РЕШЕНИЕ
№ 1128
гр. Варна, 04.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 17 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Иван Стойнов
при участието на секретаря Валентина М. Милчева
като разгледа докладваното от Иван Стойнов Гражданско дело №
20223110109101 по описа за 2022 година
Производството е образувано по подадена искова молба от Г. А. Н.-Ч., гр. *, с която
срещу „*, е предявен отрицателен установителен иск за недължимост на вземане за
компенсаторна неустойка по сключен между страните договор за потребителски кредит.
В срока за отговор на исковата молба от „*, срещу Г. А. Н.-Ч., гр. *, са предявени
насрещни обективно кумулативно съединени осъдителни искове за заплащане на главница и
възнаградителна лихва по сключен между страните договор за потребителски кредит.
В исковата молба ищцата Г. А. Н.-Ч. твърди, че е сключила с ответника Договор за
потребителски кредит № 407018 от 28.01.2021 г., по силата на който се е задължила да върне
сумата от 1 000 лв. главница и годишна лихва от 40,55 % в срок от 12 месеца, или общо
сумата в размер на 1 233 лв., ако в срок до следващия ден след предаване на сумата
обезпечи кредита чрез банкова гаранция или поръчителство. В случай, че не обезпечи
кредита дължи 2 313,36 лв. В случай, че не го обезпечи ищцата дължи неустойка. Счита, че
не дължи сумата в общ размер от 1 080,36 лв. неустойка, защото клаузата, с която е
уговорена същата, е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Сочи още, че клаузата
е и неравноправна, защото поради високия й размер в сравнение с отпусната сума по
кредита се нарушават принципите на добросъвестност и справедливост. Посочва още, че
клаузата за неустойка е нищожна и защото е уговорена като такава за осигуряване на
обезпечение, с което се прехвърля риска от неплатежоспособността на длъжника върху
самия него, като по този начин кредитора се обогатява неоснователно. Твърди също, че е
потребител по кредита, а клаузата не е уговорена индивидуално. Излага подробно мотиви в
горния смисъл. Моли съда да установи недължимостта на сумата и да й присъдят разноски.
Ответникът „*“ АД подава отговор на исковата молба, с който оспорва иска. Твърди,
че между страните е налице договор за кредит и че ищцата е получила сумата от 1 000 лв.
Счита, че уговорената неустойка не е нищожна и подробно излага съображения в тази
връзка. Моли за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.
В срока за отговор на исковата молба „*“ АД е подал насрещна искова молба, с която
1
предявява насрещни искове за заплащане на сумите от 1000 лв. главница и 233 лв.
възнаградителна лихва във връзка със сключения между страните договор за кредит.
В срока за отговор на насрещната искова молба Г. А. Н.-Ч. е подала отговор, с който
оспорва насрещните искове. Оспорва дължимостта на сумите с твърдения, че процесният
договор за кредит е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК и следва да върне само чистата
стойност по кредита. Счита, че уговорената между страните възнаградителна лихва е
уговорена в размер, който противоречи на добрите нрави. Сочи, че в договора не е записан
действителния размер на ГПР, защото в него не е включен размера на уговорената
неустойка. Излага подробно доводи в тази връзка. Посочва, че на 25.02.2021 г. е заплатила
част от задължението за главница в размер на 192,78 лв.
С молба преди съдебно заседание ищцата поддържа исковата молба.
С молба преди съдебно заседание ответникът поддържа отговора и предявените
насрещни искове, като прави частично оттегляне на предявения насрещен иск за заплащане
на възнаградителна лихва.
За да се произнесе по спора, съдът съобрази следното от фактическа и правна
страна:
Предявен е от Г. А. Н.-Ч. отрицателен установителен иск за недължимост на
претендирано от ответника вземане за неустойка, с правно основание чл. 124, ал. 1, предл. II
ГПК.
Предявени са „*“ АД насрещни обективно кумулативно съединени осъдителни
искове за заплащане на главница и възнаградителна лихва по договор за потребителски
кредит с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК.
Съобразно разпределената в процеса доказателствена тежест Г. А. Н.-Ч. е следвало да
докаже наличието на твърдените от нея основания за нищожност/неравноправност на
договора за кредит и клаузата за неустойка, както и размера на извършените от нея
плащания по кредита и какви вземания са погасени с тях. В тежест на „**“ АД е било да
докаже, че между страните е налице валидно облигационно правоотношение с характера на
договор за потребителски кредит, по което ищцата се е задължила да заплати
претендираните суми за главница, възнаградителна лихва и неустойка по основание и
размер.
Не се спори, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №
407018 от 28.01.2021 г. /представен по делото – л. 10-21/, по силата на който Г. А. Н.-Ч. се е
задължила да заплати на „*“ АД сумите от 1 000 лв. главница, 233 лв. възнаградителна лихва
и 1 080,36 лв. неустойка /при непредставяне на обезпечения/. Не се оспорва, че ищцата е
усвоила отпуснатата сума от 1000 лв. по договора за кредит /това се установява и от
представената разписка на л. 59/, както и че не е осигурила уговорените в договора
обезпечения. Представени са и общите условия по кредита /л. 36 гръб – л. 42/ Ответникът
признава, че ищцата е извършвала плащания по кредита в общ размер от 192,78 лв., които е
отнесъл за погасяване на част от дължимата възнаградителна лихва.
По отношение на предявения главен иск за недължимост на уговорената между
страните неустойка в размер на 1 080,36 лв. поради нейната нищожност съдът намира, че
същият се явява изцяло основателен.
В чл. 5.6. от Договора за кредит е предвидено, че в случай, че кредитополучателят не
осигури и не представи в срок обезпечение по кредита (поръчителство на две физически
лица или банкова гаранция, отговарящи на посочените в чл. 5.2.1-чл. 5.5 условия), той
дължи неустойка в размер изрично посочен в Приложение № 1 размер от 1 080,36 лв.
Това вземане несъмнено следва да се квалифицира като уговорена отнапред
компенсация (обезщетителна неустойка) за вредите от фактическа неплатежоспособност на
длъжника, които кредиторът би понесъл поради неполучено обезпечение, а не за неполучена
договорена престация. Тази уговорка противоречи на чл. 16 ЗПК и чл. 19 ЗПК, поради което
е нищожна. В горния смисъл е и практиката на ВОС по подобни казуси /Определение №
2
1447 от 16.04.2019 г. по в.ч.т.д. № 538/2019 г., Определение № 4560 от 30.12.2019 г. по
в.ч.т.д. № 2058/2019 г., Определение № 4195 от 22.11.2019 г. по в.ч.т.д. № 1827/2019 г. и др./
Също така уговорената неустойка за неизпълнение на задължението на кредитополучателя
за предоставяне на обезпечения /банкова гаранция или две физически лица- поръчители/ по
кредита е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Същата излиза от присъщите за
неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Не е ясно какви вреди
покрива същата и доколкото оскъпява допълнително кредита, заобикаля изискванията на
ЗПК. Отделно тази уговорка води до значително неравновесие в правата между потребителя
и търговеца, и не отговаря на изискването за добросъвестност, в частност лишава длъжника
от право на избор и възможност за индивидуално договаряне. Също така, при условие, че
финансовата институция е длъжна да оцени платежоспособността на потребителя в
съответствие с изискването на чл. 16 ЗПК, а с уговорената неустойка се цели да се обезщетят
вредите от евентуална фактическа неплатежоспособност на длъжника, то последното е в
противоречие с цитираната разпоредба на закона.
Що се отнася до предявените насрещни искове за заплащане на сумата в размер на
1 000 лв. главница и 40,22 лв. възнаградителна лихва на изследване подлежи на първо място
дали сключеният между страните договор за кредит е действителен. В тази връзка
ответницата по насрещните искове твърди, че възнаградителната лихва противоречи на
добрите нрави, защото е надхвърля многократно законната, както и че ГПР по кредита на е
правилно посочен. Настоящият състав приема, че процесният договор за кредит е
действителен по отношение на разпоредбите в него, които уреждат дължимостта на
главницата и възнаградителната лихва. В чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвиден максимален размер
на ГПР, който в случая не е надхвърлен. В същия е включен размера на възнаградителната
лихва, който е фиксиран. Вземането за неустойка се явява санкция при неизпълнение на
договора, поради което и не следва да се включва в ГПР. Уговорката сама по себе си е
нищожна на друго основание, но не влече нищожност на целия договор за кредит.
Уговорката за заплащане на възнаградителна лихва не е в противоречие с добрите нрави.
Крайният срок за погасяване на кредита е изтекъл, поради което и ответницата дължи
връщане на отпуснатата сума за главница, заедно с уговорената възнаградителна лихва,
редуцирана с извършеното от нея плащане, отнесено за погасяването й. Въпреки указанията
на съда ищцата не е посочила точно какви вземания е погасила с твърдяното от нея
плащане, поради което и приложение намира разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Предявените
от ответника насрещни искове се явяват изцяло основателни и следва да се уважат.
Предвид изхода на спора и разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК всеки от ответниците по
съответните искове следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените разноски в
производството. Г. А. Н.-Ч. претендира разноски в размер на 50 лв. държавна такса.
Процесуалният й представител адв. П. Н. претендира по реда на чл. 38 ЗА сумите в размер
на 400 лв. адвокатско възнаграждение за главния иск и в размер на 400 лв. за насрещните
искове. „*“ АД претендира разноски в размер на 100 лв. държавна такса по насрещните
искове, 480 лв. за адвокатско възнаграждение по предявения от Г. Н.-Ч. главен иск и 960 лв.
за адвокатско възнаграждение по предявените насрещни искове. Двете страни са
представили доказателства за разноските си и са релевирали своевременно възражения за
прекомерност на адвокатските възнаграждения. По отношение на претендираните от адв. П.
Н. адвокатски възнаграждения съдът намира, че възражението за прекомерност се явява
неоснователно, доколкото съдът определя възнаграждението по реда на чл. 38 ЗА и същото
никога не може да бъде прекомерно, а и в случая самият адвокат е посочил възнаграждения
в размер на 400 лв. по всеки от исковете, които са под минималния размер, съобразно
Наредба № 1 за МРАВ. Същите следва да се приемат от съда в поискания размер, предвид
диспозитивното начало. По отношение на възражението за прекомерност на претендираните
от „*“ АД разноски за заплатени адвокатски възнаграждения, съдът намира, че същите са
прекомерни. Общият материален интерес по насрещните искове е в размер на 1 233 лв., по
който минималното възнаграждение е в размер на 423 лв. Разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от
Наредбата е неприложима в случая, доколкото същата следва да се тълкува в случаите,
които касаят съединяване на искове, при които единият от тях няма материален интерес и
3
спрямо него има друг ред на определяне на възнаграждение. Да се приеме обратното и да се
определя възнаграждение в минимален размер съобразно всеки отделен иск би довело до
злоупотреба с права и неоснователно обогатяване, което не следва да бъде допускано от
съда. Адвокатът и клиентът могат свободно да договарят какъвто желаят размер на
възнаграждението, но по отношение на отговорността на другата страна за тези разноски
съдът съблюдава горните изисквания. Следва да се редуцират претендираните от ответника
адвокатски възнаграждения, като се определят такива в размер на 408 лв. по главния иск и в
размер на 423 лв. по насрещните искове. В заключение в полза на Г. А. Н.-Ч. следва да се
присъдят разноски в размер на сумата от 50 лв. държавна такса, в полза на адв. П. Н. следва
да се присъди сумата в размер на 400 лв. адвокатско възнаграждение по главния иск по реда
на чл. 38 ЗА, в полза на „*“ АД следва да се присъди сумата в размер на 100 лв. държавна
такса и 423 лв. адвокатско възнаграждение по насрещните искове.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО между страните, че Г. А. Н.-Ч., ЕГН **********, с
адрес: гр. *, НЕ ДЪЛЖИ на „*“ АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. *,
сумата в общ размер от 1 080,36 лв. /хиляда и осемдесет лева и тридесет и шест стотинки/,
представляваща уговорена неустойка за периода 28.02.2021 г. – 28.01.2022 г. в сключен
между страните Договор за потребителски кредит № 407018 от 28.01.2021 г., на основание
чл. 124, ал. 1, предл. II ГПК.
ОСЪЖДА Г. А. Н.-Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. *, ДА ЗАПЛАТИ на „*“ АД, ЕИК
*, със седалище и адрес на управление: гр. *, сумата от 1 000 лв. /хиляда лева/ главница и
сумата от 40,22 лв. /четиридесет лева и двадесет и две стотинки/ възнаградителна лихва за
периода 29.01.2021 г. – 28.01.2022 г., дължими по силата на сключен между страните
Договор за потребителски кредит № 407018 от 28.01.2021 г., на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД,
вр. чл. 9 ЗПК.
ОСЪЖДА „*“ АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. *, ДА ЗАПЛАТИ
на Г. А. Н.-Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. *, сумата от 50 лв. /петдесет лева/,
представляваща извършени от ищцата разноски в производството за заплатена държавна
такса, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „*“ АД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. *, ДА ЗАПЛАТИ
на адв. П. Н.-ВАК, ЕГН **********, с адрес на кантората: гр. *, сумата от 400 лв.
/четиристотин лева/, представляваща определено от съда адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна адвокатска помощ, на основание чл. 38 ЗА.
ОСЪЖДА Г. А. Н.-Ч., ЕГН **********, с адрес: гр. * ДА ЗАПЛАТИ на „*“ АД, ЕИК
*, със седалище и адрес на управление: гр. *, сумата от 523 лв. /петстотин двадесет и три
лева/, представляваща извършени от ответника разноски в производството за заплатена
държавна такса и адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Присъдените с решението суми в полза на „*“ АД могат да бъдат заплатени по
посочените с насрещната искова молба банкови сметки.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред Варненски окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
4