П  Р  И  С  Ъ Д  А

№

Гр. С., 29 октомври 2012 година

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, 24 с-в, в открито съдебно заседание на двадесет и девети октомври две хиляди и дванадесета година в състав:

Председател: И. Коев

Съдебни заседатели:           1. Л.Т.

2. М.И.

При участието на секретаря К. и в присъствието на прокурора Б. Джамбазов и С. Тотев, като разгледа докладваното от председателя НОХД № 4048 по описа за 2010 г.

Въз основа на закона и данните по делото

 

П  Р И С Ъ Д И:

 

ПРИЗНАВА подсъдимия Н.Г.Ц., роден на *** г. в гр. П., българин, български гражданин, с висше образование, женен, не работи, неосъждан,  ЕГН ********** за НЕВИНЕН в това, на 01.04.2010 г. в гр. С., на бул. "П. Е." № **, в нотариална кантора на нотариус А. П.а, като извършител и в съучастие с подсъдимите - Т.Н.П. – извършител, и П.В.С. - помагач, да е дал подкуп (облага) - пари в размер на 20 000 евро на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение - П.В.П. - следовател от отдел „Следствен" при Софийска градска прокуратура, командирован със заповед № ЛС 364/12.02.2010 г. на Главния прокурор на РБ в НСлС и участващ в разследването по досъдебно производство № 105/09 г. по описа на НСлС, водено срещу виновни длъжностни лица от Министерство на отбраната за престъпление по чл. 219 от НК и свързано със сключен договор между министерството и „Е.П." ЕАД на стойност 119 млн. лева, във връзка с разширяване на стационарната комуникационна система на Българската армия - „С. 2", за да извърши действия по служба във връзка с разследването по посоченото досъдебно производство - планиране и провеждане на процесуално-следствени действия (разпити на свидетели и извършване на експертизи) и събиране на доказателства, които в своята съвкупност да насочат разследването към изводи за липса на виновно поведение от страна на Н.Г.Ц., в качеството му на Министър на отбраната на РБ във връзка с предмета на разследване по посоченото досъдебно производство, поради което и на основание чл. 304 от НПК го ОПРАВДАВА по обвинението в престъпление по чл. 304а във вр. с чл. 304, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК.

 

ПРИЗНАВА подсъдимия П.В.С., роден на *** г. в гр. Х., българин, български гражданин, с висше образование, женен, не работи, неосъждан,  ЕГН ********** за НЕВИНЕН в това, за времето от 12.03.2010 г. до 01.04.2010 г., в гр.С., като помагач и в съучастие с подсъдимите Т.Н.П. – извършител, и Н.Г.Ц. - извършител, умишлено да е улеснил двамата извършители - П. и Ц. да дадат на 01.04.2010 г. в гр.С., на бул. "П. Е." № ***, в нотариалната кантора на нотариус А. П., подкуп (облага) - пари в размер на 20 000 евро, на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение - П.В.П. - следовател от отдел „Следствен" при Софийска градска прокуратура, командирован със заповед № ЛС 364/12.02.2010 г. на Главния прокурор на РБ в НСлС и участващ в разследването по досъдебно производство № 105/09г по описа на НСлС, водено срещу виновни длъжностни лица от Министерство на отбраната за престъпление по чл. 219 от НК и свързано със сключен договор между министерството и „Е.П." ЕАД на стойност 119 млн. лева, във връзка с разширяване на стационарната комуникационна система на Българската армия - „С. 2", за да извърши действия по служба във връзка с разследването по посоченото досъдебно производство - планиране и провеждане на процесуално-следствени действия (разпити на свидетели и извършване на експертизи) и събиране на доказателства, които в своята съвкупност да насочат разследването към изводи за липса на виновно поведение от страна на Н.Г.Ц., в качеството му на Министър на отбраната на РБ във връзка с предмета на разследване по посоченото досъдебно производство, като съдействал за организирането и провеждането на срещи с участието на подсъдимия Т.П. и свидетеля П.П., участвал лично в тези срещи и съдействал за уговаряне на начина на даване на подкупа и на неговия размер, давал съвети и разяснения относно необходимите действия по разследването по досъдебно производство № 105/2009 г. по описа на НСлС, които следвало да бъдат извършени от следователя П.П. в интерес на Н.Г.Ц., които в своята съвкупност да бъдат насочени към налагане на извод за невиновно поведение на Ц. по посоченото разследване, а именно :

- на 12.03.2010 г., в гр.С., в кафе „К.", намиращо се на ул. "К.В." в кв. ”Г.Д.", да е провел среща със следователя П.П., по време на която да го е уведомил за намеренията на подсъдимия Н.Ц. да предприеме действия, свързани с даването на подкуп на водещия разследването с цел благоприятно развитие на разследването по досъдебно производство №105/09 г. по описа на НСлС и изключване на възможността за привличането му към наказателна отговорност по делото;

- на 17.03.2010 г., в гр.С., в кафе "Б.Ф.", намиращо се на ул. "К.В." в кв. "Г.Д.", да е провел среща със следователя П.П. от НСлС, на която да е предложил на П. да определи сума срещу която, впоследствие да предприеме действия по разследването в посока оневиняване на обвиняемия Ц. по воденото срещу виновни длъжностни лица от Министерство на отбраната досъдебно производство № 105/2009 г. по описа на НСлС и след като била определена сума в размер на 50 000 евро, да е поел ангажимент да предаде на подсъдимия П. за така определената сума и да е уговорил среща за 18.03.2010 г. в 17.30 ч. в кафе-сладкарницата на Гранд-хотел „С." на свидетеля П.П. с подсъдимия Т.П., на която среща, следвало да се уточнят и уговорят подробностите, свързани с определения размер на подкупа, начина на неговото предаване и бъдещите действия по разследването;

- на 18.03.2010 г., в кафе-сладкарницата на Гранд-хотел "С.", да е организирал и лично участвал в среща между подсъдимия Т.П. и следователя П.П., по време на която да е бил окончателно определен и договорен размера на подкупа - парична сума от 50 000 евро, половината от която следвало да бъде предадена на следователя преди провеждането на процесуално-следствените действия с обвиняемия Н.Ц., начина на неговото предаване и ангажиментите на следователя във връзка с получаването на подкупа - да извърши действия по служба във връзка с разследването, като същото бъде проведено в насока, водеща до изводи за липса на виновно поведение от страна на Н.Г.Ц., в качеството му на Министър на отбраната на РБ във връзка с предмета на разследване по досъдебно производство № 105/2009 г. по описа на НСлС, като следователят следвало предварително да съгласува с подсъдимия Т.П. въпросите за разпит, които ще бъдат задавани на обвиняемия Ц., с цел събиране и приобщаване към разследването на доказателства, изключващи търсенето на наказателна отговорност от него, както и да осигури и назначи вещи лица по делото, които да извършат съдебно- счетоводни експертизи в насока, оневиняваща обвиняемия Н.Ц.;

- на 23.03.2010 г., в гр. С., на бул."В." № * в Съдебната палата, в коридора на Софийски градски съд на ет. 1, да е провел предварително уговорена със следователя П.П. среща, на която да са уточнили подробности за бъдещите им контакти, начина на обмяна на информация и последващите им действия, което следвало да става чрез подсъдимия Т.П. с оглед запазване в тайна помощта, която подсъдимият С. оказва във връзка с организиране на даването на подкупа, като се уговорили, че подсъдимият П. ще организира, заедно с подсъдимия Н.Ц. даването на свидетеля П.П. на предварително договорените суми за подкупа;

- на 26.03.2010 г., в гр.С., на бул."В.", във „Ф.-к." да е провел среща с подсъдимия Т.П., по време на която съобразно уговорките си със свидетеля П.П. от 23.03.2010 г., да е предоставил на подсъдимия П. номера на мобилния телефон на свидетеля П. - 0888 151 534 за осъществяване на връзка по между им, като подсъдимият П. от своя страна поел ангажимента да организира, заедно с подсъдимия Н.Ц., даването на свидетеля П.П. на предварително договорените суми за подкупа, поради което и на основание чл. 304 от НПК го ОПРАВДАВА по обвинението в престъпление по чл. 304а във вр. с чл. 304, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 4 във вр. с ал. 1 от НК.

 

ПРИЗНАВА подсъдимия Т.Н.П., роден на *** г. в гр. Х., българин, български гражданин, с висше образование, женен, работи, неосъждан, ЕГН ********** за НЕВИНЕН в това, на 01.04.2010 г., в гр.С., на бул. "П.Е." № **, в нотариална кантора на нотариус А. П., като извършител и в съучастие с подсъдимите - Н.Г.Ц. – извършител, и П.В.С. - помагач, да е дал подкуп (облага) - пари в размер на 20 000 евро, на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение – на П.В.П. - следовател от отдел „Следствен" при Софийска градска прокуратура, командирован със заповед № ЛС 364/12.02.2010 г. на Главния прокурор на РБ в НСлС и участващ в разследването по досъдебно производство № 105/09 г. по описа на НСлС, водено срещу виновни длъжностни лица от Министерство на отбраната за престъпление по чл. 219 от НК и свързано със сключен договор между министерството и „Е.П." ЕАД на стойност 119 млн лева, във връзка с разширяване на стационарната комуникационна система на Българската армия - „С. 2", за да извърши действия по служба във връзка с разследването по посоченото досъдебно производство - планиране и провеждане на процесуално-следствени действия (разпити на свидетели и извършване на експертизи) и събиране на доказателства, които в своята съвкупност да насочат разследването към изводи за липса на виновно поведение от страна на Н.Г.Ц., в качеството му на Министър на отбраната на РБ във връзка с предмета на разследване по посоченото досъдебно производство, поради което и на основание чл. 304 от НПК го ОПРАВДАВА по обвинението в престъпление по чл. 304а във вр. с чл. 304, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК.

 

Връща на П.В.С. вещите, описани в протокол за Претърсване и изземване от 01.04.2010 г., приложен на л. 13 и 14 от т. 2 на ДП, иззети като веществени доказателства по делото, с изключение на вече върнатите с определение на СГС, приложено на л. 148 и 149 от т. 1 на ДП.

Връща на Т.Н.П. вещите, описани в протокол за претърсване и изземване от 01.04.2010 г., приложен на л. 17 и 18 от т. 2 на ДП, иззети като веществени доказателства по делото, както и вещите, описани в протокол за доброволно предаване от 16.04.2010 г., приложен на л. 109 от т. 1 на ДП.

Връща на Н.Г.Ц. вещите, описани в протокол за претърсване и изземване от 01.04.2010 г., приложен на л. 21 и 22 от т. 2 на ДП, иззети като веществени доказателства по делото, с изключение на мобилен телефон Нокия със СИМ карта на Вивател, върнат с Определение от 03.09.2010 г. по н.ч.д. № С-627/10 г. на СГС, НО, 11-ти с-в.

Връща на А. В. П. вещите, описани в протокол за претърсване и изземване от 01.04.2010 г., приложен на л. 7, 8, 9 и 10 от т. 2 на ДП, иззети като веществени доказателства по делото.

 

            Присъдата подлежи на обжалване и протестиране пред САС в 15-дневен срок от днес.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 СЪДЕБНИ ЗАСЕДАТЕЛИ:    1.

 

2.

 

М О Т И В И

 

КЪМ ПРИСЪДА ОТ 29.10.2012 г. ПО НОХД № 4048/2010 г.

ПО ОПИСА НА СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО - 24 СЪСТАВ

 

Софийска градска прокуратура /СГП/ е внесла в съда обвинителен акт, с който е повдигнала следните обвинения:

1. Срещу подс. Н.Г.Ц. за това, че на 01.04.2010 г. в гр. С., на бул. „П. Е.“ № **, в нотариална кантора на нотариус А. П.а, като извършител и в съучастие с обвиняемите Т.Н.П. - извършител и П.В.С. - помагач, дал подкуп (облага) - пари в размер на 20 000 евро на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение - П.В.П. - следовател от отдел „Следствен“ при Софийска градска прокуратура, командирован със заповед № ЛC364/12.02.2010 г. на Главния прокурор на РБ в НСлС и участващ в разследването по досъдебно производство № 105/09 г. по описа на НСлС, водено срещу виновни длъжностни лица от М. на О. за престъпление по чл. 219 от НК и свързано със сключен договор между М.то и „Е.П.“ ЕАД на стойност 119 млн. лева, във връзка с разширяване на стационарната комуникационна система на Българската армия - „С. 2“, за да извърши действия по служба във връзка с разследването по посоченото досъдебно производство - планиране и провеждане на процесуално-следствени действия /разпити на свидетели и изготвяне на експертизи/ и събиране на доказателства, които в своята съвкупност да насочат разследването към изводи за липса на виновно поведение от страна на Н.Г.Ц., в качеството му на М. на О. на РБ, във връзка с предмета на разследване по посоченото досъдебно производство - престъпление по чл.304а, вр. чл.304, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК.

2. Срещу подс. Т.Н.П. за това, че на 01.04.2010 г. в гр. С., на бул. „П. Е.“ № **, в нотариална кантора на нотариус А. П., като извършител и в съучастие с обвиняемите Н.Г.Ц. - извършител и П.В.С. - помагач, дал подкуп (облага) - пари в размер на 20 000 евро на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение - П.В.П. - следовател от отдел „Следствен“  при Софийска градска прокуратура, командирован със заповед № ЛC364/12.02.2010 г. на Главния прокурор на РБ в НСлС и участващ в разследването по досъдебно производство № 105/09 г. по описа на НСлС, водено срещу виновни длъжностни лица от М. на О. за престъпление по чл. 219 от НК и свързано със сключен договор между М.то и „Е.П.“ ЕАД на стойност 119 млн. лева, във връзка с разширяване на стационарната комуникационна система на Българската армия - „С. 2“, за да извърши действия по служба във връзка с разследването по посоченото досъдебно производство - планиране и провеждане на процесуално-следствени действия (разпити на свидетели и изготвяне на експертизи) и събиране на доказателства, които в своята съвкупност да насочат разследването към изводи за липса на виновно поведение от страна на Н.Г.Ц., в качеството му на М. на О. на РБ, във връзка с предмета на разследване по посоченото досъдебно производство - престъпление по чл. 304а, вр. чл. 304, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК.

3. Срещу подс. П.В.С. за това, че за времето от 12.03.2010 г. до 01.04.2010 г. в гр. С., като помагач и в съучастие с обвиняемите Т.Н.П. - извършител и Н.Г.Ц. - извършител, умишлено улеснил двамата извършители - П. и Ц. да дадат на 01.04.2010 г. в гр. С., на бул. „П. Е.“ № **, в нотариалната кантора на нотариус А. П., подкуп (облага) - пари в размер на 20 000 евро на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение - П.В.П. - следовател от отдел „Следствен“ при Софийска градска прокуратура, командирован със заповед № ЛC364/12.02.2010 г. на Главния прокурор на РБ в НСлС и участващ в разследването по досъдебно производство № 105/09 г. по описа на НСлС, водено срещу виновни длъжностни лица от М. на О. за престъпление по чл. 219 от НК и свързано със сключен договор между М.то и „Е.П.“ ЕАД на стойност 119 млн. лева, във връзка с разширяване на стационарната комуникационна система на Българската армия - „С. 2“, за да извърши действия по служба във връзка с разследването по посоченото досъдебно производство - планиране и провеждане на процесуално-следствени действия (разпити на свидетели и изготвяне на експертизи) и събиране на доказателства, които в своята съвкупност да насочат разследването към изводи за липса на виновно поведение от страна на Н.Г.Ц., в качеството му на М. на О. на РБ във връзка с предмета на разследване по посоченото досъдебно производство, като съдействал за организирането и провеждането на срещи с участието на обвиняемия Т.П. и свидетеля П.П., участвал лично в тези срещи и съдействал за уговаряне на начина на даване на подкупа и на неговия размер, давал съвети и разяснения относно необходимите действия по разследването по досъдебно производство № 105/2009 по описа на НСлС, които следвало да бъдат извършени от следовател П.П. в интерес на Н.Г.Ц., които в своята съвкупност да бъдат насочени към налагане на извод за невиновно поведение на Ц. по посоченото разследване, а именно:

- на 12.03.2010 г. в гр. С., в кафе „К.“, находящо се на ул. „К.В.“ в кв. „Г.Д.“, провел среща със следователя П.П., по време на която го уведомил за намеренията на обвиняемия Н.Ц. да предприеме действия, свързани с даването на подкуп на водещия разследването, с цел благоприятно развитие на разследването по досъдебно производство № 105/09 г. по описа на НСлС и изключване на възможността за привличането му към наказателна отговорност по делото;

- На 17.03.2010 г. в гр.С., в кафе „Б.Ф.“, находящо се на ул. „К.В.“ в кв. „Г.Д.“, провел среща със следовател П.П. от НСлС, на която предложил на П. да определи сума, срещу която впоследствие да предприеме действия по разследването в посока оневиняване на обвиняемия Ц. по воденото срещу виновни длъжностни лица от М. на О. досъдебно производство № 105/2009 г. по описа на НСлС и след като била определена сума в размер на 50 000 евро, обвиняемият С. поел ангажимента да предаде на обвиняемия П. за така определената сума и уговорил среща за 18.03.2010 г. в 17.30 ч. в кафе-сладкарницата на Гранд-хотел „С.“ на свидетеля П.П. с обвиняемия Т.П., на която среща следвало да се уточнят и уговорят подробностите, свързани с определения размер на подкупа, начина на неговото предаване и бъдещите действия по разследването;

- на 18.03.2010 г. в кафе-сладкарницата на Гранд-хотел „С.“ организирал и лично участвал в среща между обвиняемия Т.П. и следовател П.П., по време на която бил окончателно определен и договорен размерът на подкупа - паричната сума от 50 000 евро, половината от която следвало да бъде предадена на следователя преди провеждането на процесуално-следствените действия с обвиняемия Н.Ц., начина на неговото предаване и ангажиментите на следователя във връзка с получаването на подкупа - да извърши действия по служба във връзка с разследването, като същото бъде проведено в насока, водеща до изводи за липса на виновно поведение от страна на Н.Г.Ц., в качеството му на М. на О. на РБ, във връзка с предмета на разследване по досъдебно производство № 105/2009 по описа на НСлС, като следователят следвало предварително да съгласува с обвиняемия Т.П. въпросите за разпит, които ще бъдат задавани на обвиняемия Ц., с цел събиране и приобщаване към разследването на доказателства, изключващи търсенето на наказателна отговорност от него, както и да осигури и назначи вещи лица по делото, които да изготвят съдебно-счетоводни експертизи в насока, оневиняваща обвиняемия Н.Ц.;

- на 23.03.2010 г. в гр. С., бул. „В.“ № *, в Съдебната палата, в коридора на Софийски градски съд на първия етаж, провел предварително уговорена със следователя П. среща, на която уточнили подробности за бъдещите им контакти, начина на обмяна на информация и последващи действия, които следвало да стават чрез обвиняемия Т.П., с оглед запазване в тайна помощта, която обвиняемия С. оказвал във връзка с организиране на даването на подкупа, като се уговорили, че обвиняемият П. ще организира, заедно с обвиняемия Н.Ц., даването на свидетеля П.П. на предварително договорените суми за подкупа;

- на 26.03.2010 г. в гр. С., бул. „В.“, във „Ф.-К.“, провел среща с обвиняемия Т.П., по време на която, съобразно уговорките си със свидетеля П.П. от 23.03.2010 г., предоставил на обвиняемия П. номера на мобилния телефон на свидетеля П. - „***********“, за осъществяване на връзка помежду им, като обвиняемият П. от своя страна поел ангажимента да организира, заедно с обвиняемия Н.Ц., даването на свидетеля П.П. на предварително договорените суми за подкупа  -  престъпление по чл. 304а, вр. чл. 304, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК.

Съдът счита, че в случая е нужно и важно да се спре обстойно на становищата на страните, изразени в хода на съдебните прения. Пледоариите на страните са значителни като обем, но независимо от това се отличават се с конкретност, задълбоченост и сериозни правни аргументи. Особено важни за правилното решаване на делото се явяват доводите на защитата, които СГС преимуществено споделя. По тези причини, съдържанието на пледоариите на страните ще бъде изложено и впоследствие обсъдено максимално подробно по-долу в настоящите мотиви.

Така, в хода на съдебните прения единият от двамата участващия в съдебното заседание прокурори от СГП - Т. поддържа обвиненията срещу подсъдимите Н.Ц., П.С. и Т.П.. Моли съда да се произнесе с осъдителна присъда. Счита, че изложената в обвинителния акт фактическа обстановка се потвърждава от събраните в хода на наказателното производство доказателства, както и че следва да бъдат кредитирани като достоверни показанията на свидетеля П.П.. Показанията на свидетеля се потвърждавали и кореспондирали с останалите доказателства - ВДС от прилаганите СРС, със справките от мобилните оператори, както и с приложените по делото веществени доказателства.

Според прокурор Т., заявеното от свидетеля П. не намирало подкрепа единствено в обясненията на подсъдимите П.С. и Т.П.. В показанията на свидетеля П. и в обясненията на двамата подсъдими се съдържали противоречия и различия по няколко основни обстоятелства и факти. Първото противоречие касаело факта кой е инициирал провеждането на срещите, като свидетелят П. твърдял в показанията си, че това е станало по инициатива на подсъдимия С., а подсъдимият С. и подсъдимият П. твърдели обратното. От съдържанието на изготвените веществени доказателствени средства и протоколите за тяхното изготвяне било видно, че инициативата за провеждане на тези срещи е дошла от подсъдимия С.. Това обстоятелство се потвърждавало по един недвусмислен начин и от приложените справки от мобилни оператори.

Веществените доказателствени средства и протоколите за тяхното изготвяне съдържали информация за факти и обстоятелства, които се потвърждавали от показанията на свидетеля П. и справките от мобилните оператори. От изготвените технически експертизи ставало ясно, че върху съдържанието на носителите на видео и звуков материал няма монтаж, съкращаване и няма признаци за каквато друга намеса върху носителите и съдържащата се в тях информация.

Иззетите като веществени доказателства пари в размер на 20 000 евро съответствали по стойност на сумата, която преди това е уговорена и определена като размер на подкупа.

Прокурор Т. счита още, че обясненията, дадени от подсъдимия Т.П. пред съда, не следва да бъдат кредитирани, тъй като противоречали на обективни данни, установени по делото. Самите обяснения звучали нелогично. Будело недоумение защо подсъдимият П., след всичко, което му се е случило, не е уведомил правоохранителните органите. По делото имало достатъчно категорични доказателства, че в плика са се съдържали именно 20 000 евро.

Не следвало да бъдат кредитирани обясненията, дадени от подсъдимия П.С., тъй като те също противоречали на останалите доказателства, събрани в хода на наказателното производство.

С действията си подсъдимите Т.П. и Н.Ц. били осъществили състава на престъплението, за което им е повдигнато и предявено обвинение, като са дали подкуп в размер на 20 000 евро на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение, а именно - свидетелят П., с цел то да извърши действие по служба. Деянието било извършено от двамата подсъдими с пряк умисъл, като те са съзнавали общественоопасния характер на деянието си, предвиждали са настъпването на общественоопасните последици и са целели тяхното настъпване. И двамата подсъдими са съзнавали всички факти от обективната страна на състава, включително и целта, която е следвало да бъде постигната с даването на тази сума.

От изготвените ВДС и показанията на свидетеля П. било видно, че при проведена среща на 17 март 2010 година в кафе „Б.Ф.“ подсъдимият С. по един недвусмислен начин бил заявил, че подс. Ц. иска „да си оправи нещата” и че „иска да си плати”. При проведената среща на 18 март 2010 година в Гранд хотел „С.” подсъдимият П. бил заявил на свидетеля П., че г-н Ц. търси вариант да си оправи нещата. Както било видно от ВДС и протоколите за тяхното изготвяне, подсъдимият П. попитал свидетеля П. дали може да „потурчи” делото. При даден положителен отговор от страна на П., подсъдимият П. заявил, че това е целта. Тази реплика още веднъж доказвала, че подсъдимият П. е съзнавал каква е крайната цел, за постигането на която е уговаряна сумата. Подсъдимият П. активно бил участвал в уговарянето на сумата, начина на нейното предаване, както и необходимите мерки тази дейност да остане тайна и да не достига до знанието на много хора. На 01 април 2010 година, при предаването на плика, подсъдимият П. цитирал каква е сумата, съдържаща се в плика.

По отношение на подсъдимия Ц. обвинението се доказвало чрез косвени доказателства, които обаче по своята съвкупност, налагали извод за неговото виновно поведение и за извършване на деянието, за което му е предявено обвинение. Една от причините да не бъдат събрани преки доказателства била заявена ясно от подсъдимия П. – Н.Ц. не трябвало директно да комуникира, тъй като спрямо него се прилагали специални разузнавателни средства. Това обяснявало обстоятелството защо подсъдимият П. не е осъществил пряка и явна връзка с подсъдимия Ц. и защо самият Ц. не е присъствал на провежданите срещи. За наличие на пряка и тайна комуникация между подсъдимите П. и Ц. говорел фактът, че подсъдимият П. е знаел важни подробности за наказателните производства, водени срещу подсъдимия Ц.. Това обстоятелство опровергавало обясненията на подсъдимия П., че той не се е познавал пряко с Ц.. За действията на Ц. и за обстоятелството, че подсъдимият П. е уговарял даването на въпросната парична сума с него, свидетелствала и приложената по делото призовка, както и обстоятелството, че г-н Ц. не се е явил на разпита на датата, отразена в призовката. Свидетелят П. и подсъдимият П. в техния разговор се били уговорили Ц. да не се явява на разпит в НСлС и неговото неявяване на този разпит говорело именно за наличието на такава пряка и тайна комуникация между него и подсъдимия П..

С действията си подсъдимият С. също бил осъществил състава на престъплението, за което му е повдигнато обвинение, като улеснил подсъдимите П. и Ц. да дадат подкупа. С. инициирал срещите със свидетеля П.П., свързал свидетеля П. с подсъдимия Т.П.. Лично присъствал на срещата, проведена на 18 март 2010 година в Гранд-хотел „С.“ и взел участие в уговаряне на начина на предаване на сумите и техния размер. На 26 март 2010 година във „Ф.К.”, близо до Съдебната палата, С. дал на подсъдимия П. телефонния номер на свидетеля П..

Подс. С. бил извършил деянието с пряк умисъл - съзнавал всички факти от обективна страна на състава, съзнавал и целта, която е следвало да бъде постигната с даването на описаната парична сума. Това било видно от изготвеното веществено доказателствено средство въз основа на проведената на 17 март 2010 година среща със свидетеля П., където С. бил заявил, че Ц. иска „да си оправи нещата“ и да си плати. Подсъдимият С. попитал свидетеля П. може ли да се работи за прекратяване, което по един категоричен начин говорело за това, че подсъдимият С. е съзнавал всички факти от обективна страна, като ясно е изразил целта, която е следвало да бъде постигната. В тази връзка, той е попитал свидетеля П. и каква е сумата, която следва да бъде платена.

В пледоарията си участващият по делото заместник-градски прокурор Д. поддържа, че фактите и обстоятелствата, описани в обвинителния акт, били установени в хода на досъдебното производство, като в хода на съдебното следствие са били потвърдили по един категоричен и безспорен начин. Счита, че с оглед спецификата на повдигнатото обвинение е събран на практика целият възможен арсенал от доказателства, които да докажат тезата на обвинението. Условно събраните доказателства можело да бъдат разделени на три групи. От една страна - свидетелските показания по делото, които са ясни, непротиворечиви и подкрепени от изготвените по делото ВДС, вследствие на експлоатацията на СРС. Основен свидетел се явявал П., по отношение на който е даден подкупът, предмет на разследването. Той, според прокурор Д., е надежден свидетел и няма никакво основание съдът да не даде вяра на неговите показания.

Показанията на П. не били изолирани и напълно съответствали на събраните чрез СРС доказателства, отразени във ВДС, които се намират по делото. Установено било, че по отношение на същите не е извършена манипулация. ВДС ясно и точно изразявали случилото се в периода от седемнадесети март до първи април.

Важно обстоятелство при оценката на доказателствения материал били и обясненията, които дават самите подсъдими. Прокурорът счита, че съдът следва да кредитира обясненията на подсъдимия Т.П., дадени в хода на досъдебното производство и прочетени в хода на съдебното следствие. Дадените в хода на съдебното следствие обяснения от подсъдимия П. били изключително объркани и на места с елементи на фантазия.

Безспорно, според прокурор Д., било, че доказателствата по отношение на подс. Ц. са косвени. Но съдебната практика била категорична, че когато те са непротиворечиви и еднопосочни няма пречка съдът да постанови осъдителна присъда на базата на такива доказателства. Парите били дадени от Ц. и чрез подс. П. са дадени на следователя П..

В хода на досъдебното производство и в съдебното следствие било доказано, че неявяването на подс. Ц. пред следовател П. е на базата на проведен разговор между него и Т.П..  Тоест, той при всички положения е бил информиран от Т.П. относно това какви действия да предприеме.

По отношение на участието на подсъдимия С., ставало въпрос за целенасочена дейност на тримата подсъдими към даване на една сума пари на следовател към НСлС, за да изпълни определени действия и на практика да се избегне наказателна отговорност от Н.Ц.. Според прокурора, било доказано, че св. П.П. не е инициатор на проведените срещи. Напротив, имало достатъчно доказателства, от които е видно, че именно П.С. е лицето, което активно е търсело П.П. и на базата на тази активност са проведени последващи срещи и разговори. Не бивало да се омаловажава ролята на г-н С. във всички тези срещи.

Прокурор Д. поддържа още, че установените факти сочат на извършено престъпление, съгласно описаното в обвинителния акт, а именно - че Н.Ц. и Т.П. са извършили престъпление по смисъла на чл. 304а, вр. чл. 304, ал. 1, вр. 20, ал. 2, вр. ал.1 от НК, т. е. те са действали като извършители, в съучастие, заедно с подс. С., като са дали подкуп в размер на 20 000 евро на следователя П.П.. По отношение на подс. С. следвало да бъде възприета тезата на прокуратурата, че той е действал в качеството на помагач, тъй като, съобразно описаните в обвинителния акт действия, на практика е улеснил извършването на престъплението подкуп. Въз основа на това прокурорът моли съда да приеме, че С. е осъществил в качеството си на помагач престъплението по чл. 304а, вр. чл. 304, ал.1, вр. чл. 20, ал.4 от НК.

Прокурор Д. пледира съдът да постанови присъда, с която да признае подсъдимите по делото за виновни, като им наложи съответни наказания - по отношение на Н.Ц. и Т.П. - седем години „лишаване от свобода”, а по отношение на П.С. - шест години „лишаване от свобода”.  Моли съдът също така да наложи на подсъдимите и глоби в максимален размер от по 15 000 лева, съобразно разпоредбата на чл. 304а от НК, като съобразно разпоредбата на чл. 307а от НК, предметът на престъплението да бъде отнет в полза на държавата.

В своя реплика зам. градският прокурор поддържа, че при прилагането на СРС нямало допуснати процесуални нарушения. Председателят на съответния АС бил преценил, че е компетентен да даде разрешение за прилагане на СРС и според държавното обвинение тази преценка е достатъчна. Във връзка с действията и показанията на св. П. счита, че не е налице провокация. Активните действия идвали от страна на подсъдимите. Първото нещо, което направил П., било да съобщи на Директора на НСлС и да даде съответна докладна по процесния случай. Във връзка с твърдението, че свидетелят П. е бил под влияние на ДАНС при прилагане на СРС, прокурорът посочва, че няма как да се приложи съответното СРС, без среща с органа, който по закон е длъжен да го прилага. Оспорва се твърдението, че св. П. е действал като „служител под прикритие“. Свидетелят не покривал изискванията по чл. 10в от ЗСРС, поради което нямало как да бъде приложена в конкретния случай фигурата на действие на служител под прикритие.

Защитникът на подс. Н.Ц. – адв. В.В. моли съда да признае подзащитния му за невиновен и да го оправдае по предявеното му обвинение. В пледоарията си условно обособява събраните доказателства в три групи - веществените доказателствени средства, събрани със СРС; гласни доказателства - показанията на свидетеля П.П. и обясненията на подсъдимия Т.П.; веществените доказателства – пари и плик. Подробно анализира трите групи доказателства.

Посочва, че към момента на разрешаване на СРС подсъдимият П.С. е бил съдия. Разрешението за неговото подслушване, наблюдение и пр., било дадено от некомпетентен орган, а именно - Председателя на Апелативен съд - Б.. В нито едно от разрешенията, дадени от Председателя на АС – Б., не се съдържало отбелязване на час, от който насетне е разрешено използването на СРС. Това, според адв. В., също опорочава изготвените ВДС, тъй като не може да се прецени законосъобразно ли са били приложени СРС. От събраните документи се доказвало, че няма отразени часове на движение на съответните документи, свързани с използване на СРС, нито в СГП, от където са изведени исканията, нито в АС - Б., където те са заведени. Всички разрешения за използване на СРС, които носели подписа на Председателя на АС – Б. - съдия Е.Н., били подготвени и написани от прокурор Р. В.. В тези разрешения прокурор В. навсякъде бил отразил, че именно той ги е подготвил. Разрешението, според защитата, представлява съдебен акт, което означава, че съдията е трябвало да го мотивира и да постанови диспозитив. Прокурорът нямал право да подготвя съдебен акт. Отделно от това, разпорежданията на М.а на вътрешните работи за незабавно прилагане на СРС не се предхождали от писмено искане.

За да се избегне компетентния съд - СГС, съответно САС, искането, което касае подс. Т.П., било насочено към Окръжен съд - П.. В това искане зам. градският прокурор Р. В. бил посочил, че е постъпила допълнителна информация, че Т.П. се явява основен посредник за осъществяване на корупционната схема, като поема ангажимент лично да получи средствата и да ги предостави на територията на гр. П.. В делото се съдържали писма от ДАНС и МВР, че никога не е имало данни Т.П. да е възнамерявал да върши каквото и да е било, свързано с инкриминирания случай, на територията на гр. П.. С искането си прокурорът бил представил пред Окръжен съд - П. неверни обстоятелства в официален документ, за да ангажира Председателя на Окръжен Съд - П. с произнасяне по случай, който от доказателствата по делото се установявало, че не е и никога не е бил в негова компетентност.

В материалите за разрешаване на използване на СРС по отношение на следователя П. били приложени декларации и съгласие от него по чл. 12, ал.2  от ЗСРС. Според защитата, не са били налице основанията за използване на СРС по реда по чл. 173, ал. 5 от НПК, вр. чл. 123, ал. 7 от НПК, съответно по чл. 12, ал. 2 от ЗСРС. Този ред се използвал само за опазване на живота, здравето или имуществото на лицето, каквато хипотеза в случая не била налице.

По отношение експертните заключения на проф. Н., адв. В. възразява, че в конкретния случай липсва нужното изследване, което с възможностите на науката и техниката да обективира данни, от които да се съди за достоверност на веществените доказателствени средства, за липса на намеса от изготвящите ги длъжностни лица. Липсвал материал, който да даде възможност за преценка на извършеното от експерта изследване. Защитата акцентира върху обстоятелството, че при изследването е ползван нелицензиран софтуер, както и възможностите на човешкия слух. По отношение на видеозаписите, вещото лице обяснявало, че отразените дати и часове на файловете са всъщност тези, в които тези файлове са пренесени от записващото устройство на приложените по делото дискове. Вещото лице не можело да посочи реалното време на осъществяване на записите.

Защитата акцентира върху факта, че съгласно експертното заключение, записът бил направляван, спиран и пускан по преценка на оператор. Правел се неумел опит да се напасне разговора между подс. С. и св. П.П.. Органите на досъдебното производство упорито се опитвали да представят, че инициативата за срещата не е на свидетеля П. и на тези, които са зад него, а била на подсъдимите.

Адв. В. твърди още, че в протоколите за изготвени ВДС има добавка на текст. При прослушването на записа от 17 март 2010 година в съдебно заседание на 24 ноември 2010 година съдът изрично бил констатирал това.

Защитата оспорва безпристрастността на назначения от съда експерт, тъй като същият заемал длъжност, за която в БАН трябвало да има най-високото ниво на допуск до работа с класифицирана информация. Това се решавало от органите на МВР и ДАНС, което било достатъчно за наличие на зависимост.

По-нататък адв. В. поддържа тезата, че свидетелят П.П. е ползван в хода на разследването като „служител под прикритие“, което по смисъла на закона е оперативен способ, т. е. включено е в обхвата на специалните разузнавателни средства /СРС/. За такъв способ никога не било давано разрешение.

Включването на следователя П.П. в работата по делото за „С. - 2” е било реализирано при съществени нарушения на закона. П.П. никога не е бил включван чрез случаен подбор, който е задължителен по ЗСВ, да работи по това дело. Резолюцията за включване на П.П. в делото „С.-2” била на бившия шеф на националното следствие, сега завеждащ Отдел 03 на НСлС - А.А.. Нямало обаче разпореждане на Главния прокурор П.П. да работи по делото „С.-2”. Главният прокурор по реда, предвиден в закона, бил командировал този следовател от ССлС в НСлС. Нямало законова възможност командироването да стане за разследване на конкретно дело.

Защитата обръща внимание на случаи, свързани с миналото на св. П., за които по настоящото дело били събрани доказателства. Във връзка с тезата, че той е използван като служител под прикритие, се акцентира, че именно той е човекът, на когото е поставена техниката за подслушване и запис във всичките случаи, в които той участва в разговори с подсъдимите Т.П. и П.С.. Установено било, че преди всеки от тези записи, той е имал среща с оперативни работници от ДАНС и с други лица, които по линия на службите са работили по случая. Преди всяка среща и разговор П.П. обсъждал със служители от службите какво да прави и как да реагира, когато в разговорите се поставял въпроса ще му се дават ли пари.

Горното, според защитата, по абсолютно безспорен начин свидетелствало за наличие на провокация към подкуп, която от гледна точка от практиката на ЕСПЧ е всякога липса на справедлив процес и основание за признаване на нарушаване на Конвенцията по чл. 6, т. 1. Цитира се практика на Европейския съд по правата на човека, който приемал, че е налице нарушение на правото на справедлив процес, като очертавал разликата между използването на легални техники за прикритие при разследване на престъпление и подбуждане към извършването на престъпление. Според ЕСПЧ, подбуждане било налице, когато съответните служби или лица, работещи по техни инструкции, не са се ограничили до пасивно разследване на престъпленията, а са упражнили влияние върху разследваните лица така, че да ги подтикнат да извършват престъпление, което те иначе не биха извършили, като по този начин целят да съберат доказателства и да образуват наказателно производство за това престъпление. Критериите били насочени към това дали престъплението би било извършено и без намесата на властите. Съдът приемал, че има полицейска провокация, когато замесените полицаи не се ограничават до разследване на криминална дейност по един пасивен начин, а за да установят престъплението – да набавят доказателства и започват наказателно преследване, оказват такова влияние срещу субекта, без което той не би извършил деянието. Трябвало да се провери дали има обективни основания да се предполага, че обектът е замесен в криминална дейност или е бил предразположен. За пасивността на разследването се преценявало и като се определи дали полицаите са се присъединили към деянието или са го провокирали да започне. Имало провокация, например в случаите, когато полицаят пръв е поел инициатива и се е свързал с жалбоподателя и е поискал да купи наркотици. Европейският съд изисквал за да се определи дали полицаят не е провокирал дееца. Като изоставяне на пасивното поведение се тълкувало полицаят да поеме инициативата и да се свърже с дееца. В настоящият случай имало категорични доказателства за инициатива у свидетеля П.П.. Нещо повече, той увещавал настойчиво. За наличието на всички тези критерии ЕС приемал, че би следвало съдилищата да следят служебно.

От констатираната по делото зависимост на П.П., от неправомерното му включване в делото „С. 2”, от неправомерното му оборудване с техника за подслушване и видеозаписи, от поведението, което той е имал при записите, категорично според защитата се установявала дейност на „служител под прикритие“ – нещо, за което никога по делото не е искано и никога не е давано разрешение. От показанията на П.П. категорично се установявало, че никога и по никакъв начин той не е говорил и не се е виждал с подс. Н.Ц..

По-нататък адв. В. се спира и на обвинението срещу подс. Н.Ц., изтъквайки, че същият следва да бъде признат за невиновен, дори само на база на това, което представлява обвинителния акт. По делото имало частично прекратяване на наказателното производство по отношение на Ц. за изпълнително деяние „предлагане“ на подкуп, както и за това, че подкупът е осъществен под формата на продължавано престъпление. Обвинението оставало за едно деяние - на 01.04.2010 година в нотариалната кантора на нотариус А. П.. За да е извършител, подс. Ц.  трябвало да участва в това изпълнително деяние.

В обстоятелствената част на обвинителния акт за случилото се на 01 април 2010 година нямало нито едно обстоятелство, което да описва даване на пари от Н.Ц. на следователя П.П.. В обстоятелствената част на обвинителния акт за 01.04.2010 година била описана среща на Т.П. с П.П., техен разговор, като се твърди, че Т.П. бил дал 20 000 евро на следователя П.П.. В обстоятелствената част на обвинителния акт нямало нито едно действие на Н.Ц., което да представлява даване на пари в нотариалната кантора на нотариус А. П. така, както е обвинението на Ц.. В обвинителния акт, на лист десети, се твърдяло, че непознат млад мъж е дал на Т.П. запечатан плик. Т.П. го взел, защото очаквал да получи уговорените с Н.Ц. пари. Дори и да се приеме, че в плика е имало пари, въобще не се сочело, че ги дава Н.Ц.. В обстоятелствената част на обвинителния акт фигурирало само предположение на Т.П., че това са пари от Н.Ц..

За помагач по случая с даването бил определен подс. С.. В обвинителния акт за помагаческата му дейност били инкриминирани действия в периода от 12-ти до 26-ти март 2010 година. За този период от 12-ти до 26-ти март Н.Ц. и Т.П. имали в хода на досъдебното производство обвинение за предлагане на подкуп, но прокуратурата била прекратила делото в тази насока, тъй като нямало доказателства. По силата на елементарната логика, според адв. В., нямало към какво П.С. да е помагач между 12-ти и 26-ти март 2010 година, при положение, че самата прокуратура приемала, че в този период подсъдимите Н.Ц. и Т.П. не са извършили нищо противоправно. По силата на фактите от обвинителния акт не можело П.С. да бъде помагач - нито за Ц., нито за Т.П..

По-нататък в пледоарията си адв. В. анализира хронологията на фактите, изложени в обвинителния акт. Посочва, че в показанията си св. П.П. говорел, че около 8-ми март е търсен от С., че се видели на 12-ти март ранния следобед, че С. му казал „При теб има едно дело на Ц.”, П. потвърдил, а С. му бил казал „Той върви с няколко милиона в С., иска да се оправя, ако искаш казвай”. Подс. С. също говорел за този случай, обяснявайки, че бил потърсен от П.П.. После двамата пак се били виждали в „К.“ и П.П. обяснил, че от него зависи как ще върви разследването срещу Ц.. Подс. С. се бил обадил на подс. П. и му казал, че трябва да се видят с негов колега. Видели са вечерта при общи приятели. П.С. обяснил, че П.П. е следовател от Националното следствие, че търси контакт във връзка с разследване срещу Ц., че не знае подробности, но на другия ден П.П. щял да ги даде. С. заявил, че няма нищо общо с подобни разговори, че иска само да запознае двамата.

Защитникът поддържа, че това, което казва свидетелят П. пред съда не е истината и това можело да се установи, ако се анализира останалия доказателствен материал по делото. Поставя се въпроса защо св. П. не бил уведомил никого в продължение на четири дни, че му се предлага подкуп. Във връзка с това чия е била инициативата за срещата особено съществен бил записът на разговор от 17 март със СРС, в който С. казвал на П.: „Кажи за какво искаш да говорим, защото имам след малко среща, ще дойде друг човек”. Свидетелят П. бил човекът, който казвал, че имат поне 15 минути да разговарят, докато С. искал да се разберат бързо. Свидетелят П. е човекът, който казвал: „Не може да е толкова набързо, защото трябва да говорим”. Според защитата, яснота за предстоящия разговор, за неговото съдържание и продължителност, имал не подс. С., а свидетелят П.П.. П.П. бил този, който повдигал въпрос пред С. - „Дай да видим какво правим с тоя Ц.”. Отговорът на С. бил – „Аз не знам“. П. му казвал – „Трябва да кажат какво искат, каква схема и т. н.“. Свидетелят П. още тук започвал да говори, че е добре на някакъв етап да се види лично с Ц.. Инициативата произтичала от св. П.П.. П. си служел с лъжи, за да създаде представа, че това, с което се занимава, е нещо много сериозно и че Ц. трябва да се притеснява. Съдържанието на разговора от 17-ти март свидетелствало, че няма как на 12-ти март подс. С. да е човекът, който да поставя някакви въпроси, свързани с делото „С. 2”, още повече от името на подс. Ц.. П.С. въобще не е бил наясно дали Ц. знае, че има такова дело. П.С., който трябвало да е пратеник, не знаел за какво дело става въпрос при П.П..

В разговора от 18-ти март, проведен в Гранд-хотел „С.“, Т.П. казвал на П., че С. му е казал за какво става въпрос, че Т.П. не е говорил с никой за дела, включително и за делото, което разследва П. и че в края на краищата Т.П. иска да чуе от П.П. за какво дело става въпрос. Св. П. бил човекът, който поставя въпроса за пари и формулирал сума.

На 23 март 2010 година в сградата на съда имало запис на разговор между С. и П.П.. С. искал от П.П. да се занимава лично с Т.П. и той да няма нищо общо с това, което двамата си говорят. От този разговор ставало ясно, че след като П.П. е дал информация за делото, внесъл е яснота за сумата, която иска, за да работи, както той се изразява, не се знае дали въобще някаква информация е достигнала до Ц. един път и втори път – въобще какъв е неговият отговор.

По-нататък се стигало до срещата на 26 март 2010 година в разговор на улицата и в кафене на бул. „В.” между Т.П. и свидетеля П.П.. Т.П. твърдял, че бил предал казаното от П., твърдял, че било казано на Ц., но в същото време заявявал, че няма никакъв отговор от Ц. за каквото и да е било, свързано със случая. И в този разговор, според защитата, нямало нищо, което да изразява каквато и да е воля във връзка с някакъв подкуп от страна на подс. Н.Ц..

На 30-и март имало СРС за разговор между Т.П. и П.П. в кафене. На този разговор за пореден път Т.П. заявявал на П., че няма никакъв отговор от страна на Ц. дали иска да се занимава с предложението на П.П. за подкуп. Не знаел какво е решението на Ц.. На този разговор ставало ясно, че П.П. започва да настоява в съкратени срокове да му се предаде исканата от него сума, започвали отново разговори каква да е тази сума и се определял срок. Отново от това, което говорел Т.П., ставало ясно, че това, което иска П. няма гаранции да е стигнало до знанието на Ц. и със сигурност няма никакъв отговор от негова страна. Тук ставало въпрос и за болничния лист, от който според прокуратурата се установявало наличието на контакт между Т.П. и Н.Ц..

Защитата обръща внимание, че е представила отрязък от призовката, която е оставена на вратата на жилището на Н.Ц.. Това се потвърдило и от показанията на призовкаря на НСлС - Б.Н., разпитан по делото като свидетел. Събрани били и доказателства за действителната причина за неявяването на Ц. на разпит в НСлС. Нямало нито един телефонен разговор, нито едно видеонаблюдение, нито едно проследяване, което да установява, че подс. Ц. осъществява някакъв контакт с подс. Т.П. и на базата на това, което му казва Т.П., влиза в болница. Имало един-единствен човек, който се е виждал и с Н.Ц., и с Т.П.. Това бил свидетелят Д. Д.. Нямало нито едно СРС, което да установява, че този човек предава нещо на Н.Ц. или обратното – предава нещо на Т.П..

По отношение случилото се на 01 април 2010 година защитата акцентира, че на тази дата сутринта подс. Ц. не е бил в болница, а си е бил в къщи. От филми на МВР по задържането се виждало, че Ц. отива по обяд във ВМА и че именно там той е задържан. От всички СРС, които са експлоатирани по отношение на Т.П. и на Н.Ц., нямало данни за среща между тях

Според адв. В., външният вид и номерацията на иззетите банкноти опровергавал това, което Т.П. е говорил – че са събрани от три места. Нямало запис, нямало констатация, че някакъв човек е минал през подс. Ц. и след това се е озовал с парите при Т.П..

На срещата между Т.П. и следователя П. в кантората на А. П. на първи април не се виждало Т.П. да дава на П.П. пари. Виждало се да му дава плик, за който няма данни да е отварян на място. След като П.П. взимал този плик, последният изчезвал от камерата, а след това с него П.П. излизал от нотариалната кантора. После следвало задържането на Т.П.. От това, което се установявало от видеоматериала се виждало, че Т.П.  и П.П. държат този плик с голи ръце. От изготвената експертиза се установявало, че по изследвания плик няма следи от Т.П.. Единствените следи, които са открити, били оставени от свидетеля П.П. и водещия разследването следовател -К.. Следата от св. П. била отвътре, поради което нямало как да е оставена при вземането на плика в нотариалната кантора.

Защитникът оспорва съставения протокол за доброволно предаване от 01.04.2010 г. Същият бил съставен в отсъствие на свидетели. Само на една от неговите страници имало подписи на предалия и на приелия. Този протокол в разрез изискванията на НПК не съдържал никакво указание за часа на предаване на парите. Адв. В. обръща внимание върху факта, че св. П. прибирал парите в джоба си, като излизал от нотариалната кантора, откъдето отивал в ДАНС. Едва след това П. предавал плик с пари на разследващия орган. До момента, когато тези пари се описвали и се предавали на водещия разследването, нямало нито едно доказателство или доказателствено средство, което да установява, че това, което Т.П. дава, което след това П.П. взима, с което излиза от кантората, с което ходи в ДАНС, до появата му при следователя К., са именно пари.

Защитата излага теза, че подс. Н.Ц. изобщо не е имал интерес някой да прикрива каквото и да е било във връзка с обществената поръчка за „С. 2” и воденото от св. П. наказателно производство. Подс. Ц. изобщо не се бил занимавал с въпросния договор. В хода на наказателното производство бил разпитван само като свидетел.

Защитникът на подс. С. - адв. А. акцентира в изложението си върху два аспекта - единият, свързан със СРС и ВДС към тях и вторият - с показанията на свидетеля П.П. и доколко действията му са провокация към подкуп и дали е действал като агент под прикритие.

Обръща се внимание върху разпореждането по чл. 18 ЗСРС, касаещо следователя П. от 16-ти март, което било поискано от прокурор Р. В.. В мотивите било посочено, че свидетелят П. е обещал подкуп на длъжностно лице от органите на съдебната власт. Ставало ясно, че П. е този, който обещава подкупа, а не този, на който му се обещава такъв. В конкретния случай обаче, не съществувало мотивирано искане.

Във връзка с декларациите по чл. 12 от ЗСРС, подписани от св. П., се поддържа, че от разпита на свидетеля П. е станало ясно, че по никакъв начин не е бил застрашен нито живота, нито здравето му, нито това на неговите близки. Налице, според защитата, е заобикаляне на закона.

Адв. А. поддържа и становище, че СРС по отношение на подс. С. са негодни. Твърди се, че в нарушение на закона разрешенията за прилагане на СРС по отношение и на тримата подсъдими не са дадени от компетентните за това председатели на съдилища. Отправените искания не отговаряли на изискванията за мотивираност. Следвало да се посочат и причините, поради които необходимите данни не могат да бъдат събрани с другите способи.

Дадените разрешения за използване на СРС били получени, съгласно исканията, от две места – съдилищата в П. и Б., но не ставало ясно защо. Обръща се внимание на факта, че разрешенията били изготвени от зам. градския прокурор - Р. В.. Ръкописните текстове били написани от едно и също лице със сходно черно мастило, като пишещият прибор вероятно бил един и същ. Налице било едно допълнително нанасяне на дати и други неща, важни за законосъобразността на разузнавателните средства. Налице било грубо погазване на закона. Отсъствал и последващият съдебен контрол върху приложението на СРС.

Няколко неща, според адв. А., били направили впечатление при гледане и слушане на изготвените записи в съдебната зала. В записите добре се чувало за какво става дума, противно на направените отбелязвания. Имало разменени реплики. Най-фрапираща била липсата на тайм-код във видеонаблюдението, осъществено от свидетеля П.. От представеното допълнително експертно заключение ставало ясно, че има оператор, който пуска и спира записа по своя преценка. Очевидно било, че това манипулиране на информацията, както и премахването на тази информация, орязването на част от материала, с което е свързано разминаването между звук и картина, показвали, че файловете са манипулирани.

Защитникът адв. А. се спира в пледоарията си и на разпитите на свидетеля П.П. и действията му по делото. Поведението му, според него, съвпадало изцяло с изискванията за поведение, насочено към провокация и подкуп. Още при първоначалното разглеждане на мерките за неотклонение през април 2010 година съдът бил отбелязал активно поведение от страна на свидетеля П.. Впоследствие, други съдебни състави отбелязали, че действията му представляват провокация. Защитата поддържа становище, че свидетелят П. е осъществил провокация. Съгласно дълготрайната практика на Европейския съд, общественият интерес не може да оправдае употребата на доказателства, придобити чрез полицейска провокация, защото това би лишило обвиняемия от справедлив процес. Съдът изрично отличавал законната употреба на СРС от полицейската провокация, която крие в себе си СРС. Критериите за разграничението били дали престъплението би било извършено, без намесата на властите. Дефиницията за провокация, дадена от ЕСПЧ, била следната: има полицейска провокация, когато замесените полицаи не се ограничават до разследване на криминална дейност по един пасивен начин, а оказват такова влияние върху субекта, без което той не би извършил деянието. Като изоставяне на пасивното поведение се тълкувало например: полицаят да поеме инициативата и да се свърже с обвиняемия, да инициира срещи с него, да повтори предложение за незаконно действие въпреки, че веднъж е получил отказ. В настоящия случай имало достатъчно данни, от които да се стигне до извод, че св. П. с действията си е провокирал деянията да започнат. Той не се ограничавал само с обещанията. Направил повторно предложение, а след това дори заплашвал. Поставил срок за плащане. Свидетелят П. ставал припрян, настойчив, защото казвал: „Ами да ги дава, да ги дава утре, че аз в четвъртък на обяд…”.

Очевидна, според защитата, е била липсата на уличаващи фактори. Затова органите се били заели да създават такива, като умишлено се опитат да създават условия и предпоставки за неправомерни действия. Без намесата на П., нямало да има престъпление. Свидетелят П. в разпитите си посочвал как се е виждал със сформирания екип от ДАНС, как са му подготвили реплики, как е задавал въпроси, които са били подготвени предварително.

Защитникът на подс. Т.П. – адвокат К. С., споделя доводите на адв. В. по отношение на СРС и ВДС, изготвени на базата на тяхната експлоатация. Посочва, че исканията и разрешенията за прилагане на СРС са изготвени от прокурор Р. В.. Иска се изготвените ВДС да бъдат изключени от доказателствата по делото. Развиват се доводи, че разпитът на св. П. и образуването на досъдебното производство са извършени, след като е било направено искането до М.а на вътрешните работи за прилагане на СРС. Коментира се личността и миналото на св. П.П.. Поддържа се, че показанията му са неверни. Отново се обръща внимание на начина, по който св. П. бил включен в разследването по делото за „С. – 2”.

Защитникът поддържа още, че св. П. е излъгал относно това колко телефона е ползвал. На 30 март между 15.06 и 15.38 часа, видно от представеното от прокуратурата веществено доказателствено средство /ВДС/, П.П. провеждал разговор по телефона - входящо обаждане. Според справката от мобилния оператор обаче, от телефона на П. не е проведен нито един входящ или изходящ разговор. Това категорично означавало, че свидетелят П. е имал повече от един телефон. В резултат, не можело да се установи чрез справка по мобилния оператор кой е инициаторът на срещата между св. П. и подс. П.С.. На първите проведени срещи подс. П.С. и Т.П. изобщо  не знаели за какво дело става дума. И двамата разпитвали П.П. за делото и го питали дали Ц. знае за него.

Адв. С. също, подобно и на другите защитници, се спира и на начина, по който св. П. е бил определен да работи по делото, свързано с подс. Ц.. Обръща внимание на намиращия се по делото документ /разпореждане на МВР/, видно от който св. П.В.П. бил извършил престъпление. Очевидно в този документ не била допусната грешка. Грешка била допусната, като този документ е оставен в делото. Той не е трябвало да остава там. Това, според защитата, бил компроматът, който е използван, за да бъде натискан П.В.П. да съТ.ничи на службите. Очевидно било, че прокуратурата и разследващият орган са държали П.П. в течение с развитието на делото, въпреки че в този случай той не е имал качеството на следовател, а на свидетел. Св. П. си позволявал да разсъждава, да оборва версии, което в никакъв случай не било работа на един свидетел.

Защитникът поддържа, че в периода 30 март - 01 април инициатор на проведените срещи е бил св. П.. За тази цел той многократно „висял” около блока, в който живее подс. С., доста продължително време. След разговори с оперативните работници от ДАНС по въпросния телефон и след посещение на ДАНС, П. започвал да търси С.. Очевидно не били проведен разговори, защото за 2-3 секунди не можело да се проведе разговор, но операторът бил отчел тези обаждания.

Според защитника, справката от мобилния оператор е любопитна и от гледна точка на това какво се е случило след напускането от св. П.П. на кантората на нот. А. П.. Веднага след срещата с Т.П., фиксирана като час, П.П. ***. В 12:42:49 часа провеждал телефонен разговор с Б.Н., намирайки се на клетка „П.С.” № **. В 12.52 часа, намирайки се на „Х.” - бул. „Ч. В.” № *****, свидетелят П. разговарял с оперативен работник от ДАНС. В 12.57 часа разговарял с Б.Н. и в 12.58 часа имало още един разговор. Тук се появявала времевата разлика между излизането от кантората на нотариус П. и предаването на вещественото доказателство - плик с пари.

Според защитата, П.П. се е движил по един странен маршрут, разнасяйки това, което е взел от Т.П. и стигайки след час и половина при следователя, който между другото е бил пред кантората на П., но П.П. не му е предал това, което е взел от Т.П., а е отишъл очевидно в ДАНС /поне движението на неговия телефон било такова/, след което е предал на следователя по делото К. този плик и тези пари. Според адв. С., свидетелят П. не бил дал отговори на важни въпроси, а на други депозирал неверни отговори. Това давало основание на защитника да иска от съда да не дава вяра на показанията на свидетеля.

Адв. С. анализира и заключението на приетата в хода на съдебното следствие допълнителна експертиза. Обръща внимание, че Т.но можело да се направи извод какви изследвания е провеждал експертът, за да стигне до съответните изводи. На много въпроси било отговорено, че не може да се даде информация, защото експертът е преценил, че тя е класифицирана. Въпреки това, абсолютно категорично от отговорът на дванадесети въпрос се установявало кой и по какъв начин е манипулирал протоколите и видеозаписите от експлоатираните СРС. Липсвали цели пасажи от проведените срещи. Тези пасажи очевидно по някакъв начин не били устройвали служителите на ДАНС или МВР или който и да е друг, който е избирал какви доказателства да бъдат представени по делото. Достатъчно било да се погледне какъв брой разговори е провел св. П.П. през периода от 16 март до 01 април, за да се разбере, че ВДС-ите, изготвени на базата на експлоатираното СРС - подслушване на телефон с № ********, са манипулирани. От тях били извадени огромен брой разговори.

Във връзка със СРС, прокурорът Р. В. в искането си бил съставил документ с невярно съдържание. Искането съдържало заблуда по отношение на Председателя на Окръжния съд в П. и оправданието, че той все пак е подписал на базата на документ с невярно съдържание не било достатъчно, за да се приеме, че това прилагане на СРС е на базата на надлежно разрешение на компетентен орган.

В заключение адв. С. моли съда да оправдае неговия подзащитен Т.П. изцяло по повдигнатото му и поддържано обвинение.

По здравословни причини адв. С. - защитник на подсъдимия П.С., поиска от съда да му бъде разрешено неговият подзащитен да прочете пред съда предварително изготвени от него писмени бележки, представляващи становището на защитника по съществото на повдигнатото обвинение.

Съдът, като съобрази, че това не би нарушило изискването за устно провеждане на наказателното производство, залегнал в чл. 19 НПК, разреши на подс. С. да прочете устно бележките на своя защитник, като същите бяха надлежно инкорпорирани в съдебния протокол. За нуждите на настоящото изложение тези бележки ще бъдат третирани като пледоария и доводи на защитника адв. С., независимо, че формално се касае за устно изявление на подсъдимия С..

Така, според становището на защитника адв. С., по делото били налице обосновани данни, поставящи под сериозно съм­нение добросъвестността на свидетеля П.П.. В показанията му се констатирали противоречия и логически несъответствия, които също се отразявали на до­казателствената им стойност, като намалявали достоверността им, поради което показанията на този свидетел не следвало да се кредитират от съда като годно доказателствено средство. Развиват се доводи, че показанията на свидетеля са нагласени, с оглед другите събрани доказателства, както и че свидетелят избирателно си спомня някои обстоятелства, а други не. Тези негови показания, дадени по този начин, са били необходими на обвинението към онзи момент, предвид изричната разпоредба на чл. 177, ал. 1 от НПК, че обвинението и присъдата не могат да почиват само на данните от СРС. Ето защо, показанията на св. П. се явявали схематично тълкуване на изготвените и приложени СРС.

        Защитата обръща внимание на изложеното в т. 19 от ППВС № 8/1981 г., а именно: “При обобщаване съдебната практика по делата за подкуп се констатира, че някои следствени и прокурорски органи не привличат към наказателна отговорност всички лица, извършили престъпления и особено в случаите на под­куп по чл. 304 НК, с цел да ги ползват като свидетели”.

        В обвинителния акт изложението на фактическата обстановка започвало от 08.03.2010 г., както е заявено от свидетеля П.. Изобщо не били обсъдени обясненията на подс. С., че е имал контакти с П. от началото на годината, като последният е използвал три мобилни телефона. От приложените ВДС от срещата на 17.03.2010 г. било видно, че двамата са водили разговори за среща в кафе „Б.Ф.“ в предходни дни. Този факт противоречал на изнесеното в показанията на П., че са се видели със С. за пръв път на 08.03.2010 г. в кафе „К.“  и потвърждавал посоченото от подс. С..

        Също така, в приложеното ВДС било посочено: “Звъни телефон. П. провежда разговор”. Този разговор на П. липсвал в приложените справки, а спрямо него по това време се прилагали СРС. От това, според защитата, можело да се направи единственият логичен извод, а именно, че свидетелят П. лъже и към онзи момент е ползвал повече от един мобилен телефон.

        Според защитника, свидетелят П. не казвал истината и за отношенията си с подс. С., с когото всъщност е поддържал близки приятелски отношения. Участието на П. в разследването и оказаното от него съдействие, според защитата, можели да се обяснят със забравеното в настоящето дело разрешение на М.а на вътрешните работи за провеждане на СРС спрямо П.П. от 16.03.2010 г., в което било записано изрично: “Мотиви и основания за използване на СРС: П.П. е обещал подкуп на длъжностно лице от органите на съдебната власт – престъпление по смисъла на чл. 304а от НК” - л. 7 от тома със секретните материали.

        Неслучайно, според адв. С., е това съвпадение между датите на тези два факта – искането за прилагане на СРС спрямо П., видно от което той е уличен в извършване на престъпление, и факта, че точно в същия ден той подава сигнала срещу С. - пет дни след разговора му на 12.03.2010 г. Именно заради това П. бил принуден да съчини версия срещу С.. От действията на св. П. се установявало, че  същият е съзнавал по­ложението си и е обмислял начини за „оправяне“. Всичко това обосновавало извод, че основният свидетел е заинтересуван от уличаването на под­съдимите като извършители на корупционно престъпление, доколкото това би разрешило неговия личен проблем. Несериозно било да се твърди, че един такъв документ, представен на М.а на вътрешните работи и одобрен от него е грешен и то както в частта относно лицето, така и в частта относно мотивите и основанията за същия. В един такъв документ техническата грешка, според защитата, била изключена.

        Несериозно и нелогично звучало и изложеното от П., че е подал докладна чак на 16.03.2010 г., тъй като на 12.03.2010 г. е било петък, а след това - на 15.03.2010 г., ръководителят му бил ангажиран.

        Защитникът констатира противоречия в показанията на П., дадени в разпита пред следовател на 01.04.2010 г. и в съдебно заседание на 23.11.2010 г. Тези противоречия в показанията на П. от досъдебното производство и на съдебното следствие още веднъж говорели за недостоверността на изнесеното от този свидетел.

От материалите по делото било видно, че С. отива на срещата с П. с намерението да говорят не по делото, касаещо подс. Ц., а по съвсем други неща, в каквато връзка са били и предходните им срещи и разговори. Този факт, според защитата, се потвърждавал от множество записани реплики. Не случайно свидетелят П. упорито отбягвал тази тема, тъй като вече знаел, че разговорите се записват и искал да покаже, че основната цел на срещата е разговорът относно Н.Ц..

Видно било от съдържанието на разговорите, че С. иска да говорят набързо, дори да проведат разговора на тротоара, тъй като смята, че няма какво толкова да си говорят, но П. изрично настоявал, че трябва да говорят по-продължително. Недоумение за защитата будел фактът, че за срещата на 12.03.2010 г. П. не споделя никакви подробности.

Адв. С. счита, че след запознаване с материалите по делото П. „скалъпва“ версия и дава някакви обяснения за случилото се. Свидетелят П. бил този, който повдига темата за делото срещу подс. Н. Ц.. Инициативата, според защитата, била на св. П.. Цитират се конкретни части от приложените по делото ВДС, изготвени от прилагане на СРС. П. за първи път в разговора говорел за пари, като посочвал, че иска такива принципно, както и в какъв размер. Отново П. посочвал, че трябва да се дадат пари и за вещи лица, които ще изготвят експертизата, като изрично обяснявал, че той ще ги назначи и това ще му послужи като оправдание пред ръководството на НСлС, ако го попитат защо „не излиза това дело“. От страна на С. нямало нито една дума, от която да следва, че той иска пари от този случай или ще вземе такива. Още повече, много ясно било видно, че С. изразява учудване, като чува каква сума обявява П. – 50-60 хиляди евро и дори го пита още веднъж с учудване дали за евро става въпрос, тъй като действително П. говорел за едни огромни суми. На това учудване П. започвал да се обяснява защо иска такава огромна сума, тъй като договорът - предмет на това дело бил за 120 милиона лева. Един вид при такъв голям договор трябвало да вземе едва ли не процентно. П. изрично повтарял на С. да предаде за тази сума. С оглед факта, че С. не говори за пари за себе си, П. сам вмъквал думите: „Нали и ти ще изкараш“, на което С. отговарял категорично, че нищо няма да качва и ще предаде искането на П.. С. казвал на П., че ще го свърже с П., каквото му е настояването, и вече само с него да си говори, като не го занимава него. Самият С. не знаел нищо за делото срещу Ц. и за първи път научавал за него от П.. Същото важало и за П., който също видно от първата среща между двамата на 18.03.2010 г. питал П. дали Ц. знае за това дело, както и въобще какво е това дело и за какво става въпрос. Всички предложения и изводи по начина на водене на разследването били изразени от свидетеля П.. Налице били множество провокации от страна на П. в този разговор, като единствената цел била да се създават доказателства срещу подсъдимите.

Налице били и сериозни противоречия между изнесеното от свидетеля П. в свидетелските му показания и приложените по делото СРС. В нито един от разговорите между С. и П. първият не споменавал НДСВ, а П. твърдял, че С. има информацията и е изпратен от централата на партията. Дори напротив, С. заявявал, че представителите на НДСВ във ВСС не са гласували за него при провеждания конкурс, на който той бил кандидат за председател на СРС.

Защитата отбелязва, че подс. С. е съдия, бивш прокурор, в системата е от много години, поради което добре знаел как да провери едно дело. Ако той  бил проверил делото срещу Ц., щял знае, че не П. е водещият следовател по това дело, а следователят Т.Г.. П. бил прикрепен към екипа на следовател Г.. Така С. щял да разбере, че по това дело от П. нищо не зависи - нито план за разследване, нито разпределение на дейностите и ПСД, извършвани от екипа следователи. Щял да разбере, че на П. е било възложено само да извърши разпит на десет свидетели.

         Защитникът обръща внимание на преместването на следователя П. от ССлС в НСлС. Предложението за това било направено от А.А. - да бъде командирован П. в НСлС точно по това дело за подпомагане на екипа от следователи. Впоследствие, със заповед на Главния прокурор П. е командирован общо, а не само по това дело.

На 18.03.2010 г. била проведена среща между П., С. и П., насрочена от предната вечер по искане на П.. След като се видели тримата, видно от приложените ВДС, започвал разговор, в който нямало нито една дума от страна на С. във връзка с делото, в което П. участва. Подс. С. се намесвал в разговора спорадично - в моменти, когато се обсъждат общи теми. Според защитата, срещата била инициирана от П.. Подс. С. не е присъствал на по-голямата част от разговора и не била записана нито една негова дума във връзка с повдигнатото му обвинение. През цялото време на видеоматериала се виждал подсъдимия Т.П.. В началото и в самия край за малко се виждал и подсъдимия П.С..

И от тази среща, според защитата, било видно, че инициаторът за целия този случай е П.П.. Нито С., нито П. знаели за какво става въпрос и П. подробно обяснявал на П. в какво се изразява казусът, като било очевадно как той подтиквал към „оправяне“ на това дело и си искал пари. Дори още повече, в тази среща много ясно ставало дума, че в случая се говори за „рекет“ от страна на П.. Категорично ставало ясно, че П. не знае нищо по този казус, не се е виждал с Ц., никой не му е говорил за това дело, а за първи път е разбрал за него от С. след разговора му с П.. Видно било, че срещата и разговора са по инициатива на П.. Очевидно било, че П. трябва да отиде при Ц. и да му предаде исканията на П., т.е. предложенията му. От разговора ставало ясно, че П. иска да изпрати човек при Ц., за да му обясни колко тежко му е положението и заради това следва да си плати. Т.е. тук ставало дума вече за чист рекет.

Показанията на св. П. оставали без разумно обяснение относно поведението на подсъдимия С.. На срещата на 18.03.2010 г. нямало нито една негова дума по казуса. Същото било и на следващата среща – тази от 23.03.2010 г. Подсъдимият С. се опитвал да дистанцира П. от себе си. За това говорел и фактът, че С. не вдига телефона на П. след последната им среща. Касаело се за проявя на пълна незаинтересованост, дистанцираност и най-вече - неинициативност.

На 23.03.2010 г. П. отишъл при С. на служебното му място – в сградата на Съдебната палата. Това действие било продиктувано от факта, че С. не е искал вече да се среща с П., тъй като знаел за какво ще става дума. В същата тази среща С. обяснявал на П., че не иска повече да се виждат и говорят по тази тема, като използвал за оправдание за това свое действие медийния шум към онзи момент около съдията от ВАС – П. Г.. С. се опитвал да се дистанцира от П. по един приятелски и елегантен начин.

Нямало нито едно доказателство, подкрепящо обвинението, че С. е дал на подс. П. телефонния номер на св. П.. Нито от докладната на „външното наблюдение“, нито от каквото и друго доказателство по делото, можело да се направи такъв извод. В тази докладна било посочено, че С. показва нещо от екрана на мобилния си телефон на П. и последния си записва нещо в неговия мобилен телефон. Но какво е това нещо никой не можел да каже.

От срещата на 23.03.2010 г. до момента на ареста между С. и П. нямало никаква комуникация - нито са се виждали, нито са се чували по телефон или по друг начин. Дори още повече, на 31.03.2010 г. П. настоятелно търсел С. по телефон /от известния по делото негов телефон/, но последният не му вдигал. Не му вдигал именно поради факта, че знае за какво го търси П. и не искал да има нищо общо с това, както му е заявил.

От всички СРС и другите доказателства, приложени по делото, ставало ясно и се налагал изводът, че в случая са налице множество провокации от страна на П., с цел да се създават доказателства, което пък от своя страна потвърждавало извода, че става дума за активно мероприятие. На П. и разследващите органи било ясно, че за уличаването на С. в извършване на престъпление са нужни доказателства, който да свързват пряко последния със сценария, който са измислили и че такива към онзи момент те нямат. На 31.03.2010 г., след телефонните търсения от страна на П. към С., на които последният не му отговарял, П. на два пъти отивал и стоял на адреса на С. – за времето от 17:14:31 ч. до 17:51:27 ч. и в 21:00:38 ч. На следващия ден – 01.04.2010 г., по време на разговора с П. в 10:44:32 ч., П. отново е бил на адреса на С., като стоял там до 10:53:19 ч. и разговарял по телефона за  инструкции. Не случайно и на 01.04.2010 г. П. стоял на адреса на С..

Самият П. казвал в проведен разговор, че С. няма връзка с Ц.. П. правел провокациите, след като вече знаел, че всичко се записва и като виждал, че от страна на С. и П. няма нищо, което да ги уличава в деянието, за което той е подал сигнал. Цялото обвинение, според защитата, се гради на провокациите на П. и на фразите, които той изрича, създавайки доказателства, като в случая действал като активен агент. Житейски логично било, а и практиката сочела, че когато на едно лице е предложен подкуп и срещите след това се контролират от съответните служби, оплакалият се стои и слуша какво ще му предложи и каже предлагащият подкуп, а в настоящия случай активната страна в разговорите било лицето, което твърди, че му предлагат подкуп /св. П./. Тези действия в случая П. вършел по свой почин, а не по указания, тъй като знаел, че изнесеното в сигнала му до Б. Найденов не отговаря на истината и трябвало по някакъв начин така „да закърпи положението“, че да оправдае действията си.

От тук, според защитата, можел да се направи и друг извод - че П. с този сигнал спасява себе си, в подкрепа на което било и приложеното за него искане и разрешение за СРС. Нужно му е било да предложи, да „натопи“ някой друг, като положи всички усилия да изглежда правдоподобно.

В подкрепа на извода, че всичко това е активно мероприятие, най-красноречиво говорело изнесеното от св. П. при разпита му пред съда на 23.11.2010 г. - “Една от идеите беше да се видим с Ц., защото тогава той щеше да има пряко участие, а не само косвено”. Налагал се правнообоснованият извод, че П. е действал като активен агент. По делото нямало приложени доказателства в тази насока - дали е включен в одобрен списък, какъвто изисква ЗМВР или ЗДАНС, и чл. 173, ал. 3 от НК, но всички действия и изявления на П. сочели на този извод. П. участвал пряко в оперативната работа по разработката и бил запознат с всички материали по нея. Само на лица от екипа - действащи агенти, провеждащи дадена операция, можело да са известни всички факти по операцията. Този факт напълно съответствал на заявеното от П. в разпитите му, че всичките му действия са били съгласувани с ДАНС. В разпита си пред съда на 23.11.2010 г. П. вече много ясно и точно сам заявявал и потвърждавал извода, че е действал като агент под прикритие. Изрично обяснявал, че преди всяка среща със С. и П. се е провеждало съвещание в ДАНС, в рамките на оперативна група, на което са се обсъждали различни варианти и различни начини на действие, бил е съставен оперативен план, предвиждали са се оперативни мероприятия, всичко е било планирано и най-вече, че всичко е било съгласувано в тази оперативна група и е имало разработка.

Защитата поставя въпроса може ли П. да бъде свидетел и показанията му да бъдат включени в доказателствената маса по делото. Чл. 118, ал.2 от НПК указвал, че не могат да бъдат свидетели лицата, които са извършвали действия по разследването и съдебно следствени действия. Видно от всички материали по делото било, че П. е участвал в действията по разследването, като е действал като активен агент и е създавал доказателства, които били и единствените, върху които е изградено обвинението срещу тримата подсъдими.

Никъде в материалите по делото не бил приложен документ, въз основа на който св. П. е бил оборудван с технически средства за видео и аудио запис. Законът в чл. 20, ал. 1 от ЗСРС, и практиката били категорични в тази им част, че за да бъде приносител на аудио и видеотехника лицето трябва да работи като служител под прикритие към МВР, като в останалите случай СРС се осигуряват и прилагат само от СДОТО-МВР или СДТО-ДАНС. По делото нямало приложено СРС, разрешено от съответен съд, което да позволява св. П. да е приносител на аудио и видео- техниката, като служител под прикритие, вписан в специалния списък в МВР, съгласно ЗМВР, както и нямало данни същия да е служител на горепосочените две дирекции. Нямало и как да има такива данни, тъй като св. П. работел като следовател в СтСлС на основен Т.ов договор.

В настоящия случай, според защитника, е налице абсолютно заобикаляне и неспазване на закона – както на НПК, така и на ЗСРС, при осигуряването и прилагането на СРС. Документът, въз основа на който П. е бил оборудван с технически средства за видео и аудио запис не бил приложен, тъй като лицето, което го е издало би подлежало на наказателна и административна отговорност. Не случайно разследващите органи не били приложили материалите по чл. 173, ал.3 от НПК и чл. 174, ал. 5 от НПК относно П., с оглед, че нямало да може да бъде използван последният като свидетел, предвид изричната разпоредба на чл.177, ал.1 от НПК, че обвинението и присъдата не могат да почиват само на данните от СРС.

В обобщение, при така констатираната несигурност на показанията на св.П.П., според адв. С., твърдените от него факти не могат да бъдат използвани като категорична и достоверна основа за изясняване на фактическата обстановка и обективната истина.

Според защитника, тезата на подсъдимия С. разумно обяснявала факта защо той е разговарял със св. П., какво е разговарял и кога е разговарял. Защитата развива конкретни съображения в подкрепа на това си становище, позовавайки се на дадените от С. обяснения. Поддържа, че обясненията на подсъдимия С. не могат да бъдат игнорирани и защото по делото липсват поло­жителни, безусловни доказателства, които с категоричност да ги опровер­гават.

Неясно, според защитата, било защо в обвинителния акт не се обсъждал въпросът как се е стигнало до даването на подкуп. Съставът на чл.304а от НК предвиждал три отделни форми на изпълнително деяние, но това не освобождавало прокуратурата да изследва и да опише в обстоятелствената част на обвинителния акт пълната фактическа обстановка, механизма по който е извършено престъплението, което те твърдят, че тримата подсъдими са извършили и начина, по който се е стигнало до изпълнителното деяние – „даване“. Налице било нарушаване от страна на прокуратурата на изискването да се събират доказателства, както в подкрепа на обвинението, така и такива, сочещи невиновност, съгласно чл. 13 от НПК. В обвинителния акт избирателно били посочени доказателства, извадени от техния контекст. Обстоятелствената част на обвинителния акт адв. С. счита за абсолютно непълна, тъй като не обсъждала цялата доказателствена маса, приложена по делото, част от която била в противовес на обвинителната теза.

Защитникът адв. С. анализира и приложените по делото СРС. Досежно подс. С., било налице искане от наблюдаващия прокурор Р. В. за прилагане на СРС, разпореждане за 24-часово такова, както и разрешение от Председателя на АС-Б.. Анализът на тези три документа сочел, че използваните СРС са абсолютно незаконосъобразни. Съставени били не по законоустановения ред и не от компетентните органи. Нарушен бил чл. 174, ал. 4 от НПК, тъй като компетентен в случая се явявал Председателят на Софийския апелативен съд, а приложените разрешения по делото по отношение на С. били дадени от АС-Б..

Разрешението на Председателя на АС-Б. било от 17.03.2010 г., като не бил посочен час. Не се посочвало изобщо защо се иска разрешението от Б., а не от С.. Разрешението на съда било изготвено от Р. В. и това било отбелязано в долния му ляв ъгъл. В разрешението на съда, не се посочвало кое и какво е наложило издаването на разрешението от Б., а не от С.. Печатите на ДАНС били с дата 18.03.2010 г. и 19.03.2010 г.

Адв. С. обръща внимание и на факта, че датата, която трябва да е попълнена от Р. В. за “считано от”, е попълнена ръкописно със същия химикал – туш, който е използван при подписа на Председателя на АС-Б.. Според защитата, тази дата е попълнена по-късно, а не при изготвяне на искането. Комплексната експертиза /техническо и графическо изследване/ давала заключение, че ръкописните текстове, конкретизирани и описани подробно като обекти на експертизата, са написани от едно и също лице и са написани с тънкописец със сходно по цвят и нюанс черно мастило, като пишещият прибор, с който текстовете са изпълнени, вероятно е един и същ. От това заключение на експертизата можел да се направи единствено изводът, че или прокуратурата е представила в АС-Б. празна бланка, или че АС-Б. е дал разрешение върху празни бланки и тези текстове са попълнени впоследствие от прокуратурата.

Следвало да се отбележи, че разрешенията, дадени от АС-Б. са изготвени от наблюдаващия прокурор Р.В., което е записано в левия долен ъгъл на бланките. И в двата случая, според защитата, е налице грубо погазване на закона и на разделеността на институциите. Иска се съдът за изключи от доказателствата по делото изготвените в резултат на прилагане на СРС доказателства, като порочни, издадени в нарушение на закона и всички правила.

Правят се възражения във връзка с разпорежданията на М.а на вътрешните работи. Цитират се конкретни разпореждания, както и констатираните във връзка с тях несъответствия с установените по делото факти и със закона.

Оспорва се наличието на предпоставките по чл.12, ал.2 от ЗСРС спрямо св. П.. По делото  били приложени декларации, подписани от П. П., по чл.12, ал.2 от ЗСРС, но не било приложено нито едно доказателство в подкрепа на обстоятелството, че е застрашен животът или имуществото му или тези на негови близки. На това основание защитата претендира, че СРС,  приложени спрямо него и съответните на тях ВДС, се явяват незаконосъобразни, тъй като били дадени на несъществуващи основания и така мотивирани се явявали грубо заобикаляне на закона.

Налице, според защитата, било нарушение и на нормата на чл. 29, ал. 7 от ЗСРС - че в едномесечен срок след прекратяване на прилагането на СРС органът по чл.13, ал.1 или 2 ЗСРС предава доклад на съдията, разрешил използването, като докладът трябва да съдържа данни за вида, началото и края на прилагането на СРС, изготвени ли са ВДС и унищожена ли е събраната чрез него информация. В случая доклади не били предадени, дори и формални.

Приложените по делото ВДС, изготвени въз основа на СРС, се разминавали в доста части, което било констатирано от съда, след внимателно прослушване на магнитните носители. Същите били отразени точно и подробно в протокола от съдебното заседание на 24.11.2010 г., със съответните констатации на съдебния състав. Защитата поставя и въпроса за липса на тайм код в приложените аудио и видео файлове от срещите между П. и С., както и между П. и П..

Поддържа се, че експертизата на проф. Н., работила върху коментираните записи, не отговаря на изискванията на чл.152, ал.1 НПК, тъй като не съдържала в себе си необходимите реквизити. Експертът не бил посочил каква техника и софтуер е използвал, какво е установил при т.н. „предварителен преглед“; дали файловете за изследване са се оказали напълно съвместими с парка от оборудване /софтуер и хардуер на лабораторията/; дали и колко работни копия е направил, за да запази оригиналните файлове от промяна; какъв метод на изследване е използван и пр. Така изготвената и представена експертиза, според защитата, представлява едно негодно доказателствено средство. В случая както съдът, така и страните били лишени от възможността да се запознаят въз основа на какво вещото лице е стигнало до своите изводи. Развиват се конкретни съображения и възражения във връзка с експертното заключение. Анализират се поотделно всички точки от същото. В обобщение се прави извод, че първоначално изготвената техническа експертиза не следва да се кредитира при оценка на доказателствата, предвид фрапиращите противоречия между нея и допълнително изготвената такава. В допълнителната експертиза вещото лице недвусмислено посочвало, че е налице спиране и пускане на записа по преценка на оператор.

От правна страна защитникът счита, че не е налице извършено от подсъдимия С. престъпление. В хода на досъдебното производство и съдебното следствие не били събрани доказателства, които да водят до категоричния и безспорен извод, че той е извършил инкриминираното деяние. В случая липсвала и причинна връзка между действията на С. с изпълнителното деяние, както и с предизвиканите от последното престъпни последици.

С. запознал подсъдимия П. със следователя П. по искане на последния, видно от приложените ВДС. На 17.03.2010 г. С. се обадил на П. и му казал: “Един колега иска да се види с теб”. На следващия ден – 18.03.2010 г., той срещнал двамата, за да ги представи един на друг и участието му свършвало до тук.

На тази среща, при гледане и прослушване на СРС, ясно се виждало, че С. се появява в нейното начало и после в нейния край и нямало нищо по темата, касаеща делото “С.-2”. С. не присъствал на масата през по-голямата част на разговора, като абсолютно потвърждение на това бил приложеният ВДС, от който било видно, че С. идвал в един момент на масата и изрично питал двамата други участници в тази среща: “За какво си говорите?”.

След датата 18.03.2010 г. нямало среща, в която да участват вече тези лица. Оттук можел да се направи извод, че С. е съдействал, по изричното искане на следователя П., само за организиране на срещата на 18.03.10 г. и на никоя друга, като личното му участие в тази среща е било да представи П. и П. един на друг.

Прокуратурата твърдяла в обвинителния акт, че С. е съдействал за уговаряне на начина на даване на подкупа и на неговия размер. В същото време обаче, в обстоятелствената част на обвинителния акт не било посочено нито едно действие на С. в тази насока. В делото нямало нито едно доказателство в тази насока, нито една дума, изречена от С. за начина на даване на подкупа. Такива доказателства липсвали и в показанията на свидетеля П., върху които било изградено обвинението. Дори той никъде и никога не заявявал, че С. е съдействал за уговаряне на начина на даване на подкупа и на неговия размер.

На срещите след 18.03.2010 г., проведени между П. и П., подс. С. не бил участвал. Дори нещо повече - той не знаел за тях и за темите на разговори в тези срещи, за което категорично доказателство било казаното от П. на 01.04.2010 г., че С. нищо не знае и той не е говорил с него. От изгледаните и изслушани СРС, както и в показанията на св. П., нямало нито една изказана от С. дума или извършено действие в насока даване на съвети и разяснения относно необходимите действия по разследването, които следвало да бъдат извършени от следователя П. в интерес на Н.Ц., които в своята съвкупност да бъдат насочени към налагане на извод за невиновно поведение на Ц. по посоченото разследване. Видно било, че С. не знае какво е това дело, срещу кого се води, за какво се води, по кой текст от НК.

На срещата на 23.03.2010 г. в Съдебната палата също липсвала каквато и да е фраза или изречение във връзка с даване на съвети и разяснения, а и отделно - тази среща била осъществена отново по инициатива на П.. След тази среща С. повече не се бил виждал или разговарял по някакъв начин с П.. Посочената в обвинителния акт дата 26.03.2010 г. била абсолютно абстрактна и била внесена само за пълнеж.

По делото нямало нито едно доказателство в подкрепа на изнесеното в обвинителният акт, че С. е дал на П. телефонния номер на П., нито пък, че обвиняемият П., от своя страна, е поел ангажимента да организира, заедно с обвиняемия Н.Ц., даването на св. П.П. на предварително договорени суми за подкуп. Изложеното води защитата до извод, че липсват обективните особености на помагачеството от страна на С.. Не била помагачество тази извършена за „улеснение“ проява на С., която фактически с нищо не била улеснила деянието на извършителя и следователно не стояла в причинна връзка ни­то с деянието, нито с неговите последици. Още повече, че същата била извършена по искане и настояване на следователя П..

От обективна страна, разговорите между подсъдимия С. и св. П., проведени на 17-ти, 18-ти и 23-ти март 2010 г., не съдържали съставомерните признаци на внесеното в съда обвинение. Липсвало всякакво предлагане на конкретен подкуп срещу съответно действие или бездействие в полза на подследствено лице, както и действия, които представляват помагачество по смисъла на чл. 20, ал. 4 НК. Дори и хипотетично да се възприемела такава теза, то в светлината на категорично установените фактически положения, предложението би било фиктивно, а не истинско, поради което не би било съставомерно по чл. 304а от НК.

Повдигнатото и поддържано обвинение срещу подсъдимите  било за активен подкуп. При повдигане на обвинението представителите на обвинителната власт били длъжни да посочат всички факти и обстоятелства, правнозначими за престъплението - време, място, механизъм на извършване, предмет на пре­стъплението, обект на престъплението, средства за извършване на престъплението, размер на вредите, със съответните индивидуализиращи характеристики на всеки един от тези признаци, определящи обективната страна на престъплението, и кумулативно с това - субек­тивните елементи на същото. В конкретния случай обаче в обстоятелствената част на обвинението не били описани никакви релевантни за престъпната съставомерност на деянието по чл. 304а НК факти, които са­мо и единствено обвързвали съда при произнасяне по повдигнатото обвине­ние. В диспозитива на обвинителния акт били визирани всички срещи между подс. С.,  св. П. и подс. Т. П. в периода 17.03. – 26.03.2010 г., а деянието по даване на подкуп било инкриминирано на 01.04.2010 г. Тези обстоятелства не са достатъчни, според защитата, да се приеме, че обвинението е доказано по безспорен начин.

Изрично с постановление от 27.08.2010 г. СГП била прекратила обвинението срещу тримата подсъдими досежно изпълнителното деяние „предлагане“ на подкуп. В същото време обаче не ставало ясно, след като няма предлагане на подкуп от страна на подсъдимите, как се е стигнало до даването на такъв.

Пледоарията на защитата продължава с теоретично излагане на елементите от обективна и субективна страна. Акцентира се върху факта, че не може да бъде субект на престъплението подкуп длъжностно лице, кое­то приема дар или друга имотна облага за действие или бездействие, което не се включва в неговите служебни права и задължения. В тези случаи не бил налице подкуп, защото длъжностното лице не можело да извърши исканото от даващия дар или друга имотна облага действие или бездействие. Същевременно, когато се давал дар за едно бъдещо действие или бездействие, било необходимо между длъжностното лице и дееца да е постигната съгласуваност относно съдържанието на тези действия или бездействия. В настоящият казус от страна на подс. С. липсвало извършването на такива действия, както по отношение на св. П., така и по отношение на другите двама подсъдими.

Според защитника, подс. С. не можел да бъде субект на престъплението по чл. 304 НК. Такъв субект, според защитата, може да бъде само гражданин, който е заинтересован от едно или друго длъжностно действие на опреде­лено длъжностно лице от държавния или обществения апарат, т.е. следва налице да е цел – определено действие на длъжностното лице. В случая относно С. такава заинтересованост не била налице. Изложеното дава основание на защитника за извод, че по отношение на подс. С. повдигнатото и поддържано срещу него обвинение е несъставомерно от обективна страна. Отсъствали и субективните елементи на престъплението.

         Във връзка с повдигнатото обвинение за съучастие, адв. С. посочва, че по дефиниция съучастникът отговаря не за чужда престъпна дейност, а за това, че той лично, със собственото си деяние, обективно и виновно допринася за осъществяване на дадено престъпление. Съучастническото деяние, от друга страна, не било някак­во своеобразно самостоятелно престъпление. То било елемент от комплексна дейност, която, като съчетава прояви на няколко лица, довеждала в своята цялост до осъществяване на определено престъпление. Поради това между деянията на съучастниците (извършители, подбудители, помагачи) съществувала опре­делена връзка. Тази връзка между деянията на съучастниците съществувала и в обективно, и в субективно отношение. Всеки отговарял само в рамките на онова, което се обхваща от не­говия умисъл. Това положение било изрично изразено в чл. 21, ал. 2 от НК. Отговорността на подбудителите и помагачите била обусловена от изпълнението от извършителя на визираното от закона престъпно деяние. При състави, изискващи като конститутивен елемент на престъплението допълнителни субективни елементи, като цел или мотив, последните също трябвало да бъ­дат налични у  всеки от съучастниците. За разлика от извършителя, помагачът не участвал в из­пълнението на престъплението, извършването на което само умишлено улеснявал, като съдействал на извършителя, чието престъпно решение е вече формирано

В случая обвинението срещу С. било повдигнато за интелектуално помагачество /даване на съвети и разяснения/ и за обикновено помагачество /съдействие за организирането на срещи/. От субективна страна бил необходим умисъл у помага­ча, че със своята проява улеснява извършването от другиго на конкретно определено умишлено престъпление - нещо, което помагачът пряко иска. Такъв умисъл при подс. С., според неговия защитник адв. С., в случая липсвал.

Подсъдимият Н.Ц. се възползва от правото си да даде обяснения пред съда, заявявайки, че до настоящото дело не е познавал Т.П., П.С. и П.П.. М. на О. подсъдимият бил от април месец 2008 година до юли 2009 година. За този кратък период срещу него били заведени четири дела, две от които са приключили на трета инстанция и едно на първа. Настоящото било четвъртото. Подсъдимият Ц. твърди, че винаги се е явявал по повод на всички призовки, които са му били изпращани. Явявал се бил на тридесет-четиридесет досъдебни производства. Бил дисциплиниран и изпълнявал повикванията на прокуратурата, съда и следствието. По отношение на делото „С. 2” не бил призоваван да дава никакви обяснения и не бил запознат, че има такова дело. За първи път бил извикан да дава показания, когато бил в ареста и то в отговор на въпроса защо бил упълномощил зам. М.а на О. да подпише договор.

Договорът „С. 2” бил от 2002 година. Това бил пореден етап от изпълнение на договора и се решавал с решение на МС, а модернизацията била приета от Парламента. На нито едно от делата, водени срещу него, подс. Ц. не бил търсил помощ за незаконосъобразно решение. Не бил имал никакви отношения с Т.П., а от материалите по делото било ясно, че две седмици преди да бъде задържан е бил подслушван, записван, следен постоянно. Ако бил направил нещо, според подс. Ц., това трябвало да се вижда в материалите по делото.

В хода на съдебните прения подс. Ц. поддържа доводите на защитника си. В последната си дума моли съда да го признае за невиновен.

Обяснения по повдигнатото му обвинение даде и подсъдимият П.С.. Заяви, че поддържа изцяло заявеното от него на досъдебното производство в разпита си в качеството на обвиняем. Допълни две неща. Със свидетеля П.П. се бил видял по настояване на П., като поводът бил съвсем различен от делата срещу Н.Ц.. Срещата била осъществена по повод запитвания на П. дали е процесуално допустимо негов познат, подсъдим по дело, по което подс. С. е бил съдия-докладчик, да сключи споразумение. С. отговорил на П., че това е допустимо процесуално, но трябва да си говорят с представителите на прокуратурата и единственият ангажимент, който подсъдимият поел към св. П., бил да го уведоми за коя дата се отлага делото.

Не случайно, според подс. С., в изготвените ВДС по направените СРС били пропуснати негови фрази, касаещи „май месец“, които били констатирани от съда в съдебно заседание от 24.10.2010 година, където във ВДС било записано, че не се чува, а съдът констатирал, че подсъдимият е споменал за „май месец“ и тогава и адвокат В. заявил: „После ще уточняваме какво се е случило в май месец”. Тогава всъщност подс. С. бил казал, че е отложил делото за май месец и няма процесуална пречка да се разговаря с представителите на СГП за сключване на споразумение. Това бил и поводът, по който се видял с П..

В проведените срещи П.П. вмъкнал разговор по повод Н.Ц.. За първи път тогава С. чул за проблеми с Н.Ц. и не случайно, видно от ВДС, го питал на няколко пъти: „Какво говориш? Самият Н.Ц. знае ли?”.

Подс. С. поддържа, че се е виждал с П. именно по този повод. Видно било от разпечатките на телефоните, че винаги П. го бил търсил. След като разбрал за настояванията на П., подс. С. дори спрял да му вдига телефона.

Второто, което допълва подс. С. в обясненията си е, че когато П. дошъл при него в Съдебната палата, за да му обяснява за това дело, видно и от ВДС, С. изрично му казал, че не иска да се занимава, да не го занимава, да си говори с Т.П., ако има нещо да му каже. П. отвърнал, че му няма телефона и затова С. му дал телефонния номер на Т.П., а на Т.П. дал телефона на П. по искане на П., което било записано и във ВДС. На среща между С. и Т.П. във „Ф.К.“, проведена до Съдебната палата, подс. С. дал на подс. П. телефонния номер на св. П..

В последната си дума подсъдимият П.С. моли съда да го признае по повдигнатите обвинения за невиновен. Счита, че имиджът на съдебната система се уврежда от действията на прокуратурата, а не от неговите собствени. Този „слугинаж”, който се извършвал, това сривало съдебната система.

В обясненията си, дадени в хода на съдебното следствие, подс. Т.П. заяви, че обвинителният акт не кореспондира с това, което в действителност се е случило, че никога не е разговарял на четири очи с подс. Н.Ц., че не е имал негов телефон в телефонния  указател на телефона си и че никога не е разговарял с него по телефона. Твърди, че не познава свидетеля П.П., че не е знаел, че е следовател по досъдебно производство, водено срещу Ц., че за разлика от П.П., познавал много добре прокурора по  това досъдебно производство –  Н. Русинов, но не го бил търсил за никакви услуги по това дело. Не бил имал мотивация да дава подкуп в полза на. Твърди, че всички срещи с П.П. били инициирани от него. На 26 март 2010 година, когато била втората им среща разбрал, че П. го използва като канал за рекет срещу Ц., тъй като бил заявил, че Ц. не е направил нищо, но въпреки всичко трябва да си плати. Подс. П. заявява, че няма нищо общо с представеното  веществено доказателство - плик с 20 000 евро в поредни банкноти. Обяснява, че през месеците януари - февруари 2010 година, воден от стремежа си да разбере дали водените множество наказателни дела срещу Н.Ц., при това широко коментирани в медиите от представители на прокуратурата и следствието, са политическа репресия, с оглед създалата се конюнктура при новата власт, или тези обвинения почиват на обективни факти, потърсил брата на неговата съпруга – подс С.. Попитал го какво му е мнението по повод на тези обвинения срещу  Ц., воден от стремежа си да получи информация и да инициира политическа позиция от страна на своята партия. С. бил отказал да се ангажира със становище по въпроса. На седемнадесети март следобед С. му се бил обадил по телефона и му бил казал, че негов колега иска да разговаря с него. П. твърди, че се е съгласил на разговора и че са се уговорили за среща на осемнадесети. Вечерта се били видели случайно при общи познати в един ресторант, където били провели разговор. С. му бил обяснил, че негов колега П.П. бил следовател по дело, водено срещу Ц., че П. си бил поискал 60 000 евро и че  търсел контакт с Ц.. С. му бил казал, че при евентуална среща с П., П. ще може да разбере от първоизточника истината за делата срещу Ц. и до колко зад тях стоят обективни факти, а не са политически мотивирани. Само това го било и  мотивирало да отиде на първата среща с П.. С. изрично настоял след като го запознае с П., повече да не го занимават със случая. Аз не познавах П.. На срещата на осемнадесети март подс. П. бил установи, че П. не познава делото, че не знае какви са престъпленията на Ц., но съвсем настоятелно си иска парите. Бил попитал П. дали Ц. знае за това дело. Тъй като възприел ситуацията като изключително несериозна, подс. П. не разменил контакти с П. и не предприел нищо друго. След около една седмица ми се обадил С. и пожелал да се видят. Видели се, при което С. му дал телефонния номер на П. и му казал, че П. най-настоятелно иска да се свържат. П. се обадил се на П. и била организирана срещата на 26-ти март, на която разбрал от П., че всъщност Ц. в нищо не е виновен, че не е подписал договора, че е проведена процедура, че самият договор е подписан от негова заместничка. Въпреки всичко обаче П. настоявал да получи пари, като дори предложил на П. част от тях. Това поведение на П. затвърдило в П. впечатлението, че не става въпрос за невинна игра с искане на пари, а за нещо по-сериозно - за рекет и че П. го използва като канал за тази цел. П. поискал от П. да уведоми Ц. да не се явява на разпита, който бил. След срещата П. решил да разучи кой е П.П. и установил, че е замесен в множество такива случаи, подобни на този. Проучил кой е прокурорът по това досъдебно производство, защото на срещата им П. избегнал отговора на този въпрос. Установил, че това е човек, когото добре познава. Опитал се да разбера къде е Ц. и  какво прави. Разбрал, че му предстои операция, защото имал проблеми с носа. Решил да не предприема нищо, Ц. да се яви на разпита и след като разпитът приключи да каже на П., че всъщност не е могъл да осъществи контакт с Ц.. На следващата среща с П. на тридесети разбрал, че Ц. не се е явил на разпита, че бил влязъл в болница и че си бил правил операция по думите на самия П.. П. се бил ентусиазирал от това, че всичко се развива по сценария, който бил предначертал и в рамките на този разговор се държал изключително нагло и брутално, заплашвайки, че ако Ц. не му предаде 25 хил. евро до обяд на първи, ще му се случат неприятни неща. П. направил опит да отложи срещата на първи, защото нямал контакт с Ц., но П. категорично се противопоставил, изриглайки по изключително вулгарен начин с множество агресивни заплахи, които, както и обстоятелството, че П. използва имената на бившия и на настоящия шеф на следствието и на главния прокурор, мотивирали последвалите действия на П.. Тази част от разговора не присъствала в представения ВДС от него. При тази среща между двамата били определени и мястото и часа на срещата им среща в кантората на нотариус А. П.. След срещата П. осъзнал, че П. рекетира Ц. чрез него и решил сам да разреши проблема, отговаряйки на наглото поведение на П. по аналогичен начин. Обадил се на П., както се били уговорили, видели се в офиса на съпругата му, при което му дал плик, в който бил сложил тесте стари банкноти. Нарочно оставил плика незапечатан. Подхвърлил му го с презрение и пликът паднал на масата. Идеята му била П. да отвори плика. Искал П. да остане с впечатлението, че това действие е координирано с Ц. и затова му казал, че е    ходил в болницата и взел парите от Ц., без да предполага, че Ц. Междувременно е бил изписан. За да покаже на П. колко е алчен му казал, че се е наложило парите да бъдат събрани от три места. Казал му и че в плика има 20 000 евро /а не 25 000, както е очаквал П./ за да го провокира да отвори плика, след което да го предупреди, че ако не се оттегли сам от случая, след празниците ще го направи достояние на наблюдаващия прокурор, когото добре познавал. Пликът стоял на масата. П. сложил телефона си върху него и към края на разговора, хващайки плика в ръката си, излязъл. Подс. П. заявява, че не се признава за виновен. Твърди, че няма нищо общо с плика, който прокуратурата е представила като веществено доказателство, и с двайсетте хиляди евро в поредни банкноти по 200 евро. Категорично отрича да е предал този плик на П.П..  Обяснява, че не е разговарял веднага щом е разбрал какъв всъщност е случаят с наблюдаващия  прокурор и не се е оплакал на компетентните органи, че е изнудван от следователя П.П., защото последният му бил представен от С. като негов приятел, поради което не искал да го злепоставя, а и се страхувал от него предвид описаните в интернет множество подобни случаи с негово участие и очевидното му покровителстване, с което самият П. нееднократно се бил хвалил, а да го принуди сам да се отведе от делото и по този начин да разреши възникналия за Ц. проблем.  

След прочитане от съда на обясненията на подс. П. от досъдебното производство, последният заяви в обясненията си, че поддържа казаното от него пред съда. Твърди, че прокурорът Р. В., насаме в стаята на следователя в националното следствие, му предложил сделка – ако пише срещу съдията и М.а, за него да няма никакви последици. Обяснява, че следователят го е викал през два или три дни на разговори, които не се протоколирали. Намеквал му, че докато не даде показания, с които да обяви, че е комуникирал с Ц. и че той е дал тези пари, няма да излезе от ареста. Опитал се и да го заплаши, че ще започне и други дела срещу него, ако продължавам да се държи по този начин. П. си спомнил за случая с Х.Л. и си дал сметка, че очевидно П.П. има ресурса да мачка всички, които не се съгласяват с неговата воля. Почувствал се изправен пред аналогична заплаха да го досъсипят с и с други дела, без да може да излезе от ареста и да организира защитата си, поради което се видял принуден да даде тези обяснения, след като предварително се бил консултирал с адвоката си и получил уверението му, че законът му позволява да ги оттегли впоследствие пред съда, доколкото не са дадени пред съдия. Подс. П. обяснява, че е отказал да отговаря на въпросите как е текла комуникацията с Ц., защото не е искал да си измисля неща, които впоследствие могат лесно да бъдат проверени. Не случайно бил казал, че е получил парите в къщи от непознат човек, за да не може да обясни нищо повече, което да може да бъде проверено. В заключение заявява категорично, че обясненията му, дадени в досъдебното производство са в резултат от приложеното срещу него насилие и от оказания натиск от разследващите, включително и чрез медиите, и че са неверни.

Подс. П. поддържа доводите на защитника си и счита обвинението за недоказано. Здравият разум при едно такова обвинение предполагал, че то трябвало да се опира на три съществени фактора. Първо, П. да се познава и да е близък с Ц., за да може той чрез него да предложи подкуп на следователя П.. Второ, да поддържа контакти с Ц., защото той е човекът, който би следвало да е дал парите и би следвало да е вземал решение как да се действа. Трето, да е дал определена сума пари, в случая, както е по обвинителния акт - 20 000 евро.

П. поддържа, че не познава Ц. и не е близък с него. Твърди, че няма нито един разговор с него и нито една среща с него в инкриминирания период и не е имал повод за такива срещи. Твърди още, че не е дал представената сума - 20 000 евро. Това били факти, които според него нито той, нито защитата му, биха могли да доказват, просто защото били отрицателни факти. Редно било прокуратурата, след като твърди обратното, да докаже първо - че П. е бил близък с Ц., второ - че е имал контакти с него и да свърже представените 20 000 евро по някакъв начин с него, или с Ц., или с плика, който бил дал. Нищо от това не било налице в обвинителния акт, поради което П. моли съда да постанови присъда, която се опира върху тези факти. В дадената му последна дума моли да бъде признат за невинен.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ - 24 СЪСТАВ, след като прецени поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателства, обсъди доводите на страните и при стриктно спазване на чл. 13 и 14 от НПК, прие за установено следното:

ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:

Подс. Н.Г.Ц. е роден на *** година в гр. П., българин е, български гражданин, с висше образование, женен, безработен, бивш М. на О. на РБ,  неосъждан, с адрес гр. С., ж.к. „М.- *” бл. ***, вх.*, ет.*, ап.***, с ЕГН **********.

Подс. Т.Н.П. е роден на *** година в гр. Х., българин е, български гражданин, с висше образование, женен, неосъждан, с адрес гр. С., бул. „П. Е.” № **, ет.1, ап.1, с ЕГН **********.

Подс. П.В.С. е роден на *** година в гр. Х., българин, български гражданин, неосъждан, неженен, към процесния период заемал длъжността съдия в Софийски градски съд, впоследствие временно отстранен от длъжност, живущ ***, с ЕГН **********.

Свидетелят П.П. работел на длъжност „следовател“. Познавал се с подс. С., като навремето били работили заедно в Софийската районна прокуратура. Отношения били поддържали и извън работното място.

С постановление от 23.07.2008 г. на СГП по пр.пр. № 4-3170/09 г. по описа на същата прокуратура било образувано досъдебно производство /ДП/ срещу виновни длъжностни лица от М. на О. за това, че при оценка на необходимостта и вземане на решение за развитие и разширяване на Стационарната комуникационна система на Българската армия – „С. -2“, не положили достатъчно грижи за управлението, стопанисването и запазването на повереното им имущество и от това последвали значителни щети за М. на О. – престъпление по чл. 219, ал. 1 от НК, както и за това, че на 22.12.2008 г. в град С., в нарушение на ЗОП съзнателно сключили неизгодна сделка на обща стойност 119,6 млн. лв. и от това произлязла значителна щета за М. на О. в размер на около 50 млн. лева – престъпление по чл. 220, ал. 1 НК.

С постановлението разследването по въпросното досъдебно производство било възложено от наблюдаващия прокурор на следовател от Националната следствена служба /НСлС/.

        Видно от протокол за избор на разследващ следовател от дата 24.07.2009 г., 14:20:16 часа, оператор: Е.Б., за водещ разследването по сл.д. № 105/2009 г. по описа на НСлС, пр.пр. № 4-3170/09  по описа на СГП е избран на случаен принцип следователят от НСлС Татяна Коцова Г..

        Върху същия протокол допълнително са били поставени на ръка две резолюции. Първата от тях гласи – „г-жа Г., за разследване, 27/07/09“. Втората разпорежда: „На основание Заповед № 364/10 г. на Главния прокурор на РБ, към разследващия екип да се включи и сл. П. П.. 15/02/10“, т.е., по силата на тази втора резолюция свидетелят П. е бил включен в разследването по сл.д. № 105/09 г. по описа на НСлС, без съблюдаване на установения в ЗСВ ред – чрез случаен подбор, с компютърна програма.

        Видно от писмо от НСлС /л. 98, т. 1 ДП/, въпросната резолюция за включване на П.П. в разследването по ДП № 105/09 г. на НСлС е на завеждащия Отдел 03 в НСлС – А.А..

        По делото е представено предложение от завеждащия 03 Отдел при НСлС до Директора на НСлС, с което се иска Главният прокурор на РБ да командирова именно следователя П. за работа по ДП № 105/09 г.

        Представена е и Заповед № ЛС-364/12.02.10 г. на Главния прокурор на РБ за командироване на П. в НСлС за срок от една година. В заповедта на Главния прокурор не е указано, че командироването се извършва по конкретното дело или че е във връзка с него.

        Видно от справка от НСлС /л. 104, т.1 ДП/, като разследващ орган по ДП № 105/09 г., следователят П.П. е извършил през периода 25.02.2010 г. – 31.03.2010 г. разпит на тринадесет свидетели. Други ПСД не са извършвани от него.

        Св. П. потърсил подс. С. във връзка с дело, което С., в качеството си на съдия-докладчик от СГС, бил насрочил за разглеждане в открито съдебно заседание. П. желаел да обсъди със С. възможността по това дело да бъде сключено споразумение за неговото решаване. По този повод между С. и П. били проведени срещи и разговори, в които С. обяснил на П., че сключването на споразумение е допустимо процесуално, но трябва да се говори с представителите на прокуратурата и единственият ангажимент, който С. поел към П. бил да каже за коя дата се отлага делото.

На 08.03.2010 г. /понеделник/ в 12.42 часа подс. С. потърсил свидетеля П., като му позвънил на мобилния телефон. Към този момент подс. П.С. използвал мобилен телефон с номер **********, а св. П.П. използвал мобилен телефон с номер ***********, както и друг неустановен по делото мобилен телефон /с неустановен номер/. Свидетелят П. не отговорил на обаждането.

В 16.27 часа на 08.03.2010 г. П. се обадил на С. и двамата се разбрали да се срещнат.

Среща помежду им била осъществена на 12.03.2010 г. /петък/ и се провела в кафене „К.“ намиращо се на улица „К.В.“ в кв. „Г.Д.“ в гр. С.. На срещата св. П. повдигнал въпрос и за делото /ДП № 105/09 г./, водено от него срещу неизвестен извършител, но все пак свързано с подс. Н.Ц..

Видно от разпореждане на М.а на вътрешните работи /т. 5 с ВДС – л. 7 по горната номерация на страниците/, на 16.06.2010 г. по реда на чл. 18 ЗСРС е започнала експлоатация на СРС по отношение на свидетеля П.П.. Във въпросното разпореждане на МВР е записано следното: “Мотиви и основания за използване на СРС: П.П. е обещал подкуп на длъжностно лице от органите на съдебната власт – престъпление по смисъла на чл. 304А от НК”.

Във връзка с горното, по делото е изискано и приложено като доказателство и писмо, подписано от директора на СДОТО-МВР, според което СДОТО е изпратила на органа по чл. 13 от ЗСРС посоченото в писмото разпореждане на М.а на вътрешните работи от 16.03.2010 г., ведно с искането за използване на СРС на органа по чл. 13 от ЗСРС, разрешението на органа по чл. 15 от ЗСРС за използване на СРС, разпореждането по чл. 17 от ЗСРС, декларацията по чл. 12, ал. 2 от ЗСРС, изготвеното веществено доказателствено средство и протоколът, който отразява изготвянето на същото.

На същия ден /16.03.2010 г./, в който спрямо него е започнало подслушване по реда на чл. 18 ЗСРС, свид. П.П. подал до Началника на НСлС докладна записка /т. 1, л. 5 от сл.д./, в която посочил, че се е срещнал с подс. С. – съдия в СГС. В докладната П. твърдял, че С. му е заявил, че бившият М. на О. - Н.Ц. искал да „се оправя“ по воденото срещу него дело. Намекнал, че няма проблем да бъдат дадени необходимите за това пари.

Докладната на П. е заведена в НСлС с рег. № 1781/16.03.10 г. и в СГП с вх. № 4-1420/16.03.10 г. Върху същата са поставени резолюции от Началника на НСлС и наблюдаващия прокурор.

С постановление на прокурор от СГП от 16.03.2010 г. било образувано настоящото наказателно производство.

В 18.25 часа на 16.03.2010 г. свидетелят П. се обадил по телефона на подс. С. и двамата се разбрали да се срещнат на следващия ден след работа.

На 17.03.2010 г. от Председателя на Окръжен съд – П. било поискано и получено разрешение от наблюдаващия прокурор Р. В. за прилагане на СРС спрямо подсъдимия Т.П.. В искането до Председателя на Окръжния съд било невярно посочена информация, че съществуват оперативни данни, че подс. Т.П. ще извърши предаване на парични средства в района на град П.. По този начин се целяло да се обоснове защо разрешението се иска от Председателя на ОС-П. и то за разследване, което се извършва на територията на град С..

От писмо-справка на ДАНС от 10.03.11 г. /приложено към секретните материали по делото/, се установява, че в ДАНС не са изготвяни документи относно съществуващи данни, че подс. Т.П. ще извърши предаване на парични средства  в района на град П..

С писмо рег. № 198/21.12.10 г. СДОТО-МВР уведомява съда, че в СДОТО не се съхранява документация относно съществуващи данни, че подс. Т.П. ще извърши предаване на парични средства в района на град П..

При това положение, от фактическа страна се налага извод, че подобни данни не са съществували и председателят на ОС-П. е бил подведен от изложените твърдения в отправеното до него искане за прилагане на СРС.

По делото бяха изискани и приети като писмени доказателства и материалите, изпратени от председателите на Апелативен Съд - гр. Б. и на Окръжен Съд – гр. П., във връзка с дадените от тях разрешения за използване на СРС.

В исканията до председателя на АС-Б. не се посочват конкретни причини, налагащи даването на разрешение от там и обуславящи компетентността на АС-Б. по случая. Установява се, че както исканията за прилагане на СРС, така и разрешенията на Председателя на Апелативния съд в Б., са били предварително изготвени от наблюдаващия прокурор Р. В. /видно от записите в долната им лява част/.

На 17.03.2010 г. Председателят на АС-Б. е разрешил използването на СРС прямо подс. П.С. и Н.Ц. върху бланката, изготвена от прокурора В..

Свидетелят П.П. подписал декларации, с които депозирал писмено съгласие спрямо него да бъдат прилагани СРС по реда на чл. 12, ал. 2 ЗСРС.

Така, считано от 17.03.2010 г., спрямо тримата подсъдими – Ц., П. и С., както и спрямо свидетеля П., активно са прилагани специални разузнавателни средства, като водените от тях разговори са били обект на аудио- и видео- запис.

Между св. П., от една страна, и служители на ДАНС и СГП, от друга, през целия процесен период, до 01.04.2010 г. включително, са проведени множество срещи, на които съвместно били обсъждани предстоящите действия за уличаване на подсъдимите С., П. и Ц..

Видно от регистъра на служителите /посетителите/ в сградата на ДАНС, находяща се на бул. „Ч. В.“ № 45 в гр. С., свидетелят П. е посетил сградата на ДАНС на следните дати: 22.03.2010 г., 23.03.2010 г., 26.03.2010 г., 30.03.2010 г., 31.03.2010 г., 01.04.2010 г., т.е. датите на посещенията на П. в ДАНС съвпадат с датите на срещите му с подсъдимите, съобразно внесения обвинителен акт.

При въпросните посещения в ДАНС били обсъждани стратегии, действия, конкретните думи и разговори, които св. П. следвало да проведе, за да бъдат събрани уличаващи доказателства за престъпна дейност на подсъдимите. Целенасочено била обсъждана и версията как да се процедира по начин, който да не разкрива провокация към подкуп. Имало идея св. П. да инициира и проведе и лична среща с подс. Н.Ц..

На 17.03.2010 г., в 17.28 часа и в 17.34 часа, между С. и П. били проведени телефони разговори.

В изпълнение на съвместно изготвения от св. П., СГП и ДАНС план, по-късно същия ден С. и П. се срещнали в кафене „Б.Ф.“ в кв. „Г.Д.“ в гр. С.. Разговорът, разбира се, бил записан посредством СРС.

Първоначално между двамата започнал диалог във връзка с делото, по което подс. С. бил съдия-докладчик и което бил отложил за разглеждане през месец май: “С: Вчера се явиха те’а? Пак се отложи, щото нямаше, не дойдоха някой свидетели. Добре и ги четох принудително свидетелите за другия път.; П: Боклуците така пра’ат, к’во да искаш, к’во искаш.; С: Двама се /не се разбира/ вчера.”

По време на срещата свидетелят П. провокативно насочил разговора към делото /сл.д. 105/09 НСлС/, касаещо подсъдимия Ц., казвайки: „А-а-а, дай да видим к’во правим с тоя Ц.. Значи аз…“.

Подсъдимият С. отвърнал: “Аз не знам.”.

Отново във връзка с делото срещу Ц. св. П. заявил на подс. С.: “Ти ще говориш ли? Ти тря’а да му кажеш”, „Добре, дай да говорим за това наш’то, ‘щото то си е на досъдебна фаза и нема.”, „Добре, питай го навит ли е да работиме и това вече ще го коментираме.”. Тоест, св. П. на практика карал С. да се свърже с Ц., за да го пита съгласен ли е да даде подкуп във връзка с воденото от самия П. разследване. Свидетелят П. дал ясно да се разбере, че обвинението срещу Ц. е сериозно /за 120 млн. лева/, както и че би могъл да помогне нещата да се развият по благоприятен за подс. Ц. начин, но срещу получаване на съответна сума пари, която да си струва усилията и обясненията пред ръководството на НСлС – не по малко от 50-60 хиляди евро:

„П: Значи ти му кажи “да”. Работим. Обаче да каже какво предлага… Еми, сто бона, бе! Извинявай, ама тука говориме за сто и двайсет милиона. Хайде аз ще свърша досъдебна фаза, о’кей, добре, ама важното е как ще я подложат…  ти знаеш, че и ти ще вземеш, нема как да не вземеш. Значи ние пра’име ли го за под петдесет-шейсет хиляди евро, няма смисъл да го пра’име... Ми така му кажи. Нали ти казвам. Да-а, щото примерно утре, ще ме пита Б., ми що не излиза т’ва дело, ми, ще ка’еме, не излиза началник. Не излиза, колективни експертизите вече, трябва да се работи с вещи лица, знаеш как е… Е, експертизата няма да му я плащаме ние. Тея, вещите лица колко ще искат? Не може ние да се ангажираме в една сума от такъв параметър и той да /не се разбира/ ха-ха-ха. Нали знаеш, могат да се подберат експерти, знаеш кой ги назначава“.

В хода на разговора подс. С., който не знаел за подобно дело, попитал П.: „Ц., знае ли за т’ва дело вобще?“, на което П. отвърнал: „Ц. ли бе ?! Как да не знае…“.

В крайна сметка провокацията на св. П. постигнала успех и в резултат на нея по време на срещата в кафене „Б.Ф.“ подс. С. се обадил на подс. П. на тел. **************. Казал му, че негов колега иска да разговаря с него и се разбрали да се видят на следващия ден. П. се съгласил, тъй като наскоро бил помолил С. да го подпомогне в преценката дали внесеният срещу подс. Ц. обвинителен акт по друго производство е израз на политическа репресия или не.

Вечерта на 17.03.2010 г. подсъдимите С. и П. се видели случайно в ресторант при техни общи познати. Имало много хора и П. извикал С. настрани, за да проведат разговор. Попитал го за какво става въпрос. С. му отговорил, че негов колега – П.П., бил следовател по дело, водено срещу Н.Ц. и че П. му е поискал пари и търси контакт към Ц.. Мотивиран от стремежа си да узнае истината за делата срещу Ц., подс. П. се съгласил да отиде на срещата, за да разговаря със следователя П., когото към този момент все още не познавал.

На 18.03.2010 г. /четвъртък/, в 15.35 часа подс. П. се свързал по телефона с подс. С.. Разбрали се да се срещнат в 17.30 часа в сладкарницата на Гранд-хотел „С.“.

В 16.28 часа същия ден свидетелят П. позвънил на С. и при проведения разговор С. му потвърдил, че уговорката от предния ден остава.

Малко след 17.00 часа на 18.03.10 г. и съобразно направената помежду им уговорка, С., П. и П. се срещнали в сладкарницата на Гранд-хотел  „С.“. Тримата си поръчали напитки и започнали да разговарят по общи теми. В хода на разговора се стигнало и до темата за подс. Ц. и воденото от следователя П. ДП № 105/09 г.

Подс. Т.П. заявил на св. П. следното: „Начи, аз, той ми каза за к’во става въпрос горе-долу /посочва към С./. Ъ-ъ, аз не съм говорил с човека за съществуващи /не се разбира/, но така или иначе сме достатъчно близки … Така, че, кажи ми точно какъв е случаят. Той известен ли му е на него първо този случай, този случай“. Очевидно към този момент подс. П. не е знаел за делото, водено от П. срещу Ц., както и какво е естеството на случая.

На така поставения въпрос св. П. отговаря: „На него му е много добре известен“.

Подс. П. желаел да получи и повече конкретност, поради което разговорът продължава по следния начин:

„Т: Значи, за да мога аз да отида и да говоря с него и трябва да говоря абсолютно конкретно… Ти ми обясняваш за какво става въпрос, за да му го обясня аз на него за какво става въпрос. Казваш ми какво можеш да направиш и какъв краен резултат целим, казваш ми за какво става въпрос във случая. Аз отивам и се разбирам с него – казвам ти да или не. Ако ти кажа да – действаме.

П: Действаме. Добре. Е, ми се’а той не знам до колко си наясно – става въпрос, за.

Т: Не, т’ва не съм наясно. Т’ва дето той ми каза /недовършва, говорят едновременно/.

П: “Е.” ъ-ъ-ъ Ж.К., нали, гепили са 120 милиона.

Т: /сочи към С./ Аз за първи път го чувам.

Т: /прекъсва го, говорят, едновременно, не се разбира/ За да съм убедителен пред него – къде точно са престъпленията? Първо, че няма конкурентност, това не е пряко престъпление.

П:  Значи ти като му кажеш за к’во става въпрос, той много си го знае.

Т: Сега, не, кажи ми крайно. Щот’ не мога да му кажа. После ще възникне нещо, което не е ясно колко. Ще каже – защо? Просто трябва да му кажа – толкова срещу такъв ангажимент.

П: Значи, да ти дам един коз, който можеш да му кажеш, нали, за да види, че нещата са много. Той си знае, че са много дебели. Ти като му кажеш той няма да ги обсъжда. Той знае всичко много добре“.

Очевидно е от съдържанието на проведения разговор, че както подс. С., така и подс. П., са нямали представа за естеството на воденото от П. следствено дело. Това е наложило П. да им обяснява, че една експертиза ще докаже „надутите цени, безобразно надутите цени“. Споменаването на сумата от 120 млн. цели да демонстрира сериозността на ситуацията. С такава цел П. обяснява още, че нещата са „много дебели“.

В хода на разговора отново станало въпрос и за сумата, която П. ще иска за „услугата“, като на тази среща П. насочил към сумата, която бил споменал и на подс. С. предния ден. Отново било уточнено, че ще трябва да се платят и допълнителни пари за вещите лица, които ще изготвят експертиза по следственото дело.

На срещата на 18 март 2010 г. подс. П. приел за себе си, че св. П. не познава делото, свързано с Н.Ц., не знае какви са престъпленията на Ц., но съвсем настоятелно си иска парите. След срещата П. не предприел нищо, тъй като нещата му се сторили доста несериозни. По тази причина по време на срещата подс. П. не оставил телефонния си номер на св. П..

Разговорът продължил с общи теми до около 18.00 часа, когато П. обявил, че трябва да си тръгва и напуснал срещата. Разбрал се с подсъдимите да се срещнат през следващата седмица.

През следващите дни св. П. търсил подс. С., като му звънял на мобилния телефон. С. не отговорил. Едва на 22.03.2010 г. /понеделник/, в 15.22 часа, свидетелят П. успял да разговаря с подс. С.. В 19.21 часа същия ден, С. се обадил на свидетеля П..

С. и П. се срещнали на следващия ден – 23.03.2010 г. /вторник/, около обяд в сградата на Съдебната палата в гр. С.. В хода на срещата С. обяснил на П., че телефонът му сигурно се подслушва във връзка с друг случай /на съдията П. Г. от ВАС/. По всички въпроси, свързани с подс. Ц., подс. С. препратил св. П. към подс. П.. На продължаващата провокация от страна на П. и неговия въпрос дали ще правят нещо, имайки предвид случая с Ц., подс. С. отвърнал, че е по-добре да не говори с него. Подс. С., видно от неговите собствени обяснения пред съда, дал на св. П. телефонния номер на подс. Т.П..

Междувременно, свидетелят П.П., в качеството си на разследващ орган изпратил до подс. Н.Ц. призовка за явяване в качеството на свидетел по сл. д. № 105/09. Разпитът бил насрочен за 30.03.2010 г. от 09,00 часа в сградата на НСлС. За връчването на призовката отговорен бил св. Б. Н., който посетил двукратно адреса на Ц. и тъй като не намерил никой, оставил отрязък от призовката с указан телефон за връзка на вратата на Ц.. Другият отрязък, заедно с ръкописна бележка, св. Н. върнал за прилагане по сл.д. № 105/09 на НСлС.

Оставеният на вратата отрязък от призовка достигнал до адресата си – подс. Н.Ц.. По делото в с. з. на 24.11.2010 г. е представен от защитата и приет като писмено доказателство въпросният отрязък от призовка до подс. Н.Ц. за явяване в НСлС на 30 март 2010 г. във връзка с ДП № 105/09 г. Призовката е подписана  от следовател П. П.. Посочен е  телефон  98 26 693. Ръкописно отстрани е написано: „Моля, обадете се на тел. 0888 402608”.

За този екземпляр от призовка, който очевидно е отрязък от същата призовката, приложена на л. 107 от том 1 от ДП, съдът приема, че е бил получен от подс. Ц.. Това обстоятелство не се опровергава, а напротив – потвърждава се от разпита на св. Б.Н., който заяви пред съда, че обслужва като призовкар района, в който живее Ц.. Според показанията на свидетеля, които съдът кредитира изцяло, призовката не е получавана в този вид от следователя за връчване. Получавал се отрязък, който липсва /очевидно това е отрязъкът на л. 107, т. 1, от ДП, предаден от П.П. с протокол от 07.04.10 г. – л. 105, т. 1 ДП/.

Установява се при това положение, че единият отрязък от призовката е бил оставен на адреса на Ц. /този представен в с.з. от защитата/, а другият е върнат в НСлС /този приложен на л. 107 от т. 1 от ДП/.

От разпита на св. Н. съдът установи, че отрязък от призовката е оставен на адреса. Свидетелят обичайно прикрепвал призовката на вратата или с тиксо, или ако има възможност - по друг начин. Не си спомня как е прикрепил конкретната призовка. Бяха прочетени и показанията на свидетеля от досъдебното производство, от които също се установява, че е оставил призовката на вратата на жилището на подс. Н.Ц..

Призовката е върната по сл.д. 105/09, заедно с бележка, съдържаща ръкописен текст /л. 106, т. 1 ДП/ - „Според съседи апартаментът е на Ц., но явно не всеки ден идва някой иначе би отговорил на оставения за връзка телефон. Б. Н.. Моля, пуснете пак призовка“. От съдържанието на тази бележка следователно също се установява оставянето на призовка на вратата на подс. Ц.. В бележката се говори за „оставен за връзка телефон“. Логично е последният да е бил написан именно върху призовката.

Предвид факта, че призовката се представи в съдебно заседание от защитата, съдът намира за безспорно установено, че тя е била получена от подс. Ц., макар и не лично - срещу подпис и по установения в НПК ред. Не съществува друг начин призовката да е попаднала у подс. Ц., освен след оставянето й на вратата на неговото жилище. Този извод се явява косвено подкрепен и от кредитираните от съда показания на св. К.Т..

На 26.03.2010 г. /петък/, около обяд, подс. С. се чул по телефона с подс. Т.П., като му казал, че трябва да го види. Срещнали се и видно от обясненията на самите подсъдими П. и С., по време на срещата /проведена в кафене „Ф.“, намиращо се до Съдебната палата в гр. С./ подс. С. дал на подс. П. телефонния номер на следователя П.П., като му казал, че П. най-настоятелно искал да му се обади, защото имал да му предаде нещо изключително важно.

В 16.00 часа свидетелят П. се обадил на подс. П. и двамата се уговорили да се срещнат. На последвалата малко по-късно среща подс. Т.П. се уверил от думите на П., че всъщност Н.Ц. в нищо не е виновен, че не той е подписал договора, че е била проведена процедура, че самият договор е подписан от негова заместничка. Въпреки всичко, видно от обясненията на подс. П., свидетелят П. настоявал пред него да получи пари, като дори предложил на подсъдимия П. това да е част от подкупа, който искал. 

Това затвърдило у П. впечатлението, че не става въпрос за невинна игра с искане на пари, а се касае за нещо по-сериозно /по неговите думи за „рекет“/. Подсъдимият П. приел, че свидетелят П. го използва като канал да  прокара този  „рекет“.

По време на срещата, в хода на проведения разговор, св. П. предложил подс. Н.Ц. да не се явява на разпита, който бил насрочил. П. поискал от П. да уведоми подс. Ц. да не се явява на този разпит, за да може така да се спечели време.

След като срещата приключила, подс. П. внимателно преценил как да действа. Първо разучил кой е П.П. и установил, че е замесен в множество такива случаи, подобни на неговия, включително и с един много близък до него човек. Проучил и кой е прокурорът по това досъдебно производство, защото му било направило впечатление, че на първата среща на 18-ти март на въпроса кой е прокурор по това досъдебно производство, св. П. избегнал отговора и всъщност така и не казал кой е този прокурор.

След срещата си с П., подс. П. се опитал да разбере къде се намира Н.Ц. и какво прави. Информацията, до която достигнал, била, че на Н.Ц. му предстои операция, защото имал здравословни проблеми с носа. Кога и в коя болница ще бъде операцията П. така и не разбрал. Решил, че най-лесният начин да излезе от ситуацията е да не предприема нищо и Ц. да се яви на разпита, а след като разпитът приключи, да каже на П., че всъщност не е могъл да осъществи контакт с Ц.. Така и не последвал подобен контакт между двамата.

Видно от показанията на св. З. /дадени пред съда и от ДП/, както и от приложените писмени доказателства – болничен лист и епикриза /т. 1, л. 18 и л. 19 от ДП/, на 29.03.2010 г. подс. Н.Ц. е бил приет на лечение във ВМА-С..

Знаейки от оставената на вратата му призовка, че е призован на разпит в НСлС, на 29.03.2010 г. /понеделник/ подс. Ц. потърсил по телефона свидетеля К.Т., който първоначално не отговорил на позвъняванията, но впоследствие се свързал с Ц.. Подс. Ц. помолил свидетеля Т. да се обади вместо него по телефона или ако се наложи - да отиде лично на следващия ден в НСлС, в кабинета на следователя П., за да уведоми последния, че Ц. няма да може да се яви на разпита, за който бил призован на 30.03.2010 г. в 9.00 часа, тъй като е в болница и му предстои операция.

На следващия ден - 30.03.2010 г. на Ц. била извършена оперативна интервенция – „септопластика с обща анестезия“. Такава се налагала вследствие изкривяване на носната преграда, водещо до заТ.нено носово дишане. Подобно заболяване предполагало оперативно лечение, което в крайна сметка било извършено от началника на Клиника „УНГ“ при ВМА – доц. Ц.. Операцията преминала успешно и на 01.04.2010 г. подс. Ц. бил изписан от болничното заведение. 

Изпълнявайки молбата на Ц. от предходния ден, на 30.03.2010 г. /вторник/, сутринта свидетелят Т. опитал да се свърже по телефона със следовател П.П., но след като не успял, отишъл на място в НСлС, където се срещнал лично със следователя и го информирал, че Ц. не може да се яви на насрочения разпит, поради провеждане на операция в същия ден. Свидетелят П. уведомил свидетеля Т., че е необходимо да се представи медицинско свидетелство, удостоверяващо операцията на Ц., и определил нова дата и час за явяване на Ц. на разпит в НСлС.

След като излязъл от сградата на НСлС, св. Т. изпратил съобщение /СМС/ на подс. Ц., с който го информирал, че явяването при следователя П. се отлага за шести април. Същия ден св. Т. не се видял лично с подс. Ц..

На 30.03.2010 г. в 13.43 часа св. П. отново потърсил подс. П. и двамата си определили среща, която се провела около 15,00 часа в сладкарницата на Гранд-хотел „С.“. На тази среща от проведения разговор и от думите на св. П. подс. П. разбрал, че Н.Ц. не се е явил на насрочения разпит, че бил влязъл в болница и че си бил правил операция. В хода на разговора П. заплашил, че ако Ц. не му даде 25 000 евро до обяд на първи април ще се наложи да действа „както трябва“, т.е. ще се случат неблагоприятни за него неща.

Подс. П. се опитал да отложи датата, тъй като искал да се свърже с подс. Ц. и да му съобщи за случващото се. Понеже опитът му не успял и П. бил настоятелен, П. му казал, че ще направи всичко възможно да се видят на първи април.

Уговорката била срещата да стане в кантората на съпругата на подс. П. – нотариус А. П., намираща се в град С., на бул. П. Е. № **.

Подс. П. обмислил ситуацията внимателно, като взел предвид, че свидетелят П. е представител на националното следствие. В проведените помежду им разговори бил използвал имената на бившия и настоящия ръководител на следствието, а също и на самия Главен прокурор, което оставило впечатление, че се познава с тях.

П. нямал контакт с Н.Ц.. Не положил усилия да разбере в коя болница е настанен, като счел, че не е уместно да го притеснява след направената му оперативна интервенция. Решил сам да се справи със създалия се проблем, като на наглото поведение на св. П. отговори със същата бруталност по начин, по който да разреши казуса веднъж завинаги.

Подс. П. се обадил на П., както се били уговорили, и на 01.04.2010 г., около обяд, се видели в нотариалната кантора на съпругата на П.. Там П. дал на П. плик, в който, според обясненията на самия П., бил сложил тесте стари неденоминирани левове /стари банкноти, излезли от обръщение/. Подс. П. нарочно бил оставил плика незапечатан, за да може П. по-лесно да види съдържанието му. В кантората на съпругата си П. подхвърлил плика към П. и той паднал на масата. Идеята на П. била П. да го отвори веднага, на място. Искал да му даде няколко много ясни сигнала, а именно - че това действие е координирано с подс. Ц.. Затова и казал: „Ходих в болницата и взех парите от Ц.”. Това, разбира се, не отговаряло на истината. За да демонстрира, че поисканите пари са много, подс. П. заявил: „Тези пари са събрани от три места”.

Понеже св. П. не тръгнал да отваря плика, П. му казал: „Тук има  20 000 евро”, а не 25 000 евро, както той очаквал и каквато била уговорката. Целта на П. била да събуди любопитството на П. да отвори плика и след това да му направи скандал.

Пликът стоял на масата. П. сложил телефона си на него и към края на разговора, хващайки плика в ръката си, излязъл през вратата. П. очаквал, че П. ще се върне, когато установи какво съдържа пликът. Вместо това, в кантората на нотариус П. нахлули въоръжени и маскирани мъже, за които впоследствие присъстващите там установили, че са полицейски служители.

Подсъдимият П. бил задържан по начин, станал впоследствие и медийно достояние. Начинът на задържането на подс. П. не е пряк предмет на настоящото производство.

На място в кантората на нот. П. пристигнали разследващи органи и започнали съответни процесуално-следствени действия.

Свидетелят П. със служебен автомобил отишъл в сградата на ДАНС. Там се забавил известно време, след което отишъл в сградата на НСлС, където с протокол за доброволно предаване от 01.04.2010 г. предал на следователя при НСлС - К. К., водещ разследването по делото, следните веществени доказателства: „бял плик, формат А4, неразпечатан, в който се установиха 100 броя банкноти с номинал 200 евро, завити с ластик“. Серийните номера на банкнотите са посочени в протокола за доброволно предаване.

На 01.04.2010 г. в жилищата на подсъдимите С., П. и Ц., както и в нотариалната кантора на нот. А. П., е било извършено претърсване и изземване на вещи, за които се считало, че могат да имат значение за делото. Надлежно съставени са четири броя протоколи за извършените ПСД.

От заключението на в. л. Ст. П. се установява, че изследваните от вещото лице 100 броя банкноти, с номинал 200 евро всяка, са истински. От писмо от БНБ изх. № 1105-0008/18.05.10 г. се установява, че тези банкноти са произведени на 20.10.2003 г. за Ц.Б. на Г.. Доставени са на 25.11.03 г. на Ц.Б. на Г., след което същия ден са транспортирани до Ц.Б. на Ф.. БНБ не следи по сериен номер банкнотите при извършването на операции с тях.

От осъществената в хода на досъдебното производство писмена кореспонденция с банки /приложена в т. 7 от ДП/, не са установени сделки и банкови операции със стоте броя банкноти с номинал от 200 евро, предадени от св. П. с протокол за доброволно предаване.

Видно от заключението /основно и допълнително/ на дактилоскопната експертиза на в. л. Л.Ш. /т. 7, л. 6-9 и л. 30-31 от ДП/,  върху изследваните банкноти с номинал 200 евро не са установени годни за идентификация дактилоскопни следи. Върху  белия плик формат А4, изследван от вещото лице, са проявени два броя годни за идентификация следи, оставени от св. П.П. и водещия разследването орган – следователя К. К.. Следи от други лица няма. Експертът посочва в заключението си, че изследваният от него плик е „самозалепващ, с неотлепена лепенка“.

При огледа на плика, извършен в съдебно заседание, съдът констатира, че отразеното в експертизата е вярно – фабричната предпазна лента на плика не е премахната, тоест същият никога не е бил запечатван.

         Видно от заключението на назначената от съда комплексна експертиза № 90/2011 г., изготвено от в.л. С.Ч. /л. 385 от том 2 от съдебното производство/, ръкописните текстове в Т.е 1, 2, 4, 5, 7 и 8 с ВДС, подробно конкретизирани в експертизата, са написани от едно и също лице, с тънкописец със сходно по цвят и нюанс черно мастило. Пишещият прибор, с който текстовете са изпълнени, вероятно е един и същ. Вещото лице установява идентичност между:

- почерка, отразен в ръкописните текстове, описани като обект на експертизата, датата „17. 03. 2010 година”, написан след думите „Считано от”  в том 1, на лист 2 и ръкописния текст „6 – 1115/17. 03. 2010 година” и датата „17. 03. 2010 година”, написана след „регистрационен номер:” и „Считано от:”  в том 1;

- почерка, отразен в ръкописния текст „17. 03. 2010 година”, написан след думите „Считано от: ” на лист 2, том 2 и в ръкописния текст „6 – 1105/17.03.2010 година” и датата „17. 03. 2010 година”, написана след думите „регистрационен  номер” и „считано от:” на лист 3, том 2;

- почерка, отразен в ръкописния текст „17. 03. 2010 година”, написан след думите „считано от:”  на лист 2, том 4 и ръкописния текст „6 – 1111/ 17. 03. 2010 година” и датата „17. 03. 2010 година”, написана след думите „регистрационен номер” и „считано от:” на лист 3 в том  4;

- почерка, отразен в ръкописния текст „17. 03. 2010 година”, написан след думите „считано от:” на лист 2, том 5  и ръкописния текст „6 - 1113 /17. 03. 2010 година” и датата „17. 03. 2010 година”, написана след думите „регистрационен номер” и „считано от:”  на лист 3, в том 5;

- почерка, отразен в ръкописния текст „17. 03. 2010 година”, написан след думите „считано от:” на лист 2, том 7 и ръкописния текст  „6 -1109/ 17. 03. 2010 година” и датата „17. 03. 2010 година”, написана след думите „регистрационен номер” и „считано от:”  на лист 3, том 7;

         - почерка, отразен в ръкописния текст „17. 03. 2010 година”, написан след думите „считано от:”  на лист 2,  в том 8 и ръкописния  текст „6 – 1107/17. 03. 2010 година” и датата „17. 03. 2010 година”, написана след думите „регистрационен номер” и „считано от:”  на лист 3 в том 8.

Видно от заключението /основно и допълнително/ на допуснатата от съда в хода на съдебното следствие техническа експертиза, изготвена от вещото лице проф. Е. Н. /л. 450-465 и л. 609-611 от том втори от съдебното производство/, няма съкращавания и монтаж на видео и звуков материал по съответните изследвани от експерта носители. Няма признаци и за друга намеса по видео и звуковите материали. Отсъствието на кадри във видеозаписите се обяснява с наличието на оператор, който е управлявал стартирането и спирането на записа. В случая операторът бил преценил, че за целите на записа не е необходимо да включва определени моменти /поява на чаши на масата/.

         По отношение на св. П., по искане на защитата, бяха събрани доказателства, установяващи следното:

         С постановление от 12.08.10 г. СРП е отказала да образува досъдебно производство срещу него за престъпление по чл. 343б от НК. Постановлението е потвърдено от СГП с постановление от 23.09.10 г. И двете постановления – на СРП и СГП са отменени от САП, като е прието, че при решаването на преписката са били игнорирани факти и обстоятелства от значение за прокурорските произнасяния. Според САП, налице е необоснован и неправилен отказ да се образува досъдебно производство срещу П.. По тези съображения преписката е изпратена на отдел И. към ВКП, както и на ВСС. Проверката във ВКП е приключила с доклад от 17.12.10 г., като е бил направен извод, че е извършено престъпление и е наложително провеждането на разследване от компетентната Софийска градска прокуратура. Предстои решаване на преписката.

С писмо от ВСС на съда е изпратено копие от цялата преписка вх. № 94-00-750/2010г. на Висшия Съдебен Съвет, образувана по повод публикация във в. „Т.” от 14. 07. 2010 г. „скандален магистрат катастрофира пиян”, с която комисията „Професионална  етика и превенция на корупцията” се е самосезирала.

         Видно от справка, изготвена от ръководителя на отдел „Вътрешен контрол“ в отдел „И.“ към ВКП, името на П. се споменава и във връзка с прокурорски преписки № 45051/04 и № 1330-13СП-1330/2007 г., образувани по данни за извършени престъпления по чл. 288 или чл. 294 НК. С постановление от 05.02.08 г. било прието, че срещу св. П. няма достатъчно доказателства, поради което производството е образувано и водено срещу неизвестен извършител. Понастоящем било спряно с постановление от  23.02.09 г.

         Срещу П. е била образувана и водена и преписка 38321/2005 г. за престъпления по чл. 183 и по чл. 309 НК. Преписката е била прекратена във ВКП, като е било изразено мнение, че дори и да са извършени такива престъпления, това не е станало във връзка със заеманата от П. длъжност. Поради това, преписката е била изпратена в СГП, от където нямало данни за произнасяне.

         Друга преписка – 13155/04 г., включваща в себе си и преписки с други номера и с предмет нерегламентирани контакти на П., е била прекратена.

         Не са установени сигнали, подадени от лицето Х.Л. срещу П.П..

         Установена е преписка срещу П., образувана по сигнал на нотариус Б.Я.. Твърденията в преписката били, че П. е търсил контакти с Я., като е искал от същия 50 000 лева, за да прекрати съществуващите производства срещу него. Самата преписка не е намерена във ВКП! От входящия дневник на ВКП се установявало, че е дадена на градския прокурор.

         От справки от ОДМВР – Враца не се установява наличие на досъдебни производства срещу св. П..

         От МВР е постъпило писмо, в което се посочва, че св. П. няма данни да е бил съТ.ник на службите на МВР.

От писмо на И.а към ВСС е видно, че срещу П. не са извършвани проверки. От писмо от Секретаря на ВСС е видно, че срещу П. са получени няколко жалби и сигнали, по които е извършена проверка.

Видно от протоколи на СДОТО-МВР и доклади /уведомления/ на СГП, цялата събрана информация, която по преценка на органите на досъдебното производство е нямало да се ползва за изготвяна не ВДС, е била унищожена с протоколи. От писмо на ДАНС се установява, че при тях такава информация не е била унищожавана.

По делото е постъпило писмо от ВМА, според съдържанието на което не може да се направи справка във връзка с отразявания в регистрите за посетители за периода 29.03.2010 г. – 01.04.2010 г. на влизане в болницата на лицето Т.Н.П., тъй като в дните на свиждане - четвъртък и неделя посетителите, които идват на свиждане не се  регистрират. Посочва се също, че при направена справка е установено, че няма регистрация лицето Т.Н.П. да е приемано на стационарно лечение в болницата. По делото е постъпило и второ писмо от Началника на ВМА, с което последният е уведомил съда, че във ВМА се води регистър за ежедневното влизане на лица извън личния състав, в които се отразяват имената на гражданите и имената на длъжностното лице, при което отиват, както и че е възможно влизането на лица, без отразяването във водения регистър. За датите 29, 30, и 31 март 2010 година, ВМА не разполага с исканата информация поради това, че дневниците се съхраняват за календарна година.

       

        ПО ДОКАЗАТЕЛСТВАТА:

        Горната фактическа обстановка се установява въз основа на: обясненията на подсъдимите Н.Ц. /дадени пред съда/, Т.П. /дадените пред съда/ и П.С. /дадени пред съда/; показанията на свидетелите: П.П. /пред съда/, Д. Д., Й.Б., Р.П., Д.П., Б.Н., К.Т., д-р Л.З., Е.С., М.Г., В.Т., И.У.; способите за доказване: заключение на комплексна експертиза № 90/2011 г., изготвено от в.л. С.Ч. /л. 385 от том 2 от съдебното производство/, заключение /основно и допълнително/ на техническа експертиза, изготвени от вещото лице проф. Е. Н. /л. 450-465 и л. 609-611 от том втори от съдебното производство/, заключения на дактилоскопна експертиза по протокол № 10/ДКТ-58 от 09.04.2010 г. и протокол № 10/ДКТ-88 от 03.06.2010 г., изготвени от в.л. Л.Ш. /л. 6-9  и л. 30-31 от том 4 от ДП/,  експертиза за техническо изследване на документи /банкноти/ на в.л. С.П. /т. 4, л. 17-19/, заключението на техническата експертиза на в.л. В.Г. и В.Г. / л.35-117 от том 4 на сл.д./; относимите писмени доказателства и доказателствени средства, приобщени по реда на чл. 283 НПК, приложени в Т.ете от досъдебното и съдебното производство, между които най-значими, според съда, са следните документи: протоколи за доброволно предаване /т. 1 ДП/, справка от ДАНС /л.9-10, т. 1 ДП/, справки за съдимост на тримата подсъдими, предложение и заповед за командироване на св. П. в НСлС /т. 1, л. 99-100 ДП/, писма от НСлС /т. 1, л. 101-104 ДП/, докладна записка от св. П. /т. 1, л. 5 ДП/, писмо от НСлС /л. 98 т. 1 ДП/, протоколи за претърсване и изземване, искания за одобряването им и одобрения от съдия от СГС  /т. 2 от ДП/, писмо от Б. ДСК, документи за връщане на веществени доказателства, постановление от 27.08.2010 г. за частично прекратяване на настоящото наказателно производство, постановление от 06.12.10 г. на САП, кореспонденция на с МВР, ДАНС, ВКП, СГП, АС-Б. и ОС-П., включваща и писма-справки от ВКП, прокурорски преписки, образувани и водени във връзка с действия на св. П. П., справка от ОДМВР-Враца, протоколи на СДОТО-МВР за унищожаване на информация, която не е използвана за изготвяне на ВДС, справки от ВСС и ИВСС, постановление от 27.01.11 по пр.пр. № 7023/03 на СГП, постановление от 28.01.07 г. по пр.пр. № 5303/07 г. на СРП, постановление от 04.04.07 г. по пр. пр. 866/06 на СГП,  писмо от зам. градския прокурор рег. № 4-1420/10/05.04.11 г., писма от СДОТО-МВР рег. № 73 и № 74/28.03.11 г., писмо от ДАНС рег. № ИН-788/14.04.11 г., извлечение от вх. регистър на СД“ТО“-ДАНС, писмо от 21.03.11 г. на ДАНС, писмо от Апелативен съд – Б. с приложено към него копие от регистъра на този съд за СРС, писмо и копие от регистъра на ДАНС за посетителите в сградата на ДАНС на бул. Ч. В., справка от 10.03.11 г. от ДАНС за св. П. и приложените СРС, копие от входящия регистър на СГП за класифицирани материали, писмо от председателя на АС-Б. вх. № 4-1779/28.12.10 г. на СГС, писмо и копие от вх. регистър на СДОТО-МВР за искания за използване на СРС, писмо от председателя на ОС-П. вх. № 4-1749/10 на СГС с приложения, протокол за избор на разследващ следовател от дата 24.07.2009 г., 14:20:16 часа, оператор Е.Б., писма рег. № 198 и 199 от 21.12.10 на СДОТО-МВР, писмо от БНБ от 25.10.10 г., писма от ВМА относно подс. Т.П., болничен лист и епикриза за подс. Ц. /т. 1, л. 18 и 19 от ДП/, заверени копия от материали от сл.д. № 105/09 на НСлС, отрязък от призовка за подс. Н. Ц. за явяване в НСлС на 30 март 2010 година по ДП №105/09 година, подписана  от следовател П.П., ръкописна бележка от св. Н., протокол за доброволно предаване от 01.04.10 г. /т. 1, л. 91-93 ДП/, материали от досъдебно производство № 88/2007 година по описа на НСлС, кореспонденция с банки относно извършени операции в евро /т. 7 от ДП/.

        Писмени доказателства и доказателствени средства по реда на чл. 283 НПК бяха приобщени и във връзка с прилаганите СРС и изготвените ВДС /първоначално засекретените материали по делото/. Приложени са справки-разпечатки и писма-справки от мобилни оператори, протоколи за изготвени ВДС от прилагането на СРС, искания, разрешения и разпореждания за прилагане на СРС, декларации от св. П. за прилагане на СРС спрямо него, писма до АС-Б. за изготвени ВДС и протоколи от прилагане на СРС, уведомления за прекратяване прилагането на СРС. По голяма част от тези материали се съдържат в първоначално засекретените материали по делото. Друга част бяха приобщени в хода на съдебното производство, по искане на съда. Така, от председателите на АС-Б. и ОС-П. бяха изпратени всички материали, налични при тях във връзка с дадените разрешение за използване на СРС. От ДАНС и СДОТО-МВР бе изискана и приложена документация във връзка с експлоатацията на СРС.

        Бяха ценени и всички останали писмени доказателства и доказателствени средства, изрично непосочени по-горе, но приобщени по реда на чл. 283 НПК към доказателствената съвкупност и имащи връзка с предмета на доказване по делото.

        Като веществени доказателства от значение за правилното решаване на делото бяха ценени 1 бр. плик, формат А4, самозалепващ, с предпазна лента и 100 бр. банкноти с номинал 200 евро, подробно описани със серийни номера в протокол за доброволно предаване от 01.04.10 г. /т. 1, л. 91-93 ДП/. Бяха взети предвид като такива и мобилните телефони, обект на експертизата на в.л. В.Г. и В.Г. / л.35-117 от том 4 на сл.д./.

        Останалите събрани веществени доказателства – доброволно предадени и иззети с протоколи за претърсване и изземване, не са от значение за правилното решаване на делото.

        Преди детайлното обсъждане на доказателствата, нужно е да се посочи, че материалите по делото далеч не отговарят на нормативните изисквания за тяхното подреждане, номериране и пр. Констатира се на места двойна номерация на страниците от досъдебното производство /в тяхната долна и горна част или две номерации само в горната част – т. 7, л. 62 и сл./. Не е последователна и самата номерация на Т.ете. Обезпокоителен е и фактът, че част от първоначалната номерация на Т.ете е била заличена с бял коректор и впоследствие е добавена нова номерация /виж напр. том 1 л. 88 – 108 ДП/. На други места първоначалната номерация е задраскана и е написана нова такава /виж том 4 ДП/. Недопустимо е номерирането да се извършва с молив /отново том 4 ДП/.  Констатират се и документи, впоследствие прикрепени с телбод /т. 1, л.80-84 ДП/. Независимо, че Т.ете от ДП са прошнуровани и подпечатани с печата на НСлС, при това положение е напълно възможна подмяната на книжа. Сред Т.ете по делото липсва том с № 8 /Т.ете с ВДС са с отделна номерация и само сред тях се съдържа подобен том с № 8/.  Налице е процесуално нарушение, за което обаче не съществува способ да бъде отстранено.

По делото условно могат да бъдат обособени няколко групи доказателства:

В първата група могат да се включат гласните доказателства – обясненията на подсъдимите и свидетелските показания.

Втората група включва веществените доказателствени средства, изготвени в резултат на експлоатацията на специални разузнавателни средства /СРС/.

Към третата условна група съдът включва приобщените по делото веществени доказателства, релевантни за правилното решаване на делото. Най-важни тук са пликът, формат А4, и стоте броя банкноти с номинал 200 евро всяка.

        Налице е и четвърта група, включваща писмените доказателства и доказателствени средства, както и способите за доказване - заключенията на изготвените експертизи.

Именно в тази последователност систематично по-долу ще бъдат анализирани събраните доказателства, доказателствени средства и способи за доказване.

По отношение обясненията на подсъдимите:

Добре известно е, че обясненията на всеки подсъдими, освен негово средство за защита, предоставено му от закона, могат да бъдат и важен източник на доказателства тогава, когато не влизат в противоречие с останалите доказателства, логични са и са житейски правдиви.

В този смисъл, съдът не намери каквито и да било основания да не кредитира обясненията на подс. Н.Ц., в които той по същество отрича да е участвал в извършване на вмененото му престъпление. Прокуратурата, въпреки носената от нея тежест на доказване по чл. 103, ал. 1 НПК, не ангажира доказателства, от които да се установява, че през инкриминирания период между подс. Ц. и останалите двама подсъдими е съществувало познанство и са били осъществявани контакти, насочени към реализация на процесното престъпление. Наистина, както посочва и подс. Ц., нормално и логично е, ако такива контакти са били осъществени, същите да са фиксирани посредством прилаганите спрямо него СРС. Подобно нещо в изготвените ВДС несъмнено липсва. Няма такива данни и в заключението на техническата експертиза на в.л. Г. и Г.. Не се установява от показанията на разпитаните свидетели между Ц. и останалите свидетели да е съществувала и комуникация посредством трети лица. Всички разпитани пред съда свидетели отричат да са предавали съобщения във връзка с процесния случай от подс. П. на подс. Ц. и обратно. Още повече, през част от процесния период Ц. е бил на лечение в болнично заведение, при ограничен достъп до него, което прави версията на прокуратурата още по-малко вероятна.

Ето защо, съдът не споделя версията, поддържана от държавното обвинение, че подс. Т.П. е осъществил контакт с подс. Ц., за да го предупреди да не се явява на насрочения разпит в НСлС. Твърдението, че подс. Ц. е нямало от къде другаде да знае за датата на този разпит е категорично опровергано от представения в съдебно заседание отрязък от призовка до подс. Н.Ц. за явяване в НСлС, както и от показанията на свидетелите Б.Н. и К.Т., които съдът кредитира изцяло.

С оглед на това, неверни са твърденията на св. П.П., че въпросната призовка му е върната, без да е изобщо връчвана. Доказа се, че отрязък от призовката е бил оставен на вратата на подс. Ц., макар и без да му е бил връчен лично. В резултат, Ц. е имало от къде да знае за насрочения за 30.03.2010 г. разпит в НСлС. При това положение, нормално, логично и съобразено със закона е било поведението на Ц. - да депозира молба, посочвайки уважителна причина за неявяването си пред следователя П., както е и сторил.

Съдът кредитира изцяло и обясненията на подс. П.С.. Същите бяха преценени като логични, последователни и правдиви. Решаващ аргумент в тяхна подкрепа е и част от съдържанието на изготвените ВДС от прилагането на СРС /в оневиняващата им част - виж уточнението по-долу/. И тук събраните чрез СРС данни съдът използва единствено в полза на подсъдимите.

В частност, съдът кредитира обясненията на С., че П.П. е потърсил контакт и се е свързал с него. Напълно възможно е това П. да е сторил от друг телефон, за наличието на какъвто, както ще стане въпрос, данни по делото има достатъчно. Обясненията на С. за повода, по който П. го е бил потърсил – относно дело, разпределено на С. като съдия-докладчик, се явяват подкрепени от съдържанието на ВДС от прилагане на СРС, поради което предпочитание следва да се даде именно на обясненията на подсъдимия, като не бъдат кредитирани показанията на св. П..

Съдът не кредитира показанията на св. П. и в частта, че първата му среща със С. е била на 12.03.2010 г. В тази си част показанията на П. също са опровергани. Видно е от записан между двамата разговор, обективиран в протокол за изготвяне на ВДС, че те са имали и предходна среща в кафене „Б.Ф.“, за която П. премълчава в показанията си: „П: Да, ха-ха-ха. А-а-а, и реално съм ходил там веднъж, Ч. имаше рожден ден. Нема да, некъде в “Червена звезда”. Ето го кафето. Виж колко е лесно. С: Аз точно тука обърнах. П: Нали ти казах, “Б.Ф.”. С: Е, как да го видя, че пише “Б.Ф.”? Аз обърнах. П: То си е написано. С: От тука виждаш ли го какво пише? Нищо не виждаш /не се разбира/. П: Нещо си гледал според /не се разбира/. Тре’а да се прегледаш. /не се разбира/. С: А от тука виждаш ли к’во пише, бе човек. П: Е, не, ама аз го знам. С: Е! Еби му майката, аз ей тука обърнах. П: Е! С: Ей тука обърнах. Идиот! За пет метра“.

Ясно става от съдържанието на така проведения разговор, че двамата са се срещали и преди в кафене „Б.Ф.“. В подкрепа на версията, съдържаща се в обясненията на подс. С., е и споменаването на „месец май“ в проведен между С. и П. разговор. С основание защитата акцентира на този факт, който бил пропуснат при изготвяне на приложените по делото ВДС, но бе констатиран от съда при прослушване на изготвените при прилагане на СРС записи. За недостоверност на показанията на св. П. свидетелства и фактът, че той скри пред съда обстоятелството, че е ползвал и втори мобилен телефон.

Видно е от приложените ВДС, че разговорът на 17.03.10 г. в кафе „Б.Ф.“ започва именно с темата, за която говори в обясненията си подс. С.: “С: Вчера се явиха те’а? Пак се отложи, щото нямаше, не дойдоха някой свидетели. Добре и ги четох принудително свидетелите за другия път.; П: Боклуците така пра’ат, к’во да искаш, к’во искаш.; С: Двама се /не се разбира/ вчера.”.

Въпросната тема се споменава и впоследствие многократно в разговорите между С. и П.. Знаейки за прилаганите СРС обаче, св. П. неохотно я отбягва: “С: С онези чувал ли си се бе?; П: Ми не искам. Добре. Друго-друго.”; “С: Аз. То това /не се чува/ никой не ти се обади? А? /не се чува/; П: Аз не искам да говоря с боклуци нек’ви. /не се разбира/ и т’ва е.; С: Щото нали и другите са. /не довършва/ лошото е, че аз тука последните пъти хората /не се чува, говори много тихо/ разбираш ли ме? Аз при К. /?/ един път /не се чува, говорят едновременно/.; П: При /не се чува/ и да.; С: /не се чува, говори тихо/; П: К’во да ти кажа? ; С: Еми виж ги, виж ги. В смисъл, да не е в последния ден пак преди т’ва, щото /не се чува/.; П: Ами аз въобще не говоря с тях. Ебал съм ги в гъза!; С: Не бе, ти им, питай ги – кажете да или не, щото поне да знам, нали, да знаем к’во да правим.; П: Че ги питам, ама ако ми се обадят. Те нема да ми се обадят, щото аз съм им сърдит.; С: Е, звънни им ти. Твой ред е.; П: Ще видя, ще го мисля. Добре“.

Очевидно е, че в тези разговори изобщо не иде реч за делото срещу подс. Н.Ц.. Обсъжда се дело, разглеждано от подс. С. като съдия-докладчик.

На 17.03.2010 г. свидетелят П., а не подс. С. е този, който насочва разговора към делото, водено от П. срещу подс. Ц. - “П: А-а-а, дай да видим к’во правим с тоя Ц.. Значи аз“. Категоричният отговор на С. е: “Аз не знам.”.

Съдържанието на така проведения разговор дава поредно основание да се кредитират обясненията на подс. С. за сметка на показанията на св. П.. Видно е, че темата за делото срещу подс. Ц. е повдигната не от С., а от самия П.. Последният „създава“ схемата за даване на подкупа и определя нейните параметри, включително и сумата, която дори предизвиква учудване у подс. С..

Видно от съдържанието на ВДС, подс. С. първоначално не е наясно дори за какво дело срещу подс. Ц. става въпрос. Няма представа и дали самият Ц. знае за това дело. Затова и пита св. П.: „Ц., знае ли за т’ва дело?“. Видно е, че С. не знае нищо за това дело и за първи път научава за него от св. П.. Тоест, обясненията на подс. С. намират потвърждение дори и в приложените ВДС от СРС, на които прокуратурата основава обвинението си.

По тези съображения, а и предвид мотивите, които ще бъдат изложени при обсъждане показанията на самия П., съдът прецени, че следва да кредитира обясненията на подс. С., вместо противоречащите им показания на св. П.. Основателна е констатацията на адв. С., че по делото не са събрани доказателства, които с категоричност да опровергават заявеното от подс. С. /показанията на св. П. и съдържанието на ВДС от СРС не се кредитират от съда, както ще бъде изяснено по-долу/.

Съдът даде вяра и на обясненията на подс. Т.П. - тези депозирани в хода на съдебното следствие. Действително, констатира се съществено противоречие с обясненията, дадени от П., при разпита му пред разследващ орган на досъдебното производство. Това наложи прочитането на обясненията на подсъдимия, дадени тогава, на осн. чл. 279, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 от НПК.

Противоречия съдът констатира конкретно по следните въпроси: изпращал ли е подсъдимият П. съобщения до подсъдимия Ц., с какво съдържание, получавал ли е, макар и опосреден отговор от подсъдимия Ц., както и относно съдържанието на плика, предаден на последната среща със свидетеля П.П. и начина на получаване на това съдържание.

На първо място, съдът намира за нужно да отбележи, че противоречия в обясненията на подс. П. се констатират единствено в отделни техни части, а не като цяло. По тази причина не беше уважено и искането на прокуратурата обясненията на П. да бъдат прочетени в цялост. Всъщност, в голямата си част обясненията на П. от ДП се припокриват с тази, депозирани пред съда. Така например, в хода на цялото наказателно производство, още от досъдебната му фаза, подс. П. последователно и еднозначно е поддържал, че се касае за изнудване, „рекет“ от страна на св. П..

По отношение на различията в обясненията на подс. П.:

Първото и основно такова е досежно това общувал ли е подс. П. с подс. Ц. по повод делото, водено от следователя П.П., и евентуалното даване на подкуп. Пред разследващ орган на досъдебното производство подс. П. е заявил, че той е уведомил Ц. да не се явява на разпит при следователя П.. В обясненията си пред съда подс. П. отрича да е контактувал с подс. Ц., твърдейки, че дори не е имал номера му.

Съдът констатира, че не се опровергава от останалите доказателства  твърдението на подс. П., че не е комуникирал с подс. Ц. през процесния период. По делото не са приложени дори и СРС, съдържащи индиции в такава насока. При положение, че спрямо подсъдимите Ц. и П. са били прилагани такива СРС през целия инкриминиран период, нормално би било те да съдържат данни за разговори и срещи помежду им, ако такива са били проведени. Няма и сигурни данни или доказателства за осъществен опосреден контакт между двамата. Никой от разпитаните по делото свидетели, включително св. Д. Д., Й.Б., Р.П. и Д.П., не потвърждава в показанията си подобно нещо. В резултат, неподкрепена от останалите доказателства е версията на подс. П. от досъдебното производство за проведена опосредена от трети лица комуникация между него и подс. Н.Ц.. Същевременно, изложеното от П. в хода на съдебното следствие се налага като истина. Изцяло кореспондира и с обясненията на подс. Ц., който също отрича да е контактувал с П..

Не могат да бъдат отхвърлени като неверни и обясненията на подс. П. пред съда в частта, в която същият твърди, че предадените от свидетеля П. като веществени доказателства плик и поредни банкноти от по 200 евро, на обща стойност 20 000 евро, всъщност не са същите, които по-рано същия ден П. е дал на П. в кантората на нотариус А. П., на бул. „П. Е.“ № **. Обсъжданите веществени доказателства, според съда, са приобщени по изключително съмнителен начин, което ги лишава от процесуалната им годност. С оглед на това, напълно възможна е версията, изложена от подс. П. в неговите обяснения, че банкнотите, предадени от св. П. с протокол за доброволно предаване, не са същите, които са предадени в кантората на нот. А. П.. Подробни съображения във връзка с веществените доказателства съдът посочва в настоящите мотиви на съответното систематично място и изцяло препраща към тях. Тук е достатъчно само да се спомене, че отсъствието на отпечатъци на подс. П. върху предадените от св. П. веществени доказателства и наличието на отпечатък на самия П. от сгънатата /оказала се вътрешна/ страна на плика, сериозно разколебават твърдението, че това са пликът и неговото съдържание, които са били дадени от П. на П..

Същите тези току-що цитирани обстоятелства във връзка с дактилоскопните отпечатъци опровергават обясненията на подс. П. от досъдебното производство за начина, по който е получил инкриминираната сума от 20 000 евро. Не кореспондира с веществените доказателства твърдението на подсъдимия, направено на 19.04.10 г. пред разследващ орган, че е получил сумата от непознато лице в запечатан плик.

На първо място, съдът намира тази версия за житейски неправдива. Малко вероятно е непознато лице да предаде на подс. П. такава значителна сума. В реалния живот нещата далеч не се случват по подобен начин.

На второ, в съдебно заседание на 24.10.2012 г., при предявяване на веществените доказателство по реда на чл. 284 НПК,  съдът изрично констатира, че фабрично монтираната лентата, предпазваща лепилото върху запечатващата част на приложения по делото като веществено доказателство плик, не е свалена. Подобна констатация се съдържа и в заключението на в.л. Ш. /т. 7, л. 6 ДП/. Това може да означава само едно – намиращият се по делото плик никога не е бил запечатван, което само по себе си опровергава обясненията на подс. Т. П. от досъдебното производство и в тази им част. Няма как пликът да  е бил запечатан, както е твърдял П. в разпита си на досъдебното производство. 

На трето място, видно от заключението на в.л. Ш., върху плика не са открити дактилоскопни следи на въпросното непознато лице, за което говори подс. П. в обясненията си на досъдебното производство.

Съществено разминаване е налице и по отношение на това какво е било съдържанието на плика. Пред съда подс. П. заяви, че е бил поставил в него стари банкноти от преди деноминацията, докато на досъдебното производство е твърдял, че пликът е съдържал сумата от 20 000 евро, получени по горепосочения вече начин. Тук изцяло важи изложеното в предходния параграф. Отново съдът прецени, че следва да кредитира депозираните в съдебната фаза обяснения. 

В обобщение, СГС преодоля цитираните противоречия, като прецени, че следва да се довери на обясненията на подс. Т.П., дадени пред съда, а не на досъдебното производство. В обясненията си пред съда П. изчерпателно, логично и достоверно обясни защо има разминаване с обясненията му от досъдебното производство. Изложените от него причини съдът намира за  логични. Напълно разбираемо е подс. П. да е дал обяснения, с които да обслужи обвинителната теза, в замяна на благоприятни последици, обещани му в периода, през който е бил задържан под стража. От друга страна, съдът намира, че обясненията на П. от съдебното следствие в много по-голяма степен кореспондират с останалите събрани по делото доказателства.

Тук следва да се посочи още, че версията на подс. П. за съдържанието на проведените между него и св. П.П. разговори далеч не може да бъде изключена. Още от началото на производството, дори и в разпита си на 19.04.2010 г., подс. Т.П. е поддържал, че се касае за изнудване, по неговите думи – „рекет“ от страна на св. П.. Всъщност, както ще бъде подробно изложено на съответното систематично място, касае се не толкова за изнудване, колкото за настойчива провокация към подкуп, осъществена от свидетеля П., съвместно с органите на досъдебното производство.

Не се опровергават от събраните доказателства и обясненията на П., че се е срещнал случайно с подс. С. вечерта на 17.03.2010 г. и че е провел разговор с него. С оглед на това, съдът кредитира обясненията на П. и в тази им част. По идентични съображения бе дадена вяра и на твърденията на П., че преди процесните събития е коментирал с подс. С. подетите срещу Н.Ц. дела и вероятността да се касае за „политическа репресия, с оглед създалата се конюнктура при новата власт“.

Предвид заключението на в.л. Н., съдът прие, че изготвеният запис на срещата между П. и П. е направляван от оператор, като част от разговора не е записан. Нещо повече, видно от приложения в том първи от съдебното производство Протокол на СДОТО-МВР рег. № У-296 от 06.04.2010 г., голяма част от СРС, приложени спрямо Т.П. са били и унищожени, чрез изтриването им. По този начин органите на досъдебното производство сами са се лишили от възможността да обосноват пред съда тезата си. Отделно от това, за съда възниква въпросът защо изобщо е било необходимо записът да бъде прекъсван, а част от събраните СРС - унищожени. Единственият логичен отговор е, че по този начин са били прикрити доказателства, които не обслужват тезата на държавното обвинение, а напротив – опровергават я.

По отношение на свидетелските показания:

         Принципната позиция на съда е, че не могат да бъдат кредитирани показанията на свидетеля П.П.. В никакъв случай върху тях не би могла да почива една осъдителна присъда, за каквато претендират представителите на държавното обвинение в пледоариите си. Самият свидетел П. е заинтересован от изхода на делото и крайно предубеден, осъществил е целенасочена и тенденциозна провокация към подкуп, целяща събирането на улики срещу подсъдимите, действал е по начин, сходен с осъществяваната от него професия на следовател, намира се в определена зависимост от държавното обвинение, включително и служебна. През целия период, касаещ действията на подсъдимите, свидетелят е действал съгласувано, по указание и под надзора на прокуратурата и разследващите органи, преследвайки предварително и съвместно начертаната цел. Показанията му влизат в противоречие с части от останалите доказателства като на места се констатират откровени лъжи. В основни линии, причините да не бъдат кредитирани показанията на свидетеля П.П. са следните:

        На първо място, видно от документите по делото, първоначалните съмнения са били, че именно св. П. възнамерява да предложи и даде подкуп на подс. С., в качеството му на съдия в СГС. Този факт, върху който акцентира и защитата, не може да бъде пренебрегнат. Индиции за него са налице в разпореждането на М.а на вътрешните работи /т. 5 с ВДС – л. 7 по горната номерация на страниците/, в което е записано следното: “Мотиви и основания за използване на СРС: П.П. е обещал подкуп на длъжностно лице от органите на съдебната власт – престъпление по смисъла на чл. 304А от НК”. Изрично трябва да се обърне внимание на факта, че въпросното разпореждане по чл. 18, ал. 1 ЗСРС на М.а на вътрешните работи е от 16.03.2010 г., т.е. то предхожда всички останали искания, разрешения и разпореждания за прилагане на СРС. Простата съпоставка между разпореждането на М.а от 16.03.10 г., от една страна, и исканията на прокурор В. и разрешенията на председателите на АС-Б. и ОС-П., от друга, показва коренната промяна в причините, поради които СРС са поискани и приложени първоначално и впоследствие. В хронологично първото по ред разпореждане на М.а на вътрешните работи /т. 5 с ВДС – л. 7 по горната номерация на страниците/ като уличен се сочи св. П.П., докато от следващия ден – 17.03.10 г. насетне разследването е вече насочено към подсъдимите П., Ц. и С. /видно останалите Т.е с ВДС и съдържащите се в тях искания, разрешения и разпореждания/. 

        Според съда, основателен е акцентът на защитника - адв. С., че е налице съвпадение на датата на разпореждането на М.а на вътрешните работи за прилагане на СРС спрямо св. П. и датата на сигнала на св. П. срещу подс. С., който е подаден няколко дни след разговора между двамата, проведен на 12.03.2010 г. При това положение не може да се изключи версията, че свидетелят П.П. е заинтересуван от уличаването на подсъдимия С. като извършител на престъплението „подкуп“, доколкото това несъмнено разрешава неговия личен проблем с правоохранителните органи.

        След като обсъди доводите на прокуратурата, съдът не намира основания да приеме, че във въпросното разпореждане на М.а на вътрешните работи от 16.03.10 г. /т. 5 с ВДС – л. 7 по горната номерация на страниците/ е била допусната техническа грешка. Касае се не за една, а за две грешки, а именно – по отношение на лицето и по отношение на основанието, на което се иска прилагане на СРС. Немислимо е подобна „двойна” грешка да е била допусната и на практика е невъзможно да е останала незабелязана. С оглед на това, логично и правдоподобно според съда звучи версията, че именно свидетелят П.П. е бил първоначално уличен в предлагане на подкуп – „престъпление по смисъла на чл. 304а НК“. От там насетне напълно нормално е свидетелят да излага в хода на настоящото наказателно производство защитната си версия, целейки да оневини себе си. За подобни свои действия той не носи дори и наказателна отговорност, на основание чл. 292 от НК.

        Изложеното е напълно достатъчно като основание да не се дава вяра на показанията на П., без да е нужно да се навлиза в изследване на неговото минало, както процедира защитата на подсъдимите. За съда е вън от всякакво съмнение, че в случая личността и показанията на П. не могат да се ползват с нужното доверие. Няма как твърденията на този свидетел да бъдат поставени в основата на евентуална осъдителна присъда.

На второ място, съдът приема, че цялостното поведение на св. П. сочи на една извършена от негова страна преднамерена, тенденциозна провокация към подкуп, целяща да уличи подсъдимите в престъпление, което те иначе не биха извършили. Подобни действия наказателният закон забранява с нормата на чл. 307 НК.

В настоящия случай от съдържанието на приложените ВДС е видно, че св. П. е убеждавал и мотивирал в проведените с подсъдимите С. и П. разговори, че положението около подс. Ц. е доста сериозно. Именно П. за първи път насочва разговора към делото срещу подс. Ц., заявявайки:  „А-а-а, дай да видим к’во правим с тоя Ц..“. Освен това, св. П. впоследствие многократно поставя темата за Ц. на дневен ред, настоява за отговор, иска и обосновава конкретни суми, дори заплашва с неблагоприятни последици и припряно поставя срокове за даване на подкупа:

„Добре, дай да говорим за това наш’то, ‘щото то си е на досъдебна фаза и нема.”

„Добре, питай го навит ли е да работиме и това вече ще го коментираме“, „Значи ти му кажи “да”. Работим. Обаче да каже какво предлага. Сега, знаеш, командирован съм в Главно. Б. ми има доверие, тука-а си има риск“,

„Еми, сто бона, бе! Извинявай, ама тука говориме за сто и двайсет милиона. Хайде аз ще свърша досъдебна фаза, о’кей, добре, ама важното е как ще я подложат…. ти знаеш, че и ти ще вземеш, нема как да не вземеш. Значи ние пра’име ли го за под петдесет-шейсет хиляди евро, няма смисъл да го пра’име…. Ми така му кажи. Нали ти казвам. Да-а, щото примерно утре, ще ме пита Б., ми що не излиза т’ва дело, ми, ще ка’еме, не излиза началник. Не излиза, колективни експертизите вече, трябва да се работи с вещи лица, знаеш как е…. Е, експертизата няма да му я плащаме ние. Тея, вещите лица колко ще искат? Не може ние да се ангажираме в една сума от такъв параметър и той да /не се разбира/ ха-ха-ха. Нали знаеш, могат да се подберат експерти, знаеш кой ги назначава“.

 „Действаме. Добре. Е, ми се’а той не знам до колко си наясно – става въпрос, за …. Е.” ъ-ъ-ъ Ж.К., нали, гепили са 120 милиона … Значи ти като му кажеш за к’во става въпрос, той много си го знае… Значи, да ти дам един коз, който можеш да му кажеш, нали, за да види, че нещата са много. Той си знае, че са много дебели. Ти като му кажеш той няма да ги обсъжда. Той знае всичко много добре“.

При тези факти, според съда, провокацията към подкуп е очевидна. На това основание показанията на лицето, извършило констатираната провокация, няма как да бъдат кредитирани от съда в ущърб на лицата, към които провокацията е била насочена.

Не може да се подмине  и още едно обстоятелството, заявено от П. в разпита му пред съда: „Аз не съм участвал в изготвянето на план на лист, но е имало съвещание, ако така се реагира, ако иначе се реагира. Основното е било много да се внимава да не стане така накрая да има провокация за подкуп. Това е основното, което се обсъждаше всяка фраза дали не води към провокация към подкуп… Указания никой не ми е давал не се е родил човека, който ще ми повлияе. Всичко е било взимане на съвместни решения.  Имал съм думата,  решенията се вземаха в крайна сметка след обсъждане… Говорихме как да се държа какво да говоря, обсъждали сме го всички… Основната работа съм я свършил аз колкото и нескромно да звучи“.

Така изложеното допълнително и много сериозно компрометира показанията на П., защото същите логично и очевидно целят безрезервно да обслужват обвинителната теза. Цялостното установено по делото поведение на П. е било насочено към създаване на улики срещу тримата подсъдими. При това положение, няма как показанията му да се считат за непредубедени, обективни и достоверни. Те не са от естество, което прави възможно постановяването на осъдителна присъда.

На трето място, показанията на П. се явяват неправдиви и противоречащи на останалите събрани доказателства, което е още едно основание да не може да се кредитират от съда. На места заявеното от свидетеля е откровена лъжа.

        Така, житейски недостоверно, нелогично и неправдиво за съда изглежда твърдението на св. П., че е подал докладната си до своя ръководител чак на 16.03.2010 г., тъй като денят 12.03.2010 г. е бил петък, а след това - на 15.03.2010 г., ръководителят му бил ангажиран и нямало как да сведе до знанието му случващото се. Според съда, ако изнесеното от П. е вярно, то той е разполагал с достатъчно време да уведоми компетентните органи за срещата и разговора си с подс. П.С. значително време преди датата, на която е сторил това - 16.03.2010 г. Изобщо не е било нужно това да става с официален нарочен документ – докладна записка. Поведението на П. е Т.но обяснимо с изтъкнатите от него причини. Свидетелят П. е магистрат – следовател.  Несериозно е да се твърди и мисли, че той не е подал сигнал за предстоящо извършване на тежко умишлено престъпление, каквото несъмнено е подкупът, тъй като ръководителят му бил ангажиран и предстояли почивни дни. Първо, сигналът не е било задължително да се подаде до ръководителя на НСлС. Второ, сигналът не е било задължително да се подаде в работен ден. Съдът намира за нужно да отбележи, че в Република България са конституирани и функционират достатъчно правоохранителни органи, в които дежурни служители има и през почивните дни, денонощно. Бидейки следовател в НСлС, св. П. много добре е знаел това. Предвид изложеното, този съд застава на мнението, че П. не е уведомил никого за срещата си с подс. С. единствено и само защото не е искал да стори това. Прочее, този извод на съда е основан и на непосредственото впечатление от начина, по който П. депозира  показанията си в хода на процеса.

        Категорично неверни и лъжовни, според съда, са показанията на свидетеля П.П. и по отношение на обстоятелството колко мобилни телефона /респ. СИМ-карти/ е ползвал той през инкриминирания период. Това обстоятелство е особено важно, както с оглед цялостната преценка на показанията на П., така и предвид нуждата да се прецени налице ли е била провокация към подкуп.

        Видно от представените от прокуратурата ВДС от СРС, на 30 март между 15.06 и 15.38 часа, св. П.П. е провел разговор по телефона - входящо обаждане. В протокола за изготвяне на въпросното ВДС е отразено: “Звъни телефон. П. провежда разговор”. Според приложената по делото справка-разпечатка от мобилен оператор обаче, от контролирания посредством СРС телефон на св. П. такъв не е проведен. Това убедително свидетелства, че към този момент П. е разполагал с поне още един телефон, което противоречи на показанията му и същевременно потвърждава обясненията на подс. П.С..

        Основателно защитата изтъква, че от приложените ВДС от срещата на 17.03.2010 г. става ясно, че св. П. и подс. С. са водили разговори за уговорена среща помежду им в кафене “Б.Ф.” в предходни дни. Съдържанието на ВДС ясно потвърждава това. Видно е как между двамата се обсъжда, че С. е обърнал на пет метра от заведението, тъй като не бил видял надписа „Б.Ф.“. Така констатираният факт определено противоречи на изнесеното в показанията на П., че са се видели със С. за пръв път на 08.03.2010 г. в кафе “К.”. Явно е, че предишен ден между двамата е имало и друга уговорка за среща в „Б.Ф.“. Същевременно, съдържанието на този разговор още един път потвърждава, че св. П. е ползвал повече от един мобилен телефон, тъй като разговорите на П. във връзка с тази предходна среща очевидно не са водени от тел. ****************. Потвърждава и обясненията на подс. С., че помежду им е имало и предходни срещи, провеждани във връзка с дело, по което С. е бил съдия-докладчик, което дело представлявало интерес за П..

Невъзможно е органите на досъдебното производство, които са работили съвместно с колегата си – свидетеля П., да не са знаели, че той ползва повече от един мобилен телефон. Напълно неясно е за съда защо данни за разговорите от втория мобилен телефон, ползван от П., не фигурират по делото. При наличието обаче на сигурна информация за използването на такъв телефон, съдържаща се в представените от самото държавно обвинение веществени доказателствени средства – протоколи от прилагането на СРС, съдът не може да изключи като възможна и дори като по-вероятна версията, лансирана от подс. С., а именно – че св. П. го е потърсил. Напълно възможно е в случая това да е станало от втория неустановен по делото телефон, ползван от св. П..

Във връзка с изложеното, и тук не може да не бъде обърнато внимание върху поведението на разследващите органи, което е в пълно противоречие с правилата, установени в НПК. У съда няма как да не остане впечатлението, че разследващите органи тотално са пренебрегнали задължението си да приложат по делото доказателствата, оневиняващи подсъдимите. Вместо това, направен е опит същите да бъдат укрити от подсъдимите, тяхната защита и съда. Притеснителен е и фактът, че голяма част от данните, получени при използване на СРС са били унищожени, видно от протоколите, предоставени на съда от СДОТО-МВР. Несъблюдаването на изискванията на НПК за събиране и преценка на доказателствата следва да бъде отчетено от съда при тяхната оценка.

        По-нататък, неверни са показанията на св. П. и в частта им, в която същият твърди, че първата му среща с подс. С. е била по инициатива на С.. Напълно възможно е П. да е потърсил С. от втория мобилен телефон, с който е разполагал /видно от ВДС от прилагането на СРС/. Така лесно може да се обясни липсата на изходящо обаждане от проследения в хода на разследването телефон на св. П.. Съдържанието на проведените между С. и П. разговори дава основание на съда да приеме, че инициативата на тези разговори е била именно на св. П., както твърди в обясненията си подс. П.С.. Тук следва да се отбележи, че обясненията на последния се явяват по-правдоподобни, логични и кореспондиращи с останалите доказателства. Версията на С., че П. го е потърсил във връзка с разглеждането на дело, възложено му като съдия, производството по което е било отложено за май месец, се потвърждава от съдържанието на възпроизведените в съдебно заседание звукозаписи. Макар и да липсва в протокола за ВДС, съдът констатира подобна реплика, което бе отразено в съдебния протокол. Отделно от това, цялостният контекст и съдържание на разговорите, водени между С. и П., дават основание на съда да приеме, че истината за случилото се съдържа именно в обясненията но подсъдимия С., а не в показанията на св. П.. Думите на П., записани с помощта на СРС и отразени в съответните протоколи, разкриват една целенасоченост, настоятелност и последователност в преследването на крайната цел – да се провокира ситуация на даване на подкуп. При това положение, нормално и логично е инициативата за провеждане на срещите и разговорите, както и за даване на подкуп, да е изхождала именно от св. П.. Установява се от доказателствата, че П. е търсил подсъдимите С. и П. по телефона, което още един път затвърждава този извод. За настойчивост от страна на П., окачествена дори като „изнудване“ и „рекет“, говори и подс. Т.П. в кредитираните от съда  негови обяснения.

Както ще бъде изложеното на съответното място в настоящите мотиви, под сериозно съмнение са и твърденията на П., че предаденият от него на следовател К. плик, формат А4, както и неговото съдържание, са точно тези, които е получил по-рано от подс. Т.П.. Тук е нужно да се отбележи само, че във връзка с веществените доказателства се констатира още едно противоречие между показанията на П. и останалите доказателства по делото. Категорично неверни са показанията на свидетеля, че не е отварял плика, приложен по делото, за който се твърди, че му е предаден от подс. П.. Видно от заключението на изготвената дактилоскопна експертиза, от вътрешната сгъната страна на плика е налице пръстов отпечатък, оставен от св. П.. Това недвусмислено сочи, че той е отварял въпросния плик.

По нататък, очевидно е от съдържанието на ВДС, както изтъква защитата, че нито П.С., нито Т.П. знаят за какво дело става дума по време на първите си срещи със св. П.. И двамата разпитват св. П.П. за предмета на сл. д. № 105/09 и го питат дали подс. Ц. изобщо знае за него. При това положение изключено е въпросът за това дело да е повдигнат от подс. С. или подс. П.. Няма дори данни, че подс. С. изобщо е знаел, че П. е включен допълнително в разследващия екип в НСлС. Тоест, налага се еднозначен извод, че провокацията да се говори за сл.д. № 105/09 г., за евентуално „оправяне“ на подс. Ц., за даването на пари и за точната сума пари, идва еднопосочно от свидетеля П., противно на неговите твърдения в разпита му като свидетел.

Като неверни и противоречащи на останалите доказателства по делото съдът прецени и твърденията на св. П.П., че изпратената от него призовка до подс. Ц. му е била върната в цялост. Доказа се от представеното в съдебно заседание от защитата писмено доказателство /призовка/, както и от показанията на призовкаря от НСлС, че тази призовката е бил оставена на вратата на подс. Ц., без да му е била връчена лично.

По отношение на останалите свидетелски показания, изслушани по делото:

Съдът кредитира показанията на св. К.Т., И.У., Д.П., М.Г., В.Т., Д. Д., Р.П. и Й.Б., които намери за логични, последователни и житейски правдиви. От същите се установи, че свидетелите са познавали подсъдимия Ц. и са се срещали с него през процесния период. От показанията на тези свидетели обаче не се установява участие на подс. Ц. в даването на подкуп. Така, свидетелят Д. е категоричен за следното: „Никога не е ставало въпрос за  това да се дадат пари на следовател, който води дело срещу господин Ц.“. Св. Б. заявява: „Г-н Ц. не ме е молил да нося плик или пари“. Св. Р.П. твърди пред съда: „Не сме коментирали парични въпроси тогава, не помня това нещо. Това е всичко, за което говорихме“. Свидетелят Д.П. посочва, че отношенията му с Ц. са били чисто делови, свързани с общи бизнес-проекти. Няма основание заявеното от тези свидетели да не бъде прието за достоверно, тъй като показанията им не се опровергават от останалите събрани доказателства. От съдържанието им не се установиха факти, подкрепящи обвинителната теза. Всеки един от свидетелите по един или друг начин е познавал подсъдимите и е комуникирал с тях – било служебно, било като приятел. Свидетелите обаче отричат да са възприели конкретни факти, свързани с описаната в обвинителния акт престъпна деятелност.

Важно е да се посочи, че показанията на св. Т. се потвърждават както от обясненията на подс. П., така и от показанията на св. П.П.. Показанията на Т. изцяло кореспондират и с приложените по делото писмени доказателства – призовка и ръкописна бележка /т. 1, л. 106-107 от ДП/.

Показанията на свидетелите Н.С. и С.Б. с нищо не допринесоха за изясняване на обективната истина по делото. Обсъждането им тук е ненужно. 

От изключително значение за правилното решаване на делото е въпросът за годността на изготвените и приложени по делото веществени доказателствени средства /ВДС/, получени при използване на специални разузнавателни средства /СРС/. Този въпрос основателно се поставя под формата на възражения от страна на защитата и на тримата подсъдими. Съдът намира наведените от защитниците доводи в хода на съдебните прения за изцяло основателни по следните съображения:

Видно от материалите, съдържащи се в том 1-8 с ВДС, приложени на досъдебното производство, направени са били общо осем искания за експлоатиране на СРС. Две от тях са отправени до Председателя на Окръжен съд - П. - съдия С. Ц., а останалите шест – до Председателя на Апелативен съд – Б. – съдия Е. Н.. В исканията до председателя на ОС-П. /т. 3 и т. 6 от ВДС/ невярно е било посочено, че е налична информация, според която подс. Т.П. е поел ангажимент „лично да получи средствата и да ги предостави на територията на гр. П.“. Такава информация в материалите по делото съдът не констатира да е налична. Видно от изисканата от съда справка, получена в секретното деловодство на съда с вх. № 4-356/10.03.11 г.,  такава информация не е имало и в ДАНС, която агенция по онова време се е занимавала с процесния случай. От писмо на СДОТО към МВР от 21.12.2010 г. се установява, че подобна информация няма и при тях.

С оглед на това, следва да се приеме, че далият разрешенията - Председателят на ОС-П. очевидно е бил въведен в заблуждение от наблюдаващия прокурор относно фактическите основания, налагащи даването на разрешение за прилагане на СРС. Прокурорът е допуснал съществено и грубо нарушение на изискванията на чл. 173, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НПК и чл. 14, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗСРС.

Нарушение на горните разпоредби е налице и досежно исканията, отправени до съдия Н. – Председател на АС-Б., доколкото в същите пък изобщо не са описани факти, обосноваващи връзка между съдебния район на АС-Б. и воденото досъдебно производство.

Общото между двете групи искания – до председателите на АС-Б. и ОС-П., е, че изобщо не са били адресирани до компетентните да дадат разрешение за прилагане на СРС магистрати. 

Основен принцип в действащото законодателство е, че специалните разузнавателни средства /съкр. „СРС“/ е допустимо да бъдат използвани след даване на разрешение от съдебен орган и при стриктно спазване на предвидените в закона други предпоставки. Съгласно трайната практика на съдилищата, липсата на надлежно дадено разрешение за прилагане на СРС лишава резултатите, получени от използването им, от доказателствена сила в наказателния процес. Изобщо, нарушаването на императивните правила за събиране на доказателствата всякога има за резултат дискредитирането им като годни такива. Така, изрично в Решение № 504 от 22.11.2005 г. по н. д. № 1072/2004 г., III н. о. на ВКС се посочва следното: „Преценката на оправомощения председател на съда (Градски за С., Окръжен за страната, респ. Апелативен съд) е гаранцията в закона, без която е недопустимо приложението на предвидените от закона ограничения на правата на личността, защитени от Конституцията и от ЕКЗПЧОС. Затова липсата на разрешението на органа към момента на провеждането на това действие безусловно води до невалидност на изготвените веществени доказателствени средства“.

По настоящото дело не е спорен въпросът, че действията на подсъдимите лица, описани в обстоятелствената част на обвинителния акт, са били извършени на територията на град С.. Противно на първоначалните твърдения на прокуратурата, няма никакви данни действия да са били планирани или извършвани на територията на други градове, вкл. Б. и П.. Няма спор и относно обстоятелството, че разследването по делото е осъществено под надзора и в района на Софийската градска прокуратура.

Съобразно правилото на чл. 174, ал. 5 от НПК, възпроизведено и в чл. 15, ал. 3 ЗСРС, следвало е при това положение разрешението за използване на СРС да се иска и даде от Председателя на Софийския апелативен съд, доколкото обв. С. е бил съдия в СГС. Именно САС се явява „съответен съд“ по отношение на Софийския градски съд и неговият председател е притежавал изключителната компетентност да разреши използването на СРС. 

Понятието „съответен съд“ се употребява на множество места в действащия процесуален закон – напр. чл. 64, 67, 68, 69, 70, 72, 111, 146, 161, 164, 165, 222 и др. от НПК. В съдебната практика не съществува спор относно това как се определя „съответния“ съд. Съответен е този съд – първоинстанционен или въззивен, в чийто съдебен район се извършва разследването /в този смисъл и Определение № 116 от 07.07.2011 г. по НЧД № 1712/2011 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС/.

Няма логика да се приеме, че различен смисъл в понятието „съответен“ е вложен в разпоредбата на чл. 174 от НПК. След като разследването е извършено под надзора на Софийската градска прокуратура, описаните в обвинителния акт действия са осъществени в град С., а подс. С. е бил съдия в Софийския градски съд, следвало е всички разрешения за прилагане на СРС да бъдат искани и дадени от председателя на съответния апелативен съд – в случая Софийския апелативен съд, респ. – от изрично оправомощен от него зам. председател.

Компетентността на председателите на СГС и САС да дадат разрешенията за прилагане на СРС в процесния случай е изрично уредена в чл. 35, ал. 3 НПК, но тя произтича и от общите правила за местна подсъдност – чл. 36 НПК.

Непонятно за този съд остава по какви причини настоящият председател на Софийския апелативен съд не се ползва с доверието на държавното обвинение, за да се пренебрегне неговата законоустановена компетентност да даде разрешение за прилагане на СРС. Ако прокуратурата е имала предвид конкретни факти, свързани с личността на административния ръководител на САС и неговата надеждност, следвало е да ги релевира в процеса по съответния начин.

Поставените от законодателя в ЗСРС и НПК изисквания към експлоатацията на специалните разузнавателни средства са императивни. Прилагането на СРС всякога води до съществено засягане на конституционно защитени права на лицата, спрямо които СРС се прилагат. Ето защо, редът за прилагане им е строго регламентиран, като нарушаването му опорочава извършените действия до степен на тяхната негодност. „Искането за разрешаване на използването на специално разузнавателно средство, както и даването на разрешение за използването му, следва да е направено от компетентен орган“ – в този смисъл виж Решение № 92 от 19.11.2004 г. по н. д. № 955/2003 г., III н. о. на ВКС. В настоящия случай разрешенията за използване на СРС не са дадени от компетентните за това съдебни органи.

Пред разследващите органи е съществувала потенциалната възможност, предоставена от чл. 195, ал. 4 НПК, за промяна на съдебния район, в който да бъде извършено разследването. По делото обаче липсват данни и твърдения да е била извършена промяна на района на разследването по реда на чл. 195, ал. 4 НПК. Компетентен да се произнесе по подобен въпрос е бил Главният прокурор, тоест решаването му е предоставено на самата прокуратура. Държавното обвинение не се е възползвало от предоставената му от закона възможност. Вместо това прокуратурата е предпочела да заобиколи закона, опорочавайки събраните посредством използване на СРС доказателствени средства. Държавното обвинение е въвело в заблуждение председателя на ОС-П., като е посочило пред него неверни твърдения. Във връзка с това, следва да се подчертае още веднъж, че противно на твърденията, съдържащи се в исканията на прокуратурата за даване на разрешение за използване на СРС /том 3 и том 6 с ВДС, на стр. 2 по горната номерация на страниците/, по делото няма и към онзи момент не е имало никакви данни, че парични средства, предназначени за подкуп, ще бъдат предавани на територията на град П.. Очевидно органите на досъдебното производство и държавното обвинение са подвели органа, дал разрешението за експлоатация на СРС – Председателя на Окръжен съд – П.. Допуснатото процесуално нарушение е съществено и неотстранимо. За наличието му настоящата инстанция е задължена да следи.

С оглед изложеното, този съд приема, че събраните на досъдебното производство веществени доказателствени средства посредством прилагането на СРС не следва да бъдат взети предвид във вреда на подсъдимите при постановяване на присъдата срещу тях. От тях не може и не следва да бъдат извеждани факти във вреда на подсъдимите. Налице са предпоставките на чл. 105, ал. 2 НПК за изключването на ВДС, получени при използване на СРС, от доказателствената съвкупност, доколкото същите не са събрани по реда, предвиден в НПК. Допуснатото съществено процесуално нарушение е неотстранимо на този етап от наказателното производство.

Извършената в хода на досъдебното производство от председателите на ОС-П. и АС-Б. преценка не обвързва настоящата съдебна инстанция. Не съществува гаранция, че към отправените към тях искания са били приложени всички налични към онзи момент материали по делото с оглед обезпечаване правилността на тази преценката. В това отношение не могат да бъдат споделени съображенията на прокурор Д., изразени по време на съдебните прения. Единствено решаващият по същество съд разполага с всички събрани по делото доказателства и доказателствени средства и е овластен от закона да преценява годността на всяко едно от тях в тяхната взаимовръзка. В тази си преценка той не може да бъде обвързан от предварителните изводи на други органи, били те и съдебни. Това важи във всички случаи, в които НПК предвижда съдебна намеса под формата на разрешение или одобрение в процесуални и/или следствени действия, провеждани на досъдебното производство /напр. претърсване, изземване, обиск и пр./. Съдебната практика е последователна, че даденото в подобни случаи разрешение или одобрение не отнема възможността решаващият съд да подлага на своя собствена преценка събраните доказателства. Именно подобен подход най-пълно съответства на всички принципи на наказателния процес. Няма как да се очаква съдът да се счита безусловно обвързан от определено доказателство. Това би противоречало на чл. 13, ал. 1 и ал. 2, чл. 14, ал. 1 и ал. 2, чл. 18, чл. 107, ал. 5 и др. от НПК.

С особена сила току що изложеното важи в случаите, в които съответните съдебни органи /председатели на съдилища/, са били подведени от органите на досъдебното производство относно причините, които налагат даването на такива разрешения именно от тях. Доказан по делото е фактът, че председателят на ОС-П. например е бил въведен в заблуждение,  че престъплението се намира в определена териториална връзка със съдебния район на ОС-П.. Недобросъвестността на прокуратурата следва да бъде „санкционирана“, като й се отнеме възможността да се ползва от порочно събраните доказателства в подкрепа на обвинителната й теза.  

Действително, налице са и другите посочени от защитата нарушения, допуснати на досъдебното производство, при прилагането на СРС. Тяхното подробно обсъждане обаче е безпредметно, доколкото липсата на компетентност на далия разрешението орган е най-същественият порок при прилагането на СРС. Ненужно е при това да бъдат обсъждани изчерпателно съдържанието на направеното искане, на даденото разрешение, както и на начинът на неговото изготвяне, а също и на разпореждането на М.а, каквито възражения прави защитата, при положение, че крайният решаващ акт - самото разрешението за използване на СРС, не изхожда от оправомощен магистрат. 

Все пак, не могат да не бъдат отчетени драстичните нарушения и порочни практики, допуснати в хода на досъдебното производство във връзка с прилагането на СРС. Във връзка с това, установява се по делото, че разрешенията за използване на СРС са били изготвени не от Председателя на АС-Б., а лично от заместник-градския и наблюдаващ делото прокурор – Р. В.. Видно от съдържанието на всички разрешения, дадени от съдия Е. Н., в долния им ляв ъгъл е отбелязано  следното: „Изп.: Р. В.;***, 17.03.2010 г.“. Тоест, разрешенията са изпълнени и написани от наблюдаващия прокурор и това е станало в град С., независимо, че разрешенията са дадени в гр. Б.. Съдържанието и реквизитите им са били предварително предрешени от страна на държавното обвинение. Нещо повече, видно от заключението на в.л. Ч. по допуснатата от съда комплексна експертиза № 90/2011 г. /на л. 385 от том 2 от съдебното производство/, ръкописните текстове в исканията и разрешенията за използване на СРС са написани от едно и също лице, със сходно черно мастило, като пишещият прибор вероятно е бил един и същ. Налице е следователно допълнително нанасяне на дати и други реквизити, важни за преценка на законосъобразността на разузнавателните средства.

В дадените от председателя на АС-Б. разрешения липсва час, считано от който е разрешено прилагането на СРС. При това положение, не може да се прецени дали събраните конкретно на дата 17.03.10 г. СРС са преди или след даването на разрешението. Тоест, налице е и още едно основание съответните протоколи за изготвени ВДС от прилагане на СРС от дата 17.03.10 г. да не бъдат кредитирани в полза на държавното обвинение.

Съд категорично отрича и се дистанцира от подобна практика, която очевидно влиза в противоречие със закона и препятства възможността да се прецени волята на далия разрешението магистрат. Предвид начина, по който е процедирал наблюдаващият прокурор, не е ясно каква част от приложените по делото разрешения съставляват волеизявление на Председателя на АС-Б. и каква на самия наблюдаващ прокурор. Налице са следователно още сериозни основания, обуславящи приложимост на чл. 105, ал. 2 НПК досежно протоколите, обективиращи ВДС от използване на СРС.

Не може да се сподели тезата на прокуратурата, че процесуални нарушения няма, тъй като такава била обичайната практика при даване на разрешения за прилагане на СРС. Подобно твърдение влиза в противоречие с намиращите се в Т.е трети и шести разрешения за използване на СРС, дадени от Председателя на ОС-П. С. Ц.. Видно от прочита на същите реквизити, ситуирани в долния ляв ъгъл на разрешенията, този път името на Р. В. липсва. Не се сочи и място на издаване „С.“. Вместо това, в разрешенията на съдия Ц. е записано следното: „Изп.: С. Ц.; Нап.: С. Ц.; Дата: 18.03.2010 г.; град П.“. Няма ръкописни добавки, които да поставят под съмнение волята на далия разрешението магистрат. Тоест, напълно възможно е било в настоящия случай органите на досъдебното производство да процедират по сходен начин и в останалите шест случая на отправени искания – тези до Председателя на АС-Б.. Различията са очевидни и не се нуждаят от по-нататъшен коментар.

За пълнота, съдът намира за нужно тук да отговори на някои от възраженията на защитата:

Не са основания по чл. 105, ал. 2 НПК нередовностите досежно разпорежданията за прилагане на СРС. Съобразно трайно установената практика, разпореждането за прилагане на СРС, което законът изисква, не е изискване за допустимост на събраните чрез СРС доказателства. В този смисъл е Решение № 504 от 22.11.2005 г. по н. д. № 1072/2004 г., III н. о. на ВКС, в което се посочва, че актът на М.а на вътрешните работи е условие за техническата обезпеченост на събирането на ВДС чрез СРС и поначало има техническо значение за изпълнение на разрешението за използването на СРС. С него се осигурява техническата обезпеченост на използването на СРС за събиране на ВДС. Дали това разрешение ще съвпада или ще последва по време разрешението на председателя на съответния съд, няма да опорочи валидността на самото действие - събирането на ВДС чрез СРС.

Не е основание по чл. 105, ал. 2 НПК и обстоятелството, че прилагането на СРС е станало с декларация на св. П. по чл. 12 ЗСРС, без да са били налице предпоставките на закона за това. Както беше вече посочено, изискването на закона за даване на съдебно разрешение охранява основни права и свободи на гражданите. Изискването за защитеност на тези права ще бъде изцяло удовлетворено и в случаите, в които лицето писмено се е съгласило спрямо него да се приложат СРС. Затова, съдът намира възраженията на защитата в противен смисъл за неоснователни.

До негодност на събраните чрез СРС доказателства не може да доведе и нарушаването на разпоредбата на чл. 29, ал. 7 ЗСРС, което в случая е очевидно. Липсата на строга отчетност във връзка с това какви доказателства са били събрани, респ. какви и колко са били унищожени, обаче, се цени от съда при извода му за наличие на провокация към подкуп. Липсата на строга отчетност в случая не дава възможност на съда да прецени какъв е бил контекстът на записаните разговори, още повече, като се има предвид, че същите са били и прекъсвани, тъй като свободно са били управлявани от оператор. Унищожаването на част от ВДС също насочва съда към извод, че е възможно в унищожените части да са се съдържали данни и доказателства, оневиняващи подсъдимите. Не може да не бъдат преценени като основателни доводите на защитата, че чрез унищожаването на част от ВДС е възможно да е извършена манипулация върху цялостната картина на събитията.

Нужно е да се направи и едно важно принципно уточнение, което съдът съблюдава по настоящото дело при преценката на ВДС от СРС във връзка с останалите доказателства и доказателствени средства. Приложените по делото ВДС не могат да бъдат взети предвид като доказателства, от които да се установяват факти, включени в основния предмет на доказване по настоящото дело – извършването на престъпление и участието на тримата подсъдими в него /чл. 102, т. 1 НПК/. Според съда обаче няма пречка съдържанието на разглежданите ВДС да бъде отчетено във връзка с преценката на останалите доказателства, а и във всички случаи, когато това е в интерес на подсъдимите. Даването на разрешение за използване на СРС и спазването на закона при прилагането им е предвидено като гаранция за правата на гражданите, спрямо които те се прилагат. Ето защо, неправомерно получените данни, обективирани в протоколи за изготвени ВДС, не могат да се ползват в тяхна вреда. Според съда обаче, няма пречка данни, получени в резултат на прилагането на такива средства, да бъдат отчетени и взети предвид от съда тогава, когато въз основа на тях могат да се формират изводи, които оневиняват  подсъдимите или подкрепят тяхната теза. Съгласно константната съдебна практика, най-силната защита на правата на подсъдимото лице се осигурява посредством неговото оправдаване от съда.  Ето защо, при подобен начин на процедиране съдът може и следва да вземе предвид онези доказателства, които са в полза на подсъдимия, дори и да не са събрани по реда на НПК, а в случая - и на ЗСРС.

В подкрепа на изложеното е и още едно обстоятелство. Основен принцип в правото е, че никой не може да се облагодетелства от собственото си неправомерно поведение. След като прокуратурата е приложила СРС в нарушение на закона, т.е. неправомерно, евентуалното цялостно дискредитиране на СРС би било в нейна полза, доколкото съдържанието на тези СРС в определени части противоречи на обвинителната теза и оневинява подсъдимите. Именно за да не постави прокуратурата в подобно привилегировано положение за сметка на подсъдимите лица, съдът прецени, че няма пречка съдържанието на коментираните ВДС да се ползва при преценка на останалите доказателства /например показанията на св. П./, с изричната уговорка, че това се прави само и единствено, когато това е в интерес на подсъдимите. В частност, съдът ползва съдържанието на съответните протоколи в частта, в която от същите се установява извършването на провокация към подкуп от страна на свидетеля П.. Навсякъде, където съдът в мотивите си се позовава на ВДС от използването на СРС и тяхното съдържание, следва да се има предвид, че това се прави с така направеното уточнение. В цялата им останала част ВДС, получени в резултат на приложените СРС, не бяха взети предвид при постановяване на присъдата. 

Отделно от това, за пълнота на настоящите мотиви, следва да се посочи и обстоятелството, че достоверността на съдържанието на самите СРС е изключително спорна. Основание за подобна констатация дава заключението /основно и допълнително, л. 450-465 и л. 609-611 от том втори от съдебното производство/ на допуснатата от съда в хода на съдебното следствие техническа експертиза, изготвена от вещото лице проф. Е. Н.. Действително, видно е от това много оспорвано от защитата заключение, че няма съкращавания и монтаж на видео и звуков материал по съответните изследвани от експерта носители. Няма признаци и за друга намеса по видео и звуковите материали. Във връзка с разглежданата експертиза, съдът констатира обаче и друго обстоятелство, което е от изключително значение. В допълнителното си заключение /л. 611 от т. 2 от съдебното дело/, вещото лице проф. Н. посочва в т. 12, че отсъствието на кадри във видеозаписите се обяснява с наличието на оператор, който е управлявал стартирането и спирането на записа. В случая операторът бил преценил, че за целите на записа не е необходимо да включва определени моменти /поява на чаши на масата/. При извършеното от съда в с.з. на 24.11.2010 г. възпроизвеждане на съдържанието на ВДС №  RB 202001-001-03/8-195/02.04.10 година това се потвърди и видя. Съдът изрично констатира, че на масата се наблюдава увеличаване на сервираните неща, без да се вижда кой ги донася, като това обстоятелство бе отразено и в съдебния протокол.

За съда горният извод на вещото лице означава само едно – възможно е изготвеният видеозапис да е бил манипулиран. Очевидна е човешката намеса /на „оператор“/ при неговото изготвяне. При това, не е ясно какви части от кадрите са били „изрязани“ чрез незаписването им от оператора по негова преценка и дали тъкмо тези части не поставят записаните разговори в друг контекст и не им придават различно съдържание от това, което твърди държавното обвинение. С оглед становището на защитата, което се споделя от съда, че в случая е била извършена и провокация към подкуп, не е ясно дали „изрязаните“ части от записа не свидетелстват именно за това.

В обобщение, няма как да бъде взет предвид като решаващо доказателство запис, в който има прекъсвания, осъществени по човешка преценка и усмотрение. Следвало е проведените разговори да бъдат записани изцяло и именно в този си вид да бъдат предоставени на решаващия съд. Само така би се осигурила възможност съдът да спази задължението си по чл. 13, 14, 18 и чл. 107, ал. 5 от НПК, като същевременно се гарантира и правото на защита и на справедлив процес на обвинените лица.

Все във връзка с приложените по делото ВДС от прилагането на СРС трябва да се направи и констатацията, че очевидно по делото не са приложени всички записи на телефонни разговори, проведени от свидетеля П.П.. Немислимо е П. да е провел през този период единствено приложените в Т.ете с ВДС разговори. Същевременно, представени са протоколи за унищожаването на част от останалите ВДС, съдържащи разговори на св. П.. Логично при това за съда възниква въпросът какво е било съдържанието на тези разговори и защо то не е закрепено от държавното обвинение в надлежни протоколи за изготвени ВДС. Дали са били налице основания останалите записи от прилагане на СРС да бъдат унищожени, кой и кога е сторил това не е въпрос, който стои на вниманието на този съд. Той би могъл да бъде предмет на отделно производство, ако прокуратурата прецени, че са налице данни и основания за подобен подход. Важно за настоящото дело обаче е обстоятелството, че по една или друга причина голяма част от проведените през процесния период разговори очевидно липсват. При наличието на сигурни данни, че св. П. е действал под ръководството и указанията на ДАНС, както и с оглед на това, че според този съд в случая е била осъществена целенасочена провокация към подкуп, тези разговори са от особено важно значение. Не може да се изключи вероятността, която е с немалък  процент, липсващите записи да съдържат доказателства, които са в интерес на подсъдимите и именно поради това да са били унищожени. Категорично това противоречи на изискването за справедлив процес, приложимо и към досъдебната фаза на производството.

С оглед изключването на ВДС, изготвени при прилагането на СРС, от доказателствената съвкупност на формално основание – липса на надлежно разрешение, дадено от компетентен орган, ненужно се явява да се обсъждат възраженията на защитата за констатираните в с.з. 24.11.10 г. разминавания и непълноти в тяхното съдържание. Същото важи и досежно оплакването за липса на тайм-код.

Независимо от възраженията на защитата, съдът кредитира заключението на в. л. проф. Н. – в неговите основна и допълнителна част. Доколкото изследваните от вещото лице звукозаписи и видеозаписи бяха изключени от доказателствената съвкупност, следва да се приеме, че по делото не е налице годен обект на експертното изследване. Ето защо, безпредметно е да се обсъждат изчерпателните доводи на защитата във връзка с депозираното от проф. Н. заключение.

Важно е да се посочи, че от страна на съда бяха положени всички възможни и необходими усилия да бъде проверена достоверността на приложените по делото записи, получени при използване на СРС. Именно това наложи многократно отлагане на делото и принуди съда да влиза в абсурдна кореспонденция с различни държавни институции. Във връзка с това, съдът счита, че с действията си е извършил максималното възможно и допустимо от закона, за да осигури на подсъдимите правото им на справедлив процес.

         Не съществуват основания съдът да поставя под съмнение добросъвестността и професионализма на експерта проф. Н.. Вещото лице е отговорило, доколкото му е било възможно, на поставените му задачи. С оглед спецификата на поставените задачи, проф. Н. не е дал отговор на част от поставените му въпроси. Като отчита развоя на събитията по настоящото дело, съдът проявява разбиране към нормалния човешки страх и притеснение от отговора на въпроси, свързани с класифицирана информация, за което проф. Н. не може да бъде винен.

Самото обстоятелство, че заеманата от вещото лице длъжност изисква допуск до класифицирана информация, не означава, че заключението му е предубедено и необективно, както необосновано поддържа защитата. За съда няма основания за съмнение в добросъвестността на експерта. Още повече, че с депозираното заключение той на практика поставя под сериозно съмнение изследваните от него записи. В тази връзка, най-важното обстоятелство, което се установява от заключението на проф. Н., всъщност се намира в отговора на последния поставен към него въпрос. Според експерта, части от разговорите липсват. Какво са си казали записваните лица в моментите, в които оператор е преценил да преустанови временно записа, може само да се предполага. Със сигурност обаче не може да се изключи версията, че съдържанието на разговора в незаписаната част противоречи на обвинителната теза, поддържана от св. П. и прокуратурата.  

Беше изцяло кредитирано и заключението на в.л. Ч., също изготвено в хода на съдебното производство. Същото не влиза в противоречие с нито едно от събраните доказателства, обосновано е, и за съда не възникват съмнения в правилността му. От експертното заключение на в.л. Ч. съдът установи факта, че част от реквизитите както на исканията, така и на последвалите ги разрешения за експлоатиране на СРС, са попълнени от едно и също лице, с едно и също пишещо средство. Това обстоятелство свидетелства за недопустимо смесване във функциите на искащия и даващия разрешението магистрат, като поставя под сериозно съмнение въпроса чия воля отразяват приложените по делото разрешения – на наблюдаващия прокурор или на председателя на АС-Б.. За подобно смесване говори и съдържанието на писмените доказателства – разрешения за прилагане на СРС, подписани от съдия Н.. Видно от същите, те са изготвени и написани не от последната, а от наблюдаващия по това време делото прокурор - Р. В.. 

Съдът даде вяра и на заключенията на останалите изготвени в хода на производството експертизи - дактилоскопната /основно и допълнително заключение/ на в.л. Л Ш. и техническа на в.л. Г. и Г., като прецени, че същите са обективно, професионално и компетентно изготвени. Не възникват съмнения в правилността на експертните заключения и същите не се оспорват от страните.

Като цяло, бяха кредитирани приложените на досъдебното производство писмени доказателства и доказателствени средства, както и събраните в хода на съдебното следствие такива, всички те приобщени по реда на чл. 283 НПК.

Във връзка с писмените доказателства, нужно е да бъде обърнато внимание на няколко неща, а именно:

Съдът не споделя изложеното в съдържанието на писмото на зам.градския прокурор от 05.04.11 г. /л. 343, т. 2 от съдебното производство/, че в разпореждането от 16.03.10 г. на М.а на вътрешните работи, издадено с правно основание чл. 18, ал. 1 ЗСРС, ней-вероятно е допусната техническа грешка. Съображенията за това бяха вече изложени и тук не е нужно да се повтарят.

От особено важно значение за правилното решаване на делото се явяват двата отрязъка от призовка за явяване на подс. Ц. на разпит в НСлС – единият на л. 107 от том 1 от ДП, а другият – представен в с.з. от защитата. От тези писмени доказателства, съпоставени с показанията на св. Н. и Т., се опровергава тезата на прокуратурата, че подс. Ц. е знаел за призоваването си в НСлС в резултат на комуникация, осъществена с подсъдимите С. и П.. 

         По-нататък, като неоснователно бе преценено оспорването на адв. В., че приложеният по делото протокол за доброволно предаване /том 1, л. 91-93 от ДП/ е негоден, тъй като не е подписан на всяка страница от лицата, участвали в изготвянето му. Съгласно константната съдебна практика, протоколът за доброволно предаване представлява писмено доказателство, а не писмено доказателствено средство. Изискване на процесуалния закон е да се подписват на всяка страница само писмените доказателствени средства – протоколи, обективиращи процесуално-следствени действия по разследването. 

         С оглед на това, съдът приема, че протоколът за доброволно предаване следва да бъде кредитиран и че с него надлежно са приобщени по делото описаните в него веществени доказателства – 1 бр. плик формат А4 и 100 бр. банкноти с номинал 200 евро, подробно описани със серийни номера. По тази причина при постановяване на присъдата съдът взе предвид и тези веществени доказателства, макар и не в желаната от държавното обвинение светлина.

По делото е приложена разпечатка от правно-информационна система „АПИС“ относно правилата за разрешаване и използване на СРС. Съдът единствено констатира това обстоятелство, без да го коментира, тъй като очевидно не се касае за писмени доказателства, а за начина, по който са процедирали органите на досъдебното производство.

Във връзка с веществените доказателства - плик и банкноти, е нужно да се подчертае следното:

         Събраните доказателства и доказателствени средства, установените по делото факти и тяхната последователност и взаимовръзка, не дават основание на съда да приеме, че е безспорно и несъмнено доказано, че парите и плика, предадени на 01.04.2010 г. от свидетеля П.П. на следователя К. К. са идентични с получените от П. в нотариалната кантората на бул. „П. Е.“ № **, както и с изследваните от вещото лице Л.Ш..

         Намиращият се към настоящия момент като веществено доказателство по делото плик, формат А4, за който държавното обвинение твърди, че е предаден от подс. П. на св. П. в кантората на нотариус П., беше предявен на страните в съдебно заседание на 24.10.2012 г. по реда на чл. 284 НПК, при което действие съдът извърши оглед и изрично констатира, че фабрично залепената лента, предпазваща лепилото върху запечатващата част на плика, не е свалена. Идентична констатация се съдържа и в заключението на в.л. Ш. /т. 7, л. 6 ДП/ - на изследване при вещото лице е постъпил плик – „формат А4, самозалепващ, с неотлепена лента“. Тоест, пликът е изглеждал в състоянието, в което е в момента, и към момента на предаването му за изследване на вещото лице Ш..

         Видно обаче от коментирания вече протокол за доброволно предаване от 01.04.2010 г. /том 1, л. 91-93 от ДП/, свидетелят П. е предал на следователя при НСлС К. следното: „бял плик, формат А4, неразпечатан“. Последното отразено в протокола обстоятелство буди недоумение и поставя нерешими въпроси, свързани с приобщаването на веществените доказателства към делото, тъй като за да е бил „неразпечатан“ пликът, следва същият да е бил преди това запечатан. Не е ясно кой и при какви обстоятелства е сторил това.

         Всъщност, процесуалните проблеми, свързани с приобщаването на веществените доказателства /1 бр. плик, формат А4 и 100 бр. банкноти от по 200 евро/ започват още от събитията, разиграли се в нотариалната кантора на бул. „П. Е.“ № **. Неясно за съда остава защо процесуално-следствените действия по изземване на предмета на твърдяното от прокуратурата престъпление /100 броя банкноти/ не са били предприети още на място – в нотариалната кантора, при положение, че там са присъствали компетентни да извършат това разследващи органи. Сигурно е, че там са били и водещият разследването орган – следовател, и наблюдаващият делото прокурор, като последният също е могъл да извършва действия по разследването /чл. 46, ал. 2, т. 2 НПК/. 

         Пликът и парите са се намирали в държане на свидетеля П. и най-логично е било непосредствено след влизането на органите на досъдебното производство в кантората на нотариус П. те да бъдат иззети, в присъствие на поемни лица, като за това се състави надлежен протокол по реда на НПК. Това не е сторено. Какви са причините за това е вън от коментара на съда, но това обстоятелство не може да не бъде отчетено при преценка на веществените доказателства.  Както пликът, така и банкнотите, не са описани, опаковани и запечатани /чл. 163, ал. 6 НПК/ на мястото, където е можело да бъдат иззети – в нотариалната кантора. Вместо това, пликът и парите са останали „на съхранение“ у свидетеля П., по негови думи – в джоба му. Заедно с парите, свидетелят П. е отишъл в сградата на ДАНС, с цел да остави там техниката, използвана при прилагане на СРС. Едва след това П. се е отправил към сградата на НСлС, където с протокол е предал доброволно на следователя К. неразпечатан плик, съдържащ 100 броя банкноти /видно от съдържанието на съставения писмен протокол, приложен по делото/.

През цялото време от излизането на П. от кантората на нотариус П. до пристигането му в кабинета на следователя К. неприкосновеността на плика и съдържанието му не е била гарантирана по никакъв начин. Не са създадени дори и минимални гаранции, че предаденото от Т.П. на П.П. ще е именно това, което П. отнася по-късно същия ден в кабинета на следовател К..

Нещо повече, доказателствата по делото създават у съда сериозни съмнения, че пликът и парите, предявени на страните по реда на чл. 284 НПК и изследвани преди това от в.л. Ш. са същите, които свидетелят П.П. е получил от подсъдимия Т.П. в кантората на съпругата на последния. Причините за това са няколко:

Първо, при наличие на сигурни данни, че в кантората на съпругата си подс. Т.П. е пипал плика с голи ръце, няма как върху него да не са останали пръстови отпечатъци.

Второ, пликът, предаден от П. на следовател К. е бил „неразпечатан“, а пликът, находящ се по делото и изследван от в.л. Ш., със сигурност никога не е бил запечатван. Касае се следователно за различни пликове.

Трето, от състоянието на плика е очевидно, че е бил сгънат, като отпечатък от св. П. е констатиран от неговата вътрешна /сгъната/ страна. Това е сигурна индиция, че П. е разгъвал плика, което прави възможно подмяната на съдържанието му, като същевременно опровергава показанията му пред съда, че не е отварял плика.

Четвърто, не е спазено изискването на закона веществените доказателства да се изземат в присъствието на свидетели – поемни лица, да се опаковат и запечатат с подписите на лицата, участвали при изземването. Налице е заобикаляне на законовите изисквания, поставящо под сериозно съмнение достоверността и автентичността на веществените доказателства. От показанията на св. Е.С., кредитирани от съда, се установи, че в кантората на нотариус П. едновременно са се намирали и разследващ орган /следовател/, и поемни лица /по думите на св. С. – „две момчета случайни минувачи“/.

Пето, самото изземване или предаване на веществените доказателства не е извършено незабавно, след  като се е създала практическа възможност за това. Вместо това, доказателствата са оставени в държане на свидетеля П., чиито отпечатъци са открити по вътрешната страна на плика.

Шесто, при наличните в обвинителния акт твърдения, че уговореният подкуп е бил в размер на 50 хил. евро /половината от които се равняват на 25 хил. евро/, възниква въпросът защо в плика е имало само 20 хил. евро? Тук категорично не може да се сподели довода на прокурор Т. за съответствие между предварително уговорения размер на подкупа и съдържанието на доброволно предадения от св. П. плик. Дори в самия диспозитив на внесения в съда обвинителен акт /стр. 14 от него/ обвинението конкретно срещу подс. С. е повдигнато за сумата от 50 000 евро.

         Всичко изложено води съда до извод, че по делото не е доказана идентичността между донесения в нотариалната кантора от подс. П. плик и този, предаден от св. П. на водещия разследването орган. Не е безспорно и какво е било съдържанието на плика към момента, в който подс. Т.П. го е оставил в кантората на съпругата си. Съдът не може категорично да изключи като недостоверна версията на П., че в плика е имало неденомиринани банкноти, излезли от обръщение, поради което възприе заявеното от П. като достоверно.

Същевременно, събраните доказателства водят до извод, че е извършена подмяна на плика и това е станало в хода на настоящото производство. Само с подмяна може да се обясни факта, че пликът, предаден от П. на следовател К. е бил „неразпечатан“, а пликът, находящ се по делото и изследван от в.л. Ш., никога не е бил запечатван и фабричната му предпазна лента е на мястото си. Такова разминаване е възможно да е налице само ако се касае за различни пликове. Този извод е още по-вероятен с оглед на факта, че по изследвания от в.л. Ш. плик отпечатъци има само от св. П. и сл. К., но не и от подсъдимия Т.П..

След като е възможна подмяната на плика, напълно възможна е и подмяната на неговото съдържание. Във връзка с това съдът не споделя съображенията на прокурор Т., че е безспорно установено съдържанието на плика и че същият е съдържал именно 20 хил. евро. Да, вярно е, че тази сума е открита в плика, донесен от св. П. в НСлС и предаден там с протокол за доброволно предаване от 01.04.10 г. За наказателната отговорност на подсъдимите обаче е от значение съвсем друг факт – какво е съдържал пликът, донесен от подс. Т.П. в кантората на нотариус П.. Този въпрос не може да намери еднозначен отговор, предвид вече изложените съображения.

 

ОТ ПРАВНА СТРАНА:

С оглед събраните по делото доказателства и установената фактическа обстановка, СГС прие, че обвиненията срещу тримата подсъдими – Н.Ц., Т.П. и П.С., не са доказани по безспорен и несъмнен начин, както и че действията им са несъставомерни по действащия наказателен закон. Причините за подобен извод са няколко и ще бъдат последователно обсъдени по-долу.

На първо място, няма нито едно доказателство – пряко или косвено, което да сочи на съпричастност на подс. Н.Ц. с инкриминираното престъпление. В тази насока доказателствената празнота е абсолютна. Няма записани уличаващи разговори с участието на подс. Ц., независимо, че спрямо него са прилагани СРС. Няма свидетелски показания, които да го уличават в извършването на престъпление. Дори и основният свидетел на обвинението – П.П. не е в състояние да посочи конкретни факти, сочещи на съпричастност на Ц. с описаното в обвинителния акт престъпление. В показанията си пред съда П. заяви: „… нито среща, нито разговор, нито по телефон, нито по скайп, нито по телепатия съм имал среща с г-н Ц.“. За комуникация на Ц. с другите подсъдими не свидетелства и заключението на техническата експертиза на в.л. Г. и Г. /приложено в т. 4 от ДП/.

Няма и писмени доказателства, сочещи на участие на подс. Ц. в престъплението, в което е обвинен. Не са събрани доказателства за проведени срещи и разговори между подс. Ц., от една страна, и подсъдимите П. и С., а също и св. П.П., от друга страна. Дори и да се приеме, че между С. и П. са провеждани разговори във връзка с воденото срещу Ц. наказателно досъдебно производство, няма данни и доказателства, че това е ставало със знанието и съгласието на подс. Ц.. Да се приеме, че описаните в обвинителния акт действия на подсъдимите С. и П. са извършени по поръчение и/или със знанието и съгласието на Ц. е невъзможно, доколкото това противоречи на забраната на чл. 303, ал. 1 НПК – присъдата не може да почива на предположения.

Основателно тук е и възражението на адв. В., че от съдържанието на приложените ВДС се установява, че при всички срещи със св. П. подсъдимите С. и П. са му обяснявали, че нямат отговор от Ц.. Това още веднъж опровергава обвинителната теза.

Не може да се споделят доводите на прокурор Т., че обвинението срещу Ц. се доказвало, макар и с косвени доказателства. Съгласно константната практика на ВКС, няма пречка осъдителната присъда да почива на косвени доказателства /улики/, когато те са от такова естество, че да изключват версия, различна от обвинението. Събраните в настоящото производство данни и доказателства далеч не са от такова естество.

На първо място, категорично не може да бъде споделена тезата на прокуратурата във връзка с неявяването на подс. Ц. на разпит в НСлС. Според прокурор Т. от това поведение на подс. Ц. следва да се направи извод за наличие на предварителна уговорка, в която участие е взел и подс. Ц.. Доказателствата по делото обаче не дават възможност да се направи подобен извод. Видно от представената пред съда от защитата призовка, вече коментирана по-горе, а също и от показанията на св. К. Т. и Б. Нанков, подс. Н.Ц. всъщност е бил призован да се яви в НСлС. Призовка за явяване е била оставена на вратата на жилището му и той очевидно я е получил /щом се намира в неговия защитник, който я представя в съдебно заседание/. Логично е при това положение подаването на молба от страна на Ц., съдържаща посочване на уважителна причина за неявяването му, да е в резултат именно от призоваването му, а не от уговорка с останалите двама подсъдими /или с някой от тях/, каквато е тезата на прокуратурата. Тоест, тезата на прокуратурата далеч не е единствената възможна, съгласно изискванията на съдебната практика, за да обоснове постановяването на осъдителна присъда.

На второ място, не може да се сподели и аргумента на прокурор Т., че участието на Ц. в извършване на престъплението следвало да се приеме за доказано въз основа на обстоятелството, че подс. Т.П. е знаел подробности за водените срещу Ц. наказателни производства. Подобно виждане на прокурора изцяло игнорира обстоятелството, че първоначално подс. П. не е наясно с тези производства, видно от представените ВДС от СРС. Нещо повече, данни във връзка с предмета на тези производства по време на разговорите изнася самият свидетел П., в качеството му на следовател по едно от тези дела. На трето място, първото производство срещу Ц. /това, за което П. споменава като „делото за осемте милиона лева“/ очевидно към онзи момент вече е било тиражирано и в средствата за масово осведомяване. Ето защо, от знанието на Т.П. за водените срещу Н.Ц. наказателни производства изводи за виновност на Ц. съдът не може да направи.

По нататък, обективен и безспорно установен факт е постъпването на подс. Ц. във ВМА и проведеното му оперативно лечение. По делото е разпитана като свидетел д-р З. – лекуващ лекар на Ц.. Видно от показанията й, оперативното лечение на Ц. е било наложително, макар и не по спешност. Подс. Ц. е пребивавал в Клиника „УНГ“ на ВМА за периода от 29.03.2010 г. до 01.04.2010 г. вкл., когато е бил изписан. Това обстоятелство, на фона на прилаганите по делото специални разузнавателни средства, прави малко вероятна тезата на обвинението.

С оглед на това, и единственото косвено доказателство, дало повод на прокуратурата да повдигне обвинение срещу Ц., е сериозно разколебано до степен, че такова по същество липсва.

Твърденията на св. П., че Ц. не е бил призован да се яви при него, са опровергани от останалите доказателства – приложената по делото призовка и показанията на свидетелите К.Т. и Б.Н., на които съдът изцяло се довери.

До извод за виновност на подс. Ц. не може да се достигне и от обясненията на подс. Т.П.. Пред съда подс. П. отрича да е поддържал отношения и контакти с подс. Ц., както и да е възнамерявал да дава подкуп във връзка с воденото срещу Ц. дело. По подробно изложените вече съображения, съдът кредитира именно тези обяснения на подсъдимия П.. Дори и това да не беше така обаче, отново не биха били налице предпоставки за постановяването на осъдителна присъда, тъй като в случая би се касаело за класически случай на т.нар. „оговор“, а и биха били налице забраните по чл. 116, ал. 1 и чл. 279, ал. 4 НПК – осъдителната присъда не може да почива единствено и само на обясненията на някой от подсъдимите, особено при положение, че не са дадени пред съд, а на досъдебното производство – пред разследващ орган, и депозиралият ги подсъдим не ги поддържа при провеждане на съдебното следствие.

В горния смисъл е Решение № 5 от 22.01.2013 г. по н. д. № 2266/2012 г., Н. К., ІІІ н. о. на ВКС, с докладчик съдията П. П., в което се посочва следното: „Не съществува съмнение, че ако обясненията на съпроцесник са единственото доказателствено средство за авторството на друг подсъдим, то би бил налице оговор, на основата на който не би могла да почива осъдителна присъда“.

По изложените съображения за съда е вън от съмнение изводът, че по отношение на подс. Н.Ц. са налице предпоставките на чл. 304 НПК за оправдаването му.

По делото изобщо не бяха събрани доказателства подсъдимият Ц. да е участвал в изпълнителното деяние на вмененото му престъпление. Отговорът на основния въпрос по чл. 301, ал. 1, т. 1 НПК, предмет на обсъждане с присъдата от страна на съда, е отрицателен - не е установено извършването на престъпно деяние от страна на подс. Н.Г.Ц..

Ето защо, с присъдата си съдът призна подсъдимия Н.Г.Ц. за невинен в това на 01.04.2010 г., в гр. С., на бул. „П. Е.“ № **, в нотариална кантора на нотариус А. П., като извършител и в съучастие с подсъдимите - Т.Н.П. – извършител, и П.В.С. - помагач, да е дал подкуп (облага) - пари в размер на 20 000 евро на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение – П.В.П. - следовател от отдел „Следствен“ при Софийска градска прокуратура, командирован със заповед № ЛС 364/12.02.2010 г. на Главния прокурор на РБ в НСлС и участващ в разследването по досъдебно производство № 105/09 г. по описа на НСлС, водено срещу виновни длъжностни лица от М. на О. за престъпление по чл. 219 от НК и свързано със сключен договор между М.то и „Е.П.“ ЕАД на стойност 119 млн. лева, във връзка с разширяване на стационарната комуникационна система на Българската армия - „С. 2“, за да извърши действия по служба във връзка с разследването по посоченото досъдебно производство - планиране и провеждане на процесуално-следствени действия (разпити на свидетели и извършване на експертизи) и събиране на доказателства, които в своята съвкупност да насочат разследването към изводи за липса на виновно поведение от страна на Н.Г.Ц., в качеството му на М. на О. на РБ във връзка с предмета на разследване по посоченото досъдебно производство, поради което и на основание чл. 304 от НПК го оправда по обвинението в престъпление по чл. 304а, във вр. с чл. 304, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК.

Изложеното автоматично налага подс. П.С. също да бъде оправдан за това да е подпомогнал подс. Н.Ц. в извършването на престъплението „подкуп“. Отговорността на помагача всякога е обусловена от отговорността на прекия извършител. Отпадането на отговорността на сочения като извършител /в случая – Н.Ц./ има за своя логична последица оправдаването и на помагача – подс. П.С..

Същевременно, предвид коментираното отсъствие на данни за съпричастност на подс. Ц. с вмененото му престъпление, недоказано е и обвинението, че подс. Т.П. е действал в съучастие с Ц., като съизвършител.

При това положение, остава да бъде разгледан само въпросът извършил ли е подс. Т.П., с помощта на подс. П.С., но без участието на подс. Ц., инкриминираното с обвинителния акт престъпление, за което са им повдигнати обвинения.

Съдът, анализирайки внимателно събраните в хода на производството доказателства и доказателствени средства, достигна до извод, че същите не са достатъчни и в необходимата степен убедителни, за да се приеме, че са налице предпоставките на чл. 303, ал. 2 от НПК за постановяване на осъдителна присъда спрямо подс. П. и С..   

Нито една от посочените по-горе в частта „По доказателствата“ условно обособени групи от доказателства, както поотделно, така и анализирани в тяхната съвкупност, не удовлетворява критериите и изискванията на чл. 303 НПК за постановяване на поисканата от държавното обвинение осъдителна присъда спрямо подсъдимите. В обобщен план, причина за това е фактът, че при събирането на групите уличаващи доказателства, органите на досъдебното производство са допуснали флагрантни и неотстраними процесуални нарушения, съществено ограничили правата на тримата подсъдими на защита и на справедлив процес. Още повече, при положение, че липсват данни и доказателства за това подс. Н.Ц. да е знаел и участвал в даването на подкупа, за който са обвинени и тримата подсъдими, житейски неправдиво и нелогично е подс. П. и С. да организират и извършат престъплението по собствена инициатива.

В конкретен план, от правна страна, налице са няколко алтернативни основания за оправдаването на подсъдимите П.С. и Т.П.. Част от тези основания, разбира се, важат и по отношение на подс. Н.Ц., макар за него достатъчни съображения вече да бяха изложени. Съдът намира за нужно да изложи всички тези основания систематично и последователно.

Основното, което е нужно да се изтъкне като за начало, е, че не беше доказано твърдението на държавното обвинение, че П. е дал на св. П. подкуп /сумата от 20 хил. евро/, като за целта е бил подпомогнат и улеснен от подс. С.  /чл. 102, т.1 и чл. 301, ал. 1, т. 1 НПК/.

Уличаващи подсъдимите доказателства, според държавното обвинение, се съдържат в показанията на св. П.П., обясненията на подс. Т.П. от досъдебното производство, отречени от него пред съда, съдържанието на ВДС, изготвени при прилагането на СРС. Такива доказателства би следвало да бъдат и приложените по делото веществени доказателства – плик, формат А4 и 100 бр. банкноти от по 200 евро.

Както обаче вече беше посочено, тъкмо тези доказателства не бяха кредитирани от съда. Причините за това изчерпателно и подробно бяха изложени на съответното място в раздела „По доказателствата“. От съвкупната преценка на събраните доказателства не може да се заключи по еднозначен, категоричен и несъмнен начин, че подсъдимия Т.П., с помощта на подс. П.С., е дал подкуп на следователя П.П..

Така, не може в случая да се изключи версията, че показанията на подс. П. са негова защитна версия. По делото има данни, че първоначално СРС са искани и експлоатирани именно спрямо П., тъй като е имало съмнения за извършвано от него престъпление. Съдът не възприема версията, че се касае за техническа грешка в разпореждането на М.а на вътрешните работи, като съображения за това вече се посочиха.

Същевременно, налице са, според съда, сигурни данни за извършена от П. провокация към подкуп, окачествена от подс. П. като „изнудване“, „рекет“, която провокация сама по себе си при определени обстоятелства също би могла да осъществява състав на престъпление /съгл. чл. 307 НК – „Който преднамерено създава обстановка или условия, за да предизвика предлагане, даване или получаване на подкуп с цел да навреди на онзи, който даде или приеме подкупа, се наказва за провокация към подкуп …“/.  При това положение, показанията на св. П. не могат да послужат за постановяване на осъдителна присъда, доколкото тяхната достоверност е изключително спорна. Не е ясно дали пред съда свидетелят вярно разкрива случилото се между него и подсъдимите или показанията му са насочени към избягване на наказателна отговорност от самия него, тоест представляват негова защитна версия, доколкото ако бе казал нещо различно от заявеното от него, сам би уличил себе си в престъпление, което според съда е абсурдно да се очаква.

Видно е от събраните по делото по искане на защитата доказателства, че срещу св. П. по различни поводи са водени преписки в компетентните за това държавни органи. Разбира се, съдът не прави въз основа на тези данни изводи във вреда на личността и доброто име на св. П.. Наличието на прокурорски преписки срещу св. П. обаче е възможно да го поставя в процесуална зависимост от страна на държавното обвинение. Същевременно, липсата на всички разговори, водени от П., в тяхната цялост, която липса изцяло се дължи на действията на органите на досъдебното производство, поставя съда в невъзможност да изключи като недостоверна версията на подс. Т.П., че той е бил провокиран и/или изнуден да даде подкуп на св. П.. Нещо повече, съдържанието на намиращите се по делото ВДС също не може да изключи подобен извод.

Не могат да се кредитират показанията на П. и по още една причина:

Макар и от формална гледна точка да не може да бъде споделена тезата на защитата, че в настоящия случай свидетелят П.П. е бил използван като „служител под прикритие“, причина за това, според  съда, е единствено и само обстоятелството, че П. не е служител на посочените в чл. 10в от ЗСРС служби. Всички други изисквания на закона обаче са налице. Съгласно цитираният чл. 10в от ЗСРС, служителят под прикритие е служител от компетентните служби по Закона за М.то на вътрешните работи, Закона за О. и въоръжените сили или от Националната разузнавателна служба, оправомощен да установи или поддържа контакти с контролирано лице, за да получи или разкрие информация за извършването на тежко умишлено престъпление и за организацията на престъпната дейност. Макар и всички останали предпоставки на тази разпоредба да са налице, формално св. П. не е бил служител на Закона за М.то на вътрешните работи, Закона за О. и въоръжените сили или от Националната разузнавателна служба /респ. ДАНС/.

Все пак, макар и де юре св. П. да не е действал като служител под прикритие, не може да бъде отминато без специално внимание обстоятелството, че де факто същият е действал именно като такъв служител. По виждането на този съд, следовател П. е бил включен в разследването на делото срещу подс. Ц. в нарушение на действащото законодателство. Драстично е бил нарушен принципът за случайния подбор, залегнал в чл. 9, ал. 1 от ЗСВ, съгласно който разпределението на делата и преписките се извършва на принципа на случайния подбор - чрез електронно разпределение, съобразно поредността на постъпването им.

Функцията на П. доста се е доближила и до тази на разследващ орган по досъдебното производство. Видно от показанията на П., той е участвал в планирането на предстоящите процесуално-следствени действия. Обсъждал е с участието на разследващите органи какви последващи действия следва да бъдат предприети, като са били налице и нарочни старания да не се стигне до очевидна провокация към подкуп. От доказателствата по делото е видно, че П. е действал по указания, под контрола и указанията на прокуратурата и ДАНС. При това положение, безпристрастността и незаинтересоваността на този свидетел е повече от спорна. Не може да бъде изключена възможността показанията му са израз на стремежа му подсъдимите на всяка цена да бъдат уличени в извършването на престъпление, в чието разследване П. фактически активно е участвал, без да е бил служебно ангажиран с това.

Не може да се подмине без коментар и още едно обстоятелство, отличаващо св. П. от фигурите на „служител под прикритие“ и разследващ орган. На последните по закон е възложено само да получат, разкрият и съберат информация за извършването на тежко умишлено престъпление и за организацията на престъпната дейност /така изрично е записано в ЗСРС/, но не и да провокират и инициират извършването на подобно престъпление, с цел уличаване на обвиняемите лица.

Във връзка с направените по-горе изводи на съда, не е случайна забраната на закона като свидетели да бъдат разпитвани лица, участвали в наказателното производство и в друго процесуално качество, вкл. В извършването на действия по разследването /чл. 118, ал. 1 и ал. 2 НПК/. Според съда, П. не е имал качеството на разследващ орган, на когото надлежно е възложена работата по следственото дело, поради което и формално няма пречка той да бъде разпитан като свидетел по делото. Същевременно обаче, не може да не се анализира причината законодателят да въведе подобна забрана – лицата, участвали в друго процесуално качество са всякога заинтересовани по един или друг начин от изхода на производството, пък било то и чисто професионално. Те са и предубедени, доколкото са осъществявали някоя от функциите в процеса – по обвинение, по защита, по ръководство и решаване.

В показанията си пред съда на 23.112010 г. св. П. посочва следното:

“След това имаше срещи значи на 16 март подавам докладната записка, сформира се екип…”;

“Само, че вече част от плана за действие от оперативните мероприятия, които бяха предвидени, беше да не се виждаме там…";

“Говорихме за това дело, попитах ги, което беше планирано, какво искат и какво предлагат”;

“Следващите дни не си спомням как вървеше комуникацията, но си спомням, че част от оперативните действия в цялата разработка беше, сега не се сещам датата, беше сряда почти съм сигурен в това към обяд …“;

“…пак беше част от оперативния план да не се протака и аз му казах „ако ще правим нещо, да правим иначе няма смисъл да говорим".

“Това беше част от оперативната разработка и плана и тогава с Т.П. сме коментирали... „;

“Това беше част от оперативен план, разработка със СРС-та”;

“Бях задържан от служители на ДАНС и с тяхната кола бях отведен до НСС. Не бях задържан като задържане, просто това беше част от плана.”;

“Всичко беше част от оперативен план с набелязани мероприятия как да се реагира при съответна ситуация в рамките на закона. Всичко е ставало в следствие на съвещание.”;

“Преди всяка среща с някой от С. или П. е имало среща в ДАНС или НСлС как ще протече срещата, ако така стане, ако иначе стане.”.

Предвид тези показания, не може да се подмине без внимание очевидния факт – свидетелят П.П., бидейки следовател в НСлС, макар и да има качеството на свидетел в настоящия процес, е участвал в досъдебната фаза на производството при решаване на въпросите какви процесуално-следствени действия да се извършат, как да стане това и пр. Забраната на чл.118, ал. 1 и ал. 2 НПК по отношение на П. не е налице единствено и само, защото ръководството на НСлС не го е включило /например с резолюция - без случаен подбор/ като разследващ орган и по това досъдебно производство /както това е било вече веднъж сторено по ДП № 105/09 г./. Това, че П. формално няма друго процесуално качество по настоящото дело, вкл. на следовател, далеч не означава, че съдът е лишен от възможността да отчете фактическото участие на П. в досъдебната фаза на производството като фактор, който дискредитира тотално неговите показания. С оглед това, показанията на П. бяха преценени като заинтересовани и предубедени и не бяха кредитирани и на това основание. Направените от защитата възражения са частично основателни – показанията на П. са процесуално допустими, но по същество не следва да се кредитират и на това основание.

На следващо място, извод за съпричастност на подс. П. и С. с инкриминираната с обвинителния акт престъпна дейност не може да бъде направен и от приложените СРС и ВДС. Същите бяха изключени от доказателствата, на осн. чл. 105, ал. 2 НПК, доколкото липсва разрешение за прилагане на СРС, дадено от компетентен орган.

Отделно от това, голяма част от записите са били унищожени, като не е ясно какво е било тяхното съдържание и дали същото не е от естество, което оневинява подсъдимите и уличава свидетеля П. в извършването на престъпление – било по чл. 304, респ. чл. 304а от НК, било по чл. 307 от НК.

Установи се от изготвената и приета в хода на съдебното следствие експертиза на в.л. проф. Н., че наличните по делото записи не съдържат целите разговори, проведени от св. П.. Действията на оператора, спирал и пускал записа по собствена преценка, поставят под съмнение какво е било цялостното съдържание на разговора и най-вече – какъв е неговият контекст. Недопустимо е разговорите да бъдат преценявани единствено и само на база части от тях, без оглед на контекста, в който са водени. Това е така, тъй като е възможно останалото съдържание /в унищожената или незаписана част/ да води до съвършено различен смисъл и насоченост на цялостната комуникация.

         Коментираната по-горе в раздел „По доказателствата“ невъзможност да се установи какво е било съдържанието на плика, донесен от подс. П. в кантората на неговата съпруга, както и констатираната вероятност приложените по делото плик и пари да са били подменени в хода на производството, води до следните правни изводи:

         Текстът на чл. 304а от НК, по който са обвинени и тримата подсъдими, изчерпателно предвижда формите на изпълнителното деяние, които са – „даване“, „.предлагане“ и „обещаване“ на подкуп. С постановление от 27.08.2010 г. държавното обвинение, прекратявайки частично настоящото наказателно производство, само се е отказало от обвинението в „предлагане“ на подкуп. Следователно, актуалните обвинения срещу тримата подсъдими касаят единствено изпълнителното деяние „даване“ на подкуп.

         Докато при хипотезите на „предлагане“ и „обещаване“ на подкуп дарът или облагата, предмет на престъплението, могат дори и да не се намират у дееца, то при формата на изпълнително деяние „даване“ подкупът /облагата, дарът/ следва да са реално съществуващи и когато са вещи - да бъдат в граждански оборот и с определена имуществена стойност. Ако подкупът не притежава такива свойства, извършеното деяние ще е несъставомерно, тъй като всъщност няма да е налице облага, дар.

         В процесния случай не може еднозначно да се установи дали пликът, донесен от подс. П. и взет от св. П. в кантората на нотариус П., е съдържал облага – съобразно внесеното обвинение - сумата от 20 000 евро. Допуснатите на досъдебното производство пороци при приобщаването на веществените доказателства – плик и пари, са неотстраними в съдебната фаза на процеса. Доказа се по делото, че е съществувала възможност разследващите органи да изземат плика и съдържанието му, без да се налага същите да напускат кантората на нотариус П. /виж показанията на св. Е.С./. Предаденият от П. плик е бил неразпечатан, докато намиращия се по делото плик никога не е бил запечатван. Не може следователно да се изключи версията на подс. Т.П., че пликът е съдържал излезли от обръщение банкноти, които са извън обръщение. Не може да се изключи и възможността съдържанието на плика да е било впоследствие подменено, както очевидно е бил подменен и самият плик.

          Изложеното до тук във връзка с веществените доказателства /плик и банкноти/ дава основание на съда да формира извод, че в случая не е установен елемент от обективната страна на престъплението – наличието на облага - 20 хил. евро, дадени от подс. П. на св. П.. Възможно е пликът при предаването му от подс. П. да е имал съдържание, различно от закрепеното в протокола за доброволно предаване, съставен в кабинета на следователя Кр. К. в сградата на НСлС. Това изключва съставомерността на описаните в обвинителния акт деяния от обективна страна. 

         Не бяха кредитирани обясненията на подс. П. от досъдебното производство, като съдът даде вяра на заявеното от него в хода на съдебното следствие. Причините за това бяха изчерпателно посочени на съответното място. Последицата е, че обясненията на П. също не подкрепят обвинителната теза.

В резултат на всичко изложено, извършването на престъпление по чл. 304а, вр. чл. 304, ал. 1 от НК и участието на подсъдимите П. и С., а следователно и на подс. Ц., в него не е установено по изискуемия от закона начин. И доколкото съдът оправдава подсъдимите само ако извършеното не съставлява престъпление изобщо, нужно е да се посочи, че по същите вече изложени съображения не е доказано и евентуалното извършване на по-леко наказуемо престъпление по чл. 305а от НК от страна на подс. С.. Това налага цялостното оправдаване и на тези двама подсъдими.

Освен вече изложеното, налице е и друго основание за оправдаване на подсъдимите лица. Според съда, спрямо подс. П. и С. е била осъществена провокация към подкуп по смисъла на чл. 307 от НК. В тази насока са събрани достатъчни по обем и убедителност доказателства, които да обосноват подобен извод.

Индиции в подобна насока дава на първо място още самият начин на включване на св. П. в разследването срещу подс. Н.Ц.. Не могат да не бъдат споделени като основателни възраженията на защитата, че това е станало в противоречие с правилата на НПК и ЗСВ. Както и ВКС е имал възможност нееднократно да посочи в съдебната си практика, недопустимо е командироването на магистрат /в случая - следовател/ за разглеждане на конкретно дело. Това нарушава изискването за разпределение на делата на случаен принцип. По-сериозният проблем е, че поставя обективността и безпристрастността на разследването под сериозно съмнение.

Анализът на документите, приложени на л. 98-100 от том 1 от ДП, разкрива, че Завеждащият 03 Отдел в НСлС в противоречие със закона е поискал именно П. да бъде включен в разследването по ДП № 105/09 г. Всъщност, налице е искане от А.А. и впоследствие – разпореждане от него за включването на П. в разследването по ДП № 105/09 г. Противно на резолюцията на А., няма заповед на Главния прокурор в подобен смисъл. Със Заповед № ЛС-364/12.02.10 г. на Главния прокурор св. П. е командирован в НСлС за срок от една година. Никъде обаче не е упоменато /а и според съда не би могло да бъде/, че това става именно с оглед включването му в разследването по ДП № 105/09 г. В тази връзка, незаконосъобразно завеждащият 03 Отдел при НСлС, без съблюдаване принципа за случайния подбор, е включил П. в разследването. Възможно и вероятно е П. да е командирован по делото, водено срещу подс. Ц., именно, за да бъдат възможни последващите му действия, започнали с установяването на контакт с подс. С..

Според съда, именно св. П. е потърсил подс. С. и е поискал среща с него. Такива срещи е установено да са проведени няколко пъти. На тях П. е обяснил, че той извършва разследването срещу подс. Ц., предлагайки да разреши създалите се за бившия М. проблеми с правораздавателните органи. Нещо повече, настоявал е, че трябва да бъде направено нещо /да се дадат пари/, за да се решат проблемите на Ц.. Обяснявал е сериозността на ситуацията, акцентирайки върху неблагоприятните последици, които могат да произтекат.

Според съда, поведението на П. е било целенасочено планирано и осъществено, за да злепостави подсъдимите П. и С., като предизвика изкуствено ситуация на даване на подкуп. Като е потърсил подсъдимия С., поискал е неколкократни срещи с него, обяснил му е за наличието на производство срещу подс. Ц., за което очевидно С. до момента не е знаел, и е обещал съдействие за разрешаване на случая в полза на подс. Ц., свидетелят П.П. е инсценирал и провокирал ситуация на даване на подкуп.

Настоящата инстанция споделя съществуващата съдебна практика, че в хипотезата на чл. 307 НК е налице ненаказуемост на провокирания, произтичаща от несъставомерността на деянието от обективна страна. Деянието, извършено при условията на провокация, не разкрива всички признаци по чл. 9, ал. 1 НК, за да бъде квалифицирано като престъпно.

Съгласно чл. 9, ал. 1 НК, престъпление е това общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо. Провокацията по същество представлява инсцениране на подкуп – организиране, устройване, уреждане или нагласяване извършването или осъществяването на привиден, мним, недействителен подкуп /предлагане, даване, получаване/, за да се заблуди или злепостави определено лице. При провокацията изкуствено се създава едно мнимо, недействително посегателство срещу законосъобразното функциониране на дейността на държавните органи /в случая – органите на съдебната власт/, защото провокираният обективно не уврежда и не застрашава защитения от наказателния закон обект по никакъв начин. Умисълът му действително съществува, но без необходимото съдържание, тъй като извършеното деяние обективно не уврежда и не поставя в опасност обекта на посегателство. Само за умисъл обаче наказателна отговорност не може да се носи. Престъпление няма, щом не е осъществена обективната му страна и не е налице обществената опасност, визирана в чл. 9, ал. 1 НК, изразяваща се в увреждане или поставяне в опасност на обекта на посегателството.

В горния смисъл виж Решение № 41/01.10.2012 г. на САС, НО, 8 с-в по н. д. № П-22/2012 г., с докладчик съдия Галина Захарова, /впоследствие, след постановяване на присъдата по настоящото дело това решение на САС е оставено в сила от ВКС с Решение № 37/18.04.13 г. по н.д. № 1990/12 на II н.о./.

Макар и показанията на св. П. да търпят сериозна критика от гледна точка на тяхната достоверност, едно в тях е безспорно – свидетелят П., в качеството си на длъжностно лице - магистрат, следовател, командирован в НСлС, от момента на установяване на първоначалния си контакт  с подс. С. категорично не е имал намерение да получи дар, облага, подкуп, за да извърши действия по служба във връзка с воденото досъдебно производство срещу подс. Ц.. За това свидетелства както подаденият от него сигнал до прекия му ръководител, така и осъществяването на всички контакти между С. и П. под надзора и контрола на разследващите органи от досъдебното производство и при използването на СРС. На практика, П. е действал при условия, сходни с тези, при които действа служителят под прикритие.

Ето защо, напълно достоверно е да се приеме, че от момента на сезиране и задействане на компетентните разследващи органи по процесното дело, свидетелят П. е нямал намерение да приеме дар, за да извърши действия по служба във връзка с разследването по досъдебно производство – сл. д. № 105/09 по описа на НСлС, а именно - планиране и провеждане на процесуално-следствени действия (разпити на свидетели и изготвяне на експертизи) и събиране на доказателства, които в своята съвкупност да насочат разследването към изводи за липса на виновно поведение от страна на Н.Г.Ц., в качеството му на М. на О. на РБ, във връзка с предмета на разследване по посоченото досъдебно производство. Напротив, той целенасочено е създал мнима обстановка на даване на подкуп единствено и само с цел подс. С. и П., а от там - и подс. Ц., да бъдат уличени в извършването на престъпление. Единствената цел на св. П., преследвана съвместно с органите на прокуратурата и ДАНС, е била да се изобличат подсъдимите, като им се припише извършването на престъпление, което те иначе няма доказателства, че биха извършили.

Категорично ясно е едно - друга цел, освен току-що посочената, св. П. не е имал и това обстоятелство е вън от съмнението на съда. Налага се следователно извод, че обществените отношения, свързани с нормалното осъществяване на правораздаването от страна на магистрата П.П. /в качеството му на командирован следовател в НСлС/ не са били застрашени или поставени в опасност. Разпоредбите на раздел IV от глава VIII охраняват тези обществени отношения като санкционират единствено и само реално извършвани престъпления, разкриващи типичната за този род деяния обществена опасност.

Съобразно дадените указания в Постановление № 8/30.11.1981 г. по н.д. № 10/81 г. на Пленума на ВС по приложението на закона, провокация към подкуп има тогава, когато лицето, което дава подкупа цели единствено да разобличи този, който го получава. Разбира се, валидна е и обратната хипотеза, каквато е процесната.  Всяка мнима, симулирана, изкуствена ситуация на даване, предлагане, получаване на подкуп е наказателно ирелевантна по отношение на лицето, провокирано към подкуп. Тя може да доведе до наказателна отговорност единствено за лицата, организирали и осъществили провокацията към подкуп /чл. 307 НК/. Без коментар от този съд ще останат обстоятелствата кои в случая биха могли да са тези лица, доколкото това е извън предмета на настоящото дело. За нуждите на настоящото изложение е достатъчно, че се обосновава извод за липса на съществен елемент от обективната страна на престъплението по смисъла на чл. 9, ал. 1 НК – отсъства типичната, характерна за престъплението „подкуп“ обществена опасност.

Тук е мястото да се подчертае, че констатираната провокация към подкуп доказано е осъществена със знанието, съдействието и под методическото ръководство на органите на прокуратурата и ДАНС. Несъмнено, извън правомощията на този съд е да дава указания на държавното обвинение как следва да извършва разследването по досъдебните производства. Няма как обаче да бъде подминат факта, че със знанието и под надзора и указанията  на прокуратурата и ДАНС се е стигнало до осъществена провокация към подкуп. Подобен начин на процедиране би следвало да бъде  недопустим в една правова държава. Функцията на прокуратурата е да разкрива и преследва по реда на НПК извършени престъпления, а не да създава условия и предпоставки за извършване на такива. Именно за това провокацията към подкуп е отречена и в практиката на Европейския съд по правата на човека. В подкрепа на тезата, че инкриминираното деяние е извършено и довършено в резултат на неправомерни действия от страна на СГП и ДАНС, които вместо с превенция са реагирали със създаването на стройна организация, с цел да съберат доказателства за инсценирано и провокирано престъпление, защитата обосновано се позовава на решението на ЕСПЧ по делото „Case of Ali v. Romania“  /Али срещу Румъния/. Удачно тук е да се цитира следната част от това решение, безспорно приложима към процесния случай: „... подбуждане е налице, когато полицейските служители не са се ограничили до пасивно разследване на престъпленията, а са упражнили влияние върху разследваните лица така, че да ги подтикнат да извършат престъпление, което те иначе не биха извършили, като по този начин целят да съберат доказателства". Приложими към настоящия случай са и решенията по делата Р. срещу Л., Т. Д. К.срещу П., Б. срещу Р., М. срещу Л., в които също съдът третира въпроса за провокацията към подкуп и кога такава е налице. Във връзка с това, становището на настоящата инстанция изцяло съответства на формираната от ЕСПЧ практика по приложение на  ЕКЗПЧОС.

Няма как да не бъде акцентирано и върху задължителната практика на върховната съдебна инстанция, обективирана в цитираното вече ППВС № 8/81 г., където в т. 17 се указва и следното: „Когато стане известно, че е поискан подкуп, органите на властта следва не да улесняват, а да предотвратяват даването на подкупа“. И тук няма основание да се приеме, че дадените задължителни указания не важат в случаите на предлагане и даване на подкуп.

Подобно поведение на органите на досъдебното производство разкрива нарушение на чл. 6 от ЕКЗПЧОС, като по този начин ограничава правата на подсъдимите в процеса. Допуснатото нарушение следва да бъде санирано по единствено възможния начин - чрез цялостното оправдаване на подсъдимите П., С., а и Ц., по повдигнатите им от СГП обвинения. Съгласно трайно установената практика на Европейския съд по правата на човека,  необходимо е в случаи на нарушаване на член 6 от ЕКЗПЧОС лицето, спрямо което нарушението е допуснато, да се постави в ситуация, възможно най-близка до тази, в която то би се намирало, ако не е имало неспазване на изискванията на тази разпоредба (Piersack c. Belgique (член 50), 26 октомври 1984 г., § 12, серия A № 85). В настоящия случай това може и следва да бъде сторено именно чрез оправдаване на подсъдимите Ц., С. и П. по повдигнатите им обвинения.

Провокацията към подкуп, от гледна точка от практиката на ЕСПЧ, е всякога липса на справедлив процес и основание за признаване на нарушаване на Конвенцията по чл. 6, т. 1. Според съда, такава провокация е налице, когато съответните служби или лица, работещи по техни инструкции /в случая св. П./, не са се ограничили до пасивно разследване на престъпленията, а са упражнили влияние върху разследваните лица така, че да ги подтикнат да извършват престъпление, което те иначе не биха извършили, като по този начин целят да съберат доказателства и да образуват наказателно производство за това престъпление. В настоящия случай от съдържанието на приложените ВДС е видно, че св. П. е убеждавал и мотивирал подс. С. в разговорите си с него, че положението около подс. Ц. е сериозно, каквото, както впоследствие се оказва, то не е било. Нещо повече, от обясненията на подс. С. и изготвените ВДС е видно, че именно П. за първи път е насочил разговора към делото срещу подс. Ц. - /л. 9/: “П: А-а-а, дай да видим к’во правим с тоя Ц..“ Отговорът на подс. С. е: “Аз не знам.”.

 От всички приложени ВДС, получени от използване на СРС /ВДС от СРС/, е видно, че двамата с П. се виждат не във връзка с досъдебното производство, касаещо подс. Ц., а по съвсем друг повод. В това отношение съдът изцяло кредитира с доверие заявеното от подс. С., доколкото именно неговата версия се явява подкрепена от съдържанието на ВДС от СРС.

 Нещо повече, свидетелят П.П. е увещавал настойчиво подс. С., определяйки и конкретните условия за подкупа. П. е давал и конкретните предложения и идеи досежно начина на водене на разследването  срещу подс. Н.Ц..

Така, в един от разговорите П. заявява на С.: „Бегам аз, ще чакам да ми звънне Т.. Но това му кажи, че аз в петък на обед, един-два часа заминавам и ще се върна чак в неделя вечерта. Ако не, нещо друго да мислим, значи имаме време утре, други ден, петък до обед да се видиме, да таковаме.”. Тоест, поставяни са били и срокове от страна на св. П..

Като цяло, инициативата да се случва нещо във връзка с воденото срещу подс. Ц. досъдебно производство подчертано е у св. П.. Например, П. е този, който заявява: “Ти ще говориш ли? Ти тря’а да му кажеш.”, имайки предвид подс. С. да задейства корупционната схема. Продължава с увещанията: „Добре, дай да говорим за това наш’то, ‘щото то си е на досъдебна фаза и нема.”, „Добре, питай го навит ли е да работиме и това вече ще го коментираме“, „Значи ти му кажи “да”. Работим. Обаче да каже какво предлага. Сега, знаеш, командирован съм в Главно. Б. ми има доверие, тука-а си има риск“.

Свидетелят П. определя и параметрите на бъдещия подкуп, като дори излага пред подс. С. и обосновка за размера на поисканата сума: „Еми, сто бона, бе! Извинявай, ама тука говориме за сто и двайсет милиона. Хайде аз ще свърша досъдебна фаза, о’кей, добре, ама важното е как ще я подложат…. ти знаеш, че и ти ще вземеш, нема как да не вземеш. Значи ние пра’име ли го за под петдесет-шейсет хиляди евро, няма смисъл да го пра’име…. Ми така му кажи. Нали ти казвам. Да-а, щото примерно утре, ще ме пита Б., ми що не излиза т’ва дело, ми, ще ка’еме, не излиза началник. Не излиза, колективни експертизите вече, трябва да се работи с вещи лица, знаеш как е…. Е, експертизата няма да му я плащаме ние. Тея, вещите лица колко ще искат? Не може ние да се ангажираме в една сума от такъв параметър и той да /не се разбира/ ха-ха-ха. Нали знаеш, могат да се подберат експерти, знаеш кой ги назначава“.

За провокация към подкуп свидетелства и проведеният на 18.03.2012 г. разговор в „Гранд Хотел – С.“:

„Т: Значи, за да мога аз да отида и да говоря с него и трябва да говоря абсолютно конкретно… Ти ми обясняваш за какво става въпрос, за да му го обясня аз на него за какво става въпрос. Казваш ми какво можеш да направиш и какъв краен резултат целим, казваш ми за какво става въпрос във случая. Аз отивам и се разбирам с него – казвам ти да или не. Ако ти кажа да – действаме.

П: Действаме. Добре. Е, ми се’а той не знам до колко си наясно – става въпрос, за.

Т: Не, т’ва не съм наясно. Т’ва дето той ми каза /недовършва, говорят едновременно/.

П: “Е.” ъ-ъ-ъ Ж.К., нали, гепили са 120 милиона.

Т: /сочи към С./ Аз за първи път го чувам.

Т: /прекъсва го, говорят, едновременно, не се разбира/ За да съм убедителен пред него – къде точно са престъпленията? Първо, че няма конкурентност, това не е пряко престъпление.

П:  Значи ти като му кажеш за к’во става въпрос, той много си го знае.

Т: Сега, не, кажи ми крайно. Щот’ не мога да му кажа. После ще възникне нещо, което не е ясно колко. Ще каже – защо? Просто трябва да му кажа – толкова срещу такъв ангажимент.

П: Значи, да ти дам един коз, който можеш да му кажеш, нали, за да види, че нещата са много. Той си знае, че са много дебели. Ти като му кажеш той няма да ги обсъжда. Той знае всичко много добре“.

Анализът на този разговор налага няколко извода.

Първо, С. и П. нямат представа какво дело се води срещу подс. Ц. и до каква степен е сериозно положението на последния. Именно за да създаде у тях убеждение, че е наложително подкуп да бъде даден, св. П. споменава значителната сума от „120 милиона“. На изразеното от страна на П. съмнение, че е извършено престъпление /“…къде точно са престъпленията? Първо, че няма конкурентност, това не е пряко престъпление“/, П. отвръща: „Значи ти като му кажеш за к’во става въпрос, той много си го знае“. Нещо повече, П. предлага на П. да му даде „коз“, т.е. факт, с който да убеди Ц. в сериозността на ситуацията.

Второ, свидетелят П. очевидно цели да насочи и убеди С. и П., че положението на подс. Ц. е много сериозно и че се касае за дело с огромен материален интерес. Именно това е факторът, който следва да убеди подсъдимите, че даването на подкуп е повече от наложително  „Значи, да ти дам един коз, който можеш да му кажеш, нали, за да види, че нещата са много. Той си знае, че са много дебели. Ти като му кажеш той няма да ги обсъжда. Той знае всичко много добре“.

Трето, подс. С. и П. към този момент изобщо не са убедени, че на П. трябва да бъдат дадени пари като подкуп. Напротив, подс. П. изразява съмнението си, че изобщо има извършено престъпление от страна на Н.Ц..

Четвърто, св. П. очевидно убеждава подсъдимите С. и П., че след като обяснят на подс. Ц. сериозността на ситуацията, той неминуемо ще вземе решение да даде подкуп, за да „се оправи“. Свидетелят П. иска да изпрати човек при Ц., за да му обясни колко тежко му е положението и че заради това следва да си плати

Всичко изложено свидетелства, че от страна на св. П. целенасочено е въздействано с цел да бъдат убедени подс. С. и П., че без да бъде даден подкуп нещата за подс. Ц. ще се развият в изключително неблагоприятна посока. Особено показателен в тази насока е „намекът“, описан в обвинителния акт /стр. 9/, направен от св. П. към подс. П., че ако не стане така, както са говорили, ще действа „както трябва“. Прочее, данни за подобни „намеци“, които по мнение на съда всъщност представляват заплахи, съществуват на доста места в проведените от св. П. разговори. Тези „намеци“ са сигурно доказателство за налична провокация към подкуп. 

Няма как да се приеме, че инициативата за даване подкуп лежи у подсъдимите С. и П.. При срещите си със св. П. те дори не знаят за съществуването и естеството на делото срещу Ц.. Нямат ни най-малка представа сериозно ли е положението на бившия М., има ли доказателства срещу него, съществува ли опасност да бъде обвинен в извършването на престъпление. Нелогично е при това положение С. и П., със знанието и съгласието на Ц., както твърди обвинението, да инициират даването на подкуп. Нещата, според съда, са се случили тъкмо по обратния начин – св. П. е провокирал подсъдимите, създал е у тях убеждението, че нещата за подс. Ц. не вървят в благоприятна насока, че делото е със значителен материален интерес и възможните последици са сериозни. Постарал се е да разсее съмнението на Т.П., отразено в думите: „ … къде точно са престъпленията? Първо, че няма конкурентност, това не е пряко престъпление“/.

Свидетелят П., знаейки, че срещите му с подс. С. и П. се контролират чрез СРС, не се е задоволил да проведе тези срещи по начин, че да се провери дали и какво ще му бъде предложено като дар, подкуп. Напротив, той е заел активната позиция да подтиква С. и П. към даването на такъв, уведомил ги е за делото, водено срещу Ц., увещавал ги е в сериозността на ситуацията. И най-важно, самият П. е определил размера на „дължимата“, според него сума /облага, подкуп/. Всячески се е стремял да ускори нещата, като е изтъквал различни причини за наложителността пари в крайна сметка да бъдат дадени и това да стане възможно най-скоро. Показателни в това отношение са думите на П.: „ако ще правим нещо, да правим иначе няма смисъл да говорим" /виж показанията на П. пред съда от 23.11.10 г./.

Всъщност, не подсъдимите са инициирали даването на подкуп на следователя П., а последният е създал у тях впечатлението, че такъв трябва да му бъде даден. Получила се е провокирана /мнима, привидна/ ситуация на искане на подкуп, какъвто П. всъщност не е възнамерявал да вземе, за да наруши служебните си задължения. Именно така създалата се ситуация квалифицира като „рекет“ в обясненията си подс. Т.П.. Мотивирани от цялостното поведение и изказванията на П., подсъдимите са били склонени субективно да възприемат, че даването на такъв подкуп е наложително в случая. Тоест, създадена е била преднамерена, целенасочена ситуация на провокация към подкуп.

Този извод на съда изцяло кореспондира с показанията на св. П., в които същият заяви:  “Една от идеите беше да се видим с Ц., защото тогава той щеше да има пряко участие, а не само косвено”. Очевидно е, че е съществувал стремеж чрез направената провокация да бъдат създадени сигурни доказателства, уличаващи всички подсъдими в престъпление, което те сами, без деятелността на П., не биха извършили.

Житейски недостоверна и неправдива е тезата на обвинението, че П. и С. са организирали даването на подкупа, като за целта са потърсили св. П., за да уговорят с него параметрите, при които досъдебното производство, водено срещу подс. Ц., ще приключи по благоприятен за последния начин. Подобна конструкция изцяло игнорира обстоятелството, че първоначално нито С., нито П. са знаели за наличието на подобно дело.

Не издържа на елементарна логическа проверка и версията С. и П. да са били своеобразни „пратеници“, „посредници“ на подс. Ц., на каквато конструкция всъщност се гради внесеното срещу тях обвинение. Ако С. и П. са били в контакт с Ц., ако са били изпратени от него, ако са действали с негово знание и съгласие, то е нямало да се налага да питат следователя П. дали самият Ц. изобщо знае за наличието на подобно дело /виж съдържанието на ВДС/. Това затвърждава извода на съда, че при първите си срещи със св. П. подсъдимите С. и П. изобщо не са имали формирана представа, че П. е включен в разследването на дело срещу бившия М. на О. – Н.Ц.. И това е логично, доколкото видно от постановлението от 23.07.08 г. за образуване на сл.д. № 105/09 на НСлС, пр.пр. 4-3170/09 г. на СГП, същото е с гриф „Поверително“. Сведение за това досъдебно производство С. и П. е нямало от къде да имат, освен от самия П.. Подобни сведения е нямал и подс. Ц., доколкото призовката за явяването му е получена от него едва след като вече са проведени доста от разговорите на св. П. със С. и П.. 

За наличие на провокация говорят и фактите, че в една част от случаите именно св. П. е търсил по телефона подс. С. /напр. в 16.28 ч. на 18.03.2010 г./, а също и подс. П. /напр. на 26.03.10 г. в 16,00 часа; на 30.03.2010 г. в 13,43 часа/. Провеждането на подобни разговори недвусмислено сочи за стремежа на П. да движи напред нещата с предстоящото даване на подкуп, като провокира подсъдимите да му дадат такъв и така те да бъдат уличени в извършването на престъпление.

Същевременно, налице са и данни, че подс. С. не е отговарял на част от телефонните обаждания на св. П.. Основателни са доводите на защитата, че подобно поведение може да се тълкува като незаинтересованост, дистанцираност и неинициативност от страна на подс. С..

Вярна е и констатацията на защитата, че за периода от 23.03.2010 г. до датата на ареста на подс. С. – 01.04.2010 г., независимо от прилаганите СРС, няма никакви данни за контакти и комуникация между С. и П.. Това допълнително затвърждава изводите на съда, че не подс. С. е бил активната страна в процесните събития. Твърде вероятно е на 27-ми, 28-ми, 30-ти, 31-ви март и 01 април, св. П. да се е намирал в района на ул. ”К.В.”, където е домашният адрес на С. (л. 12, 13 и 14 от писмената справка от „Глобул”), именно, за да направи опит да се види с него на живо, тъй като С. не е отговарял на телефонните му позвънявания и търсения. Тоест, повече от ясно е, че инициативата, провокацията идва от страна на П..

При това положение, следва да се приеме, че в настоящия случай има категорични доказателства, че инициативата за създалата се мнима ситуация за даване на подкуп е на свидетеля П.П.. При първоначалната си среща с П. подс. С. очевидно дори не е бил наясно с воденото срещу Ц. производство и не е имал желание да се занимава с този въпрос. Няма как при това положение да е възнамерявал да предложи или да даде подкуп на следователя П..

Свидетелят П. и разследващите органи от досъдебното производство не са се задоволили само да съберат данни за едно предстоящо престъпление и/или да го предотвратят, каквото е изискването на закона. П. в случая е поискал подкупа /облагата/, определил е размера на сумата, която иска да получи, очертал е параметрите, включително и обстоятелствата около „възнаграждението“ на вещите лица, акцентирайки, че то ще се дължи отделно от парите, предназначени за самия него. Заплашвал е с неблагоприятни последици за подс. Ц.. Абсурдно е при това положение да се приеме, че поведението на П. е било пасивно, а не провокативно, и че не е довело до там, че да се стигне до мнима ситуация на даване на подкуп.

Всичко изложено дава основание на съда да приеме, че без наличие на активните, тенденциозни и последователни действия на св. П., чрез които е осъществена констатираната и коментирана провокация към подкуп, до извършване на престъпление не би се стигнало. Липсват данни, още по-малко доказателства, че без намесата на П. и без насочването от негова страна на подс. С. и П. към воденото срещу подс. Ц. дело, някой от подсъдимите би предприел действия по даване на облага на П.. Особено при положение, че съдбата на производството по сл.д. 105/09 г. по описа на НСлС е била изключително спорна и не е било ясно дали изобщо ще се стигне до повдигане на обвинение срещу подс. Ц..

Изцяло са удовлетворени изискванията на т. 17 от ППВС № 8/30.11.1981 г. по н.д. № 10/81 г. за да се приеме, че се касае не за извършено престъпление от подс. С. и П., а за провокация към подкуп, в който случай деянието на подсъдимите е несъставомерно по изложените вече съображения.

Констатираната провокация към подкуп е основание да се изключи наказателната отговорност на подсъдимите не само по съставите, по които са им повдигнати обвинения – чл. 304а, вр. чл. 304, ал. 1 от НК, но и по всеки един друг текст, включен в раздел IV от глава VIII от Наказателния кодекс. В частност, това важи и за разпоредбата на чл. 305а НК досежно подс. С..

Както беше вече констатирано по-горе, по делото не са приложени голяма част от разговорите на св. П., проведени от него през периода, през който спрямо него са прилагани СРС. Налице са данни и доказателства, изводими от изготвените ВДС и справки-разпечатки от мобилни оператори, че П. е ползвал повече от един мобилен телефон, независимо от твърденията му пред съда в противен смисъл. Същевременно, част от изготвените записи, съгласно заключението на в. л. проф. Н., са направлявани от оператор, като записът произволно е пускан и спиран – по преценка на този оператор. Друга част от записаните разговори просто са били унищожени чрез електромагнитно изтриване /видно от протокол на СДОТО-МВР рег. № У-296 от 06.04.2010 г./. Тези доста съмнителни за съда обстоятелства още веднъж затвърждават направените изводи за наличие на провокация към подкуп, при която извършеното от провокираните лица от обективна страна не изпълва състава на чл. 304а от Наказателния кодекс.

Твърденията на подс. Т.П., че в случая се касае за изнудване, „рекет“ от страна на свидетеля П. не са обект на настоящото производство, доколкото П. няма качеството на обвиняем за евентуално деяние, обуславящо приложение на разпоредбата по чл. 306 НК. При обсъждане на тези твърдения на подсъдимия П. обаче, за нуждите на настоящия процес, съдът намира за нужно да посочи, че по същество се касае не до изнудване /“рекет“/, а всъщност до една настойчива, последователна и упорита провокация към подкуп, осъществена от св. П., не без съдействието на органите на досъдебното производство. Именно това тенденциозно поведение на П., целящо да създаде ситуация на даване и получаване на подкуп, подс. П. е възприел субективно като изнудване - „рекет“. Касае се обаче до правни изводи, а не до факти които е възприел подсъдимият П., поради което оценката им е изцяло в прерогативите на съда. Изнудване по смисъла на раздел V от глава V на Наказателния кодекс няма - не защото от обективна страна не са осъществени действия с цел подс. П. да бъде принуден да действа по определен, желан от св. П. начин, а защото субективно П. не е целял да набави за себе си имотна облага. С оглед умисъла на П., съдът приема, че осъщественото от него е провокация към подкуп /чл. 307 НК/, а не изнудване за даване на подкуп /чл. 306 НК/.

За нуждите на настоящото производство, с оглед предмета на доказване по делото, тук е достатъчно да се посочи, че дори и да бъде възприето твърдението на П. за осъществено изнудване, това отново би имало за резултат оправдаването на подсъдимия П., а от там – и на С. /доколкото той е единствено и само помагач, т.е. отговорността му е обусловена от тази на останалите подсъдими/. Приложима в подобен случай е визираната вече по-горе норма на чл. 306 от НК. При условията на алтернативност, и тази законова разпоредба би могла да послужи като основание за оправдаването на П. и С. /за подс. Ц. това основание е Т.но приложимо/.

Отново при условията на алтернативност, дори и да не бяха налице горните основания, конкретно за подс. С. е налице и още една самостоятелна причина за неговото оправдаване. С постановление от 27.08.2010 г. държавното обвинение се е отказало от квалификацията, свързана с „даване“ на подкуп. В тази му част наказателното производство е прекратено и съдът не дължи произнасяне. Като се остави настрана принципната неяснота коментирана многократно от защитата как, след като не е имало предлагане на подкуп, се е стигнало до неговото даване, това поставя сериозни проблеми пред възможността изобщо да се ангажира отговорността на подс. С. именно за изпълнителното деяние “даване“ на подкуп.

Обвинения срещу С. са повдигнати за няколко дати – 12, 17, 18, 23 и 26 март 2010 г. Същевременно, обвинението за даване на подкуп срещу подс. П. и Ц. е за 01.04.13 г., т.е. известно време по-късно. В обобщен план, обвинението срещу С. е за това, че е свързал подс. П. и св. П., разпитал П. каква сума би взел, организирал среща между П. и П. и разменил координатите им. Следва да се има предвид и обстоятелството, че след 23.03.2010 г. С. не се е срещал със свидетеля П.. При това положение от правна страна съдът счита, че дори и да се приемат за доказани, което не може да бъде сторено с порочно събраните доказателства, действията на С. биха били съставомерни единствено ако се квалифицират като подпомагане на уговарянето, т.е. „искането“ и „предлагането“ на подкупа, осъществени до 26.03.10 г., но в никакъв случай не и на неговото даване чак на 01.04.10 г., за което няма данни той дори да е бил уведомен.

Съгласно чл. 21, ал. 2 НК, помагачът отговоря само за онова, за което е подпомогнал извършителя. Конкретно за „даване“ на подкуп на 01.04.10 г. няма никакви данни и доказателства С. да е извършил действия, с които да е подпомогнал подс. П.. Неговото участие и контакти с подс. П. и св. П. са прекратени значително време преди това. Последната му среща с П. е на 23.03.10 г., а с П. - на 26.10.10 г. По времето, когато С. е взел участие в срещи и разговори с П. и П., изпълнителното деяние все още е било на евентуален предварителен етап - „искане“ и „предлагане“ на подкупа. По онова време не е имало постигната конкретна уговорка за размера на подкупа, начина на неговото предаване, времето и мястото на даването му, както и конкретните действия, които трябва да извърши следователя П. при евентуалното му получаване. Няма доказателства, а и данни, подс. С. да е участвал в уговорки, касаещи събитията от 01.04.10 г. и в този смисъл съвсем основателни са възраженията на защитника му адв. С..

С оглед на това, няма как да се приеме, че този подсъдим е улеснил именно „даването“ на подкуп, а не само неговите „искане“ /като провокация от П./ и евентуално „предлагане“.

Същевременно, повдигнатото с обвинителния акт срещу С. обвинението за периода след 26 март 2010 г. е напълно лишено от основание, доколкото дори липсват твърдения за действия /бездействия/ на подс. С. през този период, които от обективна и субективна страна да биха могли да осъществят състав на престъпление. 

Не на последно по значение място, не е доказано подс. С. да е действал с умисъла на помагач към даване на подкуп. Основателно тук е възражението на адв. С., че от разговора между подс. П. и св. П., проведен на 01.04.10 г., се установява, че С. нищо не знае и П. не е говорил с него /“Той дори не знае, аз не съм говорил с него”/. Липсва, следователно, интелектуалният момент на умисъла за помагачество за „даване“ на подкуп.

С оглед частичното прекратяване на производството обаче, обвинение за „предлагане“ на подкуп няма. Недопустимо е съдът да се произнесе по такова обвинение, защото то липсва пред настоящата инстанция и противното би ограничило правото на защита на подсъдимото лице. От друга страна, това би нарушило и принципа „non bis in idem“ - след като производството срещу С. във връзка с „предлагане“ на подкуп е било вече веднъж прекратено със стабилен прокурорски акт, недопустимо е пререшаването на този въпрос /аргумент от чл. 24, ал. 1, т. 6 НПК/.

Като съобрази всичко изложено от правна страна, съдът прие, че са налице предпоставките на чл. 304 НПК за оправдаване на подсъдимите по повдигнатите им от СГП обвинения. Недоказаността на обвиненията по основния състав на чл. 304 НК прави безпредметно обсъждането на въпроса налице ли са основания за приложимост на квалифицирания  състав на престъплението по чл. 304а НК. С оглед на това, не е нужно обсъждането на възраженията на защитата в тази насока.

За постановяването на осъдителна присъда са необходими положителни доказателства, годни да мотивират категоричното убеждение на членовете на съдебния състав за виновността на подсъдимите. Отсъствието на такива налага единствения и правилен извод, че извършването на престъпление не е доказано по несъмнен начин, което налага признаването на подсъдимите за невинни и тяхното оправдаване.

Няма как съдът, при наличие на множеството целенасочено допуснати в хода на досъдебното производство нарушения, непълноти и провокации, да възприеме за меродавна обвинителна теза. Извършването на едно престъпление и виновността на подсъдимите не могат да бъдат установявани и доказвани с цената на игнориране на принципите и правилата на наказателния процес. Както вече е имал възможност да посочи Върховният касационен съд на РБ в свое Решение № 161/15.03.2007 г. по н.д. № 843/06, III н.о., „прокуратурата не трябва да очаква от един уважаващ собственото си достойнство и правилата на справедливия процес съд да приема безрезервно плодовете на отровеното дърво“.

По така изложените съображения, съдът призна подсъдимия П.В.С. за невинен в това, за времето от 12.03.2010 г. до 01.04.2010 г., в гр.С., като помагач и в съучастие с подсъдимите Т.Н.П. – извършител, и Н.Г.Ц. - извършител, умишлено да е улеснил двамата извършители - П. и Ц. да дадат на 01.04.2010 г. в гр.С., на бул. "П. Е." № **, в нотариалната кантора на нотариус А. П., подкуп (облага) - пари в размер на 20 000 евро, на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение - П.В.П. - следовател от отдел „Следствен" при Софийска градска прокуратура, командирован със заповед № ЛС 364/12.02.2010 г. на Главния прокурор на РБ в НСлС и участващ в разследването по досъдебно производство № 105/09г по описа на НСлС, водено срещу виновни длъжностни лица от М. на О. за престъпление по чл. 219 от НК и свързано със сключен договор между М.то и „Е.П." ЕАД на стойност 119 млн. лева, във връзка с разширяване на стационарната комуникационна система на Българската армия - „С. 2", за да извърши действия по служба във връзка с разследването по посоченото досъдебно производство - планиране и провеждане на процесуално-следствени действия (разпити на свидетели и извършване на експертизи) и събиране на доказателства, които в своята съвкупност да насочат разследването към изводи за липса на виновно поведение от страна на Н.Г.Ц., в качеството му на М. на О. на РБ във връзка с предмета на разследване по посоченото досъдебно производство, като съдействал за организирането и провеждането на срещи с участието на подсъдимия Т.П. и свидетеля П.П., участвал лично в тези срещи и съдействал за уговаряне на начина на даване на подкупа и на неговия размер, давал съвети и разяснения относно необходимите действия по разследването по досъдебно производство № 105/2009 г. по описа на НСлС, които следвало да бъдат извършени от следователя П.П. в интерес на Н.Г.Ц., които в своята съвкупност да бъдат насочени към налагане на извод за невиновно поведение на Ц. по посоченото разследване, а именно:

- на 12.03.2010 г., в гр.С., в кафе „К.“, намиращо се на ул. „К.В.“ в кв. „Г.Д.“, да е провел среща със следователя П.П., по време на която да го е уведомил за намеренията на подсъдимия Н.Ц. да предприеме действия, свързани с даването на подкуп на водещия разследването с цел благоприятно развитие на разследването по досъдебно производство №105/09 г. по описа на НСлС и изключване на възможността за привличането му към наказателна отговорност по делото;

- на 17.03.2010 г., в гр.С., в кафе „Б.Ф.“, намиращо се на ул. "К.В." в кв. "Г.Д.", да е провел среща със следователя П.П. от НСлС, на която да е предложил на П. да определи сума срещу която, впоследствие да предприеме действия по разследването в посока оневиняване на обвиняемия Ц. по воденото срещу виновни длъжностни лица от М. на О. досъдебно производство № 105/2009 г. по описа на НСлС и след като била определена сума в размер на 50 000 евро, да е поел ангажимент да предаде на подсъдимия П. за така определената сума и да е уговорил среща за 18.03.2010 г. в 17.30 ч. в кафе-сладкарницата на Гранд-хотел „С." на свидетеля П.П. с подсъдимия Т.П., на която среща, следвало да се уточнят и уговорят подробностите, свързани с определения размер на подкупа, начина на неговото предаване и бъдещите действия по разследването;

- на 18.03.2010 г., в кафе-сладкарницата на Гранд-хотел „С.“, да е организирал и лично участвал в среща между подсъдимия Т.П. и следователя П.П., по време на която да е бил окончателно определен и договорен размера на подкупа - парична сума от 50 000 евро, половината от която следвало да бъде предадена на следователя преди провеждането на процесуално-следствените действия с обвиняемия Н.Ц., начина на неговото предаване и ангажиментите на следователя във връзка с получаването на подкупа - да извърши действия по служба във връзка с разследването, като същото бъде проведено в насока, водеща до изводи за липса на виновно поведение от страна на Н.Г.Ц., в качеството му на М. на О. на РБ във връзка с предмета на разследване по досъдебно производство № 105/2009 г. по описа на НСлС, като следователят следвало предварително да съгласува с подсъдимия Т.П. въпросите за разпит, които ще бъдат задавани на обвиняемия Ц., с цел събиране и приобщаване към разследването на доказателства, изключващи търсенето на наказателна отговорност от него, както и да осигури и назначи вещи лица по делото, които да извършат съдебно- счетоводни експертизи в насока, оневиняваща обвиняемия Н.Ц.;

- на 23.03.2010 г., в гр. С., на бул. „В.“ № *, в Съдебната палата, в коридора на Софийски градски съд на ет. 1, да е провел предварително уговорена със следователя П.П. среща, на която да са уточнили подробности за бъдещите им контакти, начина на обмяна на информация и последващите им действия, което следвало да става чрез подсъдимия Т.П. с оглед запазване в тайна помощта, която подсъдимият С. оказва във връзка с организиране на даването на подкупа, като се уговорили, че подсъдимият П. ще организира, заедно с подсъдимия Н.Ц. даването на свидетеля П.П. на предварително договорените суми за подкупа;

- на 26.03.2010 г., в гр.С., на бул. „В.“, във „Ф.-К." да е провел среща с подсъдимия Т.П., по време на която съобразно уговорките си със свидетеля П.П. от 23.03.2010 г., да е предоставил на подсъдимия П. номера на мобилния телефон на свидетеля П. - 0888 151 534 за осъществяване на връзка по между им, като подсъдимият П. от своя страна поел ангажимента да организира, заедно с подсъдимия Н.Ц., даването на свидетеля П.П. на предварително договорените суми за подкупа, поради което и на основание чл. 304 от НПК го оправда изцяло по обвинението в престъпление по чл. 304а, във вр. с чл. 304, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 4, във вр. с ал. 1 от НК.

Подсъдимият Т.Н.П. също бе признат от съда за невинен в това на 01.04.2010 г., в гр.С., на бул. „П. Е.“ № **, в нотариална кантора на нотариус А. П., като извършител и в съучастие с подсъдимите - Н.Г.Ц. – извършител, и П.В.С. - помагач, да е дал подкуп (облага) - пари в размер на 20 000 евро, на длъжностно лице, заемащо отговорно служебно положение – на П.В.П. - следовател от отдел „Следствен" при Софийска градска прокуратура, командирован със заповед № ЛС-364/12.02.2010 г. на Главния прокурор на РБ в НСлС и участващ в разследването по досъдебно производство № 105/09 г. по описа на НСлС, водено срещу виновни длъжностни лица от М. на О. за престъпление по чл. 219 от НК и свързано със сключен договор между М.то и „Е.П." ЕАД на стойност 119 млн. лева, във връзка с разширяване на стационарната комуникационна система на Българската армия - „С. 2“, за да извърши действия по служба във връзка с разследването по посоченото досъдебно производство - планиране и провеждане на процесуално-следствени действия (разпити на свидетели и извършване на експертизи) и събиране на доказателства, които в своята съвкупност да насочат разследването към изводи за липса на виновно поведение от страна на Н.Г.Ц., в качеството му на М. на О. на РБ във връзка с предмета на разследване по посоченото досъдебно производство, поради което и на основание чл. 304 от НПК бе оправдан изцяло по обвинението в престъпление по чл. 304а, във вр. с чл. 304, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2, във вр. с ал. 1 от НК.

 

ПО ВЕЩЕСТВЕНИТЕ ДОКАЗАТЕЛСТВА:

         По отношение на приложените по делото веществени доказателства съдът се разпореди, както следва:

- на подс. П.В.С. бяха върнати вещите, описани в протокол за Претърсване и изземване от 01.04.2010 г., приложен на л. 13 и 14 от т. 2 на ДП, иззети като веществени доказателства по делото, с изключение на вече върнатите с определение на СГС, приложено на л. 148 и 149 от т. 1 на ДП.

- на подс. Т.Н.П. бяха върнати вещите, описани в протокол за претърсване и изземване от 01.04.2010 г., приложен на л. 17 и 18 от т. 2 на ДП, иззети като веществени доказателства по делото, както и вещите, описани в протокол за доброволно предаване от 16.04.2010 г., приложен на л. 109 от т. 1 на ДП.

- на подс. Н.Г.Ц. бяха върнати вещите, описани в протокол за претърсване и изземване от 01.04.2010 г., приложен на л. 21 и 22 от т. 2 на ДП, иззети като веществени доказателства по делото, с изключение на мобилен телефон Н.със СИМ карта на В., върнат с Определение от 03.09.2010 г. по н.ч.д. № С-627/10 г. на СГС, НО, 11-ти с-в.

- на А. В. П. бяха върнати вещите, описани в протокол за претърсване и изземване от 01.04.2010 г., приложен на л. 7, 8, 9 и 10 от т. 2 на ДП, иззети като веществени доказателства по делото.

По отношение на тези вещи не е налице спор за собственост и същите не подлежат на отнемане в полза на държавата по реда на чл. 53 НК. Ето защо, същите следваше да се върнат на техните собственици, от които са били иззети в хода на досъдебното производство.

По отношение на приобщените по делото банкноти на обща стойност 20 000 евро, съдът приема, че на този етап не е установено на кого принадлежат. Не може да се установи с категоричност, че в дадения от подс. П. на св. П. плик са се съдържали именно тези банкноти. Това се отрича и от самия П.. Ето защо и на основание чл. 112, ал. 1 НПК необходимо е да се изчака едногодишния срок за евентуалното им отнемане в полза на държавата /ако не бъдат потърсени/.

         ПО РАЗНОСКИТЕ:

         При този изход на делото, сторените разноски остават за  сметка на държавата, на основание чл. 190, ал. 1 от НПК.

        

Мотивиран от горните съображения, съдът постанови присъдата си по делото.

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: