Р E Ш Е Н И Е
град София, 10.04.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
Гражданско отделение-брачни
състави, II-ри въззивен брачен състав,
в открито съдебно заседание на дванадесети март
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА
МИЛЕН ЕВТИМОВ
при секретаря Мариана Ружина, като
разгледа докладваното от съдия ГАЛЯ МИТОВА въззивно гр. дело № 7611 по описа за
2019 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е въззивно - по реда на
чл. 17 от Закона за защита от домашното насилие
(ЗЗДН), във връзка с § 1 от
Заключителни разпоредби на ЗЗДН, във връзка с чл. 258 - 273 от Гражданския процесуален
кодекс (ГПК).
С Решение № 561693 от 13.12.2018
г., постановено по гр. дело № 39809 по описа за 2018 г., Софийският районен съд, III Гражданско отделение, 86-ти състав, е отказал да издаде заповед за защита срещу К.А.В., ЕГН **********,
по молбата на В.Н.П., ЕГН **********.
Осъдил е В.П. да заплати държавна такса, по сметка на Софийския районен съд, в
размер на 40.00 лева. Осъдил е В.П. да заплати на К.В. 600.00 лева разноски.
Оставил е без уважение искането на В.П. за разноски, като неоснователно.
Молителката В.Н.П. (въззивница в настоящото производство) е останала недоволна от така постановеното
Решение и го е обжалвала, с въззивна
жалба от 21.12.2018 г. (датата на пощенското клеймо). Въззивницата е навела подробни оплаквания за
незаконосъобразност и неправилност на обжалваното Решение, и съществено
противоречащо на материалните и процесуалните норми на закона. Навела е, че в
конкретния случай липсвало обсъждане на събраните доказателства по делото, на
доводите на страните и липсвало формиране на изводи на съда досежно
релевантните факти за спора. Въззивницата е сочила, че представената декларация
по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН хармонизирала напълно с останалите приети по делото
доказателства (съдебно-медицинско удостоверение, амбулаторен лист за преглед на пациент и
показанията на св. Найденова) относно времето, мястото и
описанието на последиците от претърпяното насилие. Моли обжалвания съдебен акт
да бъде отменен и вместо него въззивният съд да постанови Решение, с което да
уважи молбата за защита от домашно насилие. Поддържа въззивната жалба в съдебно
заседание във въззивната инстанция, чрез пълномощник. Претендира разноски за
двете съдебни инстанции.
Ответникът по молбата К.А.В.
(въззиваема страна в настоящото производство) не е депозирал писмен
отговор на въззивната жалба. Оспори жалбата
в съдебното заседание във въззивната инстанция, чрез пълномощник. Моли
въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба. Сочи правилност и
законосъобразност на изводите на първоинстанционния съд относно това, че
страните не са живели на семейни начала и досежно твърдяното насилие, за които
две необходими условия не били събрани никакви доказателства за издаване заповед
за защита по ЗЗДН. Претендира разноски за въззивната инстанция и прави възражение
за прекомерност на разноските на другата страна за първата инстанция.
Въззиваемият представи писмена защита от 21.03.2020 г., чрез пълномощника му.
Въззивната жалба е допустима. Подадена е в
срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от
легитимирана за това страна в
първоинстанционното производство при наличие на правен интерес от обжалването,
като оспореният съдебен акт е валиден и
допустим и подлежи на въззивно
обжалване по чл. 258 ГПК, във вр. с чл.
17 ЗЗДН.
Софийският градски съд, с оглед обхвата
на въззивното обжалване, като прецени относимите доказателства по
делото и обсъди доводите на страните по реда на въззивното
производство , намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Делото пред първата инстанция е
образувано по молба на В.Н.П. срещу К.А.В. – за защита от домашно насилие,
извършено на 10.06.2018 г., подробно описано в сезиращата съда молба от 18.06.2018
г., и в последваща молба от 21.06.2018 г.
Ответникът е взел становище по
молбата за защита по ЗЗДН в съдебно заседание. Оспорил е молбата на две
основания – не е живял с молителката във фактическо съпружеско съжителство и
изложените обстоятелства в молбата за извършено насилие не отговаряли на
истината.
В обжалвания съдебен акт
първоинстанционният съд кратко е обосновал, че при установената по делото
фактическа обстановка с оглед събраните доказателства, не може да бъде
установено, че ищцата се намира или е била с ответника във фактическо
съпружеско съжителство, както и, че ответникът е обиждал и нанесъл твърдяните
увреждания на ищцата, на посочената от нея дата. Съдът е приел, че не са
изпълнени хипотезите на чл. 3 ЗЗДН, поради молбата като неоснователна и
недоказана не следва да се уважава.
Софийският градски съд, с оглед обхвата
на въззивното обжалване, като прецени относимите доказателства по
делото и обсъди доводите на страните по реда на въззивното
производство, прие
следното:
Първоинстанционният съд правилно
е приел, макар и лаконично обосновано, че молбата за защита по ЗЗДН е
неоснователна.
Следва да се обоснове, че домашно насилие по ЗЗДН може да бъде установено само при кумулативното наличие
на две предпоставки, а
именно: осъществен от съответното лице -
ответник по молбата за защита, противоправен и умишлен насилствен акт в някоя
от формите, описани в чл. 2, ал. 1 и ал. 2 ЗЗДН, насочен спрямо друго лице –
молителят в производството по ЗЗДН, и установен по своето естество, време и
място на извършване, и наличие между двете лица на правна, фактическа и/или
родствена връзка от изброените в чл. 3 ЗЗДН.
В чл. 3 ЗЗДН са посочени
изчерпателно лицата, които могат да бъдат пострадали, респ. извършители на
домашно насилие. За редовността молбата за защита по ЗЗДН, молителят, ако е
пострадалото от домашното насилие лице, трябва да изложи твърдение за връзката
си по смисъла на чл. 3 ЗЗДН с извършителя, респ., ако е процесуален
субституент, да изложи твърдение за връзката между пострадалото лице и
извършителя. Твърдението, че пострадалото лице и извършителят попадат в някоя
от хипотезите по чл. 3 ЗЗДН, подлежи на доказване, както подлежи на доказване и
твърдението, че ответникът е извършил конкретния акт на домашно насилие, срещу
който се търси предвидената в закона защита. В противен случай съдът отхвърля
молбата за защита по ЗЗДН.
В настоящия случай липсват
каквито и да било доказателства, от които може да се направи извод, че
молителката и ответникът са се намирали във фактическо съпружеско съжителство –
твърдение за такава връзка (чл. 3, т. 2, предл. 2 ЗЗДН) молителката е навела в молбата
за защита, като в нейна тежест е било да го докаже. Още повече, в настоящия
случай ответникът е оспорил, че с молителката са живели във фактическо
съпружеско съжителство. Само когато това обстоятелство е признато от ответната
страна, тогава съдът следва да го отдели като безспорно и ненуждаещо се от
доказване в процесуалните отношения между страните и да го съобрази при
постановяване на Решението си. Молителката е трябвало да докаже, че се е
намирала във фактическо съпружеско съжителство с ответника, което тя не е
сторила нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство. В случая представената от молителката декларация по чл. 9,
ал. 3 ЗЗДН не представлява годно доказателствено средство за авторството на твърдяните актове на насилие, като в нея
не е посочено лицето К.А.В. в каква връзка се намира с В.Н.П., нито съдържа часа
(точен или приблизителен) и мястото на процесния насилнически акт, посочен от
молителката в молбата й за защита по ЗЗДН, а издадените на молителката лист за
преглед на пациент от 10.06.2018 г. и съдебно-медицинско удостоверение от
11.06.2018 г. (чл. 13, ал. 2, т. 1 ЗЗДН) могат да послужат за доказването само
на настъпилите вредни последици от насилническия акт (арг. от чл. 4, ал. 3 ЗЗДН), но не и на неговото авторство. От своя страна, от събраните гласни
доказателствени средства, чрез разпита на свидетеля Л.М.Н.– майка на
молителката, и свидетеля М.Д.И. може евентуално да бъде прието, че страните са
били интимни приятели, като ответникът понякога е оставал в дома на молителката
за период от около два месеца, но не може да бъде направен извод, че двамата са
живели във фактическо съпружеско съжителство. За да се приеме, че две лица
живеят във фактическо съпружеско съжителство, следва да е налице верига от
факти в тяхната логическа последователност – обитаване на едно жилище, полагане
на общи грижи за домакинството, наличието на общ бюджет, споделянето на
разходите, правенето на съвместни планове за живота, или въобще да е налично манифестирането
пред обществото и околните, че лицата живеят като съпрузи, което в случая не е
доказано. Напротив, от показанията на св. И. се установи, че ответникът основно
е живял в дома си, и понякога е пребивавал в дома на молителката. Не са
доказани по делото посочените по-горе обстоятелства в тяхната логическа
последователност, а недоказаният факт е неосъществил се, несъществуващ факт,
поради което не могат да възникнат и неговите правни последици. Предвид което не може да бъде прието, че са налице признаците
на фактическо съпружеско съжителство на страните.
При тази доказателствена съвкупност се
налага единствено възможния извод, че дори и да бъде прието, че между страните са налице влошени отношения и ответникът е извършил насилие спрямо молителката, то за
последната не е било налице основание да иска защита по реда на специалния
ЗЗДН. При това положение, първоинстанционният съд правилно е приел, че молбата
за защита по ЗЗДН е неоснователна. Неоснователни са наведените доводи в
жалбата, че първоинстанционният съд не се е съобразил с всички ангажирани и
относими към спора доказателства и доводите на страните. Първоинстанционното
Решение е правилно като краен извод, макар и лаконично мотивирано.
Предвид изложеното, обжалваното Решение на първоинстанционния
съд следва да бъде оставено в сила,
като правилно и законосъобразно.
По разноските за въззивното
производство.
С оглед оставянето на
въззивната жалба без уважение, и съобразно чл. 11, ал. 3 ЗЗДН, във вр. с чл. 18, ал. 1, във вр. с чл. 16 ТДТКССГПК, въззивницата В.Н.П. следва да
бъде осъдена да заплати, по сметка на Софийския градски съд, държавна такса по въззивната й жалба
в размер на 12.50
лева.
С оглед изхода на делото,
въззивницата В.Н.П.
се осъжда да заплати на въззиваемата страна К.А.В. сумата от 600.00 лева –
заплатено адвокатско възнаграждение. Претенцията на въззивницата за разноски е
неоснователна и се оставя без уважение.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 561693 от 13.12.2018 г. по гр. дело № 39809 по описа за 2018 г.
на Софийския районен съд, ІІІ Гражданско отделение, 86-ти състав.
ОСЪЖДА В.Н.П. да заплати по
сметка на Софийския градски съд държавна такса в размер на 12.50 лева.
ОСЪЖДА В.Н.П. да заплати на К.А.В.
сумата от 600.00 лева – разноски във въззивната инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ претенцията на В.Н.П. за присъждане на разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.