Р Е Ш Е Н И Е
№ ………..
гр. София, 10.04.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, IІI-Г въззивен състав, на четиринадесети юни през две хиляди и седемнадесета
година в публично заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ГАЛИНА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА
ВЕСЕЛИНА ДИМЧЕВА
секретар И.К.,
като разгледа докладваното от мл.съдия Димчева в.гр.д. № 4473 по описа за
2016 год. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх. № 1001671/07.01.2016 г. от К.Д.И. – ищец в първоинстанционното производство, всички чрез адв. М. Р. и адв. Св. Й., срещу Решение от 04.12.2015 г. постановено по гр.д. № 28253/2014 г., по описа на СРС, 125-ти състав, с което са отхвърлени предявените от него осъдителни искове Софийски апелативен съд и Окръжен съд – Благоевград, да му заплатят в условията на солидарност сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат на разглеждане и решаване извън разумния срок, в нарушение на чл. 6, §1 от ЕКЗПОЧС, по гр. д. № 737/1998 г. на БлОС и гр.д. № 2795/2008 г. на САС, както и сумата от 8 035,42 лв. – имуществени вреди.
В жалбата се излагат съображения за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли за неговата отмяна и уважаване на предявените искове. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК са постъпили отговори на въззивната жалба от Софийски апелативен съд и Окръжен съд – гр. Благоевград, с които същата се оспорва като неоснователна.
По делото е депозирана и частна жалба от Софийски апелативен съд срещу Определение от 26.01.2016 г., по гр.д. № 28253/2015 г. на СРС, 125-ти състав с което е оставено без уважение направено искане за допълване на Решението от 04.12.2015 г., в частта за разноските по отношение на Софийски апелативен съд. С частната жалба се излагат съображения за незаконосъобразност на определението и се иска неговата отмяна, като вместо това да бъдат присъдени в полза на САС претендираните разноски.
В законоустановения срок е постъпил отговор на частната жалба от К.Д.И., чрез адв. М. Р. и адв. Св. Й., в който се излагат съображения за неоснователност на депозираната частна жалба и недопустимост на процесното Определение от 26.01.2016 г.
В проведеното съдебно заседание пред въззивната инстанция, пълномощникът на въззивника поддържа депозираната въззивна жалба и моли същата да бъде уважена. Претендира разноски за които представя списък по чл. 80 ГПК. Процесуалният представител на въззиваемата страна САС, оспорва жалбата, като сочи, че преценката за разумност на срока за разглеждане на делото се прави не само въз основа на продължителността на производството, но и на други основания, които са обсъдени и правилно преценени от първата съдебна инстанция. Претендира разноски за производството за които представя списък по чл. 80 ГПК.
При извършената служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, поради което същият дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на наведените с въззивната жалба доводи.
Съдът
като взе предвид твърденията на страните и след като прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Пред
първоинстанционния съд са предявени осъдителни искове за заплащане на
обезщетение за настъпили имуществени и неимуществени вреди в резултат на бавно
правосъдие – в нарушение на разумния срок за разглеждане на делото.
Първият
спор между страните се свежда до правната квалификация на предявените искове.
Настоящият съдебен състав намира, че възражението относно правната квалификация
на исковете е основателно, като същите следва да бъдат квалифицирани по
специалния ред по ЗОДОВ. Това е така тъй като съгласно § 9 от ПЗР на ЗИД на
ЗОДОВ / ДВ бр. 98/11.12.2012 г./, право да подадат заявление за обезщетение по
реда на глава трета "а" от Закона за съдебната власт в 6-месечен срок
от влизането в сила на този закон имат и лицата, чиито национални досъдебни или
съдебни производства са приключили към датата на влизане в сила на този закон и
не са изтекли повече от 6 месеца от постановяването на окончателния акт.
Решение
№ 141 от 01.08.2011 г., постановено по гр.д. № 2795/2008 г. по описа на САС не представлява окончателен съдебен акт.
Същият е обжалван от А.П.Ю., В.С.Ю., Р.И.К., Л.Р.К., С.С.С.
и М.Р.С.. Въззивникът по настоящото производство – К.Д.И. се е присъединил към
касационната жалба депозирана от А.Ю. (констатирано и на стр. 4 от Решение №
331/14.11.2012 г. на ВКС по гр.д. № 483/2012 г.). Предвид това неправилно
първата инстанция приема, че К.И. не е обжалвал решението на САС, поради което
и на основание чл. 296, т. 2 ГПК същото е влязло в сила по отношение на него на
27.09.2011 г., когато е изтекъл срокът за обжалване. С решението на
касационната инстанция, касационната жалба депозирана от А.Ю. (към която
въззивникът се е присъединил) е оставена без разглеждане, а в останалата част
решението на е допуснато до касация. Депозирана е частна касационна жалба от А.Ю.,
въз основа на която е образувано ч.гр.д. № 2506/2013 г. по описа на ВКС,
приключило окончателно с определение от 17.05.2013 г. по силата на което
частната жалба е оставена без уважение. Предвид изложеното следва, че производството
е приключило с окончателен съдебен акт, считано от 17.05.2013 г. от когато
следва да се счита, че е започнал да тече 6-месечния срок за подаване на
заявление по реда на чл. 60а, ал. 4 ЗСВ. Този срок е изтекъл на 17.11.2013 г.,
а заявлението изходящо от настоящия жалбоподател е депозирано пред ИВСС на
28.10.2013 г., поради което същото се явява подадено в рамките на определения
от закона срок.
За
пълнота следва да се посочи, че независимо от обстоятелството колко страни
участват в производството (респ. каква част от тях разполагат с право да обжалват
постановеното решение), съгласно разпоредбата на чл. 296, т. 2 ГПК, в сила
влизат решенията, срещу които не е подадена въззивна или касационна жалба в
определения от закона срок или подадената жалба е оттеглена; в последния случай
решението влиза в сила от деня на влизане в сила на определението, с което се
прекратява делото. Въззивната и касационна жалби имат
суспензивен и деволутивен
ефект, т. е. те пречат на първоинстанционното и респ. въззивното решение да
влязат в сила и задължават въззивния, респ.
касационния съд да се произнесе по тях. Доколкото влизането в сила на съдебния
акт е задължителна предпоставка за започване на 6-месечния срок по ЗСВ, то
неприемливо е разширително тълкуване относно различните
възможности е които страните разполагат във връзка с правото им на касационно
обжалване, тъй като това би било в противоречие с уредбата по чл. 296, т. 2 ГПК.
Предвид
изложеното настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд е бил сезиран
с осъдителни искове с правно основание чл. 2б, вр. чл. 4 ЗОДОВ, предявени в
условията на обективно и субективно кумулативно съединяване срещу Окръжен
съд-Благоевград и Софийски апелативен съд.
Съгласно
чл. 2б ал. 1 и 2 ЗОДОВ държавата отговаря чрез съответния орган за вредите,
причинени на граждани в резултат на нарушаване правото им на разглеждане и
разрешаване на делата в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за
защита правата на човека и основните свободи (Конвенцията).
От
представените по делото доказателства се установява, че на основание чл. 8, ал.
2 ЗОДОВ, в рамките на предвиденото по чл. 60а от ЗСВ /Глава трета
"а"/ административно производство, въззивникът е подал заявление с
вх. № РС-13-668/28.10.2013 г. до Инспектората към ВСС за обезщетяване поради
нарушение на правото му на разглеждане на делото в "разумен срок". С
писмо с изх. № 94-К-28 от 21.02.2014 г. заявителят е уведомен, че извършената
проверка е констатирала, че не е спазен срокът по чл. 60а, ал. 4 ЗСВ, поради
което заявлението не подлежи на разглеждане по реда на глава трета „а“ ЗСВ, за
което е съставен констативен протокол от 12.02.2014 г. Предвид горното следва,
че е изпълнена задължителната предпоставка по допустимост на настоящото
производство – сезиране на специализирания орган по административната процедура
по обезщетяване, без постигнато споразумение в този смисъл.
В разпоредбата на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ
(ДВ, бр. 98 от 2012 г.) е уредена самостоятелна хипотеза на отговорност на
държавата за вреди, причинени на граждани и на юридически лица от нарушение на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1
ЕКЗПЧ. Отговорността е деликтна. Критериите, въз
основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение по чл. 6 §
1 от ЕКЗПЧ са посочени примерно в закона /чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ/, като са
приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Механизмът, по който се
прави извод дали е спазено изискването за разумен срок е следният: първо се установява продължителността на релевантния
период и след това се преценява дали този период е разумен. Разумността се
оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между
интересите на лицето възможно най - бързо да получи решение и необходимостта от
внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното производство. При
преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага четири
критерия: 1. фактическа и/или правна сложност на делото, 2. поведение на
жалбоподателя (и поведението на другите страни), 3. поведение на съответните
компетентни държавни органи и 4. значение на делото за лицето.
Определяне
на общата продължителност.
В
гражданските производства за начален се приема моментът от който съответния съд
е сезиран с разглеждането на спора. В настоящия случай първоинстанционният съд
е приел, че независимо, че производството е започнало въз основа на искова
молба от 13.10.1998 г., жалбоподателят е конституиран като страна в процеса в
качеството му на правоприемник на починалия ответник считано от 18.09.2003 г. когато
е получил съобщение за участие по делото. Така приетото от съда е неправилно, а
възражението на въззивника в този смисъл – основателно. В своята практика ЕСПЧ
прави разграничение между третите лица, които встъпват във вече висящо
производство, според това дали са правоприемници на първоначалните страни или
са лица, които встъпват за защита на свои собствени права. Ако едно лице встъпи
или бъде привлечено във висящо производство от свое име, без да е правоприемник
на някоя от страните, продължителността на производството спрямо него се
изчислява от момента на встъпването или привличането. Ако обаче лицето вземе
участие в производството като наследник на физическо лице или универсален
правоприемник на юридическо лице, то може да се оплаква от цялата продължителност
на производството (вж. т.32 от Решение от 06.05.2010 г. на ЕСПЧ, по жалба №
8812/2007 г., Кабакчиеви с/у България). Предвид изложеното за начален момент на
процесния период следва да се приеме датата 13.10.1998 г., когато е депозирана
исковата молба пред БлОС. Като краен момент съдът
приема датата на постановяване на крайният съдебен акт с който производството е
приключило окончателно по изложените по-горе съображения, а именно - 17.05.2013
г. Общата продължителност на
производството е в размер на 14 години, 4 месеца и 26 дни.
Основателно
е възражението на въззивника, че периодът следва да се преценява глобално – с
оглед общата продължителност, по който въпрос практиката на ЕСПЧ е абсолютно
категорична. По иска предявен по реда на чл. 2б от Закона за отговорността на
държавата и общините за вреди, отговаря държавата, в лицето на процесуалните си
субституенти – съответните държавни органи, в случая
– съдилища, а именно - БлОС и САС. Отговорността
остава в тежест на държавата и ако искът беше предявен по общия ред – чл. 49 ЗЗД, доколкото именно държавата е възложител на извършената от съдилищата
работа. Тезата за
преценка на общата продължителност на процеса се поддържа и в практиката на СЕС,
съгласно която при разглеждане на делата при повече от една съдебни инстанции
дори е възможно да са нарушени процесуалните срокове при една от тях, но при
все това да не е налице нарушение на принципа за разумен срок на цялото
производство, доколкото е възможно следващата по ред инстанция със своите
действия да е компенсирала предходното забавяне. Разбира се възможно е и
обратната хипотеза при която всички процесуални срокове за разглеждане на
делото да са формално спазени и въпреки това да е налице прекомерна
продължителност на цялото производство. Необходимо и правилно е да бъдат
изследвани отделните действия на отговорните държавни институции, но в
светлината на изложеното, всички те следва да бъдат ценени съвкупно при
крайната преценка за продължителността на цялото производство от неговото
начало до окончателното му приключване.
Фактическа
и правна сложност на делото.
Сложността
на делото винаги се преценява конкретно. В практиката си ЕСПЧ е определил като
важни няколко фактора, за да се реши дали делото е сложно: естеството на
фактите, които следва да бъдат установени, нуждата да се приобщават голям обем
доказателства, съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица
в процеса, множество участници в производството – страни, свидетели, експерти, сложност
на правните въпроси на които следва да се даде отговор по делото,
необходимостта от изготвяне на експертизи и пр.
В
настоящия случай делото отговаря на въведените критерии за фактическа и правна
сложност. Предявен е иск с правно основание чл. 55, вр. чл. 134 ЗЗД. Претендира
се присъждана на обезщетение, което подлежи на експертна оценка доколкото
предмет на иска са извършени в имота подобрения във връзка с реализирано
строителство. От друга страна ответниците са направили възражение за прихващане
за суми по повод вложени материали, труд и разходи за планове за строителство и
конструктивен проект за подпорна стена. Вещите лица изготвили тройна и
допълнителна съдебно-технически експертизи са отговорили на голям брой въпроси
поставени от страните за което е било необходимо изследване на писмени доказателства,
включително и такива не намиращи се в кориците на делото (особено затруднение
експертите са срещнали при откриване на конструктивни и архитектурни проекти,
които видно от представена служебна бележка на стр. 263 от гр.д. № 737/1998 г.
на БлОС, са приложени към следствено дело № 30/1999
г. по описа на ОСлС-Благоевград). Изслушани са също
така съдебно-счетоводна и съдебно-икономическа експертизи (от 21.04.2011 г.),
като последната е отговорила на задача за определяне на стойността на движимото
и недвижимо имущество собственост на З.Б.Д. към датата на предявяване на иска –
13.10.1998 г. и към момента на насрочване на съдебното заседание – 06.12.2010
г. Следва да бъде съобразен и немалкият брой на страните – общо 13 лица както и
трето лице помагач на страната на ответниците. Една от ответниците е призована
чрез ДВ, след което е назначен особен представител, а три от страните са
починали в хода на процеса поради което се е наложило спиране на делото и
издирване и конституиране на правоприемниците. Разпитани са четирима свидетели.
Починал е и особения представител на единия ответник, което е довело до
изискване и назначаване на нов такъв. Всички описани по-горе факти и
обстоятелства дават основание да се приеме, че делото отговаря на критериите
възприети от практиката на СЕС за наличие на фактическа и правна сложност.
Поведение на лицето, което претендира
нарушение на разумния срок и поведение на другите страни по делото.
Настоящият
съдебен състав не констатира поведение на участващите по делото страни, което
да е довело до неоправдано отлагане и/или забавяне на делото. Действително
производството е усложнено в резултат на множество направени доказателствени
искания на страните, възражения, искания за предоставяне и удължаване на
различни срокове (за внасяне на депозити, за запознаване с представени по делото
доказателства и даване на становище по тях, за представяне на документи и пр.),
но тези действия са в резултат на упражняване на нормативно установени
процесуални права (по отменения съдопроизводствен
ред), които съдът е бил длъжен да съблюдава. По този въпрос практиката на СЕС
заема становище, че причинените по такъв начин забавяния не се считат за
забавяния за които държавата отговаря пряко, но изтеклото време се включва в
общата продължителност на производството и може да доведе до извода, че компетентните
органи не са изпълнили задължението си да организират адекватно и своевременно
разглеждане на делото.
Поведение на компетентните държавни
органи – БлОС и САС.
При
анализ на дейността на съдебните органи се установява, че продължителността на
делото се дължи най-вече на недобрата организация по призоваването на
участниците в производството и несвоевременното изготвяне и представяне на
експертните заключения. За посочените обстоятелства според практиката възприета
от СЕС, отговорност носи държавата, доколкото именно ръководния за процеса
орган следва да осигури процесуалната дисциплина и редовно призоваване на
страните и свидетелите, включително и по отношение на вещите лица (вж. дело Р.
с/у България по жалба № 47877/1999 г., 23.09.2004 г.). Делото е разгледано и
решено от първоинстанционния съд (БлОС) и от
въззивната инстанция (САС), но при касационната проверка се установява
нередовност на исковата молба, което е довело до обезсилване на въззивното
решение и връщане на делото за ново разглеждане. Значително забавяне на
производството се дължи именно на повторно провеждане на въззивно
производство в резултат на допуснато съществено процесуално нарушение –
произнасяне на БлОС и САС по нередовна искова молба,
което е констатирано едва при касационната проверка на решението на САС. В този
смисъл практиката на СЕС приема, че държавата следва да отговаря за ненужни или
предизвикани от явни и предотвратими процесуални нарушения, довели до връщане
на делото в предходна фаза. Прави впечатление още, че при повторно образуване
на въззивното производство пред САС, са дадени указания по отстраняване на
нередовностите по исковата молба с разпореждане от 07.01.2009 г., в изпълнение
на които е депозирана молба на 09.02.2009 г., но въпреки това и независимо от насрочване
на делото в о.с.з за 23.03.2009 г., исковата молба отново е оставена без
движение и са дадени допълнителни указания едва на 07.05.2009 г.
Неправилно
е становището на съда, че периодът от 03.07.2009 г. до 14.12.2009 г. също
следва да бъде изключен, защото движението на делото е било затруднено поради
действия на друг орган, а не на съда – Благоевградска адвокатска колегия (БАК).
Забавянето всъщност се дължи на неправилно организиране на задължението на съда
да осигури особен представител на лицето с неизвестен адрес, след смъртта на
предходния определен особен представител. САС неправилно е отправил двукратно
искане към БАК, предвид това, че е следвало да изиска определяне на адвокат от
САК, което в крайна сметка е сторено.
Смърт
на една от страните (С.Ю.) е станала причина за удължаване на производството с
почти една година, което се дължи на липсата на процесуална активност от страна
на съда, който е уведомен за настъпилата смърт на 14.12.2009 г. На същата дата
производството по делото е спряно и са дадени указания на страната да представи
удостоверение за наследници на починалата. Такова е представено още на
28.12.2009 г. Около 1 месец по-късно съдът е разпоредил извършване на служебна
справка за адрес на един от ответниците, за което е получено удостоверение на
09.02.2010 г. Независимо от тези данни съдът е възобновил производството четири
месеца по-късно с определение от 08.06.2010 г., като е насрочил заседание за
04.10.2010 г.
Предвид
изложеното следва, че именно съдилищата пред които се е развило производството
не са успели да осигурят приключването му в един по-кратък срок с осигуряване
на процесуална дисциплина на участниците и добра организация на
съдопроизводствените действия по движението на делото.
Въпреки
това забавянето за което посочените държавни органи са отговорни или за което
не са предприели необходимите действия за да бъде избегнато, не е достатъчно
основание за да се приеме, че е налице нарушение на правото на разглеждане на
делото в разумен срок.
За това следва да се прецени
и важността на засегнатите интереси
(какъв е залогът за лицето).
Релевантни
фактори са характера на засегнатото право, неговото значение за индивида и
естеството на предприетите действия. Критерият е самостоятелен и следва да бъде
в кумулативна даденост с останалите за да е налице нарушение по смисъла на чл.
6, ал. 1 ЕКПЧ. Исковата претенция срещу жалбоподателя възлиза на сумата от
2 383, 25 лв. и сумата от 794,50 лв. Исковете са уважени частично, като са
отхвърлени за 1 062,45 лв. и за 134,26 лв. С други думи необосновано е
претендирана сумата от 1 196,71 лв., а останалата част от сумата е била
дължима от ответника по делото и настоящ жалбоподател, като продължителността
на делото само е отложила изпълнението на задължението му, за което е признато
със сила на присъдено нещо, че следва да бъде платено. Предвид предмета на
делото и неговата стойност, настоящият съдебен състав намира, че значимостта на
интереса за страната не до степен, която да обоснове нарушение на разумния
срок.
Неведнъж
СЕС е имал възможност да посочи делата, които са с предмет изискващ повишено
внимание от съдебните органи, разглеждането по които следва да се организира с
предимство и по които е налице „висок залог за лицето“, т.е. засягат се
интереси с висока важност. Такива дела са с предмет трудови спорове (особено за
уволнение на работник/служител), дела за осиновяване или упражняване на
родителски права или за лични контакти с деца, дела на тежко болни хора, особено
ако предметът е свързан с болестта им, дела с предмет обезщетение за телесни
увреждания, за трудова злополука, за незаконно задържане, дела засягащи
гражданско състояние и др.
В
противовес на това стоят дела като настоящото по което предмет е неголяма сума
(в частта в която претенция срещу жалбоподателя е неоснователна) - 1 196,71 лв. Така например в Решение по делото
Х. с/у България по жалба
№ 36843/97г. от 04.03.2004 г., „Съдът счита, че решаваща роля при преценката на
разумния характер на продължителността на производството значение трябва да
имат заложените интереси.“ В това решение СЕС приема, че не е налице нарушение
на чл. 6, ал. 1 ЕКПЧ, доколкото интересът по делото, чийто предмет е било
обезщетение за ползване на недвижим имот за период от 11 месеца, не е бил особено значим и не е изисквал завишено
внимание от страна на съдилищата.
В
светлината на изложеното настоящият съдебен състав за разлика от
първоинстанционния съд намира, че този критерий не само, че е приложим за
настоящия случай, но има решаващо значение за изхода на спора.
Предвид
липсата на задължителните предпоставки за определяне на продължителността на
производството като такова извън разумния срок за разглеждане, а именно -
засегнат значим интерес на лицето, в съчетание с установената правната и
фактическа сложност на делото, настоящият състав приема, че не е осъществен
фактическия състав по чл. 2б, ал. 1 и 2 ЗОДОВ, респ. не е налице нарушение на
чл. 6, ал. 1 ЕКПЧ, поради което искът на К.Д.И. е отхвърлен правилно от
първостепенния съд (макар и по различни съображения) и обжалваното решение
следва да бъде потвърдено.
По частната жалба.
Частната
жалба е основателна. За да възникне отговорността за разноски по смисъла на чл.
78, ал. 8 ГПК е необходимо и достатъчно условие, страната да е представлявана
от лице с юридическо образование, без значение на каква длъжност същото е
назначено по трудов договор в съответното дружество (по арг.
от чл. 32, т. 3 ГПК). Предвид изхода от спора пред първата инстанция, за
частния жалбоподател е възникнало право за присъждане на разноски, като в
случая същите следва да бъдат определени от съда, по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК
в редакцията му към ДВ, бр. 8 от 2017 г., доколкото адвокатското възнаграждение
се определя според действащия нормативен акт към датата на сключване на договора
за правна помощ и съдействие. В случая такъв не се сключва, а съдебният акт го
замества поради което приложим е закона към датата на постановяване на
настоящото съдебно решение (в този смисъл Определение № 218 от 08.04.2015 г. по
ч.гр.д. № 2510/2014 г., ГК, III г.о. на ВКС). Настоящият съдебен състав
определя възнаграждение за процесуално представителство в размер на 50 лв.
По разноските в настоящото
производство.
При
този изход на спора разноски се дължат единствено на въззиваемите страни.
Такива са претендирани от процесуалния представител
на САС, и следва да бъдат присъдени на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, в размер на
сумата от 50 лв.
Водим от горното и на
основание чл. 269 и сл. ГПК, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 04.12.2015 г. постановено по гр.д. № 28253/2014 г., по описа на СРС, 125-ти състав.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК К.Д.И., ЕГН **********, да заплати на Софийски апелативен съд, сумата от 50 лв. - разноски за въззивното производство.
ОТМЕНЯ определение от 26.01.2016 г. по гр.д. № 28253/2015 г. на СРС, 125-ти състав, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК на Софийски апелативен съд за изменение на решение от 04.12.2015 г. по гр.д. № 28253/2015 г. на СРС, 125-ти състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 8 ГПК К.Д.И., ЕГН **********, да заплати
на Софийски апелативен съд, сумата от 50 лв. - разноски за първоинстанционното
производство.
Решението
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните
Председател: Членове: 1.
2.