№ 3557
гр. София, 08.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:РУМЯНА М. НАЙДЕНОВА
при участието на секретаря СОНЯ Д. КОНСТАНТИНОВА
като разгледа докладваното от РУМЯНА М. НАЙДЕНОВА Гражданско дело
№ 20221110162402 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по искова молба на „(фирма)“ ЕООД против
Р. М. Г..
Ищецът твърди, че сключил с ответника договор за кредит от 05.12.2019г.
Ответникът не изпълнявал задължението си по договора за връщане в договоР.те срокове на
предоставените му парични средства и договорена лихва. Ищецът моли съда да приеме за
установено, че ответникът му дължи сумата от е 4 006,98 лева (четири хиляди и шест лева и
98 стотинки), представляваща главница по договор за кредит № (номер)/05.12.2019г., ведно
със законна лихва за период от 29.06.2022 г. до изплащане на вземането, сумата 254,89 лева
(двеста петдесет и четири лева и 89 стотинки), представляваща лихва за период от
05.01.2022 г. до 28.06.2022 г., 1 578,80лева (хиляда петстотин седемдесет и осем лева и 80
стотинки), представляваща неплатено договорно възнаграждение за период от 05.01.2021 г.
до 05.01.2022 г., 1 031,65 лева (хиляда тридесет и един лева и 65 стотинки), представляваща
неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга (услуга), 2013,84лева (двe
хиляди и тринадесет лева и 84 стотинки), представляваща неплатено възнаграждение за
закупена услуга флекси, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч. гр. д. № 35027/2022г. на СРС, 35 с-в. Претендира присъждането на разноски по делото.
Ответникът, в срока по чл. 131 ГПК, е подал отговор, с който оспорва исковата молба.
Твърди недействителност на договора за кредит. Оспорва наличието на валидно
облигационно правоотношение. Твърди, че сумата от 1884.19 лв. реално не е превеждана на
ответника. Поддържа, че на ответника не е обявена предсрочна изискуемост на кредита.
1
Софийски районен съд, след преценка на всички доказателства по делото и
доводите на страните по реда чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното от
фактическа страна:
По делото са представени искане за отпускане на кредит, договор за кредит от
05.12.2019г., сключен между „(фирма)“ ЕООД и ищеца, ведно с погасителен план и общи
условия, видно от който „(фирма)“ ЕООД е предоставил на ищеца заем при описаните в
договора условия.
Представено е платежно нареждане за сумата от 1884.19 лв. в полза на Р. Г.,
платежно нареждане за сумата от 700 лв. с получател (фирма), платежно за 400 лв. с
получател (фирма) ООД, платежно за 781 лв. с получател (фирма) АД.
Като доказателство по делото е приета покана от ищеца до ответника, с която
„(фирма)” е обявил договора за кредит за предсрочно изискуем, като липсват данни същата
да е получена от Г..
Други доказателства от значение за предмета на спора в предвидения в процесуалния
закон срокове не са ангажирани.
При така установените факти, съдът намира от правна страна следното:
От представените по делото доказателства се установява наличието на облигационно
правоотношение. Видно от договора между „(фирма)“ ЕООД и ответника, дружеството е
предоставило на Г. заем при посочените в договора условия. Положените от ответника
подписи на договора за кредит и искането за отпускане на кредит, не са оспоР. от Г.. В
договора – л. 6 от делото и искането – л. 17 от делото, е посочено, че клиентът е поискал
допълнително рефинансиране, като подборно са изброени задълженията, които ще се
рефинансират: 1234.81 лв. към (фирма) ЕООД, 700 лв. към (фирма), 400 лв. към (фирма)
ООД и 781 лв. към (фирма) АД. Видно от приложените платежни нареждания, тези сума са
преведени на съответните дружества за погасяване задължения на Г., съобразно
подписаното от ответницата искане за отпускане на кредит. Ето защо, неоснователни са
възраженията на ответника в този смисъл. С оглед на изложеното, съдът приема, че с
отпуснатия кредит са погасени задължения на ответницата в посочените в искането и в
договора за кредит, размери.
Остатъкът от сумата от 1884.19 лв. е получено от ответницата, видно от приложеното
платежно нареждане – л 20 от делото, неоспорено от ответницата.
При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит от 02.04.2020 г.,
както и на поетите с него права и задължения съдът намира, че последният има правната
характеристика на договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и
последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната
за периода редакция. (така в определение № 351 от 22.04.2016 г. на ВКС по търг. дело №
3026/2015 г., І т. о.).
2
В договора е уговорено заплащането на възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги в размер на 122.23 лв., услуга (услуга) в размер на 1500 лв. и услуга
флекси в размер на 2900 лв.. Възнаграждението, което се е задължил да заплати
потребителят за предоставените му пакети от допълнителни услуги се явява прекомерно и
не отговаря на изискванията на закона. На първо място житейски нелогично и необосновано
е ответникът да закупи пакет от допълнителни услуги, който е приблизително в размера на
отпуснатия кредит. В противоречие на императивното правило на чл.10а ал.4 от ЗПК в
погасителния план към процесния договор за различните видове допълнителни услуги е
определено общо възнаграждение за плащане. Наред с това заплащането на това
възнаграждение от потребителя е предварително, т.е. то е дължимо само за „възможността за
предоставянето" на изброените по-горе услуги, както е посочено и в самия договор, и е без
значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на действието на
сключения между страните договор.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се
нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но
спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.
Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата. За да се приеме за
основателно възражение за нищожност е необходимо да е налице значителна липса на
еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да е в размер,
който чувствително надвишава насрещната престация, като това несъответствие цели
обогатяване, а не само възмездяване.
Трайна и непротиворечива е съдебната практика за нищожност на договор поради
накърняване на добрите нрави и тя приема, че "добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 3
ЗЗД, са обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения,
понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които
съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз основа
на доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело, съдът може да
прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява действие, което
накърнява "добрите нрави", злепоставя чужди интереси с цел извличане на собствена
изгода. С оглед тази конкретна преценка, съдът прави извод дали са налице действия, които
да правят договора нищожен поради накърняване на добрите нрави.
Както беше посочено по – горе, малко вероятно е физическо лице, поело задължение
за връщане на 5000 лева, информирано да се е съгласило със задължение за допълнителни
услуги в размер общо на 4522.23 лв., приблизително в размер на получената главницата.
Социалното и икономическо положение на потребител, получаващ в заем 5000 лева
поначало не би оправдало ангажиране на допълнителен пакет от услуги. Още повече, че за
изброените „услуги“, като „възможност за отлагане на вноски“, „намаляване на брой
3
погасителни вноски“ и „приоритетно разглеждане”, не следва да се начислява каквато и да
било такса, защото изброените „услуги“ представляват право на потребителя. Например, ако
погаси предсрочно част от вземането, потребителят може да избере дали да се намали срока
на договора /респективно броя на вноските/ или да заплаща по – малки месечни вноски за
оставащия срок на кредита, като за това не се изиска никаква допълнителна такса.
В съответствие с изложеното и като съобрази липсата на доказване за
индивидуалното договаряне /чл. 146, ал. 1 от ЗЗП/, съдът приема, че договора е нищожен
поради противоречие с добрите нрави, на осн. чл. 26, ал.1 ЗЗД.
Така договореното, макар и формално да съответства на буквата на чл. 10а, ал. 1 от
ЗПК, по същество противоречи на закона. Този пакет от допълнителни услуги всъщност
представлява по същество печалба на кредитора. Тази договорна регламентация очевидно
заобикаля императивното правило на чл. 19, ал.4 от ЗПК, гарантиращо максимално
допустимия процент на разходите на годишна база (ГПР) по потребителските кредити да е в
размер не по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения,
определена с постановление на Министерския съвет. Коментираният пакет от услуги не е
включен в ГПР-то и ако се добави към тази величина безспорно ще надхвърли лимита
по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. ГПР, с включени разходи за пакета допълнителни услуги, би
възлизал над 90 %.
Допълнителните услуги са част от общите разходи по договора, поради което и
сумата за допълнителните услуги е следвало да бъде включена в ГПР. Противното
представлява заобикаляне на закона.
Както беше посочено по – горе, изисква се от потребителят да заплаща такса за
реалното ползване на определена услуга, а не за хипотетичното ползване на такава, какъвто
е настоящият случай. По тези съображения съдът намира, че е налице неравноправна клауза
в договора за кредит, доколкото потребителят се е задължил да заплати възнаграждение на
кредитора за услуги, които не са му предоставени, поради което тази уговорка противоречи
и на добрите нрави.
В тази връзка следва да се вземе предвид, че според чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза
в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна. В чл. 10а, ал. 2 от ЗПК изрично е регламентирана забраната да се
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. В случая включените във въпросния пакет т.нар. „допълнителни услуги“,
представляват именно услуги във връзка с усвояването и управлението на кредита, поради
което и не може да се приеме, че същите попадат в приложното поле на чл. 10а, ал. 1 от
ЗПК. Регламентираните в последната норма допълнителни услуги са такива, които нямат
пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора.
Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената
за това цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните
отношения. Както е прието в решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС,
4
ІV г. о., "понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните
престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до
нищожност....".
Когато едната престация е предоставяне в собственост на парични средства, то
насрещната престация следва да се съизмерява, както със стойността на отпуснатия заем,
така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума.
Поради изложеното, съдът счита, че уговорката за годишният процент на разходите и
определянето на ГПР по – висок от 50 %, без да е установен механизмът за изчисляване на
този процент, съставлява нарушение на принципа на добросъвестно упражняване на права.
Посочените клаузи драстично нарушават принципа на справедливост и създават условия за
неоснователно обогатяване на ответника.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД възможно е договор да бъде само частично
недействителен. Нищожността на отделни части от договора може да доведе до нищожност
на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни
правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без
недействителната му част. Като съобрази данните по делото съдът намира, че нищожните
клаузи на договора относно определянето на ГПР и пакет допълнителни услуги не биха
могли да се заместят по право от повелителни норми на закона. Тъй като договорът за
потребителски кредит е възмезден, кредиторът не би го сключил без определено
възнаграждение за отпуснатия кредит.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към договора
за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, сред
които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на
годишният процент на разходите - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски
кредит се явява изцяло недействителен.
Не е изпълнено и изискването да се посочи, освен глобалния годишен процент на
разходите по кредита общата сума, при съответния годишен процент на разходите, дължима
от потребителя към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, по
определения в приложение № 1 от ЗПК начин.
Освен че липсата на подобна регламентация, по изричното разпореждане на ЗПК,
прави договора недействителен, както се изложи, неоправданото предвиждане на ГПР над
50 % /като в него се включи пакета от допълнителни услуги/ противоречи на
справедливостта и еквивалентността на престациите и не може да се оправдае с поетия от
кредитора риск по отпускане на заема.
С оглед на изложените съображения, съдът намира, че договорът за кредит е
нищожен. Имайки предвид последиците на тази недействителност, съгласно разпоредбата
на чл. 23 ЗПК, потребителят би следвало да дължи връщане само на чистата стойност по
кредита, но не и лихви или други разходи -
5
Както беше посочено по – горе, съдът намира, че чистата получена сума по договора
за кредит възлиза на 5000 лв., без значение, че с част от нея са били погасени други
задължения на ответницата. По делото не се спори, че Г. е извършила плащания в общ
размер на 4793.40 лв. Ето защо, остатъкът за плащане възлиза на сумата от 206.60 лв., до
който размер следва да бъде уважен искът за главница. В останалата част исковете следва да
бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца направените по настоящето дело разноски в размер на 7.50 лв., както и сумата от 5.38
лв., представляваща направените в заповедното производство разноски, съразмерно на
уважената част на исковете.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Симеонов по настоящето
производство сумата от 1160.98 лв., а на адв. Билева сумата от 461.17 лв. по заповедното
производство, представляваща възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ,
съразмерно на отхвърлената част на исковете.
По изложените съображения Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Р. М. Г., ЕГН **********, с адрес
(град), (адрес), че дължи на „(фирма)“ ЕООД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на
управление: (град), (адрес), по предявения иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 240
ЗЗД сумата от 206.60 лв., представляваща главница по договор за кредит №
(номер)/05.12.2019г., ведно със законна лихва за период от 29.06.2022 г. до изплащане на
вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
35027/2022г. на СРС, 35 с-в, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница за разликата над уважената
част от 206.60 лв. до пълния предявен размер от 4006.98 лв., както и исковете за сумата
254,89 лева (двеста петдесет и четири лева и 89 стотинки), представляваща лихва за период
от 05.01.2022 г. до 28.06.2022 г., сумата от 1578,80лева (хиляда петстотин седемдесет и осем
лева и 80 стотинки), представляваща неплатено договорно възнаграждение за период от
05.01.2021 г. до 05.01.2022 г., сумата от 1 031,65 лева (хиляда тридесет и един лева и 65
стотинки), представляваща неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга
(услуга), сумата от 2013,84лева (двe хиляди и тринадесет лева и 84 стотинки),
представляваща неплатено възнаграждение за закупена услуга флекси, като неоснователни и
недоказани.
ОСЪЖДА Р. М. Г., ЕГН **********, с адрес (град), (адрес) да заплати на „(фирма)“
ЕООД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на управление: (град), (адрес), на основание чл.
6
78, ал. 1 ГПК сумата от 7.50 лв., представляваща направените по настоящето дело разноски,
както и сумата от 5.38 лв., представляваща направените по ч. гр. д. № 35027/2022г. на СРС,
35 с-в разноски, съразмерно на уважената част на исковете.
ОСЪЖДА „(фирма)“ ЕООД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на управление:
(град), (адрес) да заплати на адв. В. Ф. С., ЕГН ********** – САК, с адрес на кантората
(град), (адрес), на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 38 от ЗА сумата от 1160.98 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ по
настоящето дело, съразмерно на отхвърлената част на исковете.
ОСЪЖДА „(фирма)“ ЕООД, ЕИК (номер), със седалище и адрес на управление:
(град), (адрес) да заплати на адв. Кр. Игн. Б., ЕГН ********** – САК, с адрес на кантората
(град), (адрес), на основание чл. 78, ал. 3 ГПК и чл. 38 от ЗА сумата от 461.17 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ по
заповедното производство, съразмерно на отхвърлената част на исковете.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7