О
П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………./……….09.2019 г.
гр. Варна
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на 19.09.2019 г., в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА
ПАВЛОВА
ПЛАМЕН
АТАНАСОВ
като разгледа докладваното от съдия Митева
въззивно частно търговско дело № 1457 по описа за 2019 година,
за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството
е образувано по реда на чл. 278 вр. чл. 130 от ГПК по частна жалба, подадена от М.С.Г.,
чрез адв. Данков ( ВАК) срещу определение №10046/05.08.2019г, с което е прекратено недопустимо производство
по гр.д.16 489/18г по описа на ВРС, 11 с-в.
Жалбоподателят, чрез пълномощника си твърди, че определението е
неправилно, тъй като съдът необосновано е отрекъл интересът му за иска
установяване на погасяване на вземане по давност след изтичането на 5 години от
установяване на изпълняемия дълг в изпълнителен лист по заповед за изпълнение. Счита,
че съдът неправилно е преценил последиците от пропускане на оспорването на
посоченото в заповедта задължение, като не е отчел, че претенцията на ищеца се
основава на нови, настъпили 5 години по – късно обстоятелства. Позовава се на липсата
на упражнено право на изпълнение от страна на взискателя, като счита че за
предмета на специалната защита по чл. 439 ГПК срещу изпълняемото право е без
значение какво е било процесуалното поведение на длъжника, довело до издаване
на изпълнителното основание. Обосновава отричането на процесуалното право на
принудително изпълнение с нов факт, възникнал след пораждането на изпълнителна
сила на заповедта, като счита че именно то е погасено с неупражняване в рамките
на общата давност и това действие на давността не се засяга от установяването
на материалното право на взискателя. Сочи, че тълкуването възприето от съда
води до абсурден практически резултат, поради което логиката му не може да не е
опорочена до неприемлив извод. Жалбоподателят моли да бъде признат интереса му
да продължи защитата си по отричане на погасеното право на взискателя и моли
прекратяването да бъде отменено.
Насрещна страна „ОТП ФАКТОРИНГ БЪЛГАРИЯ“ЕАД оспорва жалбата с доводи за
правилно приложен процесуален закон. Сочи, че оспорването на изпълняем дълг по
реда на чл. 439 ГПК може да се основава само на възражения, чието предявяване
не е било преклудирано в процеса по установяване на дълга, тъй като са основани
на нови факти. Доколкото в случая ищецът счита давността за изтекла до
14.11.2016г това възражение е следвало да се заяви в заповедното производство,
приключило със стабилизиране на заповедта на 13.04.2017г.
Частната жалба вх.59059/13.08.18г.,
е подадена в изискуемия едноседмичен срок, считано от връчване на обжалваемото
определение. Подадена е от лице, чиято
представителна власт е удостоверена за всички инстанции. Обжалва се
определение, за което е предвиден изрично едностраннен
въззивен контрол( чл. 130 ГПК). Авансово дължимата държавна такса в размер на
15 лв е надлежно внесена. Съдът приема производството
по частната жалба за допустимо.
Жалбоподателят е депозирал, чрез
пълномощника си, първоначално искова молба, в която е изложил твърдения за водено
срещу него от частен правоприемник на взискател, снабдил се с изпълнителен лист,
издаден на 24.02.2012г по заповед за незабавно изпълнение. Като е обосновал
възражение за изтекла давност на събираемия дълг, ищецът е поискал да бъде
установено, че не дължи сумите по изпълнителния лист поради погасяване на право
на принудително изпълнение. Така очертаната като факти и искане защита изцяло
покрива надлежно упражнена искова защита на длъжник по реда на чл. 439 ГПК.
Именно
упражнените от взискател, респективно негов правоприемник, права по изпълнителен лист, като „процесуална
цена книга“, удостоверяващ право на принудително изпълнение разширяват
необходимостта от специално предвидена допълнителна искова защита, тъй като
принципно по общия исков ред могат за бъдат защитавани само материални, но не и
процесуални права. Вземането, предмет на изпълнение като материално право се
удостоверява в изпълнително основание(в случая заповедта за незабавно
изпълнение) и се погасява чрез плащане, опрощаване, новация, сливане и т.н.
Давността не засяга това право, а само възможността на кредитора да упражни
принуда. Съответно на твърденията, изложени в исковата молба, ищецът търси
отричане не на материалното, а именно на правото на принудително изпълнение,
което има процесуална природа и се удостоверява в изпълнителен лист. В общите правила на исковото производство е
уреден само иск с предмет материалното
право, породено от правоотношение между спорещите страни, но нито една от
хипотезите на чл. 124 ГПК не визира процесуално правоотношение. Ето защо, за да
бъде легитимиран да отрича процесуално право, то ищецът следва да е страна и в
процесуално отношение и законът да предвижда съответния иск. Именно такъв е
иска на длъжника срещу предприетото спрямо него изпълнение, като по реда на чл.
439 ГПК длъжникът може да се позове на отпадането поради новонастъпили факти
както на материалното право, така и на упражненото процесуално право въз основа
на изпълнителния лист. Тази уредба съответства и на принципа за уреждане на
възражението за давност само като пасивно защитно средство срещу иск на
кредитора, а не като самостоятелна претенция. Затова само ако взискателят
поддържа процесуалното правоотношение по принудително изпълнение длъжникът може
да предяви насрещното си възражение чрез
специалния отрицателен иск срещу правото на изпълнение. Тази специална
възможност за защита на длъжника обаче е лимитирана само до възраженията, които
страната не е можела да упражни в процеса по легитимиране на взискателя.Това е
така поради тясната обусловеност на правото на принуда от съществуването на
материалното право. Вярно е, че изпълнителният лист може да удостовери
процесуално право на принуда преди материалното право да е безспорно
установено, но тази процесуална легитимация не може да надхвърли безспорно
отречено вземане. Съответно и след безспорно установяване на материалното
право, процесуалната му защита чрез принудително изпълнение вече не може да се
отрича с общи възражения, а само с позоваване на нов факт. Доводите на
жалбоподателя визират именно тази хипотеза, но се основават на неправилна
изходна позиция при отчитане на времевите предели на установяване на дълга в
изпълнителния лист.
За разлика от
типичното развитие на процеса на защита на накърнени права (съдебно дирене в исков
процес, приключващ с непререшимо установяване на
вземането и следващо удостоверяване на легитимация за принуда по вече неоспорим
дълг в изпълнителен лист), заповедното производство се отличава със специфика,
която налага модификация на отчитането на момента на установяване на
притезанието на взискателя. Тъй като предмет на заповеден процес е заявено като
безспорно вземане, кредиторът се легитимира за изпълнителен процес преди да е
започнало съдебно дирене. Ето защо издадената заповед, противно на схващането
на жалбоподателя, не е съдебно изпълнително основание (т.е. ползващо се със
сила на пресъдено нещо) и не се ползва със стабилитет, докато не бъде
потвърдена заявената от кредитора безспорност. Породената от незабавното
изпълнение изпълнителна сила не се черпи от решен правен спор, а има
привременен характер, обусловен от стабилизирането на заповедта( арг. от чл. 414а ал.4, чл. 415 ал.5 и чл. 422 ал. 3 ГПК).
Затова и оспорването на удостовереното в изпълнителния лист процесуална
легитимация на взискателя може да се основава само на промените, настъпили след
като удостовереното в заповедта право е стабилизирано било след съдебно дирене,
провокирано от възразяващ длъжник, било след осуетяването на такова дирене
поради липса на спор между страните относно дължимостта на съответната сума. В
този смисъл въззивният съд изцяло споделя тълкуването, приложено от първата
инстанция, ограничаващо възможностите на длъжника да се позове на факти,
настъпили преди стабилизиране на заповедта.
Изцяло е
погрешна интерпретацията, която жалбоподателя дава на възражението за давност
като насочено срещу правото на принудително изпълнение. Давността е
материално-правен институт и поражда погасителното си действие именно върху
дълга, като го лишава от право на принудителна защита. Въпреки че последиците
на оспорването засягат изпълнителната сила,
възражението се насочва към удостоверено в изпълнително основание (а не
в изпълнителен лист) вземане. Затова и
няма значение момента на пораждане на изпълняемост, а
само момента на установяване по безспорен между страните начин на дължимостта.
В случая на заповедите с незабавно изпълнение, няма съмнение, че този момент е
именно крайния срок за оспорване на заявеното от кредитора вземане с възражение
срещу връчената заповед. Ако длъжникът не оспори към този момент дълга, то той
фактически признава неговата безспорност и губи възможността занапред да
направи всички възражения, включително и това за давност, изтекла до този
момент. След пропускане на възражение, настъпилите до този момент факти могат
да бъдат предмет на съдебен процес само в изключителните случаи, визирани в чл.
424 ГПК. В конкретния случай ищецът е признал, че е получил заповед на
29.03.2017г и съответно към този момент вече е разполагал с възражението си за
изсрочване на дълга по давност и е следвало да го заяви по надлежния ред на чл.
414 ГПК, за да осуети стабилизирането на изпълнителното основание и съответно
да съхрани възможностите си за защита в същински исков процес, в който
давността да бъде установена и изпълняемостта на
погасения дълг отречена.
Именно тази
защита е пропусната от жалбоподателя и съответно не може да бъде „възстановена“
чрез иска по чл. 439 ГПК, предназначен за друга фактическа хипотеза. Доводите,
изложени за аргументиране на абсурден резултат от ограничаване на исковата
защита всъщност са основани на изначално погрешното схващане, че искът е
по-адекватно средство за защита от
немотивираното формално и бланкетно възражение. Всъщност колкото и дълго да
бездейства кредитор, легитимиран като взискател, гарантираната от чл. 414 ГПК
облекчена защита на длъжника чрез възражение срещу връчената му първоначално
заповед е напълно ефективно средство за да се отрече директно изпълняемостта, без да е необходимо длъжника изобщо да се
защитава по същество. Едва ако кредиторът поеме риска да установи спорното вече
задължение по реда на чл. 422 ГПК, то и длъжника, но вече като ответник, а не
като ищец, ще реализира възражението си за давност надлежно и в цялост. Ето
защо, абсурдна е именно тезата на жалбоподателя, че може без последствие да
пропусне лесната си защита, за да се легитимира като ищец в бъдещ нов процес по
чл. 439 ГПК.
Въз основа на
тези съображения, настоящият състав на съда намира жалбата за изцяло неоснователна.
Като положителна процесуална предпоставка за съществуване на правото на
иск интересът на ищеца следва да е
налице по време на целия процес и всички сезирани инстанции имат задължение да
следят служебно и самостоятелно за неговото наличие. При основаване на
претенция на преклудирано в срока за възражение срещу заповедта възражение на
длъжника, липсва интерес от повдигане на спор за вече стабилизиран като
безспорен към 13.04.2017г дълг.
Едва когато
може да се обоснове правопогасяващо възражение на
факт настъпил след тази дата би възникнал и интерес на длъжника да оспорва
изпълнението по реда на чл. 439 ГПК.
В заключение,
въззивният съд изцяло споделя мотивите на първата инстанция по отношение на
липсата на положителна предпоставка за водене на установителния иск за отричане
на право на принудително изпълнение въз основа на възражение за изтекла давност
преди стабилизиране на изпълнителното основание. Прекратителното
определение следва да се потвърди изцяло.
Съдът преценява частната жалба като неоснователна, поради което и
разноски на жалбоподателят не се дължат.
Искането на насрещната страна за разноски, направени за защита по
въззивната жалба не следва да се уважава. Обжалването на определението по чл.
130 ГПК е уредено като едностранно производство и участието на ответникът,
ползващ се от обжалвания съдебен акт не е било наложително. Съответно и
разноските са направени за безпредметна защита.
По тези съображения и на осн.чл. 217 ГПК, съставът на Варненския окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, подадена от М.С.Г., чрез адв. Данков (ВАК) срещу определение
№10046/05.08.2019г, с което е прекратено
недопустимо производство по гр.д.16 489/18г
по описа на ВРС, 11 с-в.
Разноски
не се определят.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване, по арг.
от чл. 274 ал. 4 вр. чл. 280 ал. 3 т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.