МОТИВИ

 

 

към

 

 

присъда № 20/28.05.2019г. по н.ч.х.д. № 1027/2017г. по описа на ДРС

 

 

 

Производството по делото е образувано по частна тъжба от П.П.С. ЕГН ********** срещу З.И.Т. ЕГН ********** с повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 130 ал. 1, в условията на евентуалност - ал. 2 от НК.

Квалифицирането на престъпното деяние е служебно задължение на съда, решаващ делото. Посочената от тъжителя квалификация на престъплението по наказателни дела от частен характер не е задължителна за съда. Квалификацията на престъплението се обуславя от установените факти и обстоятелства по делото, субсумирани по съответната правна норма, а не според посочената от страната такава. Последната поради незнание или неправилно разбиране на закона може да посочи в тъжбата си квалификация, която изобщо да не отговаря на закона. Това не освобождава съда, разглеждащ делото да квалифицира престъплението правилно, щом като установените факти и обстоятелства сочат на друга, отговаряща на закона квалификация. Съдът е органът, който следва да определя правилната и законосъобразна квалификация на престъплението, а не страната. Последната е длъжна да изложи в тъжбата си само фактите и обстоятелствата, на които основава претенцията си за наказателно преследване на дееца, но тя не е задължена да сочи и квалификацията на извършеното срещу нея престъпление. Това задължение тежи главно върху съда, който разглежда делото. /В тази насока е и Решение № 443 от 10.VІІІ.1970 г. по н.д. № 405/70 г., ІІ н.о. на ВС/.

Задължението на съдията – докладчик да посочи в разпореждането си наказателния закон, който следва да се приложи, беше регламентирано в текста на чл. 251, ал. 1 от НПК, който с изменението на НПК, публикувано в ДВ, бр. 31/90 г. е отменен. Съобразно действащия към момента на постановяване на разпореждането за даване ход на тъжбата процесуален закон, съдията – докладчик е длъжен да провери и прецени единствено въпросите, посочени в чл. 248, ал. 2 от НПК. При това положение, непосочването на конкретен текст от НК в разпореждането за даване ход на частната тъжба при положение, че данни за такова престъпление са изнесени в обстоятелствената част на тъжбата и има искане към съда да вземе той отношение по това деяние на лицето, не съставлява съществено процесуално нарушение, ограничаващо правото на защита на наказаното лице. /В тази насока е и Решение № 71 от 13.ІІІ.1995 г. по н.д. № 604/94 г., ІІІ н.о. на ВС/.

Поради това, с разпореждане съдия-докладчика по делото е дал ход на тъжбата по чл. 130 ал. 1 от НК.

В съдебно заседание повдигнатото обвинение срещу З.И.Т. се поддържа.

Повереникът на частния тъжител пледира за постановяване на акт с осъдителен характер, с който подсъдимият да бъде признат за виновен, както и присъждане на сторените по делото разноски.

Подсъдимият дава обяснения по повдигнатото му обвинение.

В последната си дума подсъдимият не се признава за виновен.

Съдът като обсъди събраните по делото относими и допустими доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази доводите на страните, приема за установено следното:

1. ОТНОСНО ФАКТИЧЕСКАТА ОБСТАНОВКА

Въз основа на събраните по делото доказателства, безспорно се установява следната фактическа обстановка:

На 05.03.2017г., в гараж, в град Д., находящ се зад бл. * на ЖК „***“, частният тъжител П.П.С., няколко съседи, сред които и свидетелите П.М.А. и Д.Ж.И. се събрали за приятелски разговор.

В гаража влязъл подсъдимия З.И.Т., отправил се към частния тъжител П.П.С., като му казал да се махне от гаража, защото не го иска там.

По причина на това, че частният тъжител е отказал да напусне гаража, подсъдимият е хванал, частния тъжител в горната част на дрехата, с която е бил облечен, като по този начин го е вдигнал от стола, на който той е стоял. В резултат на олюляването на двамата, подсъдимият е успял да се задържи, а частният тъжител е паднал на земята.

Съобразно заключението на вещото лице по изготвената и приета по делото съдебно – медицинска експертиза при възникналият инцидент на 05.03.2017г. П.П.С. е получил следните травматични увреждания: кръвонасядания на дясна седалищна област и дясна тазобедрена става; ожулване на дясна тазобедрена става. Установените увреждания са резултат на удари с или върху твърди тъпи предмети и биха могли да се получат по време и начин, както сочат данните по делото – при падане с или без ускорение върху земната повърхност. Уврежданията са обусловили болка и страдание без разстройство на здравето. Според вещото лице подобни увреждания преминават за около 10 – 15 дни, без остатъчни явления и необходимост от лечение.

Изложената фактическа обстановка съдът приема за безспорно установена от събраните по делото гласни доказателствени средства – от показанията на свидетелите П.М.А. и Д.Ж.И., както и от приложените по делото писмени доказателства.

От показанията на свидетеля П.М.А. се установява, че подсъдимият влизайки в гаража, в който са се събрали да гледат мач, поздравил всички присъстващи, след което помолил частния тъжител да напусне гаража. Последният отказал, а подсъдимият го вдигнал за якето или за яката, вдигайки го от стола, с цел да го прикани да напусне гаража. Вследствие на това вдигане, двамата вкопчени един в друг се олюляват, блъскат се в ръба на печката, намираща се непосредствено зад тях, като това ги вади от равновесие и така частният тъжител се озовава на земята.

В подкрепа на изложеното са и показанията на свидетеля Д.Ж.И., видно от които подсъдимият е хванал частния тъжител за яката, изправили са се, в момента, в който тръгнали да излизат навън, двамата са залитнали, като частният тъжител е паднал на земята.

Съдът кредитира показанията на посочените свидетели П.М.А. и Д.Ж.И., същите са последователни, логични и непротиворечиви.

В синхрон с представените по делото доказателства са обясненията на подсъдимия З.И.Т.. Последният е хванал за горната част на дрехата частния тъжител, повдигнал го от фотьойла и се завъртяли на дясно към вратата. Тъжителят изправяйки се, рязко се дръпнал назад, като повлякъл и подсъдимия след себе си, но подсъдимият е успял да се задържи, а частният тъжител е паднал на пода. Обясненията на подсъдимия като правдиви, логични, непротиворечиви, подкрепени от показанията на свидетелите П.М.А. и Д.Ж.И. – очевидци на инцидента, се кредитират от съда.

Що се касае до показанията на свидетелите М.М.С./съпруга на частния тъжител/ и Д. П.С. /син на частния тъжител/, съдът не кредитира показанията на посочените свидетели, по причина на това, че същите не са очевидци на случилото се, а пресъздават казаното им от частния тъжител. На следващо място, показанията на свидетелите са в противовес на представените по делото доказателства, в частност на заключението на вещото лице по изготвената съдебно медицинска експертиза. Според вещото лице уврежданията са обусловили болка и страдание без разстройство на здравето, като подобни увреждания преминават за около 10 – 15 дни, без остатъчни явления и необходимост от лечение, а според свидетелите С. и С., техният съпруг, респективно баща е получил увреждания, довели до болезнено и продължително възстановяване за около месец.

Приобщените по делото писмени доказателства не съдържат противоречия, поради което не се налага подробното им обсъждане. Писмените доказателства, доколкото съдържат релевантни за делото факти, са посочени и обсъдени по-горе в изложението, относно приетата за установена фактическа обстановка.

          С оглед установената фактическа обстановка от ПРАВНА СТРАНА, съдът намира следното:

2. ОТНОСНО ДЕЯНИЕТО И ИЗВЪРШЕНОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ

При изложените фактически констатации и съображения, съдът намира, следното:

От приетата фактическа обстановка съдът счита, че деянието е извършено по непредпазливост, тъй като подсъдимия не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, въпреки, че е бил длъжен и е могъл да ги предвиди /чл. 11 ал.3 НК/. Съгласно теорията, деянието е непредпазливо, когато дееца е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е мислил да ги предотврати или когато не е предвиждал настъпването на тия последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди. Това представлява т.нар. "самонадеяност" или "небрежност". Характерното за непредпазливостта отрицателно отношение на дееца към общественоопасните последици е свързано с липсата на конкретна представа относно тяхното възможно настъпване. При липсата на конкретна представа за общественоопасните последици, небрежност има тогава, когато деецът извършва деяние в такова състояние, при което за него е било психически възможно да предвиди тези последици. Така е и в конкретния случай, като законодателят изрично е посочил в чл. 11 ал.3 НК "бил длъжен и могъл да предвиди". Това са и двата момента, чиято кумулативна даденост определя наличието на небрежността.

От обективна страна е налице нанесена лека телесна повреда, която е причинила болки и страдания без разстройство на здравето на частния тъжител П.П.С.. Въпреки, че от обективна страна е осъществен състава на престъпление по чл. 130 ал. 2 от НК, съдът намира, че от субективна страна същия не е налице, поради което и деянието се явява несъставомерно. Така Решение № 296/19.06.2014г. на ВКС по н.д. № 791/2014г., III н.о., НК. 

 

 

 

 

Поради недоказаност на изискуемата форма на вина за вмененото престъпление – умисъл, съдът призна подсъдимия за невиновен и го оправда. Не са доказани конкретни действия на подсъдимия, целящи именно телесното увреждане на П.П.С.. Доказателствената съвкупност в случая обосновава извод, че несъмнено П.П.С. е бил телесно увреден, и то – именно, при посочената по – горе фактическа обстановка от подсъдимия, не обосновава обаче умисъл при това. За да е налице престъпление по НК обаче, когато е причинена конкретно лека телесна повреда, е изискуем умисъл, в която и да е от двете му проявни форми – пряк или евентуален. Поради недоказаността му не е налице цялостен състав на престъпление по НК от възможните относими към случая – чл. 130, ал. 1; чл. 131; чл. 132 от НК. Допустимото от закона наказване на непредпазливи деяния /чл. 11, ал. 4 от НК/ е ограничено при телесните повреди само до тежка и средна и изключва леката телесна повреда /чл. 133 от НК; чл. 343 от НК/.

          Според принципа, възприет в разпоредбата на чл. 11 ал. 4 от НК непредпазливите деяния са наказуеми само в предвидените от закона случаи. В НК обаче няма текст, който да предвижда наказателна отговорност за лека телесна повреда с или без разстройство на здравето, извършена по непредпазливост. Съобразно особеностите на субективната страна на деянието то е наказуемо само, когато увреждането е причинено умишлено, без значение формата на умисъла – пряк или евентуален /Решение № 236 от 26.04.1976г. на I н.о. на ВС/.

          Предвид изложеното се налага извод за липса на състав на престъпление по НК, поради което единствено възможен извод е оневиняването на подсъдимия и оправдаването му по повдигнатото срещу него пред съд обвинение.

По горните съображения, с присъдата, съдът оправда подсъдимия и по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 130 ал. 1 от НК.

3. ОТНОСНО РАЗНОСКИТЕ

Съобразно разпоредбата на чл. 190 ал. 1 от НПК, когато подсъдимият бъде признат за невинен или наказателното производство бъде прекратено, разноските по дела от общ характер остават за сметка на държавата, а разноските по дела, образувани по тъжба на пострадалия до съда, се възлагат на частния тъжител, поради което П.П.С. следва да заплати на З.И.Т. направени разноски по делото в размер на 500 лева.

По изложените съображения, съдът постанови присъдата си.

 

 

Председател:

                   /Мариана Момчева/