Р Е Ш Е Н И Е
Гр. София, 19.12.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на четиринадесети
ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БИЛЯНА КОЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр.дело № 16510 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273
от ГПК.
С решение № 424010 от 06.06.2018 г. по гр.д.№ 85496/2017 г. по описа на СРС, ГO, 33 състав съдът е
отхвърлил изцяло предявените от "Т.С." ЕАД против И.В.П., ЕГН ********** искове
с правно основание 124, ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК за сумата от 1 476,83
лв. за доставена от дружеството топлинна енергия през периода от м.05.2013 г. до
м.04.2016 г., ведно със законна лихва за периода от 11.09.2017 г. до изплащане
на вземането, мораторна лихва в размер на 192,31 лв. за периода от 15.09.2014
г. до 29.08.2017 г., главница за дялово разпределение в размер на 54,48 лв.,
мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение в размер на 12,44 лв.
за периода от 15.09.2014 г. до 29.08.2017 г., за недвижим имот, находящ се в гр.София,
ж.к. „*************, аб.№ 365082, за които суми е издадена заповед от
19.09.2017 г. постановена по ч.гр.д. № 63138/2017 г. по описа на СРС, 33
състав.
С решението И.В.П., ЕГН ********** е осъден да заплати
на „Т.С.” ЕАД направените по делото разноски в размер на 497,85 лв.,
включително разноски по заповедно производство по ч.гр.д. № 63138/2017 г. по
описа на СРС, 33 състав, а „Т.С.” ЕАД е осъдено да заплати на И.В.П. разноски в
размер на 105 лв.
Недоволен от решението е останал ищецът „Т.С.” ЕАД, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го
обжалва с оплаквания за неправилност и необоснованост, постановяването му в
противоречие с материалния закон. По-конкретно поддържа, че неправилно
първоинстанционния съд е приел, че всички дължими суми по фактури за периода
м.05.2013 г. – м.04.2014 г. са погасени по давност. Счита, че тези вземания са
по фактура, издадена със срок за плащане 15.09.2014 г., поради което
заявлението за издаване на заповед за изпълнение от 11.09.2017 г. е подадено
преди изтичане на 3-годишния давностен срок. Искането към въззивната инстанция
е да отмени първоинстанционното решение и уважи изцяло предявените искове.
Претендира разноски.
Въззиваемата страна И.В.П., оспорва въззивната жалба
на „Т.С.” ЕАД като неоснователна, необоснована и недоказана в подадения по реда
на чл. 263, ал. 1 ГПК писмен отговор с подробни съображения по същество.
Искането му към въззивната инстанция е да я отхвърли, а първоинстанционното
решение да се потвърди. Претендира разноски.
Третото лице помагач "Т." ООД не взема
становище по жалбата не ангажира доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявеният пред
първоинстанционният съд иск е установителен, при правна квалификация чл.
415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми начислени на ответника като стойност
на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след постъпване на
възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД. Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца
е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява
процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ
по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за
битови нужди. От събраните по делото писмени доказателства се установява, че
ответникът И.П. е собственик на процесния топлоснабден имот. Представен е нотариален акт № 91, том II, дело 291/1989
г., от който е видно, че същият е бил собственост на Г.С.А., наследодателка
на майката на ищеца И.В.П., починала в хода на първоинстанционното производство.
Следователно анализът на събраните по делото доказателства обосновава извода,
че въззиваемия
П. има качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на §1, т.42 от
ЗЕ (отм. 2012 г.), който предвижда, че потребител на топлинна енергия
за битови нужди е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което
ползва топлинна енергия. Действително с изменението на посочената дефиниция на
§ 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от
приемането на закона, която гласи, че потребителят на топлинна енергия за
битови нужди е физическо лице, което е собственик или титуляр на вещното право
на ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването лицето да е титуляр
на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател, не променя смисъла,
който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само лице, което е титуляр
на вещно право на ползване, именно поради липсата на промяна в дефиницията,
дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012 г. и то
само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на клиент.
При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по отношение на
имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира собственикът на имота
или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г.
и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се разбират
само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в този
смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Договорът за възлагане на услугата топлинно
счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и помагача на
ищеца от друга има действие и по отношение на ответника П.. Валидната
представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
На основание чл.150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на същата се
уреждат от публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на данни по делото за
възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът намира, че приетите от „Т.С.“
ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за процесния период, публикувани
най-малко в един местен и един централен всекидневник са обвързващи между ищеца
и ответника. Следователно решението е обосновано в частта, с която СРС приема
за доказано основанието (източниците на вземанията, предмет на установителните
искове).
От заключението на приетата и неоспорена от страните
пред първоинстанционния съд СТЕ се
установява, че сумите за топлинна енергия за имота на ответника са начислени в
съответствие с действащата към съответния период нормативна уредба. Установено
е, че в имота е имало през процесния период 4 броя отоплителни тела на които е
поставено ИРРО, като топла вода в имота не е ползвана. Общия топломер в АС се
отчитал по електронен път в началото на всеки месец, като от отчетеното
количество ТЕ са приспадани технологичните разходи.
От заключението на приетата и неоспорена от страните
пред първоинстанционния съд ССчЕ, се
установява още, че ответникът е платил частично начислените суми, а именно на
04.08.2017 г. и на 15.08.2017 г. – 470,51 лв., а на 08.02.2018 г. -
1 217,55 лв., с посочено основание плащане на фактури от 31.07.2015 г. и
31.07.2016 г., а ищецът е отнесъл сумите за съдебни разноски, мораторна лихва,
законова лихва и частично за главница. В съдебното заседание, проведено на 10.05.2018
г. пред СРС вещото лице е уточнило, че ако се съобрази основанието за плащане, посочено от ответника, дължимите суми са
по фактура от 31.07.2014 г., а именно 313,76 лв. за главница и 204,75 лв. лихва.
Основателно е направеното от ответника в отговора на
исковата молба правопогасяващо възражение, че част от сумите са погасени по
давност, а именно всички задължения преди 01.08.2014 г., тъй като
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е депозирано на
11.09.2017 г. както и предвид разпоредбата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, че
периодичните вземания се погасяват с тригодишна давност, а за останалите сума
иска също правилно е отхвърлен като неоснователен.
Това е така, защото ответникът е посочил изрично, че
плаща дължимите суми по фактури от 31.07.2015 г. и 31.07.2016 г.,
поради което правилно първостепенния съд е приел, че ищецът не е следвало да
погасява с тях съдебни разноски, които освен това не са установени, респ.
присъдени, лихви и частично главница. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 76, ал. 2 от ЗЗД, съобразно която
редът за погасяване на задълженията е разноски, лихви и главница, но тя се
прилага единствено в случаите, при които длъжникът не е посочил кои суми
погасява с частичното си плащане.
В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК
въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваните му части.
С оглед изхода на делото, разноски следва да бъдат
присъдени на въззиваемата страна И.П. в размер на 300 лв. – адвокатски хонорар.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 424010 от 06.06.2018 г. по гр.д. № 85496/2017
г. по описа на СРС, ГО, 33 състав в обжалваните части, вкл. частта за
разноските.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, със седалище и адрес на управление:***, да
заплати на И.В.П., ЕГН **********, със съд. адрес: ***, партер, чрез адв. И.,
разноски в размер на 300 лв.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
ищеца "Т." ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.