Р Е Ш Е Н И Е
№ 29
гр. Сливница, 07.10.
2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН
СЪД – гр. Сливница, пети състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и пети
март през две хиляди и деветнадесета година в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: МАРИАНА МАРКОВА
при секретаря Галина Владимирова като разгледа
докладваното от съдията гр. дело № 898 по описа на съда за 2017 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79,
ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.92,
ал.1 ЗЗД при спазване на разпоредбата на чл.415, ал.1 ГПК от „Макроадванс” АД, с ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление в гр. София, ул. „Г.С.Раковски“ № 147, ет. 5, ап.14,
представлявано от изпълнителния директор В.С. чрез пълномощника юрк. К., срещу И.В.Ц.,
с ЕГН **********, с адрес ***, с който ищецът иска да бъде признато за
установено спрямо ответника, че съществува вземането му за сумата от 600 лева,
представляваща главница по договор за кредит № **** от 29.07.2016 г., сумата от
73,76 лева договорна лихва за периода 30.07.2016 г. – 29.01.2017 г., сумата от
56,92 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 30.08.2016 г. до 24.10.2017
г. сумата от 334,80 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за осигуряване на обезпечение по чл.20 от договора, изчислена за
целия период на договора, ведно със законната лихва върху главницата от 25.10.2017
г. до окончателното изплащане на сумата.
Ищецът твърди, че между него и ответника
е възникнало договорно правоотношение с предмет – предоставяне на парична сума,
определена като кредит в размер на 600 лева. Договорите за потребителски
кредити, които ищцовото дружество отпуска, включително и сключения с ответника
– с № **** от 29.07.2016 г., се
сключват изцяло онлайн чрез официалната интернет страница www.kinti.bg и при условията на договаряне
чрез средствата за комуникация от разстояние , като всеки договор се сключва
във формата на електронен документ и правоотношенията се реализират съобразно
изисквания на ЗЕДЕП. Посочено е, че ответникът е кандидатствал за кредит чрез
интернет страницата на дружеството, на която е създал потребителски профил.
Ищецът като кредитор е изпратил електронно съобщение до кредитополучателя, с
което го запознал с условията по договора
необходимата преддоговорна информация във формата на Стандартен
европейски формуляр, както и с общите условия за предоставяне на потребителски
кредити на „Макроадванс“ АД. Ответникът е получил уникален код, с който е
потвърдил искането си за отпускане на кредит и с потвърждаването декларира, че е запознат с общите условия и
европейския формуляр. След одобряване на искането ищецът изпраща електронно
съобщение до ответника заедно с договор № **** от 29.07.2016 г. и приложенията към него. След въвеждане на номера
на договора в потребителския си профил на интернет страницата на дружеството от
страна на ответника, последният потвърждава, че се е запознал с него и изразява
съгласието си за сключването му. С натискането на бутон „подпиши“,
кредитополучателят подписва всички страници от договора, общите условия и
приложенията и договорът се счита за сключен. На 29.07.2016 г. ищецът е
извършил преводно нареждане на отпуснатата парична сума в размер на 600 лева
към „Ипей“ АД и ответникът е усвоил
цялата сума по предоставения кредит на каса на „Изи пей“ АД срещу предоставяне
на документ за самоличност. Тъй като
ответникът не е погасил цялата дължима
сума по кредита до уговорения краен срок – 29.01.2017 г., считано от 30.01.2017
г. вземането на ищеца е станало изискуемо на основание настъпил падеж. Ищецът е депозирал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК, като било образувано
ч.гр.д. № 766 / 2017 г. по описа на РС – гр. Сливница и същата е била връчена на длъжника, който в двуседмичен срок е депозирал
възражение. Това поражда правния интерес на ищцовото дружество от
предявяване на иска за установяване на вземанията, както и осъждане на
ответника да заплати направените разноски, както в заповедното производство,
така и по настоящото.
В едномесечния срок от получаване
на исковата молба, ответникът е депозирал писмен отговор, в който заявява, че
не е взимал претендираната от ищеца сума, а най- вероятно е налице злоупотреба
с личните му данни. В съдебно заседание ответникът чрез процесуалния си представител
оспорва предявените искове. Оспорва обстоятелството, че е получил лично
процесните суми, както и представената от трето неучастващо в делото лице
разписка, във връзка с което е открито производство по чл.193, ал.1 ГПК.
Съдът като прецени събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено
следното:
Видно от представените по делото доказателства е, че на 29.07.2016 г. ответникът е кандидатствал за
кредит чрез интернет страницата на ищцовото дружествотоwww.kinti.bg, на която е създал потребителски
профил. Ищецът като кредитор е изпратил електронно съобщение до
кредитополучателя, с което го е запознал с условията по договора, необходимата
преддоговорна информация във формата на Стандартен европейски формуляр, както и
с общите условия за предоставяне на потребителски кредити на „Макроадванс“ АД.
Ответникът е получил уникален код, с който е потвърдил искането си за отпускане
на кредит и с потвърждаването е декларирал, че е запознат с общите условия и
европейския формуляр. След одобряване на искането ищецът е изпратил електронно
съобщение до ответника заедно с договор № **** от 29.07.2016 г. и приложенията към него. След въвеждане на номера
на договора в потребителския си профил на интернет страницата на дружеството от
страна на ответника, последният потвърждава, че се е запознал с него и изразява
съгласието си за сключването му. С натискането на бутон „подпиши“, ответникът е
подписал всички страници от договора, общите условия и приложенията и договорът
е бил сключен във във формата на електронен документ. По силата на договора кредиторът е предоставил на ответника сумата от 600
лева, която последният е следвало да върне в срок от 6 месеца, считано
от датата на заверяване на банковата му сметка с предоставената сума (съгласно
чл.2 от договора). На 29.07.2016 г.
ищецът е извършил преводно нареждане на отпуснатата парична сума в размер на
600 лева към „Ипей“ АД в полза на ответника
Ц.. На същата дата последният е усвоил цялата сума по предоставения
кредит на каса на „Изи пей“ АД срещу предоставяне на документ за самоличност.
За усвояването на сумата е била съставена разписка № **** от 29.07.2016 г.
Съобразно уговорения в чл.2 от договора срок, ответникът е следвало да върне
сумата на падежа 29.01.2017 г. Тъй като ответникът не е върнал получената като
кредит сума, вземането на ищеца е станало изискуемо на 30.01.2017 г.
Основният спор между страните по
делото е въведеното с отговора на исковата молба твърдение на ответника, че не
се е намирал в облигационна връзка с ищеца на основание представения по делото
договор за потребителски кредит № ****
от 29.07.2016 г., както и, че подписът за „клиент“ в разписка № **** от
29.07.2016 г. не е положен от него. С
оглед указаната на страните доказателствена тежест и откритото производство по
реда на чл. 193 от ГПК, съдът е предоставил на ответника възможност да ангажира
доказателства в подкрепа на твърденията си за липсата на договорни отношения с
ищеца.
В тази връзка е изслушана и приета
като неоспорена от страните и компетентно дадена съдебно-графическа експертиза, от заключението на която се
установява, че подписът и ръкописният буквен текст „И. Цони“ в графа „клиент“ в
разписка № **** от 29.07.2016 г. на „ИЗИПЕЙ“ АД, е положен и съответно изписан
от И.В.Ц. с ЕГН **********.
Предвид липсата на успешно
проведено от страна на ответника производство по оспорване на приложения
договор за потребителски кредит и разписка № **** от 29.07.2016 г. на „ИЗИПЕЙ“
АД, за усвояване на процесната сума, досежно автентичността на положения в
графата „клиент“ подпис от негова страна, съдът приема, че от тяхното
съдържание може да бъде извлечен извода, че именно И.Ц. се е намирал в
облигационна връзка с ищеца.
Според заключението на съдебно
счетоводната експертиза, което съдът възприема като компетентно изготвено и
отговарящо в пълнота на поставените задачи, размерът на отпуснатия на ответика
потребителски кредит е 600 лева. Към датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, размерът на главницата е 600
лева, на договорната лихва – 73,76 лева и на законната лихва за забава – 56,92
лева, а неустойката за неизпълнение на задължението по чл.20 от договора за
неосигуряване на обезпечение е 334,80 лева.
По силата на договор № ****
от 29.07.2016 г. и доколкото безспорно бе установено, че на ответника е
била предоставена като кредит сумата от 600 лева, то същия дължи нейното
връщане.
Въз
основа на договора за потребителски кредит
по
заявление на ищеца съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение от 30.10.2017 г. по ч. гр. д. № 766 / 2017 г. по описа на РС
– гр. Сливница за сумите, предмет на настоящия установителен иск.
С оглед на изложеното съдът намира за безспорно установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 600 лева,
представляваща главница по договор за кредит № **** от 29.07.2016 г., сумата от
73,76 лева договорна лихва за периода 30.07.2016 г. – 29.01.2017 г., сумата от
56,92 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 30.08.2016 г. до 24.10.2017
г., за които е издадена заповед за изпълнение от 30.10.2017 г. по ч.гр.
д. № 766/2017 г. на РС - Сливница.
Съдът намира за неоснователен искът с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
чл.92, ал.1 ЗЗД за установяване съществуване на вземането за сумата от 334, 80
лева, представляваща неустойката за неизпълнение на задължението по чл.20 от
договора за неосигуряване на обезпечение, тъй като същото
противоречи на закона и добрите нрави, като съображенията за това са следните:
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС
по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК „При
проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да
приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е
въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната
жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото ………..“,
тоест първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по
действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата
на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът
следи и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които
също са нищожни ex lege, освен
ако не са индивидуално уговорени – арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Съгласно чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК (отм.), респ. чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК (Обн.
ДВ. бр.18 от 5 Март 2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забавата, като обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва. Следователно допълнително възникващите вземания на кредитора
като последица на просрочие на потребителя са ограничени както по вид, така и
по размер. Предвиждането на друга парична последица води до частична нищожност
съгласно нормата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД – съответните клаузи се заместват от
императивния максимум, т.е. разходите, надхвърлящи законната лихва за забава не
се дължат. Тъй като не се касае до изрично изброените в чл. 22 ЗПК недостатъци
на формата, не са приложими и правилата при цялостна недействителност по чл. 23 ЗПК, а само за частична такава, като следва да се посочи, че при нищожността
наличието на индивидуално договаряне е без значение.
Всъщност не се касае до такса (цена на услуга), а до сума, която се дължи
автоматично при забава или предсрочна изискуемост, без срещу нея кредиторът да
дължи никакви конкретни действия или резултат. В най-добрия случай тя цели да
покрие евентуално допълнително положени от него усилия по събирането на
кредита. Същевременно се претендира и обезщетение за забава (мораторна лихва).
При така наведените твърдения и при липса на доказателства за противното
изглежда, че клаузата противоречи на горепосочените специални норми, които изключват
правилата на чл. 309а ТЗ и договорни клаузи в подобен смисъл.
Според твърденията на ищеца при сключване на договора, съобразно клаузата
му, кредитополучателят – потребител е поел допълнително задължение да обезпечи
изпълнението му, респ. да минимизира риска на кредитодателя чрез един
поръчители, отговарящ на определени условия. Очевидно е, че това допълнително
задължение има за цел да се възстанови основният дълг (главница и
възнаградителна лихва) от трето платежоспособно лице по един относително по-бърз
и евтин начин. Неизпълнението му може да доведе до, първо, липса на
ликвиден финансов ресурс на кредитора, с който да извършва търговска дейност, и
по този начин да пропусне ползи, или с който да погасява свои задължения,
поради което да претърпи загуби (обезщетения или лихви, в случай че набави
средствата от другаде); второ, необходимост да се предприемат
допълнителни действия по издирване на секвестируемо имущество на потребителя,
част от разходите за които не могат или трудно могат да бъдат възстановени в
изпълнително производство; трето, в крайна сметка, независимо от
номинално съществуващото основно задължение на потребителя, то може да се окаже
несъбираемо и в икономически аспект да се приравни на загуба. Следователно
поради акцесорния характер на задължението, неизпълнението му не води до
самостоятелни неблагоприятни последици – в действителност то единствено парира
възможен механизъм за тяхното избягване. Предвиденият механизъм обаче е бил
изначално несигурен – кредиторът е поел риск да отпусне реално необезпечен, а
само обезпечаем кредит.
Съгласно твърденията на ищеца в договора е предвидена неустойка при
неизпълнение на обсъжданото задължение за предоставяне на обезпечение. Ако се
приеме, че неустойката служи за покриване на първите два разгледани по-горе
аспекта на вредите, които всъщност са типичните вреди при забава на длъжника за
плащане на основния дълг, то кумулирането й с обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху основния дълг, води до превишаване на законовия максимум
на вземанията при просрочие. Извън него кредиторът би имал само правата по чл.
71 ЗЗД. В третия аспект неустойката дублира самия основен дълг – ако длъжникът
е неплатежоспособен, „загубата“ за кредитора е до размера на главницата и
възнаградителната лихва, които веднъж вече са претендирани със заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, респ. с исковата молба спрямо същия длъжник.
Така с неустойката се стига до кумулиране на реално изпълнение и компенсаторно
обезщетение (чл. 79, ал. 1, пр. 1 и 2 ЗЗД), което нарушава забраната за
неоснователно обогатяване (арг. чл. 59 ЗЗД). Подобна клауза противоречи на
горепосочените разпоредби на ЗПК.
Следва да се отбележи, че вредите от забавата на изпълнение на парично
задължение обикновено и преобладаващо се съизмеряват в стойността на
осигуряването на алтернативен финансов ресурс, т.е. в лихвата и другите разходи
по отпускане на кредит. Българското законодателство предвижда лихва за забава,
която значително (в сравнителноправен план) надвишава ОЛП. На следващо място,
уговарянето на неустойка във фиксиран размер, е от естество значително да
надхвърли размера на вредите при едно краткотрайно забавяне в осигуряването на
обезпечение. Тоест, по начина на уговарянето си тя надхвърля присъщите на
неустойката обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции – така т. 3
от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на
ВКС – поради което последната е нищожна.
В допълнение следва да се отбележи, че съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския
съюз (ДФЕС) решенията на Съда на ЕС имат задължителен характер
относно тълкуването на нормите на общностното право. С Решение на Съда от 14.06.2012 г. по дело C- 618/10 е дадено
задължително тълкуване на реципираната в националното ни законодателство Директива 93/13/ЕИО, според което същата
не допуска правна уредба на държава – членка, която не дава възможност на съда,
в който и да е етап на производството, макар да е установил всички необходими
за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно неравноправния
характер на клауза в договор, ако потребителят не е подал възражение – в този
смисъл са и решенията по дела С- 473/00, С- 137/08 и С- 415/11.
В
същия смисъл е и наложилата се съдебна практика, възлагаща на съда да обяви на
страните значението на обстоятелствата, предвидени в съответните императивни правила,
независимо, че нито една от спорещите страни не ги е въвела като факти в своя
защита (Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г., I т. о. на ВКС, Решение № 124 от 11.07.2016 г. по гр. д. № 6220/2015 г. на ВКС,
I г. о) като израз на вложения смисъл в общоевропейския стандарт на закрилата
на потребител, изяснен и в практиката на СЕС (решения по дела С- 618/10, С- 243/08, С- 472/11, С- 397/11 и С-473/00). В тези случаи, за да бъде безспорен фактическият
състав, породил задължението на потребителя, съдът следва да му укаже
възможностите да се позове в своя защита на неравноправния характер на клаузи,
които не са били индивидуално договорени и, само ако потребителят изрично се
откаже от закрилата си, доставчикът на съответната услуга ще бъде освободен от
тежестта да установява своята добросъвестност като търговец в преддоговорния
процес по установяване на параметрите на правоотношението между неравнопоставените
страни. Естеството на потребителската закрила (независимо дали общата по ЗЗП
или предвидена в специални закони) налага
тя да бъде осигурена от съда и на лице, което без изрични указания би
пропуснало да се защити. Само ако намесата на съда е предварителна,
тази цел ще се постигне и ще се осуети стабилизиране на акт, останал неоспорен
само поради по- слабата информираност на потребител, който се е договарял без
да познава правата си или се въздържа от позоваване на права поради разноските,
които биха произтекли от едно съдебно производство.
Съгласно чл.422 ГПК искът за установяване съществуването на вземането се
смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповедта
за изпълнение, поради което от анализа на представените по делото доказателства
се установява, че към този момент вземането за главница, договорна лихва и
обезщетението за забава е било дължимо. При тези съображения предявените искове
по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.79,
ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД са основателни и доказани за
сумите от 600 лева, представляваща главница
по договор за кредит № **** от 29.07.2016 г., сумата от 73,76 лева договорна
лихва за периода 30.07.2016 г. – 29.01.2017 г., сумата от 56,92 лева,
представляваща обезщетение за забава за периода 30.08.2016 г. до 24.10.2017 г.,
а предявеният иск по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата от
334,80 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на задължението по чл.20
от договора за неосигуряване на обезпечение, е неоснователен и като такъв подлежащ
на отхвърляне.
При този изход на спора на ищеца следва да бъдат присъдени част от сторените от него
разноски в заповедното производство, възлизащи в общ размер на 175 лв., а
именно сумата в размер на 120,01 лв., от
които държавна такса съответна на уважената част от заявлението в размер
на 17,14 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 102,87 лв., като за
горницата до 175,00 лв. искането за присъждане на
разноски в заповедното производство следва да бъде отхвърлено пропорционално на
отхвърлената част от исковете.
С
оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК съдът присъди на ищеца съответна на
уважената част от исковете част от сторените от него разноски по производството,
възлизаща в общ размер на 462,90 лева.
Доколкото
ответника не е заявил претенция за разноски, съдът не дължи произнасяне в тази
насока.
Воден от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на И.В.Ц.,
ЕГН: **********, с адрес ***, че
съществува вземането на „Макроадванс” АД,
с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „Г.С.Раковски“
№ 147, ет. 5, ап.14, представлявано от изпълнителния директор В.С., по
заповед за изпълнение от 30.10.2017 г., издадена по ч. гр. д. № 766 / 2017 г.
на РС – гр. Сливница, за сумата от 600
лева, представляваща главница по договор за кредит № **** от 29.07.2016 г.,
сумата от 73,76 лева договорна лихва за периода 30.07.2016 г. – 29.01.2017 г., сумата
от 56,92 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 30.08.2016 г. до
24.10.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от 25.10.2017 г. до
окончателното изплащане.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искът
с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК вр. чл.92, ал.1 ЗЗД, предявен от „Макроадванс” АД, с ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр.
София, ул. „Г.С.Раковски“ № 147, ет. 5, ап.14, представлявано от изпълнителния
директор В.С., с който се иска да бъде признато за установено спрямо И.В.Ц.,
ЕГН: **********, с адрес ***, че
съществува вземането на ищеца за сумата от 334,80 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за осигуряване на обезпечение по чл.20, изчислена за целия период на
договора.
ОСЪЖДА И.В.Ц., ЕГН: **********, с адрес ***, да заплати на „Макроадванс” АД, с ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление в гр. София, ул. „Г.С.Раковски“ № 147, ет. 5, ап.14,
представлявано от изпълнителния директор В.С., разноските по заповедното
производство общо в размер на 120,01 лева, от които 7,14 лева – държавна такса
и 102,87 лева – юрисконсултско възнаграждение, съобразно уважената част от
исковете, като ОТХВЪРЛЯ искането за
присъждане на разноски в заповедното производство за горницата до 175,00 лева.
ОСЪЖДА И.В.Ц., ЕГН: **********, с адрес ***, да заплати на „Макроадванс” АД, с ЕИК ****, със седалище и
адрес на управление в гр. София, ул. „Г.С.Раковски“ № 147, ет. 5, ап.14,
представлявано от изпълнителния директор В.С., разноските по настоящото
производство общо в размер на 462,90 лева, съобразно уважената част от исковете,
като ОТХВЪРЛЯ искането за присъждане
на разноски в заповедното производство за горницата до 675,00 лева.
Решението подлежи на обжалване
пред СОС в двуседмичен срок от получаването на съобщението от страните за
постановяването му.
С оглед изхода на делото и след
влизане в сила на настоящото решение, въз основа на заповед за изпълнение от 30.10.2017
г., издадена по ч. гр. д. № 766 / 2017 г. на РС – гр. Сливница, да се издаде
изпълнителен лист, с отбелязване за това върху заповедта.
Районен
съдия: