№ 4362
гр. София, 04.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20241100508414 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Със съдебно решение №2940 от 19.02.2024 г., постановено по гр.д. № 34936/2023 г. по
описа на СРС, 72 състав, са ЧАСТИЧНО УВАЖЕНИ предявените от М. О. Д., ЕГН
**********, с адрес: гр. Банкя, ул. ****, със съдебен адрес: гр. София, ул. **** против
„АВТОВИЖЪН“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. **** обективно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ
и е осъден ответника да заплати на ищеца следните суми: на основание чл. 128, т.2 КТ
сумата от 9129.33 лв. трудови възнаграждения в нетен размер за периода от 28.05.2021 г. до
10.01.2023 г., и на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата от 1061.00 лв. обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск в брутен размер, ведно със законната лихва върху тях
считано от 22.06.2023 г. до окончателното им изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 128,
т.2 КТ за разликата над 9129.33 лв. до пълния предявен размер от 10088.00 лв. Ответникът е
осъден да заплати и сума в размер на 1645.22 лв. разноски по делото и държавна такса в
размер на 415.17 лв. и разноски по делото в размер на 274.21 лв.
В законоустановения срок по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба подава ответника, с
която оспорва първоинстанционното решение като неправилно, необосновано и
незаконосъобразно. Поддържа заявеното в отговора на исковата молба, че ищцата не е
изпълнявала добросъвестно задълженията си, като аргумент за неоснователност на
претенцията за заплащане на пълния размер на претендираната сума. Оспорва по делото да
са представени доказателства, които да установяват неизползване на платен годишен отпуск
1
от страна на ищцата. Моли съда да отмени решението, като постанови ново, с което да
отхвърли изцяло претенциите на ищеца в пълен обем. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл.263, ал. 1 ГПК ищцата не е подала отговор на
въззивната жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235,
ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Жалбата е процесуално допустима като подадена в законоустановения срок, срещу
акт, подлежащ на обжалване и от лице, което има правен интерес.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по
отношение на нейната правилност, съдът намира подадената въззивна жалба за
неоснователна. Съображенията за това са следните:
Ищцата М. О. Д. твърди, че работила при ответника „Автовижън“ ЕООД по трудов
договор от 28.05.21 г. на длъжността „касиер“ с брутно трудово възнаграждение в размер на
650 лв. Работодателят издал заповед № 011/10.1.23 г. за прекратяване на трудовия договор на
основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ считано от същата дата, в която било посочено, че всички
дължими на ищцата обезщетения и трудови възнажграждения са платени. Ищцата разбрала
за заповедта от счетоводството на работодателя, тъй като заповедта не й била връчена и тя
не е подавала молба за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. Твърди, че
изпълнявала надлежно трудовите си задължения, тъй като били част от семейния бизнес, но
не получила дължимите трудови възнаграждения, както и не била ползвала полагаемия се
платен годишен отпуск. Моли да се осъди ответникът да й плати дължимите възнаграждения
за периода 28.5.21 г.-10.1.23 г. в размер на 10088.00 лв. нетен размер и обезщетение за
неизползваните 31 дни платен годишен отпуск в размер на 1061 лв., ведно със законната
лихва върху сучите от подаване на исковата молба до изплащането им. Претендира
разноските по делото.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал отговор, в който оспорва исковете.
Не оспорва наличието на трудово правоотношение. Твърди, че ищцата използвала
полагащия й се платен оптуск, поради което няма право на обезщетение и претенцията й е
недоказана. Твърди, че не е изпълнявала трудовите си задължения, тъй като била назначена
само, за да има трудов и осигурителен стаж, тъй като управителят на дружеството е нейн
съпруг. Твърди, че всеки месец получавала суми надхвърлящи дължимите й такива. Моли за
1 отхвърляне на исковете и присъждне на разноски.
Съгласно разпоредбата на чл. 128, т. 2 КТ работодателят дължи заплащане на трудово
възнаграждение за извършена работа. За основателността на предявения иск необходимо е да
се установи, че в процесния период между страните е съществувало трудово
2
правоотношение и възмездяването на положения труд не е извършено, без да е налице
основание за това.
По делото не е спорно и се установява от приложените документи, че страните са
били обвързани от валидно възникнало трудово правоотношение, по което ищцата е заемала
длъжността "касиер" в ответното предприятие на осемчасов работен ден и при договорено
основно БТВ от 650. 00 лева. Със заповед на работодателя от 10.01.2023 г., трудовото
правоотношение е било прекратено по взаимно съгласие, считано от същата дата. Доколкото
възраженията на ответника, че ищцата е неизправна страна по трудовото правоотношение и
не е изпълнявала добросъвестно задълженията си остават недоказани, то настоящият състав
на въззивния съд с оглед презумпцията, уредена по чл. 8, ал. 2 КТ, приема, че през
процесния период ищцата е изпълнявала своето основно трудово задължение да престира на
работодателя своята трудова сила, съобразно уговореното, поради което искът по чл. 128 КТ
е доказан по своето основание
Работодателят е длъжен да плаща в уговорените срокове на работника или служителя
трудово възнаграждение за извършената работа. Неизпълнението на това задължение
обуславя ангажирането на отговорността на работодателя. Щом като работникът или
служителят е изпълнил задължението да престира работната си сила на работодателят,
последният дължи заплащането на уговореното трудовото възнаграждение. Трудовото
възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу
разписка в предприятието, където се извършва работата, освен в случаите, когато по
писмено искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се превежда на
влог в посочената от него банка. Затова работодателят е длъжен да начислява във ведомости
за заплати трудовите възнаграждения на работниците и служителите за положения от тях
труд, да плаща уговореното и начислено във ведомостта трудово възнаграждение за
извършената работа и да издава при поискване от работника или служителя извлечение от
ведомостите за заплати за изплатените или неизплатените трудови възнаграждения и
обезщетения. Начисляването е факт, който е индиция за дължимостта на трудовото
възнаграждение, тъй като същото се извършва в изпълнение на основно задължение на
работодателя по чл. 128, т. 1 от КТ, но не доказва плащане. В доказателствена тежест на
работодателя е да установи при условията на пълно и главно доказване плащането на
трудово възнаграждение, което може да се доказва с подписа на служителя във ведомостта,
както и срещу разписка, а носещите личния подпис на работника разходни касови ордери,
установяващи получаване на суми от работодателя, могат да се приравнят по правна
стойност на разписка /виж Определение № 1073 от 01.08.2011 г. по гр. д. № 1976/2010 г. на
Върховен касационен съд/. Няма пречка плащането да бъде и косвено доказано, но в тези
случаи не следва да възниква съмнение относно осъществяването му. В случая
работодателят не ангажира каквито и да било доказателства за плащане на начислените
трудови възнаграждения на работника.
Според чл. 224, ал. 1 от КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение се дължи
от работодателя обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск на работника
3
/служителя. По делото се установи, че трудовото правоотношение между страните е
прекратено, а доколкото не се установи ищцата да е ползвала платения си годишен отпуск, и
че към датата на прекратяването му за ищцата е останал неизползван платен годишен отпуск
от 31 дни. Обезщетението за неизползвания отпуск възлиза на 1165,29 лв., за което няма
доказателства да е платено. С оглед диспозитивното начало искът следва да се уважи за
претендираните 1061 лв. /брутен размер/, като се присъди и законната лихва от датата на
предявяване на иска.
По разноските:
При този изход на правния спор право на разноски има единствено въззиваемата
страна, доколкото се установи неоснователност на подадената въззивна жалба, т.е. същата е
оставена без уважение като неоснователна. Доколкото изрично се заявява, че не се
претендират разноски и адвокатско възнаграждение, то такива не следва и да се присъждат.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №2940 от 19.02.2024 г., постановено по гр.д. №
34936/2023 г. по описа на СРС, 72 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4