Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер №
1084 Година 2020,24.06. Град
ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, VІІ състав
на 03.06.2020 година
в публичното заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР
КОЛЕВ
при секретаря С. С., като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЯВОР КОЛЕВ адм. дело номер 867 по описа за 2020 година
и като обсъди :
Производство пред
първа инстанция.
Постъпила е жалба от П.Н. *** срещу Заповед №ЗСПД/Д-РВ/4471
от 12.03.2020г. на Директор Дирекция “Социално подпомагане” – Пловдив, с която
е отказано отпускането по заявление – декларация вх. №ЗСПД/Д-РВ/4471 от
10.03.2020г. еднократна помощ за две деца по чл.6 от Закона за семейните
помощи за деца/ЗСПД/.
Жалбоподателката изразява несъгласие с
отказа на ответния административен орган и настоява за отмяната му и връщане
преписката за ново произнасяне. Претендира
сторените по делото разноски.
Ответникът по жалбата –
Директор Дирекция “Социално
подпомагане” – Пловдив не взема становище по жалбата.
Пловдивският административен съд – Второ
отделение, седми състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в
настоящото производство доказателства, намира за установено следното.
Жалбата е подадена при наличието на правен интерес и в предвидения
процесуален срок, поради което съдът намира същата за ДОПУСТИМА. Разгледана по
същество, жалбата е ОСНОВАТЕЛНА, поради следните съображения.
От приетата по делото административна преписка и представените с жалбата
доказателства се установява, че П.Н., като майка на малолетните свои деца С. С.П.
и Х. П. е поискала отпускане на еднократна помощ при раждане на живо дете по
чл.6 ЗСПД със заявление-декларация вх.№ЗСПД/Д-РВ/4471 от 10.03.2020г. до
Директора на ДСП – Пловдив.
Във връзка с това искане е извършена задължителната в случая проверка,
като социалните работници М. и Д.на 12.03.2020г. са направили краен извод, че
на Н. не се следва да се отпуска исканата еднократна помощ на основание чл.3
ал.5 ЗСПД.
Този решаващ извод бил възприет изцяло и в атакуваното в това производство
административно решение на ответника, който със заповедта си от 12.03.2020г. на
основание чл.10 ал.4 ЗСПД и чл.4 ППЗСПД е отказал на П.Н. ***
еднократна/месечна помощ за две деца – С. Х. П. и Х. П./. В мотивите и по
отношение на двете деца е посочено единствено следното: „ЗСПД – чл.6(1) Еднократна помощ при раждане на живо дете: На
основание чл.3, ал.5 от ЗСПД – бременните жени – чужди граждани, и семействата
на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в
страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в
международен договор, по който Република България е страна.“.
Настоящият съдебен състав счита, че в случая оспореният административен
акт е постановен от материално компетентен орган, в изискуемата от закона
форма, но противоречи на материалния закон и неговата цел, налице са и
допуснати съществени нарушения на административнопроиводствените
правила.
Това е така, защото на първо място следва да се констатира, че процесната
заповед за отказ за отпускане на еднократна помощ при раждане на живо дете по
чл.6 ЗСПД, не съдържа мотиви като задължителен елемент от съдържанието на акта.
Изискването за обосноваване на административния акт е една от гаранциите за
законосъобразност на същия, които законът е установил за защита на правата и правнозащитените интереси на гражданите и организациите -
страни в административното производство. Тази гаранция се проявява в две
насоки. С излагането на мотивите се довеждат до знанието на адресата
съображенията, въз основа на които административният орган е издал конкретен
административен акт. Това подпомага лицето в избора на защитните средства и
въобще при изграждането на защитата срещу такива актове. От друга страна пък,
наличието на мотиви улеснява и прави възможен контрола върху
законосъобразността и правилността на акта, упражняван при обжалването му пред
съда, допринася за разкриване на евентуално допуснатите закононарушения.
Значението на изискването за мотиви според АПК е такова, че тяхното неизлагане
към административния акт съставлява съществено нарушение на закона и е
основание за неговата отмяна. Впрочем, в този смисъл следва да бъде съобразено
и Тълкувателно решение №4 от 22.04.2004г. на ВАС по д. № ТР-4/2002 г., ОС на
съдиите.
Достатъчно в тази връзка е да се посочи, че от процесната заповед не става
ясно какво е приел административният орган – дали получаването на такива помощи
е предвидено в друг закон и/или в друг международен договор, по който Република
България е страна и поради това не се следва на заявителката или пък е друга
причината, като цитирането само на законовата норма не дава яснота по този
въпрос.
Относно приложението на материалния закон и съответствието на оспорената
заповед с целта на закона, е необходимо да бъде съобразено следното.
По силата на чл.3 т.5 ЗСПД право на семейни помощи за деца имат бременните
жени – чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно
пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи
е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република
България е страна.
Тази норма е в противоречие с нормите на Директива 2003/109/ЕО на Съвета от
25.11.2003г., която макар и да няма директен ефект за България като
държава-членка, тя е обвързана по отношение на резултата, който трябва да бъде
постигнат, а именно получаване на необходимото социално подпомагане, което да е
равностойно на предвиденото за гражданите на държавата-членка. След като
държавата ни не е ограничила предоставянето на социални помощи на лицата, на
които е предоставен статут на дългосрочно пребиваващи граждани от трети
страни, то с издадената заповед ограничаването на помощите е недопустимо.
Спорът е правен и се изразява в това има ли право жалбоподателаката
на социални помощи по реда на ЗСПД, с оглед на обстоятелството, че същата е със
статут на дългосрочно пребиваващ гражданин от трета страна по Закона за
чужденците в Република България/ЗЧРБ/, в чийто чл.3 ал.1 е предвидено, че
чужденците в Република България имат всички права и задължения според българските
закони и ратифицираните международни договори, по които Република България е
страна, с изключение на тези, за които се изисква българско гражданство. Или,
в ЗЧРБ, който е специален по отношение на дългосрочно пребиваващите чужденци,
няма ограничения в правата на достъп до социалната система, освен предвидените
със закон. Такова ограничение няма и в чл.3 т.6 ЗСПД, доколкото същата норма
също не е изчерпателна и не урежда изрично хипотезите, за да се приеме, че е
забранителна, а и препраща към друг закон или международен договор, по който
Република България е страна.
Все в тази насока следва да се посочи също така и че съгласно разпоредбата
на чл.11 §1 б.“г“ на Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25.11.2003г. относно
статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, дългосрочно
пребиваващият се ползва от равноправно третиране с гражданите на
държавата-членка по отношение на социалното осигуряване, социалното подпомагане
и социалната закрила, така както са дефинирани в националното законодателство.
Действително, в § 4 на същия член е
предвидено, че в областта на социалното подпомагане държавите-членки могат да
сведат равноправното третиране до основните придобивки, но по аргумент на т.13
от Преамбюла на Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25.11.2003г., съгласно
която по отношение на социалното подпомагане възможността от ограничаване на
придобивките на дългосрочно пребиваващия до основните такива означава, че това
понятие ще покрива минималния доход за издръжка, за обезщетения в случай на
заболяване, бременност, родителска помощ или дългосрочни грижи, следва да се
приеме, че семейните помощи за деца са сред основните обезщетения, за които не
е предвидена възможност да се ограничават по отношение на лицата, на които е
предоставен статут на дългосрочно пребиваващ гражданин от трети страни.
На следващо място, ограничението, съдържащо се в разпоредбата на чл.3 т.5
ЗСПД не трябва да се прилага и по силата на чл.27 т.3 от Конвенцията на ООН за
правата на детето, ратифицирана с решение на Великото народно събрание, в сила
за страната ни от 03.07.1991г., тъй като съгласно чл.5 ал.4 КРБ, международните
договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила на
Република България са част от вътрешното право на страната, като имат
предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им
противоречат. Съгласно цитираната норма, държавите – страни по Конвенцията, в
съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности,
предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица,
отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят
материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на
изхранването, облеклото и жилището.
Ето защо, и при анализ на цитираните разпоредби на ЗЧРБ, ЗСПД и цитираните
разпоредби на общностното право, следва извод за
незаконосъобразност на обжалваната заповед. Всички правни изводи сочат на
единствено решение в случая, че няма основание за отказ и следва да се признае
правото на семейни помощи за деца по реда на ЗСПД на жалбоподателката
П. Н..
Това налага отмяната на атакуваната Заповед на ответника
– като незаконосъобразна и изпращане на преписката за ново произнасяне, при
съобразяване мотивите на това съдебно решение.
При посочения изход на спора, на жалбоподателката
се дължат извършените разноски по производството. Те се констатираха в размер
на 300 лева, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Ето защо и поради мотивите, изложени по
– горе ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ отд., VІІ състав:
Р Е Ш
И
ОТМЕНЯ Заповед №ЗСПД/Д-РВ/4471 от 12.03.2020г. на
Директор Дирекция “Социално подпомагане” – Пловдив, с която е отказано
отпускането по заявление-декларация вх. №ЗСПД/Д-РВ/4471 от 10.03.2020г. от П.Н. от гр.Пловдив,
еднократна
помощ за две деца по чл.6 от Закона за семейните помощи за деца, КАТО ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА :
ИЗПРАЩА преписката на административния
орган – Директор Дирекция “Социално подпомагане” – Пловдив за издаване на нова заповед по заявление-декларация вх. №ЗСПД/Д-РВ/4471 от
10.03.2020г. от
П.Н. от гр. Пловдив за отпускане на еднократна помощ при раждане на живо
дете по чл.6 от Закона
за семейните помощи за деца, съобразно указанията по прилагане на закона,
дадени с настоящото съдебно решение, като определя 14-дневен срок за произнасяне.
ОСЪЖДА Агенция за социално
подпомагане с адрес гр.София, ул.“Триадица“№2 да заплати на П. Н. с посочен адрес ************** сумата от 300/триста/
лева разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО НЕ подлежи на обжалване.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: