Р Е Ш Е Н И Е
|
Номер ......./21.02. |
Година 2017 |
гр. София |
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI-13 състав
|
на
двадесет и пети януари |
Година 2017 |
в
публичното заседание в следния състав:
СЪДИЯ: Владимир Вълков
секретаря В.С. като
разгледа докладваното от съдията търговско дело № 4730 по
описа за 2014година,
ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО:
Предмет на разглеждане са предявени
при условията на чл. 422 ГПК обективно съединени искове с правно основание чл.
430 ал. 1 от Търговския закон ТЗ), чл. 430 ал. 2 ТЗ, чл. 92 ЗЗД и
чл. 79 ал. 1 предл. първо вр. чл. 9 ЗЗД и възражение за прихващане с правно
основание чл. 55 ал. 1 предл. първо ЗЗД.
Ищецът „П.И.Б.“ АД твърди, че с ответника „И.Г.7.“ ЕООД сключил договор за банков кредит. Ищецът сочи, че в уговорения срок – на 30.07.2009 г. ответникът е наредил плащания като е усвоил изцяло сумата от 180 000 евро. Поради неплатени осем погасителни вноски ищецът уведомил ответника, че очаква изпълнение в тридневен срок като в противен случай ще счита кредита за предсрочно изискуем. Уведомлението е връчено чрез залепяне на вписания в търговския регистър адрес на управление. Тъй като плащане не постъпило, по искане на ищеца била издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК за сумите 118 333,21 евро – главница, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 15.08.2013 г. до окончателното й изплащане. Ответникът възразил, поради което се иска да бъде установено, че вземането съществува.
Ищецът твърди също така, че е договорена лихва за отпуснатите му средства по кредита. Страните договорили, че при надлежното изпълнение на всички задължения по договора лихвата подлежи на понижаване, а при неизпълнение – на повишаване. Твърди се за периода 17.09.2012 г. – 20.06.2013 г. да е формирано вземане в размер на 11 539,28 евро, което, било предявено в заповедното производство, но също било оспорено. Иска се да бъде признато за установено, че съществува вземане за сумата 11 539,28 евро.
Ищецът твърди да е договорено с чл. 19 от анекса, че при неплащане на вноските в срок ответникът дължи да го обезщети като за периода 17.09.2012 г. – 14.08.2013 г. дължи сумата 7 985,62 евро е начислено и останало непогасено и задължение за наказателна лихва като. Поради оспорване и на така предявеното в заповедното производство вземане, се иска да бъде признато за установено, че то съществува.
Ищецът твърди и че страните договорили всички такси, свързани със събиране на дълга да са за сметка на ответника включително и направени разноски за обезпеченение. Сочи да е заплатена сума в размер на 49,08 евро за предявяване на нотариална покана и 12,78 евро – заплатена такса за подновяване на залог в ЦРОЗ. Поради постъпило възражение върху издадена за тези суми заповед се иска да бъде признато за установено, че вземанията съществуват.
В отговор по исковата молба се оспорва договорът и анексът да са подписани от законния представител на ответното дружество. Евентуално се оспорва и сумата да е била усвоена, съответно твърди, че задължението е новирано с анекс № 1. Счита, че клаузата за едностранно изменение на лихвения процент по кредита противоречи на чл. 58 ЗКИ Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и на Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 11.05.2005 г., поради което прави възражение за нищожност. Твърди за процесния период да е начислявана неустойка както върху изискуема главница, така и върху главница с ненастъпил падеж. Счита за противно на добрите нрави възнаградителната лихва да превишава двукратния размер на законната лихва. Прави и възражение за прекомерност на договорения размер на неустойката. Оспорва се и да е връчено надлежно изявлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем като твърди да е узнал за него едва при връчване на заповедта за изпълнение като оспорва към датата на издаване на заповедта непадежиралата главница да е била изискуема. Оспорва да са приложими правилата на чл. 50 ал. 4 ГПК. Оспорва да е налице и неизпълнение по смисъла на Наредба № 8 от 14.12.2006 г. Прави и възражение за намаление размера на неустойката с довод, че е прекомерно голяма като реално дублира възнаградителната лихва. При условията на евентуалност противопоставя възражение за прихващане със сумата от 40000 лв., съставляващо събрана от ищеца сума в резултат на едностранни корекции от страна на ответника на размера на лихвата и дължими такси за периода 17.08.2009 г. – 17.09.2012 г.
В съдебно заседание по съществото на спора процесуалният представител на ищеца – юрк. П., поддържа предявените искове. Претендира разноски като представя и списък.
Ответникът не изпраща представител в последното заседание по делото и не изразява становище по съществото на спора.
Като
обсъди надлежно въведените в процеса факти и доводи въз основа на събраните по
делото доказателства, преценени при условията на чл. 235 ГПК, намира за
установено от фактическа страна съдът намира следното:
От
представения договор № 046LD-S-000002/28.07.2008
г. за банков кредит се установява писмено обективирана воля ищецът, наричан в
договора Б.та да предостави на ответника – назоваван в договора
кредитополучател, сумата от 180000
евро за закупуване на 2 бр. недвижими имоти, представляващи 2 бр.
офиси/магазини под номера 4 /ЗП 55,66 кв.м. и 5/ЗП 82.91 кв.м. Посочено е, че
средствата са осигурени от KfW
и Б.та за развитие към Съвета на Европа по програма за развитие на малки и
средни предприяти в България (МСП), осъществявана със съдействието на
Европейския съюз съгласно 2-ра фаза на Проект за финансиране на МСП. Договорено
е за ползвания кредит ответникът да заплаща годишна лихва в размер на Базов
лихвен процент на Б.та за евро, който към датата на сключване на договора е в
размер на 5,7900 % годишно, увеличен с надбавка от 5,2100% за дните на
фактическо ползване на кредита – чл. 11 от договора. Посочено е, че лихвата
следва да се заплаща периодично ведно с част от главницата чрез ежемесечни
вноски за периода 17.08.2009 г. – 16.07.2018 г. Изразено е съгласие сумите по
кредита да се усвояват чрез заверяване на разплащателна сметка с IBAN
***,
водена при ищеца. Съгласно чл. 19 при недостиг на авоар по разплащателната
сметка плащания с настъпил падеж се отнасят в просрочие и се олихвяват с
договорения лихвен процент и надбавка от 20 пункта, считано от деня, следващ
датата на падежа. Според чл. 27.4. от договора при неплащане на
застрахователните премии Б.та може, по свое усмотрение, да ги заплати от името
и за сметка на кредитополучателя, като удържи дължимите суми като разноски от
погасителните вноски на кредитополучателя. Посочено е, че Б.та има право да
обяви кредита за изцяло и предсрочно изискуем чрез писмено предизвестие при
срок, определен от Б.та при неосигурен авоар по разплащателната сметка повече
от 5 дни след датата, на която плащането е станало изискуемо. Изразено е
съгласие, че при недостатъчност на извършено плащане да покрие всички
задължения по договора, те се погасяват както следва: такси и разноски,
наказателна лихва, просрочена лихва, главница. Договорено е, че изпълнението на
задълженията ще бъде обезпечено с П.по ред договорна ипотека върху два
недвижими имота, първи по ред особен залог върху вземане на ответника по
договор за наем, сключен между страните. Видно от приложения договор по л.
104-108 от делото, договорът е сключен на 07.04.2008 г. върху посочените като подлежащи
на ипотекиране в полза на ищеца два имота – масивен магазин от 58 кв.м. и
масивен магазин от 108 кв.м., находящи се в гр. Пазарджик, бул. „***** при
месечен наем в размер на 5000 евро без ДДС за срок от 10 години, считано от
07.04.2008 г., платим по сметка на ответника, открита при ищеца до 30-то число
на месеца, за който се отнася.
С
Анекс № 1 от 05.10.2009 г. е изразено съгласие за промяна в размера на
договорната лихва като е посочено, че се променя договорната лихва, считано от
05.10.2009 г. да бъде в размер на шестмесечния EURIBOR плюс надбавка от 11,6
пункта. Изразено е и съгласие, че лихвата може да бъде променяна едностранно от
страна на Б.та при предоговаряне на лихвените условия по сключения между Б.та и
KfW
Договор по програма за развитие на малки и средни предприятия в България (МСП),
предсрочно прекратяване на този договор, в зависимост от размера на инфлацията
в страната или според чл. 11.5. при неизпълнение на което и да е от
задълженията на кредитополучателя, считано от датата на изтекъл срок за
изпълнение или от констатираното неизпълнение, когато срок не е определен.
Посочено е също така, че при изпълнение на задължението Б.та може да намали
размера на надбавката на лихвата считано от датата, на която приеме да е изпълнено
задължението.
Видно
от разписка за връчване № 111 на 17.05.2013 г. връчителят Т.А.А. е отразил, че
в ап. 2 – Б. (този адрес е посочен в съобщението), и ат. 2 на четвърти етаж –
„М и М С.“, няма действащ офис на ф-ма „И.Г.“, до която фирма през м. април е
залепено известие от М и ВМ експрес“. Отбелязано е връчване чрез залепяне на
уведомление по чл. 47 ГПК.
На
03.07.2013 г. от помощник-нотариус Красимира Иванова е удостоверено връчване на
нотариална покана от ищеца до ответника, в която се сочи, че към 14.05.2013 г.
задълженията по договора с настъпил падеж възлизат на 13333,36 евро –
просрочена главница и 10 847,08 евро – просрочени лихви. Посочено е, че се
очаква всички просрочени задължения да бъдат погасени в 3 дневен срок от
получаване на поканата като в противен случай кредитът ще бъде счетен за
предсрочно изискуем и ще бъдат предприети действия за принудително изпълнение.
От
заключението на вещото лице Д., неоспорено от страните, се установява, че по договорената
разплащателна сметка е отчетено погасяване на главницата с падеж 16.08.2012 г.
и непогасено задължение с падеж 17.09.2012 г. – първият работен ден след
посочената в погасителния план дата, – приложение 1 към експертизата. За
процесния период – 17.09.2012 г. – 20.06.2013 г. е формирана възнаградителната
лихва с оглед изменения с Анекс № 1 механизъм за формиране на размера й,
възлиза на 11539,29 евро – приложение 2 към експертизата. Договореното
обезщетение за неизпълнено в срок парично задължение за главницата от 1666,67
евро за същия период възлиза на 10560,27 евро като 2573,91 евро са платени от
ответника, а разликата възлиза на 7985,62 евро – приложение 3 към експертизата.
Вещото лице установява и ищецът да е заплатил и сумата 96,00 лв. при посочено
основание - връчване на нотариална покана и сумата от 25,00 лв. при посочено
основание – подновяване на залог, са заплатени от ищеца.
Свидетелят
М. сочи, че живее на адрес – кв. „********* на който адрес е и вписаният адрес
на управление на ответното дружество в търговския регистър. Сочи също така, че ателие
№ 2 и апартамент № 2 са един и същи имот. Той е прокурист на „М и М С.“, а е
упълномощен да приема книжа за ответното дружество и в това си качество е
приемал книжа за дружеството. На пощенската кутия и на вратата на апартамента
има залепена лепенка „И.Г.7.“ ЕООД и „М и М С.“ ООД. Заявява, че не е виждал
залепено уведомление на входната врата, нито я е виждал заключена.
Описаната
фактическа обстановка се установява от събраните по делото доказателства.
Заявеното
оспорване на авторството на процесния договор и анекса по него е недоказано. Изпълнението
на поисканата от ответника и допусната съдебно-почеркова експертиза предполага
осъществено съдействие от негова страна. В компетенциите на вещото лице е както
да определи адекватния на задачата механизъм за изследване, така и условията,
при които да го проведе. По делото не се установява нито ответникът да е оказал
заявеното от вещото лице като необходимо му съдействие – да осигури
необходимите данни за идентифицирането му с оглед събиране на сравнителен материал,
нито да е предложил на алтернативен източник на необходимата в случая информая.
С оглед нормата на чл. 161 ГПК съдът е овластен да третира създадената пречка за
събиране на допуснато доказателство в тежест на създалата я страна.
Недоказано
се явява и оспореното съдържание на разписка за връчване на нотариална покана.
Свидетелските показания не позволяват яснота за момента, когато е поставена лепенка
с името на ответното дружество, нито позволяват еднозначен извод това да е
станало преди 17.05.2013 г. Отразеното в разписката, че дружеството няма офис
на адреса е извод на влъчителя, който, обаче, не се включва в рамките на
утвърдената от чл. 179 ГПК материална доказателства сила.
Настоящият
състав приема, че при изрично предписаната необходимост от чл. 194 ал. 2 и ал.
3 ГПК, утвърждава особен ред за разглеждане на спор за факт. При тези
обстоятелства и достигнатия извод следва да бъде изрично огласен с решението.
При установената фактическа
обстановка от събраните доказателства, относими към повдигнатия в случая спор,
от правна страна съдът намира следното:
По
иска за съществуване на задължението за главница
Договорът
за банков кредит е консенсуален, което ще рече, че правоотношението възниква по
силата на постигнато съгласие и непосредствено ангажира Б.та да осигури
ползването на обещания ресурс. Представеният по делото договор съдържа писмено
обективирано изявление, което сочи да изхожда от името на ответника. С оглед
нормата на чл. 180 ГПК това обстоятелство е достатъчно за извод, че документът
съдържа изявлението на лицето, посочено за негов автор. Предвид и недоказаното
оспорване настоящият състав приема за установено, че документът, а и сключеният
впоследствие анекс, отразяват съгласувана между представители на страните воля
при указаното вече съдържание – ищецът да предостави на ответника финансов
ресурс при договорено разсрочено връщане на сумата.
Нормата
на чл. 55 ал. 1 ТЗ овластява търговец да се основе на записаното в своите
редовно водени търговски книги, за да докаже сделка с друг търговец.
Меродавността на вписванията в търговските книги на ищеца в случая е и изрично
договорена – чл. 41 от договора за кредит. От заключението на вещото лице се
налага извод, че кредитът е усвоен от ответника. В процеса нито се твърди, нито
се установява ответникът да е правил плащания, съответно да са усвоявани
средства от други негови сметки при изрично договорена възможност за това,
извън осчетоводените от ищеца и онагледени на приложение № 4.
В
процеса не е не е повдигнат спор за основанието и размера на начислените такси,
поради което съдът приема за меродавна отчислената на това основание сума от
сметката на ответника.
При
съблюдаване договорената поредност на погасяване на задълженията непогасена
след извършеното пращане на 21.08.2012 г. остава главница в размер на
118 311,21 евро.
Страните
са договорили изрично липсващия авоар по разплащателната сметка като възможност
за ищеца да инициира предсрочна изискуемост на кредита. Нормата на чл. 63 ЗЗД
ангажира всяка от страните в правоотношението да изпълнява произтеклото от него
свое задължение точно. Договорът е предписано от правния ред средство за
реализация на зачетен от закона интерес. На заявения при сключване на договора
интерес на кредитополучателя да получи финансов ресурс, с който да се
разпорежда за задоволяване на свои нужди, съответства интереса на кредитора
своевременно да получава както обещаната част от главницата. Кредитното
правоотношение почива на доверие, че отложеното във времето и обещано плащане
ще бъде осигурено. В тази насока при все, че нормата на чл. 240 ал. 1 ЗЗД
третира договора за заем за реален и в общата хипотеза законът лишава от правно значение поетото
задължение, ако заемателят е станал неплатежоспособен. Средство за обезпечаване
на този зачетен от правния ред интерес за кредитора се явява и договорената в
случая възможност ищецът да инициира едностранно промяна в съдържанието на
правоотношението, лишавайки ответника от привилегията на предоставения срок.
Тъй като така регламентираната възможност предполага промяна в чужда правна
сфера, ангажирайки кредитополучателя да върне цялата сума, наложително за
настъпването й е писмено обективираното изявление от името на ищеца да достигне
до ответника.
Нормата
на чл. 63 ал. 1 ЗЗД вменява в задължение на страните в правоотношението и
задължението да съдействат на насрещната, за да изпълнява своите задължения.
Настоящият състав приема, че така вмененото задължение ангажира непосредствено
ответника да обезпечи условия за получаване на изявлението на кредитора. Едва с
получаване на уведомлението и доколкото са налице предпоставките за това,
желаната промяна настъпва като дължима се явява и сумата за главница с
ненастъпил падеж.
При
изрично очертаната граница на защитимо право от чл. 57 ал. 2 от Конституцията
на Република България, меродавно за настъпване на ефекта на изявлението е
осигурена от кредитора обективна възможност за длъжника да разбере съдържанието
на изявлението. Без правно значение остава дали и кога длъжникът се е
възползват от тази възможност.
Нормата
на чл. 47 ГПК визира конкретни обстоятелства, възприети от законодателя като
достатъчни за извод, че е обезпечена. Ето защо наложително е в процеса да бъдат
доказани фактите, от които нормата извлича необоримото предположение за знание.
По силата на чл. 50 от Закона за нотариусите и нотариалната дейност нотариусът
е овластен да делегира удостоверителна власт при връчване на книжа. Съгласно
чл. 179 ГПК обаче доказателствената сила на създадения от връчителя документ е
ограничена до извършените от него и пред него действия – конкретен факт от
действителността, непосредствено възприет от връчителя. Разписката не отразява
непосредствено констатирана от връчителя пречка за връчване на нотариалната
покана, а възпроизведени имена, обусловили заключение, че на адреса няма действащ
офис на адресата на нотариалната покана. Липсва отразяване да е търсена
информация от обитаващите адреса. в който смисъл са и показанията на свид. М.,
заявени под страх от наказателна отговорност, че не е комуникирал със служител
от нотариална кантора при все, че по цял ден е стоял на адреса. Отразеният
начин на връчване със знак „х“ пред текста „Чрез залепване на уведомление съгл.
чл. 47 ГПК не дава представа за мястото, на което това е станало при все, че
нормата на чл. 47 ал. 1 ГПК държи сметка за това. Липсва и отбелязване
екземпляр от уведомлението за необходимо съдействие за получаване на книжата да
е пуснат в пощенската кутия, каквато, предвид и показанията на свид. М., е била
налична. При положение, че тези обстоятелства не произтичат от съдържанието на
разписката, невъзможно е и прилагането на фикцията за знание. Достигнатият от
помощник-нотариуса извод за приложение на закона не обвързва съда.
Пречка
да бъде приложена фикцията за връчване следва и от посочения в договора за
кредит адрес. Нито се твърди, нито се установява ищецът да е предприел действия
за връчване на изявлението чрез този адрес, съответно да е търсил съдействие за
получаване на книжата чрез изрично посочените по договора телефонни номера.
По
тези съображения съдът не намира основание да счита за надлежно упражнено право
да обяви кредита за предсрочно изискуем. Към датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК, изискуемо е
задължение за главница, формирано от включените в месечната погасителна вноска
задължения с падеж през за периода м. септември 2012 г. – м. юли 2013 г.,
включително възлиза на 18333,37 евро.
Както
бе посочено вече основанието на вземането за главница произтича от предоставена
сума при задължение да бъде върната. Настоящият състав приема, че
обстоятелствата, с които ищецът свързва твърдяната изискуемост не се включва в
тези рамки. В този смисъл и повдигнатият в процеса спор бива ограничен до
заявените и пред заповедния съд правопораждащи обстоятелства. Интерпретацията
на факти, относими към възможността да бъде наложено принудителното му
изпълнение, е израз на правоприлагане като съдебното решение по установителния
иск по чл. 422 ГПК следва да утвърди еднозначно изпълняемото право. Ето защо на
общо основание съдът е властен, но и дължи да съобрази изискуемото притезание
за главница към датата на поисканата защита.
Неоснователно
е противопоставеното възражение за погасяване на задължението чрез новирането
му. Именно защото в основата на договора стои съгласието, то и нормата на чл.
107 ал. 1 ЗЗД изисква изрично съглашение между длъжника и кредитора с
предписано съдържание – съществуващ дълг да бъде заменен с друг. Анекс № 1 от
05.10.2009 г. не съдържа изявление за погасяване на типичното за договора за
кредит задължение за връщане на получената сума, а напротив – регламентира нови
правила за формиране на акцесорното вземане за възнаградителна лихва.
Макар
и да е частично уважен искът за съществуване на главница, налице е признато
притезание, на което ответникът противопоставя възражение за прихващане. При
тези обстоятелства съдът приема за дължимо и произнасяне по противопоставеното
възражение за прихващане с вземане, произтичащо от събрани без основание суми
поради нищожност на клаузата за възнаградителна лихва. В отговора по исковата
молба липсва довод за променени след сключването му такси, каквото се сочи в
молбата по л. 157 от делото, депозирана по повод дадени указания при условията
на чл. 145 ГПК. Това е пречка и да бъдат обсъждани в случая.
По
делото не се установява ищецът да е променил едностранно първоначалния лихвен
процент. Видно от заключението на вещото лице формираното задължение за
възнаградителна лихва почива на изрично съгласувания механизъм за определяне на
размера му както до датата на сключване на анекса, така и след този момент. Ето
защо неоснователно се явява противопоставеното възражение за прихващане.
По
изложените съображения предявеният иск за главница се явява основателен и
доказан до сумата от 18333,37 евро. За разликата следва да бъде отхвърлен.
По
иска за установяване съществуване на вземането за неустойка
Нормата
на чл. 422 ал. 1 ГПК предопределя исковия процес от очертаните в заявлението
правопораждащи обстоятелства. При тези условия и с обявения на страните и приет
без възражения доклад по делото изрично е посочено, че претендираната сума от
7 985,62 евро следва да бъде разгледана
с оглед правилата, обуславящи отговорност за вреди от забавено изпълнение –
мораторна неустойка.
Законът
овластява страните както да определят позитивния си интерес, реализацията на
който желаят при очакваното реално изпълнение на поетите насрещни задължения,
така и да договорят механизъм, обезпечаващ надлежното изпълнение, съответно
осигуряващ обезщетение при липсващо изпълнение. По изричен текст на закона –
чл. 309 ТЗ, съотношението между договорена неустойка и действителната вреда не
обуславя основание за намаляването й.
Съдебната
практика, установена с Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС приема
за противоречаща на добрите нрави клауза за неустойка, игнорираща която и да
било от признатите й за присъщи функции – обезпечителна, обезщетителна и
санкционна. За този порок съдът следи служебно, за което изрично е указано на
страните с доклада по делото. Дезинтересирайки се от размера на реално
претърпяната вреда несъмнено законът придава на неустоечната клауза стимулиращ
ефект, който обаче сам по себе си не е достатъчен. Принципът на справедливостта
в правоотношението налага да се държи сметка за разумно предполаганите вреди,
подлежащи на репарация посредством неустойката.
Отпуснатият
в случая кредит е обезпечен с договорна ипотека върху недвижим имот. Поетото
задължение с т. 27 от договора, възприето и от страна на ищеца за реално
изпълнимо, налага извод за застрахователна стойност на имотите не по-малка от
180 000 евро и то за целия период на договора. Договорено е и допълнително
обезпечение на вземане на ответника по договор за наем, сключен между страните.
Към датата на сключване на договора, който момент е и указания за меродавен при
преценка съответствие на клаузата с очакваните вреди като израз на
обезпечителната й функция, размерът на задължението по договора за кредит е
по-нисък от размера на задължението на ищеца към ответника, произтичащо от
сключения договор за наем. Срокът на договора за кредит превишава договорения
срок по договора за наем с три месеца и девет дни. Съгласно договора за особен
залог ищецът съвместява качеството заложен кредитор и длъжник, поради което
осигуряването на така договореното обезпечение пряко зависи от неговите действия.
Надлежното изпълнение от страна на ищеца на задължението му спрямо ответника по
договора за наем обезпечава реална възможност за събиране и на вземанията му,
произтичащи от договора за кредит. Същевременно законът овластява ищеца като
длъжник по парично задължение да откаже изпълнението му, позовавайки се на
неудовлетвореното свое вземане – чл. 103 ЗЗД. От тази гледна точка към момента
на постигнатото съгласие за съдържанието на неустоечната клауза реална вреда,
която да осмисля обезщетителната функция на мораторна неустойка, е мислима единствено
за периода между падежа на задължението по договора за кредит и този по
договора за наем. Следователно, обуславящите клаузата за неустойка задължения са
надлежно обезпечени като в случая е налице и механизъм, минимализиращ риска от
неизпълнение с произтичащата от това вреда. Ето защо неустоечната клауза, установяваща
двукратно по-висок размер от нормативно утвърдената ставка за остойностяване на
вредата при неизпълнение на парично задължение, не държи сметка за предвидимите
вреди, които именно е призвана да обезщети. С други думи, обезщетителната
функция на неустойката в случая е игнорирана, което, според настоящия състав,
определя клаузата за неустойка за противоречаща на добрите нрави.
По
аргумент от чл. 26 ал. 1 предл. последно ЗЗД този порок лишава от регулативен
потенциал договорно скрепеното правило за поведение. Това е пречка да обуслови
и задължение за плащане, поради което предявеният на това основание иск следва
да бъде отхвърлен изцяло като безпредметно остава проверката на размера на
неустойката.
По
иска за установяване съществуване на вземането за възнаградителна лихва
Ищецът
твърди да е договорен механизъм за формиране размер на възнаградителната лихва,
при които условия и твърди да е останало непогасено задължение в размер на
11539,28 евро.
Както
националното, така и правото на Европейския съюз зачитат постигнатото съгласие
като източник на права и задължения при непосредствено утвърдено от участващите
в съглашението съдържание. Ограничението в свободата на договаряне е обусловено
от нормативно утвърдена граница. По аргумент от § 13 т. 1 от Допълнителните разпоредби
на Закона за защита на потребителите, ползващият се от този закон правен субект
е физическо лице, което е страна по договор, който не касае осъществявана от
него търговска или професионална дейност. Тези белези характеризират
потребителя и по смисъла на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993
година относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Ответникът
като юридическо лице не се ползва от тази защита.
Задължението,
произтичащо от чл. 58 ЗКИ е неотносимо към случая, тъй като механизмът за
формиране на възнаградителната лихва, а и условията за промяна на нейния размер
са включени в съдържанието на договора. Въпросът дали и каква информация е била
предоставена преди сключване на договор за кредит, който, видно и от
заключението на вещото лице, е бил обслужван до 16.08.2012 г., остава без
правно значение.
Страните
са договорили механизъм за формиране размера на възнаградителната лихва чрез
променлива величина – EURIBOR
и фиксирана надбавка. Възприетата променливата величина е извън контрола на Б.та,
поради което съблюдаването й не води до едностранна промяна на съществения
елемент от договора – възнаградителната лихва.
Съдът
кредитира депозираното и неоспорено заключение досежно размера на формираната
лихва при договорен лихвен процес за очертания в заявлението период –
17.09.2012 г. – 20.06.2013 г. При положение, че за този период ответникът е
разполагал с произтичаща от договора възможност да се ползва от предоставения
му ресурс, дължи да заплати на ищеца насрещното си задължение за
възнаградителна лихва в претендирания размер от 11 539,28 евро. По делото
не се твърди, а и не се установява да е извършено плащане на това основание,
нито да е налице обстоятелство, с което правният ред свързва погасяване на така
възникналото и изискуемо вземане предвид настъпилия към датата на депозиране на
заявлението падеж. Ето защо предявеният иск следва да бъде уважен в пълен
размер.
По
иска за установяване съществуване на вземането за такси по договора.
Ищецът
твърди да е постигнато съгласие между страните ответникът да възстанови
заплатени разноски за събиране на дълга. От наличния по делото договор
постигнато съгласие с това съдържание не се установява.
Съдът
е обвързан от наведените в процеса правопораждащи обстоятелства, които и с
оглед предмета на производството следва да бъдат непосредствено извлечени от
описанието в заявлението. Дължимите от ответника такси по договора са
лимитативно посочени в раздел VІІ от договора. Липсва съгласувана воля за
овластяване на ищеца да прави плащания на заявеното основание за сметка на
ответника.
Дори
хипотетично да се приеме, че вземане на така заявеното основание е възникнало,
не се установява да съществува в предявената валута – евро. Длъжникът дължи да
изпълни точно, което по отношение на паричното задължение ще рече във валутата
на дълга. Кредиторът няма призната от правния ред възможност да изисква
изпълнение в друга валута, било то и приравнена по стойност на българския лев
по силата на закон. За разлика от исковото производство, призвано да даде
защита на предявено притезание, където и с оглед утвърдената съдебна практика с
Тълкувателно решение № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС съдът е овластен да определи валутата
на дълга без да е обвързан от твърдяната, изпълнителното основание в
заповедното производство се явява инкорпорираното в заповедта вземане.
Валутата, в която се измерва задължението за стойност е съществен негов
реквизит, поради което и в провокираното от възражението спорно производство
исковият съд дължи да утвърди вземането освен с оглед на предявените в
заповедното производство правопораждащи обстоятелства и индивидуализиращите
вземането белези – размер и валута. Ето защо и по тези съображения няма
основание за извод, че за ответника са възникнали задължения за сумите 49,08
евро и 12,78 евро.
По
претенцията за законна лихва от датата на депозиране на заявлението
Нормата
на чл. 214 ал. 2 ГПК утвърждава изключение от задължението на съда да обезпечи
защита на ликвидно вземане, овластявайки го да определи вземане за лихва
единствено по основание, а размерът му да бъде определен при погасяване на
главницата. С оглед придаденото значение на депозираното заявление на искова
молба от чл. 422 ал. 1 ГПК, установеното в процеса задължение за главница се
явява лихвоносно, поради което подлежат на изпълнение ведно със законната лихва
от претендирания и посочен в заповедта начален момент.
По разноските
Законът
задължава страната, предизвикала съдебно производство с необосновано от правна
гледна точка формирано убеждение за действителното правно положение, да възмезди
насрещната страна в процеса за сторените и доказани по делото разноски.
Съгласно ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в това производство следва да бъдат
взети предвид и направените в заповедното производство разноски като бъде решен окончателно
и този въпрос.
При
достигнатия извод за изхода от спора ответникът дължи да възстанови направените
от ищеца разноски, съразмерно на уважената част от предявените искове.
Ищецът
е защитаван в процеса от юрисконсулт и доколкото нормата на чл. 78 ал. 8 ГПК
визира това обстоятелство като достатъчно, за да възложи в тежест на насрещната
по спора страна сума, съразмерна със следващото се адвокатско възнаграждение,
основателна се явява и така предявената, самостоятелна от правна гледна точка
претенция. Към датата на приключване на устните състезания действащият закон не
определя механизма, с оглед на който да бъде остойностено така признатото
вземане. Правният ред разграничава адвокатската защита, наложена от интересите
на правосъдието от адвокатската защита, осъществена въз основа на договор.
Нормата на чл. 36 ал. 2 от Закона за адвокатурата установява минимален размер
на адвокатското възнаграждение с оглед ангажимента на гилдията да обезпечи
средства за самоиздръжка, гарантиращи възможност за самоуправляващия се адвокат
да осигури качествена услуга. Законът за правната помощ установява ангажимент
към адвокат, изразил готовност да откликне на обществения интерес и да
предостави квалифицирана услуга, когато интересите на правосъдието го налагат.
Аналогично на адвоката, вписан в Националния регистър за правна помощ,
юрисконсултът е обвързан да участва в съдебно производство, когато това му бъде
възложено. Също както участието на адвокат, осъществяващ правна помощ по
делото, ангажираният по трудов договор юрисконсулт е призван да предостави
квалифицирана правна помощ и да осъществи конституционно утвърденото право на
защита. Законът за правната помощ утвърждава и механизъм за остойностяване на
предоставения при тези условия труд. Същевременно за разлика от адвоката на
свободна практика трудовото правоотношение, от което юрисконсултът черпи
легитимацията си да представлява чужди интереси в съдебния процес, изключва
необходимостта да се самоиздържа. От друга страна, за разлика от адвокатското
възнаграждение, гарантиращо получаване на сумата непосредствено от лицето,
предоставило специализираната услуга – насрещната страна дължи да възмезди
правоимащата за заплатеното
възнаграждение, законът признава вземането за представлявания като се
дезинтересира от обстоятелството дали такива разноски са били или ще бъдат
направени. Предвид и факта, че по определение адвокатската професия не може да
бъде осъществявана по занятие от указаните в чл. 78 ал. 8 ГПК правни субекти,
фигурата на процесуално представителство от юрисконсулт е несъпоставима с
фигурата на адвокат, ползващ се от минималния размер на адвокатските
възнаграждения по чл. 36 ал. 2 ЗА. По тези съображения настоящият състав счита
за наложително да преосмисли досегашната си практика.
При
положение, че участието на юрисконсулт в съдебно производство аналогично на
адвокат, ангажиран по реда на Закона за правната помощ обезпечава
конституционно гарантираното право на квалифицирана защита пред съд, вложения
труд за оказаната защита следва да бъде остойностен при утвърдения от Закона за
правната помощ механизъм. Макар и изрично утвърден с влязъл в сила акт след
датата на приключване на устните състезания по изложените вече съображения няма
пречка за приложение на този подход към процесния случай.
Повдигнатия
спор за вземането лишава от значение признатите разноски в заповедното
производство. Законът за адвокатурата разграничава квалифицираната услуга,
представляваща съдействие за реализация на права и тяхната защита – арг. от чл.
2 ал. 1 ЗА. Нормата на чл. 78 ал. 8 ГПК предвижда на страната с признато право
на разноски да бъде присъдено и възнаграждение за един адвокат, ако е защитавана от юрисконсулт. Както
процесуалния закон, така и Законът за адвокатурата еднозначно разграничават
представителството, което несъмнено е и израз на съдействие, от осъществена
защита, каквато обективно е възможна в двустранно развиващо се спорно
производство. Заповедното производство е средство за реализация на безспорни
вземания, поради което и се развива едностранно. Ето защо осъществената в това
производство дейност от страна на юрисконсулт съответства на представителството
в указания вече смисъл, поради което настоящият състав не намира основание да
зачете присъдения размер на юрисконсултското възнаграждение.
По
изложените съображения съдът приема за съответно на осъществената защита от
юрисконсулт възнаграждение в размер на 450 лева.
По се установява, че ответникът е заплатил
разноски за събиране на експертиза в размер на 450 лв., относима към
поддържаната от ищеца теза, поради което в тежест на ответника следва д бъде
възложена сума, съответна на отхвърления размер от предявените искове.
Настоящият
състав приема за приложима и по отношение отговорността за разноски утвърдената
граница на отговорността за обезвреда – пряка причинно-следствена връзка между
претърпяната вреда и укоримо от правния ред поведение на длъжинка. С оглед
състезателното начало в процеса изключително право на страната е да определи
процесуалното си поведение и средствата, с които очаква до докаже въведените в
процеса свои твърдения. Принцип в правото е, че всеки следва да понесе
негативните последици на контролираните от него причини. От тази гледна точка
направеният разход за доказване на обстоятелства, обосноваващи неоснователно
противопоставеното възражение за прихващане определя като единствена причина за
така сторения разход процесуалното поведение на ответника. Ето защо и сторените
при тези условия разноски следва да бъдат възложени в негова тежест.
Не
се установява да е усвоен внесеният депозит за съдебно-почеркова експертиза,
поради което и заплатената на това основание сума не съставлява разход по
смисъла на закона, който да бъде възлаган в тежест на ищеца.
Мотивиран от изложеното съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по
предявените при условията на чл. 422 ГПК искове, че за „П.И.Б.“ АД, ЕИК ******* със
седалище и адрес на управление:***, СЪЩЕСТВУВАТ ВЗЕМАНИЯ по договор за кредит № 425/24.04.2008 г., за което е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д.
№ 34635/2013 г. по описа на СРС, 54-ти състав срещу „И.Г.7.“ ЕООД, ЕИК *******
със седалище и адрес на управление:*** както следва:
1) на основание чл. 430 ал. 1 ТЗ за сумата 18333,37 евро – главница, ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 15.08.2013 г. до окончателно изпащане
на сумата като ОТХВЪРЛЯ иска за
сумата 99999,84 евро – разлика до пълния предявен размер;
2) на основание чл. 430 ал. 2 ТЗ за сумата 11539,28 евро – договорна лихва за
периода 17.09.2012 г. – 20.06.2013 г.;
ОТХВЪРЛЯ предявените при условията на
чл. 422 ГПК иск, че за „П.И.Б.“ АД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление:***,
СЪЩЕСТВУВАТ ВЗЕМАНИЯ по договор за кредит № 425/24.04.2008
г., за което е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д.
№ 34635/2013 г. по описа на СРС, 54-ти състав срещу „И.Г.7.“ ЕООД, ЕИК *******
със седалище и адрес на управление:*** както следва:
1) на основание чл. 92 ЗЗД за сумата от 7985,62
евро – неустойка за периода 17.09.2012 г. – 14.08.2013 г.
2) на основание чл. 79 ал. 1 предл. първо вр. чл. 9 ЗЗД
за сумата от 49,08 евро – такса за предявяване на нотариална покана и 12,78
евро – такса за подновяване на залог в ЦРОЗ.
ОСЪЖДА
„И.Г.7.“ ЕООД, ЕИК *******
със седалище и адрес на управление:*** да заплати на „П.И.Б.“ АД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление:***
както следва:
1)
на
основание чл. 78 ал. 1 ГПК
сумата от 3607,21 лв. – заплатени разноски в заповедното производство и
производството пред Софийски градски съд;
2)
на
основание чл. 78 ал. 8 ГПК
сумата от 450,00 лв. – възнаграждение за юрисконсулт.
ОСЪЖДА
„П.И.Б.“ АД,
ЕИК ******* със седалище и адрес на управление:*** да заплати на „И.Г.7.“
ЕООД,
ЕИК ******* със седалище и адрес на управление:*** на основание чл. 78 ал. 3 ГПК сумата от 352,53 лв. – разноски пред Софийски
градски съд;
Решението
може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчване на препис от съобщението до всяка от страните, а в частта за
разноските – пред настоящия съд при условията и по реда на чл. 248 ГПК.
СЪДИЯ: