№ 3137
гр. София, 22.01.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 46 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и втори януари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ
като разгледа докладваното от КРАСЕН ПЛ. ВЪЛЕВ Гражданско дело №
20231110143871 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 248 от ГПК.
Образувано е по молба, подадена от адв. Н. И. И., процесуален представител на В. Б.
Д. с ЕГН:**********, за изменение на Решение №20721 от 14.12.2023 г. в частта за
разноските, като се изразява несъгласие с определения от съда размер на адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител на ищеца по чл. 38 от ЗАдв. – 651.08 лева,
съответно с присъдения такъв съразмерно на отхвърлената част. Сочи се, че с приложения
списък и договор се претендира възнаграждение в пълен размер на 2160 лева/ още 1508.92
лева/
Препис от молбата е изпратен за отговор, като в дадения срок е постъпил такъв, в
който се излагат доводи за неоснователност на искането
Производството е образувано по искова молба на фирма” ЕАД, ЕИК **********,
представлявано от аа- Изпълнителен директор срещу В. Б. Д. с ЕГН:**********, с адрес:
АДРЕС, с която се иска да бъде признато за установено, че ответника дължи сумата от 3
510,75 лева, от които 3 002,13 лева- главница, представляваща стойност на незаплатената
топлинна енергия /ТЕ/ за периода м.05.2019г. до м.04.2022г. за реално потребена енергия,
ведно със законната лихва от 24.04.2023г. до изплащане на вземането, 462,49 лева-
мораторна лихва за забава от 15.09.2020г. до 03.04.2023г., както и суми за дялово
разпределение- 38,96 лева главница за периода м.03.2020г. до м.04.2022г., ведно със
законната лихва от 24.04.2023г.. до окончателното изплащане на вземането, както и 7,17
лева - лихва за периода 16.05.2020г. до 03.04.2023г., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №21215/2023 г. на СРС, 46 състав.
С решението съдът е отвхърлил изцяло предявените искове.
Прието е, че на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника се следват разноски. Тъй като
адвокатската помощ е оказана безплатно съгласно чл. 38, ал. 1 от ЗА, възнаграждението
следва да се присъди в полза на адвоката по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА съразмерно с
отхвърлената част от исковете в размер на от 651.08 лева, определен по реда на чл. 7, ал. 2,
т. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
В Решение от 28.07.2016г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни
1
тълкувания и разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в
светлината на правото на ЕС. В пар. 21 е припомнено, че член 14 от ДиректИ. 2004/48
прогласява принципа, че направените от спечелилата делото страна разумни и
пропорционални съдебни разноски по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен
ако това е недопустимо поради съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е
посочено, че от съображение 17 от ДиректИ. 2004/48 се установява, че предвидените в нея
мерки, процедури и средства за защита следва да се определят във всеки случай по такъв
начин, че да отчитат надлежно специфичните особености на случая, при все това член 14 от
ДиректИ. 2004/48 налага на държавите членки да гарантират възстановяването единствено
на „разумни“ съдебни разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния
характер на подлежащите на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като
предмета на спора, неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото
страна, трябва да бъдат „пропорционални“. Въпросът дали тези разноски са пропорционални
обаче не би могъл да се преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата
делото страна действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която
допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия режим в областта на
съдебните разноски би довело до резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по
изключение от този режим.” В Решение от 23.11.2017г. по съединени дела C ‑427/16 и
C‑428/16 Съдът на ЕС, излагайки сходни съображения, достига до крайния извод, че член
101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл,
че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която,
от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно
производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния
размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет (България), и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика
на СЕС, която има превес над националната такава, като на ответника бъдат присъдени
разумни, пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение. При определяне
на размера им съдът следва да съобрази наличните обективни фактори, че делото не се
отличава с процесуални усложнения, както и реално извършените действия от процесуалния
представител. Производството по делото се е развило в минимални рамки. Не без значение е
обстоятелството, че делото касае потребителски спор по по т.н. масови дела на комунално
дружество- доставчик на топлинна енергия. Тоест, делото не се отличава с никаква
фактическа и правна сложност. Отделно от това макар и да са налице четири претенции
същите имат един общ правопораждащ юридически факт, а именно възникването на
облигационно правоотношение с предмет доставка на ТЕ за битови нужди, което е
определящо за основателността/ неоснователността на претецнните за главница за топлинна
енергия и дялово разпределение. Другите две претенции са акцесорни, касаещи лихва за
забава. В конкретния случай от страна на адвоката не се изисква специфична защита, която
2
да е обусловена от обективното съединяване на искове, следваща му отделно
възнаграждение за всеки иск, доколкото същите произтичат от един интерес. Този подход е
възприет и от съда при изчисляване на дължимата държавна такса по реда на чл. 72, ал. 1, а
не по ал. 2 ГПК изискваща събиране на отделна държавна такса по всеки интерес.
При горните конкретни данни и особености, настоящият съдебен състав счита, че при
обща цена на исковете от 3510.75 лева, претендиран адв. хонорар от 2160 лева се явява
прекомерно, необосновано, неразумно и несправедливо завишен и подобно поведение може
да се квалифицира като злоупотреба с права съгласно чл. 3 ГПК, с която злоупотреба се
нарушават установените граници за упражняване на субективните права и основните
принципи на гражданския процес.
Съдът не е длъжен да съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба, в който
смисъл е и националната съдебна практика на ВКС - Определение № 174/26.04.2021г. по ч.
гр. д. № 560/2021г., III ГО на ВКС, Определение № 466/01.12.2020г. по ч. гр. д. №
2980/2020г., III ГО на ВКС и др. Разноските по делото не следва да бъдат източник на
неоснователно обогатяване за страната, в чиято полза е крайният съдебен акт, респ. за
неоснователно обедняване на загубилата страна, а следва да възстановят сторен в разумни
граници разход за защита на правата на страните. При горепосочените специфични
особености на случая, съдът правилно е определил възнаграждение от 400лв., което
отговаря на изискванията за справедливост и пропорционалност съгласно ясно очертаните
критерии от СЕС, като националната практика следва бъде съобразена с тази на СЕС, а не да
й противоречи.
Така в процесноя случак адвокатското възнаграждение следва да се определи на база
сбора от цената на всички искове. Минимални възнаграждения от по 720 лева, 480 лева и
480 лева за защита по искове с цена 3002.13 лева, 462.49 лева 7.17 лева са неоправдани и
присъждането им е несъответно на съдебна практика– определение № 366/18.07.2016 г. по
ч.гр.д. № 2443/2016 г. на ВКС, IV г.о., определение № 95/03.04.2017 г. по ч. гр. д. №
868/2017 г. на ВКС, ГК, III г. о., определение № 292/13.06.2017 г. по ч. гр. д. № 2096/2017 г.
на ВКС, ГК, IV г. 2 о., определение № 399 от 22.10.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 1424/2020
г., IV г. о., ГК и др.
По изложените съображения, молбата се явява неоснователна и като такава следва да
бъде отхвърлена.
Мотивиран от изложеното, на основание чл. 248, ГПК, Софийският районен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. №370566/22.12.2023 г. от адв. Н. И. И.,
процесуален представител на В. Б. Д. с ЕГН:**********, за изменение на Решение №20721
от 14.12.2023 г. по гр.д. №43871/2023 г. в частта за разноските.
Определението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в едноседмичен
3
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4