Р      Е     Ш    Е    Н     И     Е

 

град София, 23.04.2020 година

       В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на дванадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:

                                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                            мл.с.: МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №3430 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

                Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

      Постъпила е въззивна жалба от „Е.О.” ЕООД срещу решение №324906 от 29.01.2018г., постановено по гр.д.№75861/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 70-ти състав, с което е признато за установено по реда на чл.422 от ГПК, че „Е.О.” ЕООД дължи на „Т.С." ЕАД следните суми: на основание чл.79, ал.1 пр.1 ЗЗД вр. чл.149 ЗЕ сумата от 4269.40 лв., представляваща цена на доставена през периода от м.12.2010г. до м.04.2011г. топлинна енергия до топлоснабден имот – офис сграда, на адрес: град София, ул.“*****“ **, с аб.№7004, ведно със законната лихва, считано от 30.09.2016г. до окончателното изплащане, и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата от 1991.84 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на главницата през периода от 31.01.2011г. до 28.07.2016г., за които вземания по ч.гр.д.№55082/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 70-ти състав на 05.10.2016г. е издадена заповед по чл.410 ГПК, както и е осъден „Е.О.” ЕООД да заплати на „Т.С." ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК сумата от 175.22 лв., разноски в заповедното производство /постановено е определение от 16.01.2019г. по реда на чл.248 от ГПК, с което е изменено решението в частта на възложените разноски в заповедното производство/, както и сумата от 625.22 лв., разноски в исковото производство. 

          В жалбата са инвокирани доводи относно незаконосъобразност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати процесуални нарушения. Твърди се, че неправилен е изводът на СРС досежно неоснователност на направеното възражение за давност по отношение на претендираните от ищеца вземания – за главница и лихви, които представляват периодични плащания и се погасяват с изтичане на кратката тригодишна давност. Поддържа се, че в случая с подадената от ответника молба от 03.10.2013г. не е прекъсната давността досежно претендираните вземания, тъй като в тази молба е обективирано изявление на управителя на дружеството, че за периода от 2011г. до 2013г. не е ползвал имота, съответно не дължи заплащане на топлинна енергия. Излага се още, че ответникът не е бил уведомен за подписано споразумение за разсрочване на задълженията от 22.10.2013г., от която дата СРС е приел, че е прекъсната давността и е започнала да тече нова тригодишна давност, която към датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 30.09.2016г., не е изтекла. Твърди се, че процесното споразумение за разсрочване на задълженията от 22.10.2013г. е било получено на 31.10.2013г. от лице А.К., която е бивш служител на дружеството и не е била упълномощена от управителя да получава документи от името на дружеството. Предвид на изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени обжалваното решение на СРС и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове като погасени по давност. Претендира сторени разноски пред двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна - „Т.С.” ЕАД, не депозира писмен отговор, в представена молба от 11.02.2020г. се взема становище относно неоснователността на въззивната жалба. Моли съда да постанови съдебен акт с който да потвърди обжалваното решение на СРС като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу „Е.О.” ЕООД при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д.№55082/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 70-ти състав, въззиваемият-ищец- „Т.С.” ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 30.09.2016г. и е постановена на 05.10.2016г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу „Е.О.” ЕООД за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника - „Е.О.” ЕООД възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, на основание на които е обоснован окончателен извод за основателност на предявените от ищеца - „Т.С.” ЕАД срещу ответника - „Е.О.” ЕООД искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка с чл.415 от ГПК във връзка с чл.422 от ГПК във връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Прието е, че между страните е възникнало договорно правоотношение, на основание валидно сключен между страните писмен договор, действащ през процесния период, по силата на който ответникът има задължение да заплаща стойността на доставяната от ищеца топлинна енергия за стопански нужди в процесния имот. Посочено е още, че ищецът е установил със събраните по делото доказателства, че е изпълнил задължението си да достави топлинна енергия в имота на ответника при спазване на изискванията на Общите условия по договора за доставка на топлинна енергия, както и на действащата нормативна уредба, доказано е количеството и стойността на доставената топлинна енергия за исковия период от време. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Настоящият състав следва да обсъди доводите релевирани в подадената въззивна жалба досежно незаконосъобразността на обжалваното решение.

В конкретния случай не е спорно между страните и от доказателствата по делото се установява, че между страните е налице договорна връзка с предмет доставка на топлинна енергия за топлоснабден имот – офис сграда, на адрес: град София, ул.“*****“ **, с аб.№7004, за исковия период. Ответното дружество - въззивник по настоящото дело, се явява "небитов клиент" на топлинна енергия по смисъла на §1, т.33а (изм. ДВ, бр.66/26.07.2013г.) от ДР на ЗЕ, респективно задължено лице за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ. Изложените от СРС в горния смисъл мотиви настоящият въззивен състав счита за законосъобразни, постановени при правилен анализ на събраните по делото доказателства.

Неоснователни са възраженията на ответника в смисъл, че не дължи претендираните от ищеца суми поради погасяването им по давност. В мотивите на обжалваното решение са изложени подробни правни аргументи, на основание на които СРС е приел, че по отношение на процесните вземания за главница и лихви за забава е налице прекъсване на давността с подписване между страните на споразумение от 22.10.2013г., от който момент е започнал да тече нов давностен срок и същия не е изтекъл към датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК. Неоснователни са доводите на въззивника, че в депозирана молба от 03.10.2013г. не се съдържа признание на дължимите суми за главница и лихва за забава за процесния период, поради което липсва основание да се приеме, че с подаването й се прекъсва давността. В случая СРС е приел, че датата, от която счита, че е прекъсната давността е датата на сключване на споразумение за разсрочено плащане – 22.10.2013г., а не датата на подаване на молбата от 03.10.2013г.. В представеното по делото споразумение се съдържа ясно и недвусмислено признанието на ответника чрез законен представител на процесните задължения за периода от м.12.2010г. до м.08.2011г.. Не може да бъде споделен доводът на въззивника, че не е бил уведомен за подписаното споразумение доколкото същото е било получено на 31.10.2013г. от лице - А.К., която е бивш служител на дружеството и не е била упълномощена от управителя да получава документи от името на дружеството. Видно от приложеното по делото споразумение от 22.10.2013г. е подписано за представляващия ответното дружество и с оглед факта, че в производството пред СРС не е направено своевременно оспорване на подписа на лицето, подписало споразумението от името на ответното дружество, поради което съдът приема, че същото макар и частен свидетелстващ документ представлява годно доказателства, ползващо се с доказателствена стойност, от което се установяват неизгодни за въззивника факти и обстоятелства.

 По горните съображения въззивният съд приема, че възражението на ответника за погасяване на вземанията на ищеца по давност е неоснователно. Решението е постановено при правилно приложение на материалния закон. Правно обосновано СРС е кредитирал заключението по приетата по делото ССчЕ във връзка с чл.182 ГПК и приел за доказана стойността на доставената в имота топлинна енергия. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че няма данни за направени плащания от ответника, погасяващи процесното задължение. С оглед на това съдът намира, че искът по чл.422, ал.1 ГПК, вр.с чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. с чл.327, ал.1 ТЗ е основателен и като такъв правилно е бил уважен в пълния предявен размер.

Досежно определяне на размера на иска по чл.422, ал.1 ГПК, вр.с чл.86, ал.1 ЗЗД, СРС е кредитирал заключението на ССчЕ, и като се отчете факта, че няма наведени конкретни оплаквания за незаконосъобразност на съдебния акт в тази част, въззивният съд препраща към мотивите на СРС, които счита за правилни и законосъобразни, съобразени със събраните доказателства и обосновани при правилно приложение на материалния закон.

Не е налице допуснато нарушение от СРС и при присъждането на разноски на ищеца, като дължимостта на последните следва от нормата на чл.78, ал.1 ГПК. Първостепенният съд при постановяване на съдебното решение в частта на разноските се е съобразил с т.12 на ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК, съгласно което съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение, вкл. и в частта на разноските определени съобразно изхода на спора /постановено е определение от 16.01.2019г. по реда на чл.248 от ГПК, с което е изменено решението в частта на възложените разноски в заповедното производство/, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. 

По разноските в настоящото производство:

С оглед изхода на спора пред настоящата съдебна инстанция в полза на въззивника не се дължат разноски. По отношение на заявената претенцията на въззиваемата страна за присъждане на направените разноски, настоящият състав намира за неоснователна доколкото няма подаден писмен отговор от същата, както и неин процесуален представител не се явява в съдебно заседание. При това положение в полза на въззиваемата страна не се дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

 

Р  Е  Ш  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №324906 от 29.01.2018г., постановено по гр.д.№75861/2016г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 70-ти състав.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :         

 

 

                                       ЧЛЕНОВЕ : 1./           

 

 

                                                 2./