РЕШЕНИЕ
№ 19105
гр. С, 23.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 128 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:С И
при участието на секретаря П А
като разгледа докладваното от С И Гражданско дело № 20241110134446 по
описа за 2024 година
Предявени са обективно кумулативно съединени искове от М. М. В. с
ЕГН:**********, с постоянен адрес гр. С, ж.к. „С Т“ № ..., чрез адв.М., против "К" ЕАД,
ЕИК: ..., със седалище и адрес на управление: гр. С, бул. "В" 146 (сграда А), ет. 4, Б Ц "Б",
представлявано от С Р Я и против "А Т" ЕООД, ЕИК: ..., гр. С, гр. С, бул, "В" 146 (сграда А),
ет. 4, Б Ц "Б", представлявано от И М Ш, с искане за обявяване на недействителност по
отношение на договор за потребителски кредит № .../26.02.2022 г., сключен с „К“ ЕАД,
евентуално на чл.4, ал.1 от договора, предвиждащ задължение за сключване на договор за
поръчителство, като противоречащи на закона, евентуално заобикалящи закона, евентуално
противоречащи на добрите нрави, а така също, и че договор за поръчителство от 26.02.2022
г., сключен с „А Т“ ЕООД е нищожен като противоречащ на добрите нрави, евентуално
поради липса на основание. Предявен е и иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за
осъждане на ответника „А Т“ ЕООД да заплати на ищеца сумата от 248.38 лв. /съобразно
допуснатото изменение на иска в о.с.з. от 22.10.2024 г./, заплатена без основание по
нищожен договор.
Претендира се присъждане на направените по делото разноски.
Ищецът твърди, че на 26.02.2022г. сключил с „К“ ЕАД договор за потребителски
кредит № ... за сума в размер на 1000 лева, при лихвен процент от 39,10%, годишен процент
на разходите от 46,93%, погасяван на 10 месечни погасителни вноски.
Сочи, че съгласно чл. 4, ал. 3 от Договора при липса на предоставено обезпечение от
кредитополучателя срокът за разглеждане на искането за отпускане на кредит и одобряване
на същото е с продължителност от четиринадесет дни, а в случай, че кредитополучателят
посочи, че ще предостави обезпечение, то следва да отговаря на изискванията на
разпоредбата на чл. 4 от съглашението и да представлява предоставена на кредитора банкова
гаранция, съгласно приложимите към договора Общи условия, или сключен договор за
поръчителство с одобрен от кредитора гарант-поръчител в срок от 48 часа от подаване на
1
заявлението за отпускане на кредит.
Поддържа, че на основание чл. 4.1 от процесния договор за кредит и с цел да бъде
обезпечен, ищецът сключил договор за поръчителство с дружеството „А Т“ ЕООД, по силата
на който следвало да заплати възнаграждение в размер на 400 лева.
Сочи, че възнаграждението за поръчителство се изплащало директно на „К" ЕАД,
като било разсрочено за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит, за
което след сключване на договора, от кредитора по договора за заем се изпращал обединен
погасителен план, съгласно който общото задължение е в размер на 1590,65 лв. Излага, че
„К" ЕАД било упълномощено да събира възнаграждението по договора за поръчителство.
Сочи, че кредиторът и поръчителят са свързани лица, като разходът за потребителя по
договора за поръчителство бил сигурен, доколкото предоставянето на поръчителство
представлява необходимо условие за усвояване на заемната сума, като условията за другото
предвидено в договора за заем обезпечение са невъзможни за осъществяване от длъжника
предвид характера на процесния договор като такъв от типа „бърз кредит“.
Поддържа, че размерът на възнаграждението по договора за поръчителство не е
включен от кредитора в размера на приложимия към правоотношението ГПР, като с
последното се цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а представлява и
заблуждаваща търговска практика по чл. 68д, ал. 2, т. 4 ЗЗП.
Счита, че посоченият като приложим по договора за паричен заем размер на ГПР не
отговаря на действителната му стойност, която надвишава определения в закона максимално
допустим размер, което води до недействителност на договора поради неспазване на
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Посочва, че договорът за поръчителство е недействителен поради липса на
основание, доколкото с него не се предоставя услуга на потребителя и с оглед
недействителността на договора за паричен заем, чието изпълнение се обезпечава, както и
поради накърняване на добрите нрави поради наличие на неравноправни клаузи.
Твърди, че едноличен собственик на капитала на „А Т“ ЕООД е „К“ АД, като основна
дейност на ответника е гаранционни сделки. Печалбата на „А Т“ ЕООД се разпределяла в
полза на „К“ АД. Поради което със сключването на договора за поръчителство се целяло
заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като в договора за поръчителство се
уговаряло възнаграждение, което в последствие щяло да бъде разпределено като печалба на
„К“ АД. Твърди, че се цели единствено допълнително оскъпяване на договора за кредит,
допълнително възнаграждение на кредитодателя, което било уговорено по друго
правоотношение с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което водело до
недействителност на договора за кредит и договора за поръчителство.
Сочи, че договорът за предоставяне на поръчителство бил нищожен и поради
накърняване на добрите нрави и защото сумата, която била уговорена като възнаграждение,
е в размер на почти сумата по главница.
Ето защо предявява настоящите искове, като претендира и разноски по делото.
В срока за отговор, ответникът „А Т“ ЕООД е депозирало такъв . Извън срока за
отговор е постъпил такъв и от „К“ АД. В отговорите се съдържат доводи по допустимостта
и основателността на предявените искове.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „А Т“ ЕООД оспорва предявените искове по
подробно изложени съображения.
Не оспорва сключването на договор за паричен заем № .../26.02.2022 г. и Договор за
поръчителство от същата дата с посоченото в исковата молба съдържание. Не оспорва още,
че по Договор за поръчителство е получил плащане в размер на 5,00 лв. Оспорва договорът
за предоставяне на обезпечение да е задължително условие за сключване на процесния
2
договор за паричен заем.
Оспорва твърденията за недействителност на процесните правоотношения на
посочените в исковата молба основания. Намира, че възнаграждението по договор за
предоставяне на поръчителство не е разход по кредита.
Сочи, че собствеността на капитала на дружеството не води автоматично до
правонарушение.
Предвид изложеното моли съда да приеме, че предявените искове са неоснователни и
съответно да бъдат отхвърлени като такива. Моли да бъдат присъдени и разноските по
делото, ведно с юрисконсулстско възнаграждение.
Ответникът „К“ ЕАД, е подал отговор на исковата молба извън срока по чл.131 от
ГПК, с който оспорва предявените искове по подробно изложени съображения.
Признава, че между ищеца и „К“ ЕАД бил сключен договор за потребителски кредит
№ .../26.02.2022 г. с посоченото в исковата молба съдържание, както и че ищецът е погасил
предсрочно изцяло задълженията си по договора.
Оспорва твърденията за недействителност на процесните правоотношения на
посочените в исковата молба основания.
Оспорва, че сключването на договора за предоставяне на поръчителство е
задължително условие за получаване на кредит, както и че дружеството не ограничава
клиентите си да избират необезпечени кредити, като чл. 4, ал. 3 изрично регламентирал
възможността за сключване на необезпечен кредит. Не било задължително за ищеца да
избере сключването на договор с дружеството-гарант, което било посочено и в Общите
условия към договора за кредит и в самия договор за кредит.
Оспорват, че вземанията на „А Т“ ЕООД следвало да се включат в ГПР съгласно чл.
19 ЗПК.
Твърди, че договорът за предоставяне на поръчителство е договор за поръчка по
смисъла на чл. 280 ЗЗД, като „К“ ЕАД не е страна по договора.
Счита, че наличието на свързаност между „К“ ЕАД и „А Т“ ЕООД само по себе си не
води до „скрито оскъпяване на кредита“.
Предвид изложеното моли съда да приеме, че предявените искове са неоснователни и
съответно да бъдат отхвърлени като такива. Моли да бъдат присъдени и разноските по
делото, ведно с юрисконсулстско възнаграждение.
В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Вземат писмено
становище по съществото на спора.
По делото са ангажирани писмени доказателства, назначена и изслушана е съдебно-
счетоводна експертиза.
Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и
чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявените искове са установителни искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК вр.
чл.26 ЗЗД и осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД.
За основателността на установителния иск, в тежест на ищеца е да докаже, че
оспорените договори са нищожни на заявените в исковата молба основания, а именно
противоречие на закона и противоречие на добрите нрави.
Страните не спорят, а и от представените писмени доказателства се установява, че
„К“ ЕАД и ищеца М. М. В., са обвързани от облигационно правоотношение по договор за
потребителски кредит № .../26.02.2022 г., по силата на който на ищеца е предоставена в заем
сумата от 1000.00 лв. Уговореният лихвен процент е 39.10%, а годишния процент на
3
разходите 46.93%. Предоставената сума следва да бъде върната на 10 месечни вноски /с
посочени падежни датати в погасителния план/, като общия размер на задължението е
определен на 1190.65 лв.
При тези данни, с оглед твърденията в исковата молба и задължението на съда по
чл.7, ал.3 от ГПК, следва да се посочи, че процесният договор за кредит попада в обхвата на
регулация на Закона за потребителския кредит (след изм. с ДВ бр. 17 от 26.02.2019 г.), който
урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски кредит. В случая договорът
отговаря на изискванията за форма и съдържание, предвидени в чл.10 и чл.11 от ЗПК, в
редакцията към момента на сключването му. В него са означени дата и място на
сключването, вид на предоставения кредит, извършена е индивидуализация на страните,
посочен е срока на договора, общия размер на кредита и начина на усвояването му, размера
на годишния лихвен, информация относно размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Посочен е годишният процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за
кредит както и останалите изискуеми реквизити. В същото време клаузите на договора са
написани ясно и разбираемо.
С клаузата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е установено, че в договора за потребителски
кредит следва да се съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите. В случая в разпоредбата на чл.8 от Приложение № 1 към
договора е посочен годишният процент на разходите по кредита от 45.09 %.
Тук следва да се има предвид, че договорът за потребителски кредит представлява
двустранна сделка с възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в
момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита - арг. чл.11,
т.10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит- арг. чл.19, ал.1 ЗПК. Следователно годишният
процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно отношение към
размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на
възнаградителна лихва за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто
е настоящия случай.
Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на
финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват
граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на
разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за
потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя - арг. чл.19,
ал.1 ЗПК. В чл.19, ал.3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от
покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока
или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез
кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит,
разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания,
свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с
извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите,
свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор,
сключен с потребителя.
Законът за потребителския кредит е приет в изпълнение на задължението на
4
Република Б за транспониране на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в
която е установен принципът за информираност на потребителя, на който следва да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за кредит, който
следва да съдържа цялата необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение
19 от Директивата е установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат
своите решения при пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация
относно условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде
сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят.
В чл.10, б."ж" от посочената Директива е установено, че в договора следва да се
съдържа информация относно годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, изчислена при сключването на договора за кредит; посочват се всички
допускания, използвани за изчисляването на този процент. Тази разпоредба е транспонирана
и съответства на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на
чл.23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да установят система от
санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да гарантират тяхното
привеждане в изпълнение, в чл.22 от ЗПК е установено, че нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.10 ЗПК представлява основание за недействителност на договора за кредит.
В случая съдът, в настоящия съдебен състав, не възприема доводите на ищеца,
изложени в исковата молба, че невключване на възнаграждението за поръчителство,
съобразно предвиденото в договора задължение за осигуряване на такова от
кредитополучателя, в процентното изражение на годишния процент на разходите, така както
е установен в договора, води до недействителност на договора на основание чл.22 ЗПК във
вр. с чл.11, ал.1. т.10 ЗПК.
В този смисъл съдът намира, че не следва разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК да се
тълкува разширително в смисъл, че нарушение, водещо до недействителност по чл.22 ЗПК е
налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответства на действително
прилагания между страните. Това е така, тъй като всъщност разширителното тълкуване на
посочената разпоредба, представлява тълкуване и прилагане по разширителен начин на
възприето от общностния законодател правило в разпоредбата на чл.10, § 2, б."ж" от
Директивата, осъществено от националния съд, което е недопустимо, след като
националното законодателство е възприело и транспонирало посоченото правило по точен и
пълен начин.
Неправилното изчисляване на годишния процент на разходите по кредита, чрез
невключване в неговото процентно изражение на задължение, което е установено в месечен
размер чрез посочване на неговата стойност в погасителния план, не води до
недействителност на договора за кредит на соченото от ищеца основание. Макар това
възнаграждение за поръчител да оскъпява кредита, респ. да води до по-голям процент на
разходите по него, не следва да се прилага санкцията установена в разпоредбата на чл.22
ЗПК. Това е така, тъй като в случаите, в които годишният процент на разходите надвишава
установения в закона максимум по чл.19, ал.4 ЗПК, приложение намира специалната
разпоредба на чл.19, ал.5 ЗПК установяваща, че санкция за неспазване на посоченото
изискване, е недействителност на съответната клауза от договора.
По така изложените съображения съдът намира, че при сключване на договора за
кредит не е допуснато соченото нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Не е допуснато и нарушение на клаузата на чл.11, ал.1. т.9 ЗПК, тъй като в договора за
кредит е установен годишния лихвен процент, а именно от 39.10 %. Размерът на годишния
лихвен процент съотнесен към задължението на кредитоплолучателя за заплащане на
главница, и представляващ цената за възмездно ползване на представения финансов ресурс,
5
е съобразен с изискванията на добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността
на ответника по предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение.
По така изложените съображения съдът намира, че договора за кредит отговаря на
нормативно установените изисквания за необходимо съдържание и не следва да намери
приложение разпоредбата на чл.22 ЗПК, поради което предявеният главен иск подлежи на
отхвърляне.
Доколкото се сбъдна вътрешно процесуалното условие за разглеждане на евентуалния
иск, съдът дължи произнасяне по него.
С клаузата на чл.4 от договора е установено и задължение за предоставяне от страна
на кредитополучателя на обезпечение по кредита, а именно банкова гаранция в 10-дневен
срок от подаване на заявлението за кредит или да сключи договор за предоставяне на
поръчителство с одобрено от кредитора юридическо лице в срок до 48 часа от подаване на
заявлението за кредит.
По отношение тази клауза за предоставяне на обезпечение, следва да се посочи, че
съдът намира същата за нищожна, доколкото установява задължение, което противоречи на
добрите нрави и въвежда допълнителна тежест за заемателя. В случая, действително ищецът
доброволно се е съгласил с това изискване на своя кредитор, но свободата на договаряне не
може да бъде използвана за оказване на натиск на едната страна по правоотношението по
отношение на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на
добрите нрави – правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и
неписани правила на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато
икономически по-силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата
страна, поставя „допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава
привидно доброволен характер и привидно право на избор. В процесния случай, чрез
поставяне на практически неизпълними условия за обезпечаване на договора за заем в
изключително кратък период от време чрез предоставяне на банкова гаранция,
кредитополучателят на практика бива задължен да се ползва от опцията за възмездно
поръчителство - сключване на договор за поръчителство с одобрено от кредитора
юридическо лице, на което се дължи възнаграждение от над ½ от предоставената в заем
сума, видно от съотношението на дължимата главница и на дължимото възнаграждение за
поръчителство по представените към договорите приложения.
Съдът намира обаче, че сама по себе си нищожността на посочената клауза не влече
нищожност на целия договор за кредит, доколкото същият би бил сключен и без процесната
уговорка. Извод в тази насока се следва от факта, че задължението за предоставяне на
обезпечение е въведено без оглед индивидуалните особености на всеки кандидат за кредит,
както и от факта, че в случай, че предоставянето на това обезпечение е от решаващо
значение на кредитора, той би го поставил като условие, което да бъде изпълнено от
заемателя преди, а не след сключване на договора.
В същото време, дори и да се приеме, че процесната нищожна клауза въвежда
допълнителен резход по кредита, който не е включен в посочения ГПР от 45.09% , то
доколкото тя като недействителна не поражда права и задължения за страните, не може да се
приеме, че ГПР по договора е в размер, надхвърлящ максималния такъв по чл.19, ал.4 от
ЗЗП вр. ПМС № 426/18.12.2014 г.
По отношение иска срещу „А Т“ ЕАД, за прогласяване за нищожен на договор за
поръчителство от 26.02.2022 г., следва да се посочи, че в практиката на ВКС се приема, че
поръчителството е едностранен, формален, безвъзмезден, акцесорен договор, като по начало
само поръчителят поема задължение към кредитора /в този смисъл решение № 716 от
12.05.1955 г. по гр.д.№ 2145/55 г., по описа на ВС, IV г.о./. Според ВС, това не значи, че
поръчителството е едностранен акт. То е едностранен договор, като е необходимо
съгласието и на двете страни (поръчителя и кредитора), за да бъде договорът перфектен.
6
В случая не се установи кредиторът на ищеца да се е противопоставил на
предоставеното поръчителство от „А Т“ ЕООД. Нещо повече, той е приел да събира
възнагражденията на поръчителя. В същото време, в цитираното решение на ВС, се приема,
че договорът за поръчителство може и да придобие двустранен характер (напр. при
заплащане на възнаграждение на поръчителя), какъвто е и процесния случай.
По отношение доводите за накърняване на добрите нрави с процесния договор за
поръчителство, следва да се има предвид, че тази хипотеза е налице, когато се нарушава
правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на
конкретни други разпоредби /в този см. Решение 4/2009 г. по т.д.№ 395/2008 г. на ВКС,
Решение № 1270/2009 г. по гр.д.№ 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т.д.№
662/2012 г. на ВКС и др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и
търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на
справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна
за сметка на другата. Според практиката на ВКС, преценката дали е нарушен някой от
посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се
даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла
на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД. При накърняването на принципа на "добрите нрави" се достига
до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до
злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.
Съобразявайки гореизложените принципни съображения, съдът приема, че
процесният договор за предоставяне на поръчителство от 26.02.2022 г. е недействителен,
поради противоречие с добрите нрави, доколкото единствената цел, поради която е сключен,
е установяване на допълнително задължение за длъжника, респ. допълнително
възнаграждение за кредитодателя. Свободата на договаряне не може да бъде използвана за
неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или
да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави –
правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила
на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-
силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки
„допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен
характер и привидно право на избор.
В процесния случай, от служебно извършена справка в Търговския регистър се
установява, че “К“ ЕАД е едноличен собственик на капитала на „А Т“ ЕООД, като двете
дружества са с един адрес на управление. В същото време, съгласно чл.8, ал.4 от договора за
предоставяне на поръчителство, “К“ ЕАД е овластено да приема вместо гаранта
възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство. Тази свързаност обуславя
извод, че разходът за възнаграждение в полза на поръчителя е известен на заемодателя,
което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства.
Изискването на кредитиращата институция за поръчител при отпускане на заема и в
частност за предоставяне на гаранция от свързаното с него юридическо лице - поръчител,
навежда на опит за заобикаляне на закона и в част на въведените в него ограничения за
общия размер на разходите по кредита и вида допълнителни услуги, които могат да се
предоставят от кредитора срещу заплащане. В този смисъл настоящият състав намира, че
чрез процесния договор за гаранция се стига до допълнителното обогатяване на кредитора за
сметка на длъжника и то в значителен размер (за почти половината от отпуснатата в заем
сума), което противоречи на добрите нрави и води до извода за нищожност на договора за
предоставяне на поръчителство.
С оглед на това следва да се приеме, че за ищеца, като страна по нищожен договор, не
могат да възникнат задължения, вкл. и за заплащане на възнаграждения по него.
От заключението на приетата и неоспорена от страните съдебно-счетоводна
7
експертиза се установява, че ищецът е платил по договора за поръчителство сумата в размер
на 248.38 лв., като доколкото се установи нищожността на договора, същата се явява
недължимо платена и подлежи на връщане на ищеца.
По така изложените съображения съдът намира предявеният иск за изцяло
основателен и доказан и като такъв следва да се уважи изцяло.
При този изход на спора, право на разноски има единствено ищецът, като същият
претендира такива за държавна такса от 100.00 лв., за възнаграждение на вещо лице от
300.00 лв., както и за адвокатско възнаграждение на пълномощника му, определено по реда
на чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата. Тук следва да се отбележи, че съдебната
практика приема, че отговорността за разноски се преценява с оглед основателността на
предявената претенция срещу ответника - предявена по главен иск или по съединен с него
евентуален иск. Ако претенцията бъде уважена по главния иск, ответникът дължи
направените от ищеца разноски, ако главният иск бъде отхвърлен или производството
прекратено, тогава отговорността за разноски по делото се определя от изхода по
евентуалния иск – в тази насока определение № 70 от 05.02.2018 г., постановено по ч.т.д.№
257/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., ТК, определение № 477 от 04.11.2016 г., постановено по
ч.т.д.№ 1218/2016 г. по описа на ВКС, I т. о., ТК и др. С оглед на това и съдът като съобрази
данните по делото, установи, че вписаните в списъка на ищеца разходи са реално
извършени.
Съдът, като се запозна с приложените по делото платежни документи, намира, че
посочените в списъка по чл.80 от ГПК разноски са реално извършени, поради което на
ищеца следва да се присъди сумата от 400.00 лв.
На основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата, ответниците следва да
бъдат осъдени да заплатят на еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ на ищеца в настоящето производство в размер на по 480.00
лв. С оглед изложеното по-горе относно особеностите на предявените в условията на
евентуалност искове, настоящият състав намира, че не следва да присъжда възнаграждение
за всеки един от тях на процесуалния представител на ищеца, а да определи общо такова. В
същото време, доколкото установителния и осъдителния иск срещу „А Т“ ЕООД имат общи
правопораждащи факти, то за тях също се следва едно възнаграждение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска на М. М. В. с ЕГН:**********, с постоянен адрес гр. С, ж.к. „С Т“
№ ..., насочен срещу "К" ЕАД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр.С, бул."В" №
146 (сграда А), ет.4, Б Ц "Б", представлявано от С Р Я, за прогласяване за нищожен на
сключения между тях договор за потребителски кредит № .../26.02.2022 г.
ПРОГЛАСЯВА по иска, предявен от М. М. В. с ЕГН:**********, с постоянен адрес
гр. С, ж.к. „С Т“ № ..., срещу "К" ЕАД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: гр.С,
бул."В" № 146 (сграда А), ет.4, Б Ц "Б", представлявано от С Р Я, за нищожна клаузата на
чл.4, ал.1 от сключеният между страните договор потребителски кредит № .../26.02.2022 г.,
поради противоречие на добрите нрави.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН договор за предоставяне на поръчителство от
26.02.2022 г., сключен между М. М. В. с ЕГН:**********, с постоянен адрес гр. С, ж.к. „С Т“
№ ..., и "А Т" ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул."В" № 146
(сграда А), ет.4, Б Ц "Б", представлявано от И М Ш, като противоречащ на добрите нрави.
8
ОСЪЖДА "А Т" ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул."В" №
146 (сграда А), ет.4, Б Ц "Б", представлявано от И М Ш, да заплати на М. М. В. с
ЕГН:**********, с постоянен адрес гр. С, ж.к. „С Т“ № ..., сумата от 248.38 лв.,
представляваща платено от последната възнаграждение по сключения между страните и
прогласен за нищожен договор за предоставяне на поръчителство от 26.02.2022 г., ведно със
законната лихва, считано от 10.05.2024 г. до окончателното плащане на дължимото.
ОСЪЖДА "К" ЕАД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул."В" № 146
(сграда А), ет.4, Б Ц "Б", представлявано от С Р Я и "А Т" ЕООД, ЕИК ..., със седалище и
адрес на управление гр.С, бул."В" № 146 (сграда А), ет.4, Б Ц "Б", представлявано от И М Ш,
да заплатят на М. М. В. с ЕГН:**********, с постоянен адрес гр. С, ж.к. „С Т“ № ..., сумата
от 400.00 лв., представляваща направени от последната разноски по делото, съобразно
изхода му.
ОСЪЖДА всеки един от ответниците "К" ЕАД, ЕИК ..., със седалище и адрес на
управление гр.С, бул."В" № 146 (сграда А), ет.4, Б Ц "Б", представлявано от С Р Я и "А Т"
ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление гр.С, бул."В" № 146 (сграда А), ет.4, Б Ц
"Б", представлявано от И М Ш, да заплати на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за
адвокатурата възнаграждение на еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, БУЛСТАТ ..., с
адрес гр.С, бул.“А С“ № 125, сума от по 480.00 лв., представляваща възнаграждение за
процесуално представителство и защита на ищеца М. М. В. с ЕГН:**********, по
настоящето гр.д.№ 34446/2024 г. по описа на СРС, 128 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9