РЕШЕНИЕ
№ 261861
гр. Пловдив,
23.12.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ІХ граждански състав, в публичното
заседание на двадесет и седми ноември
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АННА
ДЪБОВА
при секретаря Петя
Карабиберова, като разгледа докладваното гр. дело № 4612 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по
предявени от К.Г.Ж. е предявил
против „Изи Асет Мениджмънт“ АД осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.
1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 74,
13 лв., представляваща недължимо платена и получена от ответника при начална
липса на правно основание по клауза за неустойка по договор за потребителски
кредит № ***г., ведно със законна лихва върху тези суми от датата на депозиране
на исковата молба – 22.04.2020 г., до окончателното й изплащане.
В исковата
молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за
заем № ***г. По силата на така сключения договор в полза на ищеца бил отпуснат
кредит в размер на сумата от 300 лв. В договора било установено, че ищеца
следва да върне сумата от 317, 67 лв. на три месечни погасителни вноски за
периода от 16.07.2019 г. до 14.09.2019 г. Сочи, че размерът на дължимата
възнаградителна лихва е посочен в клаузата на чл. 2, т. 6 от договора като 35
%. С клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора било установено задължение за
заплащане на неустойка в размер на сумата от 74, 13 лв., погасено от длъжника
за периода от 13.06.2019 г. до 07.08.2019 г. Поддържа, че процесният договор
бил недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК. Твърди, че договорът
за кредит е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗЗП, тъй като
възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва е
недействителна, поради противоречието й с добрите нрави, в който смисъл тази
клауза следва да се счита несъществуваща и водеща до липса на посочен размер на
възнаградителната лихва в договора за кредит. Счита, че при сключване на
договора е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като годишният
процент на разходите, след включване в последния и на задължението за заплащане
на неустойка, представляваща скрито възнаграждение по договора, е установен в
разрез с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че клаузата за неустойка е
недействителна, поради установяването й в противоречие с добрите нрави и поради
нейната прекомерност. Твърди, че клаузата за неустойка противоречи на
материалния закон, в точност на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, установяваща, че
при непредставяне на обезпечение длъжникът губи преимуществата на срока, като в
случая било установено непредставянето на обезпечение да е свързано с
допълнителни разходи за кредитополучателя – длъжник. Счита, че клаузата за
неустойка противоречи и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК, което води до нейната
недействителност на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Поддържа, че нищожността на
клаузата за неустойка произтича както от обстоятелството, че целият договор е
недействителен, така и от недействителността на самата клауза, установяваща
неустоечното задължение. По така изложените съображения се моли за уважаване на
предявения иск.
В
законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага
съображения за нейната неоснователност. Счита, че фактите, на които ищецът
основава предявената искова претенция са останали недоказани в производството
по делото, тъй като към исковата молба не е представен твърдения за сключен
договор за кредит, което от своя страна лишава ответника от право на защита.
Твърди, че на основание чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна доказва фактите и
обстоятелствата, на които основава своите искания. В случая при непредставяне
на договор за кредит не се установява между страните да е възникнало валидно
облигационно правоотношения, като видно от фактите, изложени в исковата молба,
е че ищецът не е запознат с договора, който е сключил. Счита, че съдът следва
да изпълни служебните си задължения като разпредели надлежно доказателствената
тежест. Моли за задължаване на ищеца да представи на основание чл. 190 ГПК
договора за кредит, с приложение на разпоредбата на чл. 161 ГПК, при
неизпълнение на указанията на съда. По същество твърди, че не е налице
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в договора за
кредит е уговорен фиксиран лихвен процент, който е посочен в договора и е ясен
за страните. Счита, че не е нарушена и клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
тъй като годишният процент на разходите е посочен в договора за кредит, като
последният е в размер от 40, 45 % и не е по висок от пет пъти размера на
законната лихва. Твърди, че годишният процент на разходите в договора е
фиксиран , като е посочена и общата сума за заплащане, а годишният процент на
разходите се определя по формула, която е определена в Приложение № 1 към ЗПК.
Поддържа, че клаузата за неустойка не е недействителна, тъй като неустойката представлява
форма на договорна отговорност и служи за обезщетение на вредите, причинени от
неизпълнението. В случая неустойката била начислена именно поради неизпълнение
на задължението на кредитополучателя да представи обезпечение и съответно не би
била дължима при изпълнение в срок на поетите с договора задължения. Счита, че
не са налице хипотезите сочени от ищеца по цитираната от последния тълкувателна
практика, тъй като неустойката има обезщетителна функция. Не било налице
нарушение на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като следвало да се
съобрази разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. В случая не намирала
приложение разпоредбата на чл. 33 ЗПК, тъй като периодът, за който е начислена
неустойката е от изтичане на тридневния срок за предоставяне на обезпечение до
крайния период на договора, като за този период не се претендира обезщетение за
забава. По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените
искове и присъждане на сторените в производството разноски.
Съдът, като
съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Районен
съд – Пловдив е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. първо ЗЗД.
От
събраните по делото доказателства се установява, като това обстоятелство е
безспорно между страните е сключен договор
за заем № ***г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 300 лв.
срещу насрещното задължение на последния – кредитополучател, да върне сумата от
общо 317, 67 лв. на 3 месечни вноски. В договора за кредит е обективиран
погасителен план, в който е посочен падежът на всяка вноска и нейният размер от
105, 89 лв. Установява се, че падежът на първата погасителна вноска е на
16.07.2019 г. и падеж на последната – на 14.09.2019 г. Установен е годишен
лихвен процент от 35 % и годишен процент на разходите от 39, 52 %.
По
делото са налице данни, че ищецът – кредитополучател е незрящ, в който смисъл с
оглед твърденията на страната съдът е приложил разпоредбата на чл. 189, ал. 2 ГПК. В случая договорът за кредит не е приподписан от двама свидетели, но
ищецът е положил собственоръчно подписа си, като е изписал имената си, което
обстоятелство не се оспорва. По делото е приложено експертно решение,
установяващо, че ищецът е с първа група инвалидност с чужда помощ, поради
установени „други заболявания на окото“. Следователно в производството по
делото не са събрани доказателства установяващи, че ищецът при сключване на
договора е страдал от пълна слепота, която го възпрепятства да се запознае
клаузите на договора, поради което в случая следва да се приеме, че писмената
форма е спазена, поради което съдът следва да пристъпи към произнасяне по
възраженията за недействителност на договорните клаузи, изложени в исковата
молба.
В клаузата на чл. 4 от Договора
страните са уговорили, че заемателят поема задължение в тридневен срок от сключване
на договора да представи обезпечение от две физически лица – поръчители, които
да отговарят на посочените в договора условия за платежоспособност или банкова
гаранция в размер на дължимата сума със срок на действие – 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора. В клаузата на чл. 4, ал. 2 от
Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на това задължение в размер на
сумата от 74, 13 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски, към които се добавя сумата от 24, 71 лв.
Договорът
между страните не е сключен при отнапред установени от кредитодателя Общи
условия.
От
представената от ответника справка за извършени плащания от страна на
потребителя по договора за кредит се установява, че ищецът е заплатил сумата от
общо 391, 80 лв. по договора, от които 300 лв. за главница, 17, 67 лв. за
договорна лихва, 74, 13 лв. за неустойка.
По своята правна същност договорът
за потребителски кредит представлява формален (изискуемата форма за
действителност е писмена – арг. чл. 10, ал. 1 ЗПК); реален или консенсуален, в
зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства,
предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна
парична сума – арг. чл. 9, ал. 1 ЗПК; едностранен или двустранен в зависимост
от обстоятелството, дали сключването на договора предпоставя предаване на
паричните средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки;
възмезден и комутативен, като за заемодателя възниква притезателното право да
иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер.
Съгласно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при сключване на договора за потребителски
кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на
кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
Страните са уговорили, че
месечната погасителна вноска е в размер от 105, 89 лв., като е установен
месечен лихвен процент от 35 % и годишен процент на разходите от 39, 52 %. В
договора е включен погасителен план с посочени падежни дати на отделните
вноски.
Съдът намира, че в случая не е
налице соченото от ищеца основание за недействителност на договора по чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК, което според ищеца следва да намери приложение предвид липса
на уговорена възнаградителна лихва, доколкото установената в договора е
нищожна. Уговореният с разпоредбата на чл. 2, т. 6 от договора
размер на възнаградителната лихва от 35 % не е недействителен, поради
противоречието на посочената разпоредба с добрите нрави. Преценен от гледна
точка на справедливостта и добросъвестността в гражданските и търговски
правоотношения, размерът на уговорената възнаградителна лихва е в съответствие
с присъщите й функции – а именно да представлява възнаграждение за
предоставения за ползване финансов ресурс, от който кредитиращата институция се
лишава за срока на действие на договора.
Размерът
на годишния лихвен процент, съотнесен към задължението на кредитополучателя за
заплащане на главница, и представляващ цената за възмездно ползване на
представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията на добросъвестността,
с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по предоставяне по занятие
на парични средства срещу възнаграждение. В договора е посочен общият размер на
дължимата за срока на договора сума и съотношението й с главницата по кредита,
поради което може да се осъществи и съответна проверка дали посоченият лихвен
процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя.
Договорът
за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер,
тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му
годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК,
включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на
потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него
се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване
на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.
Презюмира
се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия
ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват граждански
плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите,
се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя –
арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга,
независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане
на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за
използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е
задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в
договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.
С
клаузата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски
кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите.
Страните са уговорили, че
годишният процент на разходите по кредита е в размер на 39, 52 %, като
последният се формира от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК
компоненти. Въпреки, че в клаузите на договора не е посочено какви компоненти
кредитодателят е включил при формиране размера на годишния процент на разходите
при сключване на договора, последните са изводими от разпоредбите на закона. В
случая съдът установи съдържанието на включените разходи посредством тълкуване
на клаузите на договора за потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК и тази на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Формиране на процентното
съотношение на годишния разход по кредита към размера на главното вземане
следва от разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. По така изложените правни съображения съдът
намира, че при сключване на кредита не е било допуснато соченото от ответника
нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
Годишният размер на законната лихва за просрочени парични задължения е
определен в Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. на МС и е в размер на
основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари,
съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта Съдът, съобразявайки определения от БНБ
основен лихвен процент към момента на възникване на правоотношението по
договора за кредит, увеличен с 10 процентни пункта, намира че определеният
размер на годишния процент на разходите от 39, 52 % е съобразен с изискването
на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следователно
според съдът в настоящия съдебен състав намира, че не е налице соченото от
ищеца основание за недействителност на процесния договор за потребителски
кредит по чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Налице
са и останалите, установени в закона изисквания за необходимо съдържание на
договора за потребителски кредит - изготвен е погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Предвидена е и възможността на кредитополучателката да се
откаже от кредита в определен срок.
В клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора е
уговорена неустойка за неизпълнение на това задължение в размер на сумата от
74, 13 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните
вноски, към които се добавя сумата от 24, 71 лв.
Съгласно задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 15.07.2010 г. по тълк.д. №
1/2009 г. на ОСТК на ВКС неустойката следва да се приеме за нищожна, ако
единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. В цитираното тълкувателно решение е
посочено, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последдващ
момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени
критерии: 1. естеството им на парични или на непарични и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; 2. дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др.; 3. вид на уговорената неустойка (компенсаторна или
мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за
незначителна негова част; 4. съотношението между размера на уговорената
неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди
Следва да се посочи, че освен
типичната обезпечителна и обезщетителна функция, на неустойката може да се
придаде и санкционна функция. В случая неустойката е уговорена с оглед
санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение
за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето
на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното
удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това
задължение с фиксиран размер, близък до този на главницата, съдът намира за
установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се
цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън
установения годишен процент на разходите. По изложените съображения
неустоечната клауза е недействителна.
Следователно
тази клауза не поражда права и задължения за страните, поради което сумата,
заплатена от кредитополучателя – ищец в изпълнение на задълженията, предвидени
в тази разпоредба, са били недължимо платени от страна на ищеца като престирани
при начална липса на основание. Между страните в производството по делото е
безспорно обстоятелството, че в изпълнение на договора ищецът е заплатил сумата
от 74, 13 лв. за неустойка, което обстоятелство се установява от представената
от ответника справка за извършени плащания. Ето защо и предявения иск по чл.
55, ал. 1, предл. първо ЗЗД следва да бъде уважен за сумата от 74, 13 лв. - представляваща
недължимо заплатена неустойка по чл. 4, ал. 2 от Договора.
При
този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца се
следват разноски. В производството по делото ищецът е представляван на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В полза на упълномощеното адвокатско
дружество се следва възнаграждение, което съдът определи в размер на сумата от
300 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, в редакцията й действаща към момента на определяне на
възнаграждението от съда, тъй като при сключване на договора последното не е
определено с оглед приложение на разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
В производството
по делото ищецът е освободен на
основание чл. 83, ал. 2 ГПК от задължението си за заплащане на такси и разноски
в производството по делото с постановяване на Определение № 7024 от 08.07.2019
г., поради което
и с оглед изхода на правния спор, на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да внесе по сметката на съда
сумата от 50 лв., представляваща дължимия размер на държавната такса за разглеждане
на предявения иск.
Така
мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. Люлин 7, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да
заплати на К.Г.Ж., ЕГН **********,
с адрес *** А, сумата от 74,
13 лв., представляваща недължимо платена и получена от ответника при
начална липса на правно основание по клауза за неустойка по договор за
потребителски кредит № ***г., ведно със законна лихва върху тези суми от датата
на депозиране на исковата молба – 22.04.2020 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД да заплати
на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на **** „Г.“, ****, с адрес гр. П, ул. ****,
сумата от 300 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално
представителство по гр.д. № 4612/2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IX
граждански състав.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Изи
Асет Мениджмънт“ АД да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на Районен съд - Пловдив сумата от 50 лв. –
разноски в исковото производство по гр.д. № 4612/2020 г. на Районен съд -
Пловдив.
РЕШЕНИЕТО подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала! ПК