Р Е Ш Е Н И Е № 152
гр.ВРАЦА,12.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският
окръжен съд,гражданско отделение,в публично заседание на петнадесети май две
хиляди и двадесета година в състав:
Председател:МАРИЯ АДЖЕМОВА
Членове:МИРОСЛАВ ДОСОВ
НАДЯ ПЕЛОВСКА
при секретаря Виолета Вълкова, като разгледа докладваното
от съдията Мирослав Досов въззивно гр.дело №142 по описа за 2020 год.,за да се
произнесе,взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД - гр. София против решение №1099/17.12.2019
год. по гр.дело №5376/2018 год. на
Районен съд-Враца В ЧАСТТА, с която е отхвърлена претенцията на дружеството
срещу ответника И.Д.Б. *** за сумата от 130.40 лева, представляваща договорна
лихва за периода от 15.11.2017 год. до
15.09.2018 год., дължима върху
главницата по Договор за потребителски кредит №**********/18.09.2017
год.
Жалбпоподателят
счита, че изводите на районния съд за нищожност на клаузата за договорената
възнаградителна лихва като противоречаща на добрите нрави са в противоречие с
материалния закон. Навежда доводи, че в действащото българско законодателство
действа принципът на свободно договаряне - чл.9 от ЗЗД, в съответствие с който
страните са се съгласили да сключат договор за кредит при годишен лихвен
процент /ГЛП/ от 41.17% и годишен процент на разходите /ГПР/ в размер на 49.89%.
Развива съображения, че така договорения ГПР отговаря изцяло на законовите
изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, като в него се включват лихвите и всички други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения, т.е. ГЛП е част от ГПР, а не се начислява
отделно. Изтъква, че след като при договарянето на ГПР са спазени нормативните
рамки и същият не надхвърля 5-кратния размер на законната лихва, то изводите на
районния съд, че ГЛП противоречи на добрите нрави като надвишаващ 3-кратния
размер на законната лихва, са незаконосъобразни и неправилни. Посочва, че при
изследване на въпроса за справедливия размер на договорната лихва следва да се
отчете и характера на договора - отпускането на финансов ресурс от небанкова
институция, която не може да осъществява влогонабиране; поемания от кредитора
риск при отпускането на необезпечен заем; липсата на завишени изисквания
относно доходите на клиента; бързото отпускане и усвояване на кредита.
Обобщава, че поеманият от кредитора риск следва да бъде възмезден чрез
заплащане на по-висока възнаградителна лихва, с която кредитополучателят се е
съгласил при сключването на договора. В подкрепа на своите доводи
жалбоподателят се позовава на съдебна практика на районни съдилища в страната.
Иска решението
да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено ново решение, с което
да бъде признато за установено, че ответникът дължи неизплатено договорно
възнаграждение по договора в размер на 130.40 лева. Претендира присъждане на
деловодни разноски, включително и за въззивната инстанция.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна И.Д.Б. ***. В
съдебно заседание същият се представлява от особения представител- адв. В.Х. ***,който заявява
становище за неоснователност на въззивната жалба.
Пред
въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Въззивната
жалба е процесуално допустима-подадена е от лице с правен интерес в установения
от ГПК срок против подлежащ на обжалване съдебен акт.
След
анализ на всички събрани доказателства,поотделно и в пълнота,във връзка с доводите
и съображенията на страните,настоящият състав приема за установено от
фактическа страна следното:
Районен съд-Враца
е сезиран със заявление от "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД- гр.София, с
което се иска да бъде издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК против И.Д.Б.
*** за следните парични вземания: главница в размер на 1390.95 лв.; такси по
Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 30 лв., начислени за
периода от 16.11.2017 год. /дата на изпадане в забава/ до 16.01.2018 год. /датана
прекратяване на договора/; законова лихва за забава в размер на 8.26 лева за
периода от датата на изпадане на длъжника в забава-16.11.2017 год., до датата
на прекратяване на договора -16.01.2018 год., както и законната лихва от датата
на депозиране на заявлението в съда до окончателното изплащане на главницата.
Претендира се и присъждане на направените съдебни разноски за държавна такса в
размер на 28.58 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.
Въз основа на заявлението е образувано ч.гр.дело №2573/2018 год. по описа на Районен съд-Враца и е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК №1623/13.06.2018 год., с което заявлението е
уважено изцяло.
Издадената
заповед за изпълнение е връчена на длъжника в условията на чл.47, ал.5 ГПК,
поради което с разпореждане №8929/15.11.2018 год. районният съд на основание
чл.415,ал.1,т.2 ГПК е указал на заявителя, че може да предяви иск за
установяване на вземането си. Съобщението е връчено на заявителя на 27.11.2018
год. В указания срок е представено доказателство за предявен установителен иск
за цялата сума, заявена като главница в заповедното производство – 1390.95 лв.
След указания до заявителя по образуваното въз основа на исковата молба
гр.дело №5376/2018 год. , с молба с вх.№9603/14.06.2019 год. и молба с вх. №
11821/12.07.2019 год. същият е уточнил, че предявява установителен иск за
сумата от 600.00 лева, дължима като главница по договора за кредит,като едновременно
с предявения установителен иск обективно кумулативно предявява и два осъдителни
иска - за сумата от 660.55 лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет
от допълнителни услуги и за сумата от 130.40 лв., представляваща неизплатено
договорно възнаграждение съгласно чл. 4 от Общите условия към процесния договор
за кредит за периода от 15.11.2017 г. до 15.09.2018 г.
С Определение №1723/15.07.2019 год. по ч. гр. дело № 2573/2018 год., РС-Враца
е обезсилил на основание чл.415,ал.2 ГПК издадената в полза на "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД против И.Б. заповед за
изпълнение на парично задължение № 1623/13.06.2018 год. в частта за сумата над
600,00 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит №
********** от 18.09.2017 г., в частта за сумата от 30 лв. – такси по Тарифа за
извънсъдебно събиране на вземането, начислена за периода от 16.11.2017 год. до
16.01.2018 год., в частта за сумата от 8.26 лв., представляваща законна лихва
за забава за периода от 16.11.2017 год. до 16.01.2018 год., в частта на
присъдената държавна такса за сумата над 12.00 лв. до пълния присъден размер от
28.58 лв., както и в частта на присъденото юрисконсултско възнаграждение за
сумата над 21.00 лв. до пълния присъден размер от 50,00 лв. Същото не е
обжалвано и е влязло в законна сила.
В исковата
молба, с която е сезиран РС-Враца, се твърди, че на 18.09.2017 год. ответникът И.Б.
и "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД са сключили договор за потребителски
кредит №**********/18.09.2017 год. за сумата в размер на 600 лв./главница/, като
общото задължение по договора, заедно с лихвите и възнаграждението за закупен
пакет от допълнителни услуги е било в размер на 1390.95 лв. Сочи се, че
страните са договорили задължението да бъде изплатено чрез 11 погасителни
вноски за 11 месеца, с размер на вноската 126.45 лв., с падежна дата-15-то
число на месеца, при годишен процент на разходите 49.88% и годишен лихвен
процент 41.17%. В исковата молба се твърди, че ищецът е изпълнил точно и в срок
задълженията си, като е превел сумата в размер на 400 лв. по посочена от
ответника банкова сметка. ***, че ответникът Б. не е изпълнявал поетото с
договора задължение за изплащане на кредита и договореното възнаграждение, в
резултат на което е изпаднал в забава и по силата на чл.12.3 от Общите условия
към договора целият кредит е станал предсрочно изискуем. Сочи се, че договорът
е прекратен на 16.01.2018 год. и е обявена неговата предсрочна изискуемост, за
което длъжникът е бил уведомен.
В последствие с уточняващи молби /посочените по-горе молба с
вх.№9603/14.06.2019 год. и молба с вх. № 11821/12.07.2019 год./ ищцовото
дружество е посочило, че е предявило установителен иск за сумата от 600.00 лв.,
представляваща неизплатения по договора размер на главница, като останалите
суми до пълния заявен в заповедното производство размер от 1390.95 лв. са предявени като осъдителни искове- 660.55
лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и за
сумата от 130.40лв., представляваща неизплатено договорно възнаграждение
съгласно чл. 4 от Общите условия към процесния договор за кредит за периода от
15.11.2017 год. до 15.09.2018 год. Направено е искане
служебно да бъде приложено ЧГД №2573/2018 год. по опис на РС-Враца. Към исковата молба са приложени
писмени доказателства. Претендират се разноски.
В съдебното производство връчването на исковата молба е реализирано в
условията на чл.47 ГПК, поради което и на основание ал.6 от същата разпоредба
съдът с разпореждане №6728/09.09.2019 год. по
гр.дело №5376/2018 год. е назначил особен представител на ответника –адв. В.Х. ***.
Извън срока по чл.131 ГПК, адв.Х. е депозирал писмен отговор на исковата
молба, с който оспорва като неоснователна и недоказана претенцията на ищцовото
дружество. Наведени са подробни съображения в насоката,че процесния договор е нищожен поради
нарушение на добрите нрави и се позовава на уговорения в него годишен лихвен
процент от 41,17% и годишен процент на
разходите от 49,88 %. Сочи, че е налице нарушение на чл.10а, ал.2 ЗПК, според
която разпоредба кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни
за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Оспорва се сумата по
предоставения пакет от допълнителни услуги, като се твърди, че споразумението
между страните, касаещо този допълнителен пакет услуги, се явява нищожно поради
противоречие с императивна правна норма и сумата по него е недължима.
По делото е приложено ЧГД №2573/2018 год.
по опис на РС Враца.
С Решение № 1099/17.12.2019 год. по гр.д.№ 5376/2018 год. РС-Враца е приел
частична недействителност на договора за потребителски кредит – в частта на
предявените искове за възнаградителна лихва и възнаграждение за закупен пакет
от допълнителни услуги. В мотивите си
съдът е изложил, че подлежаща на връщане по силата на чл 23 ЗПК е чистата
стойност на кредита. Приел е още, че по делото не са представени доказателства
ответникът И.Б. да е погасил каквато и да е част от вземането по кредита,
поради което дължи целия размер на получената главница от 600 лв.
По отношение
осъдителните искове с правно основание по чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.
240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за сумата от 130.40 лв., представляваща договорна
възнаградителна лихва върху главницата за периода от 15.11.2017 год. до 15.09.2018 год. и с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК за
сумата от 660.55 лв. ,съдът ги е отхвърлил като неоснователни.
Решението е
обжалвано от ищцовото дружество само в частта, с която е отхвърлена претенцията
в размер на 130.40 лв, представляваща договорна лихва за периода от 15.11.2017 год.
до 15.09.2018 год., дължима върху
главницата по Договор за потребителски кредит №**********/18.09.2017
год.
Пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства, които
обсъдени поотделно и в тяхната пълнота дават основание на настоящия съдебен
състав да приеме за установено от фактическа страна следното:
Въз основа на попълнено от ответника И.Б. искане за отпускане на
потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № **********/15.09.2017 год. е
сключен Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № **********/18.09.2017
год. между "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД и ответника И.Б.. От договора
се установява, че ответникът като кредитополучател е получил от ищеца като
кредитодател, потребителски кредит в размер на 600.00 лв. Кредитополучателят се
задължил да върне паричната сума от 600.00 лв. на 11 равни месечни вноски от по
66.40 лв. В договора е уговорен годишен
процент на разходите 49,88%, годишен лихвен процент 41,17%, лихвен процент на
ден 0,11% и общо задължение по кредита 730.40 лв. От потребителя е закупен
пакет от допълнителни услуги на стойност 660.55 лв., която се заплаща
разсрочено по 60.05 лева на месец. Общото задължение по кредита и по пакета от
допълнителни услуги възлиза на сумата от 1390.95 лв., а общият размер на месечната
погасителна вноска – 126.45 лв. Между страните е подписано и допълнително
споразумение за пакета от допълнителни услуги от 18.09.2017 год.
В Договора за кредит е отбелязано /б. А от раздел "Декларации"/,
че е подписан при Общи условия, които са негова неразделна част, предадени са
на клиента при подписването му и той е декларирал, че е запознат със
съдържанието им и ги приема, няма забележки към тях и се задължава да ги
спазва. Отбелязано е /б. Г от раздел "Декларации"/, че клиентът
декларира, че са му предоставени: безвъзмездно на хартиен носител и на
български език, в ясна и разбираема форма, информация под формата на Стандартен
европейски формуляр; разяснения по договора с оглед преценка от клиента,
доколко предлаганият кредит съответства на възможностите и финансовото му
състояние, разяснения на преддоговорната информация, основните характеристики
на предлаганите продукти, в т. ч. последиците в случай на просрочени плащания,
разяснения на пакета от допълнителни услуги и т. н. Ответникът е декларирал, че
при подписване на договора е получил екземпляр от договора, ОУ, погасителен
план и споразумение. Съгласно погасителния план, падежът на последна
погасителна вноска е на 15.09.2018 год.
Представени са Общи условия на "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД към
договори за потребителски кредит, подписани на всяка страница от кредитора и
ответника.
Приложени са и погасителен план към договора и Стандартен европейски
формуляр, подписани от ответника И.Б..
По делото е представено преводно нареждане за кредитен превод от 18.09.2017
год., от което е видно, че на 18.09.2017 год. кредиторът е превел заемната сума
от 600 лв. по банкова сметка *** И.Б. в "Алианц Банк България" АД.
Като основание за извършеното плащане в платежното нареждане е посочен номера
на договора за кредит.
Представено е уведомително писмо от ищеца до ответника Б., с което го
уведомява за настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по кредита. Липсват
отбелязвания върху същото за неговото получаване. Не са представени и разписка
за неговото доставяне или друг удостоверяващ връчването му документ.
При така
възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав прави следните
правни изводи:
Правната
квалификация на предявения установителен иск е чл.422 ГПК вр.79, ал.1 ЗЗД вр.
чл.240, ал.1 ЗЗД вр.чл.9 ЗПК, а на предявения осъдителен иск за заплащане на
договорна лихва - чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.2 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК.
За
уважаването им ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на
правопораждащите факти, от които черпи изгодните за себе си последици, а
именно: сключването на валиден договор за кредит между него и И.Б. чрез реално
предоставяне на определена парична сума на ответника в качеството му на
кредитополучател; поемане на задължение от кредитополучателя за връщане на
заетата сума и за заплащане на възнаградителна лихва, размерът на
претендираната лихва за процесния период.
При
извършеното оспорване на предявените искове в тежест на ответника е да докаже
недължимост на претендираните суми изцяло или отчасти, като установи изпълнение
на задълженията си по договора или докаже наличието на правопогасяващи,
правоизключващи, правоунищожаващи или правоотлагащи факти.
От
представените доказателства е установено, че на 18.09.2017 год. между
"ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, гр.София и ответника И.Б. е сключен
Договор за потребителски кредит №**********, по силата на който дружеството е
предоставило на ответника паричен заем в размер на 600 лв.
Договорът е
сключен при действието на Закона за потребителския кредит /Обн. ДВ бр.18 от
05.05.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./.
По делото няма спор, а и след служебна справка в публичния регистър на БНБ
по чл.3а ЗКИ се установява, че посоченият в договора кредитор е регистриран
като финансова институция по смисъла на
чл.3,ал.2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.
Така констатираното обстоятелство определя дружеството и като кредитор по
смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК.
От друга страна отпуснатият заем на ответника като физическо лице
представлява предоставяне на финансова услуга по смисъла на § 13, т.12 от ДР на
ЗЗП и същият има качеството на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК, както и
по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП.
При тези съображения и след извършен анализ на съдържанието на договора,
настоящият съдебен състав приема, че договорът е за потребителски кредит, чиято
правна регулация се съдържа в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, а по
силата на препращащата разпоредба на чл.24 ЗПК - и в Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/.
Съгласно
разпоредбата на чл.9,ал.1 ЗПК, договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Законът въвежда императивни изисквания
относно формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на
чл.10 и чл.11 ЗПК.
Разпоредбата
на чл.21 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е нищожна, а
според действащата към момента на сключване на процесния договор редакция на
чл.22 ЗПК , когато
не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. В чл.24 ЗПК е посочено също, че за договора за потребителски кредит се
прилагат и чл.143-148 ЗЗП.
С оглед
императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в обществен
интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота, съдът е
задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи произнасяне дори ако
нарушението на тези норми не е въведено като основание за обжалване /в този
смисъл са задължителните указания, дадени с т.1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013
г. по тълк.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/.
При
извършената проверка относно действителността на сключения между страните
договор, въззивният съд намира, че договорът за потребителски кредит не страда
от пороци, водещи до неговата недействителност в цялост и не противоречи на
изискванията на посочените разпоредби на ЗПК. Спазени са изискванията на чл.10,
ал.1 ЗПК относно формата на договора, както и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
1-12 и т.20 и ал.2 ЗПК, поради което не са налице предпоставките на чл.22 ЗНП
за прогласяване недействителността на целия договор.
Основният
спорен въпрос, въведен с въззивната жалба, се свежда до действителността на
клаузата от договора, касаеща размера на договорената възнаградителна лихва.
Районният
съд е приел, че уговорената между страните възнаградителна лихва е нищожна на
основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД - противоречие с добрите нрави, поради което
следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е
възникнало за ответника.
Настоящият
съдебен състав не споделя изводите на първоинстанционния съд, поради следните
съображения:
По отношение на договорите за потребителски кредит е налице прието
европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е една от
целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са предоставили компетентност.
В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега ЕС/ са издали Директива
93/13/ЕИО и Директива
2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското законодателство съответно в ЗЗП и
ЗПК. Чрез тази законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е
гарантирана възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно
правото на Съюза при констатиране на противоречие между договорни клаузи и
законодателството на ЕС, доколкото последното се характеризира със
самостоятелен нов правопорядък с непосредствена приложимост, имащ примат над
правото на отделните държави членки. Това принципно становище е застъпено в
множество решения на Съда на Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е
задължителна спрямо държавите членки и техните граждани.
Извън общата уредба на потребителска закрила, условията, при които следва
да се предоставят кредити на потребители, са предмет на специално регулиране от
1.10.2006 г. със ЗПК (отм.), като на този
начален етап законодателят е въвел само изисквания за ясно оповестяване на
волята на договарящите се, относно икономическата тежест, поемана от
потребителя, чрез изискването за посочване на годишен процент на разходите като
задължителен реквизит на договора и забраната за търсене от потребителя на
каквито и да е суми над ясно обозначените разходи. Този закон е заместен от
12.05.2010 г. с нов акт със същото наименование, който до изменението му с ДВ,
бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., също не е уреждал изрично размера
на разходите, възлагани на кредитополучателя.
След посочените изменения са приети нови три алинеи на чл. 19 ЗПК, като са обявени за
нищожни уговорки за размер на годишни разходи, надхвърлящи пет пъти размера на
законната лихва и съответно извършените плащания от потребителите на вноски,
определени по прекомерно договорен размер, се приемат за дължимо платени
редуцирани по размер задължения. Според нормата на чл. 19 ЗПК годишният процент на
разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от
всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Видно от мотивите за това нововъведение /при пленарно парламентарно
обсъждане на 06.03.2014 г. на законопроекта за изменение и допълнение на Закона за потребителския кредит № 454-01-8 от
30.01.2014 г., 42-то НС/, законодателят е целил постигане именно на справедлив
баланс между интересите на потребители на "бързи" небанкови кредити,
изолирани от банковите услуги поради ниска кредитоспособност /влошено
имуществено състояние, нестабилни или неустановими доходи, налична вече
задлъжнялост/ или ниска информираност и на професионалните заемодатели,
опериращи на същия този рисков пазар, понасящи загуби от неплатежоспособност на
висок брой свои клиенти. До тази законодателна намеса, предоставянето на тази
услуга на потребителите не е било регулирано с императивен лимит на
възнаграждението на кредитора, но поради злоупотреба с договорната свобода,
несъвместима с обществения морал, съдът намира, че като несъвместими с добрите
нрави следва да се считат сделки на търговци, договарящи с потребителите
годишен процент на разходите съществено надвишаващи възприетия по-късно горен
праг на петкратен размер на законната лихва.
Договорната лихва е възнаграждението /печалбата/ на кредитодателя за това,
че е предоставил определена сума в заем. За да защити потребителя и за да се
избегне неоснователното обогатяване на финансови институции, предоставящи
потребителски кредити чрез определяне на висок лихвен процент, законодателят е
предвидил същият да е компонента, която се включва при формирането на ГПР и
съответно е определил максимален размер на последния. В тази връзка, преценката
за противоречие със закона следва да се прави на плоскостта дали сборът на
договорната лихва, ведно с другите разходи, не надвишава фиксирания от
законодателя максимален размер на ГПР.
Процесният договор за кредит е сключен след изменението на чл.19 ЗПК
/обн.ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, поради което по отношение
на същия е приложимо изискването на алинея четвърта на същата разпоредба ГПР да
не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Към датата на сключване на договора за потребителски
кредит, размерът на законната лихва е 10%, при основен лихвен процент,
определен от БНБ 0% плюс десет пункта отгоре. В случая, определеният в договора
размер на ГПР от 49.88 % не надвишава пет пъти размера на законната лихва, а
договореният лихвен процент е 41.17%, Следователно посочената клауза не е
нищожна поради противоречие със закона - чл.19, ал.5 ЗПК.
Не може да се приеме, че клаузата е нищожна и поради противоречие с добрите
нрави. Както бе посочено, законодателят е предвидил ГЛП да е компонент от ГПР и
съответно е определил максимален размер на последния именно за да защити потребителя и да се избегне неоснователното
обогатяване на финансовите институции. В тази връзка, след като сборът на
договорната лихва и другите разходи не надвишава фиксирания от законодателя
максимален размер на ГПР, то с определянето на лихвен процент от 41.17%
кредиторът не е целял да се обогати неоснователно за сметка на
кредитополучателя. Цитираната от районния съд практика на ВКС, според която
противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, е постановена преди с
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК да бъде въведен законово установен императивен
лимит на възнаграждението на кредитора.
По същите мотиви се налага изводът, че не е налице и някоя от хипотезите на
чл. 143, ал.
1, т. 1 – 19 от Закона
за защита на потребителите, тъй като клаузите не създават възможност за
облагодетелстване на кредитора за сметка на длъжника и това да го постави в по
– неравностойно имуществено положение.
При тези съображения настоящият съдебен състав намира, че ответникът дължи изплащане на уговорената възнаградителна
лихва за периода на действие на договора. От погасителния план е видно, че
общият размер на дължимата договорна лихва е 130.40 лв. По делото липсват
доказателства ответникът да е имал плащане по главницата.Към настоящия момент е
настъпил крайния падеж по договора, при което остава дължима договорна лихва в
общ размер от 130.40 лв. При това
положение предявеният осъдителен иск за заплащане на възнаградителна лихва се
явява изцяло основателен. Ето защо първоинстанционното решение следва да бъде
отменено в частта, с която е отхвърлен предявения от "ПРОФИ КРЕДИТ
България" ЕООД срещу И.Д.Б. осъдителен иск за сумата 130.40 лв.,
представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 15.11.2017 год. до
15.09.2018 год., и вместо него да бъде постановено решение, с което тази
претенция са уважава изцяло.
С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция,
първоинстанционното решение следва да бъде изменено и в частта относно
разноските, като ответникът бъде осъден да заплати на ищеца допълнителни
разноски за първоинстанционното исково производство в размер на 29.43 лв., съобразно
уважената част от исковете пред настоящата съдебна инстанция.
На основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК на въззивника следва да бъдат присъдени
направените пред настоящата съдебна инстанция разноски за заплатена държавна
такса в размер на 25 лв. и разноски за назначения особен представител в размер на
200 лв., както и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100,00 лева, определено съобразно чл.37 ЗПП вр.
чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 1099/17.12.2019
г. по гр.д.№ 5376/2018 г. на Районен съд-Враца В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от
"ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД срещу И.Д.Б. *** осъдителен иск за
сумата 130.40 лв., представляваща договорна възнаградителна лихва по Договор за
потребителски кредит №**********/18.09.2017 год., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.240, ал.2 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК И.Д.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на "ПРОФИ КРЕДИТ България" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. ***, сумата от 130.40
лева, представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 15.11.2017 год. до 15.09.2018
год., дължима върху главницата по
Договор за потребителски кредит №**********/18.09.2017 год.
ОСЪЖДА на основание
чл.78,ал.1 и ал.8 ГПК И.Д.Б., ЕГН **********, с адрес: ***, ДА ЗАПЛАТИ на "ПРОФИ КРЕДИТ
България" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. ***, деловодни разноски както следва: сумата 29.43 лв., представляваща допълнителни разноски за
производството по гр.д.№ 5376/2018 год. по описа на ВРС съразмерно с уважената
пред настоящата съдебна инстанция част от исковете; сумата 25.00 лв. -
заплатена държавна такса по въззивната жалба, сумата в размер на 200.00 лв.-
платени разноски за особен представител пред въззивната инстанция и сумата 100.00
лева - юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:........... ЧЛЕНОВЕ:1.......... 2........