кредит е недействителен. Моли се така предявеният осъдителен иск да бъде уважен.
Претендират се и сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Ай Ти Еф Груп” АД,
със становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и
недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати
длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че
законът не поставя изискване при договаряне на неустойка да се посочва кои вреди се
компенсират чрез нея. Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил
кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва
да се предостави обезпечение от длъжника. Поддържа се, че вземането за неустойка не
следва да е включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото е условно
и би възникнало единствено при неизпълнение на поетото задължение от страна на
длъжника. Тоест, ако длъжникът бе действал добросъвестно и бе осигурил обезпечение
в договорения срок, то не би възникнало и вземането за неустойка. Моли се, така
предявеният иск да бъдат отхвърлен. Претендират се сторените разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна
следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между
„Ай Ти Еф Груп” АД като заемодател и Х. Н. Х. като заемател е възникнало
правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит „******“ №
****** от *******, по силата на който на ищеца е предоставен паричен заем под
формата на кредитна линия с първоначален транш в размер от 800 / л. 21- 29/.
Отразеният в договора фиксиран годишен лихвен процент е 41, 00%, годишният
процент на разходите е 49.66 %, а задължението следва да се погаси на десет
анюитетни вноски. Съобразно чл. 6.1, вр. чл. 6.2, вр. чл. 6.3 от Договора, до края на
следващия ден от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно
от следните обезпечения: 1) банкова гаранция в размер на 957, 90 лв., със срок на
валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения или 2) две
физически лица- поръчители, всеки от които да отговаря на следните, кумулативно
поставени изисквания: да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500
лева; да бъдат лица над 20 годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор;
да имат не по- малко от 5 години трудов и осигурителен стаж; да не са
кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит, включително и такъв с
кредитополучателя; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат
задължения към други кредитни или финансови институции или ако имат- кредитната
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по- лош от „редовен“. При
неизпълнение в срок на посоченото задължение, в тежест на длъжника е да заплати на
кредитора неустойка съобразно чл. 6.6 от договора. Съдът счита за нужно да акцентира
върху обстоятелството, че размерът не самата неустойка не е посочен в договора за
кредит, а фигурира единствено в погасителния план към него. В графа „оскъпяване“ от
погасителния план / л. 28 /, към всяка анюитетна вноска се прибавя сумата от 87, 59
лв. / неустойката за съответния месец /, като за период от десет месеца общо
дължимата от потребителя неустойка възлиза на сумата от 875, 90 лв.
От приетата по делото справка за осъществени плащания по процесния договор
за кредит ( л. 19 ), се изяснява, че ищецът е погасил всички дължими по договора суми,
включително и тази за неустойка при непредоставяне на обезпечение, за което
кредиторът ( ответник ) е получил общо сумата от 1833, 80 лв. ( 800 лв.- главница, 157,
90 лв. – договорна лихва и 875, 90 лв. – неустойка ).
2
По правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между
"Ай Ти Еф Груп" АД като заемодател и Х. Н. Х. като заемател, е възникнало
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 800 лв.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
В процесния случай, твърденията за недействителност на Договора за кредит
следва да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в
чл. 4.4 от Договора, доколкото са неразривно свързани. Разпоредбата на чл. 6. 1, вр. чл.
6.2 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните
обезпечения: две физически лица- поръчители ( които следва да отговарят на
горепосочените кумулативно поставени изисквания ) или банкова гаранция в размер от
957, 90 лв. При неизпълнение на това задължение, съобразно чл. 6.6 от договора и
погасителния план към него, длъжникът дължи на кредитора неустойка в размер от
875, 90 лв. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 6.1, вр. чл. 6.2 и чл. 6.6 от
договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем,
налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито възнаграждение за
кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).
Изискванията, които клаузата на чл. 6.1, вр. чл. 6.2 от договора възвежда за
потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството,
че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер ( 800 лв.). Предвид
това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от 957, 90
лв. (което като величина е повече от чистата стойност на получения финансов ресурс
и за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или
поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания
към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ).
Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
длъжника, то кредиторът цели да се обогати като капитализира допълнително вземане,
което обозначава като „неустойка“. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от
него „неустойка” към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи
са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към
договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение”
като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума
за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би
могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид
гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява
скрито възнаграждение за кредитора ( съответно, сигурен разход за потребителя ) и
като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
3
размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение
да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай, в чл.4.4 от договора е посочено, че ГПР е 49, 66 %, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано,
предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 6.6 от Договора
„неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена
изначално при формирането на ГПР.
В допълнение към гореизложеното, съдът счита за нужно да акцентира и върху
факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора
съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се
окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО /директивата адресира
нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно
да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от
своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да
плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива
93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в
неговата цялост. Впрочем, в конкретния случай, това е особено съществено предвид
обстоятелството, че в процесния договор за кредит, неустойката дължима при
непредоставяне на обезпечение, не фигурира като стойност. Стойността на
неустойката е посочена едва в погасителния план, което съдът също окачествява като
заблуждаваща търговска практика. Нещо повече- в погасителния план отново не
фигурира „общата“ сума за неустойка, която се дължи от потребителя, а единствено
нейна разбивка по месеци. Допълнително, в графа „параметри на транша“ от
погасителния план, кредиторът не е посочил размера на месечната вноска с
неустойката, а единствено е включил главницата и възнаградителната лихва
(посочената вноска в графата е в размер на 95, 79 лв., като в нея не е включена
неустойката от 87, 59 лв. на месец ).
За да бъде уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1- во
ЗЗД, то в тежест на ищеца е да установи, че е налице предаване, съответно получаване
на парична престация, нейният размер и пряка причинно- следствена връзка между
обогатяването и обедняването. В тежест на ответната страна е да изясни наличието на
основание, по повод на което е осъществено имущественото разместване.
В рамките на настоящото производство се изясни, че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът е заплатил на ответника по
4
клаузата на чл. 6. 6 от Договора сума в общ размер от 875, 90 лв. ( съобразно
намиращата се на л. 19 от делото справка за плащания ). Предвид съображенията,
изложени по- горе, то плащането към ответника е осъществено по договор, който се
явява недействителен по смисъла на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В рамките на
настоящия процес се претендира именно заплатеното от ищеца като неустойка по
клаузата на чл. 6.6 от Договора, което съобразно цитираната справката за извършени
плащания възлиза на сума в размер от 875, 90 лв. За този размер искът се явява и
основателен, доколкото ответната страна не обоснова наличието на основание, по
силата на което да е настъпило имущественото разместване. Предвид гореизложеното,
то ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца, на основание чл.
55, ал. 1, пр. 1- во ЗЗД сума в размер от 875, 90 лв., представляваща предадена от
ищеца на ответника сума при начална липса на основание. Върху главното вземане се
дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
(******** ) до окончателното й погашение.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право
на разноски в полза на ищеца. В рамките на настоящото производство, на ищеца са
предоставени правни услуги от Адвокатско дружество „*******“, като съобразно
Договор за правна защита и съдействие / л. 4/, е договорено възнаграждение при
условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. Предвид това и на основание чл.
7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на
Адвокатско дружество „***“ сума в размер от 360 лв. ( съдът съобразява, че
Адвокатско дружество „******“ е регистрирано по ДДС, поради което и на основание
§ 2а от Наредба № 1 от 01.07.2004г., данъкът се начислява върху възнаграждението ).
Допълнително, ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца
в лично качество сума в размер от 50 лв.- държавна такса за образуване на исковото
производство.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК ********* да заплати на Х. Н. Х., ЕГН
**********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. „1- во” ЗЗД сума в размер от 875, 90 лева,
представляваща недължимо платена сума за неустойка при непредоставяне на
обезпечение, по клаузата на чл. 6. 6 от Договор за потребителски кредит „******“ №
******* от *********, сключен между страните, ведно със законната лихва върху
посочената сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда / ********/
до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК ********* да заплати на Адвокатско
дружество „********“, БУЛСТАТ *********, сума в размер на 360 лева с ДДС,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на ищеца Х. Н. Х.
безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат, определено
от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК ********* да заплати на Х. Н. Х., ЕГН
********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 50 лева, представляваща
сторени разноски в рамките на настоящото производство за държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
5
срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: /п/_______________________
6