Решение по дело №3436/2019 на Административен съд - Пловдив

Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е

 

Номер    638           Година  2020, 12.03.          Град  ПЛОВДИВ

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ отд.,VІІ състав

 

   на 12.02.2020 година

 

в публичното заседание в следния състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ

 

Секретар:СЪБИНА СТОЙКОВА

                                        

при присъствието на прокурора МАРИЯ ТОДОРОВА, като разгледа доклад­ваното от СЪДИЯ ЯВОР КОЛЕВ адм. дело номер 3436 по описа за 2019 година и като обсъди:

 

          Производство пред първа инстанция.

            Образувано е във връзка с Определение №15035/06.11.2019г., постано­ве­но по адм. дело №11033/2019г. по описа на ВАС, III-то отд., с което, с оглед отвод на всички съдии от състава на Административен съд – Пазарджик от разглеждането на адм. дело №47/2019г. по описа на същия съд, Администрати­вен съд – Пловдив е определен като компетентен да се произнесе по предя­вената искова молба.

Ищецът Х.А.Х.,***, е пре­дявил срещу ответника Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията”/ГДИН/ - Со­фия, ул.”Н. Столе­тов”№21 претенция за при­съждане на сумата от 3 000 000 лева за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в незащите­ност, страх, липса на желание за живот, притеснение, яд, нерви, безпокойство и стрес, обективирани в защитна реакция на организма при болка и стрес – съл­зене на очите/плач/ и чувство на отритнатост за периода от 26.04.2016г. до 27.11.2017г., в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в килия № 127 на ЗПС в Затвор – Пазарджик, изразяващи се в липса на санитарен възел/физиологич­ните си нужди ищецът е удовлетворявал в домакинска пластмасова кофа, която не се е затваряла добре и килия 127 на ЗПС в Затвор – гр.Пазарджик е воняла на фекалии и урина/, липса на течаща вода, маса, столове, шкаф, ел. контакт и стъкла на прозорците, липса на отваряем прозорец за проветряване/мястото за прозорец е било уплътнено с найлон и килията е била студена, влажна и без пряк достъп на дневна светлина/, с което твърди, че са му нарушени правата по чл.29 ал.1 от Конституцията на Република България/КРБ/, чл.31 ал.5 КРБ, чл.2 т.3 ЗИНЗС и чл.21 ал.1 ППЗИНЗС. Претендира се и законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане, както и мораторна лихва за забава от датата на увреждането 26.04. 2016г. до датата на постъпване на исковата молба в съда в размер на 300 000 лева до окончателното изплащане на сумата. Или, въпреки, че не е посочено изрично, презюмира се нарушаване правата по чл.3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека/ЕКЗПЧ/ и чл.3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража/ЗИНЗС/. Допълнителни съображения са изложени в писмено становище, депозирано на 27.02.2020г.

Ответникът – Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” - Со­фия счита така предявената претенция за не­ос­нователна, по­ра­ди което настоява за от­хвър­лянето и, алтернативно при уважаване на иска, се претендира да бъде присъдено обезщетение до 500 лева/така молба на л.166 от адм. дело № 47/ 2019г. по описа на Административен съд – Пазарджик/. Претендира разноски.

Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност на исковата претенция, алтернативно за намаляване размера на претендираното обезщетение.

Пловдивският административен съд – Второ отделение, Седми състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото произ­водст­во доказателства, намира за установено следното.

Съгласно постъпила Справка изх.№92/14 от 31.01.2019г. от Затвор – гр. Пазарджик/л.37 от адм. дело № 47/2019г. по описа на Административен съд – Па­зарджик/ Х. е пребивавал в Затвор – Пазарджик, както следва:

 - в периода 22.04.2016г. – 26.04.2016г. в 127-мо спално помещение;

- в периода 29.06.2016г. – 30.06.2016г., без да е посочено конкретното спално помещение;

- в периода 12.09.2016г. – 14.09.2016г., без да е посочено конкретното спално помещение;

- в периода 25.10.2017г. – 27.10.2017г. в 127-мо спално помещение;

- в периода 22.11.2017г. – 27.11.2017г. в 127-мо спално помещение.

Посочва се в справката, че площта на 127-мо спално помещение е 6,7 кв.м., като в целия исков период в това помещение са пребивавали общо 17 лишени от свобода/л.св./, същото е без санитарен възел и течаща вода, като настаняваните в това спално помещение са ползвали общ санитарен възел, намиращ се в коридора на отделението с течаща топла и студена вода. Спал­ното помещение е било оборудвано с една маса, един стол, един шкаф за съх­ранение на лични вещи, има прозорец с размери 140/70см и е с поставено стък­ло. Сочи се също така в справката, че л.св. Н.Н.А. изтърпява нака­за­нието си „доживотен затвор“ в Затвор – Пазарджик от 14.04.2014г., когато е постъпил като превод от Затвор – гр.Пловдив и в периода 26.04.2016г. – 27.11.2017г. е бил в Затвор – гр.Пазарджик, а л.св.  М.Г.Х.е пребивавал на територията на същия затвор през периодите от 22.04.2016г. до 25.04.2016г. и от 25.10.2017г. до 27.10.2017г.

Така постъпилата справка е оспорена от ищеца в частта, в която се твър­ди, че спално помещение № 127 е било оборудвано през исковия период.

По искане на ищеца е постъпила с писмо Рег.№334/15 от 11.03.2019г. от Затвор – Пазарджик информация относно настанените л.св. през исковия пе­риод в 127-мо спално помещение, а именно:

- л.св. Х.А.Х. – осъден на доживотен затвор като чужда деле­гация в периода 22.04.2016г. – 26.04.2016г.;

- л.св. В.Д.Ц.– изтърпяващ наказание „изолиране в наказателна килия“ в периода 03.06.2016г. – 16.06.2016г.;

- л.св. В.С.Д.– изтърпяващ наказание „изолиране в наказателна килия“ в периода 24.06.2016г. – 28.06.2016г.;

- л.св. Л.И.М.– изтърпяващ наказание „изолиране в наказателна килия“ в периода 10.07.2016г. – 11.07.2016г.;

- л.св. И. З. К. – изтърпяващ наказание „изолиране в наказателна килия“ в периода 28.09.2016г. – 06.10.2016г.;

- л.св. Д.П.К.– изтърпяващ наказание „изолиране в наказателна килия“ в периода 07.10.2016г. – 08.10.2016г.;

- л.св. И. З. К. – изтърпяващ наказание „изолиране в наказателна килия“ в периода 10.10.2016г. – 23.10.2016г., 25.10.2016г. – 13.11. 2016г. и 30.11.2016г. – 06.12.2016г.;

- л.св. Н.Г.Я. – настанен по реда на чл.248 ЗИНЗС в периода 08.07.2017г. – 12.07.2017г. и 26.08.2017г. – 03.09.2017г.;

- л.св. Х.А.Х. – осъден на доживотен затвор като чужда делегация в периодите от 25.10.2017г. до 27.10.2017г. и от 22.11.2017г. до 27.11.2017г. 

Посочва се също така, че в Затвор – Пазарджик Първо отделение е обо­собено като „Зона за повишена сигурност“, като там се настаняват лишените от свобода, осъдени на доживотен затвор, доживотен затвор, без замяна, обви­няе­ми и подсъдими, които са обвинени за престъпления, които предвиждат ли­шаване от свобода над 15 години по реда на чл.248 ЗИНЗС, лишени от свобо­да, които представляват риск за бягство или посегателство върху живота и здравето на други лица по реда на чл.120 ЗИНЗС, осъдени на доживотен зат­вор/чужда делегация/, лишени от свобода, които грубо и системно нарушават реда и са поставени на специален режим и лишени от свобода, изтърпяващи наказание „изолиране в наказателна килия“. Освен това, помещение № 127 се на­мира в „Зоната за повишена сигурност“, същото е използвано за настаняване на горепосочените категории задържани лица и не се различава от останалите поме­щения в отделението – няма тоалетна и течаща вода, но съществува бу­тон за сигнализация/звуков и светлинен/ и при подаване на сигнал, настанените л.св. биват извеждани за удовлетворяване на естествените им нужди. Спалното помещение е било оборудвано с една маса, един стол и шкаф за съхранение на лични вещи, като спалното помещение разполага с остъклен прозорец с размери 140/70 см. с достъп до чист въздух/л.78-79 от адм. дело № 47/2019г. по описа на Административен съд - Пазарджик/. В частта относно оборудването на спално помещение № 127 тази справка също е оспорена от ищеца.

От Справка изх.№ 334/15 от 29.03.2019г. от Затвор – гр.Пазарджик се установява, че л.св. Х.А.Х. е осъден и изтърпява наказание „дожи­вотен затвор, без замяна“ в Затвор – Ловеч, като периодично пребивава на те­риторията на Затвор – Пазарджик като „чужда делегация“, в т.ч. през периода 26.04.2016г. – 27.11.2017г., като на същия не са му налагани дисциплинарни наказания. Настаняван е в 127-мо спално помещение, което се е намирало в „Зона за повишена сигурност“, в която са били настанени всички осъдени на „доживотен затвор“ и „доживотен затвор, без замяна“, тъй като е осъден на „до­жи­вотен затвор, без замяна“/л.85 от адм. дело № 47/2019г. по описа на Ад­министративен съд - Пазарджик/.

Съгласно представена трета справка от Затвор – Пазарджик с изх. №334/ 15 от 16.04.2019г., в периода 22.04.2016г. – 27.11.2017г. л.св. Х. е пребива­вал на територията на Затвор – Пазарджик като „чужда делегация“ по периоди, както следва: от 22.04.2016г. до 25.04.2016г. – 4 дни; от 28.06.2016г. до 29.06. 2016г. – 2 дни; от 12.09.2016г. до 13.09.2016г. – 2 дни; от 25.10.2017г. до 26.10. 2017г. – 2 дни и от 22.11.2017г. до 26.11.2017г. – 5 дни/л.134 от адм. дело № 47/2019г. по описа на Административен съд - Пазарджик/.

От четвърта справка от Затвор – Пазарджик с изх. №589/11.06.2019г. се установява, че ищецът, освен в периодите, в които е пребивавал в спално по­ме­щение № 127, е пребивавал също така и от 29.06.2016г. до 30.06.2016г. в 112-то спално помещение и от 12.09.2016г. до 14.09.2016г. в 116-то спално помещение, които са разполагали с две легла с размери 180/65 см, санитарен възел, включващ тоалетна, като по време на неговия престой не е имало нужда същият да използва кофа за облекчаване на физиологичните си нужди. През времето, през което е бил настанен в 127-мо спално помещение, а именно от 22.04.2016г. до 25.04.2016г., от 25.10.2017г. до 26.10.2017г. и от 22.11.2017г. до 26.11.2017г., същото е разполагало с едно легло с размери 180/65 см, било е без санитарен възел и течаща вода, като настаняваните в това спално поме­щение са ползвали общ санитарен възел, намиращ се в коридора на отделе­нието, с течаща топла и студена вода. Освен това, на настаняваните в това спал­но помещение при поискване от страна на л.св. по всяко време е осигуря­ван достъп до този общ за отделението санитарен възел, включващ и тоалетна. Л.св. не е бил принуждаван да ползва кофи или други приспособления за облек­чаване на физиологичните си нужди. Посочва се също така, че във визи­ра­ните периоди, в които е бил на територията на Затвор – Пазарджик, Х. е бил сам в спалното помещение. Същият е имал пряк достъп до дневна свет­лина и спалните помещения са били с възможност за проветряване. Посочени­те по-горе спални помещения са били разположени в „Зона с повишена сигур­ност“, където са настанявани осъдени на „доживотен затвор“, „доживотен зат­вор, без замяна“, настанени по реда на чл.248 ЗИНЗС, изолирани в наказател­на килия и осъдени на „специален режим“. Всички тези категории лица се счи­тат за високо рискови и с цел осигуряване на възможността на постовите надзи­ратели за наблюдение върху поведението им, осветлението в спалните поме­ще­ния през тъмната част на денонощието, е можело да се контролира/спира и пуска/, както от постовия надзирател, така и от самите настанени в спалните помещения/л.211 от адм. дело № 47/2019г. по описа на Административен съд – Пазарджик/.

Съгласно Справка изх.№2493/25.11.2019г. от Затвор – Пазарджик, предс­та­вена вече по настоящото дело, л.св. Х.А.Х./погрешно посочен като Асан/, е пребивавал на територията на Затвор – Пазарджик по периоди как­то следва :

- 22.04.2016г. – 26.04.2016г. в 127-мо спално помещение;

- 29.06.2016г. – 30.06.2016г. в 112-то спално помещение;

- 12.09.2016г. – 14.09.2016г. в 116-то спално помещение;

- 25.10.2017г. – 27.10.2017г. в 127-мо спално помещение;

- 22.11.2017г. – 27.11.2017г. в 127-мо спално помещение.

Посочва се също така, че площта на спално помещение № 127 е 6,7 кв.м., в периода 26.04.2016г. – 27.11.2017г. в него са пребивавали общо 17 л.св., като във времето, в което ищецът е бил настанен в това помещение, същият е бил сам. Отделно от това, спално помещение № 127 е без санитарен възел и течаща вода, настаняваните в това помещение са ползвали общ сани­тарен възел, намиращ се в коридора на отделението, с течаща топла и студена вода, спалното помещение е било оборудвано с една маса, един стол, един шкаф за съхранение на лични вещи, контакт, както и прозорец с размери 140/70 см. и с поставено стъкло, като ищецът е имал достъп до дневна светлина и възможност за проветряване. Тъй като спалното помещение е било без тоа­летна, настаняваните там са ползвали общата тоалетна в отделението по всяко време при поискване от тяхна страна. В спалното помещение се сочи, че е имало кофа, но обективно настаняваните там не са били принуждавани да облек­чават физиологичните си нужди в нея.

По отношение л.св. Н.Н.А. се посочва, че изтърпява наказа­нието си „доживотен затвор“ в Затвор – Пазарджик от 14.04.2014г., когато е пос­тъпил като превод от Затвор – Пловдив, в т.ч. в исковия период е бил на тери­торията на Затвор – Пазарджик в 111-то спално помещение. А относно л.св. М.Г.Х.се твърди, че е пребивавал на територията на Зат­вор – Пазарджик от 22.04.2016г. до 25.04.2016г. в 112-то спално помещение и от 25.10.2017г. до 27.10.2017г. в 122-ро спално помещение. И двамата л.св. са ползвали графика за разпределение на времето, който е важал към тези перио­ди и за осъдените на „доживотен затвор“ и „доживотен затвор, без замяна“, настанени в Затвор – Пазарджик.

През исковия период се сочи, че няма регистрирани молби и жалби от страна на ищеца/л.16-17/.

В частта, в която се твърди, че ищецът е пребивавал в различни от 127-мо спално помещение, справката е оспорена от негова страна.

По делото са разпитани като свидетели лицата Н.Н.А., М. Г. Х., Л. И. М., Н.Г.Я. и И. З. К..

Свидетелят А. заявява, че познава ищеца, като по едно и също време са пребивавали в Затвор – Пазарджик, където Х.Х. е бил като делегат за по няколко дни и всеки път е бил настаняван в 127-мо спално помещение, което е наказателна килия и се намира в „Зоната за повишена сигурност“, в която килия има само едно легло–няма маса, няма столове, стените са надрас­кани и се ронят, няма ел. контакт, няма достатъчно светлина, тъй като прозо­рецът е счупен и на мястото на стъклото има или найлон, или одеяло, няма санитарен възел, поради което физиологичните си нужди л.св. задоволяват в кофа, наличният бутон се използвал само в спешни случаи. На многократните молби на Х. да бъде пуснат до тоалетната, същият е получавал отказ. За условията в тази килия свидетелят знае, тъй като е ходил да я чисти, отделно от това, когато излиза на престой на открито, също минава покрай нея. При разговорите си с ищеца, свидетелят е забелязал емоционален дискомфорт у него, поради липсата на санитарен възел, течаща вода, липса на ел. контакт, за да си пусне телевизора и когато са правили каре, Х. е бил депресиран и е плачел.

В отговор на поставените му въпроси свидетелят Х. заявява пред съда, че с ищеца са пребивавали по едно и също време в Затвор –Пазар­джик, като Х. е бил в килия №127, а той/свидетелят/ в килия № 112. За килия №127 твърди, че е без санитарен възел и течаща вода, като липсата им се компенсира с пластмасова кофа с капак и 1,5 литра вода, като както физио­логичните нужди, така и миенето на зъби, лице и ръце ставало в тази кофа, която се изхвърля през времето, когато л.св. има право да си прави тоалет, или три пъти в денонощието, а през останалото време килията е заключена. Ище­цът многократно е искал да бъде пуснат да отиде до общата тоалетна, в т.ч. и когато е имал стомашно разстройство, но му е било отказвано по една или дру­га причина. За условията в 127-ма килия посочва, че нямало стол, шкаф, маса, ел. контакт, както и стъкла на прозорците, на мястото на които имало закован с пирони найлоН. Въздухът в килията е бил застоял и влажен, миришело е на ло­шо, мазилката се е ронела и падала, имало е хлебарки и плъхове. За състоя­нието на килията знае, тъй като е минавал покрай нея, отивайки до телефона, за тоалет или престой на открито. При разговорите си с Х.Х. е узнал за лошите битови условия в килията, в която е бил настанен, както и за възму­щението му от всичко това и за негативната промяна в състоянието му, изразя­ваща се в пораждане на силни, интензивни с трайно отражение във времето нега­тивни чувства, емоции, състояние на напрегнатост, тревожност, нервност и страх и др. под., породени от изповядваната от него религия – ислям, при която хигиената като цяло е на едно по-високо ниво в ценностната му система.

Продължителността на чувствата на Х. свидетелят е установил от пребиваването им съвместно в други затвори, където са били в едно спално помещение.

Свидетелят Л.И.М.твърди, че е пребивавал в килия № 127 като изтърпяващ наказание „изолиране в наказателна килия“, но не си спомня в кой период е било това. За килията сочи, че разполага с легло на един етаж, впоследствие заявява, че леглата са били две, имало маса, столове и про­зорец със стъкла, но нямало тоалетна, имало кофа, в която ходят до тоа­летна, като понякога искали да ги пуснат до тоалетна, но им отказвали с обяс­нението, че си имали кофа.

Свидетелят Н.Г.Я. заявява, че е пребивавал на тери­торията на Затвор – Пазарджик по реда на чл.248 ЗИНЗС, като през това време е бил настаняван в различни спални помещения, поради извършващия се по това време ремонт в затвора. Твърди, че когато е бил в карцера или му е било налагано наказание, са били в едно спално помещение с ищеца. Същевремен­но заявява, че ищецът не е бил в карцера в това помещение, в което е бил сви­детелят, като във времето, когато им е било позволено да са на открито, са би­ли заедно. Не си спомня какви са били условията в килия № 127, тъй като е извършван ремонт, но са били различни от тези на останалите килии. В килиите са пребивавали по четирима, петима, понякога и по-малко л.св. По отношение ходенето до тоалетна посочва, че е ставало по график, в т.ч. е имало бутоН.

Свидетелят И. З. К. заявява, че два пъти е бил в изолира­на килия на територията на Затвор – Пазарджик, доколкото си спомня е била или № 112, или № 115, а килия № 127 е била нагоре по етажите, но не може да твърди със сигурност дали е бил настаняван в нея. Като цяло за Затвор – Пазарджик преди ремонта твърди, че е духало от стъклата, имало е хлебарки, мишки, стените били мръсни, нямало е бутони, докато сега има, но не знае да­ли работят. Докато е бил в наказателна килия е било невъзможно ходенето до тоалетна, тъй като л.св. са били заключени и ако ги съжалят, ги пускали, докол­кото си спомня е имало бутони, които са работили, но ги спрели, за не бъдат притеснявани старшините. По отношение оборудването в наказателната килия заявява, че има маса, железни шкафове, като в нея били по двама или трима, от прозорците духало, пръскали за хлебарки, но нямало ефект. Впоследствие заявява, че килии № 112 и № 116 били нагоре по етажите, а той е бил изолиран в килии № 114 и № 115, които се намират в тежкия салон най-долу и където са л.св. с тежки наказания или осъдени на доживотен затвор. Заявява, че няма табела „наказателна килия“, а „килия 115“, както и че има разлика в стаите – едни били по-малки, а други по-големи.

В хода на съдебното производство по делото са приети, както следва: постъпили с писмо изх.№304/25.03.2019г. от Затвор – Пазарджик графици за разпределение на времето за периода от 26.04.2016г. до 27.11.2017г., ведно с информация за липса на регистрирани молби или жалби за условията в килия № 127/л.81 и сл. от адм. дело № 47/2019г. по описа на Административен съд - Пазарджик/; График за разпределение на денонощието в отделение на ЗПС в Затвор–Пазарджик и Постановление за отказ да се образува досъдебно произ­водство от 11.06.2018г. на РП-Пазарджик, представени от ищеца/л.168-171 и л.177 от адм. дело № 47/2019г. по описа на Административен съд - Пазарджик/; адм. дело № 423/2017г. по описа на Административен съд – Пазарджик; 3 бр. графици дневен режим за 2016г. и 2017г., приложени към справката от 25.11. 2019г./л.18-20/; молба от ищеца, адресирана до ЕС и до Председателя на На­род­ното събрание/л.27 и сл./; Справка изх.№ 213/09.01.2020г. от Затвор – Па­зар­джик, ведно с копие от регистъра за жалби, молби и сигнали, видно от който в периода 25.010.2017г. – 27.11.2017г. ищецът не е подавал такива, както и ксерокопие на Заповед №Д-278/09.06.2017г. на Началника на Затвор – Пазар­джик, ведно с информация, че Н.Г.Я. е пребивавал в 127-ма килия от 25.08.2017г. до 04.09.2017г. като наказан с приложената заповед с „изолиране в наказателна килия за срок от 10 денонощия“/л.67 и сл./.

Други доказателства в хода на съдебното производство не се ангажи­раха. До извод в обратната насока не водят множеството направени такива от ищеца, както с исковата молба, така и с допълнително депозирани молби, докол­кото в последното съдебно заседание Х. изрично заяви, че няма други доказателствени искания, което имплицитно изключва тяхното обсъждане и съдът не дължи произнасяне в тази насока.

При така изяснената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното.

Както вече се посочи, ищецът претендира обезщетение за понесени неи­муществени вреди в периода 26.04.2016г. – 27.11.2017г. по време на преби­ва­ване от него в Затвор - Пазарджик в 127-мо спално помещение, пряка после­дица от допуснатото от страна на Главна Дирекция „Изпълнение на наказа­нията“ нарушение на чл.3 КЗПЧОС и чл.3 ЗИНЗС.

Тук е мястото да се посочи, че от наличните по делото доказателства се установява, в т.ч. и от приложеното по настоящото дело адм. дело № 423/ 2017г. по описа на Административен съд – Пазарджик, че ищецът Х. е пре­би­вавал в Затвор – Пазарджик като чужда делегация от 22.04.2016г. до 26.04. 2016г., от 29.06.2016г. до 30.06.2016г., от 12.09.2016г. до 14.09.2016г., от 25.10. 2017г. до 27.10.2017г. и от 22.11.2017г. до 27.11.2017г., като първият период, а именно 22.04.2016г. – 26.04.2016г., е бил предмет на разглеждане по цитирано­то по-горе адм. дело № 423/2017г. по описа на Административен съд – Пазард­жик, поради което и исковата молба досежно 26.04.2016г., следва да бъде оста­вена без разглеждане, а производството – прекратено.

В останалата част исковата претенция е процесуално ДОПУСТИМА.

Същевременно обаче, и с оглед липсата на допълнителни уточнения от страна на ищеца, възведените в обстоятелствената част на исковата му молба твърдения за допуснати нарушения по смисъла на чл.3 ЗИНЗС и чл.3 КЗПЧОЗ при изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, ще следва да бъдат раз­глеждани единствено и само относно периодите от 29.06.2016г. до 30.06. 2016г., от 12.09.2016г. до 14.09.2016г., от 25.10.2017г. до 27.10.2017г. и от 22.11. 2017г. до 27.11.2017г., за които безспорно се установи, че е пребивавал на те­ри­торията на Затвор – Пазарджик, а не в друго заведение.

На първо място следва да бъде съобразено, че разпоредбата на чл.284 ал.1 ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на ли­ше­ни от свобода и задържани под стража от специализираните органи по из­пълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 ЗИНЗС. Така, съг­ласно чл.285 ал.1 от ЗИНЗС, искът по чл.284 ал.1 се разглежда по реда на Гла­ва Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс, а ал.2 на текста сочи като ответници органите по чл.284 ал.1, от чиито актове, действия или без­действия са причинени вредите. Последните, според правилото на чл.205 АПК са юридическите лица, представлявани от органа/в случая от специализира­ните органи по изпълнение на наказанията/, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите.

Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ със седалище гр.София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юриди­ческо лице към Министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководст­во и контрола върху дейността на местата за лишаване от свобода и проба­ционните служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпъл­нение на наказанията“, съгласно чл.12 ал.1 и 3 ЗИНЗС. За вредите, причинени от незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това положение, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за процесния период има както процесуална, така и материалноправна легитимация да отго­ва­ря по предявения иск. Следва да се посочи, че цитираните разпоредби на закона са приложими към настоящия казус в редакциите им, обнародвани в ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от 07.02.2017г.

На следващо място, и с оглед възражението на процесуалния представи­тел на ответника, е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма от ЗИНЗС правила, не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на адми­нист­рацията да бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт.

За да бъде приета основателност на иска за вреди с правно основание чл.284 ал.1 ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неи­му­ществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказ­ване на противното по силата на въведената с разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС оборима презумпция. Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение/чл.3 ал.1/, както и при поставянето на лицата в небла­гоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обс­луж­ване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без въз­можност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човеш­кото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоцен­ност/чл.3 ал.2/.

Ефектът от неизпълнението на задълженията от страна на затворничес­ката администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди, следва да се отчита в съвкупност от преживяното, независимо, че за вся­ко от бездействията е налице различна законова регламентация. Според Евро­пейския съд по правата на човека/решение от 10.02.2012г. по делото на Ш. срещу България/, разделянето на исковата претенция, като се раз­глеж­да всеки елемент от условията в мястото за лишаване от свобода като от­делен въпрос, нуждаещ се от отделен анализ на възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до намаляване релевантността на всеки еле­мент при разглеждане на общите условия на задържане и по този начин предс­тавлява неразглеждане на кумулативните ефекти от тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда по правата на човека, лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от оплакванията не е само по себе си достатъчно сериозно, за да изисква обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се счете, че общото въздействие върху конкрет­ния затворник, ако е било преценено в контекста на съдебната практика във връз­ка с Конвенцията, достига прага по чл.3 от Конвенцията.

Такова разрешение на въпроса дава и разпоредбата на чл.284 ал.2 ЗИНЗС, според която в случаите по чл.3 ал.2 от с.з. съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпя­вало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продъл­жи­телността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.

Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в актуалната й редакция/ осъдените и задър­жаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В ал.2 от същата разпоредба е указано, че за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стра­жа, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отоп­ление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двига­тел­на активност, продължителна изолация без възможност за общуване, нео­бос­нована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, без­действия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или по­раж­дат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в редакцията й към част от исковия период, а именно от 29.06.2016г. до 06.02.2017г./ осъдените не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко или нечовешко отношение. Съгласно чл.3 ал.2, т.2 и т.3 от с.з. за жестоко или нечовешко отношение се смятат: умишлено поставяне в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в лишаване от достатъчна жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветле­ние, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможности за човешко общуване и други ви­нов­но извършени действия или бездействия, които могат да причинят увреж­дане на здравето; унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения, принуждава го да върши или да приеме действия против волята си, поражда чувство на страх, незащитеност или малоценност.

В най-общ план и двете редакции са еманация на установените в прак­тиката на ЕСПЧ стандарти за защита на жертвите на нечовешко или унизи­телно отношение по смисъла на чл.3 ЕКПЧ. В тази връзка, разпоредбите на чл.3 и чл.43 ал.2 и ал.5/предишна ал.4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална битова среда в местата за лишаване от свобода. Тези разпоредби са действали през процесния период, което е основание за пре­ценка във всеки конкретен случай при предявен иск за обезщетение на това основание доколко тази законова гаранция е реализирана в конкретната битова среда на конкретното място, където ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“.

Все в тази насока следва да се посочи, че според чл.43 ал.2 ЗИНЗС, вся­ко място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищ­ни, битови и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за поддържане на физическото и психическото здраве и уважава­не човешкото достойнство на задържаните лица.

В чл.43 ал.4 ЗИНЗС/в сила от 7.02.2017г./ е установено изискването мини­малната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв. м. Доколкото обаче, не съществува легална дефини­ция на понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприе­тите правила, а именно като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.Н.

Според чл.43 ал.5 ЗИНЗС/предишна ал.4 – ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от 7.02.2017г./, количеството дневна светлина, степента на изкуственото освет­ление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с Пра­вил­ника за прилагане на закона, като в чл.20 ал.3 ППЗИНЗС е конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите, полз­ването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните поме­щения.

Относима към спора е и друга материалноправна разпоредба на чл.3 от ЕКЗПЧОС, която е ратифицирана от България през 1992г. и съгласно чл.5 ал.4 от Конституцията на Република България е част от вътрешното право на стра­ната и има предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които й противоречат. Според посочената разпоредба от Конвенцията, никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.

Според Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от Първия конгрес на Организацията на обединените нации по предот­вратяване на престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Же­не­ва в 1955г. и утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от 31.07.1957г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977г., които нямат задължителна сила, но спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и демократичния характер на държавите:

10. Всички помещения, от които се ползват лица, лишени от свобода, и особено помещенията, в които те спят, трябва да отговарят на всички санитар­ни изисквания, като следва да се обръща дължимото внимание на климатич­ните условия, особено на кубатурата на тези помещения, на тяхната минимал­на площ, осветление, отопление и проветряване.

11. Във всички помещения, в които живеят и работят лица, лишени от свобо­да:

а) прозорците трябва да имат достатъчни размери, за да могат тези лица да четат и работят на дневна светлина, като прозорците трябва да са така конст­руирани, че да осигуряват приток на пресен въздух, независимо от нали­чието или липсата на вентилационна уредба;

б) изкуственото осветление трябва да е достатъчно, за да могат лицата, лишени от свобода, да четат или работят без опасност за тяхното зрение.

12. Санитарните възли трябва да са достатъчни, за да може всяко лице, лишено от свобода, да удовлетворява своите естествени потребности тогава, когато изпитва нужда, и в условията на чистота и пристойност.

13. Къпалните помещения и броят на душовете трябва да са достатъчни за това всяко лице, лишено от свобода, да може и да е задължено да се къпе или да взема душ при подходяща за съответния климат температура и толкова често, колкото това се изисква от общата хигиена, като се отчитат сезонът и геог­рафският район, тоест във всеки случай поне един път седмично в райони­те с умерен климат.

По казуси като процесния е налице и съдебна практика на българските съдилища/решение №10166 от 11.07.2012г. на ВАС по адм.д. №15508/2011г., решение №6667 от 15.05.2013г. на ВАС по адм.д. №13664/2012г., решение №104 от 20.02.2009г. на ВКС по гр.д. №5895/2007г., решение №538 от 22.10. 2009г. на ВКС по гр.д. № 1648/2008г., решение №15 от 29.01.2009г. на ВКС по гр.д. №4427/2007г./, в която се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ, постоянен достъп до санитарен възел, достатъчен приток на слънчева светлина и възможност за проветряване в местата за лишаване от свобода, е отклонение от подходящата жизнена среда за осъденото лице, независимо, че към релевантните периоди не са действали нормите от ЗИНЗС, регламенти­ращи минималната разполагаема жилищна площ на лишените от свобода и други критерии, на които следва да отговарят условията в местата за лишаване от свобода.

При разрешаване на настоящия правен спор следва да се има предвид и съдържанието на множество решения на Съда по правата на човека по дела, заведени пред този съд от български граждани срещу България, в които се е твърдяло нарушение на чл.3 от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в местата за лишаване от свобода/решение от 10.06.2006г. по делото Йорданов срещу България, решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Й. срещу България, решение от 24.05.2007г. на ЕСПЧ по делото Н.срещу Бъл­гария, решение от 28.06.2007г. на ЕСПЧ по делото М. срещу България, решение от 27.11.2008г. на ЕСПЧ по делото С.К.срещу България, ре­шение от 27 януари 2015г. по шест съединени дела Н. и други срещу Бъл­гария/. Последното е пилотно решение по своя характер. Това е нов меха­низъм, уреден в глава V от правилата на съда, чл.61 Пилотно решение Pilot Judgment приложим при наличие на структурни или системни проблеми в държава член на Съвета на Европа.

Така например, в пилотното решение от 27 Януари 2015г. за условията в българските затвори „Н. и други против България“, жалба №36925/10, Съдът прие, че провеждането на исково производство по чл.1 ЗОДОВ от зат­вор­ници за обезщетяване за претърпени от тях неимуществени вреди във връз­ка с лошите условия в българските затвори, не е ефективно средство за защи­та, което би поправило нарушението, заради формалистичния подход на съди­лищата при разглеждането на този тип дела във връзка с преценката на редов­ност на исковата молба, указанията до ищеца за посочване на надлежния ответник по исковете, оценката на доказателствата, в частност – на свидетел­ски показания; възлагане на доказателствената тежест върху ищците, в разрез с изискванията на чл.3 от Конвенцията, относно установяване наличието и раз­ме­ра на претърпените от тях неимуществени вреди във връзка с лошите условия в затворите. Наред с това, в посочените съдебни решения се съдържат критерии от значение за преценката дали условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до третиране в нарушение на чл.3 от Конвенцията.

На първо място, от събраните по делото доказателства, съдът приема, че при престоя на ищеца в Затвор – Пазарджик, същият е бил  настанен, както следва: в периода от 29.06.2016г. до 30.06.2016г. в 112-то спално помещение, в периода от 12.09.2016г. до 14.09.2016г. в 116-то спално помещение, в периода от 25.10.2017г. до 27.10.2017г. в 127-мо спално помещение и в периода от 22.11.2017г. до 27.11.2017г. в 127-мо спално помещение. До извод в обратната насока не водят свидетелските показания, допуснати по искане на ищеца с ог­лед направеното от негова страна оспорване на представените от затворни­ческата администрация справки, доколкото нито един от разпитаните по делото свидетели не заявява категорично Х. да е бил настаняван единствено и са­мо в 127-мо спално помещение, както се твърди от него.

Доколкото в исковата молба се навеждат твърдения за лоши битови усло­вия досежно това 127-мо спално помещение, а и не са ангажирани доказа­телства лоши да са били битовите условия и в другите две помещения, в които е пребивавал Х./112-то и 116-то спално помещение/, то и съдът ще се огра­ничи до обсъждане на условията в 127-мо спално помещение за периодите  от 25.10.2017г. до 27.10.2017г. и от 22.11.2017г. до 27.11.2017г.

Съотнасянето на описаните по-горе данни в решението, цитираните правни норми и съдебна практика, в т.ч. и на ЕСПЧ, налага да се приеме, че въп­росното спално помещение № 127 е с площ от 6,7 кв.м. и в него ищецът е бил сам, т.е. не се установява пренаселеност на килията. Разполагало е с про­зо­рец със стъкла. Показанията на свидетелите в тази насока са твърде проти­воречиви и в този смисъл не могат да се кредитират изцяло - така, свидетелят К. заявява, че е имало стъкла, но е духало от тях, свидетелят Я. пък не си спомня какви са били условията в килиите, свидетелят А. твърди, че стъклата били счупени и на тяхно място е имало или найлон, или одеяла, а свидетелят Х. посочва, че на мястото на стъклото има закован найлон, свидетелят М.обаче, също твърди, че е имало стъкла на прозорците.

При това положение съдът приема за установено, че спално помещение №127 през исковия период е разполагало с прозорец със стъкла, което ще ре­че, че има осигурена естествена светлина и чист въздух. Както вече се посочи, съгласно разпоредбата на чл.43 ал.5 ЗИНЗС, количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения се определят с Правилника за прилагане на закона. Съответно нор­мата на чл.20 ал.2 ППЗИНЗС предвижда, че в спалните помещения се осигуря­ва пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване. Количеството дневна светлина, степента на изкуственото осветление, отопле­ние и проветряване се определят в зависимост от изискванията на съответните стандарти за обществени сгради.

Съгласно изискванията на чл.115 ал.1 и 2 от Наредба № 7/22.12.2013г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройст­вени зони, помещенията в жилището трябва да имат осигурено проветряване чрез прозоречни отвори и балконски врати и вентилационни канали/шахти, коми­ни и др./. Килиите в затворите и арестите по своята същност представля­ват жилищни помещения, макар и разположени в обществена сграда и след ка­то са снабдени с прозорци, то същите безспорно служат за проветряване, респ. за проникване на естествена светлина, поради което не е налице твърдяното бездействие.

От събраните по делото доказателства се установи и че килия №127 раз­полага, освен с легло, и с маса, стол и шкафче, като по този начин на ищеца са били осигурени и нормални условия за хранене. Не се споделят твърденията на ищеца, че спалното помещение не е било оборудвано, доколкото ангажира­ните от него свидетелски показания в тази насока също са твърде противоре­чиви – свидетелят А. заявява, че през исковия период не е виждал въпрос­ното спално помещение да е оборудвано по посочения по-горе начин, идентич­ни са и показанията на свидетеля Х.. В обратния смисъл обаче, са пока­занията на свидетеля М., който е бил настанен в това спално помеще­ние и твърди, че то разполага с легло, маса и столове. Свидетелят Я. пък не си спомня какви са били условията в тази килия, а свидетелят К. също заявява, че има маса и железни шкафове. Или, не се установява да е налице твърдяното бездействие.

Не така стои въпросът обаче, с липсата на ел. контакт в това спално по­ме­щение, непротиворечиви в тази насока са показанията на разпитаните по делото свидетели, а и не се твърди противното от страна на ответника.

Безспорно се установи също така и липсата на обособен отделен сани­тарен възел с течаща топла и студена вода и по-конкретно тоалетна и произ­тичащата от това необходимост ищецът да използва кофа за санитарни цели, факт, който принизява човешкото достойнство и е несъвместим със забраната по чл.3 ЕКПЧ и чл.3 ЗИНЗС.

Не може да бъде споделено твърдението на ответника, че е избор на ищеца да използва кофа за облекчаване на неговата санитарна нужда извън трите посещения на ден до тоалетната и че необходимостта да се прибягва до използването на кофи би могла да бъде избегната чрез възможността за извик­ване на охраната да отключва килията му по всяко време. Неосъществимостта на тази възможност проличава ясно от свидетелските показания на разпитани­те по делото свидетели, които заявяват, че бутонът, с който е била снабдена килия №127 за извикването на охраната на лишените от свобода е бил изклю­чен и/или се е използвал само при спешни случаи, което е налагало тропане по вратата или викане, но нито една молба на ищеца да му бъде осигурен достъп до тоалетната, не е била удовлетворена. С други думи казано, охраната никога не е отключвала килията на Х., за да му позволи да посети тоалетната извън трите редовни посещения на ден, в т.ч. и когато е имал стомашно раз­стройство.

Ето защо, съдът намира, че е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служителите на ответника ГД „Изпълнение на наказанията“ по отно­шение на конкретно установените факти по делото относно лошите битови условия, изразяващи се в липса на санитарен възел с течаща топла и студена вода и ел. контакт в спално помещение №127, в което е бил настанен Х. в периодите от 25.10.2017г. до 27.10.2017г. и от 22.11.2017г. до 27.11.2017г., които водят до извода, че битовите условия в Затвор – Пазарджик създават пред­поставки за увреждане на психическото здраве на лишените от свобода, създават предпоставка за уронване на човешкото им достойнство. Тези небла­го­приятни условия, освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към лишените от свобода, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти.

С оглед доказателствената тежест в процеса, ответникът не е предста­вил доказателства за осигуряване на приемливи условия на ищеца за изтърпя­ване на наказанието лишаване от свобода в Затвор – Пазарджик за периодите от 25.10.2017г. до 27.10.2017г. и от 22.11.2017г. до 27.11.2017г., в който лицето е пребивавало в него и по-конкретно в спално помещение №127.

Отговорността на държавата за причинените вреди по чл.284 ал.1 ЗИНЗС е обективна и освобождава ищеца от тежестта да доказва вина на конк­ретно длъжностно лице. Обективният характер означава още, че държавата отговаря за вредите, причинени от нейните органи или длъжностни лица при из­пълнение на административната дейност, които са последица от незаконосъоб­раз­ните им актове, действия или бездействия, без значение дали са причинени виновно от тях. В тази връзка е без значение какъв е бил характерът на спал­ното помещение, в което Х. е пребивавал и по-конкретно същото представ­ля­ва­ло ли е наказателна килия, важното в случая са лошите битови условия в това спално помещение и фактът, че в него липсват ел. контакт, в който ищецът да си включи радио и/или телевизор, както и санитарен възел, като изключая регламентираните три посещения в общата тоалетна, на практика ищецът е бил възпрепятстван да удовлетворява своите естествени потребности тогава, ко­гато изпитва нужда и в условията на чистота и пристойност, а не в дома­кинска кофа.

В случая безспорно се установява, че е налице незаконосъобразно фак­ти­ческо бездействие от ответника, защото негови длъжностни лица, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността по изтър­пяване на наложено с присъда наказание, не са изпълнили задълженията си да осигурят на ищеца в посочения период такива условия на живот, съобразени с уважение към човешкото му достойнство, а именно – достъп до санитарен въз­ел с течаща топла и студена вода, за да може Х. да удовлетворява своите естествени потребности тогава, когато изпитва нужда, и в условията на чистота и пристойност, както и достъп до телевизия и/или радио в килията си, необхо­дими за спокойното му биологично съществуване, които да не създават пред­пос­тавки за увреждане на физическото и психическото му здраве и за нару­шаване на забраната, установена в чл.3 ЕКПЧ. Макар да е предвиден отлага­телен срок за влизане в сила на посочените разпоредби, налице е общото пра­вило на чл.3 ЕКПЧ, забраняващо нечовешко и унизително отношение, поради което администрацията на затвора е длъжна да осигури на задържаните лица такива условия, които да не създават предпоставки за увреждане на тяхното физическо и психическо здраве и унизяване на човешкото им достойнство.

Лошите битови условия са предизвикали такова ниво на страдание за Х., което надвишава това, присъщо на лишаването от свобода. Според прак­тиката на ЕСПЧ, начинът на изтърпяване на наказанието не трябва да изла­га лишения от свобода на отчаяние или изпитание, които надхвърлят по интензивност неизбежното ниво на страдание при престой в затвора.

При това положение, правилото на чл.284 ал.5, във връзка с ал.1 ЗИНЗС налага да се приеме, че Х. е претърпял твърдените от него неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически със­тояния. Така, съгласно чл.52 ЗЗД, обезщетението за неимуществените вреди се присъжда от съда по справедливост, като неговият размер зависи от степента и характера на вредите и от продължителността на периода, през който са били претърпени.

С оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни последици от ищеца и краткия престой на същия в тези условия от 25.10.2017г. до 27.10.2017г. и от 22.11.2017г. до 27.11.2017г., според настоящия състав обезщетението, което е най-справедливо в този случай да се присъди, е в размер на 100 лева за първия период и 400 лева за втория, при съобразяване ця­лостната практика на ВАС по идентични дела.

Според този Съд именно посоченият размер най – точно и съответно ще овъзмезди претърпените психически увреждания от ищеца и този размер имен­но съответства на конкретната пре­ценка, направена от състава на база устано­ве­ните по делото факти и съоб­разно обществения критерий за справедливост.

В останалата част за раз­ликата над общо 500 лева до пълния предявен размер от 3 000 000 лева,искът следва да бъде отхвърлен, като неосновате­леН.

Ищецът претендира мораторна лихва, счи­тано от датата на уврежда­нето, а именно 26.04.2016г. до датата на постъпване на исковата молба в съда в размер на 300 000 лева до окончателното изпла­щане на сумата. В конкретния случай се твърдят и доказват незаконни факти­чески действия и бездействия на администрацията на Затвор – Пазарджик през два различни периода, между които е било налице преустановяване на неза­кон­ните фактическите действия и бездействия, а именно след 27.10.2017г. Преустановяване е налице и след края на втория период, а именно след 27.11. 2017г. Предвид това и като съоб­ра­зи т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04. 2005г. на ВКС по т.гр.д. № 3/ 2004г. на ОСГК, съдът намира, че на ищеца следва да бъде присъдена законна лихва върху сумата на присъденото обезщетение, считано от датата на преус­та­новяване на доказаните по делото незаконни фактическите действия и без­дейст­вия на администрацията на Затвор – Пазарджик по смисъла на чл.3, ал.2 ЗИНЗС, т.е. от деня, следващ пос­ледния ден на съответния исков период, а именно: върху главницата в размер на 100 лева/за периода от 25.10.2017г. до 27.10.2017г./, считано от 28.10.2017г. до окончателното изплащане на сумата и върху главницата в размер на 400 лева/за периода от 22.11.2017г. до 27.11. 2017г./, считано от 28.11.2017г. до окончателното изплащане на сумата. В оста­налата част за разликата до пълния предявен размер от 300 000 лева, искът следва да бъде отхвърлеН.

При този изход на спора, и с оглед претендираното от ответника възнаг­раждение за осъществената защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва на основание чл.10 ал.2 ЗОДОВ, като тук съдът съоб­разява действието на §6 ал.1 и ал.2 от ПЗР на ЗИД на ЗОДОВ, ДВ бр.94/2019г.

Освен това, разпоредбите на чл.10 ал.2 и ал.3 ЗОДОВ/в приложимата редакция/, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отноше­ние общата разпоредба на чл.78 ал.8 ГПК във вр. с чл.144 АПК. Съобразно новелата на ал.3 разноските по производството и държавната такса са разходи, различни от възнаграждението на адвокат, съответно юрисконсулт, ползвани от страна на ответника, поради което в производство по ЗОДОВ при отхвърляне изцяло на исковата претенция, ищецът не дължи на ответника заплащането на юрисконсултско възнаграждение. Изводът се формира от обстоятелството, че спо­ред чл.76 ГПК разноските по производството са свързани само с процесуал­ните действия, които страната иска да бъдат извършени, поради което и съг­лас­но чл.75 ГПК за разноски по производството следва да се приемат въз­награжденията за вещи лица и тези за призоваване на свидетели. Както ГПК /чл.71, чл.75 и чл.78/, така и ЗОДОВ ясно отграничават института на разноски по производството от дължимата държавна такса и възнагражденията за адво­кат. Отговорността на загубилия делото ищец, съгласно чл.10 ал.2, предл. Пър­во ЗОДОВ, норма - която има специален характер спрямо чл.78 ГПК в делата по ЗОДОВ, се ограничава само до разноските по производството, същата не включ­ва заплащане на държавната такса и възнаграждение за адвокат.

Разли­чен е режимът на отговорността на ответната страна, когато искът бъде признат за основателен - било изцяло, било частично. В тази хипотеза отго­вор­ността на ответника е пълна - както по исковата претенция, така и за зап­ла­щане на разноските за производството, държавната такса и за възнаграж­дението за адвокат съразмерно с уважената част от иска - ал.3 на чл.10 ЗОДОВ /така Решение №2611 от 28.02.2018г. по адм. д. № 592/2017г., Решение №1521 от 05.02.2018г. по адм. д. №9762/2016г. и Решение №819 от 22.01.2018г. по адм. д. №10451/2016г. на ВАС на РБ, а и много други/.

Или, искането на ответника за присъждане на разноски следва да се оста­ви без уважение.

Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе, ПЛОВДИВСКИЯТ

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД –  ІІ отд., VІІ състав:

 

Р      Е      Ш      И

 

ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията“ - София, ул.”Н. Столе­тов”№21 да заплати на Х.А.Х., понастоящем в Затвор – Ло­веч сумата от общо 500/петстотин/ лева, представляваща обезщетение за пре­тър­пени неимуществени вреди за периода: 25.10. 2017г. – 27.10.2017г. и за пе­рио­да: 22.11.2017г. – 27.11.2017г., както и законовата лихва върху сумата от 100 лева считано от 28.10.2017г. до окончателното и изплащане и законната лих­ва върху сумата от 400 лева считано от 28.11.2017г. до окончателното из­пла­щане, като ОТХВЪРЛЯ претенцията до пълния и предявен размер от 3 000 000 лева – главница и закъснителни лихви за останалите периоди в обхва­та на претенцията – от 27.04.2016г. до 27.11.2017г., като НЕОСНОВА­ТЕЛНА.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ исковата молба на Х.А.Х. сре­щу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София, ул.“Н.Столетов“ №21 за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от незаконосъобразни действия и бездействия на затворничес­ката администрация за 26.04.2016г. и ПРЕКРАТЯВА производството по адм. дело №3436/2019г. по описа на Административен съд – Пловдив, VІІ състав в тази му част.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” – София, ул.”Н. Столе­тов”№21 за присъждане на разноски по де­ло­то.

 

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред тричленен състав на Адми­нист­ра­тивен съд – Пловдив в 14 – дневен срок от съобщението до страните за постановяването му, а в частта, с която производството е прекратено/с харак­тер на определение/ подлежи на обжалване с частна жалба в 7 – дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.

 

 

 

                                         АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :